Ю Несбьо
Жажда

Първа глава

Сряда вечер

Макар бар „Джелъси“ — в превод „Ревност“ — да беше почти празен, вътре се дишаше тежко.

Мехмет Калак огледа мъжа и жената пред бара, докато им наливаше вино. Имаше общо четирима клиенти. Третият, някакъв тип, седеше сам на отделна маса и отпиваше малки глътки от халба с бира, а каубойските ботуши на четвъртия се подаваха от едно сепаре, където светлите отблясъци от телефонен дисплей час по час разсейваха тъмнината. Четирима клиенти в единайсет и половина през септември в района на най-оборотните нощни заведения в „Грюнерльока“. Трагична посещаемост. Не можеше да продължава да я кара така. Често-често се питаше защо му трябваше да напуска длъжността управител на бар в най-модерния хотел в града, за да се захване сам-самичък да разработва тази западнала дупка, където се отбиваха предимно пияндета. Направи го вероятно защото вярваше, че като надуе цените, ще прогони старите посетители и ще привлече мечтания контингент на всички собственици на нощни заведения: младите, платежоспособни, безпроблемни клиенти от квартала. Или пък защото след като скъса с приятелката си, Мехмет изпитваше потребност да се претрепва от работа. Или просто офертата на Даниал Бенкс му се стори изгодна, след като от банката го отрязаха. Или беше още по-просто: в бар „Джелъси“ именно той пускаше музиката, а не някой скапан хотелски управител, поклонник на една-единствена „мелодия“: бръмченето на касовия апарат. Старата клиентела Мехмет я изрита лесно. Тя вече отдавна си бе намерила ново свърталище в евтин бар на три пресечки оттук. Привличането на нови клиенти обаче се оказа трудно. Навярно се налагаше да преосмисля концепцията си. Вероятно един-единствен телевизионен екран, по който нонстоп вървяха мачове от турското първенство, не беше достатъчен барът да минава за спортен. А в музикално отношение май трябваше да наблегне на по-сигурни, класически изпълнители като „Ю Ту“ и Спрингстийн за господата и „Колдплей“ за дамите.

— Не съм ходил на кой знае колко срещи, уредени в Тиндър — Гайр отпи и остави чашата с бяло вино върху бара. — Но ми прави впечатление, че по света бъка от откачалки.

— Нима? — жената едва потисна прозявката си.

Имаше късо подстригана руса коса. И стройна фигура. Мехмет й даваше трийсет и пет години. По припрените й, малко трескави движения и изморените очи отсъди, че вероятно се преработва и тренира с надеждата да си набави необходимата й енергия. Мехмет видя как Гайр хвана с три пръста столчето на чашата — точно както я държеше и дамата. По време на десетките си срещи с потребителки на Тиндър Гайр неизменно поръчваше същото като потенциалните си партньорки — от уиски до зелен чай. Навярно искаше да им изпрати посланието, че и в това отношение си подхождат.

Гайр се прокашля. От пристигането на жената бяха изминали шест минути, установи Мехмет. Време беше Гайр да отправи коронната си реплика.

— По-красива си отколкото на профилната снимка, Елисе.

— Това вече го чух, но все пак благодаря.

Мехмет се зае да полира някаква чаша с привидно разсеян вид.

— Кажи ми, Елисе, какво искаш от живота?

Тя се усмихна малко отегчено.

— Мъж, който да не държи само на външността.

— Напълно съм съгласен с теб, Елисе. Вътрешното съдържание е важно, а не обвивката.

— Пошегувах се. Всъщност не си прав. На профилната снимка изглеждам по-добре, както впрочем и ти, Гайр.

— Хе-хе — неприятно изненадан, той прикова поглед в чашата си. — Е, като повечето хора и аз съм избрал сполучлив портрет. Та, казваш, търсиш си партньор. Какъв?

— С желание да домакинства и да гледа три деца — тя си погледна часовника.

— Хе-хе — в пот плуваше не само челото, а цялата голяма, гладко избръсната глава на Гайр. Съвсем скоро, знаеше Мехмет, под мишниците на черната му риза, кройка slim fit — странен избор, защото Гайр не беше нито строен, нито в добра физическа форма — щяха да избият тъмни петна. Той завъртя чашата в ръка. — Имаш точно моя тип чувство за хумор, Елисе. На мен засега единственото ми семейство е кучето ми. Обичаш ли животни?

„Танръм, божичко — запита се на турски Мехмет, — кога най-после ще хвърли картите на масата?“

— Ако срещна подходящия и усетя, че си пасваме и по характер, и…

— … и в друго отношение — той се усмихна, снижи глас и посочи към слабините си. — Това обаче трябва да се провери на практика, нали, Елисе?

Мехмет потръпна. Гайр се хвърли в атака ва банк и предстоеше да понесе поредния удар по и бездруго смачканото си самочувствие.

Жената избута настрана чашата си и леко се наведе напред. Наложи се Мехмет да наостри уши, за да я чува:

— Ще ми обещаеш ли нещо, Гайр?

— Разбира се — и погледът, и гласът му излъчваха кучешко нетърпение.

— След като си тръгна оттук, повече никога не се опитвай да се свързваш с мен.

Мехмет изпита възхищение към Гайр, който намери сили дори да се усмихне:

— Дадено.

Жената се облегна назад.

— Не ми приличаш на психопат, Гайр, но те моля да ме разбереш. Няколко пъти вече ми се случва да се опаря. Един дори започна да ме преследва и да заплашва гаджетата ми. Не се обиждай, но вече съм доста предпазлива.

— Разбирам — Гайр вдигна чашата и я пресуши. — Както самият аз отбелязах преди малко, по света е пълно с откачалки. Не се бой. Няма страшно. Пък и от статистическа гледна точка мъжете ги грози четирикратно по-голяма опасност да станат жертва на убийство, отколкото жените.

— Благодаря за виното, Гайр.

— Ако един от трима ни… — Мехмет побърза да погледне встрани, когато Гайр го посочи — … стане жертва на убийство тази вечер, вероятността това да си ти е едно към осем. Или, момент, трябва да разделя и на…

Жената стана.

— Успех в изчисленията. Лека нощ.

Тя си тръгна. Гайр продължи да стои вторачен в чашата си, като поклащаше глава в ритъма на „Fix You“^[1], сякаш за да убеди Мехмет и други евентуални свидетели, че вече се е отърсил от неуспеха; жената е била триминутно поп парче и след още три минути вече ще я е забравил. После Гайр стана и тръгна. Мехмет се огледа. Каубоят и онзи, дето направо изтезаваше бирата си с мудното си пиене, се бяха изнесли. Мехмет остана сам. Изведнъж въздухът сякаш се насити с кислород. С помощта на мобилния си телефон Мехмет промени плейлистата на уредбата. Пусна си каквото му се слушаше: „Бед Къмпани“. Група, основана от бивши членове на „Фрий“, „Мот дъ Хупъл“ и „Кинг Кримсън“, просто няма начин да е лоша. Особено пък ако вокалът е Пол Роджърс. Мехмет наду звука и чашите зад бара затракаха.

 

 

Елисе вървеше надолу по улица „Турвал Мейер“. Минаваше между семпли четириетажни жилищни сгради, някога подслонявали работническата класа в беден квартал на беден град. Сега обаче цените им вървяха колкото в Лондон или Стокхолм. Осло през септември. Мракът най-сетне се завърна. Безконечните, дразнещи светли летни нощи с тяхната истерия, бодрост и идиотщина най-сетне отминаха. През септември норвежката столица се връщаше към истинското си аз: меланхолично, резервирано, ефективно. Солидна фасада, нелишена от тъмни места и потайности. Като самата Елисе. Поне така я описваха познатите й. Тя ускори крачка. Във въздуха тегнеше дъжд: пръските от устата на Господ, когато киха, както се бе изразил един от мъжете, с които си уреди среща по Тиндър, в опит да се направи на поет. Елисе възнамеряваше да се откаже от приложението за онлайн запознанства. Още утре приключва. Стига толкова. До гуша й дойде от разгонени нерези. Само с поглед я караха да се чувства долна мръсница. Писна й от психопати и смахнати типове. Впиваха се в нея като пиявици и изсмукваха времето, енергията и спокойствието й. Нагледа се на предостатъчно жалки неудачници, които й вменяваха комплекс за малоценност.

Срещите, уредени по интернет, по принцип минаваха за съвременния начин да завържеш запознанство. В тях уж нямало нищо срамно; практикували се масово. Но не беше истина. Хората се запознаваха на работното си място, в читалните, чрез общи приятели, във фитнес зали, в кафенета, в самолети, автобуси, влакове. Запознаваха се по старомодния начин, непринудено, без напрежение и впоследствие запазваха романтичната илюзия за невинност, чистота и съдбовна предопределеност. Елисе искаше да съхрани тази илюзия. Ще изтрие профила си. Точка по въпроса. И преди се беше заричала, но сега го реши твърдо. Още тази вечер.

Прекоси улица „Софиенберг“ и извади ключа си за портата до зарзаватчийницата. Бутна вратата и пристъпи в мрака. Изведнъж замръзна на място.

Бяха двама.

Отне й няколко секунди, докато очите й привикнат към тъмнината. Чак тогава видя какво държат. И двамата си бяха свалили циповете и си бяха извадили оная работа.

Тя отстъпи назад. Не се обърна. Само се молеше зад нея да не стои още един.

— Извинявайте, мамка му — изруга млад глас. Към осемнайсет-двайсетгодишен, прецени Елисе. Пиян.

— Ей, бе! — извика другият през смях. — Опика ми обувките!

— Ами стреснах се!

Елисе се загърна плътно в палтото си и мина покрай момчетата, които пак се обърнаха към стената.

— Това не е писоар — отбеляза тя.

— Сори, бяхме на зор. Няма да се повтори, споко.

 

 

Гайр бързаше по улица „Шлепегрел“. Блъскаше си главата над задачата. Погрешно беше изчислил, че от двама мъже и една жена вероятността жената да стане жертва на убийство е едно към осем. Уравнението беше много по-сложно. Всичко винаги се оказва по-сложно, отколкото си мислиш.

Пресече улица „Румсдал“ и нещо го накара да се обърне. На петдесет метра зад него вървеше мъж. Без да е сигурен, Гайр май го видя да зяпа някаква витрина на отсрещния тротоар, когато излезе от бар „Джелъси“. Гайр ускори крачка и пое на изток, към спортния комплекс „Делененга“ и някогашната шоколадова фабрика, сега преустроена в модерна жилищна сграда. По улиците не се мяркаха хора. Само някакъв автобус, явно изпреварил графика, беше спрял на спирката. Гайр се озърна през рамо. Непознатият продължаваше да го следва, поддържайки същата дистанция. Открай време Гайр се боеше от тъмнокожи типове. Не можа обаче да разгледа добре пешеходеца зад гърба си. Гайр напусна „Грюнерльока“, някога обитаван от работническата класа, а днес от хора с високи доходи, и навлезе в квартали, традиционни свърталища на емигранти, където преобладаваха общински жилища, отпускани на социално слаби. До входната врата на неговия блок оставаха стотина метра. Гайр хвърли поглед през рамо. Онзи тичаше. Мисълта, че го преследва сомалиец, преживял ужасите от Могадишу и травмиран за цял живот, накара Гайр мигом да си плюе на петите. Не беше тичал от години и при всеки удар на стъпалата му върху асфалта мозъчната му кора се раздрусваше и зрителното му поле започваше да подскача. Добра се до заветната цел, улучи ключалката при първия опит, влетя в двора и затръшна тежката дървена порта. Облегна се на влажната й вътрешна страна. Дробовете му изнемогваха, млечната киселина изгаряше бедрата му. Обърна се и надникна през прозорчето в горната част на вратата. На улицата нямаше никого. Навярно човекът зад него изобщо не е бил сомалиец. Напуши го смях. Боже, какво шубе го хвана само защото току-що говориха за убийства. Елисе нямаше друга работа, та отвори дума за онзи свой преследвач.

Все още запъхтян, Гайр отключи и влезе в апартамента. Извади си бира от хладилника, забеляза, че прозорецът в кухнята е отворен към улицата, и го затвори. Отиде в кабинета и включи осветлението.

Натисна клавиш на компютъра и двайсетинчовият екран светна.

Въведе „Порнхъб“ и „френско“ в полето за търсене. Започна да преглежда снимките, докато открие жена със същата прическа и цвят на косата като Елисе. Понеже стените на апартамента бяха тънки, пъхна жака на слушалките в гнездото на компютъра, кликна два пъти върху снимката, разкопча си панталона и го смъкна. Жената приличаше съвсем бегло на Елисе, затова Гайр затвори очи и се съсредоточи върху стенанията й, докато се опитваше да си представи малката, строга уста на Елисе, присмехулния й поглед, обикновената, но върху нейното тяло адски сексапилна блуза. Не би могъл да я има. Никога. Освен по този начин.

Гайр спря. Отвори очи. Пусна члена си. Космите на тила му настръхнаха от хладния полъх отзад. Идваше от вратата, която — беше сигурен — старателно бе затворил. Посегна да свали слушалките, но знаеше, че е закъснял.

 

 

Елисе окачи веригата на вратата, изхлузи си обувките в коридора и по навик погали снимката, пъхната под рамката на огледалото. На нея позираше с племенницата си Ингвил. Въпросният ритуал, наглед безсмислен, очевидно удовлетворяваше — подобно на историите какво ни очаква след смъртта — изконна човешка потребност от вътрешно спокойствие. Елисе влезе в дневната и се изтегна на дивана в малкия, но уютен и неин собствен двустаен апартамент. Погледна си телефона. Есемес от службата: сутрешното съдебно заседание се отменяло. Елисе нарочно не спомена пред тазвечерния си познат, че работи като адвокат и представлява в съда жертви на изнасилвания. И цитираната от него статистика, според която мъжете са много по-застрашени от убийство отколкото жените, съвсем не отразява цялата истина. Ако убийството е извършено със сексуален мотив, вероятността жертвата да е жена, е четири пъти по-голяма. Това бе и една от причините още след покупката на апартамента Елисе да смени патрона на бравата и да извика майстор да монтира предпазна верига — рядкост в норвежките домове — която впрочем все още я затрудняваше при всяко поставяне и сваляне.

Отвори Тиндър. Приложението бе открило съвместимост с трима потенциални партньори. Още снощи ги бе плъзнала вдясно. Ех, ето това му беше най-готиното на Тиндър. Не самата среща с тези мъже, а мисълта, че са реални и я желаят. Да си позволи ли един последен епистоларен флирт, последна виртуална тройка с двама непознати, преди окончателно да изтрие профила си и приложението?

Не. По-добре да го разкара веднага.

Влезе в менюто, попълни нужното и на екрана се появи въпросът дали е сигурна в желанието си да закрие профила си.

Елисе забеляза колко силно трепери показалецът й. Божичко, нима се бе пристрастила? Зависимост ли бе развила към постоянното потвърждение, че има мъже, някой, който не знае коя е и каква е по характер, но въпреки това я иска такава, каквато е. Или поне такава, каквато беше излязла на профилната си снимка. Изцяло ли беше зависима, или само малко? Щеше да разбере, след като изтрие профила си и си обещае да изкара един месец без Тиндър. Един месец. Ако не издържи, значи сериозно е загазила. Треперещият й пръст понечи да чукне върху „Да“.

Ако пък се окаже пристрастена, каква опасност крие това нейно увлечение? Всички се нуждаем от близост. Някъде й бе попаднала информация, че телесният контакт е жизненоважен за физическото оцеляване на кърмачетата. Струваше й се преувеличено, но пък, от друга страна: какъв смисъл има да живее само заради себе си, заради работа, която изпива всичките й сили, за приятели, с които поддържа контакти предимно по задължение и защото страхът от самотата я измъчва повече от отегчителното им мрънкане за деца, за семейни половинки, за липсата на едно от двете — или и на двете? Ами ако нейната половинка в момента е влязла в Тиндър? Добре де, последно. Елисе плъзна вляво първата появила се снимка. Тоест, хвърли я в кошчето за отпадъци. Този не го иска. И вторият последва съдбата на предшественика си. Третият — също.

Мислите й блуждаеха безцелно. Беше присъствала на лекция, изнесена от психолог, беседвал с най-жестоките изнасилвачи в страната. Той обобщи, че мъжете убиват за секс, пари и власт, а жените — от ревност и страх.

Елисе попадна на снимка, която не отмести вляво. В тясното лице имаше нещо смътно познато, макар снимката да беше размазана и тъмна. И преди й се беше случвало да попада на познати: все пак самото приложение Тиндър беше създадено така, че да свързва хора, живеещи в непосредствена близост. Според Тиндър този мъж се намираше на по-малко от километър от Елисе. Кой знае, може би живееше на съседната улица. Размазаната снимка показваше, че не е запознат със съветите за печеливша тактика в мобилното приложение. А това само по себе си беше плюс. „Здрасти“ — гласеше съобщението му. Изобщо не се опитваше да блесне. Може да не беше оригинално, но определено издаваше самочувствие. На Елисе би й харесало, ако на някой купон до нея се приближи непознат и я поздрави лаконично със спокоен, нетрепващ поглед, който казва „навита ли си да продължим?“

Плъзна снимката вдясно. В категорията „събудили любопитството ми“.

Веселият сигнал от айфона извести, че приложението е свързало поредната подходяща двойка.

 

 

Гайр вдиша тежко през нос.

Вдигна си панталона и бавно завъртя стола.

В тъмната стая светлината от компютърния екран озари слабо горната част от тялото и ръцете на човека, застанал преди малко зад гърба му. Гайр не виждаше лицето, само белите ръце, протегнати напред с някакъв предмет. Черен кожен каиш. С клуп.

Фигурата пристъпи напред, а Гайр инстинктивно се отдръпна.

— Само едно нещо ми е по-гнусно от теб. Сещаш ли се кое? — прошепна гласът в тъмното, а ръцете пристегнаха клупа.

Гайр преглътна мъчително.

— Помиярът — отговори си гласът. — Мръсният помияр, за когото обеща изцяло да се грижиш ти. А сега той сере на пода в кухнята, защото те мързи да го изведеш.

— Недей така де, Кари — прокашля се Гайр.

— Марш навън да го разходиш. И да не си ме докоснал, като си легнеш.

Гайр пое каишката. Вратата зад Кари се затръшна.

Той поседя в тъмното и премига няколко пъти.

Девет, пресметна най-накрая. Двама мъже и една жена. Едно убийство. Вероятността точно жената да е жертвата е едно към девет, не едно към осем.

 

 

Мехмет бавно излезе от централните улици и подкара старото беемве нагоре към Шелсос, към еднофамилните къщи с изглед към фиорда и по-чистия въздух. Свърна в притихнала спяща улица. До гаража пред къщата бе паркирано черно ауди „Р8“. Мехмет намали. Поколеба се дали пак да не даде газ и да продължи напред. Знаеше, че така само ще отложи неизбежното. От друга страна обаче, се нуждаеше точно от това. От отсрочка. Но Бенкс пак щеше да го намери, а сега се бе появил подходящ момент. Беше тъмно, тихо и нямаше свидетели. Мехмет паркира до бордюра. Отвори жабката. Погледна онова, което от няколко дни държеше вътре, именно в очакване да възникне сегашната ситуация. Пъхна го в джоба си и си пое дъх. Слезе от колата и тръгна към къщата.

Вратата на аудито се отвори и оттам се появи Даниал Бенкс. Когато се срещнаха в ресторант „Индийска перла“, Мехмет си даваше сметка, че пакистанското малко име и английската фамилия най-вероятно са фалшиви колкото и подписът му върху така наречения договор. Но пачките в куфара, който плъзна към него по масата, си бяха съвсем истински.

Чакълът пред гаража хрущеше под обувките на Мехмет.

— Хубава къща — отбеляза Даниал Бенкс, облегна се на аудито и скръсти ръце. — Защо не я ипотекира?

— Живея тук под наем — уточни Мехмет. — В сутерена.

— Лоши новини за мен. — Бенкс беше много по-дребен от Мехмет, но напращелият бицепс, който издуваше сакото, му придаваше силно заплашителен вид. — Значи дори да подпалим къщата и тя да изгори до основи, няма да получиш застрахователно обезщетение, та евентуално да си покриеш борчовете, така ли?

— Да.

— Новините са лоши и за теб, защото това означава, че се налага да пристъпим към болезнените методи. Да ти обясня ли в какво се състоят?

— Не искаш ли преди това да разбереш дали няма да ти се издължа?

Бенкс поклати глава и извади нещо от джоба си.

— Просрочи датата с три дни. А точността е от ключово значение, предупредих те. Длъжен съм да покажа не само на теб, но и на всичките ми длъжници, че няма да търпя подобни нарушения.

Вдигна предмета на светлината от гаражната лампа. Мехмет се задъха панически.

— Не е особено оригинално, знам — Бенкс наклони глава и огледа клещите. — Но върши работа.

— Ама…

— Кое не разбра? Давам ти да си избереш пръст. Повечето прежалват лявото кутре.

Мехмет усети как у него напира нещо мощно. Гняв. Гърдите му се повдигнаха и дробовете се изпълниха с въздух.

— Предлагам ти по-добро решение, Бенкс.

— И какво е то?

— Не е особено оригинално — Мехмет бръкна с дясната си ръка в джоба, извади предмета, хвана го с две ръце и го протегна срещу Бенкс. — Но върши работа.

Бенкс се взираше смаян. Кимна бавно.

— Прав си — грабна пачката от Мехмет и свали ластика.

— Покриват и вноските, и наказателните лихви. Но, моля, преброй ги сам.

 

 

Зън!

Тиндър откри човек, с когото си подхождате.

Триумфалният сигнал от телефона ти, когато някой, когото си поставил сред одобрените кандидати, също е преместил снимката ти вдясно.

Умът на Елисе работеше трескаво, сърцето й препускаше в галоп.

Тя знаеше, че това е добре известен ефект от сигнала, известяващ успешно сватосване: повишена сърдечна честота в резултат от еуфорията. Така се освобождава коктейл от хормони на щастието, предизвикващ пристрастяване. Ала не това беше причината за нейния бесен пулс.

Сърцето й се раздумка, защото сигналът не дойде от нейния телефон, но се разнесе точно в мига, когато тя плъзна снимката вдясно. Снимката на човек, който според Тиндър се намираше на по-малко от километър.

Елисе прикова поглед в затворената врата на спалнята и преглътна.

Звукът навярно бе дошъл от съседен апартамент. В сградата живееха много необвързани мъже — следователно потенциални потребители на социалната платформа. В момента цареше пълна тишина. Дори от долния етаж, където момичетата се готвеха за купон, когато Елисе излизаше за срещата с Гайр. Известен е един-единствен начин да се отървеш от въображаемите чудовища. Да се увериш, че наистина не съществуват.

Елисе стана от дивана и измина четирите крачки до вратата. Поколеба се. През ума й минаха няколко изнасилвания, по които беше работила.

Събра смелост и отвори.

На прага панически се опита да си поеме въздух. Защото въздух нямаше. Или поне тя не можеше да го вдиша.

Лампата над леглото беше включена. Пред погледа й първо се изпречиха чифт каубойски ботуши, стърчащи извън долния ръб на леглото. Дънки. Два дълги крака, скръстени един върху друг. Легналият мъж изглеждаше досущ като на снимката — в полумрак, с размито лице. Разкопчаната риза разголваше гърдите му. Върху кожата имаше рисунка или татуировка на лице. Именно то прикова погледа й. Лице, разкривено в безгласен писък. Сякаш заклещено в отчаян опит да се откопчи. Елисе не успя да извика.

Човекът на леглото вдигна очи. Блясъкът от мобилния телефон озари лицето му.

— Ето че пак се срещаме, Елисе — прошепна той.

Гласът му обясни защо профилната снимка й се стори позната. Цветът на косата беше променен и лицето явно бе претърпяло операция. Личаха белези от хирургически шевове.

Той вдигна ръка и пъхна нещо в устата си.

Изцъклила очи от ужас, Елисе заотстъпва заднишком. Обърна се, дробовете й поеха въздух и тя съзна, че трябва да употреби този въздух за бяг, а не за крясъци. Входната врата отстоеше на пет, максимум шест крачки. Чу проскърцването на леглото, но тя разполагаше със сериозна преднина. Добере ли се до стълбището, ще се разкрещи и ще й се притекат на помощ. Натисна дръжката и дръпна, но вратата се отвори само донякъде и заяде. Заради веригата. Елисе я затвори и посегна да свали веригата, но всичко ставаше много бавно, сякаш се движеше в кошмар. Знаеше, че е закъсняла. Нещо запуши устата й, повлече я назад. В отчаянието си тя простря ръка през процепа, сграбчи рамката от външната страна, опита се да извика, ала голямата, воняща на никотин длан заглуши всичко. Той откопчи пръстите й от рамката и затръшна вратата.

— Не ме ли хареса? — прошепна й. — И ти не изглеждаш толкова добре, колкото на профилната снимка, бейби. Време е да се поопознаем, миналия път н-не успяхме.

Гласът. И заекването. Беше го чувала. Опита се да рита, за да се изтръгне от хватката му, но сякаш я бяха стегнали в менгеме. Той я замъкна пред огледалото и положи глава на рамото й.

— Не си виновна, че ме осъдиха, Елисе. Просто доказателствата бяха железни. Не затова съм тук. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че е пълна случайност? — той се ухили.

Елисе се взираше в устата му. Вътре имаше нещо като капан за лисици. От горната и долната челюст стърчаха железни черни шипове, които влизаха едни в други.

Той зяпна и се чу тихо изскърцване. Механизмът явно беше с пружини.

Сега Елисе си спомни подробностите по случая. Снимките от местопрестъплението. Даваше си сметка, че с нея е свършено.

Той захапа.

Елисе Хермансен се опита да изкрещи в затулящата я длан. Видя как от шията й шурна струя кръв.

Той вдигна глава. Погледна в огледалото. Кръвта й течеше от веждите и косата му и се стичаше по брадичката.

— Направо сме си л-лика-прилика, бейби — прошепна той. И захапа повторно.

Виеше й се свят. Сега не я стискаше толкова силно. Не се и налагаше, защото над нея вече се стелеше сковаващ студ. Непознат мрак постепенно я обладаваше цялата. Тя измъкна ръка и я простря към снимката до огледалото, но върховете на пръстите й увиснаха, преди да се доберат до нея.

Втора глава

Четвъртък преди обяд

Острата предобедна светлина падаше през прозорците в дневната и стигаше до коридора.

Специален следовател Катрине Брат стоеше безмълвна пред огледалото и замислено се взираше в снимка, втикната под рамката. На нея жена и малко момиченце седяха прегърнати на скалист склон. И двете бяха с мокри коси и увити в големи хавлии. Сякаш току-що се бяха изкъпали в хладноватото норвежко лято и се опитваха да се сгреят, като се вкопчат една в друга. Сега обаче нещо ги разделяше: ивица засъхнала вече кръв, стекла се по огледалото, се бе вклинила между двете усмихнати лица. Катрине Брат нямаше деца. По едно време, преди няколко години, й се беше приискало да стане майка, но това отмина. Отскоро беше необвързана жена, съсредоточена върху кариерата си, и се чувстваше добре. Нали?

Чу тихо покашляне и вдигна глава. Срещу нея стоеше сипаничаво лице с твърде изпъкнало чело и коса, която започваше от темето. Трюлс Бернтсен.

— По какъв въпрос, младши инспекторе? — попита тя.

Забеляза как той се намуси при недвусмисленото напомняне, че въпреки петнайсетгодишния си стаж в полицията все още заема най-ниския чин и по тази и още редица причини никога не би участвал в следствени действия… ако, трябва да се добави, неговият приятел от детинството и понастоящем главен секретар на полицията Микаел Белман не го беше намърдал.

— По никакъв въпрос — сви рамене Бернтсен. — Ти ръководиш разследването, ти давай разпореждания.

Погледна я със студения си кучешки поглед — едновременно покорен и свиреп.

— Разпитай съседите — нареди Брат. — Започни от долния етаж. Интересува ни най-вече какво са чули и видели вчера и по-конкретно снощи. Понеже Елисе Хермансен е живеела сама, искаме да знаем и с какви мъже е поддържала контакт.

— Значи вече си убедена, че е мъж и са се познавали отпреди?

Чак сега Катрине забеляза младия колега — кажи-речи още момче — застанал до Бернтсен. Открито лице. Рус. Хубавец.

— Андерш Вюлер. — Гласът прозвуча високо, очите се усмихваха.

Катрине предположи, че той е напълно наясно с чара си и въздействието му върху околните. Служебната препоръка от началника му от управлението в Тромсьо напомняше любовно обяснение. Автобиографията му потвърждаваше ласкавите отзиви. Отличен успех от Полицейската академия и добри резултати като младши инспектор със следователски функции в Тромсьо.

— Тръгвай, Бернтсен. Ние ще се включим малко по-късно — подкани го Катрине.

В ленивото тътрене на краката му улови пасивен протест, задето го командори по-млад шеф, отгоре на това жена.

— Добре дошъл — Катрине протегна ръка към Вюлер. — Не успяхме да те въведем в обстановката, съжалявам.

— Мъртвите се ползват с предимство — отвърна той.

Катрине разпозна цитат на Хари Хуле. Забеляза, че Вюлер оглежда изпънатата й десница. Вероятно защото не си беше свалила латексовите ръкавици.

— Не съм пипала гадости — увери го тя.

Той се усмихна. Бели зъби. Десет точки плюс.

— Алергичен съм към латекс.

Двайсет точки минус.

— Тези ръкавици — Катрине Брат не отдръпна ръката си — не са покрити с талк и са с ниско съдържание на алергени и ендотоксини. Ако ще работиш в Отдела за борба с насилието, ще ти се налага честичко да използваш такива. При невъзможност можем, естествено, да те преместим в Икономическа престъпност или…

— Добре заварила — засмя се той и хвана ръката й. Катрине усети топлината на дланта му през латекса.

— Аз съм Катрине Брат, старши следовател по случая.

— Знам. Ти беше част от екипа на Хари Хуле.

— Кой екип?

— В котелното.

Тя кимна. Наименованието, използвано от Вюлер, беше много сполучливо. Всъщност Хари сформира екипа от трима души със специална цел, така да се каже: да работи независимо по убийствата на полицаи. След края на разследването Хари се върна в Полицейската академия като лектор, Бьорн — в Експертно-криминалния, а Катрине — в Отдела за борба с насилието, където, както стана ясно, вече се титулуваше старши следовател.

Очите на Вюлер светнаха, все още усмихнати.

— Жалко, че Хари Хуле не…

— Жалко, че точно в момента нямаме време за приказки, Вюлер. Чака ни разследване на убийство. Тръгвай с Бернтсен, слушай и попивай.

— Дали младши инспектор Бернтсен има на какво да ме научи? — усмихна се ехидно Вюлер.

Брат повдигна вежда. Млад, самоуверен смелчага. Чудесно, само да не се окаже поредният новобранец с болната амбиция да става втори Хари Хуле. Да пази господ!

 

 

Трюлс Бернтсен натисна звънеца с палец, чу звън от апартамента зад вратата, обеща си да престане да си гризе ноктите и пусна копчето.

Преди месец помоли Микаел да му съдейства да го прехвърлят в „Борба с насилието“, а Белман се поинтересува какви са причините. И Трюлс си каза самата истина: желание да се поиздигне в йерархията, но без да се претрепва от бачкане. Всеки друг началник на мястото на Белман незабавно би изхвърлил Трюлс от кабинета си, ала Микаел не можеше. Държаха се един друг на каишка. На млади години ги свързваше нещо като приятелство, по-късно — взаимна изгода, подобно на акулата и рибата лоцман. Сега неразривната им обвързаност почиваше върху общи грехове и обети за мълчание. В резултат Трюлс Бернтсен си позволяваше да излага претенциите си, без изобщо да се налага да ги прикрива зад благовидни предлози.

От известно време обаче започваше да се съмнява в далновидността на предявените желания. В Отдела за борба с насилието имаше две позиции: следовател и аналитик. Гюнар Хаген, завеждащият отдела, му предостави сам да избере каква позиция да заеме и той схвана, че изобщо не възнамеряват да му възлагат сериозни отговорности. Толкова по-добре, изобщо не го бъркаше. Но трябваше да признае, че го удари по самочувствието, когато Катрине Брат го разведе из работните помещения, като непрекъснато се обръщаше към него с „младши инспекторе“, и му обясни надълго и нашироко как се пуска и спира кафемашината.

Вратата се отвори. Появиха се три девойки. По лицата им се четеше шок. Явно бяха научили за случилото се.

— Полиция — Трюлс се легитимира. — Имам няколко въпроса. Чухте ли нещо между…

— … въпроси, на които ще ви бъдем много благодарни, ако успеете да ни отговорите — обади се глас зад гърба му. Новобранецът. Вюлер.

Трюлс видя как ужасът по лицата се уталожи. Те почти грейнаха.

— Разбира се — отзова се онази, която беше отворила. — Знаете ли кой… го… е… извършил?

— Не можем да го обсъждаме с вас — скастри я Трюлс.

— Но ви уверяваме, че няма от какво да се страхувате — побърза да добави Вюлер. — Вие, предполагам, сте студентки и делите обща квартира, прав ли съм?

— Да — потвърдиха те в хор, сякаш се надпреварваха коя първа ще откликне.

— Може ли да влезем?

Усмивката на Вюлер беше неустоима като на Белман, установи Трюлс.

Момичетата ги поведоха към дневната, където две бързо се хванаха да разчистват празни бутилки от бира и чаши от масата.

— Снощи правихме купон — извинително обясни онази, която им беше отворила. — Пълен потрес.

От думите й Трюлс не разбра кое е потресаващото: убийството на съседката им или че докато те са купонясвали, тя е беряла душа.

— Чухте ли нещо снощи между десет и полунощ? — попита той.

Момичето поклати глава.

— Да знаете дали Елсе…

— Елисе — поправи го Вюлер, вече извадил бележник и химикалка. Трюлс отчете като свой пропуск, че не е направил същото. Прокашля се:

— Да знаете дали вашата съседка е имала постоянен интимен партньор?

— Нямаме представа.

— Благодаря. Това е всичко — Трюлс се обърна и тръгна към вратата.

Другите две момичета се върнаха.

— А защо да не чуем и тези госпожици? — предложи Вюлер. — Приятелката ви не е чула нищо обезпокоително снощи и не знае Елисе Хермансен да е имала сериозен приятел. Ще добавите ли нещо?

Девойките се спогледаха и поклатиха в синхрон русите си глави. Трюлс забеляза как младият следовател привлече цялото им внимание, но не му пукаше. Беше натрупал сериозен стаж като незабележима личност. Бе свикнал с пробождането в гърдите. То го спохождаше още в гимназията. Например когато Ула го заговаряше само за да попита къде е Микаел. А понеже тогава нямаше мобилни телефони, обикновено го молеше да предаде еди-какво си на Микаел. Веднъж Трюлс й отговори, че трудно ще му предаде каквото и да било, защото Микаел е на палатка с гадже. Излъга я, за да види поне веднъж същата тази болка и в нейния поглед.

— Кога за последно видяхте Елисе? — попита Вюлер.

Трите се спогледаха.

— Ами всъщност…

Едната се изкикоти, но ужасена затули уста, давайки си сметка колко неприлично е да се смее. Онази, дето им беше отворила, се прокашля:

— Сутринта Енрике се обади да каже, че като си тръгвали от нас, с Алфата се изпикали в двора.

— Пълни гнусари — отбеляза другата.

— Е, просто са били пияни — оправда ги веселячката. И пак се изкикоти.

Най-сериозната стрелна приятелката си с поглед „я-се-стегни“.

— Докато се облекчавали, покрай тях минала някаква жена и те се обадиха да се извинят, задето са ни злепоставили пред наша съседка.

— Колко съобразително от тяхна страна — похвали ги Вюлер. — И тази дама вероятно е била…

— Със сигурност е била Елисе. В интернет са прочели, че в нашата сграда е убита жена на около трийсет и пет. Намерили нейна снимка в някакъв сайт и я познали.

Трюлс изгрухтя. Мразеше ги тия журналисти. Проклети търсачи на мърша. Всичките — от един дол дренки. Отиде до прозореца и погледна надолу към улицата. И там, пред опънатата полицейска заградителна лента, се тълпяха въпросните гадини, въоръжени с фотоапарати с телеобективи, които напомняха човки на лешояди. Вторачваха се през тях с надеждата да хванат в кадър поне част от тялото, докато го изнасят. До чакащата линейка стоеше мъж с ямайска шапка на традиционните зелени, жълти и червени райета и разговаряше с криминалистите в бели костюми. Бьорн Холм от Експертно-криминалния. Той кимна на хората си и хлътна в сградата. Холм вървеше прегърбен, прегънат одве, все едно го болеше стомах. Трюлс се питаше дали е заради слуховете, че колегата им с валчестото лице, рижите бакенбарди и изпъкналите рибешки очи съвсем наскоро е бил зарязан от Катрине Брат. Така му се пада. Нека и друг да усети какво е да ти разбият сърцето. Високият глас на Вюлер долетя зад гърба му:

— Та как се казваха тези момчета? Енрике и…?

— Не, не! — разсмяха се девойките. — Хенрик и Алф.

Трюлс улови погледа на Вюлер и кимна към вратата.

— Много ви благодаря, момичета, това е всичко — схвана веднага намека новият. — Впрочем, ще ми дадете ли номерата?

Те го изгледаха с нещо като радост, примесена със страх.

— На Хенрик и Алф — уточни с усмивка Вюлер.

 

 

Катрине стоеше в спалнята зад съдебната лекарка, приклекнала до леглото. Елисе Хермансен лежеше по гръб върху завивката. Различната степен на просмукване на кръвта в бялата й блуза обаче показваше, че Елисе е стояла права, когато кръвта е шурнала от шията й, навярно пред огледалото в коридора, където кръвта, напоила обилно килима, беше протекла по паркета отдолу. Сърцето й най-вероятно бе спряло още в коридора. За това свидетелстваха кървавите следи между коридора и спалнята, както и оскъдното количество кръв в леглото. Въз основа на телесната температура и степента на трупно вкочаняване лекарката определи, че смъртта е настъпила някъде между двайсет и три и един през нощта, а причината за смъртта по всяка вероятност е масивната кръвозагуба вследствие от перфорация на сънната артерия, причинена от няколко прободни рани.

Панталонът и бикините на жертвата бяха смъкнати до глезените.

— Остъргах под ноктите и ги подкъсих, но с просто око не забелязвам следи от епителни клетки — заяви лекарката.

— Откога вършиш работата на криминалистиката? — попита Катрине.

— Бьорн ме помоли — отвърна жената. — Как да му откажеш, толкова е учтив.

— Други наранявания?

— Ожулване на лявата ръка и дървена стърготина, забита в средния пръст — пак на лявата ръка.

— Следи от сексуално насилие?

— Не виждам охлузвания и разкъсвания, но това… — лекарката огледа корема на жертвата през лупа. Катрине надникна и забеляза тънка белезникава ивица. — … е или слюнка, или предеякулационна течност или сперма. На мен ми прилича на второто.

— Да се надяваме.

— Надяваш се да е била изнасилена? — Бьорн Холм застана зад нея.

— Ако е била изнасилена, очевидно е станало след настъпването на смъртта — поясни Катрине, без да се обръща. — И нашата жертва не го е усетила. А на мен ми се ще да разполагаме с малко семенна течност.

— Пошегувах се — тихо обясни Бьорн на топлия си диалект от Тутен.

Катрине затвори очи. Бьорн, естествено, не падаше от небето. Находката на сперма веднага отваряше редица врати пред следствието. И, разбира се, се бе опитал да се пошегува, да разведри тягостната, неловка атмосфера помежду им, датираща от три месеца, тоест откакто тя се изнесе. Катрине също полагаше усилия да разреди напрежението. Просто не се получаваше.

— Приключих — обяви лекарката и понагласи забрадката си.

— Линейката пристигна. Колегите ще изнесат тялото. Благодаря ти за помощта, Захра.

Тя кимна и бързо излезе, сякаш и тя бе усетила натегнатата атмосфера.

— Е? — Катрине се насили да погледне Бьорн. Насили се да игнорира натежалия поглед, повече тъжен, отколкото умолителен.

— Почти нямам какво да ти кажа — той се почеса по големия риж бакенбард, който се подаваше изпод ямайската шапка.

Катрине го изчака да продължи. Надяваше се, че все още обсъждат убийството.

— Не е била особено усърдна домакиня. Намерихме косми от доста хора — предимно мъже. Едва ли всичките са я посетили вкупом снощи.

— Била е адвокат на изнасилени жени. За необвързана дама с натоварваща професия хигиената няма как да е приоритет номер едно, както е за теб.

Бьорн се усмихна сухо, без да й възрази. И Катрине отново усети познатото пробождане на гузната си съвест. Бьорн неизменно успяваше да я накара да се почувства виновна. Двамата никога не се бяха карали за домакинска работа, защото Бьорн винаги пръв се заемаше да измие чиниите, стълбите, да пусне пералнята, да изчисти банята и да изтупа чаршафите — без упреци и без да го прави на въпрос. Както впрочем и с всичко друго. За цяла година съвместен живот не се сдърпаха нито, ама нито веднъж, дори само за цвят. Той всячески избягваше конфликтите. А когато тя ставаше раздразнителна или започваше да нервничи, той непоколебимо я подкрепяше — внимателен, самопожертвователен, неизтощим като проклета машина. Неговото безгранично търпение я вадеше от релсите и я караше да се чувства капризна принцеса, незаслужено издигната от него на недостижим пиедестал.

— Откъде знаеш, че космите са мъжки? — въздъхна тя.

— Необвързана жена с натоварваща професия… — Бьорн не я погледна.

— Какво намекваш? — Катрине скръсти ръце.

— Нищо, нищо — бледото му лице поруменя, а и бездруго изпъкналите му очи изскочиха още повече от орбитите.

— Че си лягам с когото ми падне ли? За твое сведение…

— Не! — Бьорн вдигна отбранително ръце пред себе си. — Изобщо не съм искал да излезе така. Изразих се неправилно.

Катрине си даваше сметка, че би трябвало да изпитва съчувствие. И донякъде изпитваше точно съчувствие, но не онова, от което ти се приисква да прегърнеш някого, а съчувствие, напомнящо презрение, примесено с желание да удряш и унижаваш. Именно защото не искаше да види този добър човек унизен, Катрине Брат предпочете да го напусне. Тя си пое дъх.

— Мъже, значи, а?

— Повечето косми са къси. Ще изчакаме лабораторните анализи. Събрахме достатъчно генетичен материал. В „Съдебна медицина“ няма да скучаят.

— Добре — Катрине се обърна към тялото. — Предположения с какво я е пробол? Или надупчил, като гледам колко нагъсто са раните.

Бьорн изглеждаше облекчен, че пак се върнаха към професионалната тематика. „Аз съм пълен провал“ — помисли си Катрине.

— Не се вижда лесно, но прободните рани образуват фигура. По-точно две фигури.

— Сериозно?

Бьорн се приближи до трупа и посочи шията под късата руса коса на жертвата.

— Забелязваш ли как дупчиците образуват два леко овални правоъгълника, които в определен сектор се припокриват? Ето единия, ето и другия.

— След като ми заостри вниманието, да… — Катрине наклони глава.

— Като два отпечатъка от захапка.

— О, божичко — възкликна Катрине. — Животно?

— Трудно е да се определи. Представи си как кожата увисва в гънка, прещипана между горната и долната челюст. Тогава остава ето такава следа… — Бьорн извади от джоба си парче полупрозрачна хартия. Катрине я беше виждала много пъти. Опаковъчна хартия за сандвичите, които Бьорн си приготвяше всеки ден за работа. И върху нея имаше леко закръглен правоъгълен отпечатък. Бьорн наложи хартията върху прободните рани на шията. — Съвпада с моята захапка.

— Не е възможно човешки зъби да причинят такива разкъсвания на шията.

— Съгласен съм. Но отпечатъкът прилича на човешки.

— Някои хора си подострят зъбите — Катрине навлажни устни.

— Ще проверим за слюнка около раната, за да добием яснота. Така или иначе, ако я е ухапал, докато са стояли в коридора, следите сочат, че е стоял зад нея и е по-висок.

— Захра не откри нищо под ноктите. Следователно убиецът е държал жертвата здраво и тя не е успяла да окаже никаква съпротива. Силен мъж с ръст среден или над средния. И със зъби на хищник.

Заразглеждаха тялото мълчаливо. Същинска млада двойка на изложба: обмислят с какви наблюдения да впечатлят другия, помисли си Катрине. С тази разлика, че Бьорн нямаше намерение да впечатлява никого. Амбициозната беше единствено тя.

Катрине чу стъпки по коридора.

— Никой да не влиза! — предупреди тя.

— Само да доложа, че открих хора едва в два апартамента. Нищо не са чули, нищо не са забелязали — прозвуча високият глас на Вюлер. — Но говорих с две момчета, видели Елисе Хермансен да се прибира снощи. Била сама.

— Какви са тези момчета?

— Не са осъждани и представиха касова бележка от такси, според която са си тръгнали от сградата малко след единайсет и половина. Елисе ги сварила да уринират в двора. Да ги извикам ли на разпит?

— Извикай ги, макар да е ясно, че не са те.

— Слушам.

Стъпките на Вюлер се отдалечиха.

— Прибрала се е сама и няма следи от взлом — обобщи Бьорн. — Дали го е пуснала доброволно? Как смяташ?

— Само ако го е познавала добре.

— Защо реши така?

— Елисе е работела с жертви на изнасилвания. Била е наясно с риска да стане една от тях. Взела е мерки срещу неканени гости. Веригата на вратата е съвсем нова.

Катрине приклекна до трупа. Загледа се в тресчицата, стърчаща от пръста. И в ожулената ръка.

— Адвокат, казваш… Къде? — поинтересува се Бьорн.

— В „Холюмсен и Скири“. Тъкмо оттам са се обадили в полицията, след като Елисе не се появила на насрочено съдебно заседание и не вдигнала телефона си. Заплахите на сексуални престъпници към адвокати не са рядкост.

— Допускаш ли някой от…

— Не, не ми се вярва да е пуснала в жилището си такъв човек, но… — Катрине смръщи вежди. — Тази тресчица е розова, нали?

Бьорн се надвеси.

— На мен ми се вижда бяла.

— Розова е — Катрине стана. — Ела.

Излязоха в коридора. Катрине отвори вратата и посочи надраната външна рамка на вратата.

— Розово.

— Щом казваш…

— Ти не го ли виждаш? — изуми се тя.

— Изследванията показват, че жените като цяло различават повече цветови нюанси от мъжете.

— Но това поне го виждаш, нали? — Катрине вдигна веригата, увесена от вътрешната страна.

Бьорн се наведе към нея. Миризмата му я сепна, вероятно внезапната интимност й стана неприятна.

— Одрана кожа — установи той.

— Ето защо ръката й е охлузена. Схващаш ли?

Бьорн кимна бавно.

— Охлузила си е ръката на окачената верига. Не той се е опитвал да нахълта вътре. Тя се е борела да се измъкне навън.

— В Норвегия не използваме такива вериги. Врътваме и това ни стига. Ако тя го е пуснала в дома си, ако този силен мъж е бил неин познат…

— … защо ще слага веригата отвътре? Би следвало присъствието му да й вдъхва спокойствие. Следователно…

— Следователно — взе думата Катрине — той вече е бил в апартамента, когато тя се е прибрала.

— Без нейно знание.

— Затова Елисе е сложила веригата. Мислела си е, че опасността дебне отвън — Катрине потръпна.

Най-точно описваше състоянието й изразът „радост, примесена с ужас“. Така се чувства следовател, изведнъж проумял фактологията.

— Ако още беше при нас, Хари щеше да се гордее с теб — подхвърли Бьорн. После се засмя.

— Какво?

— Изчерви се.

„Аз съм пълен провал“ — помисли си Катрине.

Трета глава

Четвъртък следобед

Катрине не успяваше да се съсредоточи. Течеше пресконференция. Оповестиха данни за самоличността и възрастта на жертвата, къде и кога е намерена и общо взето нищо повече. Първите пресконференции непосредствено след убийство обикновено целят само да сигнализират на широката общественост, че в страната се спазват принципите на прозрачност и демокрация, а фактически полицията се стремеше да изнесе възможно по-малко информация.

До Катрине седеше ръководителят на Отдела за борба с насилието Гюнар Хаген. Светкавиците от фотоапаратите се отразяваха в голото му теме, обрамчено от венец тъмна къдрава коса, докато той четеше кратките изречения, които бяха съставили заедно. За радост на Катрине Хаген се нае да води пресконференцията. Не че тя се боеше от светлините на прожекторите. Просто й трябваше време да се настрои на медийна вълна. Засега, все още новоизлюпен старши следовател, предпочиташе да преотстъпи микрофона на Хаген, докато овладее стандартната фразеология. Искаше да наблюдава как обигран полицейски началник успява да убеди обществото — повече с жестове и интонация, отколкото със съдържанието на изявленията си — че органите на реда владеят положението.

Катрине плъзна поглед над главите на трийсетината журналисти, събрали се в залата за инструктаж на четвъртия етаж. Очите й спряха върху голямата картина на цялата отсрещна стена. Изобразяваше голи къпещи се хора, повечето — млади слабички момчета. Красива, невинна сцена от времената, когато подобни изображения не са били тълкувани през призмата на сексуалността. Катрине не правеше изключение. И на нея й бе минавало през ум, че художникът е педофил. В отговор на репортерските въпроси Хаген повтаряше една и съща мантра: „Не можем да ви отговорим.“ От време на време променяше формулировката, за да избегне евентуално арогантното или направо комично звучене на повторението: „Към настоящия момент не можем да ви дадем такава информация.“ Или използваше по-обнадеждаващ вариант: „Ще ви уведомим на по-следващ етап.“

Катрине чуваше скриптенето на химикалките и потракването на клавиатурите, докато журналистите записваха зададените от колегите им въпроси, естествено, много по-колоритни от отговорите:

— Трупът беше ли обезобразен?

— Имаше ли следи от сексуално посегателство?

— Полицията открила ли е заподозрян и ако да, той близък ли е до жертвата?

Спекулативни питания, които, ако не друго, поне имаха потенциала да придадат на дежурното „без коментар“ известен пикантен привкус.

На вратата в дъното на залата Катрине мярна позната физиономия. Носеше черна превръзка над едното си око и си беше облякъл служебната униформа, която — Катрине знаеше — винаги висеше изгладена в гардероба в кабинета му. Микаел Белман. Не влезе по-навътре. Зае ролята на страничен наблюдател. Катрине долови, че и Хаген го е забелязал, защото изведнъж се поизправи на стола, явно повлиян от присъствието на главния секретар на полицията.

— Приключваме — обяви шефът на пресцентъра.

Катрине видя знака на Белман да го изчака.

— Кога ще бъде следващата пресконференция? — провикна се Мона До, криминален журналист от „Ве Ге“.

Говорителят на пресцентъра се доближи до микрофона:

— Ще ви уведомим свое…

— Когато разполагаме с новини по случая — прекъсна го Хаген.

„Когато“ — обърна внимание Катрине. Не „ако“. Ето такива думички, уж дреболии, всъщност играят решаваща роля и изпращат посланието, че служителите на правораздавателни органи се трудят неуморно, че машината на правосъдието работи безотказно, че е въпрос само на време виновникът да бъде заловен.

 

 

— Нещо ново? — попита Белман, докато прекосяваха фоайето на Главното управление. По-рано почти момичешката му красота, подчертана от дългите мигли, добре поддържаната дълга коса и слънчевия загар на кожата му с характерните бели петна от витилиго, създаваше впечатление за нещо суетно и слабо. Но превръзката над окото, която при определени обстоятелства би изглеждала, разбира се, и нелепо, заличи женственото излъчване и му придаде обаяние на силен мъж, когото дори такова тежко поражение като загубата на око не може да сломи.

— Криминалистите откриха нещо върху раните от ухапване — каза Катрине, докато минаваше след Белман през рамковия металдетектор пред портала.

— Слюнка?

— Ръжда.

— Ръжда ли?

— Да.

— И? — Белман извика асансьора.

— Засега толкова — Катрине застана до него.

— И все още не знаете как извършителят се е вмъкнал в апартамента?

— Не сме установили. Патронът е взломоустойчив. Нито вратата, нито прозорците са разбити. Възможно е жертвата да го е пуснала, но се съмнявам.

— Може да е имал ключ.

— Ключът за апартамента отваря и входната врата. Сдружението на домопритежателите води регистър на издадените дубликати. Според него никой освен Елисе няма ключ за жилището й. Бернтсен и Вюлер разговаряли с две момчета, които я видели да се прибира. И двамата потвърждават, че си е отключила сама. Не е звънила на домофона, за да й отвори евентуално някой отвътре.

— Ясно. Ами ако просто си е извадил дубликат?

— Първо, трябва да се сдобие с оригиналния ключ; второ, да открие ключар, който да разполага със специални заготовки; трето — този ключар да няма скрупули да изработи дубликат без писмено разрешение от жилищното сдружение. Слабо вероятно.

— Добре. И за друго исках да говорим… — вратите на асансьора се плъзнаха встрани и двамата полицаи вътре мигом се изнесоха ведно с усмивките си при вида на началника. — За Трюлс ми е думата — уточни Белман, след като кавалерски пусна Катрине да влезе първа в опразнилия се асансьор. — За Бернтсен, де.

— Да? — Лъхна я лек аромат на афтършейв. Беше останала с впечатлението, че след бръснене мъжете вече не се мариноват в спирт. Бьорн използваше тример и никакви ароматизатори, а онези, с които си беше лягала, след като скъса с него… в два-три случая предпочиташе да я задушава тежък парфюм, отколкото естествената им миризма.

— Как се адаптира?

— Бернтсен ли? Прилично.

Стояха един до друг, с лице към вратите, но в настъпилото мълчание тя забеляза с периферното си зрение кривата му усмивка.

— Прилично, а? — повтори въпросително той.

— Върши каквото му възложа.

— А то не е много, предполагам?

— Той няма стаж като следовател — сви рамене Катрине. — И изведнъж получава назначение в най-голямото звено за разследване на убийства — ако не броим КРИПОС. С толкова скромен опит е нереалистично да очакваш да седнеш зад кормилото, така да се каже.

Белман кимна и потърка брадичка.

— Интересува ме предимно дали се държи подобаващо. Дали… играе по правилата.

— Доколкото ми е известно — да — асансьорът намали. — За кои правила по-конкретно говорим?

— Дръж го под око, Брат. Много му мина през главата.

— Травмите от онази експлозия ли имаш предвид?

— Имам предвид целия му живот, Брат. Той е кажи-речи пълен… как да се изразя?

— Провал?

Белман се засмя и посочи отворените врати:

— Не слизаш ли тук?

 

 

Белман оплакна око в стегнатия задник на Катрине Брат, докато тя се отдалечаваше по коридора, и въображението му се развихри, преди вратите да се затворят. После мислите му се върнаха към проблема. Всъщност не беше проблем, а възможност. Просто се чувстваше раздвоен. Получи предпазливо и напълно неофициално запитване от кабинета на министър-председателя. Предстояли правителствени рокади и постът на министъра на правосъдието щял да се оваканти. Какво, съвсем хипотетично, би отговорил Белман, ако му предложат да го оглави, гласеше запитването. Първоначално той се смая. Но като се позамисли, установи, че изборът е съвсем логичен. По време на мандата си на главен секретар той не просто бе поел цялата отговорност за разобличаването на вече добилия международна известност Полицейски касапин; Белман бе пожертвал окото си в разгара на битката и се бе превърнал в звезда от национална и международна величина. Четирийсетгодишен полицейски началник с юридическо образование и дар слово, доказал способността си да пребори столичната престъпност. Не беше ли дошъл моментът да му поверят още по-сериозна мисия? Колкото до привлекателната му външност, тя щеше да е магнит за женския електорат. Белман потвърди, че чисто хипотетично би приел.

Слезе на седмия — последен — етаж и мина покрай редица от портрети на негови предшественици.

Докато министър-председателят умуваше кому да повери поста, пред Белман стоеше задачата да опази лъснатия си имидж неопетнен. Че току-виж някой от рода на Трюлс сътвори поредна глупост, а впоследствие Белман се размине с назначението. Той потръпна, представяйки си евентуално вестникарско заглавие: „Главният секретар разпъвал чадър над корумпиран полицай, негов приятел“.

Ала Трюлс дойде в кабинета му, изтегна си краката върху бюрото и без предисловия заяви, че изритат ли го от полицията, за утеха ще повлече към дъното и главния секретар, замесен в не по-малко мръсни дела. И Белман, без много да му мисли, удовлетвори желанието му и го премести в Отдела за борба с насилието. Най-вече защото там нямаше да възлагат на Трюлс голяма отговорност — както впрочем току-що потвърди и Брат — и така отпадаше рискът пак да оплеска нещата.

— Твоята красавица те чака вътре — съобщи Хелга, когато Микаел влезе в приемната.

Хелга, вече прехвърлила шейсетте, бе помолила Микаел преди четири години — в първия ден на встъпването му в длъжност — да не я нарича офис асистент, както гласеше модерното название на длъжността й. Защото е била и си остава секретарка.

Ула седеше на меката мебел до прозореца. Хелга беше права. Белман имаше красива съпруга. Нежна, деликатна. Трите раждания не бяха развалили фигурата й. И — по-важното — през цялото време тя стоеше зад него, проумяла, че кариерата му се нуждае от грижа, подкрепа, свобода за израстване. А някое и друго прегрешение в личния живот си е съвсем човешко, когато живееш под натиска, неизбежен при такива високи длъжности.

Тя излъчваше и нещо непорочно, почти наивно и той четеше лицето й като отворена книга. Сега прочете отчаяние. Първо го отдаде на проблеми с децата, но после откри отсянка на огорчение. Беше го хванала в крачка. За пореден път. По дяволите.

— Много си сериозна, скъпа — подхвана спокойно той и отиде до гардероба, докато си разкопчаваше куртката. — Децата добре ли са?

Тя кимна. Той си отдъхна престорено.

— Не че не се радвам да те видя, но изтръпвам, когато се появиш без предупреждение — той окачи куртката в гардероба и седна в креслото срещу нея. — Е, какво има?

— Пак си се виждал с нея — промълви Ула. Личеше, че е репетирала как да му го заяви. И си е обещала да не плаче. Но сълзите вече блестяха в сините й очи.

Той поклати глава.

— Не отричай — помоли задавено тя. — Погледнах в телефона ти. Само през тази седмица си я търсил три пъти. Ти обеща…

— Ула — той се наведе напред и посегна към ръката й, но тя я отдръпна. — Обадих й се, защото се нуждая от съвета й. В момента Исабеле Скойен работи като пиар консултант в компания, специализирана в лобирането и в политиката. Тя познава лабиринтите на властта, вряла и кипяла е в тези неща; познава и мен.

— „Познава“? — Лицето на Ула се сгърчи в иронична гримаса.

— Ако аз — ако ние — ще се хвърляме в битката, ще трябва да използвам всичко, което ще ми осигури предимство пред конкурентите ми; което ще ме изведе едни гърди пред тях. Говорим за пост в правителството, Ула. Това е върхът.

— А семейството? — подсмръкна тя.

— Знаеш отлично, че никога няма да предам семейството ни…

— Никога, а? — извика тя и изхлипа. — Ти отдавна…

— … и се надявам и ти да си отговорна към общото ни бъдеще, Ула. И да не се поддадеш на безпочвена ревност заради жена, с която в момента общувам само по телефона, и то единствено по делови въпроси.

— Тази жена изкара едва няколко месеца в градския съвет, Микаел. Какво ще научиш точно от нея?

— Например, какви грешки да не допускам, за да си осигуря политическо дълголетие. Назначението й послужи за поука на мнозина. Човек не бива да отстъпва от идеалите си. Не бива да предава близките си, да занемарява задълженията си и отговорностите си. А сгреши ли, да поиска прошка и занапред да си има обица на ухото. Човешко е да се греши, но не и да предаваш доверието на околните. Аз ще оправдая гласуваното ми доверие, Ула — той посегна към ръката й и този път тя не я отдръпна. — Знам, след случилото се нямам право да искам нищо от теб, но за да успея, са ми нужни твоето доверие и твоята подкрепа. Разчитай на мен.

— Как да…

— Ела — той стана, без да пуска ръката й, заведе я до прозореца и я обърна с лице към града.

После застана зад нея и сложи длани върху раменете й. Главното управление се намираше върху билото на хълм и оттам се откриваше гледка над половин Осло, окъпан в слънце.

— Искаш ли заедно да внесем осезаема промяна, Ула? Ще ми помогнеш ли да обезпечим бъдещето на нашите деца? На съседските деца, на този град. На цялата страна.

Усети, че думите му оказаха въздействие. За бога, самият той се развълнува, макар те да представляваха извадка от заучените му реплики за пред медиите. Обявят ли официално назначението му, журналистите веднага ще го погнат по телефона за изявления по телевизия, радио, преса. Искаше да е подготвен.

 

 

Ниска жена спря Трюлс Бернтсен и Вюлер във фоайето.

— Мона До от „Ве Ге“. Теб съм те виждала… — кимна тя на Трюлс и се обърна към Вюлер: — Но ти май си нов, а?

— Правилно — усмихна се Вюлер.

Трюлс огледа отстрани Мона До. Имаше горе-долу симпатично лице. Широчко, навярно със саамска жилка. Така и не разбра защо се облича толкова екстравагантно. Носеше едни такива пъстри, широки одежди, дето подхождаха повече на критик на класическа музика, отколкото на закоравял криминален репортер. Макар едва да бе прехвърлила трийсетте, Трюлс имаше чувството, че я знае от цяла вечност: неизменно силна и издръжлива, Мона До не се отказваше току-така. Освен това миришеше на мъж. Според мълвата използвала афтършейв „Олд Спайс“ вместо парфюм.

— Нищо не казахте на тази пресконференция — усмихна се тя. Така се усмихват журналистите, когато се опитват да измъкнат още някоя подробност. Само че в дадения случай тя май не искаше само информация. Изпиваше Вюлер с очи.

— С толкова разполагаме — отвърна той и й се усмихна.

— Ще те цитирам — заяви небрежно Мона До и се зае да записва. — Име?

— Какво ще цитираш?

— Че полицията не разполага с повече от онова, което Хаген и Брат оповестиха на пресконференцията.

Трюлс забеляза внезапната паника в очите на Вюлер.

— Не, не, изобщо не исках… ъъъ… моля те, недей да ме цитираш.

Продължавайки да записва, Мона отвърна:

— Представих се като журналист. От само себе си се разбира, че съм тук по работа.

Вюлер погледна Трюлс за помощ, но Трюлс си мълчеше. Да го види сега колко е отворен! А как наперено го раздаваше пред онези мацета.

Вюлер се прокашля и се помъчи да придаде плътност на високия си глас:

— Забранявам ти да ме цитираш.

— Разбирам. Значи, ще разширя материала. „Полицията налага цензура на пресата.“

— Ама… не… — по бузите на Вюлер изби червенина. Трюлс едва се сдържа да не прихне.

— Споко, само те бъзикам — уточни Мона До.

Андерш Вюлер се вторачи за миг в нея, после въздъхна с облекчение.

— Добре дошъл в играта. Играем грубо, но честно. Ако можем, си помагаме взаимно. Нали, Бернтсен?

В отговор Трюлс изсумтя нещо, предоставяйки на другите двама да го изтълкуват по собствено усмотрение.

Мона До си прелисти бележника.

— Няма да ви питам пак дали имате заподозрян, нека шефовете ви да отговарят. Но ми се ще да ви поразпитам най-общо за разследването.

— Давай — подкани я Вюлер и се усмихна. Явно си бе възвърнал самоувереността.

— Доколкото знам, в такива разследвания полицията обикновена взема на мушка бивши гаджета и любовници. Така ли е?

Андерш Вюлер се канеше да отговори, но Трюлс сложи ръка на рамото му:

— Вече виждам материала ти във вестника, До: „Ръководителят на следствието отказа да оповести имената на заподозрените, но според наш източник в полицията виновникът се търсел сред бивши интимни партньори на жертвата.“

— Брей! — възкликна журналистката, без да престава да пише. — Не знаех, че си бил такъв умник, Бернтсен.

— А аз — че ми знаеш името.

— О, на всеки полицай му се носи определена слава. А Отделът за борба с насилието не е толкова голям, та да се затруднявам да съм в течение. Но що се отнася до теб, новобранецо, съм напълно несведуща.

Андерш Вюлер се поусмихна.

— Виждам, гледаш да не приказваш много-много. Кажи си поне името.

— Андерш Вюлер.

— Ето ти моите координати, ако ти потрябвам — Мона До му подаде визитка. След почти незабележимо колебание връчи една и на Трюлс. — Както споменах, полицаи и журналисти имаме традицията да си помагаме взаимно. За добри сведения плащаме съответно.

— Плащате на полицаи? — изуми се Вюлер и прибра визитката в джоба на дънките си.

— Че защо не? — Мона хвърли бърз поглед към Трюлс. — Информацията си е информация. Ако се сетите нещо, звъннете ми. Или се отбийте във фитнес студио „Гейн“. Там съм вечер след девет — почти всеки ден. Тъкмо ще се поизпотим заедно… — тя се усмихна на Вюлер.

— Предпочитам да се потя на открито — отвърна той.

— Да потичаш с кучето, а? Приличаш ми на човек с куче. Кефиш ме.

— Защо?

— Алергична съм към котки. Е, момчета, в духа на ползотворното ни сътрудничество обещавам да се обадя, ако се натъкна на нещо, което може да ви бъде от полза.

— Благодарско — кимна Трюлс.

— Но ще ми трябва телефонен номер — Мона До прикова поглед във Вюлер.

— Разбира се.

— Диктувай, записвам.

Вюлер започна да изрежда цифрите една по една. След петата журналистката вдигна глава.

— Това е номерът на централата в Главното управление.

— Нали точно там работя — кимна Вюлер. — Само за сведение: гледам котка.

— Чао — Мона До хлопна бележника си.

Трюлс я проследи с поглед как се клатушка като пингвин към изхода — чудноватата тежка метална врата с елипсовидно стъкло, напомнящо илюминатор.

— Оперативката започва в три — напомни Вюлер.

Трюлс си погледна часовника. Следобедно заседание на разследващата група. Отделът за борба с насилието щеше да е върхът, ако не бяха убийствата. Те скофтваха цялата работа. Означаваха кибичене до късно в службата, бумащина, безкрайни срещи и стресирани хора. Поне му се полагаше безплатна храна в стола и за извънработно време. Трюлс въздъхна, обърна се към вратата и се вцепени.

Беше тя.

Ула.

Тъкмо си тръгваше. Закачи го с поглед, но се престори, че не го е видяла. Не го правеше за пръв път. Вероятно защото останеха ли насаме, ставаше неловко. Двамата открай време избягваха да остават на четири очи — и на по-млади години. Трюлс — защото започваше да се поти и получаваше сърцебиене, а после се измъчваше и заради глупостите, които е изръсил, и заради умните, оригинални реплики, които не му бяха хрумнали навреме. Ула — защото… най-вероятно защото той започваше да се поти, получаваше сърцебиене и мълчеше или дрънкаше тъпотии.

И въпреки това малко остана да извика името й.

Тя обаче вече бе стигнала до металната врата. След малко щеше да излезе, а слънчевата светлина — да целуне красивата й руса коса.

Трюлс прошепна името й наум.

Ула.

Четвърта глава

Четвъртък, късния следобед

Катрине Брат обгърна с поглед залата за инструктаж.

Осмина следователи, четирима аналитици, един криминален експерт. Всички на нейно разположение. И всички я дебнеха като ястреби. Новоизлюпената главна следователка. Жена. Катрине знаеше, че най-скептични към нея са именно колежките й. Често се питаше дали не е устроена по коренно различен начин от повечето жени. Средно нивото на тестостерона в кръвта им се движеше между пет и десет процента от нивото при мъжете, докато нейният гонеше двайсет и пет процента. Завишените стойности не я бяха превърнали в космата буца мускули с увеличен клитор, но откак се помнеше, Катрине имаше много по-високо либидо от приятелките си — поне доколкото й споделяха, а те не бяха и много. Когато положението ставаше неудържимо, Бьорн казваше, че озверявала за секс. Случваше се посред работно време да отскочи с колата до Експертно-криминалния в Брюн, само и единствено за да се изчукат в хранилището зад лабораторията, докато около тях дрънчат колби и епруветки.

Катрине се прокашля, пусна диктофона на телефона си и започна:

— Шестнайсет часът, четвъртък, 22 септември, намираме се в първа зала в Отдела за борба с насилието. Провеждаме първата оперативка на сформираната разследваща група, която работи по убийството на Елисе Хермансен.

Видя как закъснелият Трюлс Бернтсен се вмъква крадешком. Седна най-отзад.

Тя обобщи известното вече на повечето присъстващи: сутринта Елисе Хермансен е открита убита; смъртта най-вероятно е причинена от кръвозагуба, настъпила вследствие от прободни рани в областта на шията. Сигнали от очевидци не са постъпвали. Заподозрени все още няма. Липсват потвърдени веществени доказателства, съотносими към убийството. Биологичният материал, за който се предполага, че е човешки, е изпратен за ДНК анализ. Резултатите ще излязат най-рано след седмица. Криминалистиката и съдебна медицина още изследват другите иззети проби. Или, с други думи: с празни ръце са.

Катрине забеляза как двама от следователите скръстиха отегчено ръце, започнаха да въздишат и едва сдържаха прозевките си. Знаеше какво си мислят: общоизвестни истини, баналности, неподплатени с конкретни факти, твърде неубедителна причина да изоставят работата по другите текущи случаи. Катрине обясни повторно как е стигнала до извода, че убиецът е устроил засада на Елисе в собствения й апартамент, но и на самата нея повторението й прозвуча като опит за самоизтъкване. Новоизлюпен началник проси уважение. Усети първите признаци на отчаяние и се сети какво й беше казал Хари, когато му се обади с молба за съвет.

— Хвани убиеца.

— Хари, попитах те как се ръководи екип, чието доверие още не си завоювал.

— И аз ти отговорих.

— Залавянето на един убиец не разрешава…

— Напротив, разрешава всичко.

— Всичко ли? Конкретно за теб какво разреши?

— В личен план — нищо. Но ти нали ме питаш за служебни отношения.

Катрине плъзна поглед над залата, завърши поредното си изсмукано от пръстите изречение, пое си дъх и забеляза как ръката на един колега леко барабани по подлакътника на стола.

— Ако обаче Елисе Хермансен е пуснала убиеца по-рано вечерта и го е оставила вътре, докато самата тя е била навън, значи търсим човек, когото е познавала. Затова прегледахме информацията в телефона и настолния й компютър. Торд?

Торд Грен се изправи. Знаеха го и като Щъркела, несъмнено защото визуално напомняше едноименното животно: въздълъг врат, тесен клюноподобен нос и размах на крилата, който далеч надхвърля ръста му. Ретроочилата с кръгли рамки и дългата къдрава коса, спускаща се от двете страни на тясното му лице, навяваха спомени за седемдесетте.

— Влязохме в айфона й и прегледахме списъка с входящи и изходящи разговори през последните три дни — докладва Торд, без да отклонява поглед от таблета си, защото по принцип избягваше зрителен контакт. — Всички повиквания са от и към служебни контакти. Колеги и клиенти.

— И нито едно към приятел? — обади се Магнюс Скаре, тактически следовател. — Или към родители?

— Изразих се съвсем ясно: само делови разговори — подчерта Торд без враждебна нотка, само с цел да уточни. — Същото важи и за електронната й кореспонденция. Писмата са с делови характер.

— От адвокатската кантора потвърдиха, че Елисе почти всяка вечер е оставала след работно време — вметна Катрине.

— Типично за необвързаните жени — отбеляза Скаре.

Катрине изгледа недоволно дребния набит следовател, макар да знаеше, че коментарът му не е целял да я уязви. Скаре не беше нито достатъчно перфиден, нито достатъчно остроумен.

— Настолният й компютър не е защитен с парола. И там не открихме кой знае какво — продължи Торд. — Файловете дневници показват, че Елисе Хермансен е използвала компютъра си предимно за достъп до новини и за справки в Гугъл. Разглеждала е няколко порно страници, но все стандартни неща. Няма виртуални следи от нейни опити да завърже познанства посредством въпросните сайтове. Най-съмнителната й проява за последните години е да си пусне „Тетрадката“ по платформата Попкорн Тайм.

Понеже не познаваше достатъчно добре компютърния експерт, Катрине не успя да определи дали определението „съмнителен“ се отнася за използването на пиратски сървър, или за избора на филм. По нейно мнение неудачен беше изборът на филм, докато Попкорн Тайм много й липсваше.

— Опитах да вляза във фейсбук профила й с няколко широко разпространени пароли, но не се получи и изпратих молба за достъп.

— Това възможно ли е? — учуди се Андерш Вюлер, седнал на първия ред.

— Да, ако подадем молба до КРИПОС и до съда. Ако те я одобрят обаче, тя се изпраща в американски съд, а после евентуално и до централата на фейсбук. В най-добрия случай ще отнеме седмици, а иначе — месеци.

— Няма друго — приключи Торд Грен.

— Един въпрос от пълен новобранец — обади се Вюлер. — Как успя да влезеш в телефона? С пръстов отпечатък от трупа ли?

Торд погледна Вюлер, бързо отмести очи и поклати глава.

— А как тогава? Старият модел айфон се отваря с четирицифрен код. Това прави десетки хиляди различни…

— С микроскоп — прекъсна го Торд и въведе нещо върху таблета.

Катрине беше запозната с неговия метод, но му даде възможност той да го разясни на новия колега. Торд Грен нямаше полицейско образование. Всъщност не беше завършил нищо. Бе следвал няколко години информационни технологии в Дания, но не се беше дипломирал. Въпреки това от IT отдела в Главното управление го „лапнаха“ веднага и го назначиха за експерт по киберследи. Чисто и просто защото Торд беше ненадминат в бранша.

— Дори дисплеят на телефона да е изработен от най-твърдото стъкло, по него пак се образуват вдлъбнатини на местата, където пръстите натискат най-често — поясни той. — Отварям клавиатурата и проверявам върху кои клавиши се падат най-дълбоките вдлъбнатини. И ето ти го кода. Е, да не забравяме, че четири цифри правят двайсет и четири комбинации, но общо взето това е цялата работа.

— Добре, ама телефонът се заключва автоматично след три неуспешни опита да въведеш паролата — възрази Андерш. — Значи, имал си право само на две грешки…

— Уцелих паролата при втория опит — усмихна се Торд. Дали от задоволство заради успеха, или заради нещо на екрана на таблета, не стана ясно.

— Иха! На това му се вика късмет — удиви се Скаре.

— По-скоро бих казал, че не ми провървя, защото можех да я улуча от първия път. Когато две от четирите цифри са 1 и 9 както в дадения случай, почти винаги паролата се оказва година. Тогава комбинациите се свеждат до две.

— Стига толкова по тази тема — прекъсна ги Катрине. — Говорихме със сестрата на жертвата. Елисе не е имала сериозен приятел от години и най-вероятно не е възнамерявала да се обвързва.

— Тиндър — обади се Вюлер.

— Моля?

— На телефона й инсталирано ли е приложението Тиндър?

— Да — потвърди Торд.

— Момчетата, които видели Елисе на двора, казаха, че била наконтена. Не се е връщала нито от тренировка, нито пък от работа. Едва ли би се изтупала така за среща с приятелка… Щом е нямала гадже…

— Браво — похвали го Катрине. — Торд?

— Проверихме приложението. Открило е много мъже, с които си е пасвала. Тиндър обаче осъществява връзка с Фейсбук и ако Елисе е продължила да си пише с някои от тях, го е направила през Фейсбук. А докато молбата ни за достъп до кореспонденцията й бъде придвижена, ще мине доста време.

— Потребителите на Тиндър си уреждат срещи в барове — обади се глас.

Катрине вдигна изненадано глава. Трюлс Бернтсен.

— Щом е носела телефон, е достатъчно да се провери в наземните станции на телекома къде са засечени сигнали от айфона й. А после ще разпитаме в баровете, намиращи се в съответните клетки.

— Благодаря, Трюлс. Вече проверихме наземните станции. Стине?

Жената се изправи на стола и се прокашля.

— Според разпечатката от експлоатационната централа на „Теленур“ Елисе Хермансен е тръгнала от площад „Юнг“ — там се намира местоработата й — между шест и половина и седем. Насочила се е към района около моста „Бентсе“. После…

— По данни от сестра й Елисе тренирала редовно във фитнес център „Мюрен“ — вмъкна Катрине. — Оттам потвърдиха, че Елисе действително е влязла в 19,32 и си е тръгнала в 21,14. Посещението й е регистрирано в компютърната им система за клиенти с абонаментни карти. Извинявай, Стине.

Колежката се усмихна малко сковано.

— После Елисе се е отправила към района около дома си и не го е напускала до намирането на тялото — при условие, разбира се, че не е оставяла никъде телефона си. Сигналът е бил засечен в няколко наземни станции с припокриващ се периметър и показва, че е излязла от жилището си в „Грюнерльока“, но не се е отдалечавала на повече от няколкостотин метра.

— Супер, тъкмо повод да пообиколим тамошните барове — възкликна Катрине.

Трюлс я възнагради с две изсумтявания — явно опит за смях, Андерш — с ослепителната си усмивка. Иначе цареше пълно мълчание.

„И по-зле можеше да е“ — окуражи се Катрине.

Телефонът на масата пред нея започна да жужи и да се плъзга.

Катрине погледна дисплея. Търсеше я Бьорн.

Имаше вероятност да й поднесе новина за иззетите следи. В такъв случай щеше да е полезно да я съобщи на екипа веднага. От друга страна, ако лабораторните анализи бяха дали резултат, Бьорн по-скоро би се обадил на колегата от криминалистиката, който присъстваше на оперативката, а не на Катрине. Значи, не беше изключено да я търси по личен въпрос.

Точно преди да отхвърли повикването, тя съобрази, че Бьорн, с присъщата си организираност, непременно знае за провеждащата се в момента оперативка. Катрине долепи телефона до ухото си.

— С колегите съм, Бьорн. Обсъждаме случая.

Щом усети как всички погледи се впиват в нея, съжали, че изобщо вдигна.

— В „Съдебна медицина“ съм — отвърна той. — Току-що излязоха резултатите от експресното изследване на белезникавата слуз по корема на жертвата. Не съдържа човешка ДНК.

— Мамка му — изпусна се Катрине.

През цялото време една мисъл не й даваше мира: ако субстанцията се окаже семенна течност, имат шансове да разкрият убийството в рамките на четирийсет и осем часа. Практиката показваше, че изтекат ли две денонощия, залавянето на извършителя става значително по-трудно.

— Но убиецът вероятно е осъществил полов акт с жертвата — добави Бьорн.

— И по какво съдиш?

— Субстанцията се оказа лубрикант. Най-вероятно от презерватив.

Катрине пак изруга. По погледите на присъстващите се досети, че още не им е дала да разберат дали разговорът е частен, или служебен.

— Значи, извършителят е използвал презерватив, така ли? — попита тя високо и ясно.

— Или той, или някой друг мъж, с когото се е срещнала снощи.

— Добре, благодаря.

Катрине бързаше да приключи разговора, но чу как Бьорн извика името й и отдръпна пръста си от червената слушалка.

— Да?

— Обаждам се и за друго.

Тя преглътна.

— Бьорн, в момента провежд…

— Имам новини за оръжието на убийството. Май открих с какво е убита. Ще задържиш ли колегите? След двайсет минути ще съм при вас.

 

 

Лежеше в леглото в апартамента и четеше от телефона си. Прегледа всички вестници. Остана разочарован. Не бяха поместили всички подробности, изцяло липсваше информация за онова, което притежаваше художествена стойност. Или защото главната следователка Катрине Брат не го беше оповестила пред медиите, или просто защото не бе успяла да съзре естетиката в творението му. Виж, онзи, полицаят с поглед на убиец, веднага щеше да ги забележи. Навярно и той като Брат щеше да ги запази в тайна, но непременно щеше да оцени постижението.

Огледа внимателно снимката на Катрине Брат във вестника.

Красавица.

Не ги ли задължават на пресконференции да носят полицейски униформи? Вероятно беше само препоръчително. Тя обаче демонстрираше, че не й пука. Нарушаваше правилника. Готина мадама. Представи си я в униформа.

Голяма красавица.

Уви, не фигурираше в графика.

Остави телефона. Поглади татуировката. Понякога я чувстваше като напълно реална, издуваше кожата му, опъваше я и сякаш всеки момент щеше да я разпори отвътре.

И той искаше да не му пука.

Напрегна коремните си мускули и стана от леглото, без да си помага с ръце. Застана пред огледалото върху плъзгащата се врата на гардероба. В затвора тренира. Не в залата — не би понесъл да лежи върху уреди и шалтета, напоени с чужда пот — а в килията. Не за да натрупа мускулна маса, а за да се сдобие с истинска сила. С издръжливост. С устойчивост. С баланс. Да покачи прага си на болка.

Майка му беше с широк ханш и тлъст задник. Накрая се предаде на разрухата. Слабост. Навярно бе наследил телосложението и метаболизма на баща си. И силата му.

Плъзна встрани вратата на гардероба.

Вътре висеше униформа. Поглади я с длан. Скоро щеше да влезе в употреба.

Катрине Брат пак се появи пред него в униформа.

Довечера той ще отиде в някой бар. Популярен, оживен бар, не като „Джелъси“. Нарушаваше правилата, като излизаше сред хора с цел, различна от покупка на храна, посещенията в банята и изпълнението на графика, но беше решил да се потопи в гъделичкащата анонимност и самота. Защото се нуждаеше от това. Иначе щеше да полудее. Засмя се тихо. Колко пъти го бяха изкарвали луд. Психолозите се скъсаха да го пращат на психиатър. Отлично знаеше защо: за да му изпишат лекарства.

Взе чифт лъснати каубойски ботуши от рафта за обувки и зърна жената в дъното на гардероба. Висеше на кука. Изцъкленият й поглед се взираше между два костюма. От нея лъхаше слабо на лавандуловия лосион, с който намаза гърдите й. Затвори вратата.

Луд? Некадърници бяха те, всички до един. Прочете определението за личностно разстройство в медицински справочник: психично заболяване, което води до „неблагоприятни последици и затруднения за пациента или за околните“. В неговия случай страдаха само околните. Той харесваше личността си. Защото когато има за пиене, какво по-приятно, рационално и нормално от това, да изпитваш жажда?

Погледна часовника. След половин час навън щеше да се стъмни достатъчно.

 

 

— Ето какво отрихме около раната на врата й — Бьорн Холм посочи снимката на екрана. — Трите фрагмента отляво са ръжда, а това вдясно е люспа от черна боя.

Катрине седеше до колегите, защото отстъпи мястото си на Бьорн. Той пристигна запъхтян от бързане. Бледите му бузи още лъщяха от пот.

Набра нещо на клавиатурата и на екрана се появи снимка на ранена шия в близък план.

— Както виждате, местата, където кожата е пробита, образуват отпечатък от човешка захапка. Съдейки по дълбочината на прорезите, зъбите са били остри като шило.

— Някой сатанист — подхвърли Скаре.

— Катрине лансира теорията, че убиецът може да си е наострил зъбите. Проверихме. При сключването на захапката горните зъби са влезли в луфтовете по долната челюст, а долните са се наместили безпрепятствено в луфтовете по горната челюст, тоест, не се засрещат както при човек. Следователно не става дума за обичайна човешка захапка, при която зъбите на долната и горната челюст са така разположени, че имат широка контактна повърхност. Този факт и следите от ръжда ме наведоха на предположението, че убиецът е използвал желязно чене.

Бьорн пак написа нещо на клавиатурата.

Катрине чу как всички в залата ахнаха от ужас.

На екрана се появи предмет и тя от пръв поглед го оприличи на стар ръждясал капан, какъвто бе виждала при дядо си в Берген. Той го наричаше мечешка ножица. Острите шипове образуваха зигзагообразна линия, а челюстите бяха скрепени с пружинен механизъм.

— Това изображение е от частна колекция в Каракас. Рисувано е от времето на робите, когато са организирали боеве със залози. Двама роби си слагат зъбите, връзват им ръцете на гърба и ги пускат на ринга. Който оцелее, се класира за следващия кръг. Така предполагам, де. Но към въпроса…

— Ако обичаш — прекъсна го Катрине.

— Опитах се да проверя как човек може да се сдобие с такива железни зъби. Такъв артикул не се поръчва с наложен платеж. Открием ли откъде са поръчани и кой е получателят, кръгът на заподозрените чувствително ще се стесни.

Катрине си даде сметка, че свършеното от Бьорн надхвърля преките му задължения на криминалист, но си замълча.

— Още нещо. Губи ми се доста кръв.

— В смисъл?

— В тялото на човек в зряла възраст кръвта съставлява средно седем процента от телесната маса. Разбира се, всичко е много индивидуално, но дори да предположим, че кръвта на Елисе е имала минималното тегло, близо половин литър се губи, след като съберем количеството от трупа, кръвта, попила в килима и в паркета в коридора и малкото кръв по леглото. Така че освен ако убиецът не си е отсипал в кофа…

— … я е изпил — довърши Катрине.

За три секунди цялата зала притихна.

— А черната боя? — попита Вюлер.

— По люспата открихме ръжда, следователно и тя е от железните зъби — обясни Бьорн и извади кабела на компютъра от проектора. — Но боята не е чак толкова стара. Тази нощ ще я изследвам.

По лицата на колегите си Катрине разбра, че изобщо не са чули последното, а още мислят за кръвта.

— Благодаря, Бьорн — тя стана и погледна часовника. — Сега за обиколката на баровете в „Грюнерльока“. Стана късно, затова нека колегите с деца се прибират. А останалите, дето сме безплодни, ще си разпределим заведенията, става ли?

Никакъв отговор. Никакъв смях. Нито дори усмивка.

— Е, значи, разбрахме се — заключи тя.

Чувстваше се изморена. Отпъди изтощението. Защото нещо й подсказваше, че това е само началото. Железни зъби и нито следа от ДНК. Половин литър изчезнала кръв.

Проскърцаха крака на столове.

Катрине събра книжата си, вдигна глава и видя гърба на Бьорн да минава през вратата. Отново изпита онази странна смесица от облекчение, угризения и самопрезрение. И си помисли, че се чувства… някак кофти.

Пета глава

Четвъртък вечерта и нощта срещу петък

Мехмет Калак разглеждаше двамата посетители пред себе си. Жената имаше хубаво лице, проницателни очи, тесни хипстърски дрехи и тяло с изкусителни извивки. Нищо чудно, че бе свалила привлекателен мъж, десетина години по-млад от нея. Ето, такива клиенти искаше да привлече Мехмет. Затова посрещна тези с повече от широка усмивка.

— Е? — попита жената. Говореше на бергенски диалект. Мехмет запомни фамилията й, изписана на показания документ: Брат.

Той сведе глава и огледа снимката на барплота.

— Да — потвърди.

— Идвала е тук?

— Да. Снощи.

— Сигурен ли сте?

— Седна ей там.

— Сама ли?

Мехмет забеляза колко старателно жената се опитва да прикрие нетърпението си. Защо хората все се преструват? Какво толкова опасно намират в показването на емоциите си? Колкото и да не му се щеше да създава неприятности на единствения си редовен клиент, Мехмет нямаше избор. Двамата посетители му показаха полицейските си значки.

— Имаше среща с мъж, редовен клиент бара. Случило ли се е нещо?

— Не четете ли вестници? — попита с висок глас русият полицай.

— Не, предпочитам източници на нова информация.

Брат се усмихна.

— Жената е намерена убита тази сутрин. Разкажете за мъжа. Гаджета ли бяха?

Мехмет имаше чувството, че го заляха с кофа ледена вода. Убита? Посетителката, която преди няма и едно денонощие седеше жива-живеничка в бара, сега беше просто труп. Мехмет се стегна. Досрамя го от следващия въпрос, неволно изникнал в съзнанието му: ако споменат името на бара във вестниците, как ще се отрази това на бизнеса? Ще потръгне ли, или, напротив, ще се влоши? Впрочем, по-зле от сега нямаше накъде.

— Запознали се в Тиндър — отговори той. — Мъжът води тук всички жени, с които си урежда срещи. Представя се като Гайр.

— Представя се, казвате…

— Това му е истинското име, предполагам.

— С карта ли плати?

— Да.

— Дали ще успеете да откриете номера на картата му в системата?

— Сигурно да — усмихна се мрачно Мехмет.

— Заедно ли си тръгнаха?

— По отделно.

— Не си ли паснаха?

— Както обикновено Гайр се беше прицелил твърде нависоко. Преди да успея да им сервирам, тя вече го беше отсвирила. Като казах „сервирам“, да ви предложа нещо за…

— Няма нужда — прекъсна го Брат. — Тук сме по служба. И така, дамата си тръгна сама?

— Да.

— Видяхте ли някой да я последва?

Мехмет поклати глава, постави две чаши пред полицаите и посегна към бутилка ябълков сайдер.

— Заведението черпи. Пресен е, приготвен от ябълки местно производство. Заповядайте някоя вечер да изпиете по една бира. Първата е безплатна. Промоцията важи и за ваши колеги. Музиката допада ли ви?

— Да — кимна русият полицай. — „Ю Ту“ са просто…

— Не — отсече Брат. — Да сте чули или забелязали нещо, което може да представлява интерес за нас?

— Не. А, чакайте малко, сега ми хрумна. Тя спомена, че някакъв тип я преследвал — Мехмет вдигна глава, докато наливаше сайдера. — Музиката вървеше тихо, а тя говореше високо.

— Някой от другите посетители да я е заглеждал?

Мехмет поклати глава.

— Беше почти празно.

— Като сега?

Съдържателят сви рамене.

— Другите двама клиенти си тръгнаха преди Гайр.

— Ще ви представлява ли трудност да ни издиктувате номерата и на техните кредитни карти?

— Спомням си, че единият плати в брой. Другият не си поръча нищо.

— Къде бяхте между двайсет и два часа и един снощи?

— Аз ли? До дванайсет и нещо бях тук, после се прибрах.

— Някой може ли да го потвърди? Питам, за да не ви губим повечето времето.

— Да… не…

— Последно?

Мехмет се замисли. Ако замеси лихварска акула със съдебно минало, ще си навлече още неприятности. Реши да прибегне до този вариант само в краен случай.

— Не. Живея сам.

— Благодаря — Брат вдигна чашата като за наздраве, но след малко Мехмет схвана, че полицайката всъщност му сочи касовия апарат. — Ние ще пием специалния сайдер, докато вие търсите, става ли?

 

 

Трюлс опатка за нула време нощните заведения от поверения му периметър. Показваше снимката на бармани и сервитьори. Отговореха ли веднага с „не“ или „не знам“, не се занимаваше повече. Щом не знаят, не знаят. Какво повече да ги разпитва. Пък и днешният ден се проточи много изморителен. Освен това го чакаше още един ангажимент.

Трюлс тракна последната точка и огледа краткия, но по негово мнение много прецизен доклад. „Вж. приложения списък с питейни заведения, посетени от долуподписания в указания час. Никой от служителите на смяна не е виждал Елисе Хермансен във вечерта на убийството.“ Трюлс кликна върху „изпрати“ и стана.

Чу тихо звънене и видя как на стационарния телефон замига лампичка. На дисплея се изписа номерът на дежурната полицейска линия. Приемаха сигнали от граждани и ги препращаха само ако им се сторят подплатени с ценна информация. По дяволите, нямаше време за поредния бъбривец. Можеше да се престори, че не е чул обаждането. От друга страна обаче, ако получи важен сигнал по случая, ще снесе повече на когото възнамеряваше.

Вдигна слушалката.

— Да?

— Най-после! Никой не отговоря. Къде сте се покрили всички?

— По барове.

— Не разследвате ли уб…

— За какво става въпрос?

— На телефона имаме мъж, който твърди, че снощи бил на среща с Елисе Хермансен.

— Свържи го.

Чу се щракване. После някой задиша запъхтяно в слушалката. Човекът явно изпитваше страх.

— Полицай Бернтсен от Отдела за борба с насилието. Слушам ви, господине.

— Казвам се Гайр Сьоле. Видях снимката на Елисе Хермансен в сайта на „Ве Ге“. Обаждам се да съобщя, че снощи вечерях с жена, която много прилича на снимката от вестника. Малкото й име беше Елисе.

За пет минути Гайр Сьоле разказа за срещата в бар „Джелъси“ и как се прибрал малко преди полунощ. Трюлс си спомни смътно, че момчетата, дето се облекчавали в двора, видели Елисе жива след единайсет и трийсет.

— Някой ще потвърди ли кога сте се прибрали?

— Компютърът ми и Кари.

— Коя е Кари?

— Съпругата ми.

— Семеен сте, така ли?

— Да, имам и куче.

Мъжът преглътна шумно.

— Защо не се обадихте по-рано?

— Чак сега видях снимката.

Докато си водеше записки, Трюлс проклинаше наум. Този мъж — повече от сигурно — не беше убиецът, но трябваше да проверят алибито му, а това значеше още писарска работа. Щеше да си виси в службата поне до десет.

 

 

Катрине крачеше надолу по „Марквайен“. Тъкмо изпрати Андерш Вюлер да се прибира. Тя се усмихна при мисълта, че той положително ще помни до края на живота си първия си работен ден. Едва влязъл в службата, го изпратиха на място, станало сцена на убийство — и то какво. Не някакво си скучно наркоубийство, което хората забравят още на следващия ден, а — по израза на Хари — убийство, с чиято жертва всеки човек би се отъждествил. Убийство на обикновен човек в обичайна обстановка — ето такива престъпления пълнят залите за пресконференции, ето такива престъпления гарантирано окичват заглавните страници на вестниците. Защото аудиторията много по-лесно се идентифицира с познатото. Именно по тази причина терористичен акт в Париж получава много по-широк медиен отзвук, отколкото атентат в Бейрут. А пресата умее да пресира. Затова главният секретар Белман гледаше да е в течение на последните новости по случая. Защото щяха да му задават въпроси. Не веднага. Но ако убийството на млада, образована жена, спомоществователка в името на общественото благо, не бъдеше разкрито в рамките на близките няколко дни, от Белман щеше да се очаква официално изявление.

Щеше да й отнеме половин час да стигне до апартамента във Фрогнер, но не й пречеше. Тъкмо ще си проветри главата. И тялото. Извади телефона от джоба на якето си и отвори Тиндър. Без да спира, Катрине разглеждаше снимките, предложени й от приложението, и отместваше лицата ту вляво, ту вдясно.

Отгатнаха. Елисе Хермансен наистина се бе прибирала от среща с познат от Тиндър. Описаният от съдържателя на бара мъж изглеждаше безобиден, но Катрине беше разбрала от собствен опит, че някои мъже превратно възприемат един бърз тек като акт на цялостно надмощие върху жената. Остаряла представа, че мъжът диктува положението отвъд чисто физическия аспект на сексуалния акт. Разбира се, съвсем не по-малко жени изповядваха закостенялото схващане, че щом един мъж най-охотно прониква във вагината им, то той автоматично се превръща и в техен морален длъжник. Тяхна си работа. Катрине току-що си намери подходящ партньор в Тиндър.

„На десет минути съм от «Нокс» на площад Соли“ — написа тя.

„Ще те чакам там“ — отговори й Улрих, скромен мъж съгласно профилната снимка и краткото представяне в приложението.

 

 

Трюлс Бернтсен спря и се загледа как Мона До оглежда самата себе си.

Вече не му приличаше просто на пингвин, а на пингвин, пристегнат през кръста.

Когато преди малко помоли момичето по анцуг зад касата на фитнес студио „Гейн“ да го пусне безплатно, за да огледа уредите, Трюлс забеляза раздразнението й. Навярно защото хич не й се вярваше той да си купи абонаментна карта. Или пък защото не искаше типове като него да се навъртат из залите. Или просто защото дългогодишният му сблъсък с неприязънта на околните — неприязън, Трюлс признаваше, често съвсем основателна — го беше научил да разчита именно антипатия в очите на повечето хора. Така или иначе, след като разгледа внимателно уреди, предназначени за стягане на корем и задни части, прекоси зала за пилатес, втора с велотренажори и трета с истерично въодушевени и себеотрицателни инструкторки по аеробика (някъде май беше чул, че аеробиката вече си имала друго име), на мъжката арена откри когото търсеше. В залата за силови упражнения. Тя изпълняваше „мъртва тяга“ — вдигаше щанга от земята. Късите й разкрачени крака подсилваха приликата с пингвин. Но комбинацията от дебеличкото дупе и широкия кожен колан, който така пристягаше талията й, че и отгоре, и отдолу изскачаха тлъстини, й придаваше вид на осмица.

Тя нададе дрезгав, почти страшен рев, когато изправи гръб и напрегна сили. Вторачи се в зачервеното си лице в огледалото. Щангата не се огъваше, както Трюлс бе виждал по телевизията, но беше тежка — пролича си по шашнатите физиономии на двамата млади пакистанци, които сгъваха и разгъваха ръце с дъмбели, за да напомпат бицепси, подобаващи на жалките им гангстерски татуировки. Майчице, как ги ненавиждаше. И как го мразеха те.

Мона До пусна щангата. Изрева и пак я изтласка. Повтори упражнението четири пъти.

После постоя разтреперана. Усмихваше се, както онази откачалка от Лиер се хилеше след оргазъм. Ако не беше толкова дебела и ако не живееше толкова далече, от това помежду им можеше и да излезе нещо. Тя му каза, че го зарязва, защото започнала да хлътва, а една среща седмично не й стигала. В първия момент Трюлс изпита облекчение, но все още се улавяше да се сеща за нея. Не с трепета, с който мислеше за Ула, разбира се, но — не ще и дума — с цоцоланката си бяха прекарвали добре.

Мона До го видя в огледалото. Извади си слушалката от ушите.

— Бернтсен? В Главното нямате ли фитнес?

— Имаме — той се приближи.

Стрелна пакистанците с предупредителен поглед „аз-съм-ченге-така-че-чупката“, но той не им подейства. Пък може и да бъркаше. Навярно не бяха от подземния свят. В Полицейската академия например вече следваха доста курсанти от арабски произход.

— Какво те води насам? — журналистката разхлаби колана.

Трюлс не се стърпя. Прикова поглед в тялото й да види дали талията пак ще набъбне до предишната обиколка.

— С теб можем да си бъдем от взаимна полза.

— Как по-конкретно? — тя приклекна до щангата и разви гайките от външната страна на дисковете.

Трюлс приклекна до нея и понижи глас:

— Нали каза, че плащате добре за информация?

— Така е — потвърди високо тя. — С какво разполагаш?

Трюлс се прокашля.

— Ще ти струва петдесет бона.

Мона До избухна в смях.

— Плащаме добре, Бернтсен, но си имаме лимит. Максималният хонорар е десет хиляди, и то когато става дума за истински апетитна хапка.

Трюлс кимна бавно, докато навлажняваше устни.

— Това не е апетитна хапка.

— Моля?

Той леко повиши глас:

— Казах: това не е апетитна хапка.

— А какво е?

— Тристепенно меню.

 

 

— Изключено — Катрине извиси глас, за да надвика какофонията от гласове, и отпи от коктейла „Бял руснак“. — В момента у нас не е удобно. Ти къде живееш?

— На „Юленльове“. Но нямам нищо за пиене, пълна кочина е и…

— Поне чисто спално бельо ще намериш ли?

Улрих сви рамене.

— Ще смениш чаршафите, докато аз си взема душ — отсече тя. — Идвам направо от службата.

— Какво ра…

— Интересува те само едно: утре ще ставам рано. Затова дай да… — и тя посочи изхода.

— Добре, но не искаш ли преди това да си допием питиетата?

Катрине си погледна чашата. Запали се по „Белия руснак“ от филма „Големия Лебовски“. Там Джеф Бриджис пиеше такъв коктейл.

— Зависи — отвърна тя.

— От какво?

— От въздействието на алкохола върху… върху теб.

Улрих се разсмя.

— Ти какво? Да ме спечеш ли се опитваш, Катрине?

Тя леко потръпна, когато чу името си от устата на непознатия.

— Страх ли те е да не се изложиш, Улрих?

— Никак — ухили се той. — Наздраве! Тези коктейли струват майка си и баща си.

Тя се усмихна. Улрих си беше екстра. Елегантен. Телесната маса беше първият и всъщност единствен критерий, по който Катрине отсяваше профилите. Тегло и ръст. Пресмяташе индекса на телесната маса с бързината, с която изпечен комарджия изчислява какви шансове има да обере пота. Стойността 26,5 кажи-речи влизаше в нормата. Преди да се запознае с Бьорн, Катрине не беше допускала, че ще приеме нещо над 25.

— Отивам в тоалетната. Ето номерчето ми от гардероба. Черно кожено яке. Изчакай ме до вратата.

Катрине стана и се насочи към тоалетната. Понеже дотогава не му се бе удала възможност да я огледа отзад, навярно сега Улрих зяпаше задника й. Катрине не се съмняваше, че ще остане доволен.

В дъното на заведението хората се бяха стълпили и тя с мъка си проправи път през навалицата, защото „прощавайте!“ не оказваше същото магическо въздействие като в по-цивилизовани райони, например в Берген. Явно потните тела я притиснаха силно, защото изведнъж я стегна задух. Разбута околните и след две-три крачки усещането, че кислородът е свършил, изчезна.

В коридора пред дамската тоалетна се виеше традиционната опашка, а пред мъжката нямаше никого. Катрине пак си погледна часовника. Главен следовател. Искаше утре да е първа в службата. Отвори решително вратата на мъжката тоалетна, влезе, подмина писоарите, където стояха двама мъже, и хлътна в една от кабинките. Приятелките й — впрочем съвсем малко на брой — все повтаряха, че никога не биха стъпили в мъжки кенеф, защото вътре било голяма мръсотия. Катрине обаче нямаше такива впечатления.

Смъкна панталона си и седна. Неочаквано някой почука предпазливо по вратата. Странно. Нали отвън се виждаше, че е заето? Катрине погледна към процепа между вратата и пода. Там се виждаха острите бомбета на чифт ботуши от змийска кожа. Дали пък някой, видял я да влиза в мъжката тоалетна, не беше решил да се пробва с надеждата, че и тя е експериментаторски настроена?

— Я се разка… — започна тя, но въздухът не й стигна. Пак ли й прилоша? Нима един-единствен ден като ръководител на разследване, което — вече й стана ясно — тепърва предстоеше да се разгръща — бе успял дотам да разклати нервите й? Божичко…

Катрине чу гръмките гласове на двама тийнейджъри.

— Направо лудница, човече!

— Яката работа!

Бомбетата на ботушите се отместиха. Катрине се ослуша, но не чу стъпки. Свърши си работата, отключи, отиде до мивката. Пусна чешмата. Разговорът между двамата младежи до писоарите секна.

— Ти какво правиш тук? — попита единият.

— Пишкам и си мия ръцете — отвърна тя. — Обърнете внимание на последователността.

Изтръска водата от ръцете си и излезе.

Улрих я чакаше отвън. Беше й взел якето. Приличаше на куче, размахващо опашка с пръчка в уста. Катрине решително пропъди визуалната аналогия.

 

 

Трюлс шофираше към къщи. Наду радиото, защото пуснаха любимото му парче на „Моторхед“. Той винаги си беше мислил, че се казва „Асе of Space“, докато един ден, на някакъв купон в гимназията, Микаел извика на всеослушание:

— Нашият Бийвъс си мисли, че Леми пее „ace of… space“!

В ушите на Трюлс още гърмеше дружният хохот, който заглуши музиката. И до днес той помнеше как искряха красивите очи на Ула, насълзени от смях.

Да си гледат работата. На Трюлс „Асе of Space“ още му се струваше по-оригинално заглавие от „Асе of Spades“^[2]. Един ден той седна по изключение на една маса с други колеги в столовата. Бьорн Холм тъкмо разправяше нещо на комичния си тутенски диалект:

— Ако беше избутал още две години, Леми можеше да основе нов клуб: „Клуб 72“.

— И защо? — попита с недоумение Трюлс.

— 72 е огледално на 27. Морисън, Хендрикс, Джоплин, Кобейн, Уайнхаус и компания, схващаш ли?

Трюлс кимна, защото видя, че другите кимат. Изобщо не вдяна обяснението на Холм. Стана му ясно само едно: пак е в ролята на аутсайдер.

Големи са отворковци, ама тази вечер аутсайдерът стана с трийсет бона по-богат от многознайкото Холм и кимащите му другарчета.

Мона яко се запали чак когато Трюлс й поднесе новината за изкуственото чене — или железните зъби, както ги нарече Холм. Тя се обади на редактора си и му съобщи, че разполага с тристепенно меню — по израза на Трюлс. Разядка: Елисе Хермансен е била на среща с познат от Тиндър. Основно: убиецът най-вероятно вече я е чакал в апартамента й, когато се е прибрала. Десерт: убил я е, прегризвайки сънната й артерия с железни зъби. По десет бона за всяко поднесено блюдо. Общо трийсет. 27 било огледално на 72. А 30 е огледално на 03. Е, и? Трийсет бона са си трийсет бона!

— Асе of Space, Асе of Space! — закрещяха в един глас Трюлс и Леми.

 

 

— Абсурд — отсече Катрине и си вдигна панталона. — Щом нямаш презерватив, просто забрави.

— Прегледах се само преди две седмици — оправда се Улрих и седна в леглото. — Кълна се с ръка на сърцето!

— Тази ръка си я заври… — Катрине си пое дълбоко въздух, за да закопчае шлица на панталона си. — Клетвите ти не ми вършат работа против забременяване.

— Ти не вземаш ли контрацептиви бе, момиче?

Момиче? Улрих безспорно беше симпатяга, обаче нещо… дявол знае какво… я дразнеше у него.

Излезе в коридора, обу си обувките. Беше запомнила къде окачи Улрих коженото й яке и бе обърнала внимание, че отвътре вратата се отваря с най-обикновена врътка. Да, определено я биваше да си подсигурява път за отстъпление. Спусна се по стълбите и се озова на улица „Юленльове“. Свежият есенен въздух имаше вкус на свобода и на усещането, че си се измъкнал. Катрине се разсмя. Тръгна между дърветата по широката безлюдна улица. Ама че прецаквация. Ако наистина толкова умееше да се застрахова при евентуална капитулация, защо тогава не си сложи спирала или поне не мина на противозачатъчни? Спомни си как в разговор с Бьорн му бе обяснила, че приемът на хормоналните препарати разклаща и бездруго крехкия й психически баланс. Затова ги спря, след като с Бьорн станаха гаджета. Нишката на мисълта й бе прекъсната от началния китарен риф в „О Му Soul“ на „Биг Стар“. Така звънеше телефонът й. Бьорн й качи песента и я избра за сигнал. Разпалено й обясни колко велика е тази забравена седемдесетарска банда от южните щати. Много се ядосал, когато по „Нетфликс“ излъчили документален филм за „Биг Стар“.

— Дявол да го вземе, развалиха цялата магия! Нали най-големият чар на тези банди е именно, че почти никой не ги знае!

Този Бьорн в скоро време нямаше да порасне.

— Кажи, Гюнар — вдигна Катрине.

— „Убита с железни зъби“?

Иначе уравновесеният началник на Отдела за борба с насилието явно беше яхнал метлата.

— Моля?

— Водещо заглавие от сайта на „Ве Ге“ в момента. Пише, че убиецът е причакал Елисе Хермансен в апартамента й и е прегризал сънната й артерия. Позовават се на благонадежден източник от полицията.

— Какво?!

— Белман ми се обади. Беше… как да се изразя… бесен.

Катрине спря. Опита се да разсъждава.

— Първо на първо, не знаем със сигурност дали наистина е влязъл преди жертвата. Второ на второ, не е потвърдено дали раните наистина са от ухапване. Дори не знаем дали е бил мъж.

— Значи информаторът им просто е зле осведомен, все тая! За друго ти говоря аз. Трябва да открием пиленцето. Кой може да е?

— Нямам представа. „Ве Ге“ няма да издадат източника си. Въпрос на принципи.

— Само принципни недей да ги изкарваш! Просто искат и занапред да им снася информация. Трябва час по-скоро да запушим пробойната, Брат.

Катрине вече бе успяла да се мобилизира.

— И какво? Белман се е разтревожил, че изтичането на информация ще навреди на разследването?

— По-скоро че този фал ще дискредитира цялата система.

— Така си и мислех.

— Какво имаш предвид?

— Много добре знаеш. И ти си мислиш същото.

— Утре сутринта ще го обсъдим — отсече Хаген.

Катрине Брат прибра телефона в джоба на якето си и огледа алеята. Някаква сянка се размърда. Сигурно клонче, раздвижено от вятъра.

Дали да не пресече и да продължи по осветения тротоар отсреща? Отказа се и ускори крачка.

 

 

Микаел Белман стоеше пред прозореца на дневната. Тук, от високото, от къщата им в Хьойенхал, виждаше центъра на Осло като на длан. Простираше се на запад под Холменколен. Тази вечер градът блещукаше по-ярко от диамант под лунната светлина. Неговият диамант.

Децата му спяха спокойно. Градът му — сравнително спокойно.

— Какво има? — попита Ула и вдигна очи от книгата си.

— Убийството… трябва да бъде разкрито.

— Че кое убийство не трябва…

— Това прерасна в голям казус.

— Жертвата е само една.

— Друго ме притеснява.

— Медийната шумотевица ли?

Той усети язвителната нотка в гласа й, но не се впечатли. Напоследък Ула се беше кротнала. Всичко пак си дойде на мястото. Защото съпругата му си даваше сметка къде е нейното място. Тя не търсеше конфронтация с когото и да било. Обичаше да се грижи за семейството си, да говори гальовно на децата, да чете. Плахата критика в гласа й не изискваше отговор. А дори да й отговори, тя няма да разбере, че за да останеш в историята като добър владетел, има две възможности. Или да ти провърви и да седнеш на престола в години на благоденствие, или да се откроиш, като изведеш страната от кризисен период. Ако няма криза, можеш да я създадеш изкуствено; да поведеш война и да наблегнеш в каква тежка ситуация би изпаднала страната, ако владетелят не я поведе към война, да сгъстиш преднамерено черните краски. Дори войната да е малка, важно е да бъде спечелена. Микаел Белман предприе втората тактика. Пред медиите и градския съвет разду статистиката за броя на кражбите, дело на емигранти от прибалтийските републики и Румъния, и предрече мрачно бъдеще. Отпуснаха му допълнителни средства, за да спечели тази на практика малка битка, но добила в медиите мащабите на война. А с последните числа, представени дванайсет месеца по-късно, той косвено се самопровъзгласи за победител.

Ала новото разследване беше война, която Белман не можеше да режисира по собствено усмотрение, а след обширната публикация във „Ве Ге“ войната се разрасна и той си даваше сметка за това. Защото медиите неслучайно се наричат четвърта власт. Микаел си спомняше свлачището на остров Свалбард. Двама загинали и десетима останали без покрив. Няколко месеца по-рано по време на пожар в жилищна сграда в Недре Айкер трима души изгубиха живота си, а десетина — дома си. На втория случай медиите отделиха скромно внимание, както в повечето случаи, когато става дума за битов инцидент или автомобилна катастрофа. Виж, свлачището на далечния остров криеше потенциал на медийна сензация — точно като железните зъби в момента. И в резултат медиите гракнаха, сякаш е настъпила национална катастрофа. Министър-председателката — която скачаше, щом медиите й подвикнат „хоп“ — направи официално изявление пред нацията, предавано пряко по телевизията. И зрителите, сред които и потърпевшите от пожара в Недре Айкер — се питаха къде е била госпожа министър-председателката, когато домовете им горяха. Микаел Белман не изпитваше затруднения как да им отговори. Заедно със съветниците си се е ослушвала за сеизмична активност в медиите. Такава просто е липсвала.

Сега обаче Микаел Белман усещаше как земята се тресе. Точно в момента, когато в качеството му на успешен главен секретар му се отваряше възможност да влезе в кулоарите на властта, не можеше да си позволи да изгуби настоящата война. Налагаше се да впрегне всички ресурси за разкриването на това убийство, все едно си има работа с вълна от престъпност — чисто и просто защото Елисе Хермансен беше влиятелна, образована чистокръвна норвежка в средата на трийсетте и защото беше убита не с желязна щанга, нож или пистолет, а с метални зъби.

Именно затова Белман взе решение, което му струваше огромен компромис със самия себе си. По редица причини. Друг начин обаче просто нямаше.

Налагаше се да го привлече в екипа.

Шеста глава

Петък сутринта

Хари се събуди. Отгласът от сън или вик отглъхна. Запали си цигара и се вслуша в себе си. Как се събуждаше днес? Разновидностите се свеждаха до пет. Първи вид: събуждане в работен режим. Доскоро беше най-приятното. Хари се потапяше в разследвания случай. Понякога нощната почивка и сънищата му предоставяха нова гледна точка и още докато лежеше в леглото, прехвърляше наум всичко налично, улика по улика, факт по факт, само че под различен ъгъл. Провървеше ли му, съзираше нови закономерности, успяваше да зърне някое ъгълче от задната страна на луната. Не защото тя се бе завъртяла. Защото той бе променил местоположението си.

Втори вид: самотно събуждане. Характеризираше се със съзнанието, че е сам в леглото, сам в живота, сам на света. Това събуждане понякога го изпълваше със сладкото чувство на свобода, друг път — с меланхолия или по-точно с усещане за сиротност, но навярно именно тя представлява квинтесенцията на човешкия живот в миниатюра: пътуване от свързаността с пъпната връв към смъртта, където най-сетне сме отделени от всичко и всички. Проблясък в секундата на разбуждането, преди всичките ни защитни механизми и утешителни илюзии да се задействат и да срещнем живота в най-нереалната му светлина.

Трети вид: тревожно събуждане. Случваше се когато е пил повече от три поредни дни. Тревогата имаше различни степени, но се появяваше веднага. Той се затрудняваше да посочи външна заплаха или опасност. Изпитваше по-скоро паника, задето е буден, жив, задето присъства. От време на време изпитваше и вътрешна заплаха. Страх, че повече няма да се бои, страх, че ще полудее окончателно и необратимо.

Четвърти вид: твърде сходен с третия. Усещането, че се събуждаш в стая, където има и друг човек. То задействаше активността на мозъка в две посоки. Връщаш лентата назад: как, по дяволите, се е случило? После започваш да кроиш как да се измъкнеш. Понякога реакцията „бори се или бягай“ се забавяше, но по-късно неминуемо се появяваше и тогава вече не влизаше в категорията „събуждане“.

Пети вид: нов за Хари Хуле. Удовлетворено събуждане. В началото се изумяваше от факта как е възможно да се събужда щастлив и инстинктивно прехвърляше всички параметри; в какво всъщност се състои това идиотско щастие, дали не е само ехо от приятен глупав сън. През нощта обаче не беше сънувал нищо приятно, а ехото идваше от вика на демона. Лицето под клепачите му беше на измъкнал се убиец. И въпреки това Хари осъмваше щастлив, нали? Да. Със зачестяването на тези събуждания сутрин след сутрин Хари започна да свиква с мисълта, че действително е удовлетворен мъж, открил щастието някъде в края на четирийсетте, който все още, явно, съумява да удържи новозавзетата обетована територия.

Основната причина лежеше на по-малко от една ръка разстояние от него и дишаше равномерно и спокойно. Косата й, разпиляна по възглавницата, напомняше лъчи на гарвановочерно слънце.

Какво е щастие? Някакво научно изследване показало, че ако за измерител на щастието се вземе нивото на серотонина в кръвта, малко външни фактори водят до трайно покачване или спадане на това ниво. Ако човек изгуби крака си, съобщят му, че е стерилен, или къщата му изгори, нивото на серотонина незабавно спада, но шест месеца по-късно същият този човек в общи линии пак е толкова щастлив или нещастен, колкото е бил и преди трагичното събитие. Събития, традиционно смятани за източници на щастие — покупка на по-голяма къща или на по-скъпа кола — също не променят трайно концентрацията на хормона на щастието в кръвта.

Учените обаче стигнали до извода, че все пак някои обстоятелства повлияват усещането за щастие. Едно от тях например е сполучливият брак.

Хари имаше точно такъв брак. Звучеше толкова изтъркано. Понякога дори го досмешаваше, когато го казваше пред себе си, а — по-рядко — и пред шепата хора, които, макар да наричаше свои приятели, виждаше от дъжд на вятър: „Със съпругата ми се разбираме чудесно.“

Да, Хари държеше щастието в ръцете си. Да можеше, би копирал трите години, изминали от сватбата им, и би ги размножил, би ги изживял отново и отново. Но човек не разполага с такава власт. Не беше ли това причината за лекото безпокойство, което все пак го глождеше? Че времето е неумолимо, нещата се случват, животът е като дима от цигарата му. Дори в херметизирана стая се вие и се променя по напълно непредсказуем начин. А понеже сега животът му беше перфектен, всяка промяна би означавала регрес. Така е. Животът напомня ходене по тънък лед. По-добре е да плуваш в мразовитата вода, да зъзнеш и да се мъчиш да излезеш оттам, отколкото да чакаш всеки момент ледът да се пропука и да пропаднеш. Именно по тази причина Хари си създаде навика да става по-рано — дори когато не се налага. Днес например не се налагаше. Лекцията по следствени методи започваше чак в единайсет. Събуждаше се само за да има повече време да полежи и да усеща цялото това непривично щастие, да му се любува, докато го има. Пропъди образа на измъкналия се негодник. Той не влизаше в отговорностите на Хари. Нито в ловния му периметър. Пък и извергът със сатанинското лице се появяваше все по-рядко в сънищата му.

Хари изпълзя тихо от леглото. Дишането й се понакъса и той я подозираше, че само се преструва на заспала, за да не развали замисъла му. Нахлузи си панталона, слезе на първия етаж, постави любимата й капсула в кафемашината, сипа вода в резервоара и отвори бурканчето с нескафе за себе си. Купуваше малки разфасовки, защото прясното, неизветряло нескафе има много по-ароматен вкус. Включи термоканата, намъкна чифт обувки на бос крак и излезе на стълбите.

Вдъхна резливия есенен въздух. Нощите в Бесерю в Холменколен бяха започнали да захладняват. Хари впери поглед към града и фиорда, където все още се мяркаше някоя и друга платноходка, открояваща се като малък бял триъгълник на фона на синята вода. След два месеца или може би едва след няколко седмици тук, на високото, щеше да падне първият сняг. Нека вали. Голямата къща от масивно дърво, байцвано в кафяво, беше построена за зима, не за лято.

Запали втората цигара за деня и се спусна по стръмната автомобилна рампа, насипана с чакъл. Вдигаше краката си високо, за да не се препъне в свободно влачещите се връзки на обувките. Можеше да се наметне с връхна дреха или поне да си облече някоя тениска, но за да оцениш чара на топлия си дом, не е зле малко да помръзнеш. Отиде до пощенската кутия и взе днешния брой на „Афтенпостен“.

— Добро утро, съседе.

Хари не беше чул кога джипът „Тесла“ е поел по асфалтираната алея на съседите. Прозорецът откъм шофьорското място беше смъкнат и оттам се подаваше неизменно русата госпожа Сювертшен. Тя въплъщаваше представата на Хари — момче, израснало в източните квартали и със сравнително кратък стаж в западните — за класическата холменколска тузарка. Стоеше си вкъщи с две деца и две домашни помощници, но нямаше планове да започва работа, макар норвежката държава да й бе осигурила напълно безплатно петгодишно университетско образование. С други думи, госпожа Сювертшен наричаше работа онова, което за повечето хора беше по-скоро развлечение: да поддържа добрата си физическа форма (Хари знаеше, че под горнището на анцуга носи впит спортен екип, и — безспорно — изглеждаше адски добре за прехвърлила четирийсетте), да се грижи за логистиката (тоест, да съставя графика на детегледачките и да планира семейните почивки в къщата в покрайнините на Ница, в планинската хижа в Хемседал и в лятната вила по южното норвежко крайбрежие) и да поддържа социална активност (обеди с приятелки, вечери с роднини и потенциално изгодни контакти). Всъщност най-важната работа госпожа Сювертшен вече я бе отметнала. Да си намери съпруг с достатъчно пари, който да финансира тези нейни „ангажименти“.

Виж, в това отношение Ракел никак, ама никак не случи на мъж. Макар да бе израснала в Холменколен, където хората отрано се научават как да лавират, и въпреки интелекта и привлекателната си външност, с които можеше да плени когото пожелае, в крайна сметка тя се закопа с нископлатен полицейски следовател, бивш алкохолик, понастоящем трезвен преподавател в Полицейската академия — с още по-ниска заплата.

— Откажи цигарите — посъветва го госпожа Сювертшен и го огледа щателно. — Иначе нямам за какво да те изкритикувам. Къде тренираш?

— В мазето.

— Фитнес зала ли си обзаведохте? Кой ти е личният треньор?

— Нямам. Сам съм си треньор — отвърна Хари, дръпна жадно от цигарата и огледа отражението си в задния страничен прозорец. Беше слаб, но не мършав както преди няколко години. Натрупа три килограма мускулна маса. И качи още два килограма заради спокойния семеен живот. Бе започнал да живее по-здравословно. Ала лицето, което го гледаше от прозореца, свидетелстваше, че е виждал и другата страна на медала. Паяжината от тънки червени жилчици в склерите на очите и мрежестите капиляри, прозиращи изпод кожата на лицето му, говореха за минало под знака на алкохол, хаос, безсъние и порочни привички, а белегът от ухото до ъгъла на устните — за безизходни ситуации и незадоволителен самоконтрол. Фактът пък, че държи цигарата между показалеца и безименния пръст, удостоен с брачна халка, а средният липсва, разказваше поредната история за убийства и безчинства, написана върху плът и с кръв.

Хари огледа заглавната страница на вестника. Точно под гънката му се мярна думата „убийство“. За миг ехото от онзи писък пак го прониза.

— И аз се каня да си направя домашна фитнес зала — съобщи госпожа Сювертшен. — Ще се отбиеш ли някой предобед следващата седмица да ме понаучиш на това-онова?

— Трябват ти гумена постелка, тежести и щанга. А после ще се научиш и сама.

Съседката се усмихна широко.

— Приятен ден, Хари — кимна тя. Стана й ясно, че номерът няма да мине.

Джипът продължи напред със съскане, а Хари тръгна да се прибира.

Приближи големите смърчове, сенките им надвиснаха над него и той спря да огледа къщата. Изглеждаше солидна, не чак непревземаема, защото нищо не е непревземаемо, но вътре не можеше да се проникне с лекота. Дебелата дъбова врата имаше три ключалки, а прозорците бяха препречени с железни решетки. Госпожа Сювертшен се беше оплакала, че с вида си на укрепление къщата на Ракел създавала усещането за опасности в квартала като в Йоханесбург например, а това смъквало цените на недвижимите имоти в Холменколен. Ракел беше извикала майстори да монтират решетките по времето, когато те бяха необходими. Тогава работата на Хари по един случай изложи нея и Олег на опасност. Оттогава Олег порасна. Изнесе се да живее с приятелката си, стана курсант в Полицейската академия. Решението кога ще махнат решетките щеше да вземе Ракел. На практика те вече действително станаха излишни. Защото понастоящем Хари беше просто един нископлатен учител.

 

 

— О, каква ХАРИзматична сутрин — промърка Ракел с усмивка, прозина се театрално и седна в леглото.

Хари постави подноса върху завивката пред нея.

Ракел обожаваше петъчните сутрини. Тогава часовете на Хари започваха късно, а тя имаше почивен ден и той й поднасяше закуска в леглото.

Хари се мушна под завивката и й подаде новинарските и спортните страници от „Афтенпостен“, а за себе си взе рубриките „По света“ и „Култура“. Сложи си очилата за четене — най-сетне призна, че се нуждае от тях — и жадно зачете рецензия за последния албум на Суфян Стивънс. Сети се, че Олег го беше поканил на концерт на „Слийтър-Кини“ идната седмица. Свиреха трескав, невротичен рок — точно по негов вкус. Олег всъщност предпочиташе по-твърди парчета. Значи още по-мило от негова страна да се съобрази с Хари.

— Нещо ново? — попита той, докато прелистваше.

Знаеше, че тя чете статията за убийството, поместена на първа страница, но няма да го спомене. Едно от негласните им споразумения.

— Над трийсет процента от американските потребители на Тиндър са женени — прочете тя. — От приложението отричат. При теб?

— Новият албум на отец Джон Мисти бил доста посредствен. Или просто авторът на рецензията е някой сърдит дядка. Залагам на второто. В „Моджо“ и в „Ънкът“ го засипаха със суперлативи.

— Хари?

— Предпочитам хората да са начумерени на младини, а после полека-лека да се облагородят с възрастта. Както стана с мен. Ти как мислиш?

— Ще изревнуваш ли, ако използвам Тиндър?

— Не.

— Как така не? — Ракел се надигна. — И защо?

— Навярно защото ми липсва въображение. Глупав съм и си въобразявам, че съм ти повече от достатъчен. Май не е толкова лошо да си глупав. Нали така излиза?

Тя въздъхна.

— Никога ли не ревнуваш?

Хари прелисти нататък.

— Ревнувам, скъпа, но Столе Ауне току-що ми изтъкна редица причини да се опитам да сведа подобни чувства до минимум. Днес ще изнесе на студентите ми лекция за патологичната ревност.

— Хари?

По закачливия й тон той усети, че тя няма да се откаже толкова лесно.

— Моля те, недей да повтаряш името ми. Знаеш колко ме напряга.

— Имаш всички основания да си напрегнат, защото възнамерявам да те питам дали ти се приисква да правиш секс с други жени.

— Само възнамеряваш? Или ме питаш?

— Питам те.

— Добре.

Погледът му улови снимка на Микаел Белман заедно със съпругата му на кинопремиера. Черната превръзка, която бе започнал да носи над окото си, му отиваше и той го знаеше: личеше от цялото му същество. Младият главен секретар на полицията заявяваше, че медиите и криминалните филми създават лъжлива представа за Осло; че по време на неговия мандат престъпността достигнала безпрецедентно ниски нива и статистически вероятността да причиниш собствената си смърт далеч надхвърляла вероятността да станеш жертва на убийство.

— Е? — Ракел се сгуши до него. — Искаш ли да спиш с други жени?

— Да — Хари задуши прозявката си.

— Непрекъснато ли?

Той вдигна поглед от вестника. Вторачи се в пространството със смръщено чело.

— Не, не непрекъснато.

И поднови четенето. Двете нови сгради, където се очакваше да се преместят галерията музей „Едвард Мунк“ и Дайхманската библиотека, започнали да придобиват завършен вид. В страна на рибари и земеделци, които в продължение на двеста години бяха изпращали всичките си ексцентрици с творчески амбиции в Копенхаген и други европейски страни, столицата скоро щеше да добие облика на културно средище. Кой би допуснал? Или по-точно: кой ще повярва?

— Ако без никакви последствия ти предложат избор: да прекараш следващата нощ с мен или с жената на мечтите ти, какво ще предпочетеш? — измърка предизвикателно Ракел.

— Ти нямаше ли да ходиш на лекар?

— Само една нощ. Никакви последствия.

— Сега ли е моментът да кажа, че ти си жената на мечтите ми?

— Я не се прави на разсеян.

— Ами дай ми някое предложение.

— Одри Хепбърн.

— Да ти приличам на некрофил?

— Стига си го усуквал, Хари.

— Подозирам, че ми пробутваш покойница, за да ме подхлъзнеш. Очакваш да си кажа: ако избера жена, която вече не е измежду живите и с която нямам реална възможност да си легна, Ракел ще се почувства минимално застрашена. Така да бъде. Подведен от манипулаторските ти способи и изкушен от „Закуска в Тифани“, отговарям високо и гръмко „да“.

Ракел нададе сподавено възклицание.

— В такъв случай защо просто не го направиш? Защо не ми изневериш?

— Първо, защото не съм сигурен дали жената на мечтите ми ще ми върже, а аз преживявам отхвърлянето много болезнено. Второ, защото реална перспектива постъпката ми да остане без последствия просто не съществува.

— Нима?

Хари пак се съсредоточи върху вестника.

— Рискувам да скъсаш с мен. Или най-малкото да си влошим отношенията.

— Не и ако скриеш забежката.

— Не бих могъл.

Исабеле Скойен, бивша съветничка по социалните въпроси към кметската управа, критикуваше настоящия градски съвет, задето не е взел превантивни мерки за така наречената тропическа буря, която според метеорологичните прогнози се очакваше да удари с небивала досега сила западния бряг в началото на идната седмица. Няколко часа по-късно бурята щеше да връхлети Осло съвсем леко отслабена. Скойен заявяваше, че отговорът на председателя на градския съвет („Понеже не живеем на тропиците, в бюджета не сме предвидили средства за тропически бури.“) свидетелства за арогантност и безотговорност, граничещи с безумие. „Явно господин председателят си мисли, че климатичните аномалии са нещо, което става само в чужбина“ — контрираше Скойен, заснета в една от пословичните й пози за пред камера. Явно планираше да се завърне на бял кон в политиката.

— Като казваш, че не би могъл да скриеш изневярата, какво имаш предвид? Че не би издържал да си мълчиш ли?

— Че не бих искал. Пазенето на тайни е тегава работа. Щеше да ме гложди съвестта — Хари прегледа всички страници. — А угризенията са мъчителни.

— И мислиш как ще се измъчваш ти, нали? Ами аз? Не ти ли идва на ум аз колко бих страдала?

Хари хвърли един поглед на кръстословицата, остави вестника върху завивката и се обърна към Ракел.

— Ако не знаеш за изневярата, няма да страдаш, скъпа.

Ракел хвана брадичката му и я задържа, докато оглеждаше едната му вежда.

— Ами ако разбера? Или ако ти разбереш, че аз съм била с друг мъж? Няма ли да те заболи?

Той усети силно парене, когато тя отскубна от веждата му косъмче, навярно прорасло накриво.

— Със сигурност — потвърди той. — Затова и ще ме гложди съвестта, ако аз ти изневеря. Защото знам как бих се чувствал на твое място.

Тя пусна брадичката му.

— За бога, Хари, говориш, все едно разсъждаваш върху служебен казус. Нищо ли не чувстваш?

— За бога, а? — усмихна се ехидно той и я погледна над очилата. — Този израз още ли се използва?

— Отговори ми… пусто да остане!

Хари се засмя.

— Чувствам, че се опитвам да ти отговоря максимално откровено. Но за да успея, трябва да помисля и да бъда реалист. Ако се бях поддал на първия ми емоционален импулс, щях да кажа онова, което искаш да чуеш. Но вместо да ти угодя, решавам да бъда откровен. Тук обаче има една подробност. Моята откровеност е преди всичко хитрост. Проявената честност ще е дългосрочна инвестиция в моята правдоподобност в твоите очи. Защото един ден, когато наистина ми се наложи да излъжа, ще е в моя полза да ме мислиш за откровен.

— Прибери си мазната усмивка, Хари. Значи ми казваш, че ако изневярата нямаше да ти донесе толкова ядове, щеше да кръшкаш?

— Така излиза.

Ракел го смушка, спусна крака върху пода и излезе от спалнята с презрително сумтене. От стълбите долетя ново недоволно сумтене.

— Ще сложиш ли още вода за кафе? — извика той.

— Кари Грант — извика тя. — И Кърт Кобейн. Едновременно.

Чу как Ракел се разшета из кухнята. Бълбукането на водата в каната. Остави вестника върху нощното шкафче и преплете пръсти на тила си. Усмихна се. Беше щастлив. Стана и погледът му се плъзна върху нейната част от вестника, оставена върху възглавницата. Видя снимка. Местопрестъпление, заградено с полицейска лента. Затвори очи и отиде до прозореца. Усети, че ще успее. Ще намери сили да забрави името на онзи, който се измъкна безнаказано.

 

 

Той се събуди. Пак сънува майка си. И мъж, който твърдеше, че му бил баща. Вслуша се в себе си да разбере как се събужда. Чувстваше се отпочинал. Спокоен. Удовлетворен. Главната причина се намираше на една ръка разстояние от него. Обърна се към нея. Вчера той премина в ловен режим. Нямаше такива намерения, но когато видя полицайката в бара, съдбата сякаш иззе командването от ръцете му. Осло е малък град, да срещнеш познато лице не е изключение, и все пак. Той обаче не се поддаде на беса. Беше се научил на самоконтрол.

Огледа очертанията на лицето й, косата, неестествено сгънатата ръка. Тя беше студена и не дишаше, ароматът на лавандула почти беше изветрял, но това не го смущаваше. Тя бе изпълнила предназначението си.

Отмахна завивката и отиде до гардероба. Извади униформата. Изтупа я. Вече усещаше бурния прилив на кръв по цялото си тяло. Очертаваше се поредният страхотен ден.

Седма глава

Петък преди обяд

Хари Хуле вървеше по коридора на Полицейската академия заедно със Столе Ауне. Със своите сто деветдесет и три сантиметра Хари стърчеше с педя и половина над своя пет години по-възрастен и доста по-пълен приятел.

— Изненадан съм, че се затрудняваш да решиш толкова елементарен ребус — Ауне нагласи папийонката си на точки. — В избора ти на професия няма нищо загадъчно: просто баща ти също е бил учител. Дори след смъртта му продължаваш да търсиш неговото одобрение. Не си го получил, докато си работил като полицай. Всъщност не си го и искал, защото в желанието си да се опълчиш срещу бащината фигура си избрал коренно различно поприще. За теб той е представлявал неудачник, защото не е успял да спаси майка ти. Всъщност си проектирал върху него собственото си чувство за непълноценност. И си станал полицай, за да изкупиш вината си за смъртта на майка ти. Посветил си се на професията да спасяваш човешки животи, като залавяш убийци.

— Мхм. Колко ти плащат на час да им разтягаш такива локуми?

Ауне се засмя.

— Като каза час, Ракел излекува ли хроничното си главоболие?

— Днес е на лекар. Баща й също е страдал от мигрена. Появила се е след петдесетата му година.

— Фамилна обремененост. Неизбежна като съдбовната предопределеност. Поръчваш си на гадателка от някой сайт да ти врачува, а после съжаляваш. Ние, хората, не обичаме неотвратимото. Каквато е смъртта.

— Фамилната обремененост не е неотвратима. Дядо ми станал алкохолик още с първото близване на алкохол. Точно като баща си — моя прадядо. Докато татко цял живот консумираше алкохол с мярка, без да развие зависимост.

— Значи болестта просто е прескочила едно поколение. Случва се.

— Или пък генетиката се явява удобно извинение за слабия ми характер.

— Е, съвсем човешко е да оправдаваме несполуките си с драснатото в генетичния ни код!

Хари се усмихна, а една курсантка, която тъкмо се разминаваше с тях, помисли, че се усмихва на нея, и му отговори подобаващо.

— Катрине ми изпрати снимки от местопрестъплението в „Грюнерльока“ — смени темата Ауне. — Какво мислиш за това убийство?

— Не следя черните хроники.

Вратата към аудитория номер две стоеше отворена. Темата на днешната лекция влизаше в учебния конспект на абсолвентите, но Олег каза, че заедно с още няколко приятели от първи курс ще се опитат да се вмъкнат. Аудиторията се пукаше по шевовете. Част от студентите, желаещи да присъстват, и дори преподаватели бяха насядали по стълбите или стояха прави до стените.

Хари отиде до катедрата и включи микрофона. Обгърна с поглед публиката. Инстинктивно потърси лицето на Олег. Разговорите стихнаха, над залата се разстла тишина. Хари навлажни устни. Най-озадачаващото не беше, че стана преподавател, а че новото амплоа му харесваше. Той, който минаваше за несловоохотлив и самовглъбен, се чувстваше по-непринудено пред пълна аудитория с взискателни курсанти, отколкото пред касиера, който му е подал „Кемъл Лайт“ вместо поискания стандартен „Кемъл“, а зад гърба си Хари чува недоволното мърморене на опашката, докато изяснява случая. В лоши дни, когато нищо не върви и нервите са изпилени, вместо да обърне внимание на касиера за грешката, Хари вземаше олекотения вариант на любимите си цигари, изпушваше една и изхвърляше пакета в близкото кошче. Докато тук, пред студентите, се намираше в свои води. Говорене по същество. На тема убийства. Хари се прокашля. Не бе успял да открие Олег, но мярна друго познато лице, препасано с черна превръзка над едното око.

— Виждам, че някои от вас явно са се объркали. Това е трети лекционен курс по следствени методи, предназначен за абсолвентите.

Смях. Никой не тръгна да напуска залата.

— Е, добре. Ще се наложи да разочаровам онези от вас, дошли за да чуят поредната ми суха лекция. Днешният ни гост е дългогодишен консултант към Отдела за борба с насилието в Главното управление и психологът с най-много научни публикации по въпроси, свързани с насилствената смърт. Но преди да дам думата на Столе Ауне — понеже знам, че после той няма да ми я отстъпи доброволно — бързам да ви напомня за препитването следващата сряда. Темата са убийствата с пентаграмата. Краткият обзор на казуса, докладите от местопрестъплението и стенограмите от разпитите ще намерите както обикновено на адрес полиц. акад наклонена черта следствие. Заповядай, Столе.

Избухнаха аплодисменти. Хари тръгна към стълбите, а Ауне наперено се запъти към катедрата с изпъчен корем и самодоволна усмивка.

— Синдромът на Отело! — оповести гръмко той и понижи глас, когато застана зад микрофона. — По-известен под наименованието „патологична ревност“. Тя се явява мотив зад повечето убийства в нашата страна. Именно от ревност главният герой Отело в едноименната пиеса на Уилям Шекспир убива съпругата си Дездемона. Родриго е влюбен в младата съпруга на генерал Отело, а подмолният офицер Яго има зъб на Отело, защото генералът не го е произвел в лейтенант. Яго съзира възможност да си осигури така желаното издигане и да съсипе Отело. Затова помага на Родриго да предизвикат раздор между Отело и съпругата му. Хитрият Яго посява вирус в сърцето и ума на Отело, смъртоносен и устойчив вирус, който има различни проявления. Вирусът на ревността. Отело се разболява и болестта му се влошава, ревността го довежда до епилептични пристъпи, от които той се тресе. Накрая Отело убива съпругата си, а после и себе си — Ауне придърпа маншетите на туидовото си сако. — Причината да ви преразказвам съдържанието не е, че Шекспир влиза в задължителния материал за изпита, а защото малко обща култура няма да ви навреди. — Смях в залата. — И така, какво представлява синдромът на Отело, уважаеми неревниви дами и господа?

— На какво дължа това посещение? — прошепна Хари. Беше застанал до Белман. — Вълнуваш се от ревността?

— Не. Искам да разследваш последния случай.

— Уви, разкарал си се на вятъра.

— Ще сформираш камерен екип, който ще води паралелно и независимо от голямата група разследване.

— Благодаря, господин главен секретар, но отказвам.

— Нуждаят се от теб, Хари.

— Студентите ли?

Белман се засмя.

— Не се съмнявам в преподавателските ти способности, но има и други добри лектори. Виж, като следовател си ненадминат.

— Приключих с убийствата.

— Я стига глупости, Хари — поклати глава Белман с усмивка. — Колко време мислиш, че ще издържиш да се криеш тук и да се преструваш на друг? Ти не си тревопасно като онзи отпред, Хари. Ти си хищник. Какъвто съм и аз.

— Ще повторя. Отговорът ми е „не“.

— А както е известно, хищниците имат остри зъби. Тази особеност им отрежда най-високото място в хранителната верига. Отпред виждам Олег. Кой би предположил, че ще следва точно в Полицейската академия…

Хари усети как космите на тила му настръхват. Долавяше опасност.

— Настоящият ми живот ме удовлетворява, Белман. Няма да се връщам в полицията. Решението ми е окончателно.

— … особено като се има предвид, че чистото досие е незаобиколимо условие за прием.

Хари не отговори. Ауне пожъна поредната порция смях в залата. И Белман се включи в общата забава. Сложи ръка върху рамото на Хари, наведе се към ухото му и понижи глас с още няколко тона:

— Изминаха вече няколко години, но имам мои хора, готови да свидетелстват, че са видели как Олег купува хероин. За такова провинение законът предвижда до две години затвор. Едва ли ще се наложи да лежи, но полицай със сигурност няма да стане.

— Дори ти не си способен на такава низост, Белман — поклати глава Хари.

— Дали? Може да ти се струва, че стрелям с оръдие по врабец, но всъщност много държа настоящият случай да бъде бързо разкрит.

— Ако твърдо ти откажа, нищо няма да спечелиш, дори да съсипеш семейството ми.

— Възможно е да си прав, но нека не забравяме, че аз те… как беше думата? Ненавиждам.

Хари се вторачи в гърбовете отпред.

— Ти не си човек, който се ръководи от чувства, Белман. Просто защото не изпитваш такива. Какво обяснение ще дадеш, когато стане ясно, че толкова време си разполагал с информацията за провинението на Олег Фауке, без да предприемеш каквото и да било? Безполезно е да блъфираш, когато противникът ти знае колко слаба ръка държиш.

— Щом си склонен да заложиш на карта бъдещето на момчето, само защото си мислиш, че блъфирам, така да бъде. Искам от теб да поемеш само този случай. И край. Разкрий убийството и ще забравя каквото знам за Олег. Имаш срок да решиш до днес следобед.

— Само от любопитство, Белман… защо точно този случай е толкова важен за теб?

— Въпрос на политика — сви рамене Микаел. — Хищниците се нуждаят от месо. Не забравяй, аз съм тигър, Хари, а ти си просто лъв. Тигърът тежи по-малко и въпреки това му се пада повече грамаж мозък на килограм тегло. Затова римляните в Колизеума са били сигурни, че в двубой между лъв и тигър първият ще падне.

Хари забеляза някаква глава отпред да се обръща. Олег. Усмихна се и вдигна палец. Скоро щеше да навърши двайсет и две. Устните и очите бе наследил от майка си, а правата коса — от баща си руснак, когото вече не помнеше. Хари отговори на свой ред с вдигнат палец и се опита да се усмихне. Извърна се към Белман. Той вече си беше тръгнал.

— Синдромът на Отело засяга предимно мъже — отекна гласът на Столе Ауне. — Докато обаче мъжете, убиващи от ревност, обикновено действат с голи ръце, ревнивите жени удрят с предмети или намушкват с хладно оръжие.

Хари се заслуша. В пропукването на изтънялата корица лед под краката си.

 

 

— Много си сериозен — отбеляза Ауне, след като се върна от тоалетната, допи си кафето в кабинета на Хари и си облече палтото. — Не ти ли хареса лекцията?

— Хареса ми, и то много. Просто Белман се появи.

— Видях. Какво искаше?

— Опитва се да ме изнуди да разследвам новия случай.

— Ти какво му отговори?

— Отказах.

— Браво — кимна Ауне. — Ежедневният сблъсък със злото, на който бяхме подложени дълги години двамата с теб, травмира психиката. За околните това може да не е видимо, но всъщност ние сме сериозно потърпевши. Време е близките ни да получат вниманието, което доскоро отделяхме на социопатите. Дежурството ни приключи, Хари.

— Да не казваш, че напускаш?

— Да.

— Мхм. Разбирам мотивите ти, но има ли и някаква друга, по-конкретна причина?

— Години наред се бях отдал на професията си и отсъствах от къщи — сви рамене Ауне. — А когато работя по убийство, дори да съм си у дома, все едно ме няма. Наясно си, и без да ти го обяснявам, Хари. А сега Аурура… — Ауне изду бузите си и издуха шумно поетия въздух. — Според учителите имало известно подобрение. Вярно е, в тази възраст често се случва децата да се вглъбят. И да опитват нови неща. Един белег върху китката не е непременно симптом за системно самонараняване, може да е резултат от най-нормално любопитство. Но всеки баща се тревожи, когато не успява да намери път към детето си. Особено безпокойство предизвиква, ако въпросният баща минава за топ психолог.

— Аурура на колко е? На петнайсет?

— Да. Нищо чудно след една година всичко това да е зад гърба ни. В тази възраст всичко е на периоди. Но ако човек държи да се погрижи за близките си, не бива да го отлага за след идния случай, след идния работен ден, трябва да се заеме веднага. Нали, Хари?

Хари подръпна с два пръста горната си устна, покрита с набола брада, и кимна замислено.

— Мхм. Без съмнение.

— Ще тръгвам — Ауне си взе чантата и извади тесте снимки. — От местопрестъплението са. Катрине ми ги изпрати. Както казах, вече не ми трябват.

— А на мен за какво са ми? — попита Хари и погледна най-горната: труп на жена в окървавено легло.

— Например за учебни цели. Чух те да споменаваш за случая с пентаграмата. Значи, в обучението се позоваваш на реални убийства и реални документи.

— Конкретно този случай илюстрира много добре определен престъпен замисъл — Хари се опита да откъсне поглед от трупа. Нещо в снимката му се стори познато. Като отглас от позабравено минало. Виждал ли е някъде тази жена? — Как се казва жертвата?

— Елисе Хермансен.

Името не му говореше абсолютно нищо. Хари огледа следващата снимка.

— Какви са тези рани по шията?

— Наистина ли не си прочел нищичко за случая? Гръмна на първите страници на всички вестници. Обяснимо е защо Белман се опитва да те рекетира. Железни зъби, Хари.

— Как така? Да не е убита от сатанист?

— Разгърни „Ве Ге“. Цитират поста в Туитър на моя колега Халстайн Смит. Той лансира версията за убиец вампирист.

— Вампирист? Тоест, вампир?

— Де да беше толкова безобидно — Ауне извади от чантата си откъсната страница от споменатия вестник. — Вампирите са фантастични същества, частично сходни с животните. А вампиристът — според Смит и още шепа психолози в световен мащаб — е човек, който получава удовлетворение от пиенето на кръв. Ето…

Хари прочете поста на специалиста. Погледът му се спря върху последното изречение: „Вампиристът ще посегне пак.“

— Мхм. Поддръжниците на теорията за това чудо наистина са малко на брой, но това не означава, че не са прави.

— Не думай! Самият аз харесвам революционни теории и амбициозни учени от рода на Смит. За жалост по време на студентските си години той допусна гаф, който му спечели прякора Маймуната, и се опасявам, че в професионалните среди онази случка все още хвърля сянка върху репутацията на изследванията му. Но в действителност той беше многообещаващ кадър, докато не се забута в прословутия вампиризъм. Статиите му не са никак лоши, но, естествено, не успя да ги публикува в авторитетни издания. Сега все пак е намерил начин да даде гласност на теориите си. В Туитър.

— Ти защо не вярваш в съществуването на вампиристи? Самият ти си ми казвал, че щом човек може да си представи някакво извращение, значи то непременно съществува.

— Така е, патологии има всякакви. Или ако нещо в момента го няма, то рано или късно ще се появи. Сексуалността ни се обуславя от начина ни на мислене и нашия темперамент. А те са предпоставка за безброй възможности. Дендрофилията е сексуална възбуда от дървета. Страдащите от какорафиофилия пък се възбуждат от провал. Но за да има един учен основания да обособи дадено явление като вид сексуално разстройство, е необходимо то да е доказано разпространено и да се проявява в определени общи изяви. Смит и неговите единомишленици митомани изкуствено изфабрикуваха нова парафилия. Прекалиха. Не съществува такава група вампиристи, които да следват определен предвидим модел на поведение и чиито членове да са носители на отличителни общи характеристики. — Ауне си закопча палтото и тръгна към вратата. — Колкото до твоята фобия от близост и неспособността ти да прегърнеш за довиждане най-добрия си приятел, виж, тук вече имаме добра основа за изграждането на психологическа теория. Поздрави Ракел и й предай, че стискам палци мигрената й да отшуми от само себе си. Хари?

— Какво? А, да, разбира се. И ти да поздравиш твоите момичета. Дано проблемите с Аурура отшумят.

Ауне си тръгна. Хари остана, загледан унесено в празното пространство. Снощи влезе в дневната и завари Ракел да гледа филм. Хвърли поглед към екрана и я попита дали режисьорът е Джеймс Грей. Всъщност зърна съвсем неутрален кадър от безлюдна улица. Без хора, без автомобили. Кадърът не беше заснет под специфичен ракурс. Две секунди от филм, който Хари не беше гледал. Е, един кадър, разбира се, никога не може да е напълно неутрален. И все пак Хари нямаше никаква представа защо приписа филма точно на този режисьор. Навярно защото преди няколко месеца бе гледал друга негова лента. Вероятно обяснението се криеше именно там: машинална, съвсем тривиална асоциация. Двусекунден отрязък, съдържащ един-два емблематични детайла от изгледания цял филм, се беше завихрил в мозъка му толкова бързо, че Хари сам не можеше да определи как е разпознал режисьорския почерк.

Извади мобилния си телефон.

Подвоуми се. После потърси номера на Катрине Брат. Не се бяха чували повече от шест месеца — след последния й есемес за рождения му ден. Тогава той й отговори с лаконичното „благодаря“. Без главна буква, без точка. Знаеше, че тя няма да изтълкува погрешно словесната му пестеливост. Катрине беше наясно: краткият отговор не е израз на пренебрежително отношение, а резултат от неприязънта му към дългите текстови съобщения.

Сега тя не му вдигна.

Хари набра вътрешния й номер в отдела.

— Охо, небезизвестният Хари Хуле! — обади се Магнюс Скаре. Дебело подчертаната ирония беше съвсем недвусмислена. Хари никога не бе имал много фенове в Отдела. И Скаре не преливаше от любов към него. — Днес не съм виждал Брат. Твърде странно поведение за новоизлюпен шеф. Затрупани сме с работа, а нея никаква я няма.

— Мхм. Ще й предадеш ли, че…

— Звънни й пак. Имаме си предостатъчно задачи.

Хари затвори. Забарабани с пръсти по ръба на бюрото, докато оглеждаше купчината предадени курсови работи в единия край и тестето снимки в другия. Започна да размишлява над аналогията на Белман. Хищник. Лъв? Защо пък не? Какво му е на лъва? Някъде му беше попаднала информация, че когато ловувал сам, извън прайда, успеваемостта на лъва падала до петнайсет процента. Сети се и за още факти. За да умъртви по-едра плячка, лъвът я души, защото не може да й прегризе гърлото. Сключва челюсти около гърлото й и притиска трахеята. А това отнема време. Ако плячката е голяма, воден бивол например, се случва лъвът да виси часове наред, вкопчен в гърлото му. Дори след толкова продължително мъчение и за двамата понякога пуска жертвата си, без да постигне успех. С разследването на убийства е кажи-речи същото. Къртовски труд и често никаква награда.

Обеща на Ракел да не се връща. Обеща го на себе си.

Хари пак погледна тестето снимки на Елисе Хермансен. Името автоматично се бе запечатало в паметта му. Както и подробностите от обстановката. Но не отделните детайли го навеждаха на тревожната мисъл, а съвкупността. Впрочем филмът, който Ракел си беше пуснала, оказа се, се казва „Мръсни пари“. Режисьорът не бил Джеймс Грей. Хари бе сгрешил. Петнайсет процента успеваемост. И все пак…

Нещо в позата на легналата жертва го смущаваше. В начина, по който беше поставена. В аранжировката. Нещо като ехо от забравен сън. Вик в гората. Глас на мъж, чието име се опитваше да си спомни. На измъкналия се безнаказано.

Хари се сети какво си бе мислил веднъж по повод рецидивите на алкохолната си болест: когато прояви слабост, развинти капачката на бутилката и си сипе едно, решението за това действие е взето много по-рано. А щом веднъж е взето, оттам насетне е нужен само удобен повод. И той рано или късно се появява. В даден момент бутилката се озовава пред зависимия. Отдавна го е чакала. Както и той нея. Останалото го свършват противоположните заряди, магнитните полета и прочее неизбежни проявления на физичните закони.

Мамка му, мамка му.

Хари скочи от стола, грабна си коженото яке и излетя навън.

 

 

Застана пред огледалото. Нагласи си якето. За последен път прочете описанието й. Вече му стана антипатична. Името й се пишеше с W, а не с V като неговото. Дори само този факт беше достатъчна причина да бъде наказана. Лично той би набелязал по-различна жертва, някоя, която повече да отговаря на неговия вкус. Например Катрине Брат. Но решението го вземаше друг. Жената с буквата W в името си го очакваше.

Закопча и последното копче на якето си. И излезе.

Осма глава

Петък, през деня

— И как успя да те навие Белман? — Гюнар Хаген стоеше пред прозореца с гръб към Хари.

— Ами как — прозвуча характерен глас; нямаше начин да го сбъркаш. — Отправи ми предложение, което не можах да отхвърля.

В гласа се долавяха повече сипкави нотки, но иначе бе запазил плътността и спокойствието си. Колежка от отдела бе споменала пред Хаген, че единственото хубаво в Хари Хуле бил гласът.

— Какво предложение?

— Половината от работното ми време ще се заплаща по тарифите за извънреден труд и съответно ще ми се удвоят точките за пенсия.

— И не си поставил никакви условия? — засмя се началникът на отдела.

— Само едно: лично да си подбера екипа. Трима души ми стигат.

Гюнар Хаген се обърна. Хари седеше свлечен върху стола пред бюрото на началника с изтегнати напред крака. По слабото му лице се бяха появили нови бръчки, а късата гъста руса коса се беше осланила по слепоочията. Но затова пък бе понапълнял от последната им среща. Макар и не съвсем бистри, склерите около проницателните сини ириси не бяха замрежени от червени паяжини като в най-тежките му периоди.

— Още ли си сух, Хари?

— Като норвежки нефтен кладенец, шефе.

— Хм. Нали си наясно, че норвежките нефтени кладенци не са сухи, а временно затворени, докато се вдигне цената на петрола.

— Е, именно това исках да кажа. И при мен е временно.

— Все си мислех, че с годините ще съзрееш — поклати глава Хаген.

— Голямо разочарование, а? Не помъдряваме, само остаряваме. Катрине още ли е някъде в разход?

— Да — Хаген провери телефона си.

— Дали да не й звъннем пак?

 

 

— Халстайн! — извика женски глас от дневната. — Децата пак искат да се правиш на ястреб!

Халстайн Смит въздъхна примирено, но доволно, и остави върху кухненската маса книгата „Христоматия за секса“ от Франсиска Туин. Отхапването на женски мигли минавало, пишеше там, за проява на страст на Тробрианските острови, владение на Папуа Нова Гвинея — безспорно любопитен факт, но Халстайн не откри в цялата книга нищо, подходящо да му свърши работа за научния апарат към докторската му дисертация. Е, в такъв случай по-добре да достави малко радост на децата си. Дори да се оплаче, че е изморен, защото само допреди малко ги бе забавлявал с превъплъщението си, няма да го пощадят. Все пак рожденият ден е веднъж годишно. Ако имаш четири деца — както в неговия случай — четири пъти. А ако децата си устройват детско парти и на рождените дни на родителите, стават шести пъти в годината. Когато същите тези деца настояват да празнуват и половинките от всяка година, общо броят на тържествата набъбва до дванайсет. Халстайн вече вървеше към дневната, откъдето се чуваше как децата гълъби са започнали да гукат в очакване на ястреба. Ненадейно някой позвъни на вратата.

Жената на стълбите прикова поглед в главата на Халстайн, без изобщо да се опитва да прикрие изумлението си.

— Завчера по невнимание консумирах ядки, а съм алергичен — обясни той и почеса сърбящите яркочервени петна по челото си. — След няколко дни ще избледнеят.

По погледа на жената обаче схвана, че не обривът е привлякъл вниманието й.

— О, това ли — той смъкна козирката. — Уж трябва да прилича на ястребова глава.

— На мен ми прилича на кокоша. Казвам се Катрине Брат и работя в Отдела за борба с насилието в Осло.

— Сещам се — Смит наклони глава. — Вчера ви даваха по телевизията. Заради публикацията ми в Туитър ли идвате? Телефонът ми буквално прегря. Изобщо не съм искал да вдигам толкова шум.

— Може ли да вляза?

— Разбира се. Само дано нямате нищо против малко… детска глъч.

Смит обясни на малчуганите, че в момента има работа, и заведе полицайката в кухнята.

— Като ви гледам, чаша кафе ще ви дойде добре — той й наля, без да дочака отговор.

— Снощи си легнах късно. Успах се и още не съм се разсънила. За капак си забравих и телефона вкъщи. Може ли да използвам вашия, за да съобщя в службата?

Смит й подаде мобилния си апарат. Полицайката прикова безпомощен поглед в допотопния „Ериксон“.

— Децата го наричат „вай-вай-фон“, ха-ха. Да ви помогна ли?

— Няма нужда, ще си припомня как се действаше. А вие погледнете тази снимка и ми кажете каква информация ще извлечете от нея.

Подаде му фотографията и го остави да я изучава, докато тя натискаше клавишите.

— Желязно съзъбие — установи той. — От Турция ли е?

— Не, от Каракас.

— Аха. В Археологическия музей в Истанбул е изложен подобен комплект изкуствени зъби. Носи се легенда, че са го използвали войниците от армията на Александър Велики, но историците са на друго мнение. Според тях железните зъби служели за садо-мазо играчка на висшата класа — Смит почеса обрива. — Значи, убиецът е нахапал жертвата до смърт?

— Не сме сигурни. Съдим по белезите върху шията й. Около раните открихме следи от ръжда и люспи от черна боя.

— Охо! — възкликна Смит. — В такъв случай се насочваме към Япония.

— Ти да видиш — Катрине долепи телефона до ухото си.

— Навярно са ви попадали снимки на японки с оцветени в черно зъби? Не? Тази тамошна традиция се нарича охагуро. В превод „мракът след залез-слънце“. Заражда се през периода Хейан около осемстотин години след Христа и… да продължавам ли?

Катрине Брат размаха подканващо ръка.

— Твърди се, че през средновековието някакъв северен могул карал войниците си да използват такива боядисани в черно зъби: предимно за сплашване на противника, но понякога, при близък бой, острите шипове влизали в употреба. Ако врагът се приближал и оръжието станело неизползваемо, а ударите и ритниците — безрезултатни, войниците разкъсвали гръкляна му с железните зъби.

Полицайката сигнализира, че се е свързала.

— Здрасти, Гюнар, Катрине се обажда. Само да ти кажа, че в момента съм в дома на професор Смит… Да, ученият с поста в Туитър. Забравих си телефона вкъщи. Ако някой се опитва да се свърже с мен… — тя се заслуша в гласа отсреща. — Шегуваш се! — Няколко секунди съсредоточено мълчание. — Хари Хуле се е появил изневиделица и е пожелал да работи по случая? Да, ще го обсъдим после. — Върна телефона на Смит. — И така, обяснете ми, какво представлява вампиризмът?

— За тази цел ми се струва подходящо да се поразходим.

 

 

Двамата тръгнаха по чакълеста алея от къщата към обора. Халстайн Смит сподели, че съпругата му наследила имението заедно с девет декара прилежаща земя. Само преди две поколения по тези земи в Грини, едва на километри от центъра на Осло, пасели крави и коне. И въпреки очевидните предимства на имота друг парцел — на остров Несьоя, също наследство — с площ по-малко от декар и незастроен, ако не се брои навес за лодки, струвал повече — поне съдейки по офертите, отправени от заможните им съседи.

— До Несьоя се пътува много, но няма да продадем мястото, освен при крайна необходимост. Имаме съвсем обикновена евтина алуминиева лодка с мощност двайсет и пет коня, но аз я обожавам. Не казвайте на съпругата ми, но предпочитам морето пред селския район.

— Самата аз съм родена край морския бряг.

— Берген, нали? Обожавам тамошния диалект. Една година съм работил в психиатрията в Сандвикен. Градът е красив, но много вали.

Катрине кимна замислено.

— Мда, потискащото лице на Сандвикен ми е познато до болка.

Стигнаха до обора. Смит извади ключ и го пъхна в катинара.

— Сериозни мерки за сигурност като за обор — подхвърли Катрине.

— Наложи се да подсилим обикновената ключалка — отвърна горчиво Смит.

Катрине прекрачи прага и нададе слаб вик на изненада, когато стъпи върху нещо, което хлътна под тежестта й. Погледна надолу. Широка метална плоскост, дълга метър и половина и широка един, беше вградена на равнището на циментовия под. Отдолу явно имаше пружини, защото плоскостта потрепери леко и издрънча в циментовата рамка, преди постепенно да се успокои.

— Петдесет и осем килограма — установи Смит.

— Моля?

Той посочи вляво. Върху дъговидна мерителна скала голяма стрелка леко се колебаеше между стойностите петдесет и шейсет. Катрине схвана, че е стъпила върху старовремски кантар за добитък. Присви очи.

— Петдесет и седем и половина — отчете тя.

Смит се засмя.

— При всички случаи, далече от теглото за клане. Аз, признавам, гледам да прескачам везната, защото мисълта всеки ден да ми е последен никак не ми допада.

Минаха покрай няколко бокса за добитък и спряха пред врата с по-делови вид. Смит отключи. Вътре имаше бюро с компютър, прозорец с изгледа към имота, рисунка на човек вампир с големи тънки крила на прилеп, източен врат и четвъртито лице. Върху етажерките зад бюрото се мъдреха две-три папки и десетина книги.

— Тук е всичко, издадено по темата за вампиризма — Смит посочи книгите. — Съвсем обозримо е. Но за да ви отговоря на въпроса какво именно представлява този феномен, ще започна с Ванденберг и Кели от 1964. — Смит издърпа едно томче, отвори го и зачете на глас: — „Под вампиризъм разбираме източването на кръв от човек, най-често обект на любовни чувства, с цел да се постигне сексуална възбуда и удоволствие.“ Това гласи сухата дефиниция. Но вие искате по-разширен анализ, нали?

— Да — кимна Катрине, докато се любуваше на изображението на човешкия вампир. Красиво произведение на изкуството. Изчистено. Изглеждаше толкова самотен. От него лъхаше хлад. Катрине се загърна по-плътно в якето си.

— Добре, нека вникнем малко по-дълбоко в нещата. Първо, вампиризмът не е измислица на новата мода. Името, разбира се, се свързва с легендите за кръвожадните същества в човешки образ, а разказите за тях водят началото си още от древни времена, особено в Източна Европа и Гърция. Но модерната представа за вампирите се е формирала предимно въз основа на романа „Дракула“ на Брам Стокър и първите филми за вампири от трийсетте години на двайсети век. Отделни изследователи живеят със заблудата, че вампиристът, който всъщност си е човек, само дето е болен, черпи вдъхновение най-вече от споменатите легенди, и забравят описанието на вампиризма като феномен още през 1886-а в… — Смит издърпа стара книга в оръфана кафява подвързия — „Психопатия сексуалис“ от Рихард фон Крафт-Ебинг, тоест преди легендите за вампирите да добият широка популярност. — Домакинът внимателно върна книгата на мястото й и издърпа нова. — Моите изследвания се базират върху родството на вампиризма с некрофагията, некрофилията и садизма. Авторът на тази книга, Буржиньон, споделя същото виждане — психологът я разгърна. — Издадена е през 1983-а. Ето какво се казва в нея: „Вампиризмът е рядко срещано ананкастно разстройство на личността, характеризиращо се с неконтролируемо влечение към консумиране на кръв. Вампиристът извършва ритуал, без който не би постигнал облекчение на напрежението, но самият ритуал не му носи удоволствие — особеност, присъща на всички натрапливи неврози.“

— Значи вампиристите просто действат под натиска на определен нагон? И не са в състояние да му се противопоставят?

— Общо взето, да.

— В библиотеката ви има ли книга, подходяща да ни послужи като ръководство при съставянето на профила на убиец, който пие кръв от жертвите си?

— Няма — Смит прибра томчето на Буржиньон. — Впрочем, книгата е написана, но не спада към справочната литература.

— Защо?

— Защото така и не стигна до печатница.

— За ваша книга ли говорите? — погледна го Катрине.

— Да — усмихна се печално Смит.

— Какво ви попречи?

Той сви рамене.

— Научните среди не бяха готови за толкова радикална психологическа теория. Пък и в книгата си остро критикувам статията на Хершел Принс в Британския психологически журнал от 1985-а. Това нямаше как да мине безнаказано. Отсвириха ме с обяснението, че резултатите от изследванията ми се базират на отделни случаи и не са емпирично доказани. Но е просто невъзможно да направиш мащабно проучване, при положение че случаите на вампиризъм са изключително редки, а за капак поради липса на достатъчно познания в областта често ги диагностицират като шизофрения. Невъзможно се оказа и да привлека общественото внимание към изследването на вампиризма. Опитах, но дори жълтите издания отказаха да поместят статия за подобни сензации. А когато най-сетне успях да събера достатъчно резултати от научни изследвания, с които да опровергая моите противници, някой обра кабинета ми. Откраднаха не само компютъра ми. Отмъкнаха всичко — Смит посочи с широк жест празните рафтове. — Всички здравни досиета на мои пациенти, цялата ми картотека с данни на пациенти, ограбиха ме до шушка. Някои злонамерени колеги сега искат да ме изкарат едва ли не късметлия, защото ако съм бил издал събрания материал, съвсем съм щял да стана за посмешище и да затвърдя схващането, че такова нещо като вампирист просто не съществува.

Катрине прокара пръст по рамката около рисунката на вампира.

— Кой би проникнал в чужда собственост, за да открадне пациентски данни?

— Един бог знае. Колега, предположих първоначално. Дори се ослушвах дали някой от научните среди не си е присвоил моите теории и резултати. Нищо не се чу, нищо не излезе наяве.

— Да не би някой да е целил да ви отмъкне пациентите?

— Абсурд! — усмихна се Смит. — Толкова са смахнати, че никой не ги иска, повярвайте ми. Вършат работа само за научни изследвания, с тях не можеш да си вадиш хляба. Ако жена ми не изкарваше добри пари като инструктор по йога, отдавна да сме продали и този имот, и другия на острова. Ще ме извините, но ме чака детско парти…

Излязоха. Смит заключи вратата на кабинета. Катрине забеляза малка охранителна камера, монтирана на стената над боксовете.

— Нали знаете, че полицията вече не разследва дребни битови кражби? Дори да разполагате с видеозапис.

— Знам, знам — въздъхна Смит. — Поставил съм я за лични цели. Ако взломаджиите се върнат, любопитен съм да видя кой колега е забъркан. Монтирал съм още две камери: една отвън и една на портата.

— Смятах академиците за суперинтелигентни, симпатични хора, вечно заровени в трудовете си, а не за елементарни крадци.

— О, и ние вършим глупости като по-нискоинтелигентните — поклати тъжно глава Смит. — В това число включвам и себе си.

— Вие какви глупости сте вършили например?

— Нищо интересно. Преди години колегите ми лепнаха прякор заради един гаф. Стара история.

„Стара, но не и забравена“ — помисли си Катрине, като забеляза как се сгърчи лицето му при болезнения спомен.

На стълбите пред къщата Катрине му подаде визитката си.

— Ако медиите се свържат с вас, моля ви, не им споменавайте за нашия разговор. Слухове, че полицията издирва вампир, ще предизвикат паника сред населението.

— О, не ми се вярва медиите да се скъсат да ме интервюират.

— И защо? Нали „Ве Ге“ отпечата публикацията ви в Туитър.

— Но не ме потърсиха за интервю. Запомнили са, че и преди съм вдигал фалшива тревога.

— Кога?

— През деветдесетте бях твърдо убеден, че се е развилнял вампирист — тогава имаше няколко неразкрити убийства. Преди три години пак. Спомняте ли си случая?

— Не.

— Сигурно защото вестниците поместиха изявлението ми на по-задните си страници. И слава богу.

— Значи, вече два пъти сте били фалшива тревога?

— Да. Сега ще ми е за трети. Както сама разбирате, списъкът с греховете ми е внушителен.

— Халстайн? — чу се женски глас отвътре. — Идваш ли?

— Секунда, скъпа! Ястребът пристига! Кря, кря, кря! Пазете се!

Докато вървеше към портата, Катрине чу детски писъци от къщата. Истерия, предхождаща погрома над „гълъбите“.

Девета глава

Петък следобед

В три следобед Катрине се видя с криминалистиката, в четири — със съдебна медицина. И двете срещи протекоха отчайващо. В пет тя се яви в кабинета на Белман.

— Радвам се, че прие положително включването на Хари, Брат.

— И защо да не го приема положително? Хари е най-заслужилият ни следовател.

— Други колеги на твоя ръководен пост биха се почувствали… как да се изразя?… подразнени от появата на някогашно величие, което да им диша във врата.

— За мен това не е проблем, защото винаги играя с открити карти, господин главен секретар — усмихна се Катрине.

— Добре. Хари ще оглави свой, независим екип и нямаш основания да се опасяваш от вмешателство. Просто малко здравословна конкуренция. — Белман долепи върховете на пръстите на двете си ръце. Катрине забеляза, че под венчалната му халка има широко пръстеновидно розово петно от витилиго. — Лично аз ще стискам палци за групата, оглавявана от нежния пол. Надявам се на бързи резултати, Катрине.

— Аха — беззвучно промърмори тя и си погледна часовника.

— Аха — какво?

Тя долови раздразнение в гласа му.

— Аха, надяваш се на бързи резултати.

Катрине си даваше сметка, че съвсем преднамерено провокира главния секретар на полицията, но просто не успя да се сдържи.

— Редно е и ти да се надяваш на същото, главен инспектор Брат. Може и да има квоти по пол, но не си абонирана за тази длъжност.

— Ще се опитам да я заслужа по честен начин.

Погледът й не се отмести от неговия. Черната му превръзка сякаш допълнително подчертаваше невредимото око, неговата проницателност и красота. И суровата, неумолима безпощадност.

Катрине притаи дъх.

Неочаквано Белман прихна.

— Харесвам те, Катрине. Но ще ти дам някои препоръки.

Тя чакаше, готова за началническо мъмрене.

— Искам ти да водиш следващата пресконференция. Наблегни специално колко труден е този случай. Нямаме никакви следи и ни предстои продължително разследване. Така медиите ще се заредят с търпение, а ние ще си осигурим по-голяма свобода на действие.

Катрине скръсти ръце.

— Но е възможно да даде и отрицателен ефект: убиецът да се одързости и да нанесе нов удар.

— Не ми се вярва убиецът да се влияе от вестникарските писания, Брат.

— Щом казваш. Тръгвам. Предстои ми да подготвя следващата среща на разследващата група.

Катрине долови неизказано предупреждение в погледа му.

— Върви. И изпълни каквото ти наредих. Кажи на медиите, че по-труден случай не си разследвала.

— Всъщност…

— Формулирай го с твои думи. Кога е следващата пресконференция?

— Отменихме насрочената за днес, защото няма какво ново да съобщим.

— Добре. Имай предвид: колкото повече преувеличиш трудностите в разследването, толкова повече похвали ще получим, когато разкрием убиеца. Пък и не лъжем, нали? Действително не разполагаме с нищо. Освен това медиите обожават злокобните мистерии. Откъдето и да го погледнеш, предложената от мен стратегия ще ни донесе само дивиденти.

„Откъдето и да го погледнеш, си пълен въздухар“ — апострофира го наум Катрине, докато слизаше по стълбите към Отдела за борба с насилието.

 

 

В самото начало на срещата с разследващата група Катрине изтъкна колко важно е докладите да се съставят своевременно и веднага да се въвеждат в системата. Колегата, провел първия разпит с Гайр Сьоле — мъжа, с когото Елисе Хермансен си бе уредила среща в бар преди смъртта си — бе пропуснал да регистрира доклада си в системата и със свидетеля се бе свързал втори колега.

— Така ще избегнем едно и също нещо да се върши два пъти, ще спестим ценно време и ресурс и няма да създаваме впечатление, че тук, в Главното управление, дясната ръка не знае какво прави лявата.

— Сигурно компютърът или системата са дали грешка — обади се Трюлс Бернтсен, макар че Катрине съвсем умишлено го назова поименно. — Написах доклада и го изпратих.

— Торд? — поиска справка Катрине.

— През последното денонощие не сме засичали неизправности в системата — отвърна Торд Грен, нагласи очилата си и продължи, след като забеляза умолителния поглед на Катрине и го разтълкува правилно: — Но, разбира се, не е изключено в твоя компютър да има повреда, Бернтсен. Ще проверя.

— Така и така сме ти дали думата, Торд, ще ни разясниш ли какво откри при поредното ти гениално хрумване?

Компютърният специалист се изчерви, кимна и подхвана със скована, неестествена интонация, все едно четеше предварително написана реч:

— Услуги, базирани на местоположение. Повечето притежатели на мобилни телефони позволяват на едно или повече приложения, инсталирани в техния апарат, да събират данни за местоположението им по всяко време, като мнозина дори не знаят, че са дали съгласието си.

Пауза. Торд преглътна. И на Катрине й просветна: ама той наистина си беше подготвил речта предварително и я бе наизустил след молбата на Катрине да представи констатациите си пред пълния състав на разследващата група.

— В условията към голяма част от приложенията е записано, че те се ползват с правото да продават събраните данни за вашето местоположение на трета страна с търговски профил, но не и да ги предоставят на полицията. Такава трета страна с търговски профил е например „Геопард“. Те купуват локализационни данни. В техните условия за поверителност не е упоменато, че нямат право на свой ред да продават придобитите данни на обществени институции, каквато е полицията. При освобождаване от затвора на лица, лежали за сексуални престъпления, ние задължително изискваме техния пощенски и електронен адрес и актуален телефонен номер, защото искаме да разполагаме с възможност да се свържем с тях при евентуално извършване на престъпление, еднотипно с онова, за което са били осъдени. Причината е широко разпространеното схващане, че изнасилванията и блудствата крият завишен риск от рецидив. Най-новите проучвания всъщност опровергават това схващане. Изнасилването е сред престъпленията с най-малка вероятност от повторение. Наскоро по Би Би Си радио 4 съобщиха, че вероятността един извършител на криминален акт да бъде повторно арестуван е съответно 60 процента в Съединените щати и 50 във Великобритания. В повечето случаи — за еднотипно престъпление. Но това не важи за изнасилванията. Според статистически данни, изнесени от американското министерство на правосъдието, 78,8 процента от заловените за кражба на моторни превозни средства са повторно арестувани за същото престъпление в рамките на три години. При осъдените за съхранение и продажба на крадени вещи този дял възлиза на 77,4 процента и така нататък. При изнасилвачите обаче той е само 2,5 процента. — Торд се поколеба, сигурно защото — предположи Катрине — забеляза, че търпимостта на групата към подобни отплесвания е изчерпана. Докладчикът се прокашля. — Ако изпратим нашите данни на „Геопард“, оттам могат да ни дадат информация къде са се намирали телефоните на въпросните лица в определен момент и в даден времеви диапазон, например в сряда вечерта — при условие, разбира се, че тези лица са използвали приложения, събиращи данни за местоположението им.

— С каква точност ще ги локализират? — поинтересува се Магнюс Скаре.

— До няколко квадратни метра — отвърна Катрине. — Но джипиесът е само двуизмерен. С други думи, няма да разберем на кой етаж се е намирал телефонът на еди-кой си, защото данни за височината ще липсват.

— Това законно ли е? — попита Гина, колежка от екипа. — Наредбите за защита на личните данни…

— … не смогват да вървят в крак с бурния напредък на модерните технологии — прекъсна я Катрине. — Консултирах се с прокурор. Казусът се намирал в сивата зона, но трудно можел да бъде атакуван от действащото законодателство. А както е известно, онова, което не е изрично забранено от закона, е… — тя разпери красноречиво ръце, но никой от присъстващите не довърши изречението й. — Продължавай, Торд.

— След като получих картбланш — юридически от прокурора и финансов от Гюнар Хаген — купихме необходимите локализационни данни. Вече разполагаме с джипиес координатите на деветдесет и един процента от осъжданите сексуални престъпници в нощта на убийството. — Торд се замисли. — Точно така.

Катрине схвана, че си е издекламирал монолога. Не разбираше обаче друго: защо в залата не се носи въодушевен шепот.

— Не си ли давате сметка колко работа ни спести хрумването на Торд, бе, хора? Ако я бяхме подкарали по стандартния метод да изключваме толкова потенциални извършители един по един…

Чу се тихо покашляне. Волф, ветеранът в отдела. Вече трябваше да се е пенсионирал.

— „Да изключим“, казваш… Значи, да разбираме, че никой от проверените телефони не е засечен на адреса на Елисе Хермансен?

— Точно така — потвърди Катрине и сложи ръце на кръста си. — Но разбирайте и друго: сега трябва да проверим алибито само на оставащите девет процента.

— Това, че телефонът ти е засечен еди-къде си, изобщо не може да ти осигури алиби — възрази Скаре и се огледа в търсене на подкрепа от колегите си.

— Е, ти пък. Погледни малко по-мащабно — въздъхна Катрине с попарен ентусиазъм. Какво им ставаше на тези хора? Бяха се събрали да разкриват убийство, не да си изсмукват енергията един на друг.

— Криминалистиката? Какво открихте? — Катрине седна на първия ред, та поне за няколко минути тези черногледи неблагодарници да не й се мяркат пред очите.

— Почти нищо — Бьорн Хол стана. — В лабораторията изследваха състава на боята, открита около раните. Оказа се много специален. Железни стружки, разтворени в оцет, към които е прибавена танинова киселина от чай. Проверихме по-подробно и се оказа, че сместа вероятно е приготвена по японска рецепта, в миналото използвана за оцветяване на зъбите в черно, нещо традиционно за тамошната култура.

— Охагуро — обади се Катрине. — „Мракът след залез-слънце“.

— Именно — потвърди Бьорн и я погледна с възхищение, както впрочем я гледаше, случеше ли се — по изключение — да му скрие шайбата, докато на закуска двамата решават вестникарски ребуси.

Катрине му благодари и той седна.

— А сега към въпроса, който вълнува всички ни, но никой не смее да го повдигне. Кой е онзи, когото във „Ве Ге“ наричат източник, а за нас е просто доносник.

В тихата зала настана гробовно мълчание.

— Едно на ръка, че поразията е голяма и убиецът вече е предупреден по каква версия работим. По-лошото е друго. Тук присъстващите не знаем дали можем да разчитаме един на друг. Затова ще попитам направо: кой се е разприказвал пред „Ве Ге“?

За своя изненада тя видя вдигната във въздуха ръка.

— Кажи, Трюлс?

— С Мюлер разменихме две-три думи с Мона До точно след вчерашната пресконференция.

— Искаш да кажеш, с Вюлер?

— Да де, с новия. Нищо не сме й снасяли. Мюлер, тя нали ти даде визитка?

Всички погледи се насочиха към Андерш. Той пламна като божур.

— Ами… да. Но…

— Всички знаем къде работи Мона До — напомни Катрине. — Ако човек иска да се свърже с нея, не му трябва визитка. Просто звъни в редакцията на вестника.

— Ти ли си бил, Вюлер? — нападна го и Магнюс Скаре. — Признай си. На всички новобранци отпускаме гратисен период.

— Не съм говорил с „Ве Ге“! — възрази Вюлер.

— Току-що Бернтсен каза друго — настоя Скаре. — Лъжец ли го изкарваш?

— Не, но…

— Ами кажи си, де!

— Просто… Мона До сподели, че била алергична към котки, а аз — че имам котка.

— Виждаш ли! Значи си говорил с нея! За какво друго си лафихте?

— А защо ти да не си „пиленцето“, Скаре? — Плътният спокоен глас долетя от дъното на залата и всички се обърнаха. Никой не го беше чул да влиза. Високият мъж седеше полуизлегнат на стол до стената.

— Заговорихме за алергии и се появи най-големият ми дразнител — заяде се Скаре. — Не съм говорил с „Ве Ге“, Хуле.

— Възможно е ти или който и да е от вас по непредпазливост да е изпуснал секретна информация пред свидетел, от когото е снемал показания, а после въпросният свидетел да се е обадил във вестника и да се е похвалил, че знае еди-какво си от първа ръка. И ето ти го „източника от полицията“. Случва се непрекъснато.

— Sorry, но тази версия не минава пред никого от присъстващите — просъска Скаре.

— Там ви е грешката. Така или иначе, дори един от вас да е снесъл информация на „Ве Ге“, няма да си признае. А ако се дебнете взаимно, знаейки, че има къртица, разследването ще се закучи.

— Той какво всъщност търси тук? — Скаре се обърна към Катрине.

— Хари ще сформира екип, който ще работи паралелно с нас.

— Засега този екип включва само един човек — уточни Хари. — Дойдох да поискам малко материали. Ще ми съставите ли списък на осъжданите сексуални маниаци с неустановено местоположение по време на убийството? И, ако обичате, да ги подредите в низходящ ред според продължителността на последната им присъда.

— Имаш го! — Торд се сепна и погледна въпросително към Катрине.

Тя кимна одобрително.

— Друго?

— Списък с имената на сексуалните престъпници, които Елисе Хермансен е вкарала зад решетките. И толкова.

— Записах — кимна Катрине. — Така и така си при нас, сподели какво мислиш за случая на пръв прочит.

— Ами какво… — Хари се огледа. — Знам, че патоанатомите са открили следи от лубрикант по жертвата, най-вероятно оставени от убиеца, но не изключвам основният мотив да е бил отмъщение, а сексуалната злоупотреба да е дошла като бонус. Убиецът може и да е причакал жертвата в апартамента й — както сочат повечето улики — но това съвсем не значи, че тя му е дала ключ или че са се познавали лично. Затова на толкова ранен етап не бих се ограничил с една-единствена версия. Предполагам, и сами сте стигнали до гореизложените изводи.

— При всички случаи е хубаво, че се върна при нас, Хари — усмихна се Катрине.

Вероятно най-добрият, а дали пък не и най-лошият, но безспорно най-митологизираният следовател в Осло направи опит да се поклони, без да променя отпуснатата си поза.

— Благодаря, шефе.

 

 

— Ама ти го каза съвсем сериозно — отбеляза Катрине, докато с Хари се возеха в асансьора.

— Кое?

— Нарече ме „шефе“.

— Много ясно.

Слязоха в подземния паркинг. Катрине натисна копчето върху ключа за колата. В тъмното нещо премигна и се чу писукане от аларма. Хари я беше убедил да се възползва от правото си на служебен автомобил, който задължително се полага на оглавяващ такова мащабно разследване. После я убеди и да го закара до вкъщи срещу едно кафе в ресторант „Скрьодер“, където да се отбият мимоходом.

— Какво стана с таксиметровия ти шофьор? — поинтересува се Катрине.

— С Йойстайн ли? Собственикът на таксито го изрита заради един инцидент.

Катрине кимна. Припомни си Йойстайн Айкелан, дългокосия хърбел със зъби на наркоман, глас на пияница и външен вид на седемдесетгодишен дядка; приятел от детинство на Хари. Освен него Хари имаше само още един приятел. Викаха му Сабото и беше още по-голям чешит и от Йойстайн: затлъстял, антипатичен канцеларски плъх, който нощем се преобразяваше в страстен комарджия.

— Какъв инцидент?

— Интересно ли ти е?

— Не, ама разкажи.

— Йойстайн не понася изпълнения на панфлейта.

— Че те не са за понасяне.

— Наел го обаче някакъв перко, който пътувал само с такси, защото се страхувал и от самолет, и от влак. И така, Йойстайн трябвало да го закара чак до Тронхайм. Перкото, ужасно избухлив, носел диск с евъргрийни, изпълнени на панфлейта. Поискал Йойстайн да му ги пусне. Настоявал да ги слуша, докато прави дихателни упражнения, за да не превърти. И какво, мислиш, става? Посред нощ, някъде из планинските райони, след като „Careless Whisper“ тръгва за седми път, на Йойстайн му избиват чивиите, дръпва диска, сваля прозореца и го мята навън. Онзи му се нахвърля и си спретват як кьотек.

— Гласът на Джордж Майкъл е достатъчно дразнещ, а като прибавим и панфлейтата… Разбирам Йойстайн.

— Накрая нашият приятел успял да изрита перкото от таксито.

— В движение ли?

— Не, слава богу, но сред абсолютна пустош, в малките часове на нощта, на двайсет километра от най-близката къща. В своя защита Йойстайн заявил, че се случило през юли, в прогнозата обещали ясно време, а и не допускал клиентът му, явно колекционер на фобии, да се страхува и от ходене пеш.

Катрине се разсмя.

— И сега какво? Безработен ли е? Вземи го за личен шофьор.

— Опитвам се да му намеря нещо подходящо, но той бил — по собствените му думи — роден да стои безработен.

Напук на гръмкото си име ресторант „Скрьодер“ беше по-скоро кръчма. Редовната следобедна клиентела вече се бе настанила. Неколцина познати кимнаха вяло на Хари, без да обелят дума. Затова пък сервитьорката грейна, сякаш се бе завърнал блудният син. Поднесе им кафеникава боза, която определено не се нареждаше сред причините през последните години туристите да отреждат на Осло място сред градовете с най-хубаво кафе.

— Жалко, че при вас двамата с Бьорн нещата не се получиха.

— Да — Катрине не схвана дали Хари очаква някакво пояснение. И дали на самата нея й се навлиза в подробности. Сви рамене.

— Е, сега как е животът като свободна жена? — Хари отпи от кафето.

— Да не ти е домъчняло за ергенлъка?

Той се засмя. О, колко й беше липсвал този смях. Беше й липсвало да го разсмива. Всеки негов смях представляваше своеобразна награда за нея.

— Харесва ми да съм необвързана. Срещам се с мъже.

Тя зачака реакция. На какво всъщност се надяваше?

— Дано и Бьорн се среща с жени. За негово добро е.

Кимна. Не й беше хрумвало. В унисон с подхваната от тях тема отнякъде прозвуча веселият сигнал от поредния успех на Тиндър да събере двама души. Жена в отчаяно червено забърза към изхода.

— Защо се върна, Хари? Последно се беше зарекъл повече да не разследваш убийства.

— Белман заплаши да изхвърли Олег от Академията.

Катрине поклати глава.

— Белман е най-големият гадняр на два крака след император Нерон. Кара ме да лъжа пред пресата, че случаят бил направо непосилен, за да напомпа имиджа си, след като го разкрием.

Хари си погледна часовника.

— Белман е донякъде прав. За човек, който прегризва с железни зъби шията на жена и изпива половин литър от кръвта й, личността на жертвата е почти без значение. Важно е самото убийство. А това автоматично усложнява случая.

Катрине кимна. Навън грееше слънце, ала въпреки това й се струваше, че в далечината тътнат гръмотевици.

— Снимката от трупа не ти ли навява някакви асоциации? — попита Хари.

— Прободните рани по шията ли? Не.

— Не говоря за детайлите, а по-скоро за… — Хари се загледа през прозореца — … за картината в по-общ план. Понякога, докато слушаш непознато парче в изпълнение на неизвестна за теб група, се досещаш кой го е написал. Разбираш ли за какво говоря? Просто нещо те навежда на предположението кой е авторът. Нещо, което дори не можеш да конкретизираш.

Катрине гледаше профила му. Щръкналата като четка къса руса коса стърчеше право нагоре със същия инат, но беше пооредяла. По лицето се бяха появили нови линии, гънките и бръчките се бяха вкопали по-надълбоко и въпреки фините мрежички от усмивки около очите грубоватите му черти изпъкваха още повече. Тя така и не можеше да проумее защо го намира за толкова привлекателен.

— Хари?

— Мхм?

— Само заради Олег ли се върна?

Той се обърна и я изгледа с вдигната вежда.

— Защо питаш?

И тя усети как този поглед за пореден път я разтърсва като електрически ток, как този мъж, често толкова отнесен и дистанциран, можеше да изтласка само с един поглед всичко останало, да поиска — и да получи — цялото ти безусловно внимание. И в този миг за теб в целия свят да съществува един-единствен мъж: Хари Хуле.

— Аз пък — засмя се смутено Катрине. — Давай нататък.

 

 

— Ева, но с W, не с V. Мама и тате искали да съм уникална. После се оказа, че в разни страни от железния блок това име било много разпространено.

Тя се засмя и отпи от халбата. После зина и избърса с два пръста червилото, напластило се в ъглите на устата й.

— Или страни на изток от Желязната завеса, или страни от Източния блок — поправи я мъжът.

— А? — разсеяно измърмори тя, докато го оглеждаше.

Беше ли готин? При всички случаи превъзхождаше повечето мъже, с които я сватосваше Тиндър. Значи криеше някакъв недостатък, но с течение на времето щеше да излезе наяве. Опитът я беше научил на това.

— Пиеш бавно — отбеляза тя.

— А ти явно си падаш по червеното — мъжът посочи палтото й, метнато връз облегалката на стола.

— Да, като вампирясалия убиец — Ева вдигна показалец към новините, излъчвани по плазмата.

Футболният мач беше свършил и барът, допреди пет минути пълен, започна да се опразва. Ева усещаше, че е на градус, но не чак пияна.

— Чете ли материала във „Ве Ге“? Извергът пил от кръвта й, представяш ли си!

— Да, четох го. Знаеш ли къде жертвата е изпила последното си питие? На стотина метра по-нагоре по улицата, в бар „Джелъси“.

— Това сериозно ли? — Ева се озърна.

Повечето посетители бяха дошли с компания. Беше забелязала, че някакъв мъж, седнал сам, често-често поглежда към нея, но той вече си бе тръгнал. И не беше Промък.

— Сериозно, ами. Още едно питие?

— Непременно — потръпна тя. — Бррр!

Тя махна на бармана, но той поклати глава. Голямата стрелка беше прекрачила магическата граница.

— Е, друг път — каза мъжът.

— След като ме наплаши яко, сега ще ме изпратиш до къщи — настоя Ева.

— Разбира се. Към „Тьойен“, нали?

— Хайде — тя закопча червеното палто над червената блуза.

На тротоара се поолюля, залитна съвсем леко, но усети как той я подкрепи дискретно.

— Един тип беше започнал да ме преследва — сподели тя. — Кръстих го Промък. Срещали сме се само веднъж. Прекарахме си, така да се каже, сносно, но аз не исках да повтаряме. И той откачи. Направо се лепна за мен и започна да се появява на срещите ми с други мъже.

— Сигурно е голяма гадост.

— Голяма — засмя се тя. — Но е и гъдел, че си способен да омагьосаш някого до степен да не му излизаш от ума.

Тя се задави.

Пъхна ръка под неговата. Той я слушаше учтиво, докато тя му разказваше как завъртала главите на мъжете.

— Тогава бях голяма хубавица. Първоначално си мислех, че случайно се е озовал на същото място като мен, но впоследствие ми стана ясно, че ме преследва. И знаеш ли? — тя спря рязко и залитна.

— Ами… не, не знам.

— Понякога ми се струваше, че е влизал в апартамента ми. Нали мозъкът има свойството да разпознава миризмата на хората на несъзнателно ниво.

— Да.

— Представяш ли си, ако той е вампирясалият убиец?

— Е, чак пък такова съвпадение. Тук ли живееш?

Ева вдигна глава към фасадата отпред.

— Да. Много бързо стигнахме.

— Нали казват, че в приятна компания времето лети. Е, благодаря ти за…

— Няма ли да се качиш за малко? Май ми е останала една бутилка в барчето.

— И двамата пихме достатъчно…

— Само да провериш дали моят преследвач не се е вмъкнал вътре. Моля те.

— Малко вероятно е.

— Виж, в кухнята свети — тя посочи апартамента на първия етаж. — Изгасих, преди да тръгна. Сигурна съм!

— Сто процента ли? — мъжът едва потисна прозявката си.

— Не ми ли вярваш?

— Извинявай, но наистина трябва да се прибирам и да си лягам.

— Къде останаха истинските джентълмени? — тя го изгледа враждебно.

— Ами… сигурно са се разотишли по домовете си и вече спят — усмихна се той.

— Ха! Женен си и ти се е приискало да забършеш нещо чуждо, но после те е хванала гузната съвест, нали?

Мъжът я измери с поглед. Все едно я съжаляваше.

— Да — призна. — Така е. Лека нощ.

Ева си отключи и влезе в сградата. Изкачи стъпалата към високия първия етаж. Ослуша се. Пълна тишина. Изобщо не си спомняше угасяла ли е осветлението в кухнята. Каза го само за да вкара мъжа в апартамента си. С това твърдение обаче сякаш предизвикваше съдбата. Ами ако Промък действително я чакаше вътре?

Чу шум от тътрузещи се крака зад вратата към мазето. Някой завъртя топката и оттам излезе мъж в охранителна униформа. Заключи вратата с бял ключ, обърна се, видя Ева и видимо се сепна.

— Не ви чух — позасмя се той със затворена уста. — Простете.

— Проблеми ли има?

— Напоследък са зачестили кражбите в мазетата и жилищната управа назначи патрул.

— Значи работите за нас? — Ева наклони глава.

Мъжът не беше за изхвърляне. Биваше си го. Пък и не беше млад-зелен като повечето пазачи.

— Може ли да ви помоля да проверите и моя апартамент? И при мен влизаха с взлом. А отвън видях, че свети лампа, която — помня — на тръгване угасих.

Охранителят сви рамене.

— В задълженията ни не влиза да проверяваме апартаментите, но ще ви направя тази услуга.

— Най-сетне един мъж, който да става за нещо — промърмори тя и пак го измери с поглед.

Охранител в зряла възраст. Е, едва ли пращи от акъл, но пък правеше впечатление на стабилен, надежден. И общителен. Досегашните мъже в живота й уж имаха всичко: добро потекло, изгледи за солидно наследство, образование, светло бъдеще. И я боготворяха. Но за жалост пиеха толкова много, че общото им светло бъдеще отиде по дяволите. Май дойде време да опита нещо ново. Ева застана в профил и направи чупка в ханша, докато ровеше за ключовете си. Боже, колко много бяха! Как да налучка кой й трябва! Май, оказа се, беше попрекалила и с алкохола.

Най-сетне намери ключа, отключи и без да се събуе в коридора, влезе в кухнята. Чу, че охранителят я последва.

— Няма жив човек — установи той.

— Освен нас двамата — усмихна се Ева и се облегна на кухненския плот.

— Уютна кухня — застанал на вратата, той приглади униформата си.

— Благодаря. Ако знаех, че ще имам гост, щях да поразтребя.

— И да поизмиете — додаде с усмивка той.

— Е, в денонощието има само двайсет и четири часа, какво да се прави.

Тя отмахна кичур от косата си и залитна върху високите си токчета.

— Но ако проявите добрината да надникнете във всички стаи, ще забъркам по едно коктейлче. Е, как ви се струва?

Ева сложи длан върху новия си блендер.

Охранителят си погледна часовника.

— Имам само двайсет и пет минути до посещението на следващия адрес. Все ще ми стигнат да проверя дали тук не се крие някой маниак.

— За толкова време могат да се случат много неща — подхвърли Ева.

Охранителят я погледна, засмя се тихо, поглади брадичка и излезе от кухнята.

 

 

Тръгна към вратата, зад която предполагаше, че се намира спалнята. Направи му впечатление колко тънки са стените. Различаваше ясно думите на мъж от съседното жилище. Отвори вратата. Тъмнина. Пипнешком намери ключа за осветлението и го натисна. Светна мъжделива лампа.

Нямаше никого. Незастлано легло. Празна бутилка върху нощното шкафче.

Продължи нататък. Надзърна в банята. Плочки, нашарени от черни ивици мръсотия. Петна от мухъл покриваха дръпнатата пред душа завеса.

— В безопасност сте! — извика той към кухнята.

— Седнете в дневната! — отвърна тя.

— Добре, но след двайсет минути тръгвам.

Той влезе в дневната и се разположи върху продънения диван. От кухнята се чу потракване на бутилки, после пискливият й глас:

— Нещо за пиене?

— Да.

Гласът й му беше много неприятен, от онези женски гласове, за които ти се ще да имаш дистанционно. Но тя излъчваше пищност, нещо майчинско. Бръкна в джоба на униформата си, ала предметът се бе усукал в подплатата.

— Имам джин, бяло вино и малко уиски — виеше пронизително гласът от кухнята. Като бургия. — Какво предпочитате?

— Нещо друго — тихо каза той на себе си.

— Моля? Ще донеса всичко!

— Д-давай, майко — прошепна той и успя да отдели предмета от хастара.

Постави го отпред върху ниската масичка, за да е сигурен, че тя ще го види. Усещаше набъбващата ерекция. Пое си дълбоко дъх. Сякаш изсмука всичкия кислород от стаята. Облегна се на дивана и изпъна каубойските ботуши върху масичката. До желязното чене.

 

 

Катрине Брат плъзна уморените си очи по снимките, осветени от настолната лампа на бюрото. По нищо не личеше тези типове да са изнасилвачи; да са се гаврили с жени, мъже, деца, старци, да са изтезавали и дори убивали някои от тях. Е, ако човек предварително е запознат с извършените от тях жестокости в най-дребни подробности, навярно би забелязал признаци на патологична сексуалност и агресия в потиснатите им, често изплашени погледи от снимките в досиетата. Но срещнеш ли ги по улицата, ще ги подминеш, без изобщо да ти хрумне, че вероятно са те огледали, преценили и — при късмет за теб — отхвърлили като потенциална жертва.

Част от имената Катрине помнеше от работата си към отдел „Пороци“, но повечето й бяха съвършено непознати. Всеки божи ден се раждаше нов изнасилвач. Невинно кълбенце, чийто писък се губи в писъците на раждащата жена. И това малко човече, закрепено за живота с пъпна връв, дар, който умилява родителите до сълзи, след години разпаря утробата на завързана жена, докато мастурбира и дрезгавите му стенания се губят в писъците й.

Половината от разследващата група звъняха на лежалите за изнасилване. Първо потърсиха онези с най-бруталните престъпления в досиетата. Искаха им алиби и ги проверяваха. Ала все още не бяха успели да открият дори един-единствен осъждан сексуален престъпник, който да се е намирал в непосредствена близост до местопрестъплението. Другата половина от групата разпитваше роднини, приятели, колеги и бивши гаджета на Елисе Хермансен. Статистиката в Норвегия показваше недвусмислено, че в осемдесет процента от случаите жертвата познава убиеца, а ако жертвата е жена, убита в собствения си дом, този дял надхвърля деветдесет процента. И въпреки това Катрине не очакваше тази тенденция, изведена от статистическите данни, непременно да важи и за текущото разследване. Защото Хари беше прав. Убийството на Елисе Хермансен се вписваше в друга категория. Тук реалната личност на жертвата губеше значение. В очите на престъпника Елисе се явяваше просто носител на качество, провокиращо агресията му. Прегледаха едно по едно имената от списъка на сексуалните престъпници, срещу които са свидетелствали клиентки на Елисе, но Катрине не поддържаше версията на Хари, че извършителят е убил с един куршум два заека: хем си е отмъстил за излежана присъда, хем е получил сексуално удовлетворение. Каква дума впрочем! Как подобно зверство изобщо би могло да донесе удовлетворение? И какво, след акта прегръща жертвата, запалва цигара и прошепва с усмивка „беше наистина прекрасно“? Хари й беше обяснил, че серийният престъпник изпитва сексуална фрустрация, защото така и не постига целта си. Тази фрустрация го подтиква да продължава набезите си с надеждата следващия път да успее, да получи пълно удовлетворение, да се освободи от гнета на нагона и да се прероди, докато жертвата му пищи, а той прерязва пъпната си връв към всичко човешко.

Тя пак разгледа снимката на мъртвата Елисе Хермансен. Търсеше онова, за което й бе загатнал Хари. Беше видял нещо. Или чул. Нали направи аналогия с познат стил музика? Катрине се обезсърчи и зарови лице в шепите си. Кое я наведе на мисълта, че е психически годна за такава работа? „Биполярното разстройство носи предимство единствено при творческите професии“ — предупреди я психиатърът при последния й преглед. После й написа нова рецепта за розовите хапченца, които я държаха в релси.

Работната седмица приключи. Нормалните хора правеха нормални неща. Не киснеха в кабинетите си, втренчени в зловещи снимки на мъртъвци и на маниаци с надежда лицата да им подскажат нещо. Не си търсеха тъпкач за една нощ в Тиндър. В момента Катрине копнееше отчаяно за пъпна връв към нормалността. За неделна вечеря. Докато бяха заедно, Бьорн няколко пъти я покани да гостуват на семейството му в Скрая — стигаше се за час и половина с кола. Катрине все си намираше повод да откаже. Сега обаче горещо й се прииска да седи на семейната им трапеза, да си подават купата с картофите, да се оплакват от времето, да ги слуша как се фукат с новия диван, да дъвче сух еленски стек, докато разговорът едва-едва крета, но тече в добронамерен тон, сътрапезниците се поглеждат топло, разказват си стари вицове и от време на време предизвикват раздразнението й. Нещо повече, Катрине дори изпитваше неистова потребност от такава семейна скука.

— Привет.

Тя се сепна. На вратата стоеше мъж.

— Приключих с проверката по моя списък — докладва Андерш Вюлер. — Нищо. Ако няма друго, ще се прибирам да поспя.

— Разбира се, тръгвай. Всички ли си отидоха?

— Май да.

— И Бернтсен ли?

— Рано-рано приключи. Явно действа по-ефективно.

— Сигурно — досмеша я, но нямаше сили да се засмее. — Съжалявам, че те моля за тази услуга, Вюлер, но ще прегледаш ли и неговия списък, защото…

— Току-що го направих. Всички имат алиби.

— Абсолютно всички ли?

Катрине им беше възложила да поискат от телекомите списъци с титулярите на всички номера, с които жертвата е разговаряла през последните шест месеца, да си ги поделят и да проверят алибитата им.

— Да. Само един тип от Онебю в Нитедал с име, окончаващо на „и“, малко ме усъмни. В началото на лятото се е скъсал да звъни на Елисе. Пак проверих алибито му. Извън подозрение е.

— Как се казва?

— Лени Хел. Как звучи само, а?

— Подозираш хората въз основа на имената им?

— Един от критериите ми за повишена бдителност, да. В криминалните хроники изобилства от имена, завършващи на „и“.

— И?

— И когато прочетох в записките на Бернтсен какво алиби е представил Лени, реших да се поразровя. Той заявил, че около часа на убийството вечерял заедно със свой приятел в пица-грил „Онебю“. Думите му потвърдил единствено съдържателят. Звъннах на местния ленсман^[3] да поразпитам.

— Само защото този тип се казва Лени?

— И защото съдържателят се казва Томи.

— И какво научи от ленсмана?

— Че Лени и Томи са двама изключително кротки и надеждни граждани.

— Значи си сгрешил в преценката.

— Бъдещето ще покаже. Все пак ленсманът се казва Ими.

Катрине избухна в гръмък смях. Имаше нужда да се поразсее. Андерш Вюлер се усмихна. И усмивката му й дойде добре. В началото всички новобранци се опитват да впечатлят шефа, но нещо й подсказваше, че ако не бе попитала, Вюлер нямаше да се самоизтъкне колко работа е свършил. И той като нея имаше едно наум за Бернтсен. Катрине уж се беше отказала от една идея, но сега преосмисли решението си.

— Я влез и затвори вратата.

Вюлер се подчини.

— Ще те помоля за услуга във връзка с информацията, изтекла към „Ве Ге“. Ти ще работиш най-тясно с Бернтсен. Можеш ли…

— … да си отварям очите и ушите?

— Нещо такова — въздъхна Катрине. — Да си остане между нас. Откриеш ли нещо, докладваш само на мен, разбрано?

— Тъй вярно.

Вюлер си тръгна, а Катрине изчака няколко секунди и после посегна към телефона си. В полето за търсене въведе името на Бьорн. Беше добавила и негова снимка, която излизаше към номера. Катрине се усмихна. Бьорн Холм не беше пръв красавец. Имаше бледо, леко подпухнало лице, а беше започнал и да оплешивява. Но си беше Бьорн. Антидотът срещу всички тези страхотии от снимките. Тогава от какво толкова се боеше? Щом Хари Хуле намира начин да живее с друг човек, защо Катрине да не може? Показалецът й се приближи към зелената слушалка до телефонния номер, но в главата й замига предупредителна лампичка, активирана от думите на Хари Хуле и Халстайн Смит. Следващата жертва.

Катрине остави телефона и пак се съсредоточи върху снимките.

Следващата.

Ами ако наистина убиецът вече си е набелязал нова мишена?

 

 

— П-постарай се п-повече, Ева — прошепна той.

Вбесяваше се, когато не полагаха достатъчно усилия.

Когато не почистваха жилищата си. Когато не поддържаха телата си. Когато не успяваха да задържат мъжете, посели семето си в техните утроби. Когато, вместо да нахранят детето си, го заключваха в дрешника и му обещаваха да получи шоколад, ако мирува вътре, а самите майки приемаха мъже, поднасяха им вечеря, а за десерт — и всичкия шоколад, забавляваха се с тях и пищяха от удоволствие така, както никога не играеха с децата си.

Много добре.

Щом е така, детето ще си поиграе с майката. И с такива като нея.

И той се впусна в игри. Доста грубички. Докато един ден го хванаха и го затвориха в помещение, по-тясно от дрешника — в килия в затворническото общежитие „Ила“ на улица „Йосинг“ 33. Според правилника за вътрешния ред представляваше национално изправително учреждение за лица от мъжки пол със „специални потребности от помощни мерки“.

Един от ония педали, психолозите, му обясни, че и сексуалният садизъм, и заекването се дължали на психически травми от детството му. Нищо подобно. Беше наследил говорния дефект от баща си, когото впрочем дори не беше виждал. Това му бе завещало скъпото му татенце: пелтеченето и един мръсен костюм. А колкото до садизма, мечтаеше да насилва жени, откакто се помнеше. За разлика от тях обаче той полагаше усилия. И в резултат почти преодоля заекването. Изнасили затворническата зъболекарка и избяга от „Ила“. После продължи с игричките. По-брутално от всякога. Това, че полицията го издирваше, само добави пикантен привкус към забавленията му. И един ден се озова лице в лице с онзи полицай и видя решимостта и омразата в погледа му. Разбра, че този мъж е способен да го залови. Способен да го запрати обратно в мрака на детството му, да го натика в заключения дрешник, където се опитваше да не диша, за да не поема в ноздрите си смрадта на пот и тютюн от дебелия омазнен вълнен костюм на баща си. Майка му разправяше, че го пазела, защото някой ден татко му можело да се върне.

Знаеше, че няма да издържи да го затворят пак. Затова се потули. Скри се от полицая с поглед на убиец. Три години кротува. Цели три години въздържание. И накрая пак го налегна чувството, че са го наврели в дрешник. После му се отвори възможност да си поиграе, без да рискува. Е, опасността да бъде разкрит, разбира се, не беше напълно елиминирана: задължително условие, за да се възбуди. Нуждаеше се от миризмата на страх — на своя собствен и на нейния. Нямаше значение на колко години са, как изглеждат, големи ли са, или малки. Стига да са жени. Или потенциални майки, както се изрази един от онези малоумни психиатри. Наклони глава и я огледа. Апартаментът не беше шумоизолиран, но това вече не го безпокоеше. Чак сега, когато я виждаше съвсем отблизо и на такава светлина, забеляза, че Ева със специалното име има пъпчици около устата, сега широко отворена. Тя без съмнение се опитваше да вика, но колкото и да се напъваше, нямаше да успее. Защото под отворената й уста зееше дупка със същата големина. Кървав зев в шията на мястото на гръкляна. Беше приковал Ева към стената на дневната, а от наръфаната й трахея бълбукаха и се пукаха кървави мехурчета. Вратните й мускули се стягаха и отпускаха като на болен от ХОББ^[4], докато отчаяно се мъчеше да си поеме въздух. И понеже дробовете й продължаваха да функционират, щеше да изкара още няколко секунди. Ала друго предизвикваше неговия захлас: като прегриза гласните й струни с железните зъби, успя да спре безконечното й каканижене.

А докато светлината в очите й гаснеше, той потърси в погледа й признаци на ужаса от предстоящия край, на желанието да поживее още секунда. Не ги откри. Защо тази жена не положи повече усилия? Навярно й липсваше въображение. Или вкус към живота. Вбесяваше се, когато толкова лесно се разделяха с живота.

Десета глава

Събота сутринта

Хари тичаше. Някои хора бягат, защото им доставя удоволствие. Например Харуки Мураками. Хари харесваше книгите му — освен онази за бягането, тя така и не успя да го грабне и не я прочете. Хари бягаше не защото обичаше да бяга, а защото му доставяше удоволствие да спира. Да е приключил с бягането. Виж, вдигането на тежести му допадаше. Болката, локализирана на конкретно място и ограничавана от издръжливостта на мускулите, от нежеланието да страдаш. Навярно това показваше колко слаб характер има и колко е склонен да избягва страданието, да търси анестезия още преди да го е заболяло.

Дръгливо ловно куче, от онези, с които се обзавеждат богаташите в Холменколен, макар да ходят на лов веднъж на две години, се стрелна встрани от пътеката. Собственикът се появи на стотина метра зад него. Тичаше. Спортен екип „Ъндър Армър“ от тазгодишната колекция. Докато се разминаваха като два насрещни влака, Хари доби известно впечатление за техниката му на бягане. Жалко, че не се движеха в една посока. Хари щеше да го следва плътно, да му диша във врата, да го подлъже, че се е отказал да го изпреварва, и да го надмине по нанагорнището към езерото Трюван. Да му покаже износените подметки на двайсетгодишните си адидаски. Олег казваше, че Хари се държи детински, когато излизат да потичат заедно, защото дори когато предварително си обещаят да не се състезават, в крайна сметка Хари не се стърпява и предлага да си устроят надпревара по последния хълм. В своя защита Хари изтъкваше, че макар и инициатор на надпреварата, в крайна сметка именно той губи, понеже Олег го превъзхожда с изумително високия обем кислород, който можеше да поеме за единица време. Физическата си издръжливост впрочем той дължеше отчасти на майка си. От нея я бе наследил.

Две затлъстели жени по-скоро вървяха, отколкото бягаха, и пъхтяха толкова силно, че не чуха Хари. Той свърна по по-тясна просека. И изведнъж се озова в непознат терен. Дърветата тук растяха по-нагъсто и пропускаха по-малко светлина и Хари вкуси забравен страх от детството си, преди пак да излезе на открито. Страхът, че ще се изгуби и повече няма да намери пътя към къщи. Но сега Хари знаеше точно къде отива, къде е вкъщи.

Някои хора харесваха чистия въздух тук горе, меките горски пътеки с окосена трева, тишината и уханието на борови иглички. Хари харесваше изгледа над града. Харесваше звука и миризмата му; усещането, че може да го докосне; че може да се удави в него, да се погуби в него. Наскоро Олег го попита как би искал да умре. Мирно в съня си, отвърна Хари. Олег пък избра внезапна и сравнително безболезнена раздяла с живота. Хари излъга. Би искал да се напие до смърт в бар в града под краката си. И Олег бе излъгал. Хари беше сигурен. И той на свой ред би предпочел неотдавнашния си ад и рай и би си инжектирал свръхдоза хероин. Алкохол и хероин. Любовници, които двамата бяха изоставили, но никога нямаше да забравят. Без значение колко дълго са били разделени с тях.

Хари удари финален спринт по автомобилната рампа. Чу как чакълът хрущи под подметките му, мярна госпожа Сювертшен зад завесите на съседната къща.

Взе си душ. Обичаше да се къпе. Някой трябва да напише книга за къпането, казваше си понякога.

После влезе в спалнята. Завари Ракел до прозореца, в градинарския й костюм: гумени ботуши, работни ръкавици, протрити дънки и избеляла сламена шапка на главата. Тя се извърна наполовина и прибра няколко тъмни кичура, изпълзели изпод шапката. Хари се питаше дали Ракел си дава сметка колко е неустоима в това облекло. Най-вероятно да.

— Ау! — възкликна тихо тя и се усмихна. — Гол мъж.

Хари застана зад нея, сложи длани върху раменете й и започна да я масажира.

— Какво правиш?

— Гледам прозорците. Според теб трябва ли да вземем някакви мерки във връзка с идването на Емилия?

— Коя е Емилия?

Ракел се засмя.

— Защо се смееш?

— Веднага спря да ме разтриваш, скъпи. Спокойно, никой няма да идва. Емилия е името на бурята.

— А, тази Емилия ли? Не се притеснявай за нея. Нашата крепост ще удържи на напора на някаква си природна стихия.

— Така си мислим ние на възвишението, нали?

— Какво си мислим?

— Че животите ни са като крепост. Непревземаеми — тя въздъхна. — Трябва да отида на пазар.

— У дома ли ще вечеряме? Още не сме пробвали онзи перуански ресторант на „Бадстю“. Не е чак толкова скъп.

Хари се опитваше да накара Ракел да възприеме един от ергенските му навици: да не готви. Тя приемаше донякъде аргументите му: ресторантите са едно от най-сполучливите изобретения на цивилизацията. Още през каменната ера хората осъзнали, че приготвянето на храна в големи количества е по-практично, отколкото всяко семейство да изразходва по три часа дневно в планове, покупки, готвене и миене на съдове. На възражението на Ракел, че в това имало нещо декадентско, Хари контрира, че декадентско по-скоро е семейства с две деца да трошат милиони крони за оборудване на кухните си. Разумното оползотворяване на ресурсите предполага да плащаш на квалифицирани готвачи, за да приготвят храна в големи количества, а тези готвачи на свой ред да плащат на Ракел, когато им потрябва юридическа помощ, или на Хари, за да обучава полицейски кадри.

— Днес е мой ред. Аз черпя — той хвана дясната й ръка. — Не ходи на пазар.

— Няма как — възрази тя и направи гримаса, когато той я притегли към тялото си, от което още се изпаряваше влага. — Ще дойдат Олег и Хелга.

Хари я стисна още по-силно.

— Така ли? Нали каза, че никой нямало да идва вкъщи?

— Все ще изтърпиш два-три часа компанията на Олег и…

— Пошегувах се. Ще ми е много приятно. Но защо не ги…

— Не, няма да ги водим на ресторант. Хелга още не е идвала у дома и искам хубаво да я огледам.

— Горкото девойче — прошепна Хари и понечи да гризне меката част на ухото й, когато забеляза нещо на шията й. — Какво е това? — той предпазливо докосна червената точица с върха на пръста си.

— Кое? — тя попипа въпросното място. — А, да. Лекарят ми взе кръвна проба.

— От врата?

— Не ме питай защо — засмя се тя. — Много си сладък, когато се тревожиш.

— Не се тревожа, а ревнувам. Това си е моята шия. Пък и знаем, че имаш слабост към лекари.

Тя се засмя. Хари не я пускаше.

— Не — каза Ракел.

— Отказваш ли ми?

Хари чу как тя мигом задиша тежко. Усети как тялото й поддава.

— Дявол да те вземе — простена Ракел.

Обикновено тя се възпламеняваше за секунди — сама го признаваше — а ругатните бяха най-сигурният признак.

— Дали да не спрем дотук — прошепна той и я пусна.

— Късно е — изпъхтя тя.

Той разкопча дънките й и ги смъкна заедно с бикините до коленете, непосредствено над кончовете на ботушите й. Тя се наведе напред, хвана се за перваза с едната ръка, а с другата посегна да свали шапката.

— Недей — прошепна той и се наведе напред така, че главата му да се долепи до нейната. — Остани с нея.

Приглушеният й смях погъделичка ухото му. Божичко, как обожаваше този смях. Някакъв друг звук се смеси с него. Ръмженето на вибриращ телефон до ръката й на перваза.

— Хвърли го на леглото — прошепна той и нарочно не погледна дисплея.

— Катрине Брат е.

 

 

Ракел го гледаше, докато си вдигаше дънките.

По лицето му се бе изписала дълбока концентрация.

— Кога? — попита той. — Ясно.

Ракел виждаше как Хари се отдалечава от нея и се пренася при гласа на жената от телефона. Ракел искаше да протегне ръце към него, но беше твърде късно, вече се бе отнесъл. Голото слабо тяло с мускули, гърчещи се като корени под бледата кожа, още стоеше пред нея. Очите с излинелия син цвят вследствие от дългогодишна злоупотреба с алкохол продължаваха да почиват върху нея. Но той вече не я виждаше, погледът му бе обърнат навътре. Снощи й обясни защо се налага да поеме случая. Ракел не се противопостави. Защото ако изхвърлят Олег от Академията, имаше голям риск той пак да започне да се друса. А от двете злини — да изгуби Хари или да изгуби Олег — Ракел предпочиташе да изгуби Хари. Беше натрупала няколкогодишен тренинг в живеенето без него и знаеше, че може да се лиши от присъствието му. Не знаеше обаче способна ли е да живее без сина си. Ала докато Хари излагаше мотива си да приеме предложението на Белман — а именно, доброто на Олег — в главата й отекваше отгласът от едно скорошно съждение на Хари: „Защото един ден, когато наистина ми се наложи да излъжа, ще е в моя полза да ме мислиш за откровен.“

— Идвам веднага — каза той. — Продиктувай ми адреса.

Затвори и започна да се облича. Бързо, експедитивно, със старателно отмерени движения. Като машина, която най-после започва да работи по предназначение. Ракел го изпиваше с поглед, запаметяваше всяка подробност, както човек се стреми да запечата образа на любим, с когото му предстои продължителна раздяла.

Хари профуча покрай нея, без да я погледне, без да отрони дори дума за сбогом. Тя беше изместена, отстранена от съзнанието му от друга любов. Две неща можеха да й го отмъкнат: алкохолът и убийствата. Този път го обсеби онази страст, от която Ракел се боеше повече.

 

 

Хари стоеше пред заградителните полицейски ленти. Прозорец на първия етаж се отвори и оттам се подаде Катрине.

— Пусни го — нареди тя на младия униформен полицай, препречил му пътя.

— Няма значка — възрази той.

— Това е Хари Хуле! — извика Катрине.

— Сериозно ли? — полицаят измери Хари от глава до пети и повдигна лентата. — А аз си мислех, че той е само легенда.

Хари изкачи трите стъпала до отворената врата на апартамента. Вътре тръгна по пътечката между белите флагчета, с които групата за оглед маркираше находките. Двама криминалисти бяха коленичили на пода и човъркаха някакъв процеп.

— Къде…?

— Там вътре — упъти го единият.

Хари спря пред посочената врата. Пое си дъх и освободи ума си от мисли. Влезе.

Постара се да попие възможно повече информация: светлина, миризми, обстановка, всичко налично. Плюс онова, което липсваше.

— Добро утро, Хари — поздрави Бьорн Холм.

— Може ли? — помоли тихо Хари.

Бьорн се отмести на крачка от дивана, над който се бе надвесил, и откри трупа. Вместо да се приближи, Хари се отдръпна назад. Сцената. Композицията. Съвкупността. После пристъпи напред и се задълбочи в детайлите. Жената седеше на дивана с разкрачени крака. Изпод набраната рокля надничаха черни бикини. Главата лежеше отпусната върху облегалката, а дългата изрусена коса висеше зад дивана. Във врата зееше дълбока рана.

— Била е убита там — Бьорн посочи стената до прозореца.

Хари плъзна поглед по тапета и необработените подови дъски.

— Този път кръвта е по-малко — забеляза Хари. — Не е прегризал сънната артерия.

— Може да не е успял да я улучи — предположи Катрине, която дойде от кухнята.

— Ако раната наистина е от ухапване, значи този тип има адски мощни челюсти — заключи Бьорн. — Средната сила на човешката захапка е седемдесет килограма на сантиметър, но този изверг е откъснал отведнъж гръкляна и част от трахеята. Дори да носиш железни зъби, за такива големи поражения е нужна много сила.

— Или много ярост — отбеляза Хари. — Има ли ръжда или боя около раната?

— Не. Парченцата от напуканите места вероятно са се отронили при нападението на Елисе Хермансен и сега няма какво да пада.

— Мхм. Или пък е използвал друг инструмент. Този път не е пренесъл тялото на леглото.

— Разбирам накъде биеш, Хари, но извършителят е един и същ — настоя Катрине. — Ела да видиш.

Заведе го в кухнята. Криминален експерт вземаше проби от вътрешността на стъклена кана от блендер, оставена в мивката.

— Направил си е шейк — поясни Катрине.

Хари преглътна. Каната беше омазана в нещо червено.

— От кръв и лимони от хладилника — Катрине посочи жълтите спирали от лимонена кора върху плота.

Хари усети начални пристъпи на гадене. Същото като с първото питие. От него ти се повдига и ти иде да повърнеш. След като обърнеш още две обаче, не можеш да се спреш. Кимна и излезе от кухнята. Огледа банята и спалнята и се върна в дневната. Затвори очи и се вслуша. Жената, позата на тялото, начинът, по който то беше изложено на показ подобно на експонат. И го чу. Ехото. Беше той. Нямаше кой друг да е.

Хари отвори очи. Пред него стоеше рус младеж. Струваше му се познат отнякъде.

— Андерш Вюлер — представи се младежът. — Следовател.

— Здравей. Завърши Академията преди колко? Година-две?

— Преди две.

— Поздравления за високия успех.

— Благодаря. Как само помните оценките на курсантите си!

— Нищо не помня. Просто разсъждавам. Щом си назначен в Отдела за борба с насилието като следовател само след две години служба, значи работата е ясна.

Андерш Вюлер се усмихна.

— Ако се натрапвам, кажете и няма да ви притеснявам. Но съм тук от два дни и половина, а ако извършителят на двете убийства е един и същ, в близко бъдеще никой няма да си губи времето да ме обучава. Затова ми се ще да ви следвам, за да усвоя тънкостите в занаята. Само ако сте съгласен, разбира се.

Хари огледа младежа. Спомняше си го. Беше се отбивал в кабинета му, все задаваше много въпроси. Толкова много, а понякога и толкова несъществени, че човек би го заподозрял в „хулефилия“. Хулефили в Академията наричаха студенти, дотам вманиачени по култа към Хари Хуле, че се случваше да кандидатстват за прием единствено заради него. Хари бягаше от тях като дявол от тамян. Но независимо дали Андерш Вюлер беше такъв, Хари му предричаше светло бъдеще с високия успех от Академията, с амбициите му, с усмивката и непринудената социална адаптивност. А преди Вюлер да сбъдне прогнозата за шеметна кариера, Хари можеше да използва будния му ум за служебни цели. Например за разкриването на убийство.

— Добре. Урок първи: ще се разочароваш от колегите си.

— Защо?

— Чувстваш се едновременно респектиран от по-висшестоящите и горд, защото си мислиш, че си се озовал сред каймака на полицейските кадри. Запомни: детективите са като повечето хора. Не сме особено интелигентни, някои от нас са си направо тъпи. Допускаме грешки, и то много. Рядко си вземаме поука от тях. Когато се изморим, понякога предпочитаме да поспим, вместо да продължим гонитбата, макар да знаем, че отговорът на загадката е на една ръка разстояние. И така, ако очакваш да ти отворим очите, да те вдъхновяваме и да ти разкрием нов свят от следователски тънкости, ще останеш разочарован.

— Това вече го разбрах, Хари.

— Сериозно?

— Два дни работих с Трюлс Бернтсен. Исках да ми демонстрираш твоя подход.

— Нали си посещавал лекциите ми?

— От тях знам, че не работиш като Бернтсен. За какво мислеше?

— Кога?

— Докато стоеше със затворени очи. Съмнявам се, че онова, което ти е минавало през ума, го пише в учебниците.

Бьорн се беше изправил, забеляза Хари. А Катрине, застанала на вратата със скръстени ръце, кимна подканящо.

— Всеки следовател си има собствен подход. Аз например се опитвам да запечатам мислите, прелетели през ума ми в първите секунди от огледа на местопрестъплението; да запаметя всички привидно незначителни заключения, които умът ни прави машинално, докато попиваме впечатления от непознато място. Забравяме тези заключения бързо, защото преди да ги формулираме, вниманието ни се насочва към нещо друго, така както сънищата се отдръпват, когато се събудиш, и ти започваш да поглъщаш околната реалност. Девет от десет първоначални идеи се оказват безполезни. Осланяш се на десетата.

— И сега какво ти хрумна? Нещо съществено?

Хари се поколеба. Катрине го гледаше изпитателно.

— Без да съм сигурен, ми се струва, че убиецът е маниакален чистофайник.

— И по какво съдиш?

— Пренесъл е предишната си жертва от мястото на убийството до леглото. Серийните убийци имат еднотипен почерк. Тогава защо е оставил тази жертва в дневната? Между тукашната спалня и спалнята на Елисе Хермансен има една-единствена разлика: тук спалното бельо е мръсно. Вчера, докато оглеждах апартамента на Хермансен, криминалистите изнесоха чаршафите. Ухаеха на лавандула.

— И е блудствал с мъртвото тяло на тази жена тук, в дневната, защото се гнуси от мръсни чаршафи?

— Търпение. Едно по едно. Видя ли блендера в кухнята? Направи ли ти впечатление, че е оставил каната в мивката, след като я е използвал?

— Да.

— Било е напълно излишно да я слага там, защото той не е възнамерявал да я мие. Действието му навярно е продиктувано от някаква натрапливост. Вероятно страда от мания за чистота или от крайно изострена непоносимост към бактерии. Серийните престъпници често развиват фобии от най-ранна детска възраст. Но той не е измил мръсната кана, дори не е пуснал чешмата, за да я накисне, та остатъците от засъхналия му кървав шейк да се отмият по-лесно. Защо?

Андерш Вюлер сви рамене.

— Ще се върнем на този въпрос по-късно. Както виждаш, тази жена…

— Съседката я идентифицира — обади се Катрине. — Ева Долмен. Ева с „W“.

— Благодаря. Както виждаш, убиецът е оставил Ева с бикини за разлика от Елисе. Нея я открихме гола. В кошчето в банята открих празни опаковки от тампони. Затова предполагам, че Ева е била неразположена. Катрине, ще хвърлиш ли един поглед?

— Съдебният лекар ще пристигне всеки момент.

— Само колкото да разбера дали предположението ми е вярно. А именно: тампонът е още вътре.

Катрине се начумери. Надникна между краката на жертвата, а тримата мъже отвърнаха лица.

— Да, виждам висящо конче от тампон.

Хари извади пакет „Кемъл“ от джоба на якето си.

— Това означава, че убиецът — освен ако не е извадил тампона и после не го е пъхнал обратно — не е изнасилил жертвата вагинално. Защото е… — Хари посочи Андерш с цигарата.

— … маниакален чистофайник — довърши младият полицай.

— Едното възможно обяснение — кимна Хари. — Другото е, че не обича кръв.

— Как така не обича кръв? — възрази Катрине. — Та той я пие, дявол да го вземе!

— С лимон — отбеляза Хари и лапна незапалената цигара.

— Е, и?

— И аз се питам същото. Как да тълкувам добавения подобрител? Дали кръвта му е дошла твърде сладка, та е добавил нещо по-киселичко?

— На интересен ли се правиш? — попита Катрине.

— Не, просто се питам защо маниак, комуто консумацията на кръв носи сексуално удовлетворение, не пие любимото си питие чисто. Лимон се консумира с джин и риба; хората твърдят, че той подчертавал вкуса. Грешат. Лимонът всъщност парализира вкусовите брадавици и ги прави безчувствени към други вкусове. Прибавяме лимон, за да притъпим вкус, който не ни допада. Продажбите на рибено масло скочили, след като производителите започнали да добавят лимонова есенция. Възможно е нашият вампирист да не харесва вкуса на кръвта, а консумацията й да е просто мания.

— Или пък е суеверен и я пие, за да си присвои силите на жертвата — подхвърли Вюлер.

— При всички случаи този сексуален маниак се е въздържал да докосне интимните части на жертвата си. Едно от възможните обяснения е, че тя е кървяла.

— Вампирист с непоносимост към менструална кръв. Неизчерпаемите потайности на човешката душа — подхвърли Катрине.

— И това ни връща към блендера. Разполагаме ли с други следи от извършителя освен кървавия шейк?

— Входната врата — отвърна Бьорн.

— На влизане огледах бравата. Нямаше следи от взлом — каза Хари.

— Ела да я погледнеш от външната страна.

 

 

Тримата излязоха на стълбите. Бьорн отвърза въжето, което държеше отворената врата почти долепена до стената. Вратата се завъртя на пантите. Показа се външната й страна.

Докато се взираше, Хари усети как сърцето му се разтуптя, а устата му пресъхна.

— Завързах вратата, да не би някой от вас да я пипне, докато влиза — поясни Бьорн.

На вратата имаше изписано латинско V, високо повече от метър. В долната, стесняваща се част на буквата кръвта се беше разтекла на вадички, които образуваха нещо като отвесни шипове.

— Именно тази буква отворила очите на съседите, че се е случило нещо — докладва Катрине. — Съседът чул котката на Ева да мяука на стълбищната площадка. Често се случвало стопанката й да я забрави навън и съседите я прибирали в техния апартамент. У тях котката се чувствала у дома си, така казаха. Този път обаче, като отворили да я приберат, заварили животното да ближе вратата. И понеже котките не обичат боя, хората се досетили, че буквата е изписана с кръв.

Четиримата оглеждаха вратата мълчаливо.

Бьорн пръв наруши тишината:

— V като „victory“? Победа?

— Или като вампирист — включи се Катрине.

— Или просто като отметка, бележеща поредния му успешен удар — поклати глава Вюлер.

— Хари? — поиска мнението му Катрине.

— Не знам.

— Изплюй камъчето, личи си, че нещо ти се върти в главата.

— Мхм. Версията за вампириста ми се струва много добра. Съвпада с представата ми за него, че влага много енергия в опитите си да ни внуши именно това.

— Кое по-точно?

— Колко е специален. Железните зъби, блендерът, тази буква. Той се възприема като уникат и ни подхвърля парченца от пъзела така, че да сглобим посланието. Подмамва ни да се приближим до него.

Катрине кимна.

Вюлер се поколеба, сякаш се досещаше, че вече си е изразходил отпуснатото му време за въпроси, но въпреки това се осмели:

— И убиецът всъщност иска да го разкрием? Това ли искаш да кажеш?

Хари мълчеше.

— Не него, а движещата го сила — поясни Катрине. — Подсказва ни ръководното си начало.

— Може ли да ми разясните малко по-подробно какво означава това?

— Обърни се към специалиста по серийни убийства — Катрине посочи Хари.

Той се взираше в буквата. Ехото от крясъка вече не беше просто ехо. Хари чуваше самия крясък. Крясъкът на демона.

— Означава… — Хари щракна запалката, поднесе я към цигарата си, дръпна силно и изпусна дима — … че този тип иска да си играе.

 

 

— Спестяваш нещо — отбеляза Катрине, когато двамата с Хари си тръгнаха заедно от апартамента един час по-късно.

— Така ли мислиш?

Хари огледа улицата. „Тьойен“. Емигрантски квартал. Тесни улици, пакистански дюкянчета, павета, учители по норвежки, яхнали велосипеди, турски кафенета, поклащащи се забрадени майки, младежи, издържащи се със студентски заеми, въздух и любов, музикално магазинче, където продаваха на черно винилови плочи и хард рок. Хари обожаваше „Тьойен“. Толкова му харесваше тук, че понякога се питаше какво прави сред тузарските къщи на Холменколен.

— Просто не искаш да го изречеш гласно — отбеляза Катрине.

— Знаеш ли какво казваше дядо ми, когато ме чуеше да ругая? „Не викай дявола, че да не дойде.“ Сама се сети…

— Подскажи ми.

— Искаш ли да викаме дявола?

— Има две жертви, Хари. Вероятно на сериен убиец. Нима може да стане по-лошо?

— Може. Може, и още как.

Единайсета глава

Събота следобед

— По първоначални предположения си имаме работа със сериен убиец — обяви главен инспектор Катрине Брат и плъзна поглед над залата. Разследващата група присъстваше в пълен състав. Яви се и Хари. Решиха и той да участва в оперативките им, докато сформира свой екип.

Днес цареше по-напрегната атмосфера. Дължеше се, разбира се, предимно на неблагоприятния развой на разследването, но Катрине беше сигурна, че и присъствието на Хари дава отражение. Той минаваше за алкохолизираното, арогантно „ужасно дете“ на Отдела за борба с насилието, пряк и косвен виновник за смъртта на колеги, полицай, използващ крайно спорни методи на работа. Но въпреки това Хари Хуле вдъхваше респект у околните. Защото още бе запазил своето мрачно, почти плашещо излъчване, а постигнатите от него резултати бяха отвъд всякакво съмнение. На прима виста Катрине се сещаше само за един престъпник, успял да му се изплъзне. Или просто Хари беше прав, като твърдеше, че дори съдържателките на бардаци си спечелват уважение, стига да натрупат достатъчно стаж.

— Извършител от такъв тип се разкрива много трудно по няколко причини, но най-вече защото серийните убийци — какъвто е сегашният — действат по старателно изготвен план, подбират жертвите си на случаен принцип, а на местопрестъплението оставят единствено съвсем преднамерено подхвърлени следи. Ето защо папките пред вас с докладите от криминалистиката, съдебна медицина и тактическото следствие са толкова тънки. Все още не сме успели да докажем съпричастността на някой от известните на полицията сексуални престъпници към убийствата на Елисе Хермансен или Ева Долмен, нито разполагаме с данни някой от тях да се е намирал в близост до двете местопрестъпления. Но поне успяхме да се доберем до начина, по който убиецът си набавя жертви. Торд?

Компютърният специалист се изсмя доста неуместно, все едно бе открил нещо смешно в думите на Катрине.

— Ева Долмен е изпратила есемес от мобилния си телефон. От съобщението става ясно, че е имала среща в спортен бар на име „Дики“ с мъж, предложен й от приложението Тиндър.

— „Дики“ ли? — възкликна Магнюс Скаре. — Че той се намира кажи-речи срещу „Джелъси“!

В залата се разнесе дружен стон.

— Ако убиецът се придържа към една и съща тактика — използва Тиндър, за да си намира жертви, и си урежда срещи с тях в заведения из „Грюнерльока“ — поне се сдобихме с някаква отправна точка — отбеляза Катрине.

— Каква по-точно? — попита някой.

— Имаме представа как ще подходи следващия път.

— Ами ако следващ път просто няма?

— Хари? — въздъхна Катрине.

Хари се залюля на стола.

— Обикновено между отделните престъпления на прохождащите серийни убийци, които все още усвояват занаята, има по-дълги интервали. Минават месеци, а понякога дори години. Според класическата теория за серийните престъпници след извършване на убийството настъпва период на охлаждане на нагона, преди сексуалната неудовлетвореност отново да започне да се нагнетява. Обикновено с времето този цикъл се скъсява. Настоящите две убийства са извършени с промеждутък от два дни. Следователно е логично да предположим, че извършителят не е начинаещ.

Настъпи тишина. Всички очакваха продължение, но такова не последва.

Катрине се прокашля.

— Проблемът е, че през последните пет години в Норвегия няма данни за брутални сексуални посегателства, които да показват каквото и да е сходство със сегашните две убийства. Свързахме се с Интерпол да проверим дали някой сериен маниак от чужбина не е решил да пренесе набезите си на наша територия. Появиха се дузина кандидати, но нито един не е променял местоживеенето си. И така, не знам кой е. Логиката обаче сочи, че ще удари пак. И то съвсем скоро.

— Колко скоро? — попита някой.

— Трудно е да се каже — Катрине погледна Хари, който дискретно вдигна пръст. — Не е изключено да посегне на трета жена още в рамките на следващото денонощие.

— Нищо ли не можем да направим, за да го спрем?

— Помолихме главния секретар на полицията за разрешение по време на пресконференцията от осемнайсет часа да отправим официално предупреждение към жителите на града. Надяваме се в условията на повишена обществена бдителност убиецът да отмени или поне да отложи плановете си за следващо убийство.

— Дали ще има ефект? — усъмни се Волф.

— Според мен… — подхвана Катрине, но възрастният колега я прекъсна:

— Моите уважения, Брат, но въпросът ми е към Хуле.

Катрине се помъчи да не проявява раздразнение.

— Имаш думата, Хари. Дали официалното предупреждение гражданите да внимават ще го спре?

— Нямам представа. Забравете какво сте гледали по телевизията. Серийните убийци не са роботи, програмирани с еднотипен софтуер, които следват идентичен модел на поведение. И те като всички хора имат индивидуални особености и действат непредсказуемо.

— Разумен отговор, Хуле.

Групата се обърна към вратата. Току-що появилият се главен секретар Белман се беше облегнал на рамката със скръстени ръце.

— Няма как да се предвиди какъв ефект би произвело официално предупреждение към населението. Възможно е то само да насъска допълнително психопата, с когото си имаме работа, да му вдъхне самочувствие, че диктува положението, че е недосегаем и може преспокойно да продължава в същия дух. Едно обаче е сигурно. Призовем ли гражданите да се пазят, ще оставим у тях впечатлението, че сме изгубили контрол над ситуацията. Подобно изявление от наша страна би изплашило не маниака, а гражданите на Осло. По-точно, би ги изплашило още повече. Онези от вас, които следят публикациите из уебстраниците на водещите вестници, сигурно са прочели тиражираните версии за връзка между двете убийства. Затова ще ви направя по-добро предложение. — Микаел Белман подръпна белите маншети на ризата си изпод сакото. — И то е да пипнем този изверг, преди да е наранил още някоя жена. — Белман се усмихна на екипа. — Какво ще кажете, разследващи?

Катрине видя как няколко глави закимаха.

— Чудесно — Белман си погледна часовника. — Моля, продължете, инспектор Брат.

 

 

Камбанният ансамбъл върху източната кула на кметството биеше за осем вечерта. Фолксваген „Пасат“, полицейска кола без опознавателни знаци, бавно подмина знаковата сграда.

— През живота си не съм присъствала на по-трагична пресконференция — обобщи Катрине и подкара към улица „Кралица Мод“.

— Двайсет и девет пъти — подхвърли Хари.

— Какво?

— Двайсет и девет пъти повтори „без коментар“. Броих ги.

— Ей толкова ми оставаше да изтърся, че главният секретар ми е надянал намордник. Какви ги върши този Белман? Как така реши да не предупреждава хората, да не съобщи в прав текст, че из града върлува сериен убиец и хората трябва да са нащрек?

— Прав е за ирационалния страх, който ще предизвика.

— Ирационален? — изфуча Катрине. — Погледни навън! Събота вечер е. Половината от забързаните минувачки отиват на среща с непознат в очакване да се окаже принц, който да спре дъха им. Ако прогнозата ти за скъсения цикъл се сбъдне, надеждата на една от тези жени ще се оправдае, само че съвсем буквално.

— Ти знаеш ли, че в същия ден, когато извършиха атентатите в Париж, в центъра на Лондон стана голяма автобусна катастрофа? Жертвите в британската столица бяха почти колкото във френската. Норвежците с познати в Париж започнаха да звънят на пожар, изплашени техни близки да не са сред убитите. Никой обаче не се беше притеснил за приятелите си в Лондон. След нападенията в Париж хората се страхуваха да посетят френската столица, макар цялата полиция да се намираше в бойна готовност, но никой не се боеше да се качи на лондонски автобус, въпреки че британските власти не взеха допълнителни мерки за подобряване сигурността на обществения транспорт.

— Какво целиш да онагледиш с този пример?

— Хората се страхуват повече, отколкото предполага вероятността да се натъкнат точно на Вампириста. Защото новината се съобщава на първите страници на вестниците и защото пише, че той пие кръв. Същевременно същите тези хора продължават да пушат цигари, които крият не по-малък риск за живота им.

— Кажи ми, Хари, да не би да си съгласен с Белман?

— Не, просто се опитвам да погледна нещата през неговата призма. Искам да се поставя на неговото място, за да разбера какво цели. Белман винаги има задна мисъл.

— А именно?

— Нямам представа. При всички случаи се стреми случаят да не се раздухва много-много и да бъде разрешен максимално бързо. Все едно боксьор, комуто предстои да защити титлата си в предстоящ двубой.

— Какви ги говориш, Хари?

— Спечелиш ли шампионската титла, предпочиташ да избягваш мачове, защото най-доброто, което можеш да постигнеш, е да задържиш вече извоюваното.

— Интересна теория. Какво стана с другата?

— Казах ти. Не съм сигурен.

— Написал е „V“ на вратата на Ева Долмен. С тази буква започва името му, Хари. Нали каза, че почеркът върху местопрестъпленията ти е познат от активния му период?

— Да, но казах и друго: затруднявам се да конкретизирам какво точно включва този почерк.

— Ти го сравни с режисьор.

— Виж, Катрине, неведнъж се е случвало да се заблудя. Нахапаният гръклян, железните зъби, изпитата кръв… те не се вписват в неговите способи. Серийните изнасилвачи и убийци може и да са непредсказуеми по отношение на детайлите, но никога не променят основния си маниер.

— Този маниер включва богат арсенал от садистични техники, Хари.

— Той обича болката и страха им. Не кръвта.

— Нали спомена, че вероятно е прибавил лимона именно за да притъпи неприятния вкус.

— Катрине, дори да е той, какво ще ни помогне това? Откога го издирвате съвместно с Интерпол?

— Скоро ще станат четири години.

— Точно затова смятам за контрапродуктивно да съобщаваме на другите за моите подозрения. Така рискуваме цялото разследване да се сведе до преследването на един-единствен човек.

— Или просто го искаш само за себе си.

— Моля?

— Заради него се върна, нали, Хари? От самото начало си надушил, че е именно той. Олег е просто удобен претекст.

— Да прекратим този разговор, Катрине.

— Белман никога не би огласил информацията, с която разполага за миналото на Олег. Така би злепоставил и себе си, защото няма как да оправдае дългото си бездействие.

Хари усили радиото.

— Чувала ли си това парче? Изпълнява го Аурура Акснес, много е…

— Мразиш електронната музика.

— По-малко от посоката, която взе нашият разговор.

Катрине въздъхна. Спряха на червено. Тя се наведе към предното стъкло.

— Виж. Пълнолуние.

 

 

— Пълнолуние — отбеляза Мона До и надникна през прозореца. Оттам се виждаха околните земеделски площи с меко нагънат релеф.

Под лунната светлина блестяха като заснежени.

— Дали то ще увеличи вероятността убиецът да посегне за трети път още тази нощ?

— Едва ли — усмихна се Халстайн Смит. — От разказите ви за двете убийства съдя, че у този вампирист водещи са некрофилията и садизмът. Те надделяват над митоманията и самочувствието му на свръхестествено създание. Но той със сигурност ще убие пак.

— Интересно — Мона До си водеше записки в бележник, поставен върху кухненската маса до чаша с чай от зелено чили. — Къде и как ще стане според вас?

— Значи, и втората жертва е била на среща, уредена чрез Тиндър, така ли?

Мона До кимна, докато продължаваше да записва. Повечето й колеги използваха диктофони, но макар да беше сред най-младите криминални репортери, тя предпочиташе стария метод. В яростната надпревара сред журналистите кой пръв ще публикува сензационна новина употребата на лист и химикалка спестява ценно време, защото журналистът нанася поправки върху материала си още докато записва. Така гласеше официалното й обяснение. Този метод й даваше сериозно предимство най-вече при отразяването на пресконференции. Макар че днес следобед, на брифинга в Главното управление, на репортерите не им трябваха нито диктофони, нито бележници. Нескончаемата мантра на Катрине Брат — „без коментар“ — накрая вбеси дори най-опитните журналисти в тази сфера.

— Още не сме публикували информацията във вестника, но според анонимен източник от полицията Ева Долмен е изпратила есемес на своя приятелка. В него пишело, че отива на среща с познат от Тиндър.

— Ясно — Смит си нагласи очилата. — Убиецът ще се придържа към метода, който досега се е доказал като успешен, убеден съм.

— Какво бихте казали на жените, възнамеряващи да излязат на среща с непознат през следващите няколко дни?

— Първо да изчакат полицията да залови Вампириста.

— Според вас той ще продължи ли да използва Тиндър, след като прочете материала и разбере, че начинът му да си намира жертви е станал всеобщо достояние?

— Той страда от психоза и рационалното претегляне на риска няма да го спре. Този човек не е класическият сериен убиец, който планира спокойно действията си; не е хладнокръвен психопат, който не оставя следи, спотайва се, плете мрежата си и търпеливо изчаква известно време, преди да убие пак.

— Според нашия източник разследващите смятат, че става дума именно за класически сериен убиец.

— Не, вампиристът страда от друга форма на налудност. От първостепенно значение не е убийството, а ухапването и кръвта. Те подклаждат патологичния му нагон. Той вече не може да спре, достигнал е точката на кипене, психозата му е в зенита си. Надеждата на разследващите в такива случаи — за разлика от случаите на класически серийни убийци — е, че ще го идентифицират и заловят бързо, защото той е извън контрол, все му е едно дали ще го разобличат. И класическият сериен убиец, и вампиристът са природни бедствия в смисъл, че са обикновени хора, но с болна психика. Но докато серийният убиец е вихър, който може да вилнее до безкрай и няма как да предвидиш кога ще стихне, вампиристът прилича на каменно свлачище. Трае кратко. Дори за броени минути обаче едно свлачище е способно да затрие цяло село, нали?

— Факт — потвърди Мона и записа „да затрие цяло село“. — Благодаря ви, Смит, предоставихте ми цялата ми нужна информация.

— Казах ви съвсем общи неща — разпери ръце ученият. — Дори съм учуден, че сте били толкова път дотук само за това.

Мона До извади айпада си.

— Така или иначе трябваше да дойдем, за да ви снимаме. Реших да придружа фотографа. Вили?

— Представям си го да позира насред полето — каза фотографът, който дотогава мълчаливо беше слушал интервюто. — Ширналата се земя и светлината от луната.

Мона се досещаше каква е идеята му. Самотен мъж, нощен мрак, пълнолуние, вампир. Кимна едва забележимо на колегата си. Понякога беше по-добре да не разкриваш пред модела замисъла на снимката, защото рискуваш да срещнеш съпротива.

— Възможно ли е и съпругата ми да се снима заедно с мен? — попита Смит с видимо смущение. — Все пак ще изляза на страниците на „Ве Ге“… За нас това е голяма работа.

Мона До се усмихна. Очарователно. Хрумна й още по-брутална идея: да заснемат как психологът захапва врата на съпругата си като един вид нагледна демонстрация на двете убийства, но това, разбира се, би било вече прекалено, кощунствен хумор на фона на зверските престъпления.

— Редакторите ще предпочетат да позирате сам — отвърна тя.

— Разбирам. Обещах на жена ми да попитам — усмихна се извинително той.

— Аз ще остана тук да пипна черновата тук-там, за да качим интервюто в сайта още преди да потеглим. Имате ли безжичен интернет в къщата?

Халстайн Смит й издиктува паролата — freudundgammen. Вече беше приключила с половината текст, когато светкавица от фотоапарат блесна в далечината.

Неофициално: Мона До избягваше диктофона заради недостатъка му да документира точните думи на събеседника. Не се беше случвало Мона До умишлено да напише нещо в разрез със схващането, изразено от интервюирания. Но бележникът й даваше свободата да парафразира. Да преформулира изреченията на събеседника си на вестникарски език, достъпен за читателите. Език, който да ги заинтригува.

„Психолог: Вампириста може да затрие цели села!“

Журналистката си погледна часовника. Трюлс Бернтсен обеща да й звънне в десет, ако е изникнало нещо ново.

 

 

— Не харесвам научнофантастични филми — сподели мъжът, седнал срещу Пенелопе Раш. — Най-много ме дразни звукът, който се чува, когато космическите кораби минават покрай камерата. Шшшув! — изимитира той. — В космоса няма въздух и следователно няма и звуци. Съвършено тихо е. Баламосват ни.

— И още как — засмя се Пенелопе и отпи от чашата си с вода.

— Харесвам Алехандро Гонзалес Иняриту — мъжът също надигна чашата си. И той си беше поръчал минерална вода. — „Бютифул“ и „Вавилон“ ми допадат повече от „Бърдмен“ и „Завръщането“. Само се опасявам Иняриту да не тръгне да угажда на масовия вкус.

Пенелопе потръпна от задоволство. Не толкова защото току-що бе споменал двата филма, оглавяващи личната й класация, а защото използва и слабо познатото презиме на Иняриту. Преди малко събеседникът й подчерта колко харесва любимия й писател (Кормак Маккарти) и любимата й туристическа дестинация (Флоренция).

Вратата се отвори. Досега бяха единствените гости в малкия забутан ресторант, който той предложи, но ето че влезе още една двойка. Сътрапезникът на Пенелопе премести стола си и застана с гръб към тях. Тя успя да го огледа скришом. Вече беше забелязала, че е слаб, висок горе-долу колкото нея, с изискани маниери и елегантно облекло. Но беше ли привлекателен? Затрудняваше се да прецени. Определено не можеше да се нарече грозен, но в цялото му излъчване имаше нещо загладено. Тя се усъмни, че е само четирийсетгодишен, за колкото се представи. Кожата около очите и врата му беше опъната, сякаш се бе подлагал на фейслифтинг.

— Не бях чувала за този ресторант — каза тя. — Много е тих.

— П-прекалено тих ли ти идва?

— Не, харесва ми.

— Следващия път може да отидем на едно място, където предлагат бира „Кирин“ и черен ориз. Ако обичаш, де?

Пенелопе насмалко да ахне от смайване. Как така бе налучкал и любимото й ястие? Тя просто обожаваше черен ориз! Повечето й приятели изобщо не знаеха за съществуването на такава зърнена култура. Руар пък мразеше черен ориз. Дъхал му на здравословна храна и на снобарщина. Донякъде имаше право. Черният ориз съдържаше повече антиоксиданти дори от боровинките и навремето с него приготвяли суши, предназначено само за императора и неговото семейство.

— Обожавам черен ориз. Какво друго обичаш?

— Работата ми.

— Какво работиш?

— Художник съм.

— Колко вълнуващо! Какво…

— Инсталации.

— Руар… бившият ми… също е художник. Дали не се познавате?

— Съмнявам се. Не се движа в утвърдените творчески кръгове. Самоук съм.

— Но щом се издържаш с изкуство, е странно, че не съм чувала за теб. Осло е малък град.

— Прехраната си изкарвам с други занимания.

— Какви?

— Охранителна дейност.

— Не правиш ли изложби?

— Правя, но достъп има само отбрана, професионална публика. Не разгласявам пред журналисти.

— Колко интересно, че залагаш на елитарното. Все повтарях на Руар да опита същата стратегия. Какво използваш в инсталациите си?

Той избърса чашата си със салфетка.

— Модели.

— Какви модели? Живи хора ли?

— И да, и не — усмихна се той. — Я по-добре ти ми разкажи за себе си, Пенелопе. Какво харесваш?

Тя подпря брадичката си с пръст. А сега де… Какво харесва? Имаше чувството, че той вече е изчерпил тази тема. Сякаш предварително бе прочел книга за нея.

— Харесвам хората. Честността. Обичам семейството си. Обичам децата.

— Обичаш и по-силовия подход — той хвърли поглед към двойката, седнала през две маси.

— Моля?

— Обичаш по-силовия подход и грубите закачки — той се наведе над масата. — Виждам го в очите ти, Пенелопе. Не ми пречи. И аз не си падам по лигавщини. Тук започна да става доста оживено. Да отидем ли у вас?

Отне й секунда да схване, че той не се шегува. Сведе поглед. Беше отпуснал ръка съвсем близо до нейната и пръстите им почти се докосваха. Тя преглътна. Защо привлича все откачалки? Приятелките й непрекъснато й повтаряха, че най-добрият начин да преодолее Руар е да се среща с други мъже. И тя опита, но попадаше или на нескопосани програмисти, неспособни да вържат две думи на кръст, и цяла вечер се налагаше тя да поддържа разговора, или на такива като този, дето гледаха да забършат нещо за едното чукане.

— Ще се прибера сама — отсече Пенелопе и се огледа за сервитьора. — Аз ще платя.

От срещата им бяха минали само двайсет минути, но според приятелките й третото и най-важно правило в Тиндър гласяло „Без игрички. Ако не ти трепне, тръгвай си.“

— Е, все ще намеря с какво да платя две бутилки минерална вода — усмихна се мъжът и леко подръпна яката на светлосинята си риза. — Бягай, Пепеляшке.

— Благодаря.

Пенелопе грабна чантата си и изскочи навън. Резливият есенен въздух приятно разхлади сгорещените й бузи. Тръгна нагоре по „Бугставайен“. Като всяка съботна вечер и сега улиците гъмжаха от купонджийски настроени хора. На стоянката за таксита се виеше опашка. Не я бъркаше. И бездруго Пенелопе вземаше такси само ако вали пороен дъжд — заради баснословните тарифи. Подмина „Соргенфригата“, където някога с Руар си мечтаеха да живеят — в някоя от красивите жилищни сгради. Единодушно смятаха, че не им е нужен апартамент, по-голям от седемдесет-осемдесет квадрата, стига да е ремонтиран. Най-много държаха банята да е освежена. Даваха си сметка каква космическа сума ще трябва да броят, но и нейните родители, и родителите на Руар обещаха да им ударят едно рамо. Тоест, да купят апартамента. Все пак Пенелопе току-що бе завършила дизайн и си търсеше работа, а почитателите на изящните изкуства все още не бяха открили огромния талант на Руар. С изключение, явно, на проклетата кураторка, която го оплете в мрежите си. В началото, след като Руар се изнесе, Пенелопе беше убедена, че той ще разбере каква стока е новата му изгора — сбръчкана стара чанта, жадна да забърше нещо младичко и да си поиграе с него известно време, а после да го захвърли. Но стана друго. Двойката обяви годежа си с идиотска инсталация, изработена от захарен памук.

На метростанцията в „Маюрстюа“ Пенелопе се качи на първия влак в посока запад. Слезе в „Ховсетер“, известен и като източните покрайнини на западен Осло: нагъсто скупчени високи блокове и сравнително достъпни жилища. Тук с Руар бяха наели най-евтиния апартамент. С потресаваща баня.

За утеха Руар й подари „Просто деца“ на Пати Смит, автобиографичен разказ за двама амбициозни творци, които живеят от надежда, въздух и любов в Ню Йорк в началото на седемдесетте. В крайна сметка постигат професионален успех. Но късат.

Пенелопе тръгна към блока, възвисил се пред нея и окръжен с нещо подобно на ореол. Сигурно заради пълнолунието, съобрази тя. Навярно луната се намираше точно зад сградата. Четирима. Спа с четирима мъже, след като Руар си тръгна преди единайсет месеца и тринайсет дни. Двама от тях го превъзхождаха в леглото. Но сексът не беше основната причина да обича Руар. Обичаше го, защото… си беше Руар, да го вземат дяволите.

Усети как ускорява крачка, докато минава покрай горичката от лявата страна на улицата. В „Ховсетер“ улиците обезлюдяваха рано-рано, но Пенелопе беше високо момиче в отлична физическа форма и досега дори не й беше хрумвало какви рискове крие прибирането след мръкване. Навярно се чувстваше малко изплашена заради този убиец, за когото непрекъснато тръбяха. Или по-скоро защото някой беше влизал в апартамента й. Случи се преди три месеца. Пенелопе забеляза бучици пръст върху пода в коридора. Първоначално у нея пламна надеждата, че на Руар му е домъчняло за къщи и се е отбил. А когато откри пръст и в спалнята пред скрина, преброи бикините си с идиотската надежда Руар да е взел някой чифт. Но те си стояха непокътнати. После установи какво липсва. Кутийката с годежния пръстен, който Руар й купи в Лондон. Дали пък не е бил крадец, запита се тя. Не, бил е Руар. Промъкнал се е, взел си е пръстена и го е подарил на кураторката си! Пенелопе, разбира се, кипна, обади се на Руар и му поиска обяснение. Той отрече да е влизал в жилището. Бил си забутал някъде ключовете и дори не знаел къде са; иначе досега щял да й ги изпрати. Лъжа, разбира се, като всичко останало. Пенелопе все пак смени патрона на апартамента си и издейства да сменят патрона и на входната врата.

Извади ключовете от дамската си чанта. Държеше ги до лютивия спрей, с който се беше снабдила. Отключи входната врата, чу тихото съскане от хидравличния автомат, видя, че асансьорът е на шестия етаж, и реши да се качи пеша. Подмина вратата на Амюнсен. Спря. Въздухът не й стигаше. Странно, намираше се в добра кондиция. Досега не се беше случвало тези стълби да й се опрат. Нещо не беше както трябва. Нещо, но какво?

Прикова поглед във вратата на апартамента си.

В тази стара сграда някога бяха живели представители на работническата класа в Западен Осло. За да се икономисват средства за осветление, на всеки етаж имаше монтирана една-единствена стенна лампичка високо горе на стената. Пенелопе притаи дъх и се ослуша. Откакто влезе, не беше чула нито звук.

След просъскването на хидравличния автомат.

Нито звук.

Ето, тук се коренеше проблемът.

Пенелопе не чу вратата да се хлопва зад гърба й.

Тя не успя да се обърне. Не успя да бръкне в чантата си. Докато се усети, една ръка се стрелна отзад, стегна китките й и притисна гръдния й кош толкова силно, че дъхът й секна. Чантата й се свлече по стълбите. Колкото и яростно да риташе, Пенелопе улучи само нея. Закрещя, но дланта, запушила устата й, заглуши писъците й. Миришеше на сапун.

— Няма, няма, Пенелопе — прошепна глас в ухото й. — Няма кой да те чуе в цялата в-вселена. Шшшув!

Долу, вероятно на партера, нещо тупна. Някой влезе, обнадежди се Пенелопе. Но после съобрази, че шумът е дошъл от чантата. Прехвърлила е парапета, полетяла е надолу и се е приземила на най-долната площадка, а флаконът с лютивия спрей е издрънчал.

 

 

— Какво има? — попита Ракел, без да се обръща и без да спира да реже лук за салатата.

В отражението на прозореца над кухненския плот забеляза, че Хари спря да подрежда масата и отиде до прозореца.

— Май ми се счу нещо — отвърна той.

— Сигурно са Олег и Хелга.

— Не, беше нещо друго. Сигурен съм.

— Ох, Хари — въздъхна Ракел. — Изкара в Управлението само един ден и параноята вече те тресе. Виждам как ти се отразява това разследване.

— Последно. И приключвам — Хари се приближи до плота и я целуна по тила. — Как се чувстваш днес?

— Добре — излъга тя. Тялото я болеше, главата я болеше. Сърцето — също.

— Лъжеш.

— Убедителна ли съм?

Той се усмихна и започна да разтрива тила й.

— Ако си отида, ще си намериш ли друга?

— Да си намеря? Звучи много изморително. Достатъчно се трепах, докато сваля теб.

— Някоя по-млада. Която да ти роди деца. Нямам нищо против, да знаеш.

— Не си чак толкова умела лъжкиня, скъпа.

Тя се засмя, пусна ножа, наведе глава напред. Топлите му сухи пръсти облекчаваха болките, осигуряваха й кратък отдих от страданието.

— Обичам те, Хари.

— Мхм?

— Ако ми направиш чаша чай, ще те заобичам още повече.

— Слушам и изпълнявам, шефе.

Хари я пусна. Ракел изчака, изпълнена с надежда. Уви. Болките се завърнаха. Безпощадни като удари с юмруци.

 

 

Опрял длани на кухненския плот, Хари се взираше в електрическата кана. Чакаше глухото гъргорене, постепенно прерастващо в бурно бълбукане, от което се разтриса цялата кана. Като вик. Хари чуваше викове. Безгласни викове, които изпълваха главата му, стаята, тялото му. Отпусна тежестта на другия си крак. Викове, които искат да изскочат, напират неистово. Какво му ставаше? Полудяваше ли? Вдигна поглед към прозореца. В тъмното виждаше само собственото си отражение. Онзи беше там, навън. Очакваше ги. Пееше. Елате да си поиграем!

Хари затвори очи.

Не. Чакаше не тях, а него, Хари. Излез да си поиграем!

 

 

Той усещаше, че тя е по-различна. Пенелопе Раш искаше да живее. Беше едра и силна. Чантата й с ключовете падна на три етажа под тях. Тя изпусна въздуха от дробовете си и той затегна хватката около гърдите й. Действаше като змия удушвач. Боа конструктор. С всяко издишане на жертвата змията стеснява обръча. Искаше я жива. Жива и топла. Запазила прекрасната си воля за оцеляване. Която той постепенно щеше да прекърши. Но как да постъпи? Дори да успее да я довлече до партера и да вземе чантата с ключовете, рискува някой от съседите да чуе тупурдията и да се обади в полицията. Той усети прииждащата ярост. Трябваше да прескочи Пенелопе Раш. Да се откаже от нея още преди три дни, когато откри, че е сменила ключалките. После обаче късметът му се усмихна, той се свърза с нея по Тиндър, тя се съгласи да се видят в дискретния ресторант и той се обнадежди, че въпреки всичко тактиката му ще сработи. Колкото обаче по-малко посещавано е едно заведение, толкова по-голяма е вероятността да те забележат. Един от клиентите го огледа продължително. Той се притесни, прииска му се час по-скоро да се махне оттам и пришпори нещата. Пенелопе се заинати, отсвири го и си тръгна.

Беше се подготвил и за такъв сценарий и предвидливо остави колата си наблизо. Излезе от ресторанта, качи се и подкара бързо. Не толкова бързо, че да го спре полиция, но достатъчно, за да я изпревари и да я издебне в горичката, преди тя да слезе от метрото. Докато я проследяваше, тя не се обърна нито веднъж. Не надзърна назад дори докато отключваше. Той пъхна крака си точно преди автоматичната врата да се затвори.

Сега усети как по тялото й премина спазъм — предвестник, че съвсем скоро ще изгуби съзнание. Втвърденият му член се отъркваше в дупето й. Сочно, широко женско дупе. Като на майка му.

Той усети как момчето идва, измества го и закрещява. Иска да го нахранят. Веднага. Тук.

— Обичам те — прошепна в ухото й той. — Наистина те обичам, Пенелопе, затова ще те направя почтена жена, преди да продължим.

Тялото й се отпусна. Той се разбърза, вдигна я с една ръка, а с другата бръкна в джоба на якето си.

 

 

Пенелопе Раш се събуди. Досещаше се, че е била в несвяст. Беше се стъмнило. Тялото й се люлееше, увесено на ръцете й. Нещо се врязваше в китките й. Тя погледна нагоре. Белезници. Предмет, надянат на безименния й пръст, хвърляше матов отблясък.

Усети болка и погледна надолу. Той издърпа ръката си измежду краката й. Лицето му беше отчасти в сянка, но тя все пак видя как той подуши пръстите си. Пенелопе се опита да извика, но безуспешно.

— Добре, любима. Чиста си. Можем да започваме.

Разкопча якето и ризата си, разтвори я и оголи гърдите си. Показа се татуирано лице, застинало в беззвучен писък също като нейното. Мъжът изпъчи гърди, сякаш за да й покаже татуировката си. Или обратното. Да покаже Пенелопе на демона, оголил зъби.

Той бръкна в джоба си, извади някакъв предмет и го размаха пред очите й. Зъби от черно желязо.

Пенелопе успя да си поеме малко въздух. И закрещя.

— Точно така, любима — засмя се той. — Давай. Музика, докато работим.

Той отвори широко уста и постави ченето.

Между стените отекнаха неговият гръмък смях и нейните пронизителни писъци.

 

 

В редакцията на „Ве Ге“ бръмчаха гласове. На големи телевизионни екрани, окачени по стените, вървяха международни новинарски емисии. Завеждащият новините в електронното издание и редакторът му непрекъснато го осъвременяваха.

Мона До и фотографът стояха надвесени над столовете им и разглеждаха снимките на десктопа.

— Пробвах какви ли не ракурси, за да изглежда поне малко зловещ. Не става и туйто — въздъхна фотографът.

Мона виждаше, че е прав. Халстайн Смит изглеждаше непоправимо добродушен под пълноликата луна.

— Въпреки това целта е постигната — забеляза шефът на новинарския отдел. — Я вижте гледанията. Скочиха до деветстотин на минута.

Мона следеше менящите се показания на брояча от дясната страна на екрана.

— Имаме победител — обяви шефът. — Ще го преместим на челно място в сайта. Дали да не поискаме от дежурния редактор да го сложи на първа страница в утрешното печатно издание?

Фотографът вдигна юмрук и Мона послушано чукна кокалчетата на свитите си пръсти в неговите. Според баща й този поздрав нашумял покрай Тайгър Уудс. Асистентът му контузил великия състезател при задължителното им плясване на длани, след като Уудс улучил с пичинг удар шестнайсетата дупка на финалния кръг от турнир на „Мастърс“. Баща й много се косеше, задето вродената луксация на тазобедрената й става се явяваше пречка да стане голяма голфърка, както се беше надявал. Самата Мона намрази голфа още първия път, когато баща й я заведе на голф игрище. Нивото беше смехотворно ниско и тя спечели наградата с един много къс и грозен удар. Треньорът на младежкия отбор обаче отказа да я включи в отбора, защото предпочитал възпитаниците му да падат, но поне привидно да докарват, че играят голф. И Мона заключи стиковете в мазето на баща си и започна да се поти във фитнес залата. Там никой не критикуваше по какъв начин вдига сто и двайсет килограма от земята. Килограми, брой удари, брой гледания — успехът се измерва в числа. Твърдиш ли друго, значи се страхуваш от истината и се заблуждаваш, че лъжата е необходима на средностатическия човек. В момента обаче повече я занимаваше полето за коментари в сайта. Осени я една идея, породена от думите на Смит, че Вампириста не се бои от риска. Ако чете „Ве Ге“, може пък да напише коментар към статията в онлайн изданието.

Погледът й пробяга по оставените мнения, които непрекъснато се увеличаваха.

Обичайните заподозрени.

Дежурните съчувстващи изразяваха съболезнованията си към жертвите.

Самозвани социолози обясняваха как една или друга политическа партия е виновна за общество, което произвежда един или друг вид нежелани индивиди, в конкретния случай — вампирист.

Към тях прибави и палачите, онези, дето не пропускат сгоден случай да поскандират за смъртно наказание и химическа кастрация.

И, разбира се, закъде без зевзеците — имитатори на великите комици и привърженици на виждането, че човек може да се шегува с всичко. „Горещо препоръчваме бандата «Wampire».“ „Веднага продавайте, ако притежавате акции в Тиндър!“

Ако се натъкне на подозрителен коментар, какво да предприеме? Да съобщи на Катрине Брат и компания? Защо пък не? Дължеше го на Трюлс Бернтсен. Или по-скоро да се обади на русия, на Вюлер. Тъкмо ще го направи свой длъжник. И в реалния живот хората поставяха околните в категории „да“ и „не“ като в Тиндър.

Мона се прозина. Отиде до бюрото и вдигна сака.

— Отивам да поблъскам — подвикна тя на дежурната редакторка.

— По това време?! Нощем?

— Обади се, ако изникне нещо.

— Смяната ти приключи преди час, До, оттук други поемат…

— Аз следя случая. Обади се на мен, чу ли?

Някой се изсмя, когато вратата се хлопна зад гърба й. Навярно заради походката й. Или се присмиваха на арогантното й поведение. Сякаш с него им казваше „аз съм амбициозно момиче и се справям с всичко сама“. Дремеше й. Да, накуцваше, голяма работа. И щеше да се справи съвсем сама.

Асансьор, рамков металдетектор, въртяща се врата и тя излезе от стъклената сграда, където се помещаваше медията. Навън грееше пълна луна. Мона вдиша въздуха. Готвеше се нещо голямо. Просто го усещаше. И тя непременно щеше да участва.

 

 

Трюлс Бернтсен беше паркирал до лъкатушещия стръмен път. В тъмното под него се гушеха смълчани тухлени сгради, закрити промишлени предприятия, железопътни релси с прорасла между траверсите трева. А отзад — новите игрални кубчета на архитектите. Бизнес паркът „Баркод“^[5]. Закачливостта на новата икономика в контраст с мрачната сериозност на отминалия трудов живот, в който минимализмът беше средство за икономисване, а не естетически идеал.

Трюлс вдигна очи към къщата на хребета, окъпана в лунна светлина.

Прозорците светеха. Знаеше, че Ула е вътре. Навярно седеше както обикновено на дивана, със свити под себе си крака, и четеше книга. Ако се качи на възвишението и се спотаи с бинокъл в гората, ще разбере. Навярно ще види и как тя прибира русата си коса зад ухото, сякаш се ослушва. Дали някое от децата не се е събудило. Дали Микаел не иска нещо. Или просто — като газела до яма с вода — дали не се задава някой хищник.

Подвижната радиостанция час по час прошумоляваше и изпукваше. Постъпваха кратки съобщения. Тези звуци, звуците на буден град, го успокояваха повече дори от музика.

Трюлс отвори жабката. Бинокълът стоеше напъхан зад служебното оръжие. Беше си обещал да престане. Бе крайно време да спре, нямаше смисъл, нали разбра, че в морето има и други риби. То пък едни риби… Морски дяволи, попчета, морски дракони… Трюлс изгрухтя. Заради този смях му лепнаха прякора Бийвъс. И заради обратната захапка. А там горе седеше тя, пленница в прекалено голямата скъпарска къща. Трюлс сам бе излял плочата за терасата и в бетона бе зазидал трупа на наркодилър. Никой друг не знаеше за този тип и смъртта му нито веднъж не смути съня на Трюлс.

Стържене от радиостанцията.

— Имаме ли кола близо до „Ховсетер“? — обади се диспечерът.

— Тук трийсет и едно. В „Скойен“ съм.

— Улица „Ховсетервайен“, 44, втори вход. Паникьосани граждани съобщават, че психопат нападнал жена на стълбите. Не посмели да се намесят, защото на площадката има само една лампа, нападателят я счупил и сега било тъмно като в рог.

— Въоръжен ли е?

— Не знаят. Видели го да я хапе. После лампата угаснала. Сигнала са подали семейство Амюнсен.

Трюлс реагира мигновено, натисна бутона за разговор:

— Тук Бернтсен. По-близо съм. Тръгвам натам.

Запали, натисна газта, вля се в движението и чу как шофьорът на някаква кола, изскочила зад завоя, натисна гневно клаксона.

— Прието — обади се диспечерът. — Къде си, Бернтсен?

— На няколко минути от адреса. Трийсет и едно, ела за подкрепление. Ако пристигнеш пръв, изчакай. Нападателят вероятно е въоръжен и опасен. Повтарям, въоръжен и опасен.

Събота вечер. По улиците почти нямаше автомобили. С пълна газ профуча през тунела под Операта, който прорязваше като стрела земята под центъра на Осло. Щеше да пристигне максимум седем-осем минути след трийсет и едно. Не беше изключено, разбира се, тези минути да се окажат критични за жертвата и извършителят да се измъкне, но Трюлс Бернтсен имаше шанса да се превърне в полицая, арестувал прочутия Вампирист. Да не говорим колко ще платят от „Ве Ге“ за информация от първия, пристигнал на местопрестъплението. Трюлс натисна клаксона, някакво волво отби, за да му направи път. Платното стана двулентово. После трилентово. Газ до дупка. Сърцето блъскаше под ребрата. Блесна светкавицата на видеокамера за контрол на скоростта в тунела. Полицай по време на служба. Има право да накара всички в този шибан град да се пръждосват по дяволите. Отзовава се на спешен сигнал. Кръвта рукна на мощни тласъци по вените му, какъв кеф, все едно се надървяше.

— Асе of space! — крещеше с цяло гърло Трюлс. — Асе of space!

 

 

— Да, ние сме трийсет и едно. Чакаме те от няколко минути.

Полицаят и полицайката бяха застанали зад патрулката, паркирана точно пред втория вход на сградата.

— Един камион ме забави — излъга Трюлс и провери дали пистолетът е зареден, а магазинът — пълен. — Чува ли се нещо?

— Тихо е. Никой не е влизал или излизал.

— Да действаме — Трюлс посочи мъжа. — Идваш с мен. Вземи фенер. Ти — обърна се към жената — ще пазиш отвън.

Двамата мъже се приближиха до входната врата. Трюлс надникна през прозореца да огледа тъмното стълбище. Натисна звънеца на семейство Амюнсен.

— Да? — прошепна глас.

— Полиция. Да сте чули нещо, след като сте подали сигнала?

— Не, но е възможно още да е тук.

— Добре. Отворете ни.

Механизмът избръмча. Трюлс дръпна вратата.

— Тръгвай пред мен и включи фенера.

Полицаят се вцепени.

— Уж ти трябвахме за подкрепление, а сега ме пращаш на предна линия.

— Ти се радвай, че не си сам — прошепна Трюлс. — Движение!

 

 

Ракел погледна Хари.

Две жертви. Нов сериен убиец. Тъкмо по неговата специалност.

Той се хранеше, преструваше се, че следи разговора около масата, стараеше се да предразположи Хелга, даваше вид, че слуша внимателно Олег. А може би Ракел грешеше, може би Хари действително се интересуваше от думите на младежа. Навярно този път не бе позволил работата да го обсеби, навярно се бе променил.

— Контролът върху продажбата на оръжия е безсмислен, при положение че съвсем скоро всеки ще може да си купи триизмерен принтер и да си направи пистолет — каза Олег.

— Доколкото съм осведомен, тези принтери създават неща само от пластмаса, нали? — попита Хари.

— Принтерите за домашно ползване — да. Но дори пластмасата върши идеална работа, ако ти трябва пълнофункционално огнестрелно оръжие за еднократна употреба. — Олег се наведе въодушевено над масата. — За копирането не ти е нужен оригинален пистолет. Достатъчно е някой да ти услужи с оръжие за пет минути. Разглобяваш го, снемаш восъчна отливка от частите му, създаваш триизмерен компютърен файл и го прехвърляш в компютъра, към който е свързан принтерът. След като гръмнеш когото искаш, просто стопяваш пластмасовия пистолет. А дори и да открият с какво оръжие е извършено убийството, то не е регистрирано на ничие име.

— Мхм. Но по силите на полицията е да установи от кой принтер е разпечатан пистолетът. Криминалистите са открили такъв начин с мастиленоструйните принтери.

— Момчета, какво да ги правиш — Ракел смигна на смутената Хелга.

— Луда работа — продължаваше Олег. — Ще правят какво ли не. До момента само в Норвегия са продадени над две хиляди принтера. Само си представи какво ни чака, когато започнат да ги разпространяват масово. Терористите ще могат да принтират триизмерни водородни бомби.

— Момчета, защо не говорим за нещо по-приятно? — Ракел изведнъж усети колко трудно си поема дъх. — Поне тази вечер да обсъждаме нещо по-нормално. Имаме гостенка.

Ракел се обърна към Хелга, която се усмихна и сви рамене, за да покаже, че няма претенции каква ще е темата на разговор.

— Добре — съгласи се Олег. — Тогава да си поговорим за Шекспир?

— Звучи ми по-приемливо — съгласи се Ракел и хвърли критичен поглед на сина си, преди да подаде купата с картофи на Хелга.

— Столе Ауне ни изнесе доклад за синдрома на Отело. Двамата с Йесус записахме цялата лекция. Аз носех скрит микрофон и предавател под ризата си, а Йесус записа всичко от залата за колоквиуми. Хари, как мислиш, дали Столе би имал нещо против да качим записа в интернет?

Хари мълчеше. Ракел го гледаше изпитателно. Пак ли се беше отнесъл?

— Хари? — обърна се тя настойчиво към него.

— Не мога да знам как би реагирал Столе — отговори той, забил очи в чинията си. — Защо просто не използвахте вградения диктофон на телефоните си? Записването на лекции за лична употреба не е забранено.

— Упражняват се — обади се Хелга.

Другите се обърнаха към нея.

— Йесус и Олег си мечтаят да станат агенти под прикритие — поясни тя.

— Още вино, Хелга? — предложи Ракел и вдигна бутилката.

— С удоволствие. Вие няма ли да си налеете?

— Аз взех обезболяващо, а Хари не пие.

— Алкохолик съм, така да се каже. Жалко, защото това вино го водят много хубаво.

Ракел забеляза пламналите от смущение бузи на Хелга и побърза да попита:

— Значи, Столе ви преподава Шекспир?

— Не точно Шекспир. С негово произведение иска да илюстрира синдрома на патологичната ревност. Названието „синдром на Отело“ е малко подвеждащо, защото излиза, че причината за кървавата развръзка в пиесата е ревността, но това не отговаря на истината. Вчера с Хелга прочетохме „Отело“…

— Прочели сте пиесата заедно? Не са ли сладки? — Ракел докосна гальовно ръката на Хари.

Олег забели очи с досада.

— За друго ми е думата сега. Според моето тълкувание по-дълбоката причина за убийствата е не ревността, а завистта и амбицията на един мъж с наранено честолюбие. На Яго. Отело е просто марионетка. Би било по-логично пиесата да се казва „Яго“, не „Отело“.

— Ти съгласна ли с Олег, Хелга? — попита Ракел. Миловидното, леко анемично, добре възпитано момиче спечели симпатиите й.

Пък и Хелга бързо успя да се отърси от смущението си.

— На мен оригиналното заглавие ми харесва. Може за трагичната развръзка изобщо да няма по-дълбока причина. Възможно е Отело да е прав, когато твърди, че виновно за всичко е пълнолунието; то подлудява хората.

— No reason. I just like doing things like that^[6] — издекламира Хари с патос и автентично английско произношение.

— Впечатляващо, Хари — похвали го Ракел. — Цитираш Шекспир.

— Репликата е от филма „Воини“ на Уолтър Хил.

— Култова лента! — засмя се Олег. — Най-добрият гангстерски филм на всички времена.

Ракел и Хелга също прихнаха. Хари вдигна чашата си с вода и погледна Ракел през масата. Усмихна се. Весело настроение на семейната трапеза. И тя си помисли, ето, в този момент Хари присъства и духом. Ракел се помъчи да задържи погледа му, да задържи Хари при себе си. Ала неусетно, както цветът на морето от зелен прелива в син, погледът му пак се обърна навътре. Ракел знаеше, че още преди смехът да замлъкне, Хари вече ще се е отнесъл надалеч, ще е потънал в тъмнината, ще се е откъснал от околните.

 

 

С пистолет в ръка Трюлс крачеше нагоре по стълбите, приведен зад едрия униформен полицай с фенера в ръка.

Някакво отмерено пукане нарушаваше тишината. Сякаш накъде нагоре по етажите цъкаше часовник. Конусовидният лъч от фенера все едно избутваше тъмнината напред и я сгъстяваше, сбиваше я като снега, който едно време, като тийнейджъри, Трюлс и Микаел се хващаха да ринат в дворовете на разни пенсионери в Манглерю. После изтръгваха хищно стотачките от разтрепераните им старчески ръце с обещанието да отидат да ги развалят. Ако някой от тези бабички и дядовци още е жив, продължава да си чака рестото.

Под обувките им нещо изхрущя.

Трюлс дръпна полицая за якето. Той наведе фенера надолу. Проблеснаха парчета стъкло. Трюлс видя и неясни отпечатъци от ботуши върху кръв. Между петата и предната част на подметката имаше празно място. Твърде голямо стъпало за жена, прецени Трюлс. Следите водеха надолу. На партера обаче се губеха. Пукането се усили.

Трюлс даде знак на колегата си да продължи нагоре. Взираше се внимателно в стъпалата. Окървавените отпечатъци от подметки добиха по-ясни очертания. Трюлс погледна нагоре, спря и вдигна пистолета. Остави другия полицай да се изкачва. Трюлс беше видял нещо. То падаше през светлия лъч. Блещукаше в червено. През цялото това време бяха чували не часовник, а сочния, пльокащ звук от капеща кръв.

— Вдигни фенера — нареди Трюлс.

Полицаят се закова, обърна се и за миг се стъписа, защото очакваше колегата да го следва плътно, а изведнъж установи, че той е изостанал и гледа нагоре. Мъжът се подчини.

— Пресвета Дево! — прошепна той.

— Амин.

На стената пред тях висеше жена.

Карираната й пола беше запретната и отдолу се подаваха белите й бикини. От едното й бедро, на височината на главата на полицая, зееше голяма рана, от която бликаше тънка струя кръв. Вадичката се проточваше по прасеца й и се вливаше в обувката — явно препълнена, защото кръвта преливаше и се стичаше към върха на обувката, откъдето капеше в черна локва върху стълбищната площадка. Ръцете на мъртвата бяха вдигнати над обронената над гърдите глава, китките — оковани в чифт странни белезници, чиято верига беше надяната на металната стойка на етажната лампа. „Който е вдигнал тази жена, трябва да е бил много силен“ — съобрази Трюлс. Косата й покриваше лицето и шията и му пречеше да огледа за други рани, но съдейки по изтеклото количество кръв в локвата и оскъдното сълзене от раната на бедрото, жената беше източена кажи-речи до последна капка.

Трюлс огледа щателно жертвата. Постара се да запомни всяка дребна подробност. Жената приличаше на картина. Ето този израз щеше да използва при разговора с Мона До: „като картина на стената“.

Горе, на площадката, се открехна врата. Подаде се бледо лице.

— Отишъл ли си е?

— Така изглежда. Вие ли сте господин Амюнсен?

— Да.

Съседът отвори широко вратата и светлината от апартамента нахлу на площадката. Чу се паническо възклицание.

Навън изкрета възрастен мъж, а жена — навярно съпругата му — надникна боязливо от прага.

— Посети ни самият дявол — въздъхна старецът. — И вижте какво стори.

— Ако обичате, не се приближавайте — предупреди ги Трюлс. — Това е местопрестъпление. Имате ли представа накъде е побягнал извършителят?

— Ако знаехме, че си е тръгнал, досега да сме излезли да помогнем — отвърна Амюнсен. — От прозореца на дневната видяхме някакъв мъж. Излезе от блока и тръгна към метростанцията. Възможно ли е той да е убиецът? Вървеше си съвсем спокойно.

— Преди колко време го видяхте?

— Да има най-много петнайсет минути.

— Външен вид?

— А сега де — мъжът се обърна към съпругата си за помощ.

— Съвсем обикновен човек, нищо особено — описа го тя.

— Именно — потвърди съседът. — Нито висок, нито нисък. Нито рус, нито черен. С костюм.

— Със сив костюм — уточни жената.

Трюлс кимна на колегата си. Той мигом схвана подканата и подаде информация по радиостанцията, закачена на гърдите му:

— Искам подкрепление на „Ховсетервайен“ 44. Заподозреният е забелязан да се движи пеша в посока метростанцията преди петнайсет минути. Висок около 175 сантиметра, вероятно от норвежки произход, със сив костюм.

Госпожа Амюнсен също излезе на площадката. Краката не я държаха. Пантофите й се тътрузеха по пода. Тя посочи жената на стената с разтреперан показалец. Напомни на Трюлс за онези пенсионери, на които някога ринеше снега.

— Предупредих ви да не се приближавате — повиши глас той.

— Ама… — подхвана старицата.

— Влезте си обратно, госпожо! Местопрестъплението не бива да се замърсява преди идването на криминалистите. Ако имаме въпроси към вас, ще позвъним.

— Ама… тя не е мъртва.

Трюлс се обърна. На светлината от отворената съседска врата той видя как десният крак на окованата жена потрепва като от мускулен спазъм. И неволно го осени шантава мисъл. Че тя е заразена. Вампирясала. И сега се събужда, жадна за кръв.

Дванайсета глава

Събота вечерта

Щангата се стовари със силен кънтеж върху стойката над тясната лежанка. Някои хора наричат това шум, а Мона До — омаен звън на камбани. Пък и не пречеше на никого. Тренираше съвсем сама във фитнес залата. Преди половин година „Гейн“ започна да работи денонощно — по подобие на спортните центровете в Ню Йорк и Лос Анжелис. След полунощ Мона не беше засичала други желаещи да тренират. Просто норвежците не работят толкова много и без проблем намират време за спорт през деня. Мона се явяваше изключение. Тя искаше да е изключение. Мутант. Защото както и в еволюционната теория, така и изобщо в живота именно изключенията тласкат света напред. Те са носители на усъвършенстващото начало.

Телефонът звънна. Мона се надигна от лежанката.

Търсеше я Нора. Мона си сложи слушалката от хендсфрито в ухото и натисна „приеми“.

— Тренираш, а, кучка такава? — простена приятелката й.

— Малко.

— Малко — друг път! От два часа си в залата, виждам.

Мона, Нора и още две техни приятелки от студентските години се бяха включили към програма, чрез която всяка можеше да следи местонахождението на другите. Бяха активирали услуга за доброволно проследяване на телефоните си. Така хем поддържаха социалните си контакти, хем си осигуряваха по-голяма лична безопасност. На Мона обаче започна да й писва. Не виждаше нищо лошо в един вид професионално сестринство, но вече някак не вървеше да се държат като тийнейджърки, които дори до тоалетната ходят заедно. Крайно време беше да осъзнаят, че вратите на професионалното израстване са отворени пред млади, кадърни жени и единствено липсата на кураж и силни амбиции ги спира да влязат; амбиции да внесат промяна, вместо да се задоволяват с признанието на околните колко са съвестни.

— Направо те ненавиждам, като си помисля колко калории си изгорила — призна Нора. — Докато аз кисна върху дебелия си задник и се теша с поредната пиня колада. Слушай сега…

Мона едва се стърпя да не извади слушалката от ухото си, когато шумното сръбване от сламка се вряза в тъпанчето й. Нора твърдеше, че ликьорът бил единственото ефикасно средство срещу ранна есенна депресия.

— Нещо спешно ли има, Нора? Заради теб прекъснах…

— Да, има. Служебни дела.

Нора и Мона бяха завършили Журналистическия факултет в един випуск. Допреди няколко години критериите за прием там бяха най-високите в страната. Изглежда, всеки втори отличник в Норвегия мечтаеше да води собствена коментаторска рубрика във вестник или да го дават по телевизията. Или поне Нора и Мона мечтаеха за журналистическото поприще. Нека други хора, не толкова работливи, се заемат с изследване на злокачествени болести и държавнически дела. Мона обаче забеляза, че в последно време напливът към журналистическия факултет намаля. Увеличиха се кандидатите за висши училища, които, подпомагани от държавни субсидии, предлагаха на норвежките младежи популярни специалности в областта на филмовото изкуство, музиката и красотата, без изобщо да се вълнуват от какви кадри се нуждае и изпитва недостиг обществото. Най-богатата страна на света щеше да си внесе нужната работна ръка от по-отрудени нации, а тукашните безработни и безгрижни синове и дъщери, дипломирани кинаджии и режисьори, щяха да си седят вкъщи със сламки и да цокат жадно от млечния шейк на държавната поилка, докато зяпат — ако не ги домързи — и критикуват чуждестранни филми. Критериите за прием във факултета падаха и защото момичетата и момчетата бяха открили света на блоговете: и без да залягат над учебниците по журналистика, можеха да си спечелят популярността, която дават телевизията и вестниците. Мона написа статия по темата. Медиите вече не поставят изисквания към професионалната компетентност на журналистите си, отбеляза тя, просто защото на никого не му трябват компетентни журналисти. В новото медийно общество, където злободневните клюки за знаменитости заемат все по-широка ниша, ролята на журналиста е сведена до ролята на клюкар в големия град. Като пример за това явление Мона посочи вестника, към който работеше тя. Норвежкият ежедневник с най-висок тираж. Така и не поместиха статията й.

— Много е дълга — обоснова се редакторът на тематичните страници за авторски коментари във вестника и я препрати към редакторката на месечния подлистник.

— Критикарската преса мрази да я критикуват — обърна й внимание добронамерен колега.

Редакторката на подлистника обаче направо удари тъпомера, когато заяви:

— Но, Мона, в твоя материал няма мнения на знаменитости.

Мона застана до прозорците и плъзна поглед над парка „Фрогнер“. Беше се заоблачило. Като се изключат осветените алеи, над парка се спускаше тежък, почти материален мрак — типично за есента, преди листата да окапят от дърветата, всичко да добие малко по-прозрачен вид и градът да възвърне суровия си студен облик. Ала от края на август до края на септември Осло прилича на пухкаво топло мече, което Мона не можеше да се насити да прегръща.

— Цялата съм слух, Нора.

— Става дума за Вампириста.

— Възложили са ти да го поканиш в твоето предаване. Да не мислиш, че той ще се навие да участва в токшоу?

— За последен път повтарям: „Неделен магазин“ е коментарно студио, Мона. Обадих се на Хари Хуле, но той ми отказа. Разследването водела онази полицайка, Катрине Брат.

— Тя е хубавица. Нали все се оплакваш колко трудно се намирали атрактивни гостенки за предаването ти.

— Да, но Хуле е най-известният ни следовател. Спомняш ли си как миналия път дойде пиян? Разрази се истински скандал — точно по вкуса на зрителя!

— Това ли му каза?

— Не. Казах друго: появата на разпознаваеми лица по телевизията ще привлече повече обществено внимание към работата на полицията в нашия град.

— Хитро. Но той не се хвана, така ли?

— Ако съм искала да го поканя да участва в „Танцувай с мен“, за да защити престижа на гилдията, щял веднага да започне да репетира фокстрот. В случая обаче се касаело за сериозен случай. Човекът с цялостен поглед върху разследването и с правомощия да дава изявления била Катрине Брат.

Мона се засмя.

— Какво?

— Просто си представих Хари Хуле в „Танцувай с мен“.

— Допускаш ли да е говорел сериозно?

Мона се разсмя още по-гръмогласно.

— Обаждам се да те питам какво е мнението ти за въпросната Катрине Брат. Нали все пак си в тези среди.

Мона взе две леки гири от поставката отпред и започна да помпа бицепси, за да поддържа кръвообращението си и да премахне шлаката, натрупала се в мускулатурата й.

— Брат е умница. Умее да се изразява. Само дето го раздава малко дръпната.

— Според теб дали ще представлява интерес за аудиторията? На репортажите от пресконференциите ми се стори някак…

— Невзрачна ли? Стига да иска, може да изглежда адски секси. Две момчета от отдел „Криминални“ в нашата редакция са ми казвали, че в Главното управление няма по-готина мацка от Брат. Умишлено туширала сексапила си, за да не олеква в професионален план.

— Вече започвам да я мразя. Халстайн Смит?

— О, от него ще излезе страхотен събеседник. Ексцентричен и словоохотлив в точната мярка и същевременно много ерудиран. Действай.

— Добре, благодаря. Да знаеш, Вампириста още се разхожда из улиците на Осло.

— Не ми казваш нищо ново.

— Разстоянието от „Ховсетер“ до парка „Фрогнер“ не е голямо…

— Какви ги говориш?

— О, ама ти не си ли чула? Извършил е ново убийство.

— По дяволите! — изкрещя Мона и с крайчеца на окото си забеляза как момчето зад рецепцията вдигна глава. — Проклетата дежурна редакторка обеща да ми се обади! Дала е случая на друг. Чао, Нора.

Мона влетя в съблекалнята, натъпка връхната си дреха в сака, хукна надолу по стълбите и изскочи на улицата. Хукна към редакцията на „Ве Ге“, като непрекъснато се озърташе за свободно такси. Провървя й. Спря едно на светофара. Намърда се на задната седалка и извади телефона си. Набра Трюлс Бернтсен. Само след два сигнала за свободно чу странен смях, наподобяващ грухтене.

— Защо се хилиш? — попита Мона До.

— Чудех се колко време ще ти трябва.

Тринайсета глава

Събота късно вечерта

— Когато я докараха, вече беше изгубила повече от литър и половина кръв — обясни лекарят, докато водеше Хари и Катрине по коридора на Юлеволската болница. — Ако нападателят беше разкъсал бедрената й артерия по-нагоре, където е по-дебела, щеше вече да е мъртва. Нямаме практиката да допускаме пациент в нейното състояние да бъде подлаган на разпит, но щом и животът на други жени е в опасност…

— Благодаря за разбирането. Ще бъдем максимално кратки — обеща Катрине.

Лекарят отвори вратата. Двамата с Хари останаха на прага, а Катрине се приближи до болничното легло, където дежуреше медицинска сестра.

— Много е впечатляващо, нали, Хари?

Хари се обърна към лекаря с вдигната вежда.

— Дано не възразяваш да се обръщам към теб на малко име. Все пак лекувам съпругата ти. Осло е малък град.

— Наистина ли? Знаех, че ще ходи на лекар, но не ми е споменавала за болница.

— Докато попълваше един от стандартните ни формуляри, я видях да вписва твоето име в графата „близък“. Запомнил съм името ти от вестниците.

— Имаш услужлива памет, доктор… — Хари се загледа в баджа на бялата престилка — доктор Джон Д. Стефенс. Защото отдавна нищо не е излизало за мен в пресата. Кое, казваш, е впечатляващо?

— Че човек е способен да нанесе такава рана със зъби. Според мнозина съвременният човек имал слаба захапка, но всъщност в сравнение с повечето бозайници ние, хората, хапем силно.

— Така ли?

— Според теб колко силно можем да хапем, Хари?

След няколко секунди на Хари му просветна, че лекарят действително очаква отговор.

— Седемдесет килограма на сантиметър, твърдят нашите криминалисти.

— Значи знаеш, че хапем силно.

— На мен числата не ми говорят нищо — сви рамене Хари. — И сто и петдесет килограма да бяха ми казали, щях да съм също толкова впечатлен. Като стана дума за числа, по какво съдиш, че Пенелопе Раш е изгубила точно литър и половина кръв? Нима пулсът и кръвното налягане са чак толкова точни показатели?

— Съдя предимно по снимките, които ми изпратиха от местопрестъплението. Купувам и продавам кръв, затова имам много точен окомер.

Хари понечи да помоли за разяснение, но в същия миг Катрине му махна да се приближи.

Хари влезе и застана до Катрине. Лицето на Пенелопе Раш беше бяло като калъфката на възглавницата, която образуваше рамка около него. Тя лежеше с отворени очи, но изглеждаше замаяна.

— Няма да те мъчим, Пенелопе — обеща Катрине. — От колегата, дошъл на местопрестъплението, разбрахме, че с извършителя сте се срещнали в града, той те е издебнал и нападнал по стълбището и те е ухапал с железни зъби. Какво друго се сещаш за него? Как се представи? Само като Видар ли? Да е споменавал къде живее, къде работи?

— Видар Хансен. Не съм го питала къде живее — промълви Пенелопе с глас, по-трошлив от порцелан. — Бил художник, но се прехранвал като охранител.

— Вярваш ли му?

— Не знам. Съвсем възможно е да е охранител или да работи нещо, което му осигурява достъп до ключове. Влизал е в апартамента ми.

— Как разбра?

С огромно усилие тя измъкна лявата си ръка изпод завивката и я вдигна.

— Годежният пръстен от бившия ми приятел. Този тип го е взел от скрина ми.

— Да не искаш да кажеш… — Катрине се взираше шокирана в матовото злато — … че той ти е надянал пръстена на стълбището?

Пенелопе кимна и стисна силно очи.

— И последното, което каза…

— Да?

— Не бил като другите мъже, щял да се върне и да се ожени за мен — от устните й се откъсна ридание.

Хари виждаше, че Катрине е разтърсена, но съумява да съхрани концентрацията си.

— Как изглежда той, Пенелопе?

Жената отвори уста и пак я затвори. Гледаше ги отчаяно.

— Не си спомням. Трябва да съм… забравила. Как… — тя прехапа долната си устна и в очите й отново избиха сълзи.

— Не се притеснявай — успокои я Катрине. — В твоето състояние това е нормално. Впоследствие ще възстановиш паметта си. Сещаш ли се с какво беше облечен?

— В костюм. И риза. Разкопча я. Отдолу имаше… — Пенелопе млъкна.

— Какво?

— Татуировка на гърдите.

— Какво беше изобразено на татуировката? — попита Катрине с видимо затаен дъх.

— Лице.

— На демон, който се опитва да се изтръгне от оковите си?

Жертвата кимна. По бузата й потече самотна сълза. Сякаш в тялото й нямаше достатъчно течност за повече, помисли си Хари.

— Той… държеше… — Пенелопе изхлипа — … непременно да ми покаже това лице.

Хари затвори очи.

— Време е пациентката да почива — обади се сестрата. Катрине кимна и докосна утешително млечнобялата ръка на Пенелопе.

— Благодарим ти, даде ни много ценни сведения.

Хари и Катрине тъкмо излизаха, когато сестрата ги извика. Върнаха се до леглото.

— Спомних си още нещо — прошепна Пенелопе. — Имах чувството, че си е правил пластична операция. Питам се…

— Какво? Какво се питаш, Пенелопе? — Катрине се наведе към устните й, за да чуе немощния й глас:

— Защо не ме уби?

Катрине погледна умолително Хари. Той си пое дъх, кимна й и се надвеси над Пенелопе:

— Защото не е успял. Ти не си се дала.

— Поне вече със сигурност знаем, че е той — заключи Катрине, докато препускаха по коридора към изхода.

— Мхм. Значи е изменил почерка си. И предпочитанията си.

— Какви чувства предизвиква това у теб?

— Кое? Че е той ли? — Хари сви рамене. — Никакви. Вилнее убиец, който трябва да бъде заловен. Нищо повече.

— Стига си лъгал, Хари. Поне с мен бъди откровен. Върнал си се заради него.

— Да, защото има опасност да отнеме още човешки животи. Важно е да го пипнем, но не съм го приел твърде присърце. Разбираш ли?

— Да.

— Хубаво.

— Думите му… че щял да се върне и да се ожени за нея, според теб…

— Питаш дали са метафорични? Да. Ще я навестява в кошмарите й.

— Значи той…

— … умишлено я е оставил жива.

— Ти я излъга.

— Да — Хари отвори вратата и се качиха в колата. Катрине отпред, Хари отзад.

— Към Управлението ли? — попита от шофьорското място Андерш Вюлер.

— Да — Катрине посегна към телефона си, който беше оставила да се зарежда в колата. — Съобщение от Бьорн. Кървавите отпечатъци по стълбите най-вероятно са от каубойски ботуши.

— Каубойски ботуши — повтори Хари от задната седалка.

— От онези с тясното токче и…

— Знам на кои ботуши викат каубойски, фигурираха и в свидетелските показания.

— Чии? — поинтересува се Катрине и прегледа есемесите, получени, докато се намираха в болницата.

— На бармана в „Джелъси“. Мехмет някой си.

— Паметта ти е непокътната, трябва да ти се признае. От телевизията ме канят да гостувам на „Неделен магазин“, за да говорим за Вампириста — Катрине започна да пише по клавиатурата.

— Какво ще им отговориш?

— Ще откажа, разбира се. Белман изрично изрази желание публичните изяви по случая да се сведат до минимум.

— Дори ако те спомогнат за по-бързото залавяне на убиеца?

— Какво имаш предвид? — обърна се назад Катрине.

Той сви рамене.

— Първо, главният секретар на полицията ще има повод да се перчи в национален ефир, че сме разкрили случая за три дни. И второ, широката разгласа ще ни помогне да го заловим.

— Че ние разрешили ли сме случая? — Вюлер погледна Хари в огледалото за обратно виждане.

— Разкрихме го, но не сме го разрешили.

— Превод, моля — обърна се Вюлер към Катрине.

— Знаем кой е извършителят, но случаят ще се води приключен само след като дългата ръка на закона залови убиеца. А в дадения случай ръката на закона се оказа възкъсичка. Този тип е обявен за международно издирване от три години.

— Кой е той?

— Нямам сили дори да изрека името му — въздъхна тежко Катрине. — Ти го кажи, Хари.

Хари гледаше през прозореца. Катрине беше права, разбира се. Колкото и да отричаше, истината беше, че той се върна, ръководен единствено и само от егоистични подбуди. Не заради жертвите, не заради благоденствието на града, не и заради престижа на полицейската гилдия. Дори не заради личния си престиж. Причината беше една-едничка: онзи тип се беше измъкнал. Хари, естествено, се чувстваше виновен, задето не го е спрял по-рано, заради всички погубени от него животи, заради всеки ден, през който този човек се разхождаше на свобода. И въпреки това мисълта му беше обсебена не от гузна съвест, а от фикс идеята да го залови. Той, Хари, трябваше непременно да го пипне. Не знаеше защо. Наистина ли се нуждаеше от най-садистичния сериен убиец и изнасилвач, за да намери посока и смисъл на живота си? Един дявол знаеше. Един дявол знаеше и дали този звяр не бе изпълзял от леговището си заради него, заради Хари Хуле. Бе изписал с кръв началната буква от името си на вратата на Ева Долмен и бе разголил татуирания на гърдите си демон пред Пенелопе Раш. Тя попита защо убиецът я е пощадил. И Хари я излъга. Беше я оставил жива с нарочната цел тя да разкаже какво е видяла. Да предаде на Хари онази покана, която той вече беше разчел в местопрестъпленията. Да излезе да си поиграят.

— И така… Коя версия предпочитате? Дългата или кратката?

Четиринайсета глава

Неделя сутринта

— Валентин Йертсен — Хари Хуле посочи лицето, което светна от големия екран на мултимедията срещу разследващата група.

Катрине изучаваше с поглед кафявата коса, хлътналите очи. Навярно силно наведената му напред глава визуално ги правеше още по-вкопани. Тя се питаше как полицейският фотограф му е позволил да позира така. Озадачаваше я и самото изражение. Обикновено на снимките арестуваните изглеждат изплашени, объркани или примирени. От това лице обаче струеше злорадство. Сякаш Валентин Йертсен е знаел нещо, убягнало на полицията. До което впрочем тя вероятно още не се беше добрала.

Хари изчака няколко секунди, докато образът се утаи в съзнанието на колегите му.

— На шестнайсет е обвинен в блудство с деветгодишно момиченце, което подмамил на гребна лодка. Година по-късно съседка се оплакала в полицията, че й налетял в общото перално помещение в мазето. На двайсет и шест години, докато излежава присъда за посегателство върху малолетна, си записва час при зъболекарката в затвора „Ила“. Изтръгва борчето от ръката й и го използва като оръжие, за да я принуди да си събуе найлоновите чорапи и да си ги нахлузи на главата. Изнасилва я върху зъболекарския стол, а после запалва чорапите.

Хари натисна някакъв клавиш на компютъра и снимката на екрана се смени. Присъстващите дружно нададоха сподавен стон. Катрине забеляза как неколцина от най-опитните следователи отвърнаха погледи.

— Показвам ви това не за да ви шокирам, а за да си създадете представа с какво чудовище си имаме работа. Впрочем, Валентин е оставил зъболекарката жива. Точно като Пенелопе Раш. Не ми се вярва да е случайност. Според мен Валентин ни разиграва.

Хари натисна клавиш и на екрана се появи същата снимка на престъпника, само че от сайта на Интерпол.

— Преди близо четири години Валентин извърши зрелищно бягство от „Ила“. Първо пребил до смърт своя съкилийник Юда Юхансен, като обезобразил тялото до неузнаваемост. После Валентин уредил да татуират върху гърдите на мъртвия Юда абсолютно същия демон, какъвто имал на гърдите си, а междувременно скрил трупа в библиотеката, където работел. Юда не се явил на редовното преброяване на затворниците и го обявили за избягал. В нощта на бягството си Валентин облякъл трупа на Юхансен в своите дрехи и го положил върху пода в килията си. Надзирателите, открили неразпознаваемото тяло, изобщо не се усъмнили в самоличността му и никак не се изненадали, че някой е видял сметката на Валентин. Другите затворници яростно мразели Йертсен, както впрочем и всички, осъдени за педофилия. На персонала не му и хрумнало да сверява отпечатъците на мъртвеца с тези на Валентин или да даде биологичен материал от тялото за ДНК анализ. Дълго се шири заблудата, че Валентин Йертсен вече е само история. Докато един ден най-неочаквано, при разследването на едно убийство, се натъкнахме на негова ДНК. Разбира се, не разполагаме с точни данни колко жени е убил и изнасилил, но при всички случаи броят им далеч надвишава броя на подозренията, паднали върху него, и на произнесените над него присъди. Знаем, че една от последните му жертви, преди да потъне вдън земя, е бившата му хазяйка Иря Якобсен. — Поредна снимка. — Направена е в общежитието, където тя се е крила от Валентин. Ако не ме лъже паметта, ти, Бернтсен, пръв посети местопрестъплението, където намерихме Иря удушена под накамарени една върху друга детски дъски за сърф с — както се вижда на снимката — щамповани акули.

Сумтене от дъното на залата.

— Точно така. Клетите наркоманчета бяха задигнали отнякъде дъските, но не бяха успели да ги шитнат.

— Валентин е очистил Иря Якобсен най-вероятно защото е снесла информация за него на полицията. Това е причината да не можем да открием нито един човек, склонен да издаде местонахождението му. Хората се боят за живота си. — Хари се прокашля. — Има и още една сериозна пречка за издирването му. След бягството си от затвора Валентин се е подложил на серия преобразяващи пластични операции. Човекът на тази снимка няма нищо общо с онзи, когото по-късно видяхме на запис от охранителна камера на стадион „Юлевол“. Там картината е доста зърнеста. Валентин, така да се каже, се е погрижил да попадне в кадър по време на футболния мач. Тъй като и до момента издирването му не е дало резултат, подозираме, че впоследствие си е направил още лицеви корекции, извършени най-вероятно в чужбина, защото разпитахме де що пластични хирурзи има в цяла Скандинавия. Предположенията за промяната във физиономията му намират подкрепа и във факта, че Пенелопе Раш не разпозна Валентин на показаните й снимки. За жалост тя не успя да ни даде описание на актуалния му външен вид, а колкото до снимката на профила му в Тиндър, където се представя като Видар, тя сто процента не е негова.

— Торд прегледа фейсбук профила на мнимия Видар — съобщи Катрине. — И, естествено, се оказа фалшив, създаден наскоро на компютър, който не успяхме да локализираме. Последното, според Торд, показва, че Йертсен притежава известни познания за прикриване на киберследи.

— Или просто някой му е помогнал — предположи Хари. — За щастие наш колега видя и разговаря с Валентин Йертсен непосредствено преди той да изчезне от радара ни преди три години. Столе вече не работи като консултант към Отдела за борба с насилието, но се отзова на молбата ми да присъства днес.

Ауне се изправи и закопча едно копче на туиденото си сако.

— Имах съмнителното удоволствие за кратко да лекувам пациент, представящ се под името Пол Ставнес. Като страдащ от шизоидно личностово разстройство, известно и като психопатия, той, за разлика от пациенти с други психични заболявания, съзнаваше особеностите на състоянието си — поне до известна степен. Успя да ме изманипулира така, че да не се досетя кой е и какво е извършил. По време на един сеанс обаче случайно се издаде и се опита да ме убие. После изчезна.

— Описанието на Столе послужи като основа за този фоторобот — Хари смени изображението на екрана. — Показвам го с уговорката, че портретът вече не е съвсем актуален, но поне е по-достоверен от кадъра, заснет на футболния мач.

Катрине наклони глава. На фоторобота косата, носът и формата на очите беше по-различна, а лицето — по-издължено. Но пак излъчваше онова злорадство. Или нещо, което полицаите интерпретираха като злорадство. Ето така би се усмихнал свиреп крокодил например.

— Как е станал вампирист? — попита някой до прозореца.

— Първо, още не съм убеден, че такова нещо наистина съществува — отвърна Ауне. — Възможно е, разбира се, Валентин Йертсен да е започнал да пие кръв по ред причини, но не се наемам да ги коментирам на прима виста.

Последва продължително мълчание.

Хари си прочисти гърлото:

— По телата на жертвите, доказано убити от Валентин Йертсен, до момента не са открити следи от ухапвания. По принцип маниаците се придържат към определен почерк, защото едни и същи фантазии ги тласкат към извършване на престъпленията.

— Колко сигурни сме, че това наистина е дело на Йертсен? — попита Скаре. — А не на някой негов имитатор например?

— Осемдесет и девет процента — отвърна Бьорн Холм.

Скаре се разсмя.

— И как ги изчисли с такава точност?

— Открихме негови косми върху белезниците, с които беше оковал Пенелопе Раш. Най-вероятно са от външната част на дланта му. При ДНК анализ съвпадението се потвърждава сравнително бързо с осемдесет и девет процентова сигурност. Последните десет процента отнемат повече време. След два дни ще разполагаме с окончателен резултат. Колкото до белезниците, могат да се купят по интернет. Представляват имитация на средновековни белезници. Затова са железни, а не стоманени. Популярни са сред двойки, обзавеждащи любовните си гнезденца като средновековни тъмници.

Самотно грухтене.

— А как стои въпросът с железните зъби? — поинтересува се една следователка. — Откъде се е сдобил с тях?

— Тук се затруднихме повече. Не открихме производители на такива зъби. Може някой ковач да му ги е изработил по поръчка. Или Йертсен да си ги е направил сам. Не сме се сблъсквали с такова оръдие на убийство.

— Поведенческа промяна — обади се Ауне, разкопча копчето и освободи шкембето си. — Коренната промяна в човешкото поведение е изключително рядко явление. Хората са непоправими в упорството си да повтарят едни и същи грешки, независимо от натрупването на жизнен опит. Това е лично мое професионално убеждение, яростно оспорвано в средите на психолозите и в моя чест наречено „постулат на Ауне“. Когато все пак наблюдаваме промяна в поведението на индивида, тя обикновено е продиктувана от промяна в обстановката, към която той се адаптира. Фундаменталните подбуди, определящи човешкото поведение, си остават константа. Сексуалните престъпници често откриват нови фантазии и начини да задоволят нагона си и в това няма нищо изненадващо. Причината обаче е постепенното формиране на вкуса му, а не претърпяна коренна промяна. Когато бях тийнейджър, баща ми твърдеше, че като понатрупам житейски опит, ще започна да харесвам Бетовен. Тогава ненавиждах този композитор и бях убеден, че татко греши. Още в съвсем млада възраст Валентин Йертсен е имал широкообхватни сексуални предпочитания. Изнасилвал е и млади, и стари жени, вероятно и момчета. За мъже в зряла възраст нямаме данни, но сигурно са го възпрели чисто практически препятствия: те оказват по-силна съпротива. Педофилия, некрофилия, садизъм… Валентин Йертсен непрекъснато е експериментирал. Ако не броим Свайн Фине Годеника, в Осло Йертсен е престъпникът с най-много убийства на сексуална основа. Щом е решил да обогати менюто си с кръв, при психологически тест положително ще отчетем високи нива по показателя „отвореност към нов опит“. Колкото до добавянето на лимонов сок към кръвта, Йертсен явно по-скоро експериментира с кръвта, а не е обсебен от нея.

— Как да не е обсебен? — възрази гръмогласно Скаре. — Та той убива по една жертва на ден! Докато седим тук, сигурно вече си е набелязал следващата. Нали така, професоре? — той произнесе званието с неприкрита ирония.

Ауне разпери късите си ръце:

— Пак повтарям, това са само догадки. Не знаем нищо със сигурност. Никой не знае.

 

 

— Валентин Йертсен? Сто процента ли сме сигурни, Брат? — попита Микаел Белман. — В такъв случай ми дай две минути да помисля. Да, спешно е, разбрах.

Белман прекрати връзката и остави телефона си върху стъклената масичка. Исабеле току-що изтъкна, че този шедьовър от стъкло, продухано на уста, бил дело на компанията „ClassiCon“, прочута с производството на дизайнерски мебели с колекционерска стойност. Исабеле държала, така натърти, да си купи качествено обзавеждане, вместо да напълни апартамента си с долнопробни боклуци. От мястото си Белман виждаше движението на хидробуси до и от изкуствен плаж край фиорда на Осло. В далечината бръснещите пориви на вятъра разпенваха до бяло почти виолетовата вода.

— Е? — обади се въпросително Исабеле от леглото зад гърба му.

— Водещата разследването пита дали да приеме поканата да участва в тазвечерното издание на „Неделен магазин“. Ще говорят, разбира се, за убийствата на Вампириста. Установихме самоличността на извършителя, но не и местонахождението му.

— Елементарно е. Ако го бяхте пипнали, по телевизията трябваше да се появиш ти, но щом успехът е частичен, по-правилно е да изпратиш твой представител. Предупреди я да говори в множествено число — ние, а не аз. Няма да е зле и да намекне, че извършителят се е прехвърлил през границата.

— И защо?

Исабеле Скойен въздъхна.

— Скъпи, не се прави на по-глупав, отколкото си. Така ми лазиш по нервите.

Белман стана и отиде до вратата към верандата. Постоя там, загледан в туристите, прииждащи към остров Тювхолмен в неделния ден. Някои — за да посетят частния музей за съвременно изкуство „Астрюп Фернли“, други — за да разгледат хипермодерната архитектура и да изпият чаша капучино на баснословна цена. А трети — за да оплакнат око във все още непродадените скъпарски апартаменти. Някъде чу, че в музея изложили мерцедес, върху чиято предна решетка, вместо емблематичната за марката трилъчна звезда, се мъдрело солидно кафяво човешко изпражнение. Намираха се хора да възприемат твърдите изпражнения като маркер на висок социален статус. Други пък изпитваха потребност от тузарски апартамент, последен модел кола и огромна яхта, за да се чувстват добре. А такива като Микаел и Исабеле искаха да имат абсолютно всичко: власт, ала без задушаващи задължения; обществен престиж и уважение, но и достатъчно анонимност, за да си живеят живота; семейство, което да им вдъхва усещане за приютеност и да обезпечава наследяването на гените им, но и свободен достъп до секс извън четирите стени на дома. Апартамент и кола. И твърди изпражнения.

— Значи според теб, ако Валентин Йертсен се поизгуби за известно време, хората автоматично ще помислят, че е офейкал в чужбина, а няма да го отдадат на неспособността на полицията в Осло да го залови. Пипнем ли го обаче, значи сме реагирали светкавично. Но извърши ли междувременно ново убийство, ще ни обърка сметките.

Микаел се обърна към любовницата си. Недоумяваше защо беше решила да разположи голямото двойно легло в дневната вместо в по-подходящата спалня. Още повече че съседите можеха да надничат безпрепятствено в това помещение. Май го беше направила съвсем преднамерено. Исабеле Скойен беше едра жена. Дългите й набити крака стърчаха изпод тежкия златист копринен чаршаф, който се диплеше върху пищните й форми. Само гледката му стигаше да я пожелае пак.

— Подхвърляш една-единствена дума и вече си посял мисълта за чужбина в главите на журналистите. На политически език това се нарича пропаганда. Постига се лесно и действа безотказно. Защото хората са елементарно устроени — тя плъзна поглед надолу по тялото му и се усмихна широко. — Особено мъжете.

С отривист замах тя хвърли чаршафа върху паркета.

Понякога на Микаел му се струваше, че видът на тялото й му допада повече от ласките й. Със съпругата му беше точно обратното, макар обективно погледнато Ула да имаше по-хубава фигура. Просто необузданата, дива страст на Исабеле го възпламеняваше повече, отколкото нежността и тихите, сподавени, плачливи оргазми на Ула.

— Чекия — нареди властно тя, разкрачи се — коленете й заприличаха на наполовина разперени криле на граблива птица — и започна да се задоволява с два едри пръста.

Микаел се подчини. Затвори очи. Неочаквано нещо започна да дрънчи върху стъклената масичка. По дяволите, съвсем забрави за Брат. Напипа вибриращия телефон и натисна зелената слушалка.

— Ало?

Женският глас отсреща каза нещо, но Микаел не го чу заради пронизителната свирка на хидробус.

— Приемай — извика нетърпеливо той. — Ще гостуваш в „Неделен магазин“. В момента съм зает, по-късно ще ти звънна с повече инструкции, става ли?

— Аз съм.

Микаел Белман се вцепени.

— Скъпа, ти ли си? Взех те за Катрине Брат.

— Къде си?

— В службата, къде да съм.

В последвалата твърде продължителна пауза той съобрази, че съпругата му, разбира се, е чула сигнала на корабчето и се е усъмнила. Пое си тежко дъх през устата, докато гледаше как ерекцията му спада.

— Яденето ще е готово чак в пет и половина — съобщи Ула.

— Добре, добре. Какво…

— Телешки стек — отвърна тя и затвори.

 

 

Хари и Андерш Вюлер слязоха от колата пред номер 33 на улица „Йосинг“. Хари запали цигара и огледа червената тухлена сграда, оградена с висок дувар. Когато потеглиха от Главното управление, грееше слънце и всичко преливаше в есенни багри, а докато пътуваха, облаците се скупчиха. Сега пъплеха над хребетите като покрив с цвят на цимент и изсмукваха яркостта на цветовете.

— Това, значи, бил затворът „Ила“ — установи Вюлер.

Хари кимна и дръпна жадно от цигарата.

— Откъде идва прякорът му — Годеника?

— Правел всичко възможно жертвите му да заченат от него и после ги заставял да износят детето.

— А ако откажат?

— Заплашвал ги да се върне и лично да им разпори корема — Хари дръпна за последно, изгаси огънчето в пакета и прибра недопушената цигара. — Да почваме, че да свършваме по-бързо.

 

 

— Правилникът за вътрешния ред не ни позволява да му слагаме белезници, но ще следим разговора с видеокамера — поясни надзирателят, който ги посрещна и поведе към дъното на дългия коридор с две редици сиви стоманени врати. — Спазваме неписаното правило да не го доближаваме на повече от метър.

— И защо? — поинтересува се Вюлер. — Налитал ли е на персонала?

— Не — отговори надзирателят и пъхна ключ в бравата на последната врата. — За двайсет години зад решетките Свайн Фине няма нито едно провинение.

— Тогава?

Надзирателят сви рамене и завъртя ключа:

— Сами ще се досетите за причината.

Отвори вратата и отстъпи встрани. Хари и Вюлер влязоха в килията.

Мъжът върху нара седеше в сянка.

— Фине — подхвана Хари.

— Хуле — гласът прозвуча като каменотрошачка.

Хари разпери ръце към единствения стол в килията.

— Нещо против да седна?

— Щом имаш време. Доколкото чух, работата здраво те е натиснала.

Хари седна. Вюлер застана зад него, пред вратата.

— Той ли е?

— Кой?

— Много добре знаеш кой.

— Ще ти кажа, ако ми отговориш честно на един въпрос. Липсва ли ти?

— Кое, Фине?

— Да се надлъгваш с равностоен противник. Какъвто някога имаше в мое лице.

Мъжът се наведе напред, лицето му попадна в снопа на навлизащата от високия прозорец светлина. Хари долови как дишането на Вюлер се учести. Решетките насякоха с полегати светли и тъмни райета сипаничавата, удебелена ръждивокафява кожа по лицето на затворника, нагъсто набраздено от дълбоки бръчки, изсечени сякаш с нож чак до костта. На главата си бе вързал червена кърпа като индианец, а над дебелите му мокри устни се виеше мустак. Зениците в кафявите ириси бяха малки, склерите — жълтеникави, но той имаше мускулесто, слабо тяло на двайсетгодишен младеж. Хари пресметна наум. По негови изчисления Свайн Фине Годеника гонеше седемдесет и пет години.

— Първия път не се забравя, нали, Хуле? Името ми винаги ще оглавява списъка с постижения ти. Отнех ти девствеността, така да се каже — разсмя се затворникът. Все едно си правеше гаргара със ситни камъчета.

— Е, добре — Хари преплете пръстите на двете си ръце. — Щом ще възнаградиш моята откровеност с откровеност, ще ти отговоря: не ми е липсвало. Наистина никога няма да те забравя, Свайн Фине. Нито теб, нито онези, които осакати и уби. Редовно ме навестяват през нощта.

— И мен. Верни са ми те, моите годенички.

Дебелите му устни се разтвориха, той се ухили и вдигна дясната си ръка пред окото си. Хари чу как Вюлер отстъпи назад и неволно се блъсна във вратата. Тя леко издрънча. Окото на Фине се взираше във Вюлер през дупка в дланта му, достатъчно голяма да промушиш топка за голф през нея.

— Не се бой, момче — успокои го Фине. — От шефа си трябва да се страхуваш, не от мен. Беше на твоята възраст, когато ме хвана и ме повали на земята. Приведе ме в безпомощно състояние, но въпреки това опря пищова си в ръката ми и натисна спусъка. Шефът ти има черно сърце, от мен го запомни, момче. И сега пак е прежаднял. Копие на убиеца, дето вилнее из града. Тяхната жажда е същински пожар. Неслучайно има един особено изразителен лаф: „потушавам жаждата си“. Докато не потушат този пожар в гърлото си, той ще продължава да изпепелява всичко, до което се докосне. Не е ли така, Хуле?

Хари се покашля.

— Сега е твой ред да изпълниш уговорката си, Фине. Къде се крие Валентин?

— И преди сте идвали да ме питате. Ще се повторя: докато Валентин лежеше тук, почти не сме общували. А откакто избяга, вече има близо четири години.

— Двамата действате по сходен начин. Говори се дори, че се е учил от теб.

— Глупости. Валентин си е роден научен. Вярвай ми.

— На негово място къде би се скрил?

— Достатъчно близо, за да попадна в обсега на набитото ти око, Хуле. Този път щях да съм по-подготвен.

— В града ли е? Под нова самоличност ли се подвизава? Сам ли действа, или със съучастник?

— Променил е тертипа, а? Ръфа, лочи кръв. Може пък да не е Валентин.

— Той е. Как да го хвана?

— Няма да го хванеш.

— Защо?

— По-скоро ще умре, но няма да се върне тук. На него фантазиите не му стигат, той има нужда да ги осъществява.

— Май все пак го познаваш доста добре.

— Знам какво го тласка.

— Какво? Същите дяволски хормони като теб ли?

Старецът сви широките си рамене.

— Всеизвестно е, че свободният морален избор е илюзия. Единствено химическият състав в мозъка определя поведението ни — и моето, и твоето, Хуле. На някои типове поведение поставят определена диагноза: хиперкинетично разстройство с дефицит на внимание, генерализирана тревожност. Назначава се медикаментозно лечение, психотерапия. Други получават етикет „престъпник“ и „злодей“ и ги лишават от свобода. Причината обаче е една и съща. Химичен дисбаланс в мозъка. Подкрепям възгледа, че трябва да лишават от свобода изнасилвачи като мен. Дявол да го вземе, ние се гаврим с дъщерите ви — засмя се стържещо Фине. — Изметете ни от улиците, заплашете ни с наказания, за да не следваме поведението, което ни диктуват сбърканите ни мозъци. Но не. Вие сте толкова жалки, че от страх ви е нужно морално оправдание, та да ни тикнете зад решетките, и скалъпвате разни тинтири-минтири за свободен избор и свято наказание. То било част от висша справедливост, която се основава на универсален, вечен морал. Моралът не е нито универсален, нито вечен. Той в най-голяма степен зависи от духа на времето, Хуле. Преди няколко хилядолетия радушно приемали секса между мъже, после започнали да затварят хомосексуалистите в тъмници, а сега политиците крачат рамо до рамо с гейовете на техните паради. Всичко се определя от конюнктурните потребности на обществото. Моралът е гъвкава категория, чието съдържание се променя в съответствие с духа на времето. Моят проблем е, че съм роден във време и страна, където обществото отхвърля мъжете, разпръскващи безразборно семето си. Ала след една пандемия например, когато човешкият род ще има нужда да се изправи на крака, Свайн Фине Годеника ще бъде опора на обществото и спасение за човечеството. Нали, Хуле?

— Ти поне само заплашваш жените да родят децата ти, а Валентин ги убива. Защо не ми помогнеш да го хвана?

— В момента не ти ли помагам?

— Залъгваш ме с общи приказки и демагогски дрънканици. Ако ми дадеш нещо по-конкретно, ще кажа една добра дума пред началството да ти намалят присъдата.

Хари чу как Вюлер започна да търка подметките си в пода.

— Наистина ли? — Фине поглади мустак. — Макар да си наясно, че изляза ли оттук, веднага ще подновя старата си практика? Явно за теб е много важно да хванеш Валентин, щом си склонен да пожертваш честта на толкова много невинни жени. Но ти просто не можеш другояче — той потупа слепоочието си с пръст. — Химическият дисбаланс…

Хари мълчеше.

— Но да отговоря на щедрото ти предложение. Първо, през март идната година присъдата ми изтича и ще ме пуснат. Кажи-речи вече съм я излежал. Второ, преди две седмици ме пуснаха в отпуск и знаеш ли? Домъчня ми за килията. Благодаря ти за предложението, но няма нужда. Я ми кажи при теб как е хавата, Хуле. Оженил си се, чувам. Имал си и доведено копеле, така ли? Спокойно ли живеете?

— Мхм. Това ли е всичко, което ще ми кажеш, Фине?

— Да. Ще ви следя с интерес.

— Мен и Валентин ли?

— Теб и семейството ти. Ще очаквам да те видя в комитета по посрещането ми, когато ме пуснат — смехът на затворника премина в мокра кашлица.

Хари стана и даде знак на Вюлер да почука на вратата.

— Благодаря ти, че ми отдели от скъпоценното си време, Фине.

Престъпникът вдигна дясната си ръка пред лицето и махна.

— До скоро виждане, Хуле. Беше ми приятно да обменим информация за бъдещите си п-планове.

През дупката на ръката му лъсна зловещата му усмивка.

Петнайсета глава

Неделя вечерта

Ракел седеше до кухненската маса. Шумът и ежедневните ангажименти тушираха до известна степен болките, но останеше ли без работа, която да я разсейва, вече не можеше да ги игнорира. Почеса се по ръката. Снощи обривът беше съвсем лек, сега се зачерви силно. Когато лекарят я попита дали уринира редовно, тя машинално отговори утвърдително, но сега, след като започна да обръща повече внимание на посещенията си в тоалетната, забеляза, че през последните две денонощия почти не е отделяла течности. Освен това все се задъхваше. Като човек с лоша физическа подготовка, а тя тренираше редовно.

От входната врата се чу дрънчене на ключове. Ракел стана.

Вратата се отвори. Влезе Хари — блед и уморен.

— Отбих се само да се преоблека — поясни той, погали я по бузата и тръгна към стълбите.

— Как върви? — попита тя.

Гърбът му хлътна в спалнята.

— Супер! — извика той. — Разбрахме кой е.

— И вече няма да прекарваш толкова време в службата, нали? — прошепна вяло тя.

— Какво?

Отгоре се чу тропане — Хари си беше изхлузил панталона и го беше смотал в краката си, както правят децата или пияните.

— Щом гениалният ти мозък е разрешил случая…

— Ето тук е проблемът — той се появи на вратата горе. Беше си облякъл тънък вълнен пуловер. Подпря се на рамката и си обу чифт вълнени чорапи. Ракел все го поднасяше, че само дядовците носели вълна и през лятото. Каква по-печеливша стратегия за дълголетие от това, да подражаваш на възрастните, отвръщаше Хари. Те се явяват своеобразни победители, нали са оцелявали успешно толкова много години. — Нищо не съм разкрил. Убиецът сам реши да се издаде. — Хари се изправи и потупа джобовете си. — Ключовете — върна се в спалнята. — В Юлеволската болница се запознах с доктор Стефенс. Представи се като твой лекуващ лекар.

— Я виж ти. Скъпи, май ще е добре да поспиш няколко часа. Забравил си ключовете на вратата.

— Нали каза, че си ходила само на преглед?

— Каква е разликата?

Хари излезе от спалнята и взе стъпалата на бегом. Прегърна Ракел.

— Прегледът е едно, лечението — съвсем друго — прошепна той в ухото й. — Щом имаш лекуващ лекар, значи в момента се подлагаш на лечение. А доколкото съм запознат, човек се подлага на лечение, ако при прегледа е установено заболяване.

Ракел се засмя и се сгуши в него.

— Главоболието си го установих сама. А лечението се провежда с обезболяващи, Хари.

Той я отдръпна леко от себе си и я огледа изпитателно.

— Да не премълчаваш нещо?

— За друго нямаш време, а за такива глупости имаш! — Ракел отпъди болките, наведе се, гризна го за ухото и го бутна към вратата. — Хайде, приключвай с тези убийства и се прибирай при мама. Иначе ще си разпечатам на триизмерен принтер пластмасов домошар.

Хари се усмихна и дръпна ключовете от вратата. Изведнъж се сепна и започна да ги разглежда.

— Какво има? — попита Ракел.

 

 

— Имал е ключ за апартамента на Елисе Хермансен — оповести Хари, качи се в колата и затръшна силно вратата. — Най-вероятно и за дома на Ева Долмен.

— Откъде ти хрумна? — Вюлер освободи ръчната спирачка и потегли надолу по полегатата входна рампа. — Разпитахме всички лицензирани ключари в града. Нито един не е изработвал дубликат на ключ от двете жилищни сгради.

— Защото убиецът сам си е изработил дубликати. От полимер.

— Как така от полимер?

— С обикновен триизмерен принтер за петнайсет хиляди крони. Нужен му е бил само достъп до оригиналните ключове за няколко секунди. Може да ги е заснел или да е взел восъчен отпечатък от тях. После го конвертира в триизмерен компютърен файл. И е чакал нищо неподозиращата Елисе Хермансен в дома й. Затова тя е окачила веригата. Мислела е, че е сама.

— И как според теб се е сдобил с оригиналите? В сградите, където са живеели жертвите, няма монтирана сигнално-охранителна техника, но е дежурел охранител. Всички охранители представиха алиби и отричат да са предоставяли ключове на външни лица.

— Знам. Нямам представа как е станало, просто съм сигурен, че е станало точно така.

И без да поглежда младия си колега, Хари усещаше скептицизма му. Съществуваха стотици други обяснения защо Елисе Хермансен е окачила веригата на вратата си. Хари не изключваше нито едно. Неговият приятел Сабото, запален комарджия, твърдеше, че човек лесно се научавал да изчислява вероятностите и да изиграва картите си по оптималния начин. Но добрите картоиграчи се отличавали от посредствените по способността да отгатнат как разсъждава противникът. За целта се налагало да асимилираш и отсееш огромно количество информация, а усилието за това напомняло опит да доловиш шепот в разгара на бушуваща буря. Може и да беше прав. Впрочем, през бурята от събрани сведения за Валентин Йертсен, измежду купищата доклади, натрупания опит от други серийни убийства, всички призраци на убити хора, които не бе успял да спаси по време на кариерата си, Хари долавяше глас. Гласът на Валентин Йертсен. „Превзех ви отвътре — шептеше той. — През цялото време се намирах под носа ви.“

Хари си извади телефона. Катрине вдигна на второто прозвъняване.

— В гримьорната съм, Хари.

— Според мен Валентин е използвал триизмерен принтер. Може той да ни отведе при него.

— Как?

— Магазините за електроника регистрират клиентите с име и адрес, ако стойността на покупката надхвърля определена сума. В Норвегия досега са продадени едва две-три хиляди такива принтера. Ако всички от екипа преустановят другата си дейност и се захванат с тази следа, за едно денонощие ще съставим списък с имената на купувачите, а за още едно ще зачеркнем деветдесет и пет процента от тях. Ще ни останат двайсетина. От тях ще отсеем кои са дали фалшиви имена или са се представили под чуждо име, като сверим с посочения от тях адрес в гражданския регистър или се обадим по телефона за потвърждение и някой отрече да е купувал триизмерен принтер. Повечето магазини за електроника са оборудвани с охранителни камери и бързо ще проверим заподозрените, защото от данните в търговската информационна система ще научим часа на покупката. А понеже убиецът най-вероятно е купил принтера от най-близкия магазин, ще се сдобием и с приблизителното му местонахождение. Като разпространим кадрите от покупката в медиите, ще получим сигнали от очевидци къде е засичан.

— Как ти хрумна това с принтера, Хари?

— Олег подхвърли нещо за оръжия, разпечатани по тази технология…

— И да зарежем всички други следи, а? За да хвърлим всичките си усилия във версия, хрумнала ти на сладка раздумка с Олег?

— Точно така.

— Нали затова те викнахме, Хари. Идеята ни е партизанският ти отряд да работи по подобни нетрадиционни версии, не основният екип.

— Отрядът засега се състои само от мен, а ми трябват твоите ресурси.

Хари чу как Катрине се разкикоти.

— Ако на твое място беше друг, отдавна да съм затворила.

— Късметлия съм, значи. Виж, от три години издирваме Валентин без успех. Разполагаме само с тази следа.

— Дай ми време да помисля след предаването. До броени минути ще сме в ефир. Главата ми е пълна с неща, които трябва да кажа или да не казвам. А в стомаха ми пърхат пеперуди.

— Мхм.

— Някой съвет за телевизионна дебютантка?

— Облегни се назад, дръж се спокойно, бъди гениална и остроумна.

Чу как тя се усмихна.

— Като теб?

— Глупости. А, да: дано не си пила.

Хари прибра телефона в джоба на якето си. Приближаваха онова място, където „Шлемдалсвайен“ пресича „Расмус Виндерен“. Светофарът светна червено. Спряха. Хари не се стърпя. Така и не се научи. Погледна към перона оттатък релсите. Тук преди двайсет години изгуби управление над полицейска кола по време на автомобилна гонка, колата прелетя над трамвайните релси и се заби в бетона. Колегата на пасажерското място загина. Колко ли пиян е бил тогава? Така и не го изследваха за алкохол в кръвта. В доклада излъгаха, че е шофирал неговият спътник. Всичко за доброто на гилдията.

— … спасяването на човешки живот ли? — долетя сякаш отдалече гласът на Вюлер.

— Кое? — не разбра Хари.

— Попитах те кое те мотивираше да разследваш убийства. Желанието да спасяваш човешки живот или стремежът да залавяш убийци?

— Мхм. Думите на Годеника ли те вкараха в размисъл?

— Спомних си лекциите ти. Останал съм с впечатлението, че си обожавал работата си на следовател.

— Вършех я, защото само за това ме биваше — поклати глава Хари. — Иначе я ненавиждах.

— Наистина ли?

Хари сви рамене. Светна зелено. Потеглиха бавно към „Маюрстюа“ и вечерния мрак, който пъплеше срещу тях от котловината на Осло.

— Остави ме до бара — поиска Хари. — Където е имала среща първата жертва.

 

 

Катрине стоеше зад кулисите и оглеждаше малкия пуст остров в светлия кръг. Островът представляваше черна платформа с три стола и маса. На единия стол седеше водещият на „Неделен магазин“, който съвсем скоро щеше да я представи като първия си гост. Катрине се опита да не мисли за морето от очи, да се абстрахира от сърцебиенето си, да си избие от главата, че в момента Валентин се разхожда на свобода и макар да са сигурни кой е авторът на убийствата, не могат да го спрат. Вместо това тя си повтаряше инструкциите на Белман: да изглежда убедителна и спокойна, когато съобщава, че извършителят е разкрит, но още не е заловен и е възможно да е напуснал пределите на страната.

— Десет секунди до началото! — извика помощник-режисьорката на предаването, с клипборд в ръка и слушалки. Започна да отброява на обратно.

Изневиделица се появи мисълта за онази идиотска, маловажна дреболия от днес. Дали защото беше изморена и нервна, или пък мозъкът й търсеше пристан в такива дреболии, когато му предстоеше да се съсредоточи върху нещо голямо и плашещо? И така… Отби се при Бьорн да помоли да побързат с анализа на биологичните следи от стълбището, за да не бъде голословна по време на телевизионното интервю. Понеже беше неделя, в помещенията завари шепа криминалисти, ангажирани с работа по убийствата на Вампириста. Вероятно именно тази пустота наруши равновесието й. Тя влезе в тесния кабинет на Бьорн. Някаква жена се беше надвесила над него. Явно си казаха нещо смешно или кой знае, но и жената, и Бьорн избухнаха в смях. Обърнаха се към Катрине. Жената беше новоизлюпената шефка на отдела, еди-коя си Лиен. Катрине си спомняше какво й мина през ума, когато Бьорн й съобщи за назначението: момичето е твърде зелено и неопитно; по-редно би било поста да заеме Бьорн. По-точно: да приеме предложението да оглави отдела, защото на практика му бяха предложили. Той обаче им отговорил в присъщия си стил: защо ще се лишавате от кадърен криминалист, за да си навлечете слаб ръководител? От тази гледна точка госпожа или госпожица Лиен беше подходящ избор. Катрине не беше чувала да се е отличила в практическата работа. В отговор на молбата на Катрине да ускорят анализа Бьорн спокойно й обясни, че трябва да пита шефката му, защото тя определя приоритетните задачи. И въпросната Лиен обеща с уж благосклонна усмивка да се допита до подчинените си кога ще успеят да приключат. Тогава Катрине повиши тон. Допитването не й вършело работа, така обясни. Убийствата на Вампириста са най-важният случай в момента и всички служители с опит го разбират. Освен това ще направи лошо впечатление, ако в телевизията заяви, че няма отговор на въпросите им, защото новата шефка на криминалистите вижда приоритетите по друг начин.

Берна! Берна Лиен! Катрине си спомни малкото й име, понеже намираше прилика между нея и Бърнадет от сериала „Теория за големия взрив“ — онази, дребничката очиларка с огромните цици.

— Добре, ще ги пришпоря да довършат експресно анализа. Все пак делото за пребитото дете в Акер и убийствата на честта в Стовнер могат да почакат, какво толкова — съгласи се Лиен. Чак когато продължи с нормален, сериозен тембър, Катрине схвана, че покорното й гласче отпреди малко е било престорено, иронично. — Резултатите от анализа трябва да са готови максимално бързо, защото така бихме могли да предотвратим следващи убийства. С това съм съгласна, Брат. Именно тези съображения, а не изявата ти в телевизията, натежават в полза на решението ми да обявя въпросния анализ за най-спешен. Ще ти се обадя след двайсет минути, става ли?

Катрине само кимна и си тръгна. Отиде право в Управлението, затвори се в дамската тоалетна и си почисти лицето от грима, който си бе сложила, преди да тръгне към Експертно-криминалния.

Началната заставка на „Неделен магазин“ се завъртя. Водещият — вече на мястото си — изпъна гръб и разгря лицевата си мускулатура с няколко преразтеглени усмивки, които освен чисто подготвителната си функция нямаше да му свършат работа за тазвечерната тема на предаването.

Катрине усети как телефонът й вибрира в джоба на панталона. Като водеща разследване беше длъжна да бъде на разположение непрекъснато, затова не спази настоятелната подкана да изключи не само звука, а изобщо апарата си в студиото. Беше получила есемес от Бьорн.

„Отпечатъците по входната врата на Пенелопе дадоха съвпадение в базата данни. Валентин Йертсен. Ще те гледам. Break a leg^[7].“

Момичето до Катрине й повтори наставленията си: щом чуе името си, веднага да тръгне към водещия и да се настани в еди-кой си стол. Катрине кимна.

Break a leg. Все едно дебютира на театрална сцена. Въпреки това вътрешно се усмихна.

 

 

Хари влезе в бар „Джелъси“ и се огледа. Установи, че врявата от десетки човешки гласове е подвеждаща. Защото не виждаше други посетители — освен ако в сепаретата покрай едната стена не се беше скрил някой. Шумът идваше от футболния мач, който вървеше по телевизора зад барплота. Хари седна на един от високите столове и се загледа в екрана.

— „Бешикташ“ срещу „Галатасарай“ — усмихна се барманът.

— Турски футбол, нали?

— Да — мрачно потвърди мъжът. — Интересувате ли се от турското първенство?

— Не.

— И по-добре. Цялата работа е пълно безумие. Ако подкрепяш гостуващия отбор и победят те, след мача трябва незабавно да се прибереш по най-бързия начин. Иначе рискуваш да те гръмнат.

— Мхм. Религиозен конфликт ли е намесен, или класово неравенство?

— Намесено е единствено желанието за победа — барманът спря да полира халбата в ръцете си и погледна Хари.

— Разбираемо е — сви рамене Хари. — Казвам се Хари Хуле и съм… бях старши инспектор в Отдела за борба с насилието. Наеха ме като сътрудник във връзка с…

— Елисе Хермансен.

— Да. В показанията си споменавате посетител с каубойски ботуши, който бил в заведението по същото време като Елисе и мъжа, с когото е имала среща.

— Точно така.

— Какво друго се сещате за него?

— Почти нищо. Влезе точно след Елисе Хермансен и седна ей в онова сепаре.

— Успяхте ли да го огледате?

— Да, но за кратко и съвсем бегло. Не мога да го опиша. Както и сам установявате, сепарето е закътано и остава извън полезрението ми, докато съм зад бара. Мъжът не поръча нищо и после си тръгна. Често се случва с моите клиенти. Барът им се струва доста замрял. Когато държиш питейно заведение, ти трябват хора, за да привличаш още хора. Не забелязах кога точно си е отишъл и не съм се замислял за евентуална връзка с престъплението. Нали Елисе Хермансен е била убита в апартамента си?

— Да.

— И допускате, че я е проследил до дома й ли?

— Напълно възможно е. Мехмет, нали?

— Да.

Инстинктивната симпатия, която изпита към непознатия, подтикна Хари да изкаже мислите си на глас:

— Ако обстановката в даден бар не ми допадне, изобщо няма да сядам вътре, а просто ще си тръгна. А вляза ли, ще си поръчам нещо за пиене, вместо да кисна на празна маса в някое кьоше. Възможно е да я е проследил до бара, преценил е ситуацията и е схванал, че тя ще си тръгне без партньор оттук, тогава е избързал и я е причакал в апартамента й.

— Ужас. Що за психопат. Горкото момиче. А, ето го мъжа, с когото тя имаше среща онази вечер.

Мехмет кимна към вратата. Хари се обърна. Виковете на феновете на „Галатасарай“ бяха заглушили влизането на плешив, трътлест мъж в шушляков елек и черна риза. Той седна до бара и кимна на Мехмет със скована физиономия:

— Една бира.

— Гайр Сьоле? — попита Хари.

— Уви, същият — мъжът се засмя глухо, без да променя изражението си. — Журналист ли сте?

— Полицай. Интересува ме дали някой от вас двамата е виждал този мъж — Хари постави върху барплота фоторобота на Валентин Йертсен. — Най-вероятно се е подложил на сериозна пластична операция, затова използвайте въображението си.

Мехмет и Сьоле огледаха снимката. И двамата поклатиха глава.

— Зарежи бирата — каза Сьоле. — Ще се прибирам.

— Нали виждаш, че вече я налях — възрази Мехмет.

— Трябва да изведа кучето. Дай я на полицая, изглежда ми жаден.

— Мхм. Само последен въпрос, Сьоле. В показанията си споменавате, че Елисе ви е разказала за мъж, който я преследвал и заплашвал гаджетата й. Вярвате ли в съществуването на такъв човек?

— Защо ще ме лъже?

— Например за да ви намекне да не й досаждате занапред.

— Хе-хе, а, сега разбирам какво имате предвид. Ами знам ли? Сигурно си е имала разни трикове да разкарва жабоците — опитът на Гайр Сьоле да се усмихне се увенча с печална гримаса. — Жабоци като мен.

— Мхм. Дали през живота си е целувала много жабоци?

— Тиндър носи разочарования, но човек не спира да се надява, нали?

— Въпросният преследвач… успяхте ли да разберете дали става дума за случаен навлек или за мъж, с когото е имала връзка?

— Не — Гайр Сьоле дръпна ципа на елека си чак до брадичката, макар навън да не беше студено. — Ще тръгвам.

Вратата зад него се хлопна. Хари сложи стотачка върху барплота.

— Подозирате някой бивш на жертвата ли? — Мехмет му върна ресто. — Мислех, че убийствата са свързани с пиене на кръв и секс.

— Така е, но при такива престъпления обикновено е намесена и ревност.

— А ако не е?

— Тогава мотивът е онова, което споменахте.

— Кръв и секс?

— Желанието за победа — Хари погледна чашата. Бирата открай време го засищаше, но после го налягаше умора. Първите глътки му харесваха, после вкусът го потискаше. — Като казах победа, мачът върви към загуба за „Галатасарай“. Имате ли нещо против да пуснем „Неделен магазин“ по първи канал?

— Ами ако съм фен на „Бешикташ“?

Хари кимна към най-горния огледален рафт.

— Тогава нямаше да държите знаме на „Галатасарай“ зад бутилката с „Джим Бийм“.

Барманът спря погледа си върху Хари. Усмихна се широко, поклати глава и посегна към дистанционното.

 

 

— Не можем да твърдим със стопроцентова категоричност, че вчерашният нападател на жената в „Ховсетер“ е идентичен с убиеца на Елисе Хермансен и Ева Долмен — заяви Катрине. Порази я тишината в студиото, сякаш всичко наоколо беше наострило уши и притаило дъх. — Но снетите биологични следи и свидетелски показания свързват едно конкретно лице с вчерашното посегателство. И понеже въпросното лице се издирва след бягство от затвора, където е излежавало присъда за сексуално престъпление, решихме да оповестим името му.

— И ще го направите за пръв път тук, в ефира на „Неделен магазин“?

— Точно така. Истинското му име е Валентин Йертсен, но се представя с различни псевдоними.

Катрине забеляза леко разочарование по лицето на водещия, задето беше изстреляла новината просто така, без никаква прелюдия, която да нагнети напрежението. Явно журналистът си беше представял, че сензационното разкритие ще бъде предшествано от вербален еквивалент на барабанен туш.

— Това представлява фоторобот на Йертсен. Така е изглеждал преди три години — продължи Катрине. — Има данни, че междувременно се е подложил на серия от мащабни пластични операции, но този портрет все пак дава най-обща представа за външния му вид — Катрине вдигна рисунката към зрителската трибуна, където присъстваха петдесетина души. Според екипа те придавали на атмосферата допълнителна автентичност. Катрине изчака камерата отпред да светне червено и задържа портрета, та хората пред малките екрани в домовете си да запомнят физиономията на Валентин. Водещият се разтапяше от кеф. — Молим всички, които разполагат с някаква информация за този човек, да се свържат с горещата ни телефонна линия — призова Катрине. — Този фоторобот, името на издирваното лице и известните му псевдоними, както и номерата на нашите телефони, ще откриете на сайта на полицейски окръг Осло.

— Няма никакво време за губене, уважаеми зрители — допълни водещият към камерата. — Защото има риск убиецът да нанесе следващия си удар още довечера — той се обърна към Катрине. — А вероятно и след броени минути, нали?

На Катрине й стана ясно, че от нея се очаква да подсили ужасяващата картина как Вампириста смуче прясна, още топла-топла кръв.

— Не желаем да изключваме нищо — отвърна тя.

Белман настоя Катрине да заучи готовата формулировка дума по дума. Според него, за разлика от „не можем да изключим нищо“, „не желаем“ създавало усещането, че полицията в Осло разполага с достатъчно информация да изключи част от вероятностите, но е предпочела да не го прави.

— По мои данни е възможно Валентин Йертсен да е напуснал страната в промеждутъка от последното му нападение до излизането на резултатите от изследванията, които го уличиха като извършител. Най-вероятно Йертсен разполага с укритие в чужбина, което използва, откакто преди три години го обявиха за международно издирване.

Веднъж разбрала медийната стратегия на Белман, Катрине бързо съобрази как да поднесе тази „новина“. „По мои данни“ отвеждаше мисълта към агенти под прикритие, тайни информатори и обстойна полицейска работа, а твърдението, че през изминалите три години Валентин се е намирал в чужбина, звучеше съвсем достоверно и освен това дискретно прехвърляше отговорността за неуспешното му залавяне от плещите на норвежката полиция върху службите в съответните неназовани конкретно страни.

— Как се залавя вампирист? — попита водещият и се обърна към другия стол. — Да хвърли светлина по този въпрос, поканихме Халстайн Смит, професор по психология и автор на редица статии по темата. Имате думата, професоре.

Катрине погледна другия гост, седнал през един стол. Навярно трудно се побираше в един кадър заедно с водещия и нея. Носеше големи очила и екстравагантно многоцветно сако, най-вероятно домашна изработка. Външният му вид влизаше в ярък контраст със строгия тоалет на Катрине: черни, впити кожени панталони, опънато черно латексово яке и пригладена назад коса, лъщяща от гел. Знаеше, че изглежда добре и в сайта на полицията след предаването ще завалят коментари и покани. Не й пукаше. Белман не й постави условие как да бъде облечена. Дано онази кучка Лиен гледа в момента.

— Ами… — Смит се усмихна глупашки.

Катрине забеляза как водещият се готви да се намеси, притеснен да не би гостът да си е глътнал граматиката.

— Първо, не съм професор. Все още работя над докторската си дисертация. Но ако успея да я защитя, непременно ще се похваля.

Зрителите в студиото се разсмяха.

— Второ, моите статии не са публикувани в реномирани специализирани издания, а само в списания със съмнителен авторитет, които отпечатват материали на непризнати маргинали. Едно от тях се казва „Психо“, като едноименния трилър на Хичкок. Публикациите ми там впрочем са най-голямото падение в академичната ми кариера.

Нова порция смях.

— Но наистина съм психолог — увери той, обърнат към публиката. — Завърших университета „Миколас Ромерис“ във Вилнюс с успех над средния. И в кабинета си имам съвсем истинска кушетка, на която да легнеш и да зяпаш тавана срещу хиляда и петстотин крони на час, докато аз се преструвам, че си водя бележки.

За миг развеселената публика и водещият сякаш забравиха за сериозната тематика. Смит обаче ги върна към нея:

— Но нямам представа как се залавя вампирист.

Тишина.

— Поне не мога да предложа общовалидна успешна формула. Вампиристите са рядкост, а още по-голяма рядкост е да извършат нападение. Нека първо направя уговорката, че разграничаваме два вида вампиристи. Първият е сравнително безобиден. Към него спадат вампиристи, привлечени от мита за безсмъртния, кръвопиещ полубог, върху който са изградени съвременните разкази за вампири от типа на легендата за граф Дракула. Тази разновидност на вампиризма има осезаем еротичен привкус и е коментирана дори от нашия любим Зигмунд Фройд. Вампиристите от този вид не отнемат човешки живот. Другите, опасните, страдат от така наречения клиничен вампиризъм — известен още и като синдром на Ренфийлд. Те изпитват натрапчива потребност да консумират кръв. Повечето статии по темата са публикувани в съдебнопсихиатрични списания, защото по традиция там се поместват материали за престъпления, извършени с изключителна жестокост. Вампиризмът като феномен обаче така и не е признат от господа утвърдените психиатри. Не го смятат за нищо повече от предпоставка за сензация и поле за изява на мистификатори. В справочниците по психиатрия вампиризмът дори не се споменава. Ние, изследователите на вампиризма, често сме обект на упреци, че си измисляме несъществуваща болест. През последните три дни ми се щеше критиците ни да бяха прави. Но, уви, грешат. Вампири няма, но вампиристи съществуват.

— Как един човек се превръща във вампирист?

— На този въпрос не може да се даде универсален отговор, но в класическия случай всичко започва с някакво ключово събитие в детството. Бъдещият вампирист преживява инцидент, при който самият той или някой друг получава силен кръвоизлив. Или опитва вкуса на кръвта. Това предизвиква интереса му. Известният вампирист и сериен убиец Джон Джордж Хейг например е бил наказван от майка си, религиозна до фанатизъм. Биела го е с четка за коса, а после той е облизвал потеклата от раните кръв. По-късно, през пубертета, кръвта обикновено става източник на сексуална възбуда. Тогава бъдещият вампирист започва да експериментира с кръв; първоначално изпробва така наречения автовампиризъм, тоест нанася си рани с остри предмети и пие от собствената си кръв. После убива мишка, плъх, котка или друго дребно животно и опитва от неговата кръв. И така, постепенно, лека-полека набира куража да пие кръв от друг човек. В общия случай след това го умъртвява. Така се превръща в пълнокръвен вампирист. Двусмислицата не беше умишлена.

— А как се вписва изнасилването в цялото престъпление? Знаем, че Елисе Хермансен е станала обект на сексуално посегателство.

— Макар сексуалното често да съпътства престъпния акт, за зрелия вампирист то отстъпва пред удовлетворения стремеж към власт и контрол. За Джон Джордж Хейг например половият контакт е стоял на заден план. Държал предимно на кръвта на жертвите си. Между другото, пиел я от чаша. Убеден съм, че за Вампириста в Осло кръвта също е по-важна от сексуалния акт.

— Старши инспектор Брат?

— Ъъъ… да?

— Съгласна ли сте с господин Смит? Кръвта по-важна ли е за издирвания вампирист от секса?

— Нито имам право, нито искам да коментирам.

Водещият побърза да се обърне пак към Смит. Стана му ясно, че той е по-благодатният събеседник.

— Господин Смит, вампиристите смятат ли се за вампири? С други думи, мислят ли се за безсмъртни, стига да избягват слънчева светлина? Въобразяват ли си, че с ухапване могат да превърнат някого също във вампир, и прочее?

— Това не важи за клиничния вампирист, страдащ от синдрома на Ренфийлд. Решението да нарекат синдрома именно на Ренфийлд, слуга на граф Дракула в романа на Брам Стокър, не е особено сполучливо. По-правилно би било да се казва „синдром на Нол“ по името на психиатъра, който го споменава за пръв път. От друга страна, Нол не се е отнасял сериозно към вампиризма. Статията му за синдрома била замислена като пародия.

— Възможно ли е този човек да не е болен, а някакъв наркотик да поражда жаждата му за човешка кръв, както например метилендиоксипировалеронът, известен и като „соли за вана“, през 2012 подтикнал злоупотребяващи с него да нападат хора в Маями и Ню Йорк, за да ядат от телата им?

— Не. Консуматорите на МДПВ са проявили канибализъм в състояние на тежка психоза. Не са били способни да разсъждават рационално или да съзнават последствията от действията си. Полицията ги е заловила на местопрестъплението, без те да направят опит да избягат. Типичният вампирист също е подвластен на жаждата си за кръв и понякога също губи трезвия си разсъдък, но в конкретния случай действа по предварително начертан план, защото тя или той дори не е оставил следи — ако се вярва на „Ве Ге“.

— Възможно е да е жена?

— Просто се опитах да проявя политическа коректност. Повечето вампиристи са мъже, особено когато пиенето на кръв е в комбинация с насилствени прояви като в настоящия случай. Вампиристките се задоволяват с автовампиризъм, търсят себеподобни, с които да си разменят кръв, набавят си кръв от кланици или се навъртат около кръвни центрове. В Литва имах пациентка, която беше изяла канарчето на майка си живо…

Катрине чу първото за вечерта стъписано ахване на зрител. Нечий самотен смях бързо секна.

— С моите колеги най-напред помислихме, че се касае за така наречената видова дисфория. При нея пациентът смята, че представлява вид, различен от онзи, който предопределят физическите му белези. В конкретния случай с канарчето пациентката според нашите предположения се идентифицира с котка. После обаче разбрахме, че сме се натъкнали на случай на вампиризъм. За жалост „Сайколъджи Тудей“ не се съгласи. Ако искате да прочетете статията по темата, влезте на Халстайн.Психолог.ком.

— Старши инспектор Брат, има ли основания да заключим, че из Осло върлува сериен убиец?

— Не — отговори Катрине след две секунди размисъл.

— Но „Ве Ге“ съобщи за включването на Хари Хуле в разследването, а той е известен специалист по серийни убийства. Това не е ли индикация за…

— Случва се да се съветваме с пожарникари, без някъде да гори.

Единствен Смит се разсмя.

— Отличен отговор! Психиатрите и психолозите ще умрем от глад, ако ни посещават само болни пациенти.

Неговата реплика предизвика възторг у публиката. Водещият му кимна признателно. Катрине си помисли, че от двамата Смит е човекът с по-големи шансове да получи повторна покана за телевизионно интервю.

— Сериен убиец или не, как мислите, уважаеми гости, дали вампиристът ще посегне скоро? Или ще изчака следващото пълнолуние?

— Не желая да спекулирам по темата — отсече Катрине и забеляза намек за раздразнение в погледа на водещия. Какво очакваше този глупак? Да му партнира в опитите му да роди поредната жълта сензация?

— И аз няма да спекулирам — включи се Халстайн Смит. — Не е и нужно, защото знам със сигурност какво предстои. Парафил — тоест, сексуален перверзник, казано малко неточно на популярен език — който не се подлага на лечение, не спира набезите си по собствена воля почти никога. Вампирист — никога. Впрочем вас, журналистите, много ви зарадва съвпадението на пълнолунието и последното нападение. Това си беше чиста случайност, нищо повече.

Водещият ни най-малко не даде вид да се е засегнал от язвителната забележка на Смит.

— А според вас полицията заслужава ли да бъде критикувана, задето не предупреди по-рано хората за шестващия вампирист, както направихте вие в публикацията си в Туитър? — попита водещият със сериозна бръчка на челото.

— Хм — Смит направи гримаса и вдигна очи към един от прожекторите. — Въпросът опира до компетентността по темата. Както вече отбелязах, вампиризмът спада към най-неизучените кътчета на психологията. Там светлината още не е огряла. Все пак нереалистично е да очакваме от полицаите да са специалисти по всичко. Затова отговорът ми е не. Забавилото се предупреждение е неприятно, но не и укоримо.

— Е, сега полицаите са наясно с опасността. Какво е редно да предприемат?

— Да разширят познанията си по темата.

— И накрая, колко вампиристи сте срещали?

— Истински ли? — Смит изду бузи и изпусна въздуха.

— Да.

— Двама.

— На вас как ви въздейства кръвта?

— От нея ми прилошава.

— Но въпреки това пишете за въпроса и провеждате научни изследвания?

— Вероятно именно затова — усмихна се накриво Смит. — Всички хора сме малко шантави.

— И вие ли, старши инспектор Брат?

Катрине се сепна. За миг беше забравила, че не гледа телевизия, а самата нея я дават по телевизията.

— Какво аз?

— И вие ли сте малко шантава?

Катрине се запита какво да отговори. Нещо остроумно и гениално, беше я посъветвал Хари. Подходяща реплика сигурно щеше да й хрумне в леглото тази вечер. Реши непременно да се пъхне в постелята възможно по-рано. Изпитваше силна потребност от сън, след като повишеното отделяне на адреналин от появата по телевизията започна да спада.

— Аз… — подхвана тя, отказа се да остроумничи и отвърна: — Ами, да.

— Достатъчно шантава да се запознаете с някой вампирист? Не с убиец като в този трагичен случай, а с някой, който лекичко да ви гризне.

Катрине схвана шегата. Водещият вероятно намекваше за кожения й тоалет, стил садо-мазо.

— Лекичко, казвате? — повтори тя и повдигна едната си оскубана и подчертана с черен туш вежда. — Защо пък не?

Без да се напъва, разсмя публиката.

— Успех в лова, Брат. Последен въпрос към вас, Смит. Не отговорихте на въпроса ми как се залавя вампирист. Дайте съвет на старши инспекторката.

— Вампиризмът е толкова крайна парафилия, че често съжителства с други психиатрични заболявания. Затова подканям колегите психолози и психиатри да съдействат на полицията, като прегледат всичките си списъци и проверят дали имат пациенти с поведение, симптоматично за клиничен вампиризъм. Предполагам, ще се съгласят с мен, че в този случай професионалната етика отстъпва пред обществения дълг.

— Така завършваме днешното издание на „Неделен магазин“…

 

 

Телевизионният екран над барплота угасна.

— Тръпки да те побият — отбеляза Мехмет. — Колежката ви обаче се представи много добре.

— Мхм. Тук винаги ли е толкова празно?

— Не, не — Мехмет плъзна поглед над помещението и се прокашля: — Всъщност да.

— Харесва ми.

— Сериозно? Дори не побутнахте бирата си. Вижте, съвсем изветря.

— Нищо, нищо.

— Да ви сипя нещо по-парливичко? — Мехмет кимна към знамето на „Галатасарай“.

 

 

Катрине крачеше пъргаво из лабиринта от безлюдни коридори в сградата на телевизията. Неочаквано чу тежки стъпки и пъхтене зад гърба си. Извърна се наполовина, без да спира. Халстайн Смит се мъчеше да я настигне. Катрине прецени, че ученият или бе развил техника на бягане, нестандартна колкото и изследователските му интереси, или просто беше с много патрави крака.

— Брат! — извика Смит.

Катрине спря да го изчака.

— Първо да ви помоля за извинение — запъхтяно подхвана Смит, когато се добра до нея.

— За какво?

— За прекомерната ми бъбривост в студиото. Съпругата ми непрекъснато ми обръща внимание колко се опиянявам от хорското внимание. Да не забравя по-важното, портрета…

— Да?

— Не можех да го кажа в национален ефир, но ми се струва, че този мъж е бил мой пациент.

— Валентин Йертсен ли?

— Да. Но правя уговорка: изобщо не съм сигурен. Дойде при мен преди поне две години. Проведохме два-три сеанса в кабинета ми в центъра. Приликата с полицейската скица не е очевидна, но думите ви за пластичните операции ми напомниха за този пациент, защото си спомням, че под брадичката му личаха белези от скорошни хирургически шевове.

— Показваше ли симптоми на вампиризъм?

— Знам ли? Не е споделял за желание да пие кръв. Иначе щях да го включа в клиничните си проучвания.

— Вероятно любопитството го е довело при вас, защото е разбрал за научните ви изследвания на извращението, от което страда той. Как беше терминът?

— Парафилия. Напълно възможно е да сте права. Както казах, имаме си работа с интелигентен вампирист, напълно съзнаващ особеностите на психическото си състояние. Ако не ми бяха откраднали картотеката, сега щях да знам името му и повече подробности. Поредната поразия, която тази кражба нанесе на професионалната ми дейност…

— Не си ли спомняте под какво име се представяше? Да е споменавал месторабота или адрес?

— Уви, паметта ми вече е отслабнала — въздъхна тежко Смит.

— Да се надяваме, че е посещавал и други психолози и те да не са твърде праволинейни в спазването на професионалната тайна.

— Праволинейното съблюдаване на лекарската конфиденциалност често спестява куп неприятности на пациента, нали?

— Защо питате мен? — повдигна вежда Катрине.

Смит стисна очи и сякаш едва се сдържа да не изругае.

— Не ми обръщайте внимание.

— Хайде, Смит, изплюйте камъчето.

— Просто събрах две и две — разпери ръце той. — Съпоставих реакцията ви на въпроса на водещия дали сте шантава с думите ви за потискащото лице на Сандвикен. Ние, хората, често, отправяме послания на несъзнателно ниво. В случая вие разкрихте, че сте лежали в психиатрията в Сандвикен. За вас, водеща сериозно разследване, задължението на психиатрите да пазят пълна дискретност е от полза, защото това ви предпазва от професионално дискредитиране.

Катрине Брат зяпна и направи няколко неуспешни опита да формулира отговор.

— Няма нужда да реагирате на идиотските ми предположения — увери я Смит. — И те попадат в обхвата на професионалната тайна — само за сведение. Приятна вечер, Брат.

Катрине проследи с поглед клатушкащия се по коридора Халстайн Смит. Краката му приличаха на Айфеловата кула. Телефонът й звънна. Търсеше я Белман.

 

 

Той седеше, плътно обвит в непроницаема, нагорещена пара, която дразнеше ожулените от протъркване участъци по тялото му. От тях се процеждаха капки кръв върху дървената пейка под него. Затвори очи, усети как сълзите напират в гърлото му и си представи бъдещето. Проклети правила. Ограничаваха удоволствието, притъпяваха болката, пречеха му да разгърне целия си арсенал от изразни средства. Но щяха да дойдат и други времена. Полицаят разкодира посланията му и го подгони. В момента го преследваха. Опитваха се да го надушат, но безуспешно. Защото той беше чист.

Сепна се, когато чу покашляне в мъглата. Не беше сам.

— Затваряме — съобщи глас на турски.

— Добре, добре — отвърна Валентин Йертсен със задавен глас.

Преглътна риданията. Докосна внимателно члена си. Знаеше къде се намира тя. И как да си поиграе с нея. Беше готов. Валентин пое жадно влажния въздух в дробовете си. А Хари Хуле нека си въобразява, че той е преследвачът.

Валентин стана рязко и тръгна към вратата.

Шестнайсета глава

Неделя през нощта

Аурура стана от леглото и се промъкна на пръсти в коридора. Мина покрай вратата на родителската спалня и покрай стълбището. Не се стърпя и се ослуша в глухото бумтене на смълчания мрак долу. Шмугна се в банята и светна лампата. Заключи вратата, смъкна си пликчетата и седна върху тоалетната чиния. Зачака. Не потече нищо. Преди малко толкова й се пишкаше, че не успя да заспи. Защо сега не можеше да изкара и капка? Дали пък всъщност не си търсеше обяснение за безсънието си? Навярно само си беше внушила, че й се ходи до тоалетната. За да се скрие в светлото, безопасно помещение. Да врътне ключа. Когато беше малка, майка й и баща й я предупреждаваха да не се заключва вътре, освен ако са им дошли гости. Иначе няма как да влязат да й помогнат, ако й се случи нещо, обясняваха те.

Аурура затвори очи. Ослуша се. Ами ако и сега имат гости? Събудил я бе някакъв звук. Сега си спомни. Скърцане от обувки. По-точно от ботуши. Скрибуцането от огъването на кожени ботуши с остри бомбета. Ботуши, които се прокрадват по пода. Спират и дебнат пред вратата на банята. Дебнат нея, Аурура. Тя усети как се задушава и машинално погледна към долния ръб на вратата. Той прилягаше плътно към прага, затова тя не виждаше дали пада сянка. Каква ти сянка, нали в коридора цареше пълен мрак. За пръв път го забеляза, докато седеше на люлката в градината. Слънцето го огряваше в гръб и Аурура не успя да го разгледа добре. Втория път я помоли за чаша вода, но докато се канеше да влезе с нея в къщата, чуха колата на майка й и той офейка. Третия път се появи в дамската тоалетна по време на турнира по хандбал.

Аурура наостри уши. Знаеше, че той се спотайва там. В тъмното пред вратата. Беше я заплашил да се върне, ако тя се разприказва. И Аурура съвсем спря да говори — за най-сигурно. Съобрази защо сега не може да се изпишка. Защото така би се издала, че е вътре.

Тя затвори очи и напрегна максимално слух. Нищо. Тишина. Задиша нормално. Беше си тръгнал.

Вдигна си пликчетата, отключи и бързо излезе. Притича покрай стълбите, отвори предпазливо вратата на спалнята на мама и татко и надникна. Сноп лунна светлина влизаше през процеп на завесите и падаше върху лицето на баща й. Аурура не виждаше дали диша, но лицето му беше съвсем бяло, като на баба й в ковчега. Отиде на пръсти до леглото. Дишането на майка й звучеше като гумената помпа, с която надуват дюшеците в хижата. Аурура се приближи до татко си и долепи ухо до устните му, като внимаваше да не го стресне. Сърцето й подскочи радостно, когато усети топлия му дъх върху кожата си.

Върна се в леглото си. Имаше чувството, че всичко това изобщо не се е случвало. Приличаше й на кошмар. Заспи ли, ще го забрави.

 

 

Ракел отвори очи.

Беше сънувала кошмар. Но не това я събуди. Някой отключи входната врата и влезе на първия етаж. Ракел се обърна към другата половина на леглото. Хари го нямаше. Сигурно той се беше прибрал. Тя долови стъпки по стълбите и инстинктивно затърси познат ритъм в тях. Странно. Звучаха различно. Да не е Олег, запита се Ракел. Може да му е хрумнало да се отбие у дома. Не, тези стъпки не бяха и негови.

Ракел прикова поглед в затворената врата на спалнята.

Стъпките приближаваха.

Вратата се открехна.

Едър тъмен силует изпълни отвора.

И в този миг Ракел си спомни какво й се бе присънило. Грее пълна луна, той е прикован към леглото, чаршафът е раздран на парчета. Гърчи се от болка, ожесточено дърпа веригите, вие към нощното небе като ранен и накрая разкъсва собствената си кожа. Изпод нея лъсва другото му аз. Върколак с хищни нокти и зъби и с леденосин налудничав поглед, освирепял за плячка и кръв.

— Хари? — прошепна тя.

— Събудих ли те? — гласът му си беше обичайният: плътен, спокоен.

— Сънувах те.

Той пристъпи плавно в стаята, без да включва осветлението. Разкопча си колана и си изхлузи тениската през главата.

— Мен ли? Не си губи времето да ме сънуваш. Твой съм си.

— Къде беше?

— На бар.

Необичайният ритъм на стъпките.

— Пи ли нещо?

Той се вмъкна под завивката до нея.

— Да, пих. А ти си си легнала рано.

Тя затаи дъх.

— Какво си пил? И колко?

— Две чаши. Турско кафе.

— Хари! — тя го цапна с възглавницата.

— Извинявай — разсмя се той. — Известно ли ти е, че турското кафе не бива да кипва? А в Истанбул има три футболни гранда, от цял век се ненавиждат, но са забравили защо. Помнят само, че е човешко да изпитваш омраза към някой, който те мрази.

Ракел се сгуши в него и обгърна гърдите му с ръка.

— Всичко това е ново за мен.

— Знам колко обичаш да обогатяваш общата си култура.

— Какво ли щях да правя без теб.

— Не ми каза защо си си легнала толкова рано.

— Ти не ме попита, само го констатира.

— Сега те питам.

— Бях страшно скапана. Утре сутринта преди работа имам час в Юлеволската болница.

— Защо не си ми споменала, че пак ще ходиш на преглед?

— Днес лично доктор Стефенс се обади да ме извика.

— Сигурна ли си, че е медицински преглед, а не само претекст?

Ракел се засмя тихо, обърна му гръб и се намести в прегръдката му.

— А ти сигурен ли си, че не се преструваш на ревнив само за да ми доставиш удоволствие?

Той я гризна леко по тила. Ракел затвори очи с надеждата страстта да надвие главоболието, онази сладостна, обезболяваща сласт. Но тя не се появи. Хари навярно го усети, защото продължи да лежи неподвижно и просто да я държи в обятията си. Дишаше равномерно и дълбоко, ала Ракел знаеше, че той не спи. Че духом е другаде. При любовницата си.

 

 

Мона До тренираше. Заради увредената тазобедрена става журналистката представляваше комична гледка на бягащата пътека и затова се качваше на нея само когато в залата нямаше никого. След усилена тренировка обичаше да потича няколко километра, да усети как от мускулите й се отделя млечна киселина, докато тя гледа притъмнелия парк „Фрогнер“. „Рубинус“, пауър-поп банда от седемдесетте, автор на парче към „Отмъщението на аутсайдерите“, любимия й филм като малка, пееха горчиво-сладки поп парчета в слушалките й, свързани към телефона. Обаждане прекъсна песента.

Подсъзнателно го беше очаквала.

Не че искаше убиецът пак да е посегнал. Тя не боравеше с желания, а препредаваше случващото се. Или поне се опитваше да убеди себе си, че е така.

На екрана се изписа „непознат номер“. Значи не звъняха от редакцията. Мона се подвоуми. При такива зрелищни убийства често й досаждаха какви ли не откачалки, но любопитството й надделя и тя прие разговора.

— Добър вечер, Мона — мъжки глас. — Май сме сами.

Машинално се огледа. Момичето на рецепцията се беше вглъбило в телефона си.

— Какво имаш предвид?

— Целият фитнес център е твой. Целият парк „Фрогнер“ — мой. Всъщност дори имам чувството, че целият град е само наш, Мона. Ти съставяш изключително информативни статии, а аз съм главно действащо лице в тях.

Тя погледна пулсомера на китката си. Беше отчел леко ускорение на сърдечния ритъм. Всички нейни приятели знаеха, че вечерно време тя тренира тук и от залата й се открива панорамен изглед към парка. Не за пръв път се опитваха да я изгъбаркат. Нямаше да е и за последен.

— Не знам нито кой си, нито какво искаш. Давам ти десет секунди да ме убедиш да не затварям.

— Не съм съвсем доволен от медийното отразяване. Част от детайлите по произведенията ми явно са ви убягнали. Предлагам ти среща, за да ти разтълкувам какво се опитвам да ви покажа. И да анонсирам какво предстои в близко бъдеще.

Пулсът й се покачи.

— Звучи примамливо, признавам. Само дето на теб едва ли ти се иска да те закопчаят, а на мен определено не ми се ще да ме нахапят.

— В Кристиансан, на контейнерното пристанище до остров Ормьоя, има стара, изоставена клетка от зоологическата градина. Няма ключалка. Вземи катинар, влез и се заключи вътре. Ще дойда и ще говорим, разделени от решетките. Така хем аз ще те държа под око, хем ти ще си в безопасност. Ако искаш, вземи си и оръжие за самозащита.

— Например, харпун?

— Защо харпун?

— Понеже ще си играем на бялата акула и водолаза в клетка.

— Не ме приемаш сериозно.

— На мое място ти би ли приел сериозно такова обаждане?

— На твое място, преди да реша да приема ли предложението, щях да поискам информация за убийствата, с която само извършителят разполага, за да се уверя, че говоря именно с него.

— Давай, убеди ме, че ти си убиецът.

— С блендера на Ева Долмен си забърках коктейл. Да го наречем „Блъди Ева“. Свери информацията с източника ти в полицията. Не съм почиствал след себе си.

Мона съобрази как да постъпи. Небивал шанс. Можеше да се превърне в грандиозен журналистически удар, който да изстреля кариерата й в небесата.

— Добре, ей сега ще се свържа с моя източник. Да ти звънна след пет минути?

Тих смях.

— Доверие не се гради с евтини номерца, Мона. Аз ще те потърся след пет минути.

— Става.

Трюлс Бернтсен доста се забави, докато й вдигне. Звучеше сънливо.

— Мислех, че всички сте на работа — отбеляза тя.

— Все някой трябва и да почива.

— Имам само един въпрос.

— За количество ти се полага отстъпка.

Когато затвори, Мона знаеше, че е напипала златоносна жила. По-точно, златоносната жила сама я беше намерила.

Телефонът й звънна. Тя имаше само два въпроса: къде и кога.

— Улица „Пристанищна“, утре вечер в осем. И, Мона?

— Да?

— Никому нито дума, преди да сме разговаряли. Непрекъснато те наблюдавам.

— Всъщност защо държиш да се срещнем на живо, вместо да проведем разговора по телефона?

— Искам през цялото време да съм пред очите ти. И ти пред моите. Лека нощ. Ако си приключила с тренировката.

 

 

Хари лежеше по гръб и се взираше в тавана. Нищо чудно безсънието му да се дължеше на двете чаши силно турско кафе с гъст каймак, приготвени му от Мехмет, но знаеше, че причината е друга. Пак беше стигнал до онова състояние, при което вече ставаше невъзможно да си избие случая от главата — не и докато всичко не приключи. Умът му преминаваше в режим на непрекъсната бдителност и работеше на пълни обороти до залавянето на извършителя. А понякога и дълго след това. Три години. Три години без никакви признаци на живот. Или на настъпила смърт. И ето че Валентин Йертсен излезе от леговището си. Не показа късче от дяволската си опашка, а съвсем доброволно се изложи под светлината на прожекторите като самовлюбен актьор, сценарист и режисьор, съчетани в едно лице. Защото изпълненията на Йертсен следваха логиката на определен сценарий, те не бяха деяния на човек, изпаднал в психоза. Такъв престъпник не се залавя с произволни действия. Трябва да дебнеш следващия му ход и да се молиш да допусне грешка. Междувременно да продължаваш да търсиш някой дребен пропуск във вече извършените престъпления. Защото всички допускаме грешки. Почти всички.

Хари се заслуша в равното дишане на Ракел, измъкна се изпод завивката, на пръсти се добра до вратата и слезе в дневната.

На второто прозвъняване му вдигнаха.

— Мислех, че спиш.

— Тогава защо ми звъниш? — промърмори сънливо Столе Ауне.

— Искам да ми помогнеш да открия Валентин Йертсен.

— Да помогна персонално на теб? Или по-скоро на разследващия екип?

— На мен, на нас, на града, на човечеството, ако щеш. Все едно. Просто трябва да го спрем.

— Оповестих, че се оттеглям окончателно, Хари.

— Той се разхожда на свобода, Столе, а ние най-спокойно си спим.

— Вярно е, съвестта ни гризе, но въпреки това спим, защото сме изморени. Аз съм изморен, Хари. Твърде скапан.

— Нуждая се от човек, който проумява как е устроен Йертсен; да предвижда следващия му ход, Столе. Да прогнозира къде може да сбърка. Да се добере до ахилесовата му пета.

— Не мога…

— Какво ще кажеш за Халстайн Смит? — прекъсна го Хари.

Мълчание.

— Не се обаждаш да ме увещаваш — установи Ауне. Звучеше малко засегнат.

— Понеже знам колко си непреклонен, пристъпих към резервния ми план. Халстайн Смит пръв алармира, че убиецът е вампирист и ще посегне пак. А и съвсем правилно предсказа куп детайли: Валентин ще остане верен на изпитания работещ метод: срещи, уредени в Тиндър; ще поеме риск и преднамерено ще остави следи; на Валентин не му пука дали ще го разкрием. Освен това Смит на съвсем ранен етап посъветва полицията да издирва сексуален престъпник. Досега той очерта много точен профил. Смит не е конформист и това ми харесва, защото възнамерявам да го използвам в камерната ми нонконформистка група. Особено ценен атестат за мен е положителното ти мнение за качествата му.

— Той наистина е кадърен психолог. Одобрявам избора ти.

— Само едно нещо ме смущава. Онзи прякор…

— Маймуната ли?

— Спомена, че някакъв гаф продължава да тегне върху него и да подкопава професионалния му престиж сред колегите му.

— За бога, Хари, оттогава минаха много години.

— Нищо, разкажи ми.

Столе явно обмисляше откъде да подхване темата. После се позасмя тихо.

— Май аз бях инициаторът. Смит, разбира се, и сам си беше виновен. Докато следвахме в Осло, открихме, че в малкия сейф в бара на нашата катедра липсват пари. Главният ни заподозрян беше Халстайн Смит, защото, след като поради финансови затруднения се беше отказал да пътува до Виена със състудентите ни, най-неочаквано се записа. Възникна обаче проблем. За да го уличим, трябваше да докажем, че е знаел шифъра, с който се отваряше сейфът. И аз реших да заложа капан за маймуни.

— Какъв е този капан?

— Тате! — чу се от слушалката леко писклив момичешки глас. — Всичко наред ли е?

После ръката на Столе закри долната част на слушалката и се чу леко стържене.

— Не съм искал да те будя, Аурура. Говоря с Хари.

После гласът на Ингри:

— От какво се стресна, миличка? Кошмар ли сънува? Ела, ще дойда да те завия. Или ще си сварим чай.

Чу се тътрене на пантофи.

— Докъде бяхме стигнали? — попита Столе Ауне.

— До капана за маймуни.

— Да. Чел ли си романа на Робърт Пърсиг „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“?

— Не. Само знам, че заглавието е малко подвеждащо, защото книгата няма кой знае каква връзка с мотоциклетите.

— Точно така. Това е главно философска книга. Разглежда се противоборството между интелекта и чувствата. И въпросният капан за маймуни илюстрира това противоборство. Изработва се съвсем просто. Пробиваш дупка в кокосов орех, голяма колкото маймуна да си провре ръката. Напълваш ореха с храна и го завързваш за кол. После се скриваш и чакаш. Маймуната надушва изкушението, идва, пъха ръка в дупката, хваща храната и в този момент ти се втурваш към нея. Маймуната понечва да побегне, но открива, че не може да си измъкне ръката, без да пусне храната. И тук идва най-интересното. От маймуната се очаква да прояви достатъчно интелект и да осъзнае, че ако я заловят, така или иначе няма да може да изяде храната. Противно на очакванията обаче тя не пуска. Инстинктът, гладът, апетитът надделяват над разума. И маймуната пада в капана на собствената си лакомия. Проверено е многократно. И така, заедно със съдържателя на бара организирахме голяма викторина и поканихме всички студенти по психология. Имаше голям наплив от желаещи да участват и много адреналин. След като със съдържателя прегледахме отговорите на участниците, обявих, че двама са изкарали еднакъв резултат — Смит и Улавсен. Според регламента, продължих, победителят ще се излъчи в пряк двубой между двамата претенденти — бъдещи психолози. Ще изпробваме способностите им на ходещи детектори на лъжата. Експериментът се състоеше в следното: младо момиче — служителка в бара, щеше да влезе в ролята на изследвано лице. Целта беше съперниците да разкрият възможно повече цифри от шифъра на сейфа. Улавсен и Смит седнаха срещу момичето. За всяка поредна цифра от кода аз щях да изреждам пред момичето цифрите от нула до девет в произволен ред. То трябваше да отговаря неизменно с „не“, а Смит и Улавсен — на базата на езика на тялото й, големината на зениците, евентуални признаци за ускорен пулс, промяна в тембъра, потене, неволеви движения с очите, изобщо всички външни прояви, които за всеки амбициозен психолог е въпрос на чест да изтълкува правилно — да установят истината. С победата щеше да се окичи позналият по-голям брой цифри. И така, претендентите седяха и силно съсредоточени, си водеха бележки, докато аз четях на изследваното лице четирийсетте цифри. Залогът беше голям: титлата подгласник на най-интелигентния психолог в университета.

— Да, защото всички са били наясно, че най-интелигентният…

— … не може да участва в надпреварата, понеже провежда експеримента. След като приключих, ми подадоха двата листа с предположенията си. Смит бе посочил вярната комбинация. Небивало ликуване в залата! Беше наистина впечатляващо. Дори — може да се каже — подозрително впечатляващо. Халстайн Смит, разбира се, има по-висок интелект от средностатистическа маймуна, допускам да се е досещал каква е целта на цялото начинание. И въпреки това не можа да се откаже от победата. Просто не се сдържа! Вероятно защото по онова време Халстайн Смит беше комплексиран, беден, пъпчив млад мъж, на когото не му вървеше с жените. На него впрочем не му вървеше с нищо. Накратко, човек, комуто една такава победа беше нужна повече, отколкото на всеки друг. Или пък си даваше сметка, че макар да е възможно да го заподозрем в кражбата на парите от сейфа, не можем да докажем нищо. Защото нямаше как да отхвърлим изцяло вероятността правилният му отговор да е резултат от качествата му на фантастичен познавач на човешката природа и умел интерпретатор на множеството сигнали на тялото. Но…

— Мхм.

— Какво?

— Нищо.

— Хайде де.

— Момичето… Не е знаело шифъра, нали?

— Дори не работеше в бара — разсмя се Столе.

— Откъде беше толкова сигурен, че Смит ще се хване в капана ти?

— Защото съм уникален познавач на човешката природа и прочее. Въпросът е ти какво мислиш сега, след като разбра, че избраникът ти за твоя екип има минало на крадец.

— За каква сума говорим?

— Ако не ме лъже паметта, две хиляди крони.

— Не е много. Пък и ти спомена, че само част от парите в сейфа са липсвали, следователно Халстайн не е обрал сейфа до шушка.

— Вероятно се е въздържал, защото се е надявал да не забележим намалялата сума.

— Но по-късно се е изяснило, че е взел само колкото са му трябвали, за да се присъедини към екскурзията до Виена.

— Най-учтиво го помолиха да напусне специалността и в замяна обещаха да не сигнализират в полицията. И той записа психология в Литва.

— След зрелищното разобличаване е заминал в изгнание, заклеймен с прозвището Маймуната.

— Той се върна, повиши си квалификацията, получи лиценз за практикуващ психолог. Стъпи си на краката.

— Приспиваш съвестта си, а?

— А теб като те слушам, оставам с впечатлението, че се каниш да назначиш крадец за свой консултант.

— Никога не съм имал нищо против крадци с приемливи мотиви.

— Ха! — възкликна Столе. — Май сега Смит ти стана още по-симпатичен. Защото самият ти неведнъж си се оказвал заложник на болезнените си амбиции, нали, Хари? Сграбчиш ли, не пускаш току-така. И често изгубваш голямото, защото не умееш да се отказваш от малкото. Решен си да пипнеш Валентин Йертсен на всяка цена. Макар да разбираш, че това може да ти коства всичко, което обичаш — собствения ти живот и живота на близките ти — ти просто не можеш да пуснеш каквото си сграбчил в кокосовия орех.

— Оригинален паралел, но си в грешка.

— Нима?

— Да.

— Ами дано. Е, ще ида да нагледам моите дами.

— Върви, върви. Ако Смит приеме да работи с нас, ще те помоля да го въведеш накратко в задълженията му на криминален психолог.

— Разбира се. Най-малкото, което мога да направя.

— За Отдела за борба с насилието? Или за да се реваншираш на онзи, когото си кръстил Маймуната?

— Лека нощ, Хари.

Хари се качи и си легна. Без да я докосва, се приближи максимално до нея, за да усеща топлината, излъчвана от спящото й тяло. Затвори очи.

„Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“.

 

 

След малко той отлетя. Издигна се от леглото, пренесе се през прозореца, в нощния мрак към блестящия град, където светлините никога не угасват, по улиците, из забутаните пресечки, над кофите за смет, там, където заревото на града никога не достига. И го откри. Под разгърдената му риза, от оголената пазва крещеше лице, което се мъчеше да разкъса кожата и да се освободи.

Познаваше това лице.

Гонено и преследващо, изплашено и свирепо, ненавиждано и изпълнено с омраза.

Хари се сепна и отвори очи.

Лицето върху гърдите на престъпника беше неговото.

Седемнайсета глава

Понеделник сутринта

Катрине обгърна с поглед бледите лица на участниците в разследващата група. Някои бяха работили цяла нощ, но и другите, в почивка, явно не бяха спали кой знае колко. След прегледа на списъка с известните контакти на Валентин Йертсен се оказа, че повечето са криминално проявени, кои — в затвора, кои — мъртви. После Торд Грен докладва накратко за резултата от справките, получени от централата на мобилния оператор. Полицията изискала списък с номерата и имената на хората, разговаряли с трите жени през дните, предшестващи нападенията. Справката не показваше наличие нито на съмнителни разговори и есемеси, нито на еднакви номера в разпечатките на трите жертви. Известни подозрения пораждало единствено повикването от неизвестен абонат до Ева Долмен два дни преди убийството й. Постъпило от еднократно използван номер, който нямало как да се проследи. Причината: след разговора телефонът или е бил изключен, или SIM картата е била извадена, или просто минутите, включени в предплатената карта в телефона, са били изразходени.

Андерш Вюлер съобщи предварителния резултат от проучването на закупените в Норвегия триизмерни принтери. Оказали се твърде много, а при покупката мнозина собственици не били регистрирани надлежно от персонала. Затова Вюлер заключи, че работата по тази следа ще бъде чиста загуба на време.

Катрине хвърли поглед към Хари. Той поклати глава — кофти, но после кимна в знак на съгласие с извода на младия полицай.

Бьорн Холм обясни, че тъй като въз основа на биологичните следи разследващите са успели да идентифицират заподозрян, оттук нататък криминалистите ще се съсредоточат върху набавянето на доказателства, които да удостоверят по безспорен начин съпричастността на Валентин Йертсен към извършените престъпления.

Катрине тъкмо се готвеше да разпредели задачите за деня, когато Магнюс Скаре вдигна ръка и още преди да му е предоставила дума, сам си я взе:

— Защо решихте да огласите самоличността на заподозрения?

— Защо решихме… — повтори Катрине. — Ами надявахме се да получим сигнали за евентуалното му местонахождение, разбира се.

— И сега ще завалят стотици или дори хиляди обаждания, защото физиономията на фоторобота е толкова нехарактерна, че прилича и на двамата ми чичовци, които нямат нищо общо помежду си. И ще се наложи да проверим абсолютно всеки сигнал, понеже, ако впоследствие се разчуе, че полицията е разполагала с данни за фиктивната самоличност на Валентин Йертсен и за скривалището му непосредствено преди да нахапе до смърт четвъртата или петата си жертва, ще хвърчат глави — Скаре се огледа в търсене на подкрепа.

А вероятно си я бе осигурил предварително и говореше от името на мнозинството, допускаше Катрине.

— Въпросът каква част от следствената информация да получи гласност, винаги е дилема, Скаре. Но преценихме, че така ще е най-добре.

Скаре кимна на една от жените, която пое щафетата.

— Скаре е прав, Катрине. Честно казано, за предпочитане е да работим на спокойствие, вместо телефоните ни да прегреят. И преди сме призовавали гражданите да подават сигнали за Валентин Йертсен. Нито едно обаждане не ни беше от полза. Сигналите само отвлякоха вниманието ни от уликите, които вероятно биха тласнали следствието напред.

— И още нещо — намеси се пак Скаре. — Сега го предупредихме, че сме го разпознали, и така го подплашихме. Има опасност да се шмугне обратно в леговището, където се е спотайвал през последните три години… Аз да си кажа — и Скаре скръсти ръце с победоносно изражение.

— А ти какво предлагаш, Скаре? — долетя глас от дъното на залата, последван от презрително изсумтяване и смях. — Докато ние си траем, жените в Осло да влизат в ролята на ходещи примамки за Йертсен? Щом не можем да закопчаем този проклетник, по моему е по-добре да го принудим да се завре обратно в леговището си, отколкото да рискуваме живота на още жени.

Скаре поклати глава с усмивка.

— Като навърташ малко стаж в отдела, ще се научиш, че такива като Валентин Йертсен не спират, Бернтсен. Ако не може тук, той ще се премести другаде, но ще продължи с гадостите си. Нали вчера чу какво каза по телевизията нашата ръководителка… — Скаре произнесе думата с подигравателен апломб. — Не е изключено Йертсен да е извън пределите на страната. Но ако си въобразяваш, че той ще си седи вкъщи мирно и кротко, с пуканки и плетка в ръце, почакай да понатрупаш опит и ще видиш колко грешиш.

Трюлс Бернтсен заби поглед в дланите си и промърмори нещо неразбрано.

— Не те чуваме, Бернтсен! — извика Скаре, без да се обръща назад.

— Казвам, че снимките от убийството на Иря Якобсен, представени в отдела, не показваха всичко — изрече Трюлс с висок ясен глас. — Заварих я още жива. Дишаше, но не можеше да говори, защото той беше изтръгнал езика й с клещи и го беше наврял сещате се къде. Имаш ли представа какво става, когато изтръгнеш езика на жив човек, Скаре? Забележи, изтръгнеш, а не отрежеш. Тя сякаш се мъчеше да ме помоли да я застрелям. Ако носех пистолет, щях да се замисля дали да не го направя, мамка му. Така или иначе, издъхна след минути. Аз да си кажа, защото нали говориш за опит.

В последвалото мълчание на Катрине й хрумна, че е възможно един ден Бернтсен да й стане симпатичен. Ала той веднага успя да опровергае прогнозата:

— Пък и доколкото знам, нашата отговорност се простира до границите на Норвегия, Скаре. Ако Валентин започне да ръфа мургавелки и чернилки в други държави, да му мислят тамошните ченгета. За нас е важно да не закача нашите момичета.

— Достатъчно — намеси се Катрине. Смаяните лица пред нея поне вече се бяха разбудили. — В четири следобед се събираме на рапорт. В шест даваме пресконференция. Ще се опитам да бъда на разположение непрекъснато, затова докладвайте сбито и по същество. И да напомня още веднъж: нямаме никакво време за губене. Вчерашното неделно затишие не значи, че днес няма да убие пак. В неделя дори Господ е почивал.

Залата бързо се опразни. Катрине си събра книжата, затвори лаптопа и се канеше да излезе на свой ред.

— Искам Вюлер и Бьорн — заяви Хари. Продължаваше да седи на мястото си със сплетени на тила ръце и опънати напред крака.

— Вюлер го имаш. За Бьорн питай новата шефка на криминалистиката. Някоя си Лиен.

— Помолих Бьорн да говори с нея и той обеща.

— Мхм — изсумтя презрително Катрине. — С Вюлер говорил ли си?

— Да. Много се въодушеви.

— Кой ще е третият?

— Халстайн Смит.

— Сериозно ли?

— Защо не?

— Ексцентрик с алергия към ядки и нулев опит с полицейска работа — сви рамене Катрине.

Хари се облегна на стола, бръкна дълбоко в джоба на панталона си и измъкна смачкан пакет „Кемъл“.

— Щом в джунглата се е появило ново животно, наречено вампирист, ми се ще да имам подръка специалиста с най-широки познания по темата. Ти какво, смяташ, че алергията му към ядки принизява качествата му ли?

Катрине въздъхна.

— Просто започва да ми писва от хора с алергии. Вюлер има непоносимост към латекс и не може да използва ръкавици. А сигурно и презервативи. Само си представи.

— Никак не ми се иска — Хари надникна в пакета и лапна една цигара. Пречупеното й връхче увисна унило.

— Защо не държиш цигарите си в горния си джоб като нормалните хора, Хари?

— Защото пречупените цигари са по-вкусни. Понеже котелното не се води работно помещение, тук, предполагам, не важи забраната за пушене?

 

 

— Съжалявам, но ще ви откажа — отговори по телефона Халстайн Смит. — Все пак благодаря, че сте се сетили за мен.

Затвори, прибра телефона в джоба и погледна съпругата си. Мей седеше срещу него до кухненската маса.

— Неприятности ли? — попита угрижено тя.

— От полицията ми предлагат да участвам в екип за залавяне на Вампириста.

— И?

— Отказах. Гоня срок за докторската дисертация. Нямам време. Такива хайки за хора не ме вълнуват. Стига ми да играя с децата на ястреб и гълъби.

— Полицаите как реагираха?

— Проявиха разбиране. Всъщност на телефона беше Хари Хуле. Следствието било скучна, много пипкава и трудоемка работа, нищо общо с начина, по който го представяли по телевизията — засмя се Халстайн Смит.

— Е, ти си знаеш — Мей поднесе чашата чай към устните си.

— Мда… — и Халстайн отпи от чая си.

 

 

Стъпките на Хари и Андерш Вюлер отекваха в бетонния тунел и заглушаваха мекия мляскащ звук от вода, капеща от тавана.

— Къде сме? — попита Вюлер, който носеше монитор и клавиатура на стар модел стационарен компютър.

— Под парка някъде между Главното управление и следствения арест.

— И тук има таен кабинет?

— Не е таен. Просто е свободен.

— Че кой ще иска да работи под земята?

— Никой. Точно затова е свободен — Хари спря пред желязна врата. Пъхна ключ и го завъртя. Натисна дръжката.

— Май не успя да я отключиш — изрази съмнение Вюлер.

— Не, раздула се е от влагата — Хари опря стъпало о стената до вратата и напъна силно.

Готово. Лъхна ги топла влага и дъх на мазе. Хари вдъхна жадно. Най-сетне пак в котелното. Натисна ключа за осветлението. След няколкосекунден размисъл луминесцентната лампа на тавана започна да мига в синьо. Най-после светлината стана постоянна и двамата се огледаха. Намираха се в правоъгълна стая, постлана със сиво-син линолеум, без прозорци по голите сиви бетонни стени. Хари метна поглед към Вюлер. Чудеше се дали видът на новия офис няма да охлади спонтанната му радост от поканата на Хари да се присъедини към партизанския му отряд. Нищо подобно.

— Еха! — ухили се младият полицай.

— Понеже сме първи, ще си заплюем места.

Вътре имаше три бюра. Върху едното се мъдреха машина за шварц кафе с покафеняла кана, галон за вода и четири бели керамични чаши с написани на ръка имена.

Вюлер свърза компютъра към служебната мрежа, а Хари пусна кафе машината. Вратата изхвръкна рязко навън.

— О, доста по-спартанско си го спомнях — засмя се Бьорн Холм. — Това е Халстайн.

Зад Бьорн се появи мъж с големи очила, чорлава коса и карирано сако.

— Радвам се, че размисли — подаде му ръка Хари.

Смит я пое.

— Податлив съм към методите на обратната психология. Съзнателно ли ги приложи? Ако не, си най-некадърният телефонен агитатор, на когото съм попадал. Така или иначе, за пръв път връщам обаждане на телефонен продавач, за да приема предложението му.

— Не виждах смисъл да те притискам. Трябват ни само мотивирани хора. Как пиеш кафето? По-силничко?

— Не, по-скоро… приготви го по твой тертип.

— Добре. Това ще е твоята чаша — Хари му подаде една.

Смит пооправи очилата си и прочете написаното с маркер:

— Лев Виготски?

— А тази е на нашия криминалист — Хари я връчи на Бьорн Холм.

— Все още пише Ханк Уилямс — забеляза доволно Бьорн. — Да разбирам ли, че чашата не е мита от три години?

— Просто маркерът е водоустойчив — обясни Хари. — Ето я и твоята, Вюлер.

— Попай Дойл? Този пък кой е?

— Полицаят на всички времена. Пусни го в Гугъл.

Бьорн огледа четвъртата чаша.

— А на твоята защо не пише „Валентин Йертсен“, Хари?

— Защото съвсем изключих — Хари издърпа каната от машината и наля кафе в четирите чаши.

— Традицията повелява върху чашата на всеки от нас да е написано името на идолите ни, а върху чашата на Хари — името на главния заподозрян в текущия случай. Ин и ян — поясни Бьорн в отговор на негласния въпрос, изписан върху двете лица.

— По принцип не ми пречи, но само за пояснение да кажа, че Лев Виготски не е любимият ми психолог — отбеляза Смит. — Той действително е първопроходник, но…

— Ти наследи чашата на Столе Ауне — Хари подреди в кръг четирите стола в средата на стаята. — И така, да напомня: работим самостоятелно, сами сме си началници и не се отчитаме пред никого. Само държим Катрине Брат в течение, както и тя — нас. Разполагайте се. Нека най-напред всеки да изложи спонтанните си разсъждения по случая. Обосновавайте се с факти, опит, интуиция, конкретна, наглед идиотска подробност или изобщо не се обосновавайте. Нищо от казаното тук няма да бъде използвано срещу вас занапред и ви е позволено да изразявате напълно погрешни предположения. Кой е пръв?

Четиримата седнаха.

— Нямам амбицията да определям реда на изказванията — подхвана Смит — но ми се струва най-редно… ти да започнеш, Хари. — Смит беше обгърнал чашата плътно с длани, сякаш зъзнеше, макар в съседство да се намираха парните котли, които отопляваха целия следствен арест. — Сподели например защо се съмняваш, че Валентин Йертсен е извършителят и на трите убийства.

Хари погледна Смит, отпи малка глътка от чашата си и преглътна.

— Така да бъде. Всъщност съм по-склонен да смятам, че именно Йертсен е убил и трите жени. Макар да тая известни резерви. Ще обясня. И така, извършителят на първите две престъпления не оставя следи. Проявил е дисциплинираност и хладнокръвие. После изведнъж същият този убиец напада трета жертва, не успява да я умъртви и пръсва куп следи и улики, които до една сочат към Валентин Йертсен. В тази постъпка съзирам настойчивост, сякаш нападателят изпитва неистово желание да ни разкрие самоличността си. И това съвсем закономерно предизвиква подозренията ми. Дали този някой не се опитва да ни изманипулира и да накисне друг за престъплението си? Защото Валентин Йертсен е идеалният виновник.

Хари наблюдаваше тримата си колеги. Андерш Вюлер гледаше съсредоточено, с широко отворени очи, Бьорн Холм — сънливо, Халстайн Смит — дружелюбно, подканящо, сякаш под влиянието на камерната атмосфера професионалният му навик беше заработил.

— Заради дебелото си досие Валентин Йертсен веднага изпъква като вероятен извършител — продължи Хари. — Освен това убиецът — ако е друг — непременно се досеща, че нямаме големи шансове да открием Валентин след тригодишни безплодни опити. Или пък убиецът е убил Йертсен и го е заровил някъде и затова е сигурен, че от гроба той няма как да разсее подозренията ни, като представи алиби. Затова пък ще продължава да обира вината за престъпления с неразкрити извършители.

— А отпечатъците? — възрази Бьорн. — Емблематичната татуировка? ДНК-то по белезниците?

— Може да е отрязал пръст от ръката на Валентин, да го е взел със себе си в „Ховсетер“ и така да е подхвърлил заблуждаващ отпечатък — Хари пак отпи от кафето. — Кое ни гарантира, че татуировката не е копие, което после се отмива? Колкото до космите по белезниците, защо да не са отскубнати от трупа на Валентин, а после да са подхвърлени за заблуда?

Финален хрип от кафемашината прекъсна тишината в котелното.

— Майко мила! — разсмя се Андерш Вюлер.

— Хипотезата ти заслужава място сред моя топ десет на конспиративните теории, чути от параноидни пациенти — обади се Смит. — Разбирай го като… комплимент.

— Точно затова сме тук — Хари се наведе напред на стола. — За да изказваме нестандартни предположения, да проверяваме вероятности, които убягват на официалната разследваща група. Защото обикновено те си съставят водеща версия за събитията и работят по нея, а колкото по-многобройна е групата, толкова по-трудно става да се разграничиш от господстващите идеи и заключения. Подчинението на всеобщата заблуда работи на принципа на религията. Не може толкова хора да грешат, казва си човек и се съгласява. Излиза обаче, че може. Хората грешат. Непрекъснато.

— Амин. Ъъъ… подтекстът не беше умишлен — поясни Смит.

— Да минем към следващата ни погрешна теория — подкани ги Хари. — Вюлер?

— Смит, по телевизията ти каза, че вампирист не се става изведнъж, а се минава през отделни стадии. В Скандинавия профилактиката на психичното здраве на младите хора е много стриктна и смятам, че човек с толкова крайно поведение щеше да попадне в полезрението на здравните власти. Вампиристът не е норвежец, дошъл е от другаде. Това е моята теория.

— Благодаря ти — кимна Хари. — Ще добавя, че в криминалните хроники за серийни убийци не е вписано нито едно име на скандинавски кръвопиец.

— Грешиш — възрази Смит. — Убийството в Стокхолм през 1932 година.

— Не ми е известно.

— Вероятно защото така и не откриха извършителя — с вампиристки наклонности — и приписаха престъплението на сериен маниак.

— Интересно. Жертвата пак ли е била жена?

— Лили Линдестрьом, на трийсет и две години, проститутка. Ако е била единствената му жертва, ще изям сламената си шапка, дето я държа вкъщи. Неслучайно убийството е известно като Вампирското убийство.

— Подробности?

Смит премига два пъти, притвори клепачи и започна да говори, все едно декламира наизустен текст:

— В нощта срещу първи май, през Валпургиевата нощ, на площад „Свети Ерик“ 11, Лили приема мъж в едностайния си апартамент. Преди това слиза на първия етаж и моли своя приятелка за презерватив. Когато полицията нахлува в жилището, намира Лили мъртва, просната на отоманката си. Пръстови отпечатъци и други следи липсват. Убиецът явно е почистил след себе си. Дори дрехите на Лили са грижливо сгънати. В кухненската мивка полицаите намират черпак, омазан с кръв.

Бьорн и Хари се спогледаха.

— Нито едно от записаните в адресника на жертвата лица, които, уви, фигурирали само с малките си имена, не отвело разследващите до потенциален извършител. Полицията не успяла дори да се доближи до върлувалия вампирист.

— Ако е бил вампирист, нали е логично да не е спрял дотам? — попита Вюлер.

— Да — потвърди Смит. — Кой казва, че е спрял? Просто е почиствал още по-старателно след себе си.

— Смит е прав — кимна Хари. — Броят на изчезналите лица годишно надвишава броя на регистрираните убийства. Но резон има и в бележката на Вюлер, че скандинавската система за психично здраве би засякла в ранна възраст първите наченки на парафилия.

— По телевизията описах стадиите на вампиризма в общия случай — поясни Смит. — Някои хора откриват влечението си към кръв на по-късен етап, както има хомосексуалисти, чиито предпочитания се изясняват с напредването на възрастта. Един от най-прочутите вампиристи в историята, Петер Кюртен, известен като Вампира от Дюселдорф, бил на цели четирийсет и пет години, когато за пръв път пил кръв — от лебед, който убил извън града през декември 1929 година. След няма и две години вече натрупал солидния актив от девет убийства и седем опита за убийство.

— Мхм. Значи ти не намираш нищо смущаващо във факта, че в иначе ужасяващото досие на Валентин Йертсен липсва консумация на кръв или прояви на канибализъм?

— Точно така.

— Добре. Ти какво мислиш, Бьорн?

Криминалистът се понадигна на стола и разтърка очи.

— Същото като теб, Хари.

— А именно?

— Убийството на Ева Долмен имитира убийството в Стокхолм. Дивана, прилежното замитане на следите, каната от блендера в мивката.

— Звучи ли ти вероятно, Смит? — попита Хари.

— Версията за имитация ли? Ако е имитация, значи е нещо ново. Пардон, неумишлен парадокс. Вярно, някои вампиристи се възприемат като реинкарнации на граф Дракула, но ми се струва слабо вероятно един вампирист да се вживее в ролята на преродения убиец от Стокхолм. Сходството в почерка се дължи по-скоро на определени личностни характеристики, типични за всички вампиристи.

— Хари откри признаци, че нашият вампирист е маниакален чистофайник — обърна внимание Вюлер.

— И далеч не е единственият — отбеляза Смит. — Вампиристът Джон Джордж Хейг страдал от фиксидеята непрекъснато да си мие ръцете и ходел с ръкавици и зиме, и лете. Ненавиждал мръсотията и пиел кръвта на жертвите си от току-що измити и лъснати чаши.

— А ти, Смит? Ти как би очертал профила на нашия вампирист? — попита Хари.

Смит стисна устните си между показалеца и средния си пръст и ги раздвижи нагоре-надолу така, че се чу нещо като пърпорене, докато вдишаше и издишаше дълбоко.

— Според мен той, подобно на много вампиристи, е интелигентен, от млад е изтезавал животни, а нищо чудно — и хора. Произхожда от семейство с добра социална адаптация и вероятно само той сред роднините си има проблеми в общуването. Съвсем скоро пак ще почувства остра нужда от кръв. Получава сексуално удовлетворение, струва ми се, не от пиенето на кръвта, а от самото гледане. Стреми се към перфектния оргазъм. По неговия вкус — комбинация от изнасилване и кръвотечение. Споменатият Петер Кюртен например обяснил пред полицията, че броят на намушкванията, нанесени на жертвите му, зависел от количеството избликнала кръв. Тя определяла с каква скорост стига до оргазъм.

Мрачно мълчание затисна помещението.

— Къде и как да открием такъв човек? — попита Хари.

— Може Катрине да е права — намеси се Бьорн. — И Валентин наистина да е избягал в чужбина. Да се е поразходил до Червения площад, например.

— Да е заминал чак за Москва ли? — усъмни се Смит.

— Говорим за Червения площад в Копенхаген — в мултикултурния квартал „Ньоребру“. В този парк се подвизават трафиканти на човешка плът. Предимно внасят, по-рядко изнасят. Сядаш на някоя пейка или люлка и вдигаш билет — за автобус, самолет, каквото ти се намира подръка. При теб идва човек и те пита за къде искаш да пътуваш. Докато разговаряте, с нищо не издава незаконния си бизнес. Междувременно негов ортак, скрит някъде в парка, те снима, без да забележиш, и проверява в интернет дали си именно онзи, за когото се представяш, а не ухо на полицията. Тази дискретна туристическа агенция е скъпа, но не предлага пътуване в бизнес класа. Най-евтините места пък са в контейнер.

Смит поклати глава.

— Вампиристите не са в състояние да преценяват риска рационално колкото нас. Не вярвам да е избягал.

— Аз също — подкрепи го Хари. — Но тогава къде е? Сам ли живее? Поддържа ли връзка с други хора? Тълпата ли използва за прикритие, или се е усамотил на пусто място? Има ли приятели? Евентуално приятелка?

— Не знам.

— Виж, Смит, никой от нас не знае — без значение дали е психолог, или полицай. Моля само да споделиш спонтанните си предположения.

— Ние, хората на науката, никак не умеем да гадаем. И все пак според мен вампиристът е самотен. В това съм убеден. Дори много самотен. Вълк единак.

Някой почука.

— Дръпни силно! — извика Хари.

Вратата се отвори.

— Добър ви ден, храбри ловци на вампири — Столе Ауне влезе с шкембето напред, повел за ръка прегърбено момиче. Лицето му не се виждаше от тъмната коса, паднала пред очите му. — Смит, съгласих се да ти изнеса една блиц лекция за ролята на психолога в полицейската работа.

— Ще ти бъда безкрайно благодарен, скъпи колега — грейна Смит.

— И ще има за какво — Ауне се олюля на пети. — Но нямам намерение пак да се забия в тези катакомби. Катрине ни предостави кабинета си. — Сложи ръка върху рамото на момичето. — Аурура дойде, защото трябва да си извади паспорт. Хари, ще й съдействаш ли да пререди опашката, докато със Смит говорим по работа?

Момичето заметна косата си настрани. Хари не можеше да повярва, че това бледо лице с мазна кожа и гнойни пъпки е същото онова сладко момиченце, което помнеше отпреди няколко години. Съдейки по тъмните дрехи и тежкия грим, Аурура явно бе последователка на тийнейджърското движение, известно като „емо“. (Олег беше просветлил Хари по темата.) В погледа й обаче не се четеше нито опърничавост, нито бунт. Нито младежко отегчение. Нямаше и признаци на радост, че вижда Хари — любимия й „фалшив“ чичо, както го наричаше преди. Погледът й излъчваше празнота. Или не съвсем… Хари забелязваше нещо, но се затрудняваше да го окачестви.

— Ей сега ще се прередим. Стига сме се правили на толкова принципни — пошегува се той и получи съвсем лека усмивка от Аурура. — Да се качим в паспортния отдел.

Четиримата излязоха от котелното. Хари и Аурура мълчаливо поеха по прохода. На две крачки зад тях ги следваха Столе Ауне и Халстайн Смит и бъбреха оживено.

— Един мой пациент говореше много завоалирано за проблемите си и изобщо не схванах кой е — разправяше Ауне. — По чиста случайност разкрих, че той всъщност е издирваният Валентин Йертсен, и той ме нападна с нож. Ако на помощ не ми се беше притекъл Хари, щеше да ме заколи.

Хари забеляза как по тялото на Аурура премина ток.

— Йертсен се измъкна, но докато сипеше заплахи за живота ми, представата ми за него се избистри. Опря нож в гърлото ми и се опита да изкопчи от мен диагнозата си. Сам се определи като „дефектна стока“. Заплаши да ми източи кръвта, докато членът му се втвърдява.

— Интересно. Успя ли да видиш дали получи ерекция?

— Не я видях, усетих я. Както впрочем и зъбчатия ръб на ловджийския нож. Спомням си как се надявах двойната ми гуша да ме спаси — засмя се Столе.

Хари чу сподавения стон на Аурура. Извърна се леко и изгледа красноречиво Ауне.

— О, извинявай, момичето ми! — възкликна бащата.

— За какво си говорехте по време на сесиите?

— За много неща. Беше обсебен от гласовете на заден план в „Тъмната страна на луната“ на Пинк Флойд.

— Сега си го спомних! Е, при мен не се представи като Пол, а под друго име. За жалост откраднаха картоните на пациентите ми.

— Чу ли, Хари?

— Да.

Качиха се на първия етаж. Ауне и Смит застанаха пред асансьора, а Хари и Аурура продължиха към атриума. Лист, подпъхнат зад стъклената преграда на гишето, съобщаваше, че фотоапаратът не работи; желаещите да подадат заявление за паспорт да използват фотокабината в задното помещение.

Хари поведе Аурура към кабината с вид на мобилна тоалетна, открехна завеската и подаде няколко монети на момичето. Тя се настани на стола.

— А, да ти напомня — сети се той. — Не си показвай зъбите — и дръпна завеската.

 

 

Аурура се взираше в отражението си в черното стъкло пред обектива.

Сълзите вече напираха в гърлото й.

Сутринта й се стори добра идея да придружи баща си до Управлението под предлог, че й трябва нов паспорт за училищната екскурзия до Лондон. Той и бездруго не следеше тези неща. За тях се грижеше майка й. Аурура беше намислила да си намери причина да остане насаме с Хари за няколко минути и да му разкаже всичко. Сега обаче, когато успя да осъществи замисъла си, Аурура не можеше да му довери болката си. Разказът на баща й за ножа така я изплаши, че тя се разтрепери неистово и коленете й се подкосиха. Същия този зъбчат нож мъжът опря и в нейната шия. Беше се върнал. Аурура стисна очи, за да не гледа ужасеното си изражение. Беше се върнал и щеше да ги избие всичките, ако тя проговори. Пък и каква полза да говори? Тя не разполага с информация, която да им помогне да го открият. Нейните думи няма да спасят нито баща й, нито някой друг, обречен да умре. Аурура отвори очи. Огледа се в тясната кабина. Почувства се като в тоалетната в спортната зала онзи път. Погледът й машинално се насочи надолу, към долния ръб на завеската. Бомбетата на ботушите отвън. Те я чакаха, искаха да влязат при нея, да…

Тя дръпна рязко завеската настрани, профуча покрай Хари и хукна към изхода. Хари я извика по име. Аурура изскочи навън, на светло и открито. Прекоси тичешком моравата, после парка и хукна към „Грьонланслайре“. Чуваше как спазматичните й ридания се смесват с хрипливото й дишане, сякаш дори навън въздухът не й достигаше. Ала Аурура не спря. Продължи да бяга. Знаеше, че ще бяга, докато се строполи от изнемога.

 

 

— Пол — или Валентин — не ми е споменавал да възприема кръвта на жертвите си като фетиш — уточни Ауне, седнал зад бюрото на Катрине. — С оглед на досието му можем да заключим, че не е човек със задръжки, които да го спират да изживява сексуалните си фантазии. Хората като него рядко откриват нови страни в сексуалността си в зряла възраст.

— Вероятно винаги е изпитвал влечение към кръвта — предположи Смит. — Просто не е намирал начин да задоволи този свой нагон. Ако е искал да ухапе жена до кръв и да пие направо от извора, така да се каже, железните зъби са се оказали онази ценна находка, която му е позволила да изконсумира страстта си.

— Пиенето на кръв от друго човешко същество, обикновено враг, е древен ритуал, асоциира се със стремежа да придобиеш неговите сили и способности, нали?

— Точно така.

— При съставянето на психологическия профил на извършителя те съветвам да тръгнеш от неговата движеща сила, а именно потребността от контрол, характерна и за по-конвенционалните изнасилвачи и садистични убийци. Или, по-точно казано, тези престъпници се стремят да си възвърнат контрола, да си отвоюват властта, отнета им в определен момент. Искат реабилитация.

— Благодаря — кимна Смит. — Съгласен съм с теб. Непременно ще включа в профила стремежа към реабилитация.

— Какво ще рече това на по-достъпен език? — попита Катрине, седнала на подпрозоречния перваз. Бяха й позволили да присъства на разговора им.

— Всички искаме да поправим нанесените ни поражения — поясни Ауне. — Или търсим реванш — едно и също е. Аз например реших да стана гениалният психолог, който съм сега, защото бях толкова кошмарен футболист, че никой не ме искаше в отбора си. Хари пък е изгубил майка си като малък и се е насочил към разследването на убийства, за да наказва онези, които отнемат човешки живот.

На рамката на вратата се почука.

— За вълка говорим… — подхвана Ауне.

— Прощавайте за прекъсването, но Аурура избяга — съобщи Хари. — Не знам какво й стана, но нещо много я разстрои.

Тъмни облаци забулиха лицето на Столе Ауне и той се надигна със стон.

— Можеш ли ги разбра тези тийнейджъри. Отивам да я намеря. Ще прощаваш, Смит. Обади ми се да си довършим разговора.

— Нещо ново? — попита Хари, след като Ауне излезе.

— Зависи какво разбираш под „ново“ — отвърна Катрине. — От „Съдебна медицина“ потвърдиха стопроцентово, че ДНК-та по белезниците е на Йертсен. След призива на Смит психолозите от цялата страна да прегледат картотеките си, се отзоваха само един психолог и двама сексолози. Посочените от тях лица обаче вече доказано са извън подозрение. Очаквано получихме няколкостотин сигнала за какви ли не щуротии: съмнителни съседи, кучета, нахапани от вампири, върколаци и прочее свръхестествени същества. Е, няколко сигнала наистина си заслужава да проверим. Между другото, Ракел се обади. Не успяла да се свърже с теб.

— В бункера няма добър обхват. Възможно ли е да се направи нещо по въпроса?

— Ще помоля Торд да инсталира рутер. Вече мога ли да вляза във владение на кабинета си?

 

 

Хари и Смит се возеха сами в асансьора.

— Избягваш зрителен контакт — отбеляза психологът.

— Такава е утвърдената поведенческа норма в асансьор, нали?

— Не говоря конкретно за сега, а по принцип.

— Ако да не търсиш зрителен контакт и да го избягваш е едно и също, сигурно си прав.

— Освен това не обичаш да се возиш в асансьор.

— Мхм. Толкова ли ми личи?

— Езикът на тялото никога не лъже. Смяташ ме за голям дърдорко, а?

— Първи ден ти е, сигурно си притеснен.

— Не, винаги бъбря толкова.

— Ясно. Впрочем не съм ти благодарил, задето размисли.

— Моля, моля. Редно е аз да се извиня за първоначалната си егоистична реакция. На карта са заложени човешки животи.

— Разбирам, че дисертацията е важна за теб.

— Разбираш, защото си един от нас — усмихна се Смит.

— От кои?

— От смахнатия елит. Сигурно си чувал за дилемата на Голдман от осемдесетте. На елитни спортисти се задава въпросът дали са склонни да вземат лекарствено средство, което ще им гарантира златен медал, но след пет години ще им коства живота. Повече от половината анкетирани отговарят утвърдително. Същото проучване е проведено и сред случайна извадка от населението. От двеста и петдесет запитани едва двама отговарят утвърдително. За повечето хора такава жертва звучи налудничаво, но не и за такива като нас, Хари. Защото ти би дал живота си, за да заловиш този убиец, нали?

Хари дълго гледа психолога. В главата му отекнаха думите на Столе: „Защото самият ти неведнъж си се оказвал заложник на болезнените си амбиции, нали, Хари? Сграбчиш ли, не пускаш току-така.“

— Друго да ме питаш, Смит?

— Да. Винаги ли е била с наднормено тегло?

— Коя?

— Дъщерята на Столе.

— Аурура ли? — Хари вдигна вежда. — Не, напоследък напълня.

— Подозирам, че следващият ми въпрос ще те засегне, Хари.

— Дай да проверим.

— Допускаш ли Столе Ауне да има кръвосмесителна връзка с дъщеря си?

Хари остана като треснат. Беше се спрял на Смит, защото му трябваха хора, способни да мислят разчупено, и докато Смит се представяше на ниво, Хари беше склонен да приема повечето му шантави приумици. Повечето, но не всички.

Смит вдигна отбранително длани:

— Ядосах те, виждам. Питам те, защото у нея забелязвам класическите признаци.

— Имаш двайсет секунди да се обосновеш. Гледай да ги оползотвориш.

— Казвам само…

— Осемнайсет.

— Добре де, добре. Първо, белези от самонараняване. Носеше тениска с дълги ръкави, за да скриват раните над китките й, които тя непрекъснато чешеше. Второ, занемарена хигиена. Отблизо лъхаше на пот. Трето, хранително разстройство. Прекомерното тъпчене или липсата на апетит са типични хранителни смущения при жертви на сексуални посегателства. Четвърто, психически статус. Изглежда най-общо депресирана, а вероятно страда и от тревожност. Наясно съм, че дрехите и гримът понякога заблуждават, но езикът на тялото и изражението са достоверен критерий. Пето, страх от физическа близост. По поведението ти разчетох, че в котелното се канеше да я прегърнеш. Тя обаче подмина разперените ти ръце. Затова именно си е преметнала косата над лицето, преди да влезе. Двамата с нея се познавате добре, прегръщали сте се и тя е предвидила ситуацията. Жертвите на сексуално насилие избягват интимност и физически контакт. Изтече ли ми времето?

Асансьорът спря рязко.

Хари пристъпи напред така, че да се извисява заплашително над Смит, и натисна копчето, което задържаше вратите затворени.

— Да предположим, чисто хипотетично, че си прав, Смит. — Хари снижи гласа си до шепот: — Дори Аурура да има проблеми, защо търсиш вината у Столе? Защото навремето те е изритал от университета в Осло и ти е лепнал прозвището Маймуната?

Хари забеляза как очите на Смит се наляха със сълзи от болка, сякаш го беше зашлевил. Смит премига и преглътна.

— По дяволите, сигурно си прав, Хари. Тълкувам разни мои наблюдения твърде предубедено, защото дълбоко в себе си все още изпитвам гняв. Просто ме озари внезапно хрумване, а както ти споделих, никак не ме бива по тази част.

— Понеже си наясно с тази своя слабост, предположението ти със сигурност не се гради просто върху случайно хрумване. Забелязал си нещо по-конкретно. Какво?

Халстайн Смит се поизправи.

— Видях баща, който води за ръка дъщеря на… колко? Шестнайсет-седемнайсет години? Колко трогателно, че все още се държат за ръце, помислих си най-напред; дано и аз да съм така близък с моите дъщери, когато навлязат в пубертета.

— Но?

— Но е възможно тази привидна близост да се погледне и по друг начин: бащата упражнява власт и контрол над дъщерята, като я стиска здраво, не й дава да се изплъзне от опеката му.

— И кое те наведе на тази мисъл?

— Тя сякаш само търсеше как да се отскубне от него. Работил съм със семейства, където са налице съмнения за кръвосмешение. Първата ни работа е да питаме дали детето е бягало от къщи. Споменатите от мен симптоми може да се дължат на хиляди други причини, но и при най-незначителната вероятност това момиче да е подложено на домашен тормоз, за мен би означавало да пренебрегна професионалния си дълг, ако не изразя подозренията си гласно. Ще се съгласиш ли с мен? Разбирам, със семейството на Ауне те свързва приятелство, но тъкмо затова споделям съмненията си с теб, а не с някой друг. Защото ти би могъл да поговориш с момичето.

Хари пусна копчето, вратите се приплъзнаха встрани, Халстайн Смит излезе.

Хари остана в кабината, ала когато вратите започнаха да се затварят, пъхна крак между тях, те пак се разтвориха и Хари тръгна след Смит по стълбите към тунела. Телефонът извибрира в джоба му.

— Ало?

— Здрасти, Хари — мъжественият, но примамливо мъркащ и възбуждащ глас на Исабеле Скойен нямаше как да се сбърка. — Чух, че си се върнал на бял кон.

— Не знам дали е точно така.

— Не съм забравила как пояздихме заедно. Приятно беше. А колко по-приятно можеше да стане…

— По мои спомени беше толкова приятно, колкото изобщо беше възможно.

— Така или иначе, оттогава изтече много вода. Обаждам се да те помоля за услуга. Нашата пиар компания работи за Микаел. Сигурно си прочел съвсем пресния материал в електронното издание на „Дагбладе“. Много остро го критикуват.

— Не съм го чел.

— Цитирам: „Гражданите плащат, а полицията в Осло под ръководството на Микаел Белман не е успяла да направи онова, в което всъщност се състои работата на полицията: да залавя престъпници като Валентин Йертсен. Разкритията, че в продължение на три години Йертсен си е играл с полицията на котка и мишка, са скандални и равносилни на пълно фиаско. На Йертсен явно му е писнало да го играе мишок и сега е влязъл в ролята на котката.“ Как ти се струва?

— По отношение на стила има какво да се желае.

— Искаме някой да излезе пред обществеността и да обясни колко несъстоятелни са тези упреци срещу Микаел; нужен ни е човек, който да напомни високия процент разкриваемост на тежки криминални престъпления по времето на Белмановия мандат; който лично е работил по голяма част от тези случаи и минава за специалист с висок морал. И понеже понастоящем си преподавател в Полицейската академия, няма опасност да те обвинят в пристрастност. Перфектен си за целта, Хари. Какво ще кажеш?

— Разбира се, че ще помогна на теб и на Белман.

— Наистина ли? Чудесно!

— По начина, който владея най-добре. А именно: като намеря Валентин Йертсен. В момента съм зает именно с тази задача, така че, ако ме извиниш, Скойен…

— Знам колко здраво се трудите, Хари, но може да отнеме време.

— И защо е чак толкова спешно точно сега да напудрим имиджа на Белман? Ще спестя и на двама ни евентуално изгубено време. За нищо на света няма да застана пред микрофон и да декламирам нещо, продиктувано ми от пиар агент. Ако затворим веднага, ще сме провели цивилизован разговор, който не е приключил с подканата ми да вървиш по дяволите.

— Добре се владееш, Хари — разсмя се високо Исабеле. — Още ли си сгоден за онази апетитна тъмнокоса юристка?

— Не.

— Така ли? Тогава да пийнем нещо някоя вечер?

— С Ракел не сме сгодени. Женени сме.

— Аха. Виж ти. Но това не е пречка, нали?

— За мен е пречка. За теб навярно е предизвикателство?

— Семейните мъже са най-добрият вариант. Никога не ти създават проблеми.

— Такива като Белман, нали?

— Микаел е голям сладур и има най-красивите устни в целия град. Разговорът ми доскуча, Хари. Ще затварям. Имаш номера ми.

— Не, нямам го. Чао.

— Добре, ако не искаш да сипеш дитирамби за Микаел, разрешаваш ли поне да му предам поздравите ти и да кажа, че нямаш търпение да закопчаеш този окаян извратеняк?

— Казвай каквото искаш. Хубав ти ден.

Затвори. Ракел! Чак сега се сети, че го беше търсила. Докато избираше номера й от менюто с последни повиквания, се вгледа в себе си. Дали поканата на Исабеле Скойен му беше подействала някак? Беше ли успяла поне мъничко да го възбуди? Не. Или пък… Добре де, малко. Това означаваше ли нещо? Не. Беше толкова незначително, че дори не се замисли какво прасе е. Не че не беше прасе, но този лек трепет, неволно изникналата пред очите му мимолетна фантазия за дългите й крака и широкия й ханш, която мигом се изгуби, не стигаха за осъдителна присъда. Ни най-малко, дявол да го вземе. Хари я отряза. Макар да знаеше, че именно отказът ще нахъса Исабеле да го потърси пак.

— Това е телефонът на Ракел Фауке. Говорите с доктор Стефенс.

Хари усети леко мравучкане по тила.

— Хари Хуле се обажда, Ракел там ли е?

— Не.

Хари усети как гърлото му се стяга на възел. Паниката започна да се прокрадва в душата му. Ледът се пропука. Хари си наложи да диша.

— Къде е?

В последвалата продължителна пауза — досещаше се, че не е никак случайна — през ума му мина какво ли не. И от десетките автоматично извадени заключения дълбоко се загнезди едно: всичко приключва сега, край с шансовете му да осъществи едничкото си желание — днешният и утрешният ден да повторят вчерашния.

— Ракел е в кома.

В настъпилото объркване или по-скоро чистопробно, пълно отчаяние, някакъв защитен механизъм се опита да му внуши, че „кома“ не е медицинско състояние, а географско название.

— Преди по-малко от час се е опитала да се свърже с мен.

— Да — потвърди лекарят. — И ти не си вдигнал.

Осемнайсета глава

Понеделник през деня

Непонятни. Хари седеше на твърд стол и се опитваше да вникне в обясненията на мъжа зад бюрото. Думите обаче се лееха непонятни като птичата песен, нахлуваща през отворения прозорец зад очилатия лекар в бяла престилка; непонятни като синьото небе и избора на слънцето точно днес да грее най-силно за последните няколко седмици; непонятни като анатомичните постери на стената, които показваха хора с изрисувана в яркочервено кръвоносна система и сиви органи; като окаченото до тях разпятие с кървящия Христос.

Ракел.

Единственият източник на смисъл в неговия живот.

Смисъл не му носеха нито науката, нито религията, нито справедливостта, нито амбициите за един по-добър свят, нито удоволствието, нито опиянението, нито липсата на болка, нито дори щастието. Смисъл му носеха само тези пет букви: Р-а-к-е-л. Тук не важеше популярната фраза, че ако не е била тя, е щяла да бъде друга. Ако не се бе появила Ракел, друга изобщо нямаше да има.

И вероятно щеше да е по-добре.

Защото когато си сам, няма кого да ти отнемат.

Накрая Хари пресече словесния поток на лекаря:

— Какво означава това?

— Означава, че диагнозата още не е уточнена — отговори доктор Стефенс. — Установихме, че бъбреците й не функционират нормално. Възможно е да се дължи на редица причини, но, както казах, отхвърлихме най-често срещаните.

— Предположения?

— Някакъв синдром. Проблемът е, че има хиляди редки болести, коя от коя по-слабоизвестна и по-малко проучена.

— А това ще рече?

— Че трябва да продължаваме да търсим основното заболяване. Междувременно се наложи да я въведем в медикаментозна кома, защото се появиха затруднения в дишането.

— Колко време…

— Отсега не мога да кажа. Нужно е не просто да открием от какво е болна, а и да назначим ефективна терапия. Едва когато сме сигурни, че ще може да диша самостоятелно, ще я изведем от комата.

— Възможно ли е… възможно ли е…

— Какво?

— Възможно ли е да умре, докато е в кома?

— Не знам.

— Напротив, знаеш.

Стефенс долепи върховете на пръстите на двете си ръце. Изчака, сякаш за да забави темпото на разговора.

— Възможно е — призна накрая той. — Всички можем да умрем, във всеки един момент сърцето ни може да спре да бие. Въпросът е доколко е вероятно.

Хари си даваше сметка, че яростта, която се надига у него, не е предизвикана от лекаря и неговите банални фрази. Беше разговарял с достатъчно близки на убити, за да знае, че фрустрацията си търси обект, върху когото да стовари вината. Липсата на подходяща мишена на яда му го разгневи още повече. Хари си пое дълбоко дъх.

— Каква е вероятността това да се случи при Ракел?

— Както казах, още не можем да определим какво предизвиква бъбречната недостатъчност — разпери ръце Стефенс.

— Ами именно затова се нарича вероятност: защото не сте сигурни — процеди Хари. Млъкна, преглътна и продължи с приглушен глас: — Дай ми твоята прогноза въз основа на оскъдните данни.

— Бъбречната недостатъчност в случая се явява усложнение на друго, основно заболяване. Възможно е да се касае за хематологична болест или интоксикация. В настоящия сезон обикновено има бум на отравяния с гъби, но съпругата ти отрече през последните дни да сте консумирали такива храни. Освен това двамата сте приемали еднаква храна. Чувстваш ли се зле, Хари?

— Да.

— Питам по-скоро за физическото ти здраве. Щом отхвърляме отравянето, остават синдромите. Общо взето все тежки заболявания.

— Под или над петдесет процента, Стефенс?

— Не мога…

— Стефенс — пресече го Хари — знам, че витаем в сферата на догадките, но те моля. Моля те.

Лекарят го изгледа продължително и преценяващо. Изглежда, взе решение.

— Въз основа на настоящото й състояние и на резултатите от изследванията, според мен рискът да я изпуснем надвишава петдесет процента. С няколко пункта, но все пак надвишава. Причината да не обичам да се ангажирам с конкретни цифри пред близките на пациентите ми е, че те ги приемат твърде буквално. Ако например мой пациент почине по време на операция, при която теоретичният риск от фатален изход е възлизал на двайсет и пет процента, често ме засипват с упреци защо съм ги подвел.

— Четирийсет и пет процента шанс да оцелее?

— Към момента — да. Състоянието й обаче се влошава прогресивно и ако в рамките на едно или максимум две денонощия не открием основата причина, шансовете й ще спаднат още.

— Благодаря — Хари стана. Зави му се свят. И по инерция си помисли: колко ще е хубаво, ако ми причернее съвсем. Бърза и безболезнена смърт, идиотска и банална и въпреки това не по-безсмислена от всяка друга.

— Осветли ме дали ще можем да се свързваме лесно с теб.

— Ще се погрижа да съм на разположение денонощно. Ако няма друго, което трябва да знам, бих искал да се върна при нея.

— Ще те придружа, Хуле.

Тръгнаха по коридора към стая 301. Той се простираше към ослепителна светлина и се губеше в нея. Ниското есенно слънце грееше през отворен прозорец. Подминаваха медицински сестри в призрачно бяло и пациенти в болнични халати, които, ни живи, ни умрели, немощно тътреха крака към светлината. Вчера двамата с Ракел се прегръщаха в голямото легло с мекия матрак, а ето че днес тя лежи в страната Кома, сред призраци и привидения. Трябва да се обади на Олег. Да измисли как да му съобщи. Нуждаеше се от питие. Хари сам не знаеше откъде дойде тази мисъл, но тя се появи, сякаш някой я извика силно, изговори я буква по буква в ухото му. Налагаше се незабавно да я заглуши.

— Защо ти си приел Пенелопе Раш? — попита Хари. — Нали са я приели в спешното, а не в отделението?

— Защото имаше нужда от кръвопреливане. Аз съм хематолог и шеф на банка. Давам и дежурства в спешното.

— Шеф на банка?

Стефенс се досети, че мозъкът на Хари има нужда от малко разтоварване, съвсем кратка пауза от неприятностите.

— Шеф съм на местния филиал на кръвната банка. Май по-логично е да ме наричат началник на баня, защото банката е разположена в старото помещение с лечебен басейн в мазето на тази сграда. Наричаме го „кървавата баня“. Пък после ще разправят, че хематолозите сме нямали чувство за хумор.

— Мхм. Значи затова каза, че купуваш и продаваш кръв.

— Моля?

— Когато изрази предположение колко кръв е изгубила Пенелопе Раш на стълбите, обясни набитото си око именно с натрупания опит в покупко-продажбата на кръв.

— Имаш услужлива памет.

— Как е Пенелопе Раш?

— О, във физически аспект се възстановява бързо. Но ще й трябва психологическа помощ. Срещата с вампир…

— Вампирист.

— … е своеобразно знамение.

— Откъде-накъде?

— Описан е в Стария завет.

— Кой? Вампириста ли?

Стефенс пусна тънка усмивка:

— Притчи Соломонови, 30:14. „Има род, чиито зъби са мечове, и челюстите — ножове, за да пояжда сиромасите по земята и немотиите между людете.“ Пристигнахме.

Стефенс задържа вратата. Хари влезе в затъмнената стая. Навън, пред плътно затворените завеси, слънцето грееше, но тук, вътре, светлина идваше само от зелена линия, която описваше криви върху черен монитор. Хари се вгледа в лицето й. Изглеждаше толкова умиротворена. И толкова, толкова далечна, сякаш се носеше из тъмна вселена, до която той няма достъп. Хари седна на стол до леглото и изчака вратата да се хлопне зад лекаря. После хвана ръката й и притисна лице към възглавницата.

— Не се отдалечавай повече, скъпа — прошепна той. — Стига толкова.

 

 

Трюлс Бернтсен беше преместил подвижните прегради в офиса така, че никой да няма изглед към „клетката“, която делеше с Андерш Вюлер. Затова страшно се дразнеше на единствения човек с възможност да наднича към екрана на компютъра му, тоест на Вюлер, за ненаситното му любопитство — най-вече що се отнася до телефонните му разговори. В момента обаче копоят, дето си вреше носа навсякъде, отиде да провери студио за татуировки и пиърсинги — бяха получили сигнал, че там предлагат вампирски атрибути, например метални бижута с формата на челюст с хищни зъби. Трюлс възнамеряваше да оползотвори максимално отсъствието на Вюлер. Свали си последния епизод от втория сезон на сериала „Щитът“ и го пусна на съвсем слаб звук — колкото само той да го чува. Затова, естествено, не остана никак очарован от светването на мобилния си телефон, който се затресе като вибратор върху бюрото му под началните акорди на парчето „Не съм момиче“ на Бритни Спиърс. Трюлс харесваше поп певицата по малко мъгляви причини. Продължението на фразата — „но още не съм и жена“ — будеше смътна представа за девойка под легалната възраст за сексуални контакти, но Трюлс се надяваше, че не това е била причината да избере точно тази песен за сигнал на телефона си. Или? Бритни Спиърс в училищна униформа… Дали е извратено да лъскаш, докато я гледаш? Е, в такъв случай значи Трюлс е извратен. Номерът, изписан на дисплея, му изглеждаше смътно познат. Трюлс се притесни. Държавната приходна агенция? Спецзвеното за разследване на полицаи? Един човек със съмнителна репутация, за когото някога бе изпълнил поръчката да унищожи уличаващи го документи? Или друг, комуто дължеше пари или услуги? Този номер при всички случаи не беше на Мона До. Най-вероятно го търсеха по работа, с намерението да му възложат някаква задача. Следователно: ако вдигне, няма какво да спечели. Трюлс напъха телефона в едно чекмедже и насочи цялото си внимание към премеждията на Вик Маккей и колегите му от Ударната група. Обожаваше Вик. „Щитът“ беше кажи-речи единственият полицейски сериал, в който героите разсъждаваха и постъпваха като реални ченгета. Изведнъж, съвсем изневиделица, му просветна чий е номерът. Дръпна рязко чекмеджето и грабна телефона.

— Следовател Бернтсен. Слушам.

В продължение на две секунди не чуваше нищо. Помисли си, че е затворила. После обаче гласът се появи съвсем до ухото му, нежен и гъделичкащ:

— Здравей, Трюлс, Ула е.

— Ула…?

— Ула Белман.

— А, здрасти, Ула, ти ли си? — надяваше се опитът му да се престори, че не я е познал, да е бил успешен. — С какво мога да ти бъда полезен?

— Ех, ама и ти как официалничиш — засмя се тихо тя. — Тези дни те мярнах из Управлението и ми хрумна, че отдавна не сме се виждали. Ей така, да си поговорим едно хубаво като някога.

„Ние двамата с теб никога не сме водили продължителен разговор“ — отбеляза наум Трюлс.

— Какво ще кажеш да се срещнем тези дни?

— Ами… добре — Трюлс се опита да сподави грухтящия си смях.

— Чудесно. Във вторник майка ми ще гледа децата. Тогава удобно ли ти е? Да пийнем по нещо и да хапнем?

Трюлс направо не вярваше на ушите си. Ула изяви желание да се видят. За да го разпитва за Микаел? Едва ли. Сигурно знаеше, че в последно време двамата рядко се засичат. Освен това предложи да вечерят заедно.

— С удоволствие. Нещо конкретно ли имаш предвид?

— Просто ще ми е приятно да си побъбрим. Изгубила съм връзка с повечето приятели от гимназията.

— Нормално. Къде ти се ходи?

— От години не съм излизала на ресторант — засмя се Ула. — Вече не знам заведенията в Манглерю. Ти си живееш все там, нали?

— Да. Ами… Улсен още работи.

— Сериозно? Хайде да отидем там. В осем?

Трюлс кимна мълчаливо, преди да си даде сметка, че трябва и да отговори:

— Става — смотолеви той.

— Само те моля…

— Да?

— Да не споменаваш пред Микаел за уговорката ни.

Трюлс се задави.

— Изобщо ли?

— Нито дума. Значи, вторник, осем часът. Дотогава.

Ула затвори. Трюлс остана вторачен в телефона. Това действително ли се случи, или представляваше просто отглас от бляновете, които рисуваше през юношеските си години? Изпита прилив на толкова силно щастие, че гърдите му щяха да се пръснат. После го връхлетя паника. Нищо няма да излезе, изплаши се той. Да, по един или друг начин цялата работа ще пропадне.

 

 

Всичко пропадна.

Съвсем логично нямаше как това да просъществува дълго, беше въпрос на време да го изхвърлят от рая.

— Една бира — поръча той и вдигна очи към младата луничава сервитьорка, приближила се до масата му.

Нямаше грим. Беше събрала косата си в съвсем обикновена конска опашка и беше запретнала ръкавите на бялата си блуза, все едно се готвеше за сериозна и изтощителна работа. Зае се да записва поръчката в бележник, сякаш очакваше да е дълга. Това подсказа на Хари, че сервитьорката явно е нова, защото в „Скрьодер“ девет от десет поръчки се свеждаха само до питие. Първите няколко седмици щяха да й се сторят ад. Дебелашки подмятания на клиенти, зле прикрита ревност на най-впиянчените клиентки. Оскъдни бакшиши, никаква музика, предразполагаща да поклащаш бедра, докато разнасяш поръчките, никакви симпатични момчета няма да ти хвърлят погледи, само дърти, сприхави алкохолици, които да пъдиш след края на работното време. Това момиче щеше да започне да се пита струва ли си да се бъхти тук, за да си докара малко пари към студентския заем и да плаща за общежитие в централната част на града. Но — Хари знаеше — ако момичето избута някак първия месец и не се откаже, нещата полека-лека щяха да се променят. Щеше да започне да се смее на плоските шеги, да се научи да им отговаря подобаващо. А разберяха ли, че момичето не е заплаха за територията им, жените щяха да я направят своя изповедница. Полека-лека щяха да започнат да падат и бакшиши. Не големи, но от сърце, щедро гарнирани с окуражителни реплики и любовни обяснения. Щяха да й измислят и прякор. Прозвището вероятно щеше да бъде свързано с някой неин недостатък, но пък щеше да бъде гальовно и да я извиси сред тази простолюдна компания. Кари Тапишонката, Ленин, Калника, Мечката. На това момиче сигурно щяха да й лепнат прякор, свързан с луничките или рижата й коса. И докато съквартирантите в общежитието и вероятните гаджета се менят, хората в ресторанта постепенно щяха да се превърнат в нейно семейство. В едно мило, щедро, дразнещо, пропаднало семейство.

— Друго? — вдигна очи тя от бележника.

— Това е — усмихна се Хари.

Тя забърза към барплота, все едно някой й засича време. Пък знае ли човек, може би Нина наистина стоеше с хронометър зад бара.

Андерш Вюлер му изпрати есемес, че го чака в студиото за татуировки на „Стургата“. Хари започна да му пише съобщение, че ще се наложи да се справи сам, но някой седна срещу него и той спря.

— Здравей, Нина — поздрави той, без да вдига глава.

— Здрасти, Хари. Тежък ден?

— Да — той изписа старомодна усмивка: емотикон с двоеточие и дясна скоба.

— И си дошъл, за да го скапеш още повече?

Хари не отговори.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита Нина.

— Не. Какво? — Пръстът му затърси бутона „изпрати“.

— Според мен това не е типичното връщане към чашката.

— Току-що поръчах бира на Пипи Дългото чорапче.

— Която засега е просто Марте. Отмених поръчката ти. Дяволът на дясното ти рамо може и да иска алкохол, Хари, но ангелът на лявото те е довел на място, където вместо бира Нина ще ти сервира чаша кафе, ще си побъбри с теб и ще те подкани да се прибираш при Ракел.

— Тя не е у дома, Нина.

— Аха, такава ли била работата. Хари Хуле пак успя да прецака нещата. Вие, мъжете, това го умеете най-добре.

— Ракел е болна. Бирата ми е нужна, за да събера кураж да звънна на Олег.

Хари сведе очи към телефона. Усети пухкавата топла длан на Нина върху ръката си.

— Накрая нещата винаги се оправят, Хари.

— Не е вярно. Освен ако не познаваш някой, който да е оцелял след края?

Тя се засмя.

— „Краят“ се намира между онова, което те гнети днес, и онзи ден, в който вече нищо няма да те гнети, Хари.

Той пак си погледна телефона. Избра името на Олег и натисна зелената слушалка.

Нина стана и се отдалечи.

Олег вдигна след първото прозвъняване.

— Супер, че се обаждаш! Имаме колоквиум и обсъждаме член 20 от полицейския правилник. Слушай сега как аз го разбирам, а ти ми кажи дали бъркам. В критична ситуация всеки полицай е подчинен на полицай с по-висок чин и е длъжен да спазва заповедите му, дори да не работят в един отдел или дори в едно полицейско поделение. Според същия параграф в критична ситуация чинът е водещ. Хайде, кажи, че съм прав! Хванал съм се на бас за една халба с двама идиоти… — Хари чу весел смях отзад.

Затвори очи. Да, имаше надежда, имаше перспектива: да очаква времето след онова, което днес го гнети. Деня, когато нищо вече няма да го гнети.

— Лоши новини, Олег. Мама е в болница.

 

 

— За мен риба — поръча Мона на сервитьора. — Но без гарнитурата.

— Значи, само риба. Без зеленчуци и сос.

— Да — Мона му върна менюто.

Плъзна поглед над посетителите на новооткрития, но вече набрал популярност ресторант, където с Нора заеха последната двуместна маса.

— Само риба? — попита Нора, която поиска салатата „Цезар“ без дресинг, но Мона беше сигурна, че приятелката й в крайна сметка ще капитулира и ще си вземе десерт с кафето.

— Заради релефа.

— Кой релеф?

— Целта е да изгоря подкожните тлъстини и мускулите да изпъкнат. След три седмици се провежда национален шампионат.

— По бодибилдинг ли? Наистина ли мислиш да участваш?

— Ти какво? За тазобедрената ми луксация ли намекваш? — засмя се Мона. — Надявам се, че краката и горната част на тялото ми ще натрупат достатъчно точки. Както и харизматичното ми излъчване, разбира се.

— Виждаш ми се притеснена.

— Нормално е.

— Дотогава има цели три седмици, пък и ти не си от тревожните. Какво има? Нещо с убийствата на Вампириста ли? Впрочем благодарско за насоките кого да поканя. Смит се представи чудесно, Брат — също, макар да беше по-обрана. Затова пък изглеждаше фантастично. Да ти кажа: Исабеле Скойен, бившата общинска съветничка, се обади в редакцията да урежда интервю на Микаел Белман.

— За да отговори на критиките, че не са заловили Валентин Йертсен ли? Не ми разправяй! И в нашата редакция Скойен се опита да ни пробута интервю с главния секретар. Страшно напориста мадама!

— И защо я отсвирихте? В момента всичко, свързано с Вампириста, е новина номер едно.

— Аз исках да я отсвиря, но колегите ми не са толкова придирчиви.

Мона натисна няколко клавиша на айпада си и го подаде на Нора, която прочете на глас от сайта на „Ве Ге“:

— „Бившият общински съветник по въпросите на социалното подпомагане Исабеле Скойен отхвърли критиките срещу полицията в Осло и заяви, че главният секретар е предприел решителни действия: «Микаел Белман и неговите следователи вече са разкрили самоличността на вампириста убиец и в момента са вложили всички налични ресурси в издирването му. Белман е включил в разследването топ следователя Хари Хуле, който е изразил силна мотивация да помогне на бившия си началник и няма търпение да надене белезниците на — по думите му — този нещастен извратеняк.»“ — Нора върна айпада на Мона. — Ти какво мислиш за Хуле? Би ли го изритала от леглото си?

— Определено. А ти?

— Знам ли… — Нора се вторачи в пространството. — Е, чак да го изритам. Но все пак бих го побутнала лекичко: недей, инспекторе, не ме закачай, ох, не ме пипай тук, не, не, ох… — разкикоти се Нора.

— Боже господи — поклати глава Мона. — Заради ей такива като тебе скача броят на изнасилванията по недоразумение.

— Това пък що за понятие е? Съществува ли изобщо?

— Ти ми кажи. Аз например съм пределно ясна в посланията си.

— Което ми напомня, че най-после се сетих защо използваш „Old Spice“.

— Не можеш да отгатнеш.

— Мога! Слагаш си мъжки афтършейв, за да се предпазиш от изнасилване, нали? Миризмата на тестостерон прогонва мераклиите по-ефективно и от лютив спрей. Но замисляла ли си се, че отблъсква и всички други мъже?

— Ох, ще ти кажа причината — простена Мона.

— Давай! Кажи ми я!

— Заради баща ми.

— Как така?

— Той използваше „Old Spice“.

— Ама разбира се, как не се сетих! С него бяхте толкова близки. И той ти липсва. Горкичката…

— Афтършейвът ми напомня непрекъснато за най-важното, на което ме научи той.

— Да се бръснеш? — премига Нора.

Мона се изсмя и посегна към чашата си:

— Никога да не се предавам. Каквото и да става.

Нора наклони глава и изгледа сериозно приятелката си.

— Нещо те тревожи, Мона. Какво има? И защо не си искала да публикувате думите на Скойен? В момента всичко живо се вълнува от разследването.

— Защото ми предстои да уловя по-едра риба — Мона отдръпна ръцете си от масата, когато се появи сервитьорът.

— Дано — подхвърли ехидно Нора и огледа мижавото филенце в чинията на приятелката й.

Мона го разчопли с вилицата.

— Притеснена съм, защото най-вероятно ме наблюдават.

— Какви ги говориш?

— Повече не мога да ти кажа, Нора. Нито на теб, нито на когото и да било. Сключих договорка да мълча. Възможно е в момента да ни подслушват.

— Бъзикаш ли се? А аз какви ги наприказвах за Хари Хуле… — Нора закри устата си с ръка.

— Едва ли ще го използват срещу теб — усмихна се Мона. — Работата е там, че ми предстои да сътворя епохална сензация. Не само в моята кариера, а изобщо в историята на криминалната журналистика.

— Кажи ми!

— Ще ти кажа само едно — поклати глава Мона. — Нося пистолет — и потупа дамската си чанта.

— Плашиш ме. Мона. Ами ако чуят и това за пистолета?

— Нека чуят. Тъкмо ще схванат, че не е добра идея да ми погаждат номерца.

— Щом е опасно, защо се захващаш сама? — простена Нора.

— Защото само така имам шанса да запиша името си в историята, скъпа — Мона се усмихна широко и вдигна чашата си с вода. — Ако всичко мине по учебник, следващия път ще те черпя. И — шампионат, не шампионат — ще полеем успеха с шампанско.

— Непременно!

 

 

— Съжалявам за закъснението — Хари затвори вратата на студиото за татуировки и пиърсинги.

— Тъкмо преглеждам асортимента — усмихна се Андерш Вюлер.

Застанал зад една маса, той прелистваше каталог заедно с мъж с патрави крака, шапка с козирка на футболния отбор „Волеренга“, черна тениска с щамповано името на рокбандата „Хюскер Дю“ и брада, най-вероятно достигнала внушителната си дължина още преди неизменно синхронизираните хипстъри да спрат да се бръснат.

— Няма да преча — обеща Хари и остана до вратата.

— Както казах — брадатият посочи нещо в каталога — тези ченета са само за украса и не могат да се поставят в устата. А и зъбите не са толкова остри, ако не броим кучешките.

— А тези?

Хари се огледа. В магазинчето бяха само трима души. Впрочем повече не биха се и побрали. Всеки квадратен, а защо не и кубичен метър беше усвоен. В средата бе разположена кушетка за татуиране. От тавана висяха тениски, от стативи — украшения за пиърсинг. В шкафове с витрини стояха изложени по-едри декоративни предмети, черепи и анимационни фигури от хромиран метал. Рисунки и снимки на татуировки запълваха останалото свободно място по стените. На една от снимките Хари забеляза татуировка на пистолет „Макаров“. Запознатите с руските криминални татуировки знаеха, че носещите това изображение затворници лежат за убийство на полицай. Съдейки по неясните линии, татуировката беше направена по старомодния начин: с китарна струна, прикрепена към машинка за бръснене — вместо игла — и със смес от стопена подметка от обувки и урина — вместо мастило.

— Кои от тези татуси са ваша изработка? — поинтересува се Хари.

— Нито един — отвърна мъжът. — Събирани са от къде ли не. Готини са, нали?

— Почти приключваме — уточни Андерш.

— Моля, не бърз… — Хари рязко млъкна.

— Съжалявам, че не успях да ви помогна — извини се брадатият на Вюлер. — По-големи шансове имате да намерите описания предмет в сексшоп.

— Вече проверихме.

— Е, ако ви интересува още нещо…

— Това.

Двамата се обърнаха към високия полицай. Той сочеше с показалец към рисунка високо горе на стената:

— Откъде се сдобихте с това?

— От затвора „Ила“ — отвърна брадатият. — Модел, останал от Рико Херем, затворник и татуировчик. Почина преди две години и нещо в Патая — точно го бяха пуснали. Антракс.

— Татуирали ли сте някого с този мотив? — попита Хари, неспособен да откъсне поглед от раззинатата за крясък уста на демона.

— Никога. Не се е и случвало някой да прояви интерес към това изображение. Кой би искал да се разхожда с такава страхотия?

— А да сте виждали някой с такава татуировка?

— Лично аз — не. Но един колега — работи известно време при мен — беше споменал, че е попадал на татуиран с джин. Означава „демон“. Освен тази помня само още една турска дума: шейтан.

— Каза ли къде е виждал изображението?

— Не. В момента човекът живее в Турция. Ако е важно, имам телефонния му номер.

Мъжът влезе в задната стаичка. Върна се с листче, върху което бе записал номера на ръка.

— Но да ви предупредя: не говори английски.

— А как тогава…

— Предимно с жестове. Тогава аз поназнайвах малко турски, а той — малко норвежки. Но сигурно вече е забравил езика, както и аз забравих неговия. Препоръчвам ви да използвате преводач.

— Благодарим ви. Боя се, че ще се наложи да вземем тази рисунка — Хари се обърна да потърси стол, за да се качи да свали листа, ала Вюлер вече беше нагласил стол и се усмихваше.

— Сега накъде? — попита Вюлер, когато излязоха на „Стургата“, а покрай тях издрънча трамвай.

Хари прибра рисунката във вътрешния си джоб и огледа емблемата на Синия кръст^[8] върху фасадата отпред.

— Сега отиваме на бар.

 

 

Той вървеше по болничния коридор. Държеше букета пред себе си така, че да скрива почти цялото му лице. Никой от хората, с които се разминаваше, не му обърна внимание — нито дошлите на свиждане, нито медицинският персонал. И в най-екстремните ситуации пулсът му оставаше като в пълен покой. На тринайсет години падна от градинска стълба, докато надничаше над оградата, за да шпионира съседката. Удари си главата в циментираната тераса и изгуби съзнание. Когато дойде на себе си, майка му лежеше с ухо, долепено до гърдите му. Той усети аромата й, аромат на лавандулов парфюм. Помислила го за мъртъв, защото — по думите й — нито чувала сърцето му, нито напипвала пулса му. По гласа й не успя да определи дали изпитва облекчение, или разочарование. Така или иначе, тя го заведе в спешното. Прегледа го млад лекар и едва след продължителни усилия успя да отчете сърдечния ритъм — наистина бил необичайно нисък, а при мозъчно сътресение обикновено се повишавал. Приеха го за наблюдение и в продължение на седмица лежа в бяло легло и сънува ослепителни, бели сънища, светли като преекспонирани снимки, горе-долу както по филмите представят задгробния живот. В ангелско бяло. Нищо в болничната обстановка не те подготвя за цялото чернило, което те очаква.

Чернилото, което очакваше пациентката в стаята, чийто номер му бяха посочили.

Чернилото, което очакваше полицая с убийствения поглед, когато узнае за случилото се.

Чернилото, което очаква всички ни.

 

 

Хари огледа бутилките върху огледалния рафт. Кехлибареното съдържание искреше топло в отразената светлина. Ракел спеше. Сега спеше. Четирийсет и пет процента. Шансовете й за оцеляване и алкохолното съдържание бяха приблизително еднакви. Сън. Можеше да си стои при нея. Отмести поглед. Към устните на Мехмет, които артикулираха непонятни думи. На Хари му беше попадала информация, че турският език се смята за бронзов медалист в класацията за най-трудна граматика. Мехмет държеше телефона на Хари.

— Саа олсун — благодари Мехмет и върна апарата на Хари. — Каза, че видял лицето на джина върху гърдите на мъж в Кагалоглу хамам — турска баня в „Сагене“. Засекли се няколко пъти, последно преди година. Няколко дни по-късно човекът си заминал за Турция. Този мъж ходел с халат дори в топлите зони на комплекса. Един-единствен път го бил видял без халат — в харарета.

— Какво е това?

— Горещата зала. Вратата се отворила, парата се поразнесла за няколко секунди и турчинът го зърнал. Такава татуировка не се забравя, каза той. Шейтанът на гърдите му сякаш се опитвал да се откопчи.

— Мхм. Попита ли го за някакви отличителни белези?

— Да. Не е забелязал белезите под брадичката, за които ти спомена, нито пък нещо друго му е направило впечатление.

Хари кимна замислен. Мехмет отиде да налее още кафе.

— Да поставим банята под наблюдение? — предложи Вюлер, който седеше на висок стол до Хари.

Хари поклати глава.

— Под въпрос е дали изобщо ще се появи пак. А дори да се появи, не знаем как изглежда в момента.

Мехмет се върна. Сложи чашите върху барплота.

— Благодарим ти за съдействието, Мехмет. Само намирането на заклет преводач от турски щеше да ни отнеме поне ден.

— Чувствам го за мой дълг да помогна — сви рамене съдържателят. — Все пак Елисе беше убита, след като си тръгна от моя бар.

— Мхм… Андерш?

— Да? — Вюлер се зарадва, вероятно защото Хари за пръв път се обръщаше към него на малко име.

— Иди да докараш колата.

— Ама тя е съвсем…

— И ме изчакай.

Вюлер излезе. Хари отпи от кафето.

— Не е моя работа, Мехмет, но загазил ли си?

— В смисъл?

— Твоето досие е чисто, проверих. Но не и досието на мъжа, когото заварихме в бара и който се омете още щом ни зърна. Макар да не ме поздрави, с Даниал Бенкс сме стари познайници. Да не си попаднал в лапите му?

— Какво имаш предвид?

— Наскоро си отворил бара. На нулата си. Бенкс се е специализирал в отпускането на заеми на такива като теб.

— Такива като мен? Какви?

— Такива, които банките отказват да финансират. Бизнесът му е нелегален, знаеш ли? Заемане на парични средства с лихва, по-голяма от законно допустимата, член 295 от наказателния кодекс. Можеш да подадеш жалба в полицията и да се измъкнеш от цялата история. Нека ти помогна.

Мехмет погледна синеокия полицай. Кимна.

— Прав си, Хари…

— Добре.

— … не е твоя работа. Не карай колегата ти да те чака.

 

 

Затвори вратата на болничната стая. Между пластините на спуснатите щори се процеждаше съвсем слаба светлина. Остави букета върху нощното шкафче до горната част на леглото. Погледна спящата жена. Изглеждаше толкова самотна.

Той спусна плътно пердетата. Седна на стола до леглото, извади спринцовка от джоба на якето си и свали гумения предпазител от иглата. Посегна към ръката на жената. Огледа кожата. Обожаваше естествения й вид. Истинска плът. Прииска му се да я целуне, ала знаеше, че е нужно да се владее. Да се придържа към плана. Заби върха на иглата в ръката на жената. Усети как тънкото острие потъва плавно в кожата, без да среща никаква съпротива.

— Готово — прошепна той. — Сега ще те отнема от него. Вече си моя. Само моя.

Натисна буталото и видя как то изтласква тъмна струйка от иглата във вената на жената. Изпълва я с чернило. И със сън.

 

 

— Към Главното управление ли? — попита Вюлер.

Хари си погледна часовника. Два следобед. С Олег се бяха разбрали да се видят в болницата след час.

— Към Юлеволската болница.

— Да не ти прилоша?

— Не.

Вюлер изчака. Уточнение не последва, той включи на скорост и потегли.

Хари надникна през прозореца, докато се питаше защо не е казал на никого. На Катрине така или иначе щеше да съобщи от практически съображения. А на другите защо не спомена нищо?

— Вчера си свалих Отец Джон Мисти — обади се Вюлер.

— И по какъв повод?

— Нали ти ми го препоръча.

— А, вярно, да. Ами браво на теб.

Мълчаливо продължиха да пъплят нагоре по „Юлеволсвайен“ покрай катедралата „Свети Улав“ и улица „Нурдал Брюн“.

— Спри пред автобусната спирка — нареди Хари. — Видях позната.

Вюлер намали и отби вдясно пред навеса на спирката. Там чакаха неколцина младежи, явно приключили занятията за днес. Вярно, че тя учеше в Катедралната гимназия, сега си спомни. Стоеше малко встрани от бъбрещата групичка, със спусната пред лицето коса. Без да има конкретен план за какво ще я заговори, Хари смъкна прозореца и извика:

— Аурура!

По тялото на дългокраката девойка премина тръпка и тя хукна като подплашена антилопа.

Хари я проследи с поглед в страничното огледало, докато момичето тичаше надолу по „Юлеволсвайен“ към катедралата.

— Винаги ли въздействаш така на младите момичета? — подкачи го Вюлер.

Аурура хукна в посока, обратна на движението на полицейската кола, съобрази Хари. Дори не се поколеба. Защото предварително е обмисляла как се постъпва в такива случаи. Ако искаш да избягаш от човек в автомобил, хукваш в посоката, обратна на неговото движение. Хари обаче недоумяваше на какво се дължи този неин страх. Навярно на трудната възраст, в която се намираше в момента. Или просто преминаваше през някаква фаза, както се изрази Столе.

По-нагоре по булеварда движението се отпуши.

— Ще изчакам в колата — Андерш спря пред входа на третия корпус в болничния комплекс.

— Може да се забавя. Защо не седнеш в чакалнята?

— Не, благодаря — усмихна се Вюлер. — Болниците ми навяват кофти спомени.

— Мхм. Майка ти ли?

— Как позна?

Хари сви рамене.

— Явно става дума за много близък човек. Като малък и аз изгубих майка си, докато лежеше в болница.

— И тя ли си е отишла заради лекарска грешка — като моята?

— Не, беше неизлечимо болна. Затова поех вината върху себе си.

— А моята майка я погуби един от „белите престилки“, самопровъзгласил се за господ. Затова дори не искам да стъпя в болница.

На влизане Хари се размина с мъж с букет пред лицето. Странно. Все пак се очаква хората да внасят цветя в болницата, а не да ги изнасят.

Олег седеше на диван в чакалнята. Прегърнаха се, докато около тях пациенти и посетители продължаваха приглушено да разговарят и разсеяно да прелистват стари списания. Олег почти беше настигнал Хари на ръст. Не му достигаха само няколко сантиметра. Случваше се Хари да забрави, че момчето вече е пораснало, колкото има да расте, и всъщност няма пречки Хари да си осребри печалбата от техния облог.

— Казаха ли нещо друго? — попита Олег. — Подробности какво й е и дали е опасно?

— Не. Не се безпокой твърде много. Те си разбират от работата. Въвели са я в изкуствена кома и контролират състоянието й, нали?

Олег отвори уста, но я затвори и кимна. Хари разбра. Момчето се досещаше, че Хари му спестява истината. И не възразяваше да бъде пощадено.

Появи се медицинска сестра и ги покани да влязат при Ракел.

Хари пристъпи пръв в стаята.

Щорите бяха спуснати.

Отиде до леглото. Вгледа се в бледото лице. Тя изглеждаше толкова отдалечена.

Твърде отдалечена.

— Д-диша ли? — попита Олег.

Стоеше зад Хари, както се криеше като дете, докато минаваха покрай някое от множеството едри кучета в Холменколен.

— Да — потвърди Хари и посочи мигащата апаратура.

Седнаха от двете страни на леглото. Когато си мислеше, че другият не го гледа, всеки от тях мяташе крадешком око към зелената подскачаща линия на монитора.

 

 

Катрине гледаше гората от ръце.

От началото на пресконференцията бяха изминали едва петнайсет минути и нетърпението в залата вече се усещаше осезаемо. Тя се питаше кое разбунва духовете повече: липсата на новини за издирването на Валентин Йертсен или липсата на новини за следващата жертва, набелязана от Валентин Йертсен. От последния му набег бяха изминали цели четирийсет и шест часа.

— Опасявам се, че ще трябва да се повторя. Ако няма въпроси, които да не са били задавани досега…

— Как ще коментирате третото убийство от серията? — извика журналист от дъното на залата.

Катрине видя как безпокойството плъзна из залата подобно на концентрични кръгове около предмет, хвърлен във вода. Погледна Бьорн Холм, седнал на първия ред, но в отговор получи само свиване на рамене. Катрине се наведе към микрофона:

— Възможно е в момента някой да разполага с информация, която още не е доведена до мое знание, затова ще отговоря на този въпрос, след като се запозная с новопостъпилите сведения.

— От болницата съобщиха в официално изявление, че Пенелопе Раш е починала — обади се друг журналист.

Катрине се надяваше по лицето й да не проличи колко силно объркване изпита. Как е възможно, смая се тя. Та нали според лекарите животът на Пенелопе Раш се намираше извън опасност?

— Приключвам пресконференцията. Когато разполагаме с повече информация, ще бъдете уведомени — Катрине събра листовете на купчина, с бързи крачки слезе от подиума и излезе през страничната врата. — Когато разполагаме с повече информация от вас — промърмори тя и изруга под носа си.

Тръгна надолу по коридора, набивайки крак. Какво, по дяволите, се беше случило? Дали нещо се бе объркало по време на лечението? Катрине се надяваше за смъртта на Раш да има медицинско обяснение: непредвидени усложнения в хода на лечението, рязко влошаване на състоянието, довело до фаталния край; надяваше се дори да е станала лекарска грешка. Молеше се само да не е другото: Валентин да се е върнал, както се беше зарекъл. Не, пълен абсурд, успокояваше се тя, та нали настаниха Пенелопе в стая, чийто номер персоналът съобщи само на най-близките й хора.

Бьорн я настигна тичешком.

— Обадих се в Юлеволската болница. Починала е от отравяне. Дори да го били открили по-рано, нямало как да я спасят.

— Отравяне? От ухапването или се е случило в болницата?

— Още не е ясно. Утре ще знаят повече.

Проклет хаос. Катрине ненавиждаше хаоса. И къде се губеше Хари? По дяволите, по дяволите.

— По-кротко да не изкъртиш някоя плочка с тези токчета — предупреди я тихо Бьорн.

 

 

Хари каза на Олег, че диагнозата още не е уточнена, и лекарите не искат да се ангажират с прогноза. Обсъдиха някои неща от организационен характер, а те не бяха никак много. Останалото време прекараха в угнетителна тишина.

Хари си погледна часовника. Седем.

— Прибирай се, Олег. Хапни нещо и си лягай. Утре си на лекции.

— Само ако ми обещаеш да не мърдаш оттук. Не можем да я оставим сама.

— Ще стоя, докато сестрите ме изгонят. А това ще стане съвсем скоро.

— Но дотогава ще стоиш тук, нали? Няма да ходиш на работа?

— На работа ли?

— Ами… няма да продължаваш да работиш по онзи… случай, нали?

— Няма, разбира се.

— Знам какъв ставаш, когато се захванеш с убийство.

— Така ли?

— Да, спомням си разни неща. А и мама ми е разказвала.

— Ще гледам да бъда тук възможно повече — въздъхна Хари. — Няма да ходя в Управлението. Давам ти дума. Светът ще продължи без мен, но… — не се доизказа; продължението увисна във въздуха помежду им: „… но не и без нея“. Хари си пое дъх. — Как се чувстваш?

— Страх ме е — сви рамене Олег. — Сърцето ми се къса.

— Знам. Сега се прибери. Утре ела след училище. Аз ще дежуря от сутринта.

— Хари?

— Да?

— Дали утре ще има подобрение?

Хари го погледна. Във вените на това чернокосо момче с кафяви очи не течеше и капка от кръвта на Хари, но той сякаш се вгледа в огледало.

— Ти как мислиш?

Олег поклати глава. Бореше се с напиращите сълзи.

— И аз като теб съм бдял до болничното легло на майка ми. Час след час, дни наред. Бях по-малък от теб. Разяждаше ме отвътре.

Олег си избърса очите с опакото на дланта и подсмръкна.

— Съжаляваш ли, че си бдял така неотлъчно над нея?

— Не. Ето това е най-странното. Дори не разговаряхме, тя беше твърде омаломощена от болестта. Лежеше с отпаднала усмивка на устни и малко по малко чезнеше, както избледняват цветовете на картина, изложена на слънце. Това е най-кошмарният и най-хубавият ми спомен от юношеските ми години. Разбираш ли ме?

— Май да — кимна бавно Олег.

На раздяла се прегърнаха.

— Тате… — прошепна Олег.

Хари усети как топла сълза капна между ключиците му. Самият той не можеше да плаче. Не искаше да плаче. Четирийсет и пет процента. Цели четирийсет и пет процента.

— Тук съм, момчето ми — увери го той със стабилен глас и нетрепващо сърце. Чувстваше се силен. Напълно способен да издържи.

Деветнайсета глава

Понеделник вечерта

Мона До си беше обула маратонки, но въпреки това стъпките й кънтяха между контейнерите. Паркира малката си електрическа кола до входния портал и влезе в притъмнелия, безлюден контейнерен терминал — същинско гробище. А някога тук бе кипяла активна пристанищна дейност. Редиците контейнери представляваха надгробни камъни на мъртви и забравени пратки до получатели, или фалирали, или непожелали да потвърдят, че те са ги поръчали. Подателите пък вече не съществуваха и не можеха да приемат обратно изпратените стоки. Затова те продължаваха да залежават тук, на остров Ормьоя, като в транзитна зона без лимит за престой. Околната разруха влизаше в ярък контраст с обновлението и разхубавяването на Бьорвика. Там една след друга непрекъснато никнеха великолепни луксозни сгради, коя от коя по-красиви, а операта с вид на айсберг представляваше перлата в короната. Мона беше убедена, че тя ще се превърне в монумент на нефтената ера, своеобразен „Тадж Махал“ на социалдемокрацията.

Мона осветяваше пътя си с джобно фенерче. Изписаните върху асфалта букви и цифри й служеха за добър ориентир. Беше облякла черен клин и черно горнище на анцуг. В единия си джоб носеше лютив спрей и катинар, в другият — пистолет. Деветмилиметров „Валтер“. Отмъкна го от баща си без негово знание. Навремето, след като завършил медицина, в продължение на година служил като лейтенант в санитарните войскови части и после така и не върнал зачисленото му оръжие.

Под спортното горнище, под тънкия вълнен пуловер, под колана с пулсомер, опасал гърдите й, сърцето й непрекъснато ускоряваше ритъма си.

Указаното място с координати Н23 се намираше между две редици от контейнери, натрупани по три на височина.

Наистина се оказа клетка.

Съдейки по размерите й, навярно я бяха използвали за транспортиране на едро животно: слон, жираф или хипопотам. Едната й по-малка страница представляваше врата, но беше заключена с огромен катинар, покафенял от ръжда. В средата на по-голямата страница имаше по-малка незаключена врата, през която, предположи Мона, са хранили животното или са влизали да почистят клетката.

Тя хвана една от металните пречки и дръпна вратата. Пантите изскърцаха. Огледа се за последно. Навярно той беше пристигнал, спотайваше се някъде из сенките или зад някой контейнер и дебнеше дали тя ще се появи сама съгласно уговорката им.

Нямаше за кога да се двоуми. Мона приложи изпитаната си стратегия, преди да вдигне щанга във фитнеса: каза си, че решението вече е взето и точка; времето за размисъл е безвъзвратно отминало и оттук нататък й остава само да действа. Пристъпи в клетката, извади катинара от джоба си и го надяна така, че скобата му да обхване желязна пречка от клетката и вратата. Щракна катинара и прибра ключа в джоба си.

В клетката вонеше на урина. Дали човешка, или животинска, не можеше да определи. Застана в средата.

Вариантите бяха два: той да се появи откъм дясната или откъм лявата къса страница на клетката. Тя вдигна глава. Възможно беше и да се покатери върху контейнерите. Мона включи диктофона на мобилния си телефон и постави апарата върху смърдящия железен под. Повдигна ръкава на лявата си ръка и погледна часовника. 19,59. Запретна маншета на дясната. Пулсомерът отчиташе 128 удара в минута.

 

 

— Здравей, Катрине, аз съм.

— Добре че се обаждаш, Хари. От няколко часа се мъча да се свържа с теб. Не получи ли съобщенията ми? Къде си?

— Вкъщи.

— Пенелопе Раш е мъртва.

— Прочетох в интернет. Някакви усложнения, май така пишеше… Сега обаче си имам други грижи.

— Какви?

— Приеха Ракел в болница.

— Олеле. Нещо сериозно ли?

— Да.

— Боже мой, Хари. Колко сериозно?

— Още не се знае, но няма да мога да участвам в разследването. Ще бъда почти непрекъснато в болницата.

Мълчание.

— Катрине?

— Да? Да, разбира се. Прощавай, просто ми дойде като гръм от ясно небе. Разчитай на пълното ми разбиране и съчувствие. Божичко, Хари, имаш ли с кого да споделяш? Искаш ли да дойда…

— Благодаря ти, Катрине, но те чакат други задължения. Навън се разхожда опасен престъпник. Разпускам моя екип. Действай на собствени мускули. Използвай Смит. Той има по-къси социални антени дори от мен, но не е страхлив и умее да мисли разчупено. Андерш Вюлер е интересен кадър. Натовари го с повече отговорност. Току-виж изскочило нещо.

— И аз съм си го мислила. Ако има нещо ново, без значение какво, обади се.

— Непременно.

Затвориха, Хари стана. Тръгна към кафемашината. Улови се как си тътри краката по пода. Никога не му се беше случвало да си влачи краката. С кана в ръка започна да оглежда пустата кухня. Беше забравил къде е оставил чашата си за кафе. Върна каната на мястото й, седна до масата и набра Микаел Белман. Включи се гласова поща. Още по-добре. И без това нямаше намерение да бъде многословен.

— Хуле съм. Жена ми се разболя. Вече не ме брой. Решението ми е окончателно.

После остана седнал и се загледа през прозореца към светлините на града.

Замисли се за водния бивол и за лъва. Тежащият един тон бивол с увиснал от гърлото му лъв. Биволът кърви, но все още е загубил незначително количество кръв. Успее ли да отърси лъва от себе си, лесно ще го стъпче под копитата си до смърт и ще го наниже на рогата си. Но време няма. Трахеята му е приклещена, нужен му е въздух. Скоро ще заприиждат още лъвове, прайдът е надушил прясната кръв.

Хари гледаше светлините. Никога не му се бяха стрували толкова далечни.

Годежната халка. Валентин й беше надянал пръстен и се беше върнал. Точно като Годеника. По дяволите. Хари отпъди асоциациите. Беше време да даде малко почивка на мозъка си. Да го изгаси и заключи.

Ето така. Точно така.

 

 

В 20,14 Мона чу звук. Идваше от мрака, сгъстил се постепенно, докато тя стоеше в клетката. Мярна движение. Нещо се приближаваше. Преговори си наум няколкото подготвени въпроса. Докато ги съставяше, се питаше от какво се бои повече: че той ще дойде или че няма да дойде. Сега вече изобщо не се чудеше какъв е отговорът. Пулсът й туптеше в гърлото. Стисна дръжката на пистолета в джоба на горнището си. В мазето на родителите си се пробва да постреля. От шест метра улучи импровизираната си мишена — мухлясал дъждобран, закачен на кука на стената.

Появи се от тъмното и застана под светлината от силния фар на товарен кораб, пришвартован до бетонните силози на няколкостотин метра по-нататък.

Куче.

Домъкна се до клетката и огледа Мона.

Явно беше безстопанствено. Нямаше нашийник и беше толкова дръгливо и краставо, че човек трудно би си го представил в обстановка, различна от тази. Ето такова куче се беше надявала да срещне някога малката Мона, алергична към котки. Беше си мечтала един ден точно такова куче да я изпрати до дома й и никога повече да не я напуска.

Мона срещна късогледия му поглед и сякаш прочете мислите му: ха, човек в клетка! И чу безгласния му смях.

Кучето я наблюдава известно време, застана успоредно на клетката, вдигна задния си крак и струята рукна, пръсна се в пречките и покапа върху пода на клетката.

После кучето се замъкна нататък и се изгуби в мрака.

Без да наостри уши или да подуши въздуха.

На Мона й просветна.

Никой нямаше да дойде.

Погледна пулсомера. 119 удара. Пулсът спадаше.

Щом не е тук, къде е той?

 

 

В тъмното нещо се мержелееше.

Насред двора, извън обсега на светлината, струяща от прозорците, и извън външното осветление на стълбите, Хари различи контурите на фигура с отпуснати до тялото ръце, застанала неподвижно и сякаш вторачена в кухненския прозорец, където стоеше той.

Хари наведе глава и се вгледа в кафето си, все едно изобщо не я е забелязал. Служебното му оръжие се намираше на горния етаж.

Дали да не изтича да го вземе?

От друга страна, ако преследваният наистина се приближаваше към ловеца, Хари нямаше желание да го подплаши.

Стана, протегна се, знаеше, че в добре осветената кухня фигурата му се вижда ясно отвън. Влезе в дневната. И тя гледаше към двора. Издърпа една книга, направи две бързи крачки до входната врата, грабна градинарската ножица, оставена до ботушите на Ракел, дръпна със замах вратата и се втурна надолу по стълбите.

Силуетът продължаваше да стои неподвижно.

Хари се закова.

Примижа.

— Аурура?

 

 

Хари ровеше из кухненския долап.

— Кардамон, канела, кантарион… Ракел сякаш е колекционирала чайове от билки и подправки, започващи с „к“. Аз предпочитам кафе, затова не знам кой чай да ти препоръчам.

— От канела — помоли Аурура.

— Заповядай — той й поднесе кутийката.

Тя си взе едно пакетче и го пусна да плува като корабче в димящата й чаша.

— Онзи ден избяга много неочаквано — отбеляза той.

— Да — отвърна кратко тя и разбърка пакетчето с лъжичка.

— А днес хукна от автобусната спирка, когато те извиках.

Аурура мълчеше. Косата й пак закриваше лицето.

Хари седна, отпи глътка кафе. Не искаше да я пришпорва. Не запълваше мълчанието с настъпателни въпроси.

— Не видях, че си ти — обясни накрая тя. — Тоест, видях те, но вече се бях паникьосала, а често отнема време мозъкът да убеди тялото, че опасност всъщност няма, и междувременно тялото изминава известно разстояние.

— Мхм. Кой по-точно те притеснява?

— Татко…

Хари цял се стегна, не искаше да продължи, не искаше да навлиза в тази територия. Но нямаше избор.

— Какво ти е направил?

От очите й бликнаха сълзи.

— Изнасили ме и ме заплаши, че ако кажа на някого, той ще умре…

Изведнъж го връхлетя силен пристъп на гадене и дъхът му секна. Едва преглътна киселата слюнка, изгаряща гърлото му.

— Баща ти те е заплашил, че ще умре, ако го издадеш?

— Не, не! — Внезапният й възмутен вик отекна рязко между стените на кухнята. — Мъжът, който ме изнасили, заплаши да убие татко, ако спомена и думичка пред някого. Веднъж вече бил на косъм да го заколи, така ми каза. Следващия път никой нямало да му попречи.

Хари премига. Опита се да смели горчивата смесица от облекчение и шок.

— Била си изнасилена? — повтори той, като се помъчи да запази спокойна интонация.

Момичето кимна, подсмръкна и си избърса очите.

— В дамската тоалетна по време на хандбален турнир. В деня на сватбата ти с Ракел. Изнасили ме и си тръгна.

Хари сякаш полетя към бездна.

— Къде да го хвърля? — Аурура вдигна с два пръста капещото пакетче чай над чашата.

Хари просто протегна длан.

Аурура го погледна колебливо и пусна пакетчето. Той стисна ръката си в юмрук, усети как напоената с гореща течност филтърна хартия пари кожата му и чаят потича между пръстите му.

— Да те е удрял или хапал?

— От стискането ми останаха синини. Излъгах мама, че съм ги получила по време на мача.

— И си мълчала за това толкова време?

Тя кимна.

На Хари му идеше да стане, да заобиколи масата и да я прегърне. Но веднага се сети какво му беше казал Смит за близостта и интимността през погледа на жертва на изнасилване.

— Защо дойде да ми го кажеш?

— Защото той убива хора. Видях портрета във вестника. Той е. Мъжът със страшните очи. Помогни ми, чичо Хари. Помогни ми да предпазим татко.

Хари кимна, докато дишаше с отворена уста.

Аурура наклони глава с угрижен вид.

— Чичо Хари?

— Да?

— Плачеш ли?

В ъгълчето на устните си Хари усети соления вкус на сълза. По дяволите.

— Съжалявам — пророни задавено той. — Харесва ли ти чаят?

Хари вдигна глава и срещна погледа й. В очите й бе настъпила коренна промяна. Нещо се бе отпушило. За пръв път от дълго време тя гледаше с красивите си очи, доскоро обърнати навътре.

Аурура стана, бутна чашата си, заобиколи масата, наведе се над Хари и го прегърна.

— Няма нищо — прошепна успокоително тя. — Няма нищо.

 

 

Марте Рюд се отправи към госта, току-що прекрачил прага на празния ресторант „Скрьодер“.

— Съжалявам, но преди половин час затворихме бара, а след десет минути работното ни време приключва.

— Направете ми едно кафе — помоли той с усмивка. — Бързичко ще го изпия.

Марте се върна в кухнята. Готвачът си беше тръгнал преди повече от час. Нина — също. Понеделник вечер обикновено дежуреше само един сервитьор и макар да цареше затишие, Марте беше малко напрегната, защото за пръв път оставаше сама на смяна. Нина щеше да дойде след като затворят бара да й помогне да приключат касата.

За нула време кипна вода за една чаша кафе в термоканата. Сипа нескафе и поднесе напитката на клиента.

— Може ли да ви питам нещо? — той огледа димящата чаша. — Понеже виждам, че освен мен нямате други клиенти.

— Да — отвърна Марте, макар че й идеше да каже „не“. Искаше само той да си изпие кафето и да си тръгне, а тя да заключи вратата и да изчака Нина. После да се прибере. Първата й лекция утре започваше в осем и петнайсет.

— Наистина ли известният следовател Хари Хуле е редовен посетител на вашия ресторант?

Марте кимна. В интерес на истината тя не беше чувала за Хари Хуле, преди той да влезе в „Скрьодер“ по време на нейна смяна — висок мъж с грозни белези по лицето. Нина най-подробно й разказа за него.

— Къде седи обикновено?

— Ей там — Марте посочи масата в ъгъла до прозореца. — Но според колегите напоследък не идвал толкова често както преди.

— Няма време да кисне по заведения, щом се е амбицирал да закопчае „този нещастен извратеняк“, както се изразява самият Хуле. Но това все още си е неговият бар. Разбирате ли какво имам предвид?

Марте кимна усмихнато, макар никак да не беше сигурна, че разбира.

— Как се казваш?

Марте се поколеба. Нещо не й харесваше насоката на разговора.

— След шест минути затваряме, а кафето е доста, та ако искате да го изпиете…

— Знаеш ли защо имаш лунички, Марте?

Тя замръзна на място. Откъде беше научил името й?

— Като малка си нямала лунички. Една нощ обаче си се събудила. Имала си кябуслар, кошмари. Изплашена от тях, си се втурнала в спалнята на майка си с надеждата тя да те успокои, че чудовища и призраци не съществуват. Вътре обаче си заварила гол синьо-черен мъж, седнал сгърчен върху гърдите й. С дълги заострени уши. От ъглите на устата му се стичала кръв. Застанала си на прага, вторачена в него с ужас. Той издул бузи и преди да се отдръпнеш, издухал върху теб цялата кръв, събрана в устата му. По лицето и гърдите ти се е посипал дъжд от ситни червени капчици. Тези кървави петънца, Марте, се са оказали незаличими въпреки усърдното миене и търкане. — Мъжът духна парата от кафето. — Това обяснява как си се сдобила с луничките, но не и защо. Отговорът на този въпрос е колкото елементарен, толкова и неудовлетворителен, Марте. Защото си се озовала не където трябва не когато трябва. Светът чисто и просто не е особено справедлив. — Той поднесе чашата към устните си, зяпна широко и изля в устата си все още димящата черна течност.

Марте простена — от ужас, от недостиг на въздух, от страх пред предстоящото, все още не добило конкретен вид. Дори не видя струята от устата му, преди горещото кафе да плисне в лицето й.

Заслепена, тя се обърна, подхлъзна се върху покапалото по пода кафе, падна на коляно и го ожули, но се изправи и хукна към вратата, прекатурвайки стол, за да забави нападателя си, докато се опитваше да прогледне през лепкавата пелена пред очите си. Сграбчи дръжката и я дръпна. Вратата не помръдна. Мъжът беше плъзнал допълнителното резе отвътре и сега то пречеше вратата да се отвори. Марте чуваше скърцането на стъпки зад гърба си. Хвана врътката на резето с два пръста, но в този миг той сграбчи колана й и я дръпна назад. Марте се строполи на четири крака. Опита се да извика, ала от гърлото й се откъснаха само задавени хлипания. Стъпки. Застана пред нея. Тя не се опита да се надигне, не искаше да поглежда нагоре, не искаше да го вижда. Никога не беше сънувала кошмари със синьо-черен мъж като малка. В кошмарите й имаше мъж с кучешка глава. Марте беше сигурна, че погледне ли нагоре, ще види именно него. Затова се взираше надолу, в острите бомбета на каубойските ботуши.

Двайсета глава

Нощта срещу вторник

— Ало?

— Хари?

— Да?

— Не бях сигурна дали това е номерът ти. Обажда се Нина. От „Скрьодер“. Знам, един и половина след полунощ е. И съжалявам, задето те събуждам.

— Не спя, Нина.

— Обадих се в полицията, но те… дойдоха и си тръгнаха.

— Успокой се, Нина. Какво се е случило?

— Цялата работа е заради Марте. Новото момиче. Сещаш ли се? Беше на смяна, когато ти дойде.

Хари си спомни запретнатите ръкави на леко нервното, малко прекалено усърдно момиче.

— Какво е станало с нея?

— Няма я. Дойдох в „Скрьодер“ точно преди полунощ, за да й помогна да приключим касата, но не заварих никого. Вратата беше отключена. Марте е отговорно момиче, бяхме се разбрали да ме изчака. Не би си тръгнала, без да заключи. Не си вдига телефона, приятелят й казва, че не се е прибирала. Полицаите проверили в спешните пунктове и в болниците, но момиче с такова име не е приемано. После заявиха, че това се случвало непрекъснато, хората изчезвали по необясним начин и после се появявали няколко часа по-късно с напълно логично обяснение. Посъветваха ме да изчакам дванайсет часа и ако дотогава от Марте няма никаква вест, да се обадя пак.

— Мхм. Колегите постъпват правилно, Нина, просто следват стандартната процедура.

— Да, но… ало?

— Слушам те, Нина.

— Докато разтребвах, преди да затворя, забелязах нещо, драснато с червило върху една покривка. Марте използва точно такъв нюанс.

— И какво пише?

— Нищо.

— Как така?

— Ами знакът е просто отметка, каквато се слага срещу нещо изпълнено. Поставена е пред твоето място.

 

 

Три през нощта.

В гърдите на Хари се надигна мощен рев, изригна от устните му и проехтя между голите стени на мазето. Хари се вторачи в надвисналата над него щанга, която заплашваше да се стовари отгоре му и да го смаже. Треперещите му ръце едва я задържаха над тялото. После, със сетно неистово усилие той изтласка нагоре огромната тежест и я върна върху стойката. Нанизаните дискове издрънчаха един в друг. Остана легнал върху лежанката, докато дишаше тежко.

Затвори очи. Беше обещал на Олег да бди неотлъчно над Ракел. Но просто не го свърташе в болничната стая. Чувстваше необходимост да се махне оттам, да го пипне. Заради Марте. Заради Аурура.

Не.

Беше закъснял. За Аурура и Марте вече нищо не можеше да се направи. Хари трябваше да залови престъпника, за да предпази следващите му жертви, които все още имаха шанс да се спасят от Валентин.

Заради тях го правеше, нали?

Хари обви длани около щангата, усети как желязото жули мазолите му.

„Върши онова, с което можеш да бъдеш полезен“ — така дядо му формулираше смисъла на човешкия живот. Навремето, докато бабата на Хари раждала баща му, изгубила толкова кръв, че акушерката повикала лекаря, а на дядо му казали, че няма с какво да помогне. Той не издържал да слуша писъците на жена си, излязъл, впрегнал коня в ралото и захванал да оре. Пришпорвал коня с камшика и с викове, та да заглушат идващите от къщата стенания. По едно време вярното, но вече старо добиче започнало да се олюлява. Тогава го разпрегнал и сам тръгнал пред ралото. По едно време писъците утихнали. Лекарят излязъл и му съобщил, че и майката, и детето ще живеят. Дядото на Хари се строполил на колене, целунал земята и благодарил на Господ. А той не вярвал в Господ.

Същата нощ конят рухнал мъртъв в обора.

Сега Ракел лежеше в болнично легло. Безмълвна. Хари трябваше да реши.

… да бъдеш полезен.

Хари вдигна щангата от стойката и я отпусна върху гърдите си. Пое си дълбоко дъх. Напрегна мускули. И изрева.

Двайсет и първа глава

Вторник сутринта

Стана седем и половина. Ръмеше ситен дъждец. Тъкмо преди да пресече улицата, Мехмет забеляза мъж пред „Джелъси“. С дланите си бе засенчил очите, за да не му блести стъклото, и надничаше през прозореца. „Даниал Бенкс няма търпение да си прибере следващата вноска“ — предположи най-напред Мехмет, но с приближаването установи, че мъжът е по-висок от лихваря, а е и рус. Дали пък някой от предишните му алкохолизирани клиенти не беше решил пак да посети бара с надеждата, че още отварят в седем сутринта?

В това време мъжът се обърна с лице към улицата и дръпна от цигарата, Мехмет го позна. Полицаят. Хари.

— Добро утро — Мехмет извади ключовете. — Какво те води насам? Жажда?

— И жажда, но и друго. Идвам с предложение.

— Какво предложение?

— От онези, на които можеш да откажеш.

— В такъв случай събуди любопитството ми — Мехмет го пусна да влезе пръв, последва го и заключи. Запали осветлението от ключа зад плота.

— Барът общо взето е хубав — Хари опря лакти на плота и вдиша.

— Да не искаш да го купиш? — попита сухо Мехмет и наля вода в едно джезве.

— Да.

— Дай оферта — засмя се Мехмет.

— Четиристотин трийсет и пет хиляди.

— Откъде разполагаш с толкова пари? — навъси се Мехмет.

— От Даниал Бенкс. Сутринта имах среща с него.

— Сутринта ли? Че сега колко е…

— Станах рано. Той — също. Е, не съвсем доброволно. С малко помощ от моя страна.

Мехмет срещна кървясалия поглед на полицая.

— Говоря образно — поясни Хари. — Знам къде живее. Позвъних и му отправих предложение.

— Какво предложение?

— От другия вид. От онези, които не можеш да отхвърлиш.

— По-конкретно?

— Купих дълга на „Джелъси“ на номиналната стойност срещу обещанието да не пратя Икономическа полиция по петите му въз основа на член 295 за вземане на прекомерно висока лихва.

— Шегуваш се!

— Възможно е леко да преувеличавам — сви рамене Хари. — Можеше и да ми откаже, разбира се. С обяснението, че член 295 за мое съжаление е отменен преди няколко години. Накъде ли щеше да тръгне този свят, ако престъпниците следяха по-отблизо отколкото полицаите промените в закона? Така или иначе, той прецени, че обещаните от мен главоболия не си струват, и предпочете да пожертва кредитния договор, сключен с теб. Този документ — полицаят постави върху барплота лист, изписан на ръка — … потвърждава, че Бенкс прехвърля всички твои задължения на мен, а аз, Хари Хуле, съм гордият собственик на вземане от 435 000 крони на Мехмет Калак, ипотека върху движимото имущество в бара и върху договор за наем.

Мехмет прочете няколкото изписани реда и поклати глава.

— Ти ме разби. И си имал близо половин милион готови пари, които си броил на Даниал Бенкс на момента?

— Известно време работих като събирач на дългове в Хонконг. Беше… добре платено. Натрупах малко спестявания. Връчих на Бенкс чек и извлечение от сметката ми.

— Сега значи на теб ще трябва да си изплащам кредита с натрупаните лихви? — засмя се Мехмет.

— Не и ако приемеш предложението ми.

— А то е…?

— Да преобразуваме дълга в собствен капитал.

— Ти поемаш бара?

— Ще купя дял. Ще сме партньори. Давам ти възможност да изкупиш моя дял, когато пожелаеш.

— И какво искаш в замяна?

— Да ходиш на турска баня, докато мой приятел наглежда бара.

— Какво?

— Ще се потиш и ще се киснеш в Кагалоглу хамам, докато чакаш да се появи Валентин Йертсен.

— Знаем ли дали…

— Ще го познаеш.

— И кое ти дава тази увереност?

— Прочетох показанията ти. Ти казваш, цитирам: „Не съм го оглеждал продължително и внимателно и затова се затруднявам да го опиша.“

— Точно така е.

— Моя колежка запомняше всички човешки лица, които някога бе виждала. Беше ми обяснила, че способността да разграничаваш милиони лица и да ги разпознаваш е закодирана в част от мозъка, наречена fusiform gyrus. Без тази способност човешкият род не би оцелял. Можеш ли да опишеш последния посетител на бара вчера?

— Ами… не.

— И въпреки това ще го познаеш за секунди, ако той влезе в бара сега.

— Сигурно.

— Ето на това залагам.

— Залагаш цели четиристотин трийсет и пет хиляди от собствените си пари? Ами ако не го позная?

— Е, тогава поне ще си имам бар — Хари издаде напред долната си устна.

 

 

В 07,45 Мона До бутна вратата на редакцията на „Ве Ге“ и влетя вътре като хала. Изкара ужасна нощ. Макар че от контейнерния терминал отиде направо във фитнеса и блъска яко, та да я заболи цялото тяло, почти не мигна. Накрая реши да го обсъди с редактора си, без да навлиза в подробности. Да го попита дали източниците не губят правото си на анонимност, когато прецакат журналист. С други думи, имаше ли основания да се оплаче в полицията? Или беше по-умно да изчака и да види дали той пак ще се свърже с нея? Навярно въпреки всичко основателна причина ще обясни защо не е спазил обещанието си.

— Виждаш ми се уморена, До — подвикна главният редактор. — Снощи да не си вдигала купон?

— Де да беше така — промърмори Мона и стовари спортния си сак до бюрото. После си включи компютъра.

— От по-експериментален вид ли?

— Де да беше така — повтори по-високо Мона, вдигна глава и видя как няколко лица надничат иззад мониторите в обширния офис. Злорадо ухилени, любопитни физиономии. — Какво? — извика тя.

— Само стриптийз или и секс с животни? — попита тих глас. После две момичета избухнаха в неконтролируем смях.

— Провери си имейла — посъветва я главният редактор. — Двама от нас бяха сложени в „копие до“.

Мона изстина. В душата й се промъкна лошо предчувствие, докато ожесточено тракаше с пръсти по клавиатурата. Наистина беше получила имейл. Подател: Отдел за борба с насилието.

Текст нямаше, само снимка. Най-вероятно направена със светлочувствителен обектив, защото Мона не беше забелязала светкавица. Или с телеобектив. На преден план се виждаше кучето, вдигнало крак да припикава клетката, а в средата на клетката стоеше тя, напрегната, с облещени очи като див звяр.

Бяха й спретнали постановка. Мъжът, който й се беше обадил, изобщо не беше издирваният Вампирист.

 

 

В 08,15 Смит, Вюлер, Холм и Хари се събраха в котелното.

— Имаме случай на момиче в неизвестност. Възможно е да е похитено от Вампириста — съобщи Хари. — Марте Рюд, на двайсет и четири години, изчезнала от ресторант „Скрьодер“ снощи преди полунощ. В момента Катрине провежда оперативка с разследващата група.

— Екипът за оглед е на мястото — добави Бьорн Холм. — Засега не са открити никакви следи. Ако не броим споменатата от теб.

— А именно? — попита Андерш Вюлер.

— Отметка с червило върху покривка. Ъгълът между двете черти на чавката съвпада с ъгъла на буквата върху вратата на Ева Долмен.

Прекъсна го стийл китара. Хари позна изпълнението на китариста Дон Хелмс. Началните акорди на „Your Cheating Heart“. Вокал: Ханк Уилямс.

— Леле, вече имаме обхват — похвали се Бьорн и извади телефона от джоба си. — Да, моля. Какво? Не чувам. Момент.

И излезе в коридора.

— Възможно е похищението да е опит за удар срещу мен — отбеляза Хари. — Все пак това е моят ресторант, моята маса.

— Лоша работа — поклати глава Смит. — Убиецът губи самообладание.

— Това не е ли хубаво? — не разбра Вюлер. — Не е ли знак, че става непредпазлив?

— Това за непредпазливостта безспорно е добра новина. Но щом вече се е пристрастил към усещането за власт и контрол, няма да позволи никому да му го отнеме. Прав си, Хари. Целил е да уязви теб. Знаете ли каква е причината?

— Статията във „Ве Ге“ — предположи Вюлер.

— Там го наричаш „нещастен извратеняк“, когото ще… Как беше?

— Закопчае — довърши Вюлер.

— Наричайки го „нещастен“, заплашваш да му отнемеш контрола и властта.

— Думите са на Исабеле Скойен, не мои, но това в момента няма никакво значение — Хари разтърка тила си. — Според теб дали използва момичето, за да се добере до мен, Смит?

— Едва ли — поклати глава психологът. — Изчезналата е мъртва.

— И защо реши така?

— Убиецът не желае да изпада в конфронтация, иска само да покаже на теб и на всички други кой диктува положението. Ето, казва той, отидох на твоето място и похитих един от твоите.

— Един от моите? — повтори Хари и мигом престана да разтрива тила си.

Смит не отговори.

Бьорн Холм нахълта обратно с гръм и трясък:

— Обадиха се от Юлеволската болница. Непосредствено преди смъртта на Пенелопе Раш на регистратурата се появил мъж, който се представил за Руар Вик, бившия й годеник. Той фигурира в списъка с близки на пациентката, предоставен от полицията на болничния персонал.

— Точно този Руар Вик е купил годежния пръстен, откраднат от Валентин — сети се Хари.

— Свързали се с него, за да го разпитат дали не е забелязал нещо необичайно в състоянието й, но Руар Вик отвърнал, че кракът му не е стъпвал в болницата.

В котелното настъпи тишина.

— Щом не е бил годеникът… — промърмори Смит — значи…

Колелцата на стола, където допреди малко седеше Хари, изскърцаха, когато, опразнен, столът се понесе стремглаво към стената.

Хари вече беше изхвърчал през вратата:

— Вюлер, идваш с мен!

 

 

Хари тичаше. Болничният коридор се простираше пред погледа му и сякаш се удължаваше с недостижима за него бързина, като разрастваща се вселена, на чиято светкавична експанзия нито светлината, нито дори мисълта са способни да насмогнат.

Едва не се блъсна в мъж, който излезе от една стая със стойка за системи и ръка, включена към банка за вливане.

Един от твоите.

Валентин бе блудствал с Аурура, защото тя беше дъщеря на Столе Ауне.

Бе нападнал Марте Рюд, защото тя работеше в любимия ресторант на Хари.

Бе отровил Пенелопе Раш, за да им покаже на какво е способен.

Един от твоите.

301.

Хари сграбчи пистолета в джоба си. От близо година и половина в чекмедже на втория етаж лежеше непобутнат и заключен „Глок“ 17. Сутринта Хари го взе. Не защото очакваше да му потрябва, а защото за пръв път от година и половина не беше съвсем сигурен дали няма да му потрябва.

Бутна вратата с лявата си ръка. С дясната държеше пистолета насочен напред.

Стаята се оказа празна. Опразнена.

Ракел я нямаше. Нямаше го и леглото.

Хари се задъха.

Приближи се до мястото, където беше стояло леглото.

— Съжалявам, но закъсня — съобщи глас зад гърба му.

Хари се завъртя рязко кръгом. Главният лекар доктор Стефенс стоеше на вратата с ръце в джобовете на бялата престилка. Виждайки оръжието, повдигна вежда.

— Къде е тя? — изпъхтя Хари.

— Ще ти кажа, но първо разкарай това чудо.

Хари свали пистолета.

— На изследвания.

— Тя… добре ли е?

— Състоянието й е без промяна. Стабилно нестабилно. Но ще преживее днешния ден, ако за това си се разтревожил. Защо е този екшън?

— Трябва да й назначим охрана.

— В момента с нея са петима души от медицинския ни персонал.

— Ще поставим въоръжен полицай пред вратата й. Възражения?

— Лично аз нямам, но този въпрос не зависи от мен. Опасяваш се да не би убиецът да нападне Ракел ли?

— Да.

— Защото е съпругата на детектива, който го е погнал? Нямаме практика да уведомяваме случайни хора в коя стая е този или онзи пациент.

— Това не му е попречило да се представи за бившия годеник на Пенелопе Раш и така да научи номера на нейната стая.

— Така ли е направил?

— Ще остана тук, докато пристигне охраната.

— В такъв случай да изпием по едно кафе.

— Няма нужда да…

— Очевидно имаш нужда да се освежиш. Само секунда, в стаята на дежурния лекар правим изумително гадно кафе.

Стефенс излезе. Хари се огледа. Вчера той и Олег седяха на два стола. Сега те се намираха в същото положение, в което ги оставиха: отстрани на в момента изнесеното легло. Хари седна на единия и се вторачи в сивата подова настилка. Усети как пулсът му се успокоява. И въпреки това имаше чувството, че вътре въздухът не достига. През процеп между завесите падаше сноп светлина и той забеляза рус косъм върху пода. Вдигна го. Дали Валентин наистина е влязъл тук с намерението да посегне на Ракел, но е закъснял и е заварил стаята празна? Хари преглътна. Нямаше смисъл да се затормозява с този въпрос. Ракел се намираше в безопасност.

Стефенс се върна с две картонени чаши. Едната подаде на Хари. От другата отпи и седна на другия стол. Двамата мъже се озоваха един срещу друг, разделени от метър празно пространство.

— Момчето ти дойде — подхвана Стефенс.

— Олег ли? Бяхме се разбрали да намине чак след часовете.

— Пита за теб. Видимо се разстрои, задето си оставил майка му сама.

Хари кимна и отпи от кафето.

— В тази възраст бързо се гневят и възмущават от несправедливости. За всички бъркотии стоварват вината върху баща си. Някога той е олицетворявал техният идеал за мъж, а изведнъж се превръща във въплъщение на всичко онова, което не желаят да станат.

— От собствен опит ли говориш?

— Разбира се. Нима ние, хората, не говорим непрекъснато на базата на личен опит? — Усмивката на Стефенс изчезна толкова бързо, колкото и се бе появила.

— Мхм. Може ли да ти задам личен въпрос, Стефенс?

— Давай.

— Положителен резултат ли се получава, след като теглиш чертата?

— В смисъл?

— Радостта от спасените животи минус отчаянието заради изгубените, които е можело да бъдат спасени?

Стефенс срещна погледа на Хари. Навярно самата ситуация — двама мъже, седнали един срещу друг в затъмнена стая — предразполагаше към откровения. Два кораба, разминаващи се в нощта. Стефенс сне очилата си и прокара длани по лицето си, сякаш за да изтрие умората. Поклати глава:

— Не.

— Но въпреки това ти продължаваш?

— То е призвание.

— Видях разпятието в кабинета ти. Вярваш в призванието.

— Мисля, че и ти вярваш в призванието, Хуле. Може би не в призванието, предопределено свише, но схващането за лична мисия никак не ти е чуждо.

Хари заби поглед в чашата си. Стефенс се оказа прав за кафето: наистина беше изумително гадно.

— Това означава ли, че не харесваш професията си?

— Ненавиждам я — усмихна се лекарят. — Ако можех да избирам, щях да стана концертиращ пианист.

— Мхм. Умееш ли да свириш на пиано?

— Точно в това се крие проклятието. Не те бива в онова, което обожаваш, и си добър в онова, което мразиш.

— Наистина е проклятие — кимна Хари. — Истински полезен си само във второто. А човек поначало се стреми да бъде полезен.

— А приказките, че човекът, верен на призванието си, бивал възнаграден, са пълна глупост.

— Понякога самата работа се оказва достатъчна награда.

— Само за концертиращия пианист, влюбен в музиката, или за палача садист — Стефенс посочи баджа си на престилката. — Роден съм и съм израснал като мормон в Солт Лейк Сити и съм кръстен на Джон Дойл Лий, богобоязлив миролюбив човек, който през есента на 1857 година получава нареждане от старейшините в църковната община да убие група безбожни емигранти, нахълтали в техните земи. Описал душевните си терзания в дневник: това била ужасната орис, отредена му от съдбата, и му оставало единствено и само да я приеме.

— Клането при Маунтин Медоус.

— Охо! Много си осведомен, Хари.

— Карал съм специално обучение за серийни убийства във ФБР. Разгледахме и най-известните масови убийства. Признавам обаче, че не помня какво става в крайна сметка с твоя съименник.

Стефенс си погледна часовника.

— Наградата му навярно го е чакала на небето, защото на земята всички го предали, включително духовният водач Бригам Йънг. Осъдили Джон Дойл Лий на смърт. Въпреки това обаче баща ми смяташе, че постъпката му е пример за подражание: да се откажеш от леснодостъпната любов на ближните си в името на ненавиждано от теб призвание.

— Възможно е да не е ненавиждал отредената му роля толкова, колкото е твърдял.

— В смисъл?

Хари сви рамене.

— Алкохолиците мразят и проклинат алкохола, защото той съсипва живота им. Същевременно алкохолът е целият им живот.

— Интересна аналогия — Стефенс стана, отиде до прозореца и разтвори завесите — А ти, Хуле? Призванието ти още ли хем съсипва живота ти, хем е целият ти живот?

Хари заслони очи с длан, опита се да погледне Стефенс, но внезапно нахлулата светлина го заслепи.

— Още ли си мормон?

— А ти още ли работиш по случая?

— Така изглежда.

— Просто не можем другояче, а, Хари? Не ни свърта, ако не работим.

Стефенс излезе. Хари набра Гюнар Хаген.

— Здрасти, шефе, трябва ми охрана за Юлеволската болница. Веднага.

 

 

Вюлер стоеше където му беше наредено — до предната броня на колата, паркираха напречно пред изхода.

— Видях да влиза полицай — докладва той на Хари. — Всичко наред ли е?

— Поставихме охрана пред стаята й — Хари се качи отпред.

Вюлер прибра служебното си оръжие в кобура и седна зад волана.

— А Валентин?

— Един господ знае.

Хари извади косъма от джоба на якето си.

— Най-вероятно е само параноя, но поискай експресен анализ на тази улика — само за да изключим съвпадение с биологичен материал, иззет от местопрестъпленията, става ли?

Потеглиха бавно по улиците. Сякаш превъртаха назад същата лента на забавен каданс — преди двайсет минути бяха шофирали бясно в обратната посока.

— Мормоните използват ли кръстове? — попита Хари.

— Не. Според тях кръстът символизира смъртта и е езически символ. Вярват във възкресението.

— Мхм. Значи, мормон с разпятие на стената е почти като…

— … мюсюлманин с рисунка на Пророка.

— Именно — Хари усили радиото. „Дъ Уайт Страйпс“. „Синя орхидея“. Китара и барабани. Голота. Яснота.

Хари наду още музиката, без сам да знае какво се опитва да заглуши.

 

 

Халстайн Смит въртеше палци. Намираше се сам в котелното. Без другите беше с вързани ръце. Довърши краткия профил на Вампириста, сърфира из интернет и прочете повечето излезли материали за убийствата. Да, върна се назад и изчете всичко, изписано по медиите в течение на предишните пет дни. И сега се чудеше дали да не си уплътни времето с малко работа по дисертацията си, когато телефонът звънна.

— Ало?

— Смит? Обажда се Мона До от „Ве Ге“.

— Ами?

— Звучите ми изненадан.

— Само защото си мислех, че тук долу нямаме добро покритие.

— Бихте ли потвърдили, че Вампириста най-вероятно стои зад изчезването на сервитьорка от „Скрьодер“?

— Да потвърдя? Аз?

— Да, в момента вие работите за полицията, нали?

— Да, така е, но не съм в позиция да правя каквито и да било изявления.

— Защото не разполагате с информация или защото нямате право да я разпространявате?

— И едното, и другото. Ако ще казвам нещо, евентуално ще е съвсем общо. В качеството ми на експерт по вампиризъм.

— Супер! Защото имам подкаст-предаване.

— Какво?

— Радиопредаване. „Ве Ге“ си има собствен радиоканал.

— Аха.

— Мога ли да ви поканя да говорите за Вампириста? Най-общо, разбира се.

Халстайн Смит се замисли.

— Ще ми трябва разрешение от ръководството на разследването.

— Добре, ще чакам да ми се обадите. А сега по друг въпрос, Смит. Написах статия за вас. Надявам се да сте останали доволен. Косвено това ви постави в центъра на събитията.

— Да, да.

— Дали в замяна бихте ми казали кой от колегите ви ми върза тенекия на контейнерния терминал вчера?

— Какво?

— Няма значение. Приятен ден.

Халстайн Смит остана вторачен в телефона. Какъв контейнерен терминал? Какви ги бълнува тази?

 

 

Трюлс Бернтсен плъзна поглед по снимките на Меган Фокс на екрана. Струваше му се направо плашещо колко е погрозняла. Дали го смущаваха самите снимки, или му влияеше по-скоро мисълта, че вече е чукнала трийсетака, и сега виждаше в какво се е превърнало след раждането женското тяло, синоним на съвършенство в „Трансформърс“ от 2007-а? Или пък за лекото му пренебрежение допринасяше фактът, че през последните години той свали осем кила мазнини, замени ги с четири кила мускули и изчука девет жени? И това смекчаваше непостижимостта на мечтите му за Меган Фокс. Скъсяваше разстоянието до нея от две светлинни години на една. Или пък самочувствие му вдъхваше мисълта, че след десет часа ще седи до Ула Белман, единствената жена, която желаеше повече от Меган Фокс?

Чу се покашляне. Той вдигна глава.

Катрине Брат се беше облегнала на паравана в офиса.

След като Вюлер се премести в смехотворния момчешки клуб в котелното, Трюлс се отдаде необезпокоявано на „Щитът“. Изгледа всички излезли сезони и сега се надяваше появата на Катрине Брат да не осуети айляшкото му ежедневие.

— Белман те вика в кабинета си — съобщи тя.

— Отивам — Трюлс изключи компютъра, стана и мина покрай Катрине.

Толкова близо до нея, че ако си беше сложила парфюм, щеше да го подуши. На Трюлс му харесваше жените да използват малко парфюм. Не да се мариноват, а да се пръсват лекичко — колкото да възбудят въображението на мъжа и той да се запита каква е естествената им миризма.

Докато чакаше асансьора, се поразмисли за какво ли го вика Микаел. Нищичко не му хрумна.

Чак когато влезе в кабинета на главния секретар, Трюлс разбра, че е разкрит. С гръб към него, застанал до прозореца, Микаел започна без предисловия:

— Ти ме предаде, Трюлс. Ти ли се обади на тази курва, или тя на теб?

Сякаш го поляха с кофа леденостудена вода. Как, по дяволите, беше узнал? Дали Ула, неиздържала на огромното напрежение и измъчвана от гузна съвест, си бе признала? Или Микаел я бе притиснал до стената и изкопчил от нея истината? И какво да каже в своя защита сега Трюлс?

Той се покашля.

— Тя ме потърси, Микаел. Инициативата за контакта ни беше нейна.

— Ама разбира се, че тя те е потърсила! Такива жени налитат на първия удобен. Но да го получи от теб, най-доверения ми човек, след всичко, което сме преживели заедно!

Трюлс направо не вярваше, че Микаел говори така за своята съпруга и майка на децата му.

— Не можах да й откажа да се видим на раздумка. Не сме имали намерение да се случва нещо повече.

— Но се е случило, нали?

— Нищо нередно не е се е случило, уверявам те.

— Ти на това „нищо“ ли му казваш? Не загряваш ли, че благодарение на теб убиецът е бил в течение какво знаем и какво — не? Колко ти плати тази кучка?

— Колко… — Трюлс премига объркано. Започна да му просветва, че двамата с Микаел говорят за различни неща.

— Не допускам да си снасял на Мона До без пари. Отговори! Познавам те, Трюлс. Не го забравяй.

Трюлс Бернтсен се ухили. Размина му се.

— Нищо нередно не се е случило, уверявам те — повтори.

Микаел се обърна, стовари яростно юмрук върху бюрото и просъска:

— Ти какво? За идиоти ли ни вземаш?

Трюлс наблюдаваше как едрите безцветни петна по лицето на Микаел ту побеляват, ту почервеняват, все едно кръвта ту приижда, ту се оттича. С годините петната от витилиго ставаха повече и Белмановото лице вече приличаше на змия преди смяна на кожата.

— И какво си мислите, че знаете? — Трюлс седна, без да поиска позволение.

Микаел го гледаше изумен. После и той се тръшна на стола си. Вероятно беше забелязал по погледа на Трюлс, че той не се бои, и ако го хвърлят зад борда, ще повлече със себе си Микаел Белман. До дъното.

— Рано-рано тази сутрин Катрине Брат цъфна в кабинета ми, за да ми докладва. След като я бях помолил да те държи под око, тя възложила на един от хората си да ти диша във врата. Явно още тогава са те заподозрели като виновник за изтичането на информация, Трюлс.

— Кой е този полицай, дето ме е следил?

— Брат не назова име, а и аз не съм я питал.

„Ама няма да я попиташ, естествено — репликира го наум Трюлс. Нали трябва да си вържеш гащите и ако ти припари под краката, да си спасиш задника, като заявиш, че нищо не знаеш.“ Трюлс може и да не беше най-големият умник, но не беше и толкова глупав, за колкото го вземаха околните. С течение на времето бе започнал да схваща как разсъждават Микаел и подобните на него по високите етажи.

— Човекът на Брат се оказал много инициативен. Проверил и открил, че през последната седмица с Мона До сте се чували два пъти по телефона.

Полицай, който влиза в ролята на ухо на шефката, замисли се Трюлс. И дори е изискал телефонна разпечатка от телекома. Няма кой друг да е освен Андерш Вюлер. За много хитри се имат, ама и Трюлс не пасе трева.

— За да докаже, че ти си източникът на Мона До, този полицай й се обадил и се представил за Вампириста. Убедил я в истинността на думите си, като й назовал определена подробност, известна само на извършителя и полицията, и я приканил да се обади на информатора си и да свери информацията.

— За блендера ли?

— Признаваш ли си?

— Да, Мона До ми се обади.

— Добре, защото въпросният колега събудил Катрине Брат през нощта и обяснил, че разполага с разпечатка от телекома, според която точно след неговия блъф Мона До звъннала на твоя номер. Ще бъде меко казано много трудно да обясниш този факт, Трюлс.

Бернтсен сви рамене.

— Че какво има да обяснявам. Мона До ми се обади и поиска да потвърдя дали убиецът си е забъркал кървав коктейл в блендера на Ева Долмен. Аз, разбира се, отказах да коментирам и я посъветвах да се обърне към ръководството на следствието. Разговорът ни приключи за десет-двайсет секунди. Това, вярвам, може да се провери и в разпечатката. Навярно Мона До се е усъмнила, че обаждането не е нищо друго, освен опит да разкрият източника й, и е набрала мен, за да ги заблуди.

— Според полицая по-късно журналистката се явила на уреченото място на контейнерния терминал, за да се срещне с Вампириста. Колегата дори я заснел. Следователно някой е потвърдил подадената й засекретена информация и това я е убедило, че е говорила именно с убиеца.

— Възможно е Мона До първо да си е уговорила срещата, а после да се е срещнала лично с източника си и да е получила потвърждение от него. И полицаи, и журналисти са наясно, че вече е съвсем лесно да си набавиш информация кой на кого е звънил и кога.

— В този ред на мисли как ще обясниш предходните два телефонни разговора с Мона До с времетраене не десет секунди, а няколко минути?

— Провери разпечатките. И двата пъти тя ме е търсила, не аз нея. Тази питбулка Мона До упорства в продължение на няколко минути, докато схване, че драпането й е напразно, а после се пробва втори път с надеждата все пак да изкопчи нещичко. Това си е неин проблем, не мой. Пък и аз определено не съм претрупан с работа, та да бързам да затварям на когото и да било.

Трюлс се облегна на стола. Преплете пръсти и погледна Микаел. Докато го слушаше, Микаел кимаше, сякаш асимилираше думите на Трюлс и се опитваше да запуши всички евентуални пробойни във версията му. Леката усмивка на устните му и известната благосклонност в погледа му показваха до какъв извод е стигнал: това може и да мине, възможно е да измъкнат Трюлс сух.

— Добре. Но щом не си ти, кой е?

Трюлс нацупи устни, както правеше неговата интернет приятелка — пухкава французойка — когато му зададеше сложния въпрос „кога ще се срещнем пак?“

— А сега де. Колегите много се пазят да говорят с журналисти от сорта на До. Единствено Вюлер съм виждал да говори с нея. Секунда… ако не ме лъже паметта, той й даде номер, на който да го потърси. Тя пък му каза къде можел да я намери — във фитнес студио „Гейн“.

Микаел Белман изгледа Трюлс с леко удивена усмивчица като съпруг, открил след дългогодишен съвместен живот, че половинката му има певческа дарба, благородническо потекло или висше образование.

— Значи според теб информацията е изтекла от някой новопостъпил, така ли? — Белман потърка брадичката си с два пръста. — Впрочем съвсем логично предположение, защото проблемът възникна съвсем наскоро и така погледнато, не… — как да се изразя? — не е показателен за професионалната култура, наложена в столичната полиция през последните години. Така и няма да научим със сигурност кой е снесъл информацията на журналистката, защото тя е длъжна да пази самоличността на източниците си.

— Браво, Микаел — разсмя се с грухтене Трюлс.

Белман кимна. Наведе се напред и преди Трюлс да успее да реагира, сграбчи яката на ризата му и го дръпна към себе си.

— А сега кажи колко ти плати тази курва, Бийвъс!

Двайсет и втора глава

Вторник следобед

Мехмет се загърна по-плътно в халата. Взираше се съсредоточено в екрана на телефона си и се преструваше, че не вижда кой влиза и излиза от семплата съблекалня. Билетът за Кагалоглу хамам важеше за цял ден, но, то е ясно, ако един мъж прекарва часове наред в съблекалнята и оглежда другите голи мъже, рискува да си навлече неприязънта им. Затова Мехмет непрекъснато се местеше: ту в сауните — и в сухата, и в замъглената парна зала — ту в басейните с различна температура на водата. Мехмет гледаше да не се застоява на едно място и по друга причина: отделните помещения бяха свързани с по няколко врати и имаше опасност да изпусне появата на обекта. В съблекалнята му стана студено и му се прииска да се върне на топло. Погледна си часовника. Четири. Турчинът татуировчик твърдеше, че засякъл мъжа със сатанинската татуировка следобед. Защо серийните убийци да не организират ежедневието си по определен часови режим подобно на другите хора?

Хари беше убедил Мехмет, че представлява идеалният шпионин. Първо, защото освен някакво момиче само той е в състояние да разпознае новото лице на Валентин Йертсен. Второ, защото като турчин няма да се откроява в банята, посещавана предимно от негови сънародници. Трето, защото Хари смяташе, че Валентин веднага би разкрил полицай, изпратен под прикритие. Понеже в Отдела имало къртица, която снася информация на „Ве Ге“, и все още не можело да се разбере коя е, Хари беше решил освен него и Мехмет никой друг да не знае за операцията им. Но Хари му беше обещал от момента, когато Мехмет му съобщи, че е забелязал Валентин, до пристигането на въоръжена полиция да не минат повече от петнайсет минути.

Хари осигури на Мехмет идеалния заместник в „Джелъси“. Казваше се Йойстайн Айкелан и приличаше на чучело, а в протрития му дънков костюм се беше просмукала хипарската миризма на стар купонджия. На въпроса на Мехмет дали е стоял зад бара, Айкелан затъкна една саморъчно свита цигара между устните си и въздъхна:

— Имам дългогодишен стаж по баровете, момче. Прав, на четири крака, легнал. Само дето пред, а не зад бара.

Но Айкелан беше доверен човек на Хари и Мехмет се надяваше да не оплеска съвсем нещата. Максимум една седмица, обеща Хари. После ще се върне в бара, който се беше сдобил с нов съсобственик. Мехмет му връчи ключа за бара, закачен на ключодържател с пластмасово разбито сърце — логото на „Джелъси“ — и Хари го прие с дълбок поклон. Поиска с Мехмет да обсъдят музиката. Подчерта, че няма да е лошо да пускат малко по-нови парчета и че дори за човек, затънал в тресавището на „Бед Кампъни“, има спасение. Само мисълта за този разбор си струва едноседмична скука, помисли си Мехмет, докато преглеждаше на телефона си електронното издание на „Ве Ге“, макар да беше изчел заглавията поне десетина пъти. Неочаквано попадна на ново.

Известни вампиристи в историята. Докато се взираше в екрана и чакаше да се появи целият текст на статията, се случи нещо странно. За миг се задъха без видима причина. Вдигна глава. Вратата към баните се хлопна. Мехмет се огледа. В съблекалнята се намираха същите трима мъже като преди малко. Някой беше прекосил помещението и излязъл. Мехмет остави телефона в шкафчето си, заключи, стана и отвори вратата към баните.

 

 

Парните котли в съседното помещение боботеха тихо. Хари си погледна часовника. Четири и пет. Наведе стола си назад, сплете пръсти на тила си и се облегна на стената.

— От изчезването на Марте Рюд са изминали шестнайсет часа — изчисли Хари. — Нещо ново?

— Косми — отвърна Бьорн Холм. — Огледната група е открила косми до входната врата на „Скрьодер“. На пръв поглед приличат на космите от белезниците на Валентин Йертсен и са изпратени за анализ. Вероятно е имало борба. Този път убиецът не е почистил с предишната прецизност. Щом няма кръв, да се надяваме, че е отвел Марте Рюд жива.

— Добре де — съгласи се все пак Смит, досега защитавал тезата, че похитената е мъртва. — Има една-едничка възможност да я е оставил жива: ако я използва като дойна крава.

— Какво?! — изуми се Вюлер.

В котелното настъпи мълчание.

— Искаш да кажеш, ако я… изцежда? — Хари направи гримаса.

— На човешкия организъм му е нужно едно денонощие, за да възстанови един процент от червените кръвни телца — обясни Смит. — В най-благоприятния сценарий това количество ще обуздае жаждата му за известно време. В най-лошия постъпката му ознаменува подновяване на опитите да си възвърне властта и контрола и се очаква отново да погне онези, които са го унижили. Тоест, теб и близките ти, Хари.

— Съпругата ми е под денонощна охрана. Оставих съобщение на сина ни, че вероятно е в опасност.

— Значи е възможно да нападне и мъже? — попита Вюлер.

— Абсолютно — потвърди Смит.

Хари усети как телефонът му вибрира в джоба.

— Ало? — вдигна той.

— Йойстайн съм. Как се приготвя дайкири? Един клиент нещо се нерви, а Мехмет не отговаря.

— Аз откъде да знам? Клиентът не знае ли рецептата?

— Не.

— Слага се ром и лайм. Не си ли чувал за Гугъл?

— Е, как бе! Да не съм идиот! Това е нещо в интернет, нали?

— Пробвай го, може да ти хареса. Затварям. — Хари натисна червената слушалка. — Извинявайте. Друго?

— Разпитах хора, които работят или живеят около „Скрьодер“. Никой не е чул или видял нищо. Странно, като се има предвид колко оживена е улицата.

— Около полунощ, особено в понеделник, понякога не се мярка жива душа — отбеляза Хари. — Но да влачиш жив човек, независимо дали в съзнание, или не, през целия квартал, без никой да те забележи? Абсурд. Единственото обяснение е да е паркирал колата си пред заведението.

— На името на Валентин Йертсен няма регистрирани автомобили. През вчерашния ден нито една фирма не е отдала кола под наем на лице с такова име — докладва резултатите от проверката си Вюлер.

Хари се обърна към него. Младият полицай го изгледа въпросително.

— Давам си сметка, че вероятността да е използвал истинското си име граничи с нула, но въпреки това проверих. Не е ли…?

— Супер е — похвали го Хари. — Разпрати фоторобота до фирмите за коли под наем. Впрочем до „Скрьодер“ има денонощен магазин „Дели де Лука“…

— Присъствах на предобедната оперативка на разследващата група. Прегледали са записите от охранителната камера на магазина. Нищо.

— Добре, Бьорн. Други новини от оперативката?

— В Щатите работят активно за осигуряването на достъп до фейсбук профилите с призовка, вместо със съдебна заповед. Няма да имаме достъп до съдържанието на кореспонденцията, но ще разполагаме с всички IP адреси на подателите и получателите. Вместо месеци, ще отнеме две-три седмици.

 

 

Мехмет стоеше пред вратата на харарета — горещата зала. Излизайки от съблекалнята, видя как вратата се хлопва. А мъжа с татуировката го бяха видели именно в харарета. Мехмет не очакваше Валентин да се появи още през първия ден от наблюдателната му мисия. Освен ако не посещава турската баня няколко пъти седмично, разбира се. Тогава защо се колебаеше дали да влезе?

Мехмет преглътна.

Отвори вратата на харарета и пристъпи вътре. Гъстата пара се разнесе, завихри се на облачета, изгуби се през вратата и откри коридора. В този миг Мехмет се вторачи в лицето на мъж, седнал на подиума на пейка точно отсреща. Погледите им се срещнаха. После парата пак задръсти коридора и замъгли лицето.

Мехмет обаче видя достатъчно.

Беше той. Мъжът в бара от онази нощ. Дали да изтича навън, или първо да поседне малко? Мъжът забеляза как втренчено го изгледа Мехмет. Ако се изниже веднага, онзи сигурно ще се усъмни.

Мехмет остана до вратата.

И сякаш парата, която вдишваше, задръсти дихателните му пътища. Не издържаше повече. Налагаше се да излезе час по-скоро. Мехмет внимателно бутна вратата и се измъкна. Притича през гладките плочки със ситни, забързани крачки, за да не се подхлъзне, и се вмъкна в съблекалнята. В паниката се засуети, докато набираше шифъра на катинарчето. Изруга. Четири цифри. 1683. Битката за Виена. Тогава Османската империя е владеела света или поне онази част от света, която си е струвало да бъде владяна. През 1683-а империята е достигнала зенита си и е нямало накъде повече да се разраства. Оттогава е започнал упадъкът. Крах след крах. Затова ли бе избрал точно тази година? Защото историята на Османската империя напомняше неговата собствена житейска история, историята на пълно всемогъщество, последвано от тотално фиаско? Най-сетне успя да отвори шкафчето. Извади телефона, набра номера и го долепи до ухото си, без да откъсва очи от вратата на съблекалнята, която се бе затворила автоматично. Очакваше мъжът всеки момент да влети и да му се нахвърли.

— Ало?

— Тук е — прошепна Мехмет.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. В харарета е.

— Дръж го под око. След петнайсет минути сме при теб.

 

 

— Какво, казваш, си направил? — Бьорн Холм отпусна съединителя, когато светофарът по улица „Хаусман“ светна зелено.

— Наех цивилен доброволец в турската баня в Сагене — Хари надзърна в огледалото за обратно виждане в легендарното волво „Амазон“ от 1970-а година. Първоначално бяло, по-късно бе пребоядисано в черно и тунинговано с надлъжни стикери като ретроболид за рали. Автомобилите зад волвото потънаха в облак черен пушек.

— Без да се допиташ до нас? — Бьорн натисна клаксона и изпревари едно ауди.

— Внедряването на цивилен противоречи на правилника и не виждах причина да ви въвличам.

— Мини по „Маридалсвайен“. Има по-малко светофари — обади се Вюлер от задната седалка.

Бьорн превключи на по-ниска предавка и направи рязък завой надясно. Хари усети силното опъване на стария триточков предпазен колан, въведен за пръв път от шведската компания „Волво“ в производството на автомобили; без механизъм за регулиране на дължината обаче, той приковаваше пътника към седалката и не му позволяваше да помръдне.

— Как си, Смит? — Хари се опита да надвика бръмченето на двигателя и погледна в огледалото за обратно виждане.

При обичайни обстоятелства не би взел външен експерт, включен в следствието, на толкова рискована операция, но в последния момент прецени присъствието на Смит като необходимо, ако се стигне до заложническа драма или полицейска обсада. При подобен развой можеше да възникне нужда от намесата на психолог, който да разчете поведението на Валентин. А Смит доста успешно бе разчел знаците в поведението на Аурура и Хари.

— Малко ми прилоша — усмихна се бледо Смит. — Каква е тази миризма?

— На стар съединител, парно и адреналин — отвърна Бьорн.

— Сега слушайте внимателно — подкани ги Хари. — След две минути пристигаме. Да повторим: Смит, ти оставаш в колата. Аз и Вюлер влизаме през главния вход. Бьорн, ти завардваш задната врата. Нали разбра къде се намира?

— Да. Твоят човек още ли е на линия?

Хари кимна и долепи телефона до ухото си. Свърнаха пред стара тухлена постройка. Хари предварително беше разгледал чертежите на сградата. В някогашната фабрика сега се помещаваха печатница, офиси, звукозаписно студио и хамам, от който имаше само два изхода: главният вход и задната врата.

— Всички оръжия — заредени и готови за стрелба? — попита Хари и вдиша жадно, след като разкопча пристегналия го колан. — Трябва ни жив. Ако обаче няма друг начин… — Хари вдигна очи към прозорците от матирано стъкло от двете страни на входа, докато Бьорн нареждаше шепнешком:

— Вик „полиция!“, предупредителен изстрел, следващия — в негодника. Вик…

— Начало! — изкомандва Хари.

Слязоха от колата, прекосиха тротоара и се разделиха пред входа.

Хари и Вюлер изкачиха трите стъпала и влязоха през тежката врата. В коридора вътре миришеше на нишадърен спирт и печатарско мастило. На две от вратите лъщяха излъскани до блясък златни табелки. Върху тях, изписани с калиграфски шрифт, стояха имената на малки перспективни адвокатски кантори, които още не можеха да си позволят да наемат офиси в центъра. На третата врата се мъдреше скромна табелка с надпис „Кагалоглу хамам“. Ситните букви създаваха впечатлението, че банята не желае да привлича други посетители, освен постоянните си клиенти.

Хари отвори вратата и влезе.

Озова се в коридор с ронеща се от стените боя и най-обикновен плот, зад който широкоплещест мъж с тъмна набола брада и анцуг четеше списание. Хари имаше чувството, че е попаднал в боксов комплекс.

— От полицията сме — представи се Вюлер и тикна служебната си значка под носа на мъжа. — Стойте си кротко на мястото и не предупреждавайте никого. За две минути ще приключим.

Хари продължи напред по коридора и видя две врати. На едната пишеше „Съблекалня“, а на другата — „Хамам“. Хари влезе в банята. Чу как Вюлер незабавно го последва.

Наредени един зад друг се простираха три малки басейна и образуваха нещо като продълговат басейн. От дясната страна имаше ниши с лежанки за масаж. Отляво — две стъклени врати — навярно сауни, предположи Хари — и обикновена дървена врата, която, беше запомнил от плана на сградата, водеше в съблекалнята. В най-близкия до Хари басейн двама мъже вдигнаха глави и измериха с поглед новодошлите. Мехмет, седнал на табуретка до стената, се преструваше, че чете от телефона си. Скочи, втурна се към Хари и Вюлер и посочи замъглената стъклена врата с табелка „Харарет“.

— Сам ли е? — прошепна Хари, докато двамата с Вюлер вадеха пистолетите си „Глок 17“. От басейна отзад се чу паническо шляпане.

— Откакто ти звъннах, никой не е влизал или излизал оттам — отвърна Мехмет.

Хари отиде до вратата и се опита да надникне, но непроницаемата бяла пелена не му позволи.

Даде знак на Вюлер да го прикрива. Пое си дъх, но точно преди да влезе, се отказа. Съобрази, че шумът от обувките му ще изостри и бездруго повишената бдителност на Валентин. Та нали в харарета всички влизат боси. Със свободната си ръка Хари изхлузи обувките и чорапите си. Дръпна вратата и пристъпи вътре. Гъстата пара го обви като булчински воал. Ракел. Хари нямаше представа откъде се взе тази мисъл, но я отпъди решително. Зърна самотна фигура върху дървена пейка отпред, после затвори вратата и бялата мъгла отново го обгърна. Мъгла и тишина. Хари затаи дъх и се ослуша за дишането на другия. Дали бе успял да забележи, че влезлият е напълно облечен и държи пистолет? Дали се бе изплашил? Както Аурура се бе изплашила, съзирайки каубойските му ботуши през процепа на тоалетната кабинка?

Хари вдигна пистолета и тръгна към мястото, където бе видял фигурата. Постепенно контурите на седнал мъж се откроиха върху сиво-белия фон. Хари обхвана плътно спусъка с показалец и натисна леко, докато усети съпротивление.

— Полиция — съобщи дрезгаво той. — Не мърдай или ще стрелям.

Връхлетя го нова мисъл. При други обстоятелства би казал „ще стреляме“. Заради чисто психологическия ефект от употребата на множественото число. Така внушаваш на арестанта, че нахълтва цяла ударна група, и увеличаваш шансовете онзи да се предаде веднага. Тогава защо сега употреби единствено число? И понеже явно в момента беше склонен към авторефлексия, се отприщиха още въпроси. Защо лично пое тази операция, вместо да я възложи на спецотряда „Делта“, който действаше в такива случаи? Защо всъщност постави Мехмет като съгледвач и не осведоми никого за предприетата мярка, преди Мехмет да му се обади?

Хари усещаше лекия натиск на спусъка върху показалеца си. Съвсем, съвсем лек натиск.

Двама мъже в помещение без други свидетели.

Кой ще тръгне да оспорва, че Валентин, затрил толкова народ с голи ръце и железни зъби, е нападнал Хари и се е наложило Хари да го гръмне при самоотбрана?

— Вурма! Не стреляй — човекът отпред вдигна ръцете си.

Хари се наведе напред.

Хърбавият мъж беше гол, с оцъклени от ужас очи. Под прошарените косми на гърдите му нямаше и следа от мастило.

Двайсет и трета глава

Вторник следобед

— Майка му стара! — извика Катрине Брат и запрати гумичката, която току-що бе взела от бюрото си. Тя се удари в стената точно над главата на Хари Хуле, полусвлякъл се на стола. — Сякаш си нямахме достатъчно ядове, сега ти взе, че наруши кажи-речи всички проклети членове в полицейския правилник плюс два-три закона. Къде ти беше умът!

„При Ракел — отвърна негласно Хари, залюля стола си назад и облегалката се опря в стената. — Мислех за Ракел и за Аурура.“

— Кажи, де!

— Ако има по-бърз начин да хванем Йертсен един ден по-рано, ще спасим един човешки живот, така разсъждавах.

— Не на мене тия, Хари! Адски добре знаеш, че не се прави така. Ако всички действаха според собствените си приумици…

— Права си, знам. Но знам и друго: ей толкова не ми достигна да пипна Валентин Йертсен. Видял е Мехмет, познал го е, схванал е какво му готвим и се е измъкнал през задната врата, докато Мехмет отскочи да ми се обади от съблекалнята. Знам и още нещо. Ако бяхме заварили Валентин Йертсен в парната зала, вече отдавна щеше да си ми простила и вместо да ми набиваш обръчи, щеше да превъзнасяш колко съм далновиден и изобретателен. Нали в края на краищата това беше причината да сформираш отдел Котелното.

— Наглец! — процеди Катрине и се огледа за подходящ предмет, който да запрати по него, но за щастие отхвърли като възможни „оръжия“ и телбод-машинката, и купчината писма до и от американски съдебни инстанции във връзка с достъпа до фейсбук профилите на жертвите. — Не съм ти давала картбланш да се правиш на екшън герой! Щурмът срещу банята цъфна на заглавните страници на всички интернет издания. Въоръжени полицаи нахълтват в мирна обществена сграда, където се къпят невинни цивилни граждани, и размахват оръжия срещу гол деветдесетгодишен старец. И в крайна сметка нито един арестуван! Това е пълна… — Катрине вдигна ръце и погледна към тавана, все едно предоставяше присъдата на по-висши сили — … аматьорщина!

— Уволнен ли съм?

— Искаш ли да те уволня?

Хари извика Ракел пред мисления си взор. Спяща. Тънките й клепачи потрепват, сякаш изпращат морзови сигнали от страната Кома.

— Да — каза той. Пред погледа му изплува и Аурура, тревогата и болката в очите й, раната, която никога няма да заздравее напълно. — И не. Ти искаш ли да ми биеш шута?

Катрине простена, стана и отиде до прозореца.

— Искам да ударя един шут, но не на теб — отвърна тя с гръб към Хари.

— Мхм.

— Не ми мхм-кай.

— Ще благоволиш ли да поясниш?

— Умирам си да тегля шута на Трюлс Бернтсен.

— Кажи ми кой не си умира.

— Но не защото е непоносим и мързелив, а защото той е изнесъл вътрешна информация към „Ве Ге“.

— И как разбра?

— Андерш Вюлер му заложи капан. Е, той малко се престара. Май има зъб за нещо на Мона До. И така да е, тя не може да ни създаде проблеми, ако действително е платила на обществен служител за сведения. Това, би следвало да знае госпожица До, се нарича корупция и е наказуемо.

— Тогава защо още не си изритала Бернтсен?

— Познай — Катрине се върна зад бюрото си.

— Заради Белман ли?

Катрине запрати един молив към затворената врата.

— Пристига в кабинета ми, сяда където седиш ти в момента и ми заявява, че Бернтсен го убедил в невинността си. Вероятно Вюлер бил говорил с „Ве Ге“ и затова се бил опитал да прехвърли вината върху Бернтсен. Докато не докажем нещо конкретно, било най-добре да не раздухваме гафа, а да се съсредоточим върху залавянето на Валентин. В момента нямало по-важно нещо. После върви, че не се ядосвай!

— Е, по-кротко, де. Навярно Белман е прав. Най-добре да отложиш прането на мръсните дрехи след края на боя в калта.

— Това сега ли ти хрумна, или си го измислил предварително? — изгримасничи Катрине.

Хари извади пакет цигари.

— Като стана дума за изтичане на информация към медиите, вестниците писаха, че и аз съм бил в турската баня. Познали са ме. Това не ме притеснява. Но никой освен моите хора в котелното и ти засега не знае за Мехмет. В името на неговата безопасност те моля да запазим ролята му в тайна.

— Обсъдих въпроса с Белман и той се съгласи — кимна Катрине. — Според него, разчуе ли се, че впрягаме цивилни да вършат нашата работа, съвсем ще я втасаме. Ще изглеждаме напълно безсилни и отчаяни. Белман настоява ролята на Мехмет да не се споменава пред никого дори в разследващата група. И аз смятам да го послушам, макар че Трюлс Бернтсен вече не е част от нея.

— Как така?

Едното ъгълче на устните на Катрине се повдигна.

— Преместих го в отделен кабинет, където да завежда доклади в архива. Доклади по други случаи, не по текущия.

— Значи все пак си намерила начин да го разкараш — Хари лапна една цигара. Телефонът потръпна до бедрото му. Хари го извади. Съобщение от доктор Стефенс. „Приключихме с изследванията. Ракел отново е в 301-ва стая.“ — Ще тръгвам, Катрине.

— Още ли си с нас, Хари?

— Ще си помисля.

Пред Главното полицейско управление Хари изрови запалката си от джоба. Запали си цигарата. Загледа се в минувачите по пешеходната алея. Изглеждаха толкова хармонични, толкова безгрижни. В това Хари съзираше нещо извънредно обезпокоително. Къде, дявол да го вземе, беше този проклетник? Къде беше Валентин?

 

 

— Привет — поздрави Хари, влизайки в болничната стая.

Олег седеше до леглото на Ракел и четеше. Вдигна глава от книгата, но не отговори.

Хари също седна.

— Какво ново?

Олег отгърна един лист.

— Чуй ме — подхвана Хари, съблече си якето и го метна на облегалката. — Знам какво си мислиш: щом не стоя при нея, повече ми пука за работата. Убийствата има кой да ги разкрива, а тя си има само теб и мен.

— Не е ли точно така? — попита Олег, без да откъсва очи от четивото си.

— В момента моето присъствие не носи никаква полза на майка ти. Тук, в болницата, не мога да спася никого, докато навън има начин да помогна. Да спася човешки животи.

Олег хлопна книгата и го погледна.

— Радвам се, че филантропията е основната ти движеща сила. Иначе като нищо щях да отдам поведението ти на други подбуди.

— Какви?

Олег пусна книгата в раницата си.

— На болезнена амбициозност, например. Хари Хуле се завръща и пак става героят на деня.

— Нима мислиш, че нещата опират до там?

Олег сви рамене.

— Важното е ти какво мислиш. Дано успееш да убедиш самия себе си в тези нелепи дрънканици.

— Такъв ли съм в твоите очи? Лицемерен дърдорко?

Олег стана.

— Знаеш ли защо едно време исках да стана като теб? Не защото си бил мъж за пример. А просто защото нямах друг мъж в живота си. Но сега, когато прогледнах, си давам сметка, че трябва да сторя всичко по силите си, за да не стана като теб. Препрограмиране на поведенческия модел — започнато, Хари.

— Олег…

Момчето вече беше излязло.

Мамка му, мамка му.

Хари усети вибрирането на телефона в джоба си и го изключи, без да провери кой го търси. Заслуша се в медицинската апаратура. Някой беше усилил звука и при всеки скок на зелената линия върху монитора с леко закъснение прозвучаваше пиукане.

Като таймер, който отброява оставащо време.

Отброява времето, оставащо на Ракел.

И времето, оставащо на някой навън.

Дали Валентин в момента също следи стрелките на часовника си, докато чака да удари часът за следващата му жертва?

Хари обхвана телефона в дланта си. Стисна я в юмрук. После разтвори пръсти и пусна апарата в джоба си.

Положи широката си ръка върху тясната ръка на Ракел. Върху неговата падаше ниска, полегата светлина и дебелите му сини вени хвърляха сенки по опакото на ръката му. Хари се опита да не брои пиуканията.

На осемстотин и шестото вече не го свърташе, стана и започна да снове из стаята. Излезе, почука на стаята на дежурния лекар, той отвори, но не пожела да навлиза в подробности. Каза само, че състоянието на Ракел било стабилно и са обсъждали да я изведат от медикаментозната кома.

— Добри новини, нали? — попита Хари.

Лекарят позабави отговора си.

— Засега този вариант само се обсъжда. Налице са и някои противопоказания. Стефенс ще бъде нощна смяна. Обърнете се към него за повече информация.

Хари намери столовата, хапна и се върна в 301-ва стая. Полицаят на пост пред вратата му кимна.

Вътре се беше смрачило. Хари включи лампата върху нощното шкафче. Изтръска си една цигара от пакета, докато оглеждаше клепачите на Ракел. Изпръхналите й устни. Опита се да възстанови в паметта си първата им среща. Той стои на двора пред къщата. Тя се задава към него с походка на балерина. Оттогава изтече много вода. Дали запознанството им действително бе протекло именно така? Първият поглед. Първите разменени реплики. Първата целувка. Навярно човек неизбежно поразкрасява реалността всеки път, когато си я припомня, докато накрая историята се превърне в приказка, изградена върху повествователна логика и съшита от отделни епизоди, скрепени със смислова връзка. Приказка, която затвърждава убеждението, че им е било писано да се срещнат и да се оженят, и която те си преповтарят като своеобразен племенен ритуал за двама, докато напълно й повярват. А когато тя изчезне, тази приказка за Ракел и Хари, в какво щеше да вярва той тогава?

Запали цигарата. Вдъхна. Издиша дима. Загледа се как той се вие на спирали към пожароизвестителния датчик на тавана и се разнася.

Изчезва.

Аларма, мина му през ума.

Ръката му се плъзна в джоба, уви се около студения изключен телефон.

Мамка му, мамка му.

Призвание, го бе нарекъл Стефенс. Това ли беше именно — призвание? Когато се нагърбваш с работа, която ненавиждаш, защото знаеш, че ще я свършиш най-добре от всички? Защото важното е да бъдеш полезен. Принцип, следван от самообезличило се стадно животно. Или го тласкаше не призвание, а болезнена амбиция, както се изрази Олег? Копнееше ли Хари да блести под светлините на прожекторите, докато тя лежи тук и линее? Хари се замисли. Никога не бе изпитвал кой знае колко силно чувство на дълг към обществото. Колкото до славата, не държеше никак на признанието — нито от колегите, нито от обществото. Тогава какво оставаше?

Валентин. Гонитбата.

Някой почука два пъти. Вратата се отвори тихо. Бьорн Холм се промъкна на пръсти и седна на другия стол.

— За тютюнопушене в здравно заведение се полагаха… май шест години.

— Две — Хари подаде цигарата на Бьорн. — Ще ми станеш ли съучастник?

— Не се ли боиш, че ще й докараш рак на белите дробове? — Бьорн кимна към Ракел.

— Тя обича пасивното пушене. Харесва й първо, защото излиза безплатно, и второ, защото моят организъм поема повечето вредни вещества и издишам дима пречистен. Така хем щадя портфейла й, хем играя ролята на цигарен филтър.

Бьорн си дръпна.

— Звъннах ти, но се включи съобщение, че телефонът ти е изключен. Досетих се къде си.

— Мхм. Имаш прекалено добри дедуктивни способности за криминалист.

— Благодаря. Как е положението?

— Обсъждат дали да я изведат от комата. Избрах да сметна това за добра новина. Нещо спешно?

— Никой от разпитаните в турската баня не разпозна Валентин от фоторобота. Човекът на касата каза, че по времето, когато Мехмет засече Йертсен, в банята било много оживено, но се сещал за един тип, който вероятно е нашият човек. Пристигнал с палто и халат отдолу, с ниско нахлупена шапка с козирка. Винаги плащал в брой.

— За да не оставя електронни следи. Халатът под връхната дреха му спестява преобличането и риска някой да види татуировката му. Как е избягал от банята?

— Най-вероятно с кола. Сигурно е носел ключа в джоба на халата си. Или с автобус — ако е имал пари за билет в джоба. По дрехите, оставени в шкафчето му, нямаше нищичко, нито дори прашинки по джобовете. Ще открием негова ДНК, но дрехите миришат на перилен препарат. Дори палтото ухае на току-що минало през пералнята.

— Пак същата маниакална чистота като на местопрестъпленията. А щом е внесъл ключовете си или парѝ в горещата зала, значи е бил подготвен за бързо отстъпление.

— Именно. По улиците на квартала никой не е забелязал мъж по халат. Едва ли се е качил на обществен транспорт.

— Сигурно е паркирал колата си до задния изход. Неслучайно цели три години не са могли да го пипнат. Бива си го — Хари разтърка тила си. — Е, успяхме да го подплашим. Ами сега?

— В момента проверяваме записи от охранителните камери на околните магазини и бензиностанции. Особено внимание обръщаме на мъже с шапки с козирки и дали изпод нечие палто евентуално не се подава халат. Утре сутринта ще разпоря палтото, намерено в шкафчето. В джоба имаше дупчица. Може някоя дребна трохичка или нещо подобно да се е залутало из хастара.

— Той избягва охранителните камери.

— Дали?

— Да. Засечете ли го на някой запис, нарочно е застанал в обсега на камерата.

— Сигурно си прав — Бьорн Холм разкопча пухения си анорак. Бледото му чело бе плувнало в пот.

Хари издуха нова порция дим към Ракел.

— Какво има, Бьорн?

— Какво да има?

— Новостите по случая са съвсем незначителни и едва ли си бил път чак дотук само заради тях.

Бьорн мълчеше. Хари чакаше. Апаратът пиукаше ли, пиукаше.

— Пак тази Катрине… — подхвана Бьорн. — Не разбирам какво става. Снощи ме е търсила през нощта. Върнах й обаждането, но тя каза, че сигурно случайно е натиснала някой клавиш и ме е набрала, без да подозира.

— И?

— В три през нощта? И как ще стане, освен ако не спи върху телефона си?

— Защо не я попита?

— Защото гледам да не й досаждам. Трябва й време. Пространство. Тя е малко като теб. — Бьорн взе цигарата от ръката на Хари.

— Как така като мен?

— Чешит.

Хари си взе обратно цигарата тъкмо когато Бьорн се канеше да си дръпне.

— Какво?! Такъв си. Не се сърди.

— Какво искаш, Бьорн?

— Тази неизвестност ме подлудява. Чудех се… — Бьорн задра с нокти по единия си бакенбард. — Двамата с нея сте доста близки… Дали би могъл да…

— … да подпитам какви са шансовете ти?

— Нещо такова. Трябва да си я върна, Хари.

Хари изгаси цигарата в крака на стола. Погледна Ракел.

— Дадено. Ще поговоря с Катрине.

— Но без да…

— … разбира, че е по твоя молба.

— Благодаря, Хари. Ти си добър приятел.

— Аз ли? — Хари пъхна фаса в пакета. — Аз съм чешит. След като Бьорн си тръгна, Хари затвори очи. Заслуша се в пиукането. В обратното отброяване.

Двайсет и четвърта глава

Вторник вечерта

Казваше се Улсен и от двайсет години държеше „При Улсен“. Мястото обаче се казваше така още преди да го купи. Някои виждаха в този факт невероятно съвпадение, но колко невероятно беше, при положение че невероятни неща се случваха непрекъснато, всеки ден, къде ти, направо всяка секунда? Защото нали все някой печели джакпота в лотарията? И се излъчва победител — единствено това е сигурно. И въпреки това изтегленият печеливш смята късмета си не просто за невероятен, той вижда в това истинско чудо. Не, Улсен не вярваше в чудеса. Днешният случай обаче донякъде накара Улсен да преосмисли скептицизма си към житейските изненади. Ула Хенриксен току-що влезе в заведението и седна на масата на Трюлс Бернтсен, където той киснеше от двайсет минути. И тук идваше сюрпризът: това беше любовна среща. Улсен изобщо не се съмняваше. Повече от двайсет години бе наблюдавал как притеснени мъже пристъпват нервно от крак на крак или барабанят с пръсти в очакване на момичетата на мечтите си. Случващото се сега пред очите му беше равносилно на чудо, защото навремето Ула Хенриксен беше най-красивото момиче в цял Манглерю, а Трюлс Бернтсен — най-големият некадърник и неудачник от всички момчетии, навъртащи се около търговския център в Манглерю и редовни клиенти на Улсен. Трюлс, или още Бийвъс, следваше като сянка Микаел Белман, който, на свой ред, също не се ползваше с особена популярност. Но Микаел поне имаше привлекателна външност и дар слово и благодарение на тези свои предимства успя да отмъкне от хокеистите и рокерите мацето, по което всички те точеха лиги. А нали преди няколко години го направиха и главен секретар на полицията. Значи все пак има качества. Колкото до Бернтсен, някогашният невръстен неудачник щеше да си остане такъв цял живот.

Улсен отиде до масата да вземе поръчката им, а и да подочуе за какво си бъбрят тези двамата на това действително невероятно рандеву.

 

 

— Подраних — Трюлс кимна към почти празната халба пред него.

— Не, аз закъснях — Ула изхлузи чантата през главата си и си разкопча палтото. — Замалко да не дойда.

— Така ли? — Трюлс отпи бързо малка глътка от бирата, за да прикрие треперенето на ръцете си.

— Да… не е… не е толкова просто — тя се усмихна стеснително. Забеляза безшумно появилия се Улсен. — Ще поизчакам с поръчката, ако може.

Съдържателят се отдалечи.

И какво ще чака, запита се Трюлс. Иска да прецени дали разговорът ще потръгне ли? И ако размисли, ще си тръгне. Ако Трюлс не оправдае очакванията й, така ли? И защо го подлага на такъв тест? Та те двамата на практика са израснали заедно.

Ула се озърна.

— Божичко, последно бях тук за срещата на класа преди десет години. Спомняш ли си?

— Не, аз не дойдох.

Ула мачкаше нервно ръкавите на пуловера си.

— Много е зловещ този случай, който разследвате. Жалко, че днес не сте успели да го арестувате. Микаел ми разправи какво е станало.

— Аха…

Микаел. Още в самото начало на срещата им тя бързаше да го вмъкне в разговора и да го постави пред себе си като щит. Притеснена ли беше, или просто не знаеше какво иска?

— И какво ти разказа Микаел?

— Хари Хуле използвал бармана, който видял маниака при първото му убийство. Микаел беше бесен.

— Барманът от бар „Джелъси“ ли?

— Май да.

— За какво го е използвал?

— Да стои в турската баня и да дебне дали убиецът няма да се появи. Ти не знаеш ли?

— Не, защото днес… работих по други случаи.

— А, ясно. Та така де. Много се радвам да те видя. Не мога да остана много, но…

— А колкото да изпия още една бира?

Трюлс забеляза колебанието й. По дяволите.

— Нещо с децата ли? — попита той.

— Моля?

— Да не би някое от децата да е болно?

— Най-малкият май е пипнал вирус — тя потръпна и сякаш се опита да се мушне цялата под пуловера си, докато се озърташе. Само три маси бяха заети. Явно Ула не мярна познато лице, защото след огледа на помещението видимо се поотпусна. — Трюлс?

— Да?

— Може ли да ти задам един странен въпрос?

— Разбира се.

— Какво искаш?

— Какво искам… — той отпи, за да си спечели кратък таймаут. — За сега ли питаш?

— Не, питам по принцип. Какво искаме ние, хората?

„Аз лично искам да ти съблека дрехите, да те изчукам, да те чувам как крещиш от удоволствие и искаш още — помисли си Трюлс. — После искам да си взема студена бира от хладилника, ти да се сгушиш в прегръдката ми и да кажеш, че заради мен ще зарежеш всичко: децата, Микаел, проклетата ви къща, чиято тераса излях собственоръчно, всичко. Само за да бъдеш с мен, Трюлс Бернтсен. Защото след тази среща за мен ще бъде невъзможно да мисля за друго освен за теб. После искам втори дубъл.“

— Да ни ценят, нали?

— Разбира се — едва преглътна Трюлс.

— Любимите ни хора да ни ценят. Другите не ни интересуват толкова.

Трюлс усети как лицето му, независимо от волята му, направи физиономия, но нямаше представа какво изразява тя.

Ула се наведе напред и понижи глас:

— А понякога, когато се чувстваме недооценени, когато ни тъпчат, ни се дощява да си го върнем, нали?

— Така е — кимна Трюлс. — В такива случаи ни се дощява да си го върнем.

— Но това желание изчезва веднага щом осъзнаем, че въпреки всичко ни ценят. Тази вечер Микаел ми каза, че ме обича. Е, вярно, някак между другото и не в пряк текст, но… — Ула прехапа долната си устна. Прелестната си устна, налята с кръв, по която Трюлс се захласваше от шестнайсетгодишен. — Повече от това не е и нужно, Трюлс. Не е ли странно?

— Много е странно — Трюлс заби поглед в опразнената си чаша.

Чудеше се как да формулира онова, което му се искаше да й каже: че понякога обясненията в любов нямат абсолютно никаква стойност. Особено от устата на шибания Микаел Белман.

— Е, ще се връщам при малкия.

Ула си погледна часовника с угрижена физиономия.

— Върви, върви.

— Дано следващия път имам повече време.

Трюлс едва се стърпя да не я попита кога ще е този следващ път. Стана мълчаливо, прегърна я и положи усилие да я пусне в момента, когато тя се отдръпна от него. Вратата зад Ула се хлопна. Трюлс се тръшна на стола. Усети как у него се надига ярост. Онази тежка, лепкава, болезнена и блажена ярост.

— Още една бира? — предложи Улсен, отново приближил се безшумно.

— Да… По-скоро не. Налага се да проведа един разговор. Работи ли телефонът? — той посочи кабинката със стъклена врата, където Микаел твърдеше, че бил изчукал Стине Михаелсен на крак по време на абитуриентско парти; било толкова претъпкано, че никой не обръщал внимание какво се случва под нивото на гърдите; най-малко от всички Ула, която по това време чакала пред бара на опашката за бира.

— Да, работи.

Трюлс влезе и извика номера от указателя на мобилния си телефон.

Набра цифрите върху лъскавите квадратни метални бутони на монетния апарат.

Зачака. Беше се барнал в тясна риза, та да подчертае колко по-напомпани са гръдните му мускули, колко по-напращели са бицепсите му и колко се е вталил в кръста от последния път, когато се бяха виждали. Ула обаче кажи-речи не го погледна. Трюлс се изду и усети как раменете му опират в стените на кабината. Беше по-тясна дори от шибаната кутийка, където го навряха днес в службата.

Белман, Брат, Вюлер, Хуле… Да се пържат в ада.

— Ало — обади се женски глас.

— Трюлс Бернтсен съм, Мона. Колко ще ми платиш за информация какво реално се е разиграло днес в банята?

— Дай ми анонс.

— Имаш го. „Полицията в Осло излага на риск живота на невинен барман, за да хване Валентин.“

— Ще се споразумеем.

 

 

Избърса парата, наслоила се по огледалото в банята, и се вторачи в отражението си.

— Кой си ти? — прошепна той. — Кой си?

Затвори очи и пак ги отвори.

— Аз съм Александър Драйер. Наричайте ме просто Алекс.

От дневната зад него се разнесе налудничав смях, звук, подобен на бръмчене на машина или на хеликоптер, последван от ужасените писъци, които бележеха прехода между „Speak to me“ и „Breathe“. Ето такива писъци се опитваше да провокира той у жертвите си, ала нито една от тях не успя да ги пресъздаде адекватно.

Замъгленото огледало почти се избистри. Най-сетне той беше чист. И можеше да види татуировката. Много хора, предимно жени, го бяха питали защо е избрал да носи върху гърдите си изрисуван демон. Сякаш това беше въпрос на избор! Нищо не знаеха те за него. Нищичко.

— Кой си ти, Алекс? Застрахователен агент в дружество „Стуребран“. Не ми се говори за работата ми. Я по-добре да говорим за теб. Ти с какво се занимаваш, Туне? Ще ми покрещиш ли, ако ти отрежа зърната на гърдите и ги изям?

Влезе в дневната и погледна снимката и белия ключ върху бюрото. Туне. Имала профил в Тиндър от две години и живеела на улица „Професор Дал“. Работела в разсадник. Грозноватичка. И затлъстяла. Щеше му се да е малко по-слаба. Като Марте. Виж, Марте му харесваше. Луничките й отиваха.

Но какво да се прави… На дневен ред беше Туне. Той прокара длан по червената дръжка на револвера.

Плановете не се бяха променили, макар че днес провалът му се размина на косъм. Не позна мъжа в харарета, но онзи очевидно го позна. Зениците му се разшириха. Пулсът му видимо се учести и мъжът застана като парализиран до вратата в поразнеслата се пара. После се омете бързо-бързо. Ала тогава въздухът вече се бе напоил с миризмата на страх.

Колата му стоеше паркирана както винаги до тротоара на по-малко от сто метра от задния изход, от който се излизаше на слабо натоварена улица. Никога не би посещавал редовно баня, ако не предлага удобен маршрут за бягство. Или баня, където да не се спазва безупречна хигиена. И никога не би влязъл в обществена баня без ключове за кола в джоба на халата си.

Чудеше се дали да не застреля Туне с револвера, след като я нахапе. Само за да внесе малко смут. Да види какви заглавия ще гръмнат в медиите. Но това би влязло в разрез с правилата. А бездруго вече си бе навлякъл гнева на онзи, задето ги наруши със сервитьорката.

Притисна револвера към корема си, за да усети студения шок от стоманата. После го остави. Колко бе успял да го доближи полицаят? Във „Ве Ге“ излезе информация, че от полицията се надявали на някаква съдебна заповед, която да принуди Фейсбук да разкрие какви IP адреси се крият зад определени потребителски имена в социалната мрежа. Той нито разбираше от такива работи, нито се безпокоеше от тях. Тези напъни на полицията не тревожеха нито Александър Драйер, нито Валентин Йертсен. Майка му го беше кръстила на Рудолфо Валентино, първия секс-символ в историята на киното и велик екранен любовник. Сама си беше виновна, че му е дала име, което го задължава да се стреми към величието на своя съименник. В началото всичко беше сравнително безопасно. Защото когато изнасилиш момиче, преди да си навършил шестнайсет, а късметлийката е по-голяма с година-две и съдът прецени, че става дума не за изнасилване, а за доброволен полов акт, тя рискува да я осъдят за секс с малолетен. След като навършиш шестнайсет, рискът да те подведат под отговорност се увеличава. Освен, разбира се, ако не насилваш онази, дето те е кръстила на Валентино. Макар че за какво насилие говорим, щом тя съвсем доброволно го пусна при себе си? Е, вярно, първо се беше заключила, но след като я заплаши, че ако не е тя, ще го отнесе я съседското девойче, я някоя учителка, я някоя лелка или пък случайно срещната по улицата, веднага му отвори. Психолозите, на които разказа това, не му повярваха в началото. Впоследствие обаче до един се убедиха в истинността на думите му.

След плавен преход започна следващото парче на „Пинк флойд“ — „On The Run“. Стресирани барабани, пулсиращи синтезатори, тропот от панически бягащи стъпки. Бягство от полицията. От белезниците на Хари Хуле. Нещастен извратеняк, а?

Вдигна чашата с лимонада. Отпи малка глътка, огледа чашата. И я запрати в стената. Стъклото се пръсна, по белия тапет потече жълта течност. От съседния апартамент някой изпсува.

Той влезе в спалнята. Провери оковите на краката и белезниците, щракнати за леглото. Погледна заспалата луничава сервитьорка. Дишаше равномерно. Упойващото вещество действаше според очакванията. Дали момичето сънуваше нещо? Синьо-черния мъж? Или само той го сънуваше? Един от психолозите изказа предположение, че периодично навестяващият го кошмар е полузабравен детски спомен; че всъщност е видял не някакво митично същество, а собствения си баща, възседнал майка му. Пълни глупости, разбира се. Той изобщо не беше виждал баща си. Според майка му той я изнасилил един-единствен път и после духнал. Малко като историята за Дева Мария и Светия дух. Тогава излизаше, че самият той е Спасителя. И защо не? „Който ще съди живи и мъртви, кога се яви Той и настъпи царството Му.“

Погали Марте по бузата. От много отдавна не бе имал в леглото си истинска жена от плът и кръв. Определено предпочиташе сервитьорката на Хари Хуле пред постоянната си бездиханна японска приятелка. Много, много жалко, че няма да може да задържи Марте. Уви, налагаше се волята на демона да отстъпи пред другия, пред гласа на разума. А гласът на разума звучеше разгневен. Инструкциите — подробни. Гора покрай безлюден път на североизток от града.

Върна се в дневната, седна на стола. Гладката кожена тапицерия приятно облекчаваше леката болка по опарената му от врелия душ кожа. Включи новия телефон, в който бе поставил връчената му SIM карта. Иконките на приложенията за Тиндър и „Ве Ге“ се намираха една до друга. Първо влезе във вестника. Зачака. Чакането представляваше част от тръпката. Дали все още оглавяваше новинарската рубрика? Разбираше защо второразредните знаменитости са готови на всичко, само и само да напишат нещо за тях. Някаква певачка бъркаше манджи с телевизионен готвач, същински клоун, защото държала непременно да бъде в крак с всичко ново — а вероятно и наистина си вярваше.

Хари Хуле го гледаше мрачно.

„Барманът на Елисе Хермансен въвлечен в полицейска акция.“

Натисна „прочети целия текст“ и придвижи плъзгача надолу.

„Според анонимния ни източник полицията възложила на бармана да наблюдава турска баня…“

Мъжът от харарета. Човек на ченгетата. На Хари Хуле.

„… защото единствен той от всички свидетели можел със сигурност да идентифицира Валентин Йертсен.“

Той стана, кожата му се отлепи от облегалката с пукот. Върна се в банята.

Прикова очи в огледалото. Кой си ти? Кой си? Ти си единственият. Единственият, видял и запомнил лицето, което виждам в момента.

В статията не се споменаваше име. Не бяха поместили снимка. Онази вечер, когато влезе в „Джелъси“, той не погледна бармана. Защото установеният зрителен контакт увеличава опасността човекът отсреща да те запомни. Този път обаче, в банята, погледите им се срещнаха. И той се сети за физиономията му. Поглади с пръст татуираното сатанинско лице. То искаше да излезе, напираше да изскочи.

В дневната парчето приключи с грохот от падащ самолет и налудничав смях. После машината се разби и избухна мощна, продължителна експлозия.

Валентин Йертсен затвори очи и си представи пламъците.

 

 

— С какви рискове е свързано евентуалното й събуждане? — поинтересува се Хари и погледна разпънатия на кръст Христос, закачен над главата на доктор Стефенс.

— На този въпрос съществуват много правилни отговори. И само един истински точен.

— И какво гласи той?

— Не знаем.

— Както не знаете и какво й има.

— Да.

— Мхм. Какво всъщност знаете?

— Най-общо казано, доста неща. Но ако хората разберат колко много не знаем, ще се изплашат, Хари. А това е излишно. Затова се опитваме да не се спираме подробно върху този аспект от лечението на пациента.

— Наистина ли?

— Обикновено казваме, че ние, лекарите, поправяме човешкото здраве, но истината е, че преди всичко утешаваме близките на болните.

— Тогава защо ми казваш как стоят реално нещата, Стефенс? Защо не ме успокоиш?

— Защото ти вече — убеден съм — си осъзнал какво представлява истината: една илюзия. Като следовател на тежки престъпления самият ти също произвеждаш илюзии, Хари. Вдъхваш на хората усещането, че справедливостта тържествува, че живеят в пълен ред и безопасност. Но пълната, обективна истина просто не съществува. Както и справедливостта в чист вид.

— Тя изпитва ли болка?

— Абсолютно никаква.

— Може ли да запаля цигара?

— В лекарски кабинет в обществена болница?

— Най-безопасното място за пушене, ако пушенето наистина е толкова пагубно за здравето, колкото го изкарват.

Стефенс се усмихна.

— Една сестра спомена, че санитарите открили пепел на пода под леглото в 301-ва стая. Предпочитам да пушиш навън. Впрочем как приема синът ти болестта на майка си?

— С тъга, страх и гняв — сви рамене Хари.

— Видях го да идва на свиждане преди малко. Олег, нали така му беше името? Остана в стаята. Не иска ли да поговори с мен?

— Иска, просто бойкотира мен. Упреква ме, че вместо да стоя при майка му, работя по разследване.

Стефенс кимна.

— Младежите открай време са притежавали завидна увереност в правотата на моралните си присъди. Синът ти обаче е прав за едно: повишената мобилизация на полицейски кадри невинаги е най-ефикасният начин за преборването на криминалните елементи.

— И защо мислиш така?

— Знаеш ли кое е свалило нивата на престъпността в Щатите през деветдесетте?

Хари поклати глава, опря длани в подлакътниците и погледна към вратата.

— Приеми го като кратък отдих от другото, което непрестанно гложди ума ти — посъветва го Стефенс. — Отгатни.

— Какво има да гадая. Всеизвестно е, че резултатите дойдоха следствие от безкомпромисния подход на кмета Джулиани и повишената мобилизация на полицейски кадри.

— Това не е вярно. Защото нивата на престъпността паднаха не само в Ню Йорк, а на цялата територия на САЩ. Разковничето се крие в либерализацията на закона за абортите през седемдесетте. — Стефенс се облегна назад и направи пауза, сякаш за да даде на Хари възможност сам да схване взаимовръзката, преди да му предостави пояснението наготово: — В течение на столетия самотни жени с фриволно поведение са зачевали при секс с повече или по-малко случайни партньори, които духвали още на следващата сутрин или щом разберат, че жената е бременна. И тези бременности като на конвейер са произвеждали криминални издънки. Деца без бащи, растящи без правила, при майки без средства да им осигурят образование и без моралните устои, нужни, за да вкарат отрочетата си в правия път. Тези жени на драго сърце биха убили ембрионите в утробите си, ако не ги е заплашвало наказание. И така, през седемдесетте те се сдобили с повече свобода да определят съдбата си. Щатите са обрали плодовете от този своеобразен холокост, пряко следствие от либерализирането на закона за аборта, петнайсет-двайсет години по-късно.

— Мхм. И как се отнася към този въпрос мормонът в теб?

Стефенс се усмихна и долепи върховете на пръстите на ръцете си.

— Подкрепям Църквата по редица казуси, но не и в съпротивата й срещу абортите. По този въпрос съм на страната на атеистите. През деветдесетте обикновените хора отново са можели да се разхождат по улиците на американските градове, без да се боят, че ще ги оберат, изнасилят или убият. Защото потенциалните убийци вече отдавна били изстъргани от матките на майките си, Хуле. По един пункт обаче не подкрепям либералните езичници: изискването жената еднолично да реши дали да направи аборт. Потенциалът за добро или зло, закодиран у един зародиш, двайсет години по-късно ще донесе ползи или щети на цялото общество, ползи и щети толкова големи, че решението за такава крачка като аборта би следвало да се вземе с широк консенсус, а не от безотговорна авантюристка, която се развява из града в търсене на креватен партньор за една нощ.

— С други думи, лансираш държавно регулиран аборт? — Хари си погледна часовника.

— Е, преценката кой ембрион да живее и кой да умре няма да е никак приятна за онзи, комуто поверят тази задача. Затова трябва да назначават на този пост хора, за които това би било… един вид призвание.

— Шегуваш се, нали?

Стефенс задържа погледа на Хари за две-три секунди. После се усмихна.

— Разбира се. Вярвам изцяло и непоклатимо в неприкосновеността на свободната човешка воля.

Хари стана.

— Ще ме уведомиш, предполагам, кога смятате да я събудите. Сигурно ще е добре за нея да види познато лице, когато отвори очи, нали?

— Въпрос на субективна преценка — точно като при аборта, Хари. Предай на Олег да се отбие в кабинета ми, ако има въпроси.

Хари излезе и запали цигара пред входа. Зъзнеше в студа. Дръпна два пъти, установи, че не му е сладко, изгаси я и бързо се прибра вътре.

— Как си, Антонсен? — попита той полицая, охраняващ стаята.

— Бива, Хуле. Във „Ве Ге“ са публикували твоя снимка.

— Ами?

— Искаш ли да я видиш? — Антонсен извади смартфона си.

— Не — освен ако не съм излязъл като филмова звезда.

— Е, значи няма да ти я показвам — засмя се Антонсен. — Здравата сте я оплескали тази акция. Размахвате пистолет срещу деветдесетгодишен дядо, използвате барман за съгледвач…

Хари застина с ръка върху дръжката на вратата.

— Я повтори последното.

Антонсен вдигна телефона пред очите си и примижа, явно беше далекоглед.

— „Барманът от…“ — едва прочете той и Хари изтръгна апарата от ръката му.

Бързо прехвърли статията.

— Мамка му! С кола ли си, Антонсен?

— Не, с велосипед съм. Осло е малък град, пък и малко движение не е…

Хари хвърли телефона в скута му и отвори вратата със замах. Олег вдигна глава, колкото да разбере кой е, и после пак се надвеси над книгата си.

— Олег, трябва незабавно да ме закараш до „Грюнерльока“. Ставай!

— Как ли не — изсумтя Олег.

— Не е въпрос, а заповед. Хайде.

— Заповед ли? — лицето му се изкриви от гняв. — Ти дори не си ми баща. И слава богу, де.

— Прав беше. Полицейският чин определя кой командва в критични ситуации. Аз съм старши инспектор, ти — курсант. Бърши сълзите и на работа!

Олег го зяпна онемял.

Хари се обърна, излезе от стаята и забърза нататък по коридора.

 

 

Мехмет Калак реши да изостави за малко „Колдплей“ и „Ю Ту“ и да изпробва въздействието на Иън Хънтър върху клиентелата.

От тонколоните дънеше парчето „All The Young Dudes“.

— Е? — попита Мехмет.

— Не е лошо, но повече ме кефи в изпълнение на Дейвид Бауи — гласеше отзивът от клиентелата. Която се състоеше само от Йойстайн Айкелан, седнал пред бара, защото работните му ангажименти бяха приключили.

Понеже в заведението нямаше посетители, Мехмет усили още уредбата.

— Фактите са си факти, колкото и да надуеш Хънтър! — извика Йойстайн и надигна дайкирито си.

Петото поред. По негово мнение, понеже лично бе приготвил коктейлите и дегустацията им се смяташе за част от обучението му за барман, разходите за тях представляваха разноски, свързани пряко с трудовите му правоотношения, и следователно по закон следваше да се приспаднат от сумата на годишните му доходи, вземана за данъчна основа. И понеже получаваше дайкиритата на преференциална цена, а възнамеряваше в данъчната си декларация да предяви искане за приспадане на реалната им продажна цена, пиенето не само му излизаше безплатно, ами Йойстайн щеше да инкасира и печалба.

— Ще ми се вече да приключвам, но за да имам пари за наема, ще трябва да си смеся още едно — изломоти той.

— Повече те бива за клиент, отколкото за барман. Не че си некадърен барман, но по-добър клиент от теб досега не съм имал…

— Благодаря, скъпи Мехмет, сега…

— … е време да се прибираш.

— Така ли?

— Да — и за да придаде допълнителна тежест на думите си, Мехмет изключи музиката.

Йойстайн завъртя глава и отвори уста с очакването мислите му да приемат словесен израз, но това не се случи. Той повтори опита, претърпя пореден неуспех и затова само кимна. Закопча таксиджийското си яке, смъкна се от високия бар стол и се заклатушка към вратата.

— Няма ли да ми оставиш бакшиш? — подвикна шеговито Мехмет.

— Бакшишите не се приспадат от излага… — оплете се езикът на Йойстайн — … от отлага… абе майната му — отказа се той.

Мехмет взе чашата на Йойстайн, капна вътре малко препарат за съдове и я изми под чешмата. Мръсната посуда от тазвечерните клиенти не стигаше да напълни цяла миялна и нямаше смисъл да я пуска. Телефонът му, оставен върху вътрешната страна на барплота, светна. Търсеше го Хари. Ала докато си подсушаваше ръцете, за да вдигне, Мехмет долови нещо странно. Времето… От момента, когато Йойстайн бе отворил вратата на бара, до звука от хлопването й, беше изминало по-дълго време от обикновено. Навярно някой бе задържал вратата за няколко секунди. Мехмет вдигна глава.

— Тази вечер е умряла работа, а? — попита мъжът пред барплота.

Мехмет се опита да си поеме дъх, за да отговори. Без успех.

— На мен умрелите неща не ми пречат — продължи Валентин Йертсен. Защото влезлият беше именно той. Мъжът от горещата зала.

Безмълвният Мехмет посегна към телефона.

— Ако имаш добрината да го оставиш където е, ще ти направя услуга.

Мехмет не би се навил на това предложение, ако срещу него не бяха насочили голям револвер.

— Няма да съжаляваш — увери го Валентин и се огледа. — Жалко, че нямаш клиенти. За теб, де. Мен положението ме устройва идеално, защото ми предоставя възможност да привлека цялото ти внимание. Е, аз при всички случаи щях да го привлека, защото ти, естествено, изгаряш от нетърпение да узнаеш какво искам. Дали съм дошъл да изпия едно питие или кръвта ти. Прав ли съм?

Мехмет кимна бавно.

— Вторият сценарий е доста близък до ума, като се има предвид, че си единственият жив човек, способен да ме идентифицира. Неопровержим факт. Дори пластичният хирург, който… Е, да не се отплесваме от темата. Така или иначе, понеже изпълни молбата ми и остави телефона, а решението ти да ме предадеш на полицията все пак е дълг на всеки отговорен гражданин, ще направя един компромис за теб. Нали?

Мехмет кимна повторно. Опитваше се да прогони неизбежната мисъл: чака го сигурна смърт. Умът му отчаяно търсеше други вероятни развръзки на тази среща, но стигаше до едно и също заключение: чака го сигурна смърт. Сякаш в отговор на мислите му на прозореца до входа се почука. Мехмет плъзна поглед покрай Валентин. Две ръце и познато лице се притиснаха о стъклото, за да надникнат вътре. Влез, дявол да го вземе, влез!

— Не мърдай — нареди тихо Валентин, без да се обръща. Тялото му закриваше револвера и човекът отвън нямаше как да види оръжието.

Защо, да му се не види, просто не влезе?

Отговорът дойде в следващата секунда. Посетителят задумка гръмко по вратата. Валентин беше заключил с врътката отвътре.

Лицето отвън отново се притисна към стъклото. Човекът размахваше ръце, за да привлече вниманието. Явно беше забелязал, че в бара има хора.

— Без да помръдваш от мястото си, му дай знак, че си затворил — нареди Валентин. В гласа му не се долавяха никакви признаци на стрес.

Мехмет стоеше с изпънато тяло и ръце, отпуснати отстрани.

— Действай, иначе си мъртъв.

— Така или иначе това ме чака.

— Няма как да знаеш със стопроцентова сигурност. Не изпълниш ли каквото ти казах, се заричам, че ще гръмна теб, а после и човека отвън. Погледни ме. Давам ти думата си.

Мехмет го погледна. Преглътна. Наклони се леко настрани така, че да попадне под светлината и мъжът зад стъклото да го види хубаво. После поклати глава.

Човекът остана още две-три секунди. После сякаш махна — трудно беше да се определи. И Гайр Сьоле си тръгна.

Валентин следеше събитията в огледалото.

— Такааа… Докъде бяхме стигнали? А, да, една добра и една лоша новина. Първо лошата. Логичното предположение да съм дошъл, за да ти видя сметката, е толкова логично, че… че отговаря съвсем точно на истината. Иначе казано, смъртта ти е почти сто процента сигурна. — Валентин изгледа Мехмет със съжаление. После избухна в бодър смях. — Днес не съм виждал по-шокирано лице от твоето! Разбирам те, но почакай да чуеш и добрата вест. Нали ти обещах услуга. Ще ти дам възможност да избереш как да умреш. Ще ти изложа вариантите, затова си отваряй ушите. Слушаш ли внимателно? Хубаво. Кое предпочиташ — да ти пратя куршум в главата или да пронижа врата ти с това? — Валентин вдигна предмет, наподобяващ дебела метална сламка, но с трапецовидно острие и връх, остър като шило.

Мехмет гледаше като треснат. Всичко беше толкова абсурдно, че той започна да се пита дали не сънува. Ей сега ще се събуди. Или пък човекът срещу него сънува случващото се? Валентин насочи тръбичката към Мехмет и той инстинктивно отстъпи крачка назад. Гърбът му опря в мивката.

— Значи тази джаджа не ти хареса, а? С нея рибарите източват кръвта на улова — той премлясна.

Мехмет кимна предпазливо, докато гледаше как металният връх проблясва на светлината от огледалния рафт зад барплота. Имаше направо фобия от пробождания. Страхуваше се панически от проникването на разни остри предмети през кожата в тялото му. Затова като малък избяга от къщи и се скри в гората, когато минаваха да поставят ваксини на децата.

 

 

— Уговорката си е уговорка. Няма да ползвам сламката — Валентин я остави върху барплота, извади чифт черни, примитивни белезници от джоба си, но без да отмества и на милиметър дулото от Мехмет. — Прекарай веригата зад металната пречка на рафта, закопчай ги на китките си и си сложи главата в мивката.

— Ама…

Мехмет не го видя да замахва. Само чу как нещо изхрущя в главата му, за миг му причерня, а после, когато пред очите му се проясни, той видя съвсем различна картина. Мехмет схвана, че Валентин го е халосал с револвера и сега дулото натиска слепоочието му.

— Или това, или металната сламка — прошепна гласът до ухото му. — Ти избираш.

Мехмет сграбчи чудноватите тежки белезници и ги прекара зад посочената метална пречка. Щракна гривните около китките си. Усети нещо топло да се стича по носа му и по горната му устна. Облиза я. Сладникав метален вкус на кръв.

— Вкусно, а? — попита леко пискливо Валентин.

Мехмет вдигна глава и срещна погледа му в огледалото.

— Лично аз не понасям този вкус — усмихна се Валентин. — На желязо и бой. Точно така, на желязо и бой. Собствената ми кръв — как да е, но не и чуждата… Освен това, по вкуса й разбираш какво са яли. Като заговорих за ядене, осъденият на смърт има ли последно желание? Питам от чисто любопитство. Нямам никакво намерение да ти поднасям ястие.

Мехмет премига. Последно желание? Думите отказваха да се утаят в съзнанието му и въпреки това, като насън, нишката на мислите му неволно се повлия от въпроса. Искаше му се „Джелъси“ един ден да стане най-готиният бар в Осло. „Бешикташ“ да спечели турското първенство. А него да го погребат под звуците на „Ready for Love“ на Пол Роджърс. Какво друго? Колкото и да се напрягаше, друго не му хрумна. Усещаше как у него се надига горчив смях.

 

 

Приближавайки до бара, Хари мярна някакъв силует бързо да се отдалечава от „Джелъси“. Светлината от големия прозорец към улицата падаше върху тротоара, но той не чуваше вътре да звучи музика. Отиде до самия прозорец и надзърна над ръба. Различи фигура в гръб зад барплота, ала се оказа невъзможно да разбере дали е Мехмет. Иначе изглеждаше пусто. Пристъпи към вратата и внимателно натисна дръжката. Заключено. А барът работеше до полунощ.

Извади ключодържателя с разбитото пластмасово сърце. Предпазливо го пъхна в ключалката. Докато завърташе ключа с лявата си ръка, с дясната измъкна пистолета „Глок“. Отвори вратата, влезе, изпъна пистолета и го хвана с две ръце. С опънат назад крак спря вратата, за да не се блъсне зад него. Ала вечерните звуци от квартал „Грюнерльока“ нахлуха в бара и фигурата зад плота се изправи и погледна в огледалото.

— Полиция. Не мърдай — заповяда Хари.

— Хари Хуле — силуетът носеше шапка с козирка, а ъгълът, под който се виждаше в огледалото, пречеше на Хари да види лицето му. Нямаше и нужда. За последно чу този висок глас преди цели три години, а сякаш беше вчера.

— Валентин Йертсен — Хари чу потреперването на гласа си.

— Най-сетне се срещаме отново, Хари. Мислих си за теб. Ти мислеше ли за мен?

— Къде е Мехмет?

— Нещо превъзбуден ми се виждаш. Мислил си за мен, вижда се — пискливият глас. — И защо? Заради списъка с трофеите ми ли? Или жертвите, както ги наричате вие. Не, почакай. По-скоро е заради списъка с твоите трофеи. Само аз липсвам в колекцията ти, нали?

Хари остана прав до вратата. Мълчеше.

— Направо не е за издържане, нали? Супер! Точно затова си толкова добър. Същият си като мен, Хари. Не ти трае търпилото.

— Нямам нищо общо с теб, Валентин — Хари хвана по-удобно пистолета, прицели се и се запита кое го спираше да се приближи.

— Нямаш ли? Та ти не позволяваш скрупулите към другите хора да те отклонят нито на милиметър. Не отместваш и за миг поглед от набелязаната цел, Хари. Погледни се и сега. Готов си на всичко само и само да завоюваш трофея си. Да струва каквото ще: чужди животи, твоя живот. На практика тези съображения остават на заден план, нали? Двамата с теб трябва да седнем и да се опознаем, Хари. Защото сме рядка порода.

— Млъквай, Валентин. Не мърдай и си вдигни ръцете така, че да ги виждам! Къде е Мехмет?

— Ако Мехмет е името на твоя шпионин, трябва да се помръдна, за да ти го покажа. Така положението, в което се намираме, ще се проясни допълнително.

Валентин Йертсен отстъпи крачка встрани. Мехмет беше увиснал от метална пръчка, закована успоредно над огледалото зад бара. Главата му клюмаше напред над мивката и дългите му черни къдрици закриваха лицето. Валентин държеше револвер с дълга цев насочен към задната част на главата му.

— Стой си на мястото, Хари. Както виждаш, получава се много интересен баланс на силите. От мястото, където си застанал, до мен има — колко? — осем-десет метра? Шансовете първият ти изстрел да ме извади от играта и да не успея да убия Мехмет са нищожни, не мислиш ли? Ако обаче аз гръмна Мехмет, ти ще произведеш поне два изстрела срещу мен, преди аз да успея да насоча револвера срещу теб. Шансовете няма да са на моя страна. С други думи, и в двата случая ще изгубим и двамата. И следователно въпросът се свежда до следното, Хари: склонен ли си да пожертваш агента си, за да ме заловиш? Или е по-добре сега да му пощадим живота, а после да ме хванеш? Е, какво ще кажеш?

Хари погледна Валентин над мушката на пистолета. Противникът му имаше право. Беше твърде тъмно, а разстоянието — твърде голямо, за да е сигурен, че още при първия изстрел ще го уцели в главата.

— Ще изтълкувам мълчанието ти като знак на съгласие. И понеже в далечината май ми се причуват полицейски сирени, едва ли имам време за губене.

Преди да повика подкреплението, Хари се поколеба дали да не ги помоли да пристигнат без сирени, но така щяха много да се забавят.

— Остави пистолета, Хари, и аз ще изляза.

Хари поклати глава.

— Тук си, защото той е видял лицето ти, и ще го застреляш, а после и мен — защото и аз ще видя лицето ти.

— Тогава дай контрапредложение. Разполагаш с пет секунди, иначе ще го гръмна, надявайки се при първия изстрел да пропуснеш и аз да те улуча пръв.

— Значи напрежението остана, само че ще се разоръжаваме.

— Не ме мотай. Започвам да броя. Четири, три…

— И двамата обръщаме пищовите едновременно, хващаме цевта с дясната ръка, та спусъкът и дръжката да се виждат.

— Две…

— Ти тръгваш към изхода покрай онази стена, а аз, със същата скорост, покрай сепаретата към барплота от отсрещната страна на помещението.

— Едно…

— Разстоянието помежду ни през цялото време ще бъде същото като в момента. Никой от двама ни няма да има възможност да стреля, без другият да отреагира.

Барът утихна. Сирените приближаваха. Ако Олег изпълнява стриктно каквото му поръча, поправка, каквото му нареди Хари, значи продължава да седи в колата на две преки от бара.

Светлината в бара рязко помръкна и Хари се досети, че Валентин е завъртял димера зад барплота. А когато за пръв път се обърна към Хари, поради тъмнината той не видя лицето под козирката.

— На три обръщаме револверите — Валентин вдигна ръце. — Едно, две… три.

Хари хвана дръжката с лявата си ръка, после цевта с дясната. Вдигна оръжието във въздуха. Валентин направи същото. Сякаш размахваше флагче в детското шествие по случай Седемнайсети май — националния празник на Норвегия. Характерната червена дръжка на „Рюгер Редхок“ стърчеше от дългата цев.

— Виждаш ли! Кой би осъществил такава сделка освен двама мъже, които действително се разбират? Харесвам те, Хари. Ама наистина те харесвам. Да тръгваме сега…

Валентин закрачи към стената, а Хари — към сепаретата. Цареше такава тишина, че се чуваше проскърцването на ботушите на Валентин, докато двамата мъже се промъкваха стъпка по стъпка, описвайки полукръг, дебнейки се взаимно като двама гладиатори, които знаят, че още първата схватка ще коства живота поне на единия от тях, а по-вероятно и на двамата. По басовото бръмчене на хладилника, по равномерното капене на чешмата и жуженето от усилвателя на музикалната уредба Хари разбра, че е стигнал до барплота. Пипнешком мина зад бара, без да изпуска от очи силуета, открояващ се на фона на светлините отвън. В бара нахлуха шумове от улицата и кънтеж на тичащи стъпки.

Извади телефона от джоба си и го долепи до ухото си.

— Чу ли?

— Всичко чух — потвърди Олег. — Ще съобщя на патрулите. Външен вид?

— Късо черно яке, тъмни панталони, шапка с козирка без емблема, но нея сигурно вече я е хвърлил. Лицето не го видях. Движи се бегом в посока улица „Турвал Майер“, тоест…

— … търси многолюден район с натоварено улично движение. Ще предам веднага.

Хари прибра телефона в джоба си и сложи ръка върху рамото на Мехмет. Никаква реакция.

— Мехмет…

Хари вече не чуваше нито хладилника, нито усилвателя. В ушите му нахлуваше единствено непрестанното капене. Завъртя димера да усили осветлението. Хвана косите на Мехмет и внимателно повдигна главата му от мивката. Лицето беше бледо. Твърде бледо.

От врата стърчеше предмет.

Приличаше на метална сламка.

От края й още сълзяха червени капки. Падаха в мивката, вече запушена от многото изтекла кръв.

Двайсет и пета глава

Вторник през нощта

Катрине скочи от колата и тръгна към опънатите пред бара заградителни ленти. Забеляза мъж с димяща цигара в ръка, облегнат на една от полицейските коли. Въртящият се син буркан на покрива току осветяваше лицето му, красиво с грозотата си. Тя потръпна и се приближи до него.

— Студено е — забеляза тя.

— Задава се зима — Хари издуха дима към синия буркан.

— Емилия се задава.

— Мхм. Съвсем бях забравил за нея.

— Според прогнозата утре щяла да удари Осло.

— Мхм.

Катрине го гледаше замислено. Беше виждала всички възможни лица на Хари Хуле. Но не и това. Не го беше виждала толкова празен, разбит, отчаян. Прииска й се да го погали по бузата, да го гушне. Но не можеше. Спираха я толкова много неща.

— Какво се случи вътре?

— Валентин извади „Рюгер Редхок“ и ме излъга, че преговарям за човешки живот. Мехмет е бил вече мъртъв, когато съм влязъл в бара. Негодникът е пробил сънната му артерия с метална тръбичка. Източил му е кръвта като на проклета риба. Само защото… защото… — Хари започна да мига начесто и млъкна, уж за да махне някакво стръкче тютюн от езика си.

Катрине не знаеше какво да каже. Затова предпочете да замълчи и се загледа в добре познатото й черно волво „Амазон“ със стикери на състезателен болид. То паркира от отсрещната страна на улицата. Катрине усети как сърцето й подскочи, когато видя някоя си Лиен да слиза от пасажерското място отпред. Бьорн я последва. Какво търсеше шефката му тук, на местопрестъплението? Бьорн сигурно й беше предложил да я поразведе на романтична обиколка из множеството забележителности на работата на терен. Да вървят по дяволите и двамата. Бьорн я видя и двамата с Лиен се насочиха към Катрине и Хари.

— Аз влизам, ще говорим по-късно — Катрине побърза да се пъхне под заградителните ленти и тръгна пъргаво към вратата с табела, изобразяваща разбито сърце.

 

 

— Ето къде си бил. Цяла вечер те търся — подхвана Бьорн.

— Бях… — Хари дръпна жадно от цигарата — … малко зает.

— Това е Берна Лиен, новата шефка на криминалистиката. Берна, Хари Хуле.

— Много съм слушала за теб — усмихна се жената.

— А аз за теб нищо не съм чувал. Добра ли си?

— Моля? — жената погледна смутено Бьорн.

— Валентин Йертсен е добър. Аз не съм на неговото ниво, затова се надявам тук да има хора, които да ме превъзхождат, иначе тази касапница няма да приключи.

— Май напипах нещо интересно — обнадежди го Бьорн.

— Сериозно?

— Точно затова се опитвах да те открия. Якето на Валентин. Разпорих го и в подплатата открих монета от десет йоре и две листчета. Понеже е минало през пералня, мастилото се е размило от външната страна, но като разгънах хартийките, част от написаното върху едната се беше запазило. Не е много, но е достатъчно да разбереш, че представлява разписка за изтеглена сума от банкомат в центъра на Осло. Връзва се с дотук установения му стремеж да плаща в брой и да избягва кредитни карти. За жалост не личат нито номерът на картата, нито номерът на трансакцията, но датата, на която е извършена, частично се вижда.

— И?

— Тази година, месец август. Денят съдържа единица.

— Значи на първи, на единайсети, на двайсет и първи или на трийсет и първи?

— Да, четири възможни дати… Свързах се със служителка на „Нокас“, фирмата, обслужваща банкоматите на въпросната банка. Издействали са си разрешително да съхраняват до три месеца кадрите от охранителните камери при банкоматите. Затова имат записи на въпросното теглене. Извършено е от банкомата на Централната гара — едно от най-натоварените терминални устройства в града. Според официалното обяснение — заради многото търговски центрове в близост.

— А според неофициалното?

— Кой в днешно време тегли пари, Хари? Хората масово плащат с банкови карти. С изключение на…

— Мхм. Наркопласьорите около гарата и покрай реката.

— Най-използваните банкомати осъществяват над двеста трансакции на денонощие.

— За четири денонощия стават малко под хиляда — пресметна Берна Лиен.

Хари стъпка димящата цигара.

— Утре сутринта ще имаме достъп до видеозаписите. При по-експедитивно преглеждане, тоест на забързан каданс и с минимални паузи, ще проверяваме по две лица на минута. Това прави всичко на всичко седем-осем часа, а вероятно и по-малко. След като идентифицираме Валентин, остава само да проверим с карта на чие име са изтеглени пари от банкомата във въпросния час.

— И хоп! — ето ти тайната самоличност на Валентин Йертсен — прекъсна го Берта Лиен, видимо горда и въодушевена от успеха на оглавявания от нея отдел. — Какво мислиш, Хуле?

— Мисля, госпожо Лиен, колко жалко е, че единственият човек, способен да идентифицира Валентин Йертсен, лежи вътре с глава в мивката и без пулс. — Хари закопча палтото си. — Но ви благодаря за бързата реакция, колеги.

Берна Лиен изгледа възмутена Хари, после Бьорн, който се прокашля смутено.

— Доколкото разбрах, озовал си се лице в лице с Валентин…

— Така и не видях физиономията му — поклати глава Хари.

Бьорн кимна бавно, без да го изпуска от поглед.

— Ясно. Жалко наистина. Много жалко.

— Мхм — Хари сведе очи към стъпканата угарка пред върха на обувката си.

— Е, ще влезем да огледаме.

— Приятно прекарване.

Хари ги проследи с поглед. Медийните фотографи бяха заели позиции пред загражденията, а вече прииждаха и репортери. Навярно знаеха нещо или пък не. А може би просто не смееха да го закачат. Така или иначе, оставиха Хари на мира.

Осем часа.

Осем часа от тази сутрин.

За едно денонощие Валентин навярно бе убил още някого.

Мамка му, мамка му.

— Бьорн! — извика Хари, когато колегата му хвана дръжката на вратата на бара.

 

 

— Здравей, Хари — на вратата се показа Столе Ауне. — Охо, Бьорн, привет и на теб.

— Съжалявам, че те безпокоим толкова късно. Може ли да влезем? — помоли Хари.

— Разбира се, заповядайте — Ауне отвори широко вратата и двамата гости пристъпиха в дома му.

Дребна жена, по-слаба от мъжа си, но и тя с посребрена коса, се появи с бързи, пъргави крачки.

— Хари! — изчурулика тя. — Познах те по гласа. От цяла вечност не сме се виждали. Как е Ракел? Уточниха ли диагнозата?

Хари поклати глава и изчака Ингри да го млясне по бузата.

— Кафе? Или е късно? Зелен чай?

Бьорн и Хари отговориха съответно утвърдително и отрицателно. Ингри хлътна в кухнята.

Ауне ги покани в дневната. Настаниха се в дълбоките кресла. Стените бяха покрити с рафтове с книги — от пътеводители и стари атласи, през стихосбирки и комикси, та до специализирана психологическа литература. Но романите преобладаваха.

— Виждаш ли, в момента чета твоя подарък — Столе вдигна тънко книжле, захлупено разтворено върху масичката до креслото му, и го показа на Бьорн: — Едуар Леве. „Самоубийство“. Хари ми я подари за шейсетия ми рожден ден. Явно смяташе, че е крайно време.

Бьорн и Хари се усмихнаха. Видимо измъчено, защото Столе сбърчи чело.

— Нещо лошо ли е станало, момчета?

Хари се прокашля.

— Тази вечер Валентин отне още един човешки живот.

— Страшно ме боли да го чуя — поклати глава Столе.

— И нямаме основания да се надяваме, че ще спре дотук.

— Действително нямате — потвърди психологът.

— Затова дойдохме при теб. Трудно ми е да започна, Столе.

Ауне въздъхна:

— Ще те улесня. Халстайн Смит не ви върши работа и искате аз да поема оттук нататък, това ли е?

— Не. Нужен ни е… — Хари млъкна, защото Ингри влезе и постави поднос с чай върху ниската масичка между безмълвните мъже.

— Това е звукът на служебната тайна — установи тя. — Ще се чуем, Хари. Поздрави на Олег. Предай му, че мислим за Ракел.

— Нужен ни е човек, способен да разпознае Валентин Йертсен — довърши Хари, след като съпругата на Ауне се оттегли. — А по наши сведения последният жив човек, който го е видял…

Хари направи пауза — не за да нагнети напрежението, както правят ораторите, а за да предостави на Столе няколкото секунди, през които човешкият ум, при вече зададени мисловни координати, обикновено прави светкавични, почти несъзнателни и въпреки това изключително точни заключения. Не че това щеше да смекчи особено шока. Не повече, отколкото би се смекчил шока за, да речем, боксьор, комуто предстои да понесе силен удар, ако му предоставят десета от секундата да се отмести малко встрани от прицела на удара, вместо да го поеме с цялата му тежест.

— … е Аурура.

В последвалата тишина Хари чуваше хрущенето на страниците на книгата, по които задраха пръстите на Столе.

— Какви ги говориш, Хари?

— В деня на сватбата ми с Ракел, докато вие двамата с Ингри бяхте на тържеството, Валентин е издебнал Аурура в почивката на хандбалния турнир.

Книгата тупна глухо върху килима. Столе премига недоумяващо.

— Тя… какво…

Хари изчака информацията да се утаи в съзнанието на приятеля му.

— Докоснал ли я е? Наранил ли я е?

Хари издържа погледа на Столе, без да отговори. Изчакваше Ауне сам да съпостави новополучената информация с вече известната му. Да погледне последните три години в нова светлина. В светлина, която да му предостави търсените обяснения.

— Да — прошепна Столе и лицето му се сгърчи в страдалческа гримаса. Свали си очилата. — Разбира се, че го е направил. Боже, колко съм бил сляп. — Той се вторачи в празното пространство. — Как разбрахте?

— Вчера Аурура дойде у нас и ми разказа всичко.

Погледът на Столе Ауне се върна към Хари като на забавен каданс.

— Знаел си… знаел си за това от вчера и нищо не си ми казал?

— Обещах й да си мълча.

Противно на очакванията гласът на психолога не се повиши, а се понижи:

— Петнайсетгодишно момиче ти споделя, че е било изнасилено. Знаеш отлично от каква грижа се нуждаят жертвите на сексуални престъпления. И въпреки това си решил да го запазиш в тайна?

— Да.

— Но, за бога, Хари, защо?

— Защото Валентин я е заплашил, че ще те убие, ако тя се оплаче на някого.

— Мен? Какво значение имам аз, Хари? Прехвърлих шейсетте и имам болно сърце, а Аурура е младо момиче с целия живот пред себе си!

— Тя те обича повече от всичко на света и ме накара да й обещая, че ще си мълча.

Столе Ауне си сложи очилата и размаха треперещия си показалец срещу Хари:

— Да, обещал си й! И си спазвал обещанието си, докато то не е влияело на твоите планове! Но след като си разбрал, че можеш да я използваш, за да се окичиш с лаври за още един разкрит случай, това обещание изгубва стойността си.

Хари не възрази.

— Разкарай се, Хари! Вече не си добре дошъл в този дом.

— Всяка секунда е ценна, Столе.

— Вън, казах! — Столе Ауне се изправи. — Веднага!

— Аурура ни е нужна.

— Ще се обадя на полицията. На истинската полиция.

Хари разбра, че е безсмислено да настоява; по-мъдро беше да изчакат естествения развой на събитията с надеждата до утре Столе Ауне да успее да погледне по-глобално на случая.

Хари кимна. Стана от стола и го избута назад.

— И сами ще се изпратим.

На вратата на кухнята Хари зърна бледото нямо лице на Ингри.

В коридора си върза обувките и тъкмо преди да излезе, чу слабо гласче:

— Хари?

Обърна се, но не видя никого. После, горе, по стълбите към втория етаж, тя се появи на светло. Беше облечена в торбеста раирана пижама, сигурно на баща й, предположи Хари.

— Извинявай, Аурура. Нямах избор.

— Знам. Прочетох в интернет, че е убил бармана. И чух разговора с татко.

Столе хукна към дъщеря си, размахвайки ръце. В очите му избиха сълзи.

— Аурура, не си длъжна… — гласът му се прекърши.

— Тате — тя седна спокойно на стълбите над тях. — Искам да помогна.

Двайсет и шеста глава

В нощта на вторник срещу сряда

Мона До стоеше до Монолита^[9]. Видя как Трюлс Бернтсен бързо приближава в мрака.

Когато се уговаряха да се срещнат в този парк, журналистката предложи няколко малко по-дискретни, по-слабо известни скулптури, защото дори през нощта Монолита привличаше туристи, жадни за забележителности. Но след три „а?“ й стана ясно, че Трюлс Бернтсен не познава нито една друга скулптура освен Монолита.

Тя го дръпна към западната страна на обелиска, по-далеч от двете двойки, които се любуваха на покривите на готическите църкви на изток. Подаде му плик с обещаната сума. Той го прибра във вътрешния джоб на дългото яке „Армани“, което, по една или друга причина, върху неговото тяло не стоеше като яке „Армани“.

— Нещо ново? — поинтересува се репортерката.

— Повече няма да ти снасям — заяви Трюлс и трескаво се озърна.

— И защо?

Той я погледна, сякаш за да провери дали не се шегува.

— Убиха човека, да му се не види.

— Значи следващия път ще гледаш да ни предоставиш информация, която да е по-малко… смъртоносна.

Трюлс Бернтсен изпуфтя.

— Вие, журналистическата пасмина, сте по-безскрупулни дори и от мен.

— Дали? Ти ни разкри самоличността на бармана, а ние все пак решихме да не поместваме нито името му, нито снимката му в материала.

— Ти чуваш ли се какви ги дрънкаш, До? — поклати глава Трюлс. — Току-що отведохме Валентин при човечец, виновен само за две неща: държал е бара, където Валентин е решил да се отбие преди едно от убийствата си, и се е съгласил да помогне на полицията.

— Говориш в множествено число. Да не би да те гризе съвестта?

— Ти какво, за психопат ли ме мислиш? Естествено е да възприемам случилото се като ужасна постъпка.

— Няма да отговоря на въпроса ти за психопата, но съм съгласна; напакостихме сериозно на невинен човек. Следователно повече да не очаквам информация от теб, а?

— Ако престана да ти снасям, оттеглянето ми от уговорката освобождава ли те от задължението да пазиш името ми в тайна?

— Спокойно, оставаш анонимен.

— Добре. Значи и вие сте имали съвест.

— Е, чак пък съвест… Правим го не толкова от загриженост за репутацията на източника, колкото от страх какво ще кажат колегите ни, ако изпортим свой информатор. Впрочем твоите колеги как реагираха?

— Усетиха ме и ме изолираха. Не присъствам на оперативките и съм в пълно неведение за хода на разследването.

— Ами? Усещам как изведнъж ми стана безинтересен, Трюлс.

— Цинична си, но поне си искрена, Мона До.

— Благодаря ти, предполагам.

— Е, имам малко информация като за сбогом. Но тя е на съвсем друга тема.

— Да чуем…

— Главният секретар Белман чука публична личност.

— За такива клюки няма пари, Бернтсен.

— Добре, не ми плащайте. Просто го публикувай.

— Редакторите не си падат по истории за известни личности, хванати в изневяра, но ако разполагаш с доказателства и искаш лично да направиш изявление за нашия вестник, може и да ги убедя. В такъв случай обаче ще те цитираме и ще посочим цялото ти име.

— Това би било равносилно на самоубийство и ти го знаеш. Ще ти кажа къде се срещат. Изпратете папарак.

— Sorry, но не става така — засмя се Мона До.

— И защо?

— В чужбина пресата може и да се рови из извънбрачните афери на известните, но в малка Норвегия нещата стоят по друг начин.

— И защо?

— Според официалното обяснение — защото не падаме толкова ниско.

— А според неофициалното?

Мона потръпна зиморничаво и сви рамене:

— Понеже на практика човешкото падение няма граници, моята лична теория гласи, че отказът да се занимаваме с тази тема е пример за синдрома „всички-имаме-кирливи-ризи-така-че-я-по-добре-да-не-вадим-чуждите“.

— На норвежки, ако обичаш.

— Семейните редактори не са по-верни от всички други. Огласиш ли нечия забежка, рискуваш — в малка общественост като норвежката — да ти го върнат по същия начин. Ние пишем за кръшкачи в чужбина и евентуално за удар под пояса, нанесен от една публична личност на друга. Но да се ровим из чаршафите на двама души на високи властови позиции? — Мона До поклати глава.

Трюлс презрително издуха събрания въздух през носа си.

— И няма начин да го пробуташ на редакторите?

— Аферата хвърля ли сянка върху професионализма на Белман?

— Ами… ъъъ… не, не мисля.

Мона вдигна глава към Монолита, символизиращ безжалостния стремеж към върха.

— Явно наистина много мразиш този човек.

Трюлс не отговори. Доби леко озадачен вид, сякаш досега това изобщо не му беше хрумвало. Мона се запита какво ли се случва зад сипаничавото му, непривлекателно лице, чиято антипатичност се подсилваше от обратната захапка и малките озлобени очи. Почти й дожаля за него. Почти.

— Ще тръгвам, Бернтсен. Ще се чуем.

— Дали?

— Нищо не се знае.

Мона се отдалечи. По едно време се обърна и погледна към Трюлс Бернтсен, осветен от прожекторите около Монолита. Пъхнал ръце в джобовете си, прегърбен, той се взираше в нещо. В тази поза — неподвижно застинал като околните гранитни статуи — изглеждаше безпределно самотен.

 

 

Хари се взираше в тавана. Призраците не дойдоха. Навярно тази нощ нямаше да смущават сънищата му. Появата им беше непредвидима. Отборът им нарасна с още едно попълнение. В какъв ли вид щеше да го навести Мехмет? Хари се насили да изтласка неприятните мисли и се заслуша в тишината. Холменколен беше тих район. Трябваше да му се признае това безспорно предимство. Но на Хари му идваше твърде тих. Той предпочиташе да чува шумовете на града. Неслучайно в джунглата е ценно да чуваш всякакви звуци, които да те известят за наближаваща опасност, да ти подскажат какво се задава. Тишината съдържа твърде оскъдна информация. Ала не тишината го държеше буден, а празната друга половина на леглото.

На практика самотните нощи в леглото му многократно надхвърляха нощите, през които бе делил постелята си с жена. Защо тогава се чувстваше толкова сам, той, неизменният преследвач на самотата, никога неизпитващ потребност от други хора?

Хари се обърна на хълбок и се опита да затвори очи.

И сега не се нуждаеше от други хора. Не му трябваха хора.

Трябваше му единствено тя.

Нещо изпука. Навярно дървените стени. Или някоя подова дъска. Или пък бурята щеше да подрани, а призраците да закъснеят.

Хари се обърна на другата страна, пак затвори очи.

Пред спалнята нещо проскърца.

Хари стана, отиде до вратата и отвори.

Беше Мехмет.

— Видях го, Хари.

На мястото на очите му имаше две черни кухини и оттам със съскане се виеше дим.

Хари се сепна от кошмара.

Телефонът мъркаше като котка на нощното шкафче. Хари вдигна.

— Да?

— Обажда се доктор Стефенс.

Хари изпита внезапна болка в гърдите.

— Става дума за Ракел.

Беше повече от ясно, че става дума за Ракел. Друг повод да се чуят, естествено, нямаше. Стефенс разбираемо започваше така издалеко само за да му предостави няколко секунди да се мобилизира преди предстоящите новини.

— Не сме в състояние да я изведем от комата.

— Какво?

— Ракел не се събужда.

— Тя… дали ще…

— Не можем да кажем, Хари. Знам, че имаш куп въпроси, но и ние имаме куп неизвестни. Друго няма какво да ти кажа, освен, че работим на пълни обороти.

Хари захапа бузата си отвътре, за да се убеди, че това не е просто началото на нов кошмар.

— Добре, добре. Може ли да я видя?

— В момента не, защото я преместихме в интензивното за наблюдение. Ще ти се обадя веднага щом получим някаква яснота. Но най-вероятно ще отнеме време, защото засега Ракел остава в кома, затова не стой със затаен дъх.

Хари си даде сметка, че Стефенс е прав. Беше спрял да диша.

Затвориха. Хари продължи да се взира в телефона. Ракел не се събужда. Ами не се събужда, разбира се, кой би искал да се събуди? Хари стана и слезе на долния етаж. Затрака с кухненските долапи. Нищо. Празно, опразнено. Повика такси и се качи да се облече.

 

 

Той погледна синята табела, прочете името и намали. Отби в банкета и изгаси двигателя. Огледа се. Гора и шосе. Напомняше му за онези нищо незначещи, монотонни пътища във Финландия, където те спохожда чувството, че шофираш през безкрайна гора. Където дърветата стоят като безмълвна стража от двете страни на шосето, а да скриеш труп е толкова лесно, колкото и да го потопиш в морето. Изчака някаква кола да мине и погледна в огледалото. Фарове не се виждаха. Нито отпред, нито отзад. Слезе на шосето, заобиколи и отвори багажника. Тя беше почти прозрачно бледа, избледнели бяха дори луничките й. А изплашените й очи чернееха огромни над кърпата, вързана пред устата й. Той я извади на ръце от багажника и я изправи на крака. Хвана белезниците и я преведе през шосето, през канавката, към черната стена от дървета. Включи фенера. Тя трепереше неистово, железните гривни дрънчаха.

— Не се бой, миличка. Нищо няма да ти сторя.

Вярваше си, че е искрен. Не искаше да я наранява. Станалото — станало, но стига толкова. Навярно и тя го усещаше, разбираше колко я обича. Навярно трепереше не от страх, а защото беше само по бельо и кимоното на японската му приятелка.

Навлязоха между дърветата. Все едно пристъпиха в къща. Тук се спускаше различна тишина. Същевременно се разнасяха нови звуци. По-кратки, но по-отчетливи, макар и неразпознаваеми звуци. Пукане, въздишка, вик. Почвата беше мека, краката им потъваха в килима от борови иглички, който поглъщаше шума от стъпките им. Пристъпваха като младоженци в храм.

Той преброи до сто и спря. Вдигна фенера и освети наоколо. Светлият конус мигом откри каквото търсеше. Овъглено масивно дърво, разцепено на две от поразил го гръм.

Отведе я до дървото. Тя не оказа никаква съпротива, когато той разкопча белезниците й, обви ръцете й около ствола и пак ги щракна. Същински агнец, помисли си той, докато я гледаше коленичила и обхванала дървото сякаш в прегръдка. Жертвен агнец. Защото той не беше женихът, а бащата, който принася детето си пред олтара.

Погали я по бузата за последен път и се обърна да си върви. Някъде иззад дърветата се обади глас:

— Тя е жива, Валентин.

Той спря и машинално насочи фенера по посока на звука.

— Разкарай го — нареди гласът от тъмното.

Валентин се подчини.

— Тя искаше да живее — отвърна той.

— А барманът не искаше ли?

— Той можеше да ме идентифицира. Нямаше начин да рискувам.

Валентин се ослуша, но чу само тихо свирукане от ноздрите на Марте, докато си поемаше дъх.

— За пръв и последен път ти оправям бакиите — заяви гласът. — Носиш ли револвера, който получи?

— Да.

Къде беше чувал този глас?

— Остави го до нея и изчезвай. Съвсем скоро ще си го получиш обратно.

Мина му през ума да извади револвера, да намери човека с фенера и да го убие. Да убие разума, да заличи следите, отвеждащи към него, да отприщи единовластието на демона. Възпря го само съображението, че другият може и да му потрябва.

— Къде и кога? — извика Валентин. — Вече няма как да използваме шкафчето в турската баня.

— Утре. Ще ти съобщя. Така и така вече чу гласа ми, ще ти звънна по телефона.

Валентин извади револвера от кобура и го остави пред момичето. Хвърли й последен поглед. После си тръгна.

Качи се в колата. Два пъти удари силно челото си във волана. Запали, даде ляв мигач за вливане в движението, макар че други автомобили не се виждаха, и спокойно потегли.

 

 

— Спри там — посочи Хари на таксиметровия шофьор.

— Три след полунощ е, човече. Този бар категорично е хлопнал кепенците.

— Барът е мой.

Хари плати и слезе. Там, където преди няколко часа кипеше трескава активност, сега не се виждаше жива душа. Огледът беше приключил, но входната врата беше запечатана с бяла лента, щампована с националния герб — лъв — и надпис „Полиция. Не преминавай. Не късай лентата. Нарушителите носят наказателна отговорност по силата на наказ. кодекс, член 343“.

Хари пъхна ключа и го завъртя. Дръпна бравата, тиксото се спраска. Влезе.

Бяха оставили лампичките под огледалните рафтове включени. Присви едното си око и насочи показалец към бутилките, все едно се прицелва с пистолет. Девет метра. Ами ако беше натиснал спусъка? Как щеше да приключи всичко тогава? Нямаше начин да разбере. Каквото било — било. Вече нищо не можеше да направи. Освен да забрави, разбира се. Пръстът му се прицели в бутилката с „Джим Бийм“. Червената светлина отдолу придаваше на течността златист отблясък. Хари прекоси помещението и мина зад бара, грабна една чаша и я подложи под бутилката. Напълни чашата до ръба. Защо само да се залъгва?

Усети как мускулите по цялото му тяло се изопнаха и за миг се запита дали няма да повърне още преди първата глътка. Успя да задържи обаче и стомашното съдържание, и пряснопоетия алкохол чак до третата глътка. Тогава се наведе над мивката и преди жълто-зеленият бълвоч да плисне в металното корито, той успя да види, че дъното още е покрито със засъхнала кръв.

Двайсет и седма глава

Сряда сутринта

В осем без пет машината за шварцкафе в котелното приключи втория си работен цикъл за тази сутрин.

— Къде се бави Хари? — попита Вюлер и пак си погледна часовника.

— Нямам представа. Да почваме без него — предложи Бьорн Холм.

Смит и Вюлер кимнаха.

— И така — подхвана Бьорн. — В момента Аурура Ауне се намира в централния офис на „Нокас“ — фирмата, поддържаща банкомата, от който Йертсен е изтеглил пари — и преглежда видеозаписи в присъствието на баща си, служителка на „Нокас“ и наш колега от „Грабежи“, специалист по охранителни камери. По план трябва да прегледат записите от четири денонощия максимум за осем часа. Ако откритата разписка действително е от трансакция, извършена лично от Валентин, и при повечко късмет, до четири часа ще разполагаме с фалшивата му самоличност. Дори да се позабавят, до осем вечерта ще знаем под какво име се представя.

— Фантастично! — възкликна Смит. — Не… е ли фантастично?

— Просто предпочитам да не се радваме прибързано — отвърна Бьорн. — Говори ли с Катрине, Андерш?

— Да. Даде ни разрешение да използваме „Делта“. Отрядът е в повишена готовност.

— „Делта“ са онези с автоматите и противогазите… нали?

— Започваш да влизаш в час, Смит — усмихна се Бьорн и забеляза, че Вюлер за пореден път си поглежда часовника. — Нещо притеснява ли те, Андерш?

— Дали да не се обадим на Хари?

— Звънни му, щом искаш.

 

 

В девет вечерта — Катрине току-що беше разпуснала оперативката на разследващата група — тя събра на куп книжата от бюрото си и тогава видя застаналия на вратата мъж.

— Смит? Вълнуващ ден, а? Върху какво работите вие долу?

— Опитваме се да се свържем с Хари.

— Още ли го няма?

— Няма го и не си вдига телефона.

— Сигурно е в болницата. Там задължават посетителите да си изключват мобилните апарати. Смущавали медицинската апаратура. Пълни глупости, разбира се. Като приказките как джиесемите разстройвали навигационните системи на самолетите.

Катрине забеляза, че Смит не я слуша, а се взира покрай нея.

Тя се обърна. На екрана на мултимедията все още стоеше снимка от свързания към нея служебен компютър. Кадър от местопрестъплението в „Джелъси“.

— Знам — кимна Катрине. — Страшничко е.

Психологът поклати глава с вид на сомнамбул, без да отмества поглед от екрана.

— Добре ли си, Смит?

— Не — бавно изрече той. — Не съм добре. Изпитвам непоносимост към кръв и към прояви на насилие и не знам дали ще понеса да гледам още човешко страдание. Този тип… Валентин Йертсен… като психолог се опитвам да го разглеждам в чисто професионален план, но имам чувството, че го намразвам.

— Никой от нас не е чак такъв железен професионалист, Смит. Малко омраза не е повод за притеснение. Понякога е приятно да имаш кого да мразиш, както се изразява Хари.

— Той ли го казва?

— Той или „Рага Рокерш“. Нещо друго да те тревожи?

— Говорих с Мона До от „Ве Ге“.

— Виж, тя също е сред обектите, заслужаващи да станат прицел на омразата ни. Какво иска тази жена?

— Аз я потърсих, не тя мен.

Катрине спря да подрежда листовете си.

— Изложих й при какви условия съм съгласен да дам интервю за Валентин Йертсен. Първо, да говоря за Йертсен в най-общ план и да не засягам нито с дума хода на разследването. Интервюто ще се излъчи в подкаст, тоест радиопредаване…

— Знам какво е подкаст, Смит.

— Така ще елиминирам възможността да ме цитират некоректно. Ще се разпространи само онова, което кажа. Имам ли благословията ти?

Катрине се замисли.

— Първият ми въпрос е защо.

— Защото се шири масова психоза. Съпругата ми се страхува, децата ми са изплашени, съседите и другите родители в училището също се боят. В качеството си на научен изследовател смятам за свой дълг да поразсея страховете им.

— Какво толкова ще им стане, ако се страхуват?

— Не четеш ли вестници, Катрине? Складовете на магазините за заключващи и алармени системи се опразниха в рамките на миналата седмица.

— Всички се страхуват от онова, което не разбират.

— Страхът е продиктуван и от друго. Първоначално си мислехме, че си имаме работа с вампирист в чист вид. Болен, сбъркан индивид, тласкан към агресия от дълбоки личностни разстройства и парафилии. Но това чудовище се оказа хладнокръвен, цинично пресметлив воин, способен на рационални преценки, който при нужда отстъпва — като в турската баня, например. И атакува при всеки удобен случай. Като… като на тази снимка. — Смит стисна очи и извърна глава. — Признавам, самият аз изпитвам страх. Цяла нощ не съм мигнал да си блъскам главата как е възможно един и същи човек да е извършил тези убийства, как изобщо можах да сгреша толкова. Умът ми не го побира. Но съм длъжен да го проумея, никой не притежава подобри предпоставки да разбере това от мен. Единствен аз мога да обясня как разсъждава това чудовище. Защото след като разбуля какво се върти в главата му, хората ще овладеят страха си. Няма да изчезне, но те ще се сдобият с увереността, че ще бъдат в състояние да вземат разумни предохранителни мерки, и това ще уталожи тревогата им.

Катрине сложи ръце на кръста.

— Да видим дали съм схванала правилно. И ти не разбираш как точно разсъждава Валентин Йертсен, но държиш да го обясниш на хората?

— Да.

— Да ги излъжеш, за да ги успокоиш?

— По-скоро ще успея да постигна второто. Първото едва ли. Даваш ли ми благословията си?

Катрине прехапа долната си устна.

— Прав си, че като специалист в тази област носиш отговорност за информираността на хората. Хубаво ще е, естествено, хората да се поуспокоят. Стига да не изнасяш следствени тайни.

— Няма.

— Не можем да си позволим повече теч на информация. Единствена аз от целия етаж знам какво прави в момента Аурура. Дори главният секретар не е в течение.

— Разчитай на пълната ми дискретност.

 

 

— Той ли е? Той ли е, Аурура?

— Тате, стига си ме пришпорвал.

— Ауне, дали да не поседнем навън и да ги оставим на спокойствие?

— На спокойствие? Това е дъщеря ми, полицай Вюлер, и тя иска…

— Послушай го, тате. Изчакайте отвън. Аз съм добре.

— Така ли? Сигурна ли си?

— Напълно — Аурура се обърна към служителката на „Нокас“ и към полицая от „Грабежи“: — Не е той. Давайте нататък.

Столе Ауне стана и му се зави свят. Навярно защото се изправи твърде рязко. Или защото цяла нощ не беше мигнал. Или защото днес не беше сложил нито залък в устата си. Или защото от три часа не беше отлепял поглед от компютърния екран.

— Седни на канапето, а аз ще донеса кафе — подкани го Вюлер.

Ауне само кимна.

Вюлер излезе. Столе се загледа в дъщеря си зад стъклената преграда. Аурура енергично подканяше полицая кога да превърта записа напред, кога да го стопира, кога да връща назад. Не си спомняше да е виждал дъщеря си толкова вдадена в някакво занимание. Навярно бурната му реакция и тревогата му бяха прекалени. Може би най-лошото вече бе отминало, навярно Аурура вече бе намерила начин да превъзмогне случилото се, докато те двамата с Ингри бяха тънали в блажено неведение.

Преди да дойдат в полицията, Аурура му обясни — както преподавател по психология обяснява на първокурсник — какво представлява професионалната тайна; обясни, че по силата на тази тайна Хари не е можел да разкрие какво му е доверила, а той е престъпил обещанието си чак когато е станало крайно необходимо. Хари бе запазил мълчание така, както Столе пазеше тайните, изповядани пред него от пациенти. Аурура все пак бе оцеляла. Смъртта. Напоследък Столе често мислеше за смъртта. Не за собствената си смърт, а за факта, че един ден и дъщеря му ще умре. Защо тази мисъл му се струваше толкова непоносима? Навярно нещата щяха да се променят, ако един ден с Ингри станат дядо и баба. Човешката психика е подвластна на биологични закономерности не по-малко от човешката физика. Стремежът към предаването на гените е, разбира се, необходима предпоставка за оцеляването на вида. Веднъж, преди доста време, Ауне беше попитал Хари дали не му се иска да има свое, биологично дете. Хари, явно неведнъж размишлявал по въпроса, си беше изградил твърдо мнение. Той смяташе, че в гените му не е заложен стремеж към щастие, а само към алкохола. По думите му никой не заслужавал да наследи подобни пагубни наклонности. Столе допускаше Хари да е преосмислил тази своя теория, защото през последните години Хари определено бе разбрал какво е щастие и се бе убедил, че притежава способността да се чувства щастлив. Столе си извади телефона. Прииска му се още сега, веднага, да се обади на Хари и да му изговори всичко това. Че той е добър човек, добър приятел, баща и съпруг. Е, звучеше малко като текст за некролог, но Ауне държеше да му го каже. Столе щеше да му признае колко е сбъркал, като е прокарал паралел между маниакалното му влечение към преследването на убийци и зависимостта му от алкохола. Защото ако зад любовта към чашката се крие желанието за бягство, зад другата му страст стоят съвсем различни подбуди. Главната му мотивация да бъде добър следовател беше стадният инстинкт — колкото и да не бе склонен да го признае пред себе си индивидуалистът Хари. Стадният инстинкт, разбиран в позитивен смисъл като морал и отговорност пред общността. Хари сигурно щеше да се изсмее на това съждение, но Столе държеше на всяка цена да му го сподели — само Хари да си вдигне проклетия телефон.

Столе забеляза как Аурура изправи гръб, а мускулите й се стегнаха. Дали…? После обаче дъщеря му пак се отпусна и махна с ръка да пуснат записа.

Столе долепи телефона до ухото си. Вдигни, за бога, вдигни!

 

 

— Успех в кариерата, в спорта и в личен план. Може и да е вярно — Микаел Белман плъзна поглед около масата. — Но аз съм преди всичко обикновено момче от Манглерю.

Преди самата среща Белман се безпокоеше да не би заучените клишета да прозвучат кухо, но Исабеле се оказа права: нужно е само елементарно вживяване от страна на оратора, за да придаде убедителност дори на най-нелепата баналност.

— Радваме се, че отделихте от времето си да поговорите с нас, Белман — партийният секретар вдигна салфетката към устата си, за да сигнализира, че обядът е приключил, и кимна на двамата представители. — Процедурата е стартирана и както вече отбелязахме, се радваме изключително много, задето сте положително настроен при евентуално предложение от наша страна.

Белман кимна.

— В това множествено число включвате и министър-председателя, нали? — намеси се Исабеле Скойен.

— Без общо взето позитивната позиция от страна на премиера не бихме се съгласили да дойдем на този обяд.

Първоначално от партията поканиха Микаел на разговор в правителствения комплекс, но след консултация с Исабеле Микаел им отправи контрапредложение: покани ги на неутрален терен. На обяд за негова сметка.

Партийният секретар си погледна часовника. „Омега Сиймастър“, забеляза Белман. Прекалено тежък и непрактичен. Превръща те в мишена за крадците във всеки град от Третия свят. Свалиш ли го за повече от едно денонощие, спира да работи и трябва да го сверяваш механично. А ако после забравиш да навиеш коронката към корпуса и се топнеш, да речем, в домашния басейн, часовникът се поврежда и ремонтът струва колкото четири други качествени часовника. Накратко: трябва непременно да си купи такъв.

— Както споменах обаче, за поста се спрягат няколко имена. Правосъдното министерство е един от горещите столове и няма да крия, че липсата на опит в политиката значително намалява шансовете.

Микаел издебна точния момент, изправи се и избута назад стола си едновременно с партийния секретар. Пръв му протегна ръка и се сбогува. Та той беше главен секретар на полицията, дявол да го вземе, от тях двамата той, Микаел, а не този сив чантаджия със скъпарски часовник, трябваше час по-скоро да се върне към отговорната си служба.

След като представителите на управляващата партия напуснаха ресторанта, Микаел и Исабеле Скойен седнаха. Бяха резервирали сепаре в един от новите крайбрежни ресторанти сред новопостроените жилищни комплекси в историческия район Сьоренга. Зад тях се издигаха възвишението Екебер и Операта, а отпред се простираше новият плаж. Малки вълни браздяха водата във фиорда. Платната на ветроходите приличаха на бели запетайки в далечината. По последни прогнози се очакваше бурята да връхлети Осло преди полунощ.

— Добре мина, а? — попита Микаел и наля в чашите им остатъка от водата „Вос“.

— „Общо взето позитивната позиция“ — изимитира Исабеле и сбърчи нос.

— Какво те притеснява в този израз?

— Уклончивото „общо взето“. Досега не го бяха използвали. А по-колективното „кабинета на премиера“ вместо само „премиера“, говори, че се дистанцират.

— И защо ще го правят?

— Чу каквото чух и аз. Предимно те разпитваха за Вампириста и колко време ще отнеме да го заловите.

— Стига де, Исабеле, нормално е! В момента това е тема номер едно навсякъде.

— Питат те, защото всичко опира дотам, Микаел.

— Но…

— Не им трябваш нито ти, нито способностите ти да ръководиш министерство, не разбра ли?

— Е, малко пресилваш нещата, но да, в общи линии…

— Нужни са им атрактивната ти визия с тази превръзка над окото, героичният ти статус, популярността ти, твоят просперитет. Защото точно това липсва на сегашното правителство, а ти го въплъщаваш. Без изброеното няма да струваш и пукната пара в техните очи. А честно казано… — тя отмести чашата встрани и стана — и в моите.

— Какво? — усмихна се невярващо Микаел.

Исабеле Скойен свали късото си кожено палто от стоящата закачалка.

— Отлично знаеш, че не понасям неудачници. Пред пресата те изкарах герой, задето си спасил положението, изтупвайки праха от позабравения Хари Хуле. Дотук той арестува гол деветдесетгодишен дядка и пожертва живота на невинен барман. В резултат ти изглеждаш пълен неудачник, Микаел. Нещо по-лошо: в очите на обществото превърна и мен в неудачница. Това не ми харесва. Затова те оставям.

— Ти какво, да не ти е дошло? — засмя се Микаел Белман.

— Преди следеше по-внимателно цикъла ми.

— Е, твоя си работа — въздъхна Микаел. — Доскоро.

— Май си схванал „оставям“ само в конкретното му значение.

— Исабеле…

— Сбогом. Хареса ми какво им каза за успехите в личен план. Заложи на семейния живот.

Микаел я проследи с поглед. Вратата зад нея се хлопна.

Сервитьорът надникна. Микаел поиска сметката и плъзна поглед над фиорда. Говореше се, че проектантите на апартаментите до самия бряг не са съобразили с очакваните климатични промени и покачващото се ниво на водата. Микаел обаче го беше взел предвид. Неслучайно избра да си построи къща на голяма надморска височина, в квартал „Хойенхал“. Там бяха на сигурно място, морето не можеше да ги залее и удави, неканени гости и зложелатели не можеха да се промъкнат незабелязано до дома им, някаква си буря не можеше да отнесе покрива. Тяхната крепост бе годна да удържи доста по-сериозни набези. Белман отпи от чашата си. Намръщи се и огледа течността вътре. „Вос“. Защо хората са готови да се бръкнат надълбоко за вода, чийто вкус по нищо не превъзхожда обикновената чешмяна? Не защото смятат „Вос“ за по-вкусна, разбира се, а защото предполагат, че околните мислят така. Затова поръчват „Вос“, когато излязат на заведение с поразително скучните си кукленски женички и часовниците си водомери. Това ли е причината понякога да го наляга носталгия? По Манглерю. Прищяваше му се някоя събота вечер да се напие при Улсен, да се надвеси над барплота и да си налее халба на аванта, докато съдържателят блее в друга посока, да изтанцува последен танц, притиснал плътно Ула, докато титулярите в хокейния отбор на Манглерю и рокерите от клуб „Кавазаки 750“ го стрелкат злобно, а Микаел очаква с нетърпение двамата с Ула да си тръгнат, само двама-дваменички в нощта, да минат по „Плугвайен“ към хокейната зала и езерото Йостеншо, а там да спрат и той да й показва звездите и да й разправя как някой ден ще ги достигнат.

Бяха ли успели? Навярно да. Навремето, когато беше малък и с баща му се изкачваха из планината, изморен, Микаел често си отдъхваше при мисълта за покорения връх. После обаче откриваше, че зад него се издига друг, по-висок.

Микаел Белман затвори очи.

И сега се чувстваше по същия начин. Изморен. Можеше ли да спре дотук? Да си легне, да почувства вятъра, гъделичкането на пирена, нагорещения от слънцето камък. Да заяви, че ще остане тук. Споходи го шантава идея. Да звънне на Ула и да й каже точно това: оставаме тук.

Сякаш в отговор телефонът извибрира в джоба на сакото му. Сигурно го търсеше Ула.

— Ало?

— Катрине Брат съм.

— О, здравей.

— Само да те осведомя, че открихме зад какво име се крие Валентин Йертсен.

— Как?

— През август е изтеглил пари близо до Централната гара. Преди шест минути успяхме да го идентифицираме на запис от охранителна камера. Използваната карта е издадена на името на Александър Драйер, роден през 1972-ра.

— И?

— Въпросното лице е загинало в автомобилна катастрофа през 2010-а.

— А открихте ли негов адрес?

— Да. „Делта“ пътуват натам.

— Друго?

— Още няма. Предположих, че ще искаш да те държим в течение.

— Правилно.

Затвориха.

— Прощавайте — извини се сервитьорът.

Белман погледна сметката. Въведе доста по-голяма сума в ПОС терминала и я потвърди със зеления бутон. Стана и изхвърча навън. Залавянето на Валентин Йертсен би отворило пред него всички врати.

От умората му не остана и помен.

 

 

Джон Стефенс щракна ключа за осветлението. Луминесцентните лампи премигаха няколко секунди, преди да се стабилизират с бръмчене и да окъпят помещението в синя светлина.

Олег премига и ахна.

— Всичко това кръв ли е?

Гласът му отекна към дъното на помещението. Вратата се хлопна зад гърба им и Стефенс се усмихна.

— Добре дошъл в Кървавата баня.

Олег потръпна. Температурата вътре беше ниска. Синкавата светлина върху напуканите бели плочки подсилваше усещането, че се намират във вътрешността на хладилна камера.

— Колко… колко кръв има тук? — поинтересува се Олег и тръгна след Стефенс между редовете с червени найлонови сакове, закачени по четири на метална стойка.

— Достатъчно, за да изкараме няколко дни, ако Осло бъде атакуван от индианци лакота.

— Не съм ги чувал.

— Сигурно ги знаеш като сиукси — Стефенс стисна един сак и Олег видя как кръвта придоби по-светъл оттенък. — Приказките на белите, че индианците са кръвожадни диваци, са мит. Ако не броим индианците лакота.

— А белите? Жаждата за кръв не е ли равномерно разпределена сред представителите на различните етноси?

— Знам, че в днешно време така ви учат в училище: няма по-добри и по-лоши. Всички са еднакви. Но повярвай ми, Олег, индианците лакота са били едновременно и по-добри, и по-лоши. Ненадминати воини. Апачите разправяли, че ако се зададат шайени или чернокраки, те оставяли воините си да почиват и изпращали да се сражават момчетата и старците. Зададели ли се обаче индианците лакота, не изпращали никого. Без изобщо да се бавят, започвали да пеят траурни песни. И се молели да умрат бързо.

— Измъчвали ли са ги?

— Индианците лакота изгаряли пленниците си на части с парчета въглища — Стефенс продължи към вътрешността на помещението, където кръвните сакове висяха по-нагъсто и не достигаше толкова светлина. — Когато пленниците започвали да губят съзнание, мъчителите спирали и им давали вода и храна, за да удължат агонията им с още ден-два. Залците понякога се състояли от парчета, отрязани от собствената им плът.

— Това истина ли е?

— Поне така е останало в историята. Един воин от племето лакота на име Луна Зад Облак се прочул с това, че изпивал всичката кръв на всеки убит от него враг. Откровена историческа фалшификация, защото жертвите му са били много и той не би оцелял след подобни кървави пиршества, понеже в големи количества човешката кръв е токсична.

— Не знаех. Наистина ли?

— Да. Организмът не би смогнал да се пречисти от толкова желязо. Но знам, че въпросният воин действително е пиел от кръвта на жертвите си. — Стефенс спря до един сак. — През 1871-ва година моят прапрадядо бил открит без капчица кръв в тялото си в лагера на Луна Зад Облак в Юта, където отишъл като мисионер. В дневника си баба ми е написала, че прабаба ми благодарила на Господ след клането на индианци лакота при Ундид Ний през 1890-а. Като стана дума за роднини…

— Да?

— Тази кръв е на майка ти. Тоест, в момента е моя.

— Мислех си, че й преливате кръв, а не я използвате като донор.

— Взехме й кръв за подробни изследвания, защото когато говорим за кръв, съвместимостта е много сложен въпрос. За късмет тя е група А и мога да й прелея ширпотребна кръв от тази — той направи широк жест. — Обикновена кръв, която организмът й ще абсорбира и ще преработи в златните капки, наречени кръв на Ракел Фауке. Не те доведох тук само за развлечение от седенето до леглото й, Олег. Искам да те помоля да ми дадеш кръвна проба, за да проверя дали произвеждаш същата кръв като майка си.

— Проба от мен ли? — Олег се замисли. — Ако така ще помогна на някого, нямам нищо против.

— Ще помогнеш на мен. Готов ли си?

— Тук ли? Сега?

Олег срещна погледа на доктор Стефенс. Обзе го смътно колебание, без да знае на какво да го отдаде.

— Добре — кимна все пак младежът. — Кръвта ми е твоя.

— Супер — Стефенс бръкна в десния джоб на бялата си престилка и се приближи към Олег. В челото му се вряза бръчка на раздразнение, когато от левия му джоб се разнесе весела мелодия. — Мислех, че тук долу няма обхват — промърмори той и измъкна телефона. Олег видя как екранът освети лицето на лекаря и се отрази в очилата му. — Брей, май са от полицията. — Долепи телефона до ухото си. — Главен лекар Джон Дойл Стефенс.

Олег чу каканиженето на гласа отсреща.

— Не, старши инспектор Брат, днес не съм виждал Хари Хуле и съм сигурен, че в момента не е тук. Освен в болничните заведения задължават хората да си изключват телефона и на други места. — Стефенс погледна Олег, но той само сви рамене. — „Открихме го“, така ли? Добре, Брат, ще му предам това съобщение, ако се появи. Кого сте открили? Вижте, Брат, излишно е да обяснявате точно на мен какво е служебна тайна, но си помислих, че за Хуле ще е по-лесно да му предам по-конкретно, нешифровано съобщение. Значи той ще се досети кого визирате? Добре, тогава ще му предам само това: „открихме го“. Приятен ден, инспектор Брат.

Стефенс прибра телефона си в джоба. Видя, че Олег си е навил ръкава. Хвана го под лакътя и го поведе с бързи крачки обратно към стълбата на басейна.

— Като си извадих телефона, видях, че времето е напреднало. Чака ме пациент и закъснявам. Друг път ще ти източа кръвта, Олег.

 

 

Сиверт Фалкайд, командир на спецотряда „Делта“, седеше най-отзад във високопроходимия служебен джип на норвежкото елитно звено и раздаваше рязко последни кратки напътствия, докато машината се подрусваше по „Тронхаймсвайен“. Вътре се возеха общо осем души. Седмина мъже и една жена. Тя не беше част от отряда. Всъщност досега в „Делта“ не бяха включвали представителка на нежния пол. На теория критериите за прием в елитното звено не поставяха никакви пречки пред нежния пол, но сред стотината претенденти от последната година нямаше нито една жена, а за цялата история на съществуването на „Делта“ се бяха появили едва пет дами, желаещи да се включат в екипа на командосите, като последната — през миналото хилядолетие. Нито една от кандидатките не бе успяла да издържи жестоката пресявка. Но тази срещу Фалкайд му се виждаше и силна, и издръжлива. Може пък тя да има шанс да я одобрят?

— Значи, не знаем дали Драйер си е вкъщи? — попита Фалкайд.

— Само да изясним: няма никакъв Драйер. Това е Валентин Йертсен, Вампириста.

— Бъзикам се, Брат — усмихна се Фалкайд. — Този човек не носи ли мобилен телефон, чрез който да го локализираме?

— Може и да носи, но нито на едното, нито на другото име открихме регистриран телефон. Това проблем ли е?

Сиверт Фалкайд я погледна. Бяха свалили плана на сградата от страницата на Агенцията по кадастър и картография и всичко изглеждаше наред. Двустаен апартамент на третия етаж с площ четирийсет и пет квадратни метра, от който никаква врата или стълба не води към мазето и към авариен изход. Фалкайд реши да разположи четирима на входа и двама на моравата отпред в случай, че мъжът скочи от балкона.

— Не, няма проблем — увери той Катрине.

— Супер. Тихо ли ще влезете?

Той се усмихна още по-широко. Харесваше му бергенският й диалект.

— Какво по-точно си представяш под „тихо“? Да пробием дупка в прозореца на балкона и възпитано да си избършем обувките ли?

— Мислех си, че е излишно да хабите гранати и сълзотворен газ заради един-единствен човек, който най-вероятно не е въоръжен и не ни очаква. А по-дискретните, лишени от зрелищност действия на отряда се посрещат с повече похвали, нали?

— Така е — Фалкайд свери показанията на джипиеса с пътя отпред. — Но шумният щурм намалява риска и за нас, и за него. Девет от десет души, без значение колко смели се пишат, се парализират от внезапни гърмежи и ярка светлина при мятане на граната. С тази тактика сме спасили много повече животи на арестанти, отколкото на командоси. Пък и имаме една партида шокови гранати с изтичащ срок на годност и не ни се ще да отидат зян. Освен това момчетата се нуждаят от малко екшън и рокендрол, напоследък им се събраха много балади.

— Майтапиш се, нали? Изключено е да сте чак толкова инфантилни!

Фалкайд се ухили и сви рамене.

— Да знаеш… — Брат се наведе към него, облиза червените си устни и понижи глас: — такива приказки са адски секси.

Фалкайд се засмя. Беше щастливо женен, но ако не беше, нямаше да откаже една вечеря в компанията на Катрине Брат. С удоволствие би гледал тези тъмни опасни очи и би слушал бергенското й задно „р“, напомнящо ръмжене на хищница.

— Една минута — обяви на всеослушание той. Седмината мъже спуснаха визьорите си в почти пълен синхрон. — Този тип имал „Рюгер Редхок“, така каза, нали?

— Според Хари държал такъв пистолет в бара, да.

— Чухте ли, момчета?

Командосите кимнаха. По твърдения на производителя новите визьори бяха изработени от пластмаса, годна да спре деветмилиметров куршум, но не и едрокалибрен, с какъвто стреляше „Редхок“. Фалкайд и без това никак не разчиташе на подобни гаранции. Те само правеха бойците по-непредпазливи.

— Ами ако окаже съпротива? — попита Катрине.

— Тогава ще го застреляме — прокашля се Фалкайд.

— Необходимо ли е?

— Сигурно ще се появи някой многознайко, дето после ще ни пили на главата, но ние предпочитаме да действаме на сигурно и да стреляме по хора, видимо готвещи се да открият огън по нас. Мисълта, че това е допустимо, допринася за работния ни комфорт. Май пристигнахме.

 

 

Стоеше до прозореца. Забеляза два мазни отпечатъка от пръсти по чашата. Пред него се откриваше изглед към града, но той не виждаше нищо, само чуваше сирените. Нямаше повод за притеснение. Сирени вият непрекъснато. Хората или ще вземат да се подпалят в домовете си, или да се подхлъзнат на пода в банята и да паднат, или да пребият гаджето. Във всички тези случаи викат спешна помощ. А тя пристига с воя на сирени, които скромно напомнят на автомобилите отпред да отбият и да им дадат път.

Съседите правеха секс. В разгара на работното време. Нелоялност — и към брачната половинка, и към работодателя.

Сирените ту стихваха, ту се извисяваха над жуженето на радиогласове отзад. Задаваха се: хора в униформи, с авторитет и пътно предимство, но без цел и замисъл. Знаеха единствено, че бързат, че ако не стигнат навреме, ще се случи нещо ужасно.

Виж, при въздушно нападение сирените действително означават нещо. Ознаменуват деня на Страшния съд. Прекрасен звук, от който косите ти настръхват. Да чуеш този сигнал, да си погледнеш часовника, да видиш, че не е точно дванайсет на обяд и да схванеш, че не се провежда техническа проверка. Ако някой ден реши да бомбардира Осло, ще го направи точно в дванайсет на обяд, тогава никому няма да хрумне да тича към бомбоубежище. Хората ще си останат по местата, някои ще се загледат към небето, питайки се какво време ги очаква, а други ще се чукат с гузна съвест, но въпреки това ще се чукат. Защото ние, хората, просто не можем другояче. Подвластни сме на същността си. Идеята как силата на волята, видите ли, била способна да ни накара да действаме противно на диктуваното от природата ни, е пълна залъгалка. Точно обратното е: силата на волята единствено ни подтиква да следваме повелите на природата си дори когато обстоятелствата ни поставят препятствия. Да изнасилиш жена, да сломиш с груба сила или с хитрост съпротивата й, да бягаш от полицията и отмъщението, да се криеш ден и нощ, нима това не значи да преодолееш всички препятствия само и само за да се любиш с тази жена?

Сирените се отдалечиха. Любовниците приключиха.

Той се опита да си спомни как звучи алармата, която сигнализира за важно съобщение и призовава аудиторията да слуша внимателно. Дали все още използват този сигнал? През неговото детство имаше кажи-речи само един радиоканал, но сега на каква ли честота трябва да включи човек, за да чуе този сигнал за изключително важно съобщение, но същевременно не дотам драматично, че да изисква да се втурнеш към бомбоубежище? Навярно съществува специален план за реакция в критична ситуация: по всички канали един глас оповестява… какво? Че вече е твърде късно; че бомбоубежищата са затворени, защото и без това не могат да ви спасят, нищо не може да ви спаси; в момента всичко се свежда до едно: да потърсите най-любимите си хора, да се съберете с тях, да се сбогувате и после да умрете. Той се беше убедил, че голяма част от хората подчиняват цялото си съществуване на една-едничка цел: да не умрат сами. Малцина успяват, но, боже господи, на какви жертви са склонни заради отчаянието и страха да не прекрачат прага към отвъдното, без да има кой да ги държи за ръка. Ами добре де, той ги държа за ръцете. Колко бяха? Двайсет? Трийсет? Това ни най-малко не смекчи ужаса и самотата им. Въпреки любовта му към някои от тях. Е, те, разбира се, издъхнаха, преди да са успели да го обикнат, но въпреки това си отидоха, обградени от любов. Замисли се за Марте Рюд. Трябваше да се отнесе по-внимателно към нея, а той взе, че се увлече. Надяваше се вече да е мъртва и да е умряла бързо и безболезнено.

Чу как някой пусна душа от другата страна на стената и усили радиогласовете от телефона.

— … когато на места в специализираната литература се описва като интелигентен човек, без признаци на умствени разстройства или социални патологии, се създава впечатление, че си имаме работа със силен и опасен враг. Излиза, че вампиристът Ричард Чейз, известен като Вампира от Сакраменто, е типичен представител на тази прослойка и най-много напомня Валентин Йертсен. И при двамата наблюдаваме психични отклонения от ранна юношеска възраст, подмокряне в леглото, склонност към подпалвачество, импотентност. И двамата са диагностицирани с параноя и шизофрения. Чейз е минал по по-обичайния път, започвайки с консумация на животинска кръв, дори си е инжектирал пилешка кръв и се е разболял, докато като малък Валентин е бил вманиачен да изтезава котки. Валентин скривал новородени котенца в тайна клетка в плевнята на дядо си, за да може да ги измъчва далеч от погледите на възрастните. Ала след първата си глътка човешка кръв и Валентин Йертсен, и Чейз направо пощръкляват. Чейз избива седемте си жертви в рамките само на няколко седмици. Точно като Йертсен и той напада повечето си жертви в домовете им. През декември 1977-а Чейз обикаля из Сакраменто и проверява дали вратите се заключени. Натъкнел ли се на отключена врата, приемал го като покана да влезе, както впоследствие обяснил по време на полицейските разпити. Една от жертвите му, Териса Уолин, била бременна в третия месец. Чейз я заварил сама в дома й, разстрелял я с три куршума и се изгаврил с трупа. Докато некрофилствал с мъртвото тяло, го сякъл със сатър. После изпил кръвта му. Звучи познато, нали?

„И още как — отвърна той наум. — Само дето не посмя да споменеш, че Ричард Трентън Чейз изкормил убитата, отрязал зърното на едната й гърда и натъпкал устата й с кучешки изпражнения от задния двор. И още нещо: Чейз използвал като сламка пениса на една от жертвите си, за да изпие кръвта на друга.“

— Приликите не свършват дотук. Точно като Чейз и Валентин Йертсен съвсем скоро ще извърви пътя си докрай. Не очаквам повече убийства.

— И кое ви вдъхва такава убеденост, Смит? Вие сте консултант на разследващия екип. Разполагате ли с конкретни следи?

— Моята прогноза няма нищо общо с разследването, което, разбира се, по никакъв начин нямам право да коментирам.

— Тогава как ще мотивирате тази ваша прогноза?

Той чу как Смит си пое дъх. Възроди спомена как отнесеният психолог седи пред него и си води бележки, докато го разпитва за детството му, за подмокрянето, за първите му сексуални контакти, за подпалената от него гора и най-вече за „лова на котки“, както той го наричаше. А този лов представляваше следното: отмъкваше въдицата на дядо си, премяташе пръта над гредата в плевнята, нанизваше кукичката под брадичката на някое котенце, започваше да върти макарата, животинчето увисваше във въздуха, а той наблюдаваше безнадеждните му опити да се покатери по кордата или да се откачи.

— Просто Валентин Йертсен не е нещо изключително. Изключителна е само неговата злоба. Той не е кръгъл глупак, но не е и особено интелигентен. Не е постигнал нищо съществено. Съграждането изисква прозорливост, визионерство, докато за да сееш разруха, не ти трябва друго освен слепота. През последните дни Йертсен се спаси от залавянето не поради хитрост. Беше въпрос на чист късмет. Докато полицията не го хване, Валентин Йертсен си остава опасен и хората трябва да се пазят от него, както се пазят от, да речем, кучета с пяна на устата. Но не забравяйте, бесът е болест, предвестник на скорошна смърт. Въпреки цялата си злост Валентин Йертсен е — ако използвам лаическата терминология на Хари Хуле — нещастен извратеняк. Изгубил е самоконтрол и съвсем скоро неминуемо ще допусне огромна грешка.

— Значи искате да успокоите жителите на Осло, че няма…

Той чу нещо и изключи подкаста. Ослуша се. Пред вратата някой тътреше крака. Някой, който се готвеше да предприеме нещо.

 

 

Четирима мъже в черните униформи на „Делта“ стояха до входната врата на Александър Драйер. На двайсет метра от тях, в коридора, Катрине Брат наблюдаваше хода на операцията.

Един от командосите държеше таран, дълъг метър и половина, насочен напред. Оръдието приличаше на уголемен цилиндър от чипс „Прингълс“ с две дръжки.

Зад визьорите четиримата бяха неразпознаваеми. Катрине все пак предполагаше, че мъжът, който безмълвно отброява с пръсти секундите до началото на акцията, е Сиверт Фалкайд.

От апартамента се чуваше музика. „Пинк Флойд“? Катрине мразеше „Пинк Флойд“. Не, не мразеше самата група, а по-скоро хранеше дълбоко недоверие към хора — техни фенове. Бьорн й беше споделил, че харесва едно-единствено тяхно парче — от албум, издаден, преди да се сдобият със световна слава. Извади албума — изображението на обложката наподобяваше космато ухо — и пусна блус със скимтящо куче. Такива неща включваха в телевизионни шоу програми, изчерпили идеите си. Бьорн бил склонен да обяви амнистия за всички парчета с що-годе читави китари с ефект „ботълнек“, а щом в тази песен нямало двойни басови барабани, дерящ се вокал и възхвали на тъмни сили и трупове, изпоядени от червеи — все любими неща на Катрине — също било плюс. Бьорн й липсваше. Тук, докато Фалкайд сви и последния си пръст в юмрук, а бойците се засилваха с таран да разбият вратата на човек, убил през последните седем дни поне четирима, а вероятно дори петима души, Катрине си мислеше за изоставения от нея мъж.

Бойците изкъртиха вратата с трясък. Хвърлиха светлинно-звукова граната. Катрине Брат си запуши ушите. При лумналия блясък по стената в коридора пробягаха сенките на командосите. Последваха два гърмежа.

Трима бойци нахълтаха в апартамента с нарамени автомати. Четвъртият остана да държи вратата на мушка.

Катрине свали дланите от ушите си.

Гранатата не успя да извади от строя „Пинк Флойд“.

— Чисто е! — извика Фалкайд.

Командосът отвън се обърна към Катрине и кимна.

Тя си пое дъх и тръгна към вратата.

Влезе в апартамента. Въздухът беше леко задимен от гранатата, но почти не миришеше на барут.

Коридор. Дневна. Кухня. Още с влизането й се наби в очи колко нормална изглежда обстановката. Сякаш тук живее съвсем обикновен, чист и подреден човек: готви, пие кафе, гледа телевизия, слуша музика. От тавана не висяха куки за трупове, тапетите не бяха опръскани с кръв, стените не бяха облепени с вестникарски статии за убийствата и снимки на жертвите.

Дали Аурура не е сгрешила, мина й неволно през ума.

Надникна през отворената врата на банята. Беше като изтарашено: пред душа нямаше найлонова завеса, на етажерката под огледалото липсваха обичайните тоалетни принадлежности. Там обаче все пак се мъдреше някакъв предмет. Катрине пристъпи напред. Предметът не служеше за лична хигиена. По метала личаха черни люспи боя и кафяво-червеникава ръжда. Железните зъби влизаха едни в други и образуваха зигзагообразна линия.

— Брат!

— Да? — Катрине влезе в дневната.

— Тук, вътре — гласът на Фалкайд идваше от спалнята. Звучеше спокойно, изчистено. Сякаш нещо е приключило.

Катрине прескочи прага, без да докосва вратата. Сякаш вече знаеше, че се намира на местопрестъпление. Вратите на гардеробите се поклащаха отворени. Командосите стояха от двете страни на двойното легло с автомати, насочени към голото тяло, проснато върху завивката, с безжизнени очи, вторачени в тавана. От него се носеше миризма, която Катрине първо не успя да идентифицира. Наведе се. А, ясно. Лавандула.

Извади телефона си, набра номер. Вдигнаха й веднага.

— Хванахте ли го? — Бьорн звучеше задъхан.

— Не. Но открихме женско тяло.

— Мъртво ли?

— Със сигурност не е живо.

— О, дявол да го вземе. Марте Рюд ли е?

— Не, секс кукла.

— Какво?

— Надуваема кукла. При това луксозна, японско производство. Съвсем като истинска е. Първо я взех за жена. Така или иначе, Александър Драйер и Валентин са едно и също лице. Намерихме железните зъби. Ще чакаме да видим дали ще се появи. Чувал ли си се с Хари?

— Не.

Погледът на Катрине падна върху закачалка за дрехи и чифт боксерки, проснати на пода пред гардероба.

— Тази работа не ми харесва, Бьорн. И в болницата го нямаше.

— На никой не му харесва. Да го обявим ли за издирване?

— Хари ли? И какъв смисъл има?

— Права си. Катрине, и по-кротко с тършуването. Може да има следи от Марте Рюд.

— Добре, но според мен следите вече са отмити. Като гледам апартамента, Хари е прав. Валентин действително е маниакален чистофайник. — Погледът й пак спря върху закачалката и боксерките. — Но…

— Какво? — попита Бьорн, защото тя внезапно млъкна.

— По дяволите!

— А това ще рече…?

— Бързо е нахвърлил дрехи и тоалетни принадлежности в сак или куфар и се е омел. Валентин е знаел за акцията…

 

 

Валентин отвори. Видя кой си е тътрил краката точно пред вратата му. Камериерката, навела се да отключи вратата на хотелската му стая, се изправи.

— О, простете — усмихна се тя. — Не знаех, че сте вътре…

— Дайте ги — той дръпна кърпите от ръцете й. — Може ли пак да изчистите?

— Моля?

— Не съм доволен от хигиената. По прозореца има следи от пръсти. Ако обичате, минете да ги избършете след час.

Изуменото й лице се изгуби зад вратата.

Той остави кърпите върху ниската масичка, седна в креслото и разкопча сака.

Сирените млъкнаха. Ако действително бяха полицейски коли, насочили се към апартамента му, сигурно вече бяха влезли вътре. До „Синсен“ по права линия имаше не повече от два-три километра. Преди по-малко от половин час другият му се обади да съобщи, че полицията е открила жилището му и под какво име се подвизава, и го предупреди да се омита незабавно. Валентин събра най-необходимите вещи. Заряза колата пред сградата. Беше регистрирана на вече известното им име.

Извади папката и започна да я прелиства. Плъзна поглед по снимките и адресите. Съобрази, че за пръв път от много време насам не знае какво да предприеме.

В главата му нахлу гласът на психолога:

— … нещастен извратеняк. Изгубил е самоконтрол и съвсем скоро неминуемо ще допусне огромна грешка.

Валентин Йертсен стана и се съблече. Взе кърпите и влезе в банята. Развъртя крана за топлата вода. Застана пред огледалото и изчака от душа да потече вряла вода и парата да се полепи по стъклото. Гледаше татуировката. Телефонът звънеше от стаята. Беше той, знаеше. Разумът. Спасението. С нови инструкции, нови разпореждания. Дали да не игнорира обаждането? Не настъпи ли моментът да пререже пъпната връв, спасителното въже? Да разчупи всички окови?

Изпълни дробовете си с въздух. И закрещя.

Двайсет и осма глава

Сряда следобед

— Секс куклите не са нещо ново — отбеляза Смит и огледа фигурата от пластмаса и силикон върху леглото. — Когато нидерландците владеели седемте морета, моряците носели със себе си подобни кукли, само дето вагините им били изработени от животинска кожа. Заради широко разпространената практика на нидерландците да ползват услугите на такива кукли, китайците ги наричали Dutch wives, холандски съпруги.

— Сериозно? — попита Катрине, докато наблюдаваше как белите ангели на криминалистиката обследват спалнята сантиметър по сантиметър. — Нима по онова време китайците са знаели английски?

— Хвана ме натясно — призна със смях Смит. — Просто статиите по темата са на английски. В Япония има публични домове само с надуваеми кукли. Най-скъпите модели са оборудвани с нагреватели, за да поддържат телесна температура, а скелетът им позволява да им огъваш ръцете и краката в естествени и неестествени пози. Имат дори автоматично овлажняваща се…

— Благодаря, стига ми толкова — прекъсна го Катрине.

— Извинявай.

— Бьорн обясни ли защо остава в котелното?

Смит поклати глава.

— С Лиен имали малко работа — обади се Вюлер.

— С Берна Лиен? Малко работа?

— Бьорн каза, че докато апартаментът на Александър Драйер не е предполагаема сцена на убийство, смята да остави огледа на колегите си.

— Добре — промърмори Катрине, докато излизаше от спалнята, следвана по петите от двамата мъже.

Излязоха от сградата. Застанаха зад синя хонда на паркинга пред блоковете. Криминалистите тъкмо претърсваха багажника й. Бяха открили ключовете за колата в апартамента и получиха потвърждение, че автомобилът се води на името на Александър Драйер. Небето бе придобило стоманеносив оттенък, а от другата страна на долината, отвъд меко нагънатия релеф на тревните площи, се виждаше как вятърът разклаща короните на дърветата. По последни прогнози Емилия се намираше само на няколко часа от града.

— Не е взел колата. Умно — призна Вюлер.

— Мдам — потвърди Катрине.

— Какво искате да кажете? — не разбра Смит.

— Бариери за тол-такси, подземни гаражи, пътни камери — поясни Вюлер. — Изземваш видеозаписите и пускаш програма за откриване на определен регистрационен номер. Системата го установява за секунди.

— Brave new world — промърмори Катрине.

— О brave new world, that has such people in it^[10] — цитира Смит.

— Някакви предположения къде би избягал човек като Валентин? — попита тя.

— Не.

— Тоест, никакви?

Смит притисна очилата към носа си.

— Не ми се вярва изобщо да е избягал.

— Защо?

— Защото е силно афектиран.

— След онзи разговор с Мона До едва ли си потушил гнева му — потръпна Катрине.

— Така е — въздъхна Смит. — Май попрекалих. За пореден път. За щастие след онзи обир в обора се снабдихме с надеждни ключалки и охранителна камера. Но вероятно…

— Да?

— Ще се чувстваме по-спокойни, ако имам оръжие. Пистолет.

— Законът не ни позволява да ти зачислим оръжие без разрешително и положен изпит.

— А ако го броим като въоръжение при крайна необходимост? — предложи Вюлер.

Катрине го погледна. Затрудняваше се да прецени дали са налице основания да се възползват от „вратичката“, подсказана от младия колега. Но си представи как ще гръмнат вестниците, ако Валентин застреля Смит и се разчуе, че психологът е поискал оръжие, но са му отказали.

— Ще съдействаш ли на Халстайн?

— Да.

— Добре. Възложих на Скаре да провери влакове, кораби, самолети, хотели и пансиони. Дано Валентин няма документи за втора фалшива самоличност.

Катрине вдигна поглед към небето. Едно нейно гадже, запален по парапланеризма, й беше обяснил, че дори на земята да е съвсем тихо, само на двеста метра височина е възможно въздухът да се движи със скорост, надвишаваща ограничението на магистрала. Драйер. Холандска съпруга. Малко работа? Пистолет. Силно афектиран.

— Хари няма ли го вкъщи? — попита тя.

— Позвъних, обиколих къщата, надникнах през всички прозорци. Нищо — докладва Вюлер.

— Време е да съобщим на Олег. Сигурно има ключове.

— Заемам се веднага.

Тя въздъхна.

— Ако не го намерите, ще трябва да искаме от „Теленур“ да локализират телефона му.

Един от облечените в бяло криминалисти се приближи до нея.

— В багажника има кръв.

— Много ли?

— Много. Намерихме и това — той вдигна пред очите й голям прозрачен плик за улики.

Вътре имаше бяла блуза. Разпрана. Окървавена. С дантели. Отговаряше изцяло на описанието, което посетителите на „Скрьодер“ бяха дали за блузата на Марте Рюд в нощта на изчезването й.

Двайсет и девета глава

Сряда вечер

Хари отвори очи и се взря в тъмното.

Къде се намирам, запита се. Какво се случи? Колко време съм прекарал в безсъзнание? Главата го цепеше, все едно са го фраснали с щанга. Сърцето му отмерваше монотонен ритъм в тъпанчетата му. Спомни си единствено, че е заключен. Доколкото можеше да прецени, лежеше върху под, облицован със студени плочки. Студени като във вътрешността на хладилник. Лежеше в нещо мокро и лепкаво. Вдигна ръката си и я огледа. Това по нея кръв ли беше?

Постепенно, лека-полека му просветна, че в тъпанчетата му отекват не ударите на сърцето му, а бас-китари. „Кайзер Чийфс“? Най-вероятно. При всички случаи една от онези прехвалени британски банди, позабравени вече от Хари. Не че „Кайзер Чийфс“ правеха лоша музика. Просто не притежаваха нищо изключително и затова се бяха озовали сред онези безлични групи, които Хари беше слушал преди повече от една и по-малко от двайсет години. Такива музиканти просто не се задържат в паметта ти. Докато той например помнеше всеки тон и всяка дума от текста дори на най-идиотското парче от осемдесетте, в музикално отношение периодът оттогава досега представляваше бяло петно в съзнанието му. Точно каквото беше и времето от вчера до този миг. Едно нищо. Освен този настойчив бас. Или сърцебиенето. Или тропането по вратата.

Хари пак затвори очи. Подуши ръката си с надеждата полепналото по нея да не е кръв, урина или повръщано.

Басът започна да се разминава с ритъма на парчето.

Не, не беше бас. Някой думкаше по вратата.

— Затворено е! — извика Хари и веднага съжали за усилието, защото черепът му щеше да се пръсне.

Парчето свърши и тръгна песен на „Смитс“. Хари се досети, че явно, след като му е втръснало да слуша „Бед Кампъни“, е свързал телефона си към уредбата и си е пуснал музика оттам. „There Is A Light That Never Goes Out“. „Една светлина никога не угасва“. Щом казват. Думкането по вратата продължаваше. Хари запуши ушите си с длани. Към края на парчето, когато засвириха само цигулките, той чу някой да го вика по име. И понеже постоянните клиенти още не знаеха, че новият собственик на „Джелъси“ се казва Хари, а и защото позна гласа, той вдигна ръце, хвана се за ръба на барплота и се изтегли нагоре. Първо застана на колене, после се надигна, приведен напред. Тази поза можеше да мине за стоеж, защото подметките на обувките му бяха стъпили върху лепкавия под. Хари забеляза две празни, прекатурени бутилки „Джим Бийм“ с гърла, подаващи се извън ръба на плота, и схвана, че се е мариновал в повърнат бърбън. Видя лицето й пред прозореца. Изглежда, беше сама.

Той „преряза“ гърлото си с показалец, за да я отпрати, но тя му показа среден пръст и започна да чука по стъклото.

И понеже в ушите на Хари този звук напомняше удари на чук по меките тъкани на главата му, той реши да отвори. Пусна плота, направи крачка. И се строполи. И двата му крака бяха изтръпнали. Нима бе възможно? Пак се изправи и се добра до вратата, подпирайки се на маси и столове.

— Боже мой! — простена Катрине, когато той й отвори. — Пиян си!

— Възможно е. Ще ми се да се бях натряскал още повече.

— Търсихме те къде ли не, проклет идиот такъв! Тук ли беше през цялото това време?

— Не знам какво влагаш в „цялото това време“, но на барплота открих две празни бутилки. Да се надяваме, че съм се насладил максимално на съдържанието им, без да бързам.

— Скъсахме се да ти звъним.

— Сигурно съм си включил телефона на самолетен режим. Харесва ли ти плейлистата? Я послушай. Тази ядосаната е Марта Уейнрайт. „Bloody Mother Fucker Asshole“. Да ти напомня за някого?

— Дявол да го вземе, Хари, какво си мислеше, че правиш?

— Кой ти каза, че изобщо съм мислил? Както виждаш, в момента съм в летален, пардон, в летателен режим.

Тя сграбчи яката на якето му.

— Умират хора, Хари. А ти ми се правиш на оригинален.

— Че аз всеки ден се правя на оригинален, Катрине. Да ти кажа, не съм забелязал това да влияе върху здравословното състояние на околните. Нито оздравяват, нито се влошават. Не се отразява и върху броя на жертвите на убийства.

— Хари, Хари…

Той се олюля и тогава му дойде на ум, че тя го хвана за яката най-вече за да му помогне да се задържи на краката си.

— Изпуснахме го, Хари. Трябваш ни.

— Добре. Чакай само да цапна едно.

— Хари!

— Викаш много… много силно.

— Тръгваме веднага. Дойдох с кола.

— В бара сега тече „щастлив час“ и не съм в състояние да работя, Катрине.

— Няма да работиш. Прибирай се да изтрезняваш. Олег те чака.

— Олег ли?

— Обадихме му се да ни отключи къщата в Холменколен. Толкова се боеше какво ще завари, че накара Бьорн да влезе пръв.

Хари затвори очи. Мамка му, само това не.

— Не мога, Катрине.

— Какво не можеш?

— Звънни на Олег и му предай, че съм добре. Помоли го да се върне при майка си.

— Той заяви много категорично, че ще те изчака да се прибереш.

— Не мога да се появя пред него в този вид. В момента няма как да съм от полза и за разследването. Съжалявам, но не подлежи на обсъждане — той хвана дръжката на вратата. — Върви си.

— И да те оставя тук?

— Ще се оправя. От сега нататък ще съм на чиста водица. И на „Колдплей“.

— Тръгвай — поклати глава Катрине.

— Няма да се прибирам.

— Не те и карам. Идваш у нас.

Трийсета глава

Сряда вечер

До полунощ оставаше един час. „При Улсен“ беше пълно с хора в зряла възраст. Гласът и саксофонът на Джери Рафърти от тонколоните премятаха настрани косите на най-близкостоящите.

— Звукът на осемдесетте — извика Лиз. — Наздраве!

— Не е ли на седемдесетте? — поправи я Ула.

— Да, но тази музика дойде в Манглерю с десетина години закъснение.

Двете се разсмяха. Ула забеляза как Лиз поклати отрицателно глава към мъж, който я изгледа въпросително, докато минаваше покрай масата им.

— Тук съм вече за втори път тази седмица — отбеляза Ула.

— Така ли? Предишния път пак ли падна такъв купон?

— Нищо не може да се сравнява с твоята компания, Лиз. Времето си върви, но ти си си същата.

— Така е — Лиз наклони глава и огледа приятелката си. — Ти обаче не си.

— Сериозно? Остаряла ли съм?

— Не. Не си мръднала, да му се не види. Но вече не се усмихваш.

— Наистина ли?

— Е, усмихваш се, но някак насила. Не като някогашната Ула от Манглерю.

— Е, вече отдавна не живеем тук.

— Да де, омъжи се, роди деца, построихте си къща. Но дори за такова семейство като твоето не си струва да си пожертваш усмивката. Какво стана всъщност?

— Ами и аз се питам същото — Ула се усмихна и отпи. Огледа се. Бяха заобиколени от посетители приблизително на тяхната възраст. Не видя познати лица. Манглерю се бе разраснал. Някои се изнасяха, на тяхно място прииждаха други. Част от някогашните жители бяха умрели, други се бяха изгубили. Трети пък си седяха вкъщи. Едновременно мъртви и изгубени.

— Подло ли ще е от моя страна, ако се опитам да отгатна? — попита Лиз.

— Давай смело.

Рафърти довърши куплета и Лиз извиси глас, за да надвика партията на саксофона.

— Микаел Белман ти отне усмивката.

— Това наистина беше подло от твоя страна, Лиз.

— Да, но е вярно, нали?

— Донякъде да — Ула пак надигна чашата с вино.

— Кръшка ли ти?

— Лиз!

— Е, това отдавна не е тайна…

— Кое не е тайна?

— Че Микаел си пада по тънката част. Хайде, хайде, Ула, не си чак толкова наивна!

— Не съм, права си — въздъхна Ула. — Но какво да направи жената в такъв случай?

— Каквото правя аз — Лиз извади бутилката с бяло вино от шампаниерата и наля и в двете чаши. — Да си го върне. Каквото повикало, такова се обадило. Наздраве!

Ула усети, че май е време да мине на вода.

— Пробвах, но не успях.

— Опитай пак!

— И какво ще постигна?

— Ще разбереш, след като го направиш. Нищо не оправя куцащия семеен секс по-добре от едно катастрофално чукане за една нощ.

— Проблемът не е в секса, Лиз — засмя се Ула.

— А къде е тогава?

— Ами просто… го ревнувам.

— Ула Хенриксен да ревнува? Невъзможно е толкова красива жена да ревнува.

— Възможно е — възрази Ула. — И е ужасно мъчително! Искам да му го върна.

— Ще му го върнеш, то се знае — и то тъпкано! Набучи му ги тия рога, така че да го заболи… е, не чак там, де! — виното пръсна от устата на Лиз, когато двете прихнаха.

— Пияна си!

— Да, пияна и щастлива, госпожо секретарша. А ти си пияна и нещастна. Обади му се!

— На Микаел ли? Сега?

— Не на Микаел, шматка такава! На късметлията, дето тази вечер ще му се отвори парашутът!

— Какво? А, не, Лиз!

— Няма не! Обади му се още сега! — Лиз посочи телефонната кабинка. — Набери го оттук, за да чуе! Идеалното място.

— И защо да е идеално? — Ула си погледна часовника. Наближаваше време да се прибира.

— Защо ли? Боже мой, Ула! Защото навремето Микаел изчука вътре Стине Михаелсен, как защо!

 

 

— Какво е това? — поинтересува се Хари. Около него стаята плуваше.

— Чай от лайка — отвърна Катрине.

— За музиката питам.

Вълненият пуловер, който му даде, боцкаше кожата му. Неговите дрехи съхнеха в банята. И през затворената врата долавяше сладникавата миризма на алкохол. Значи, сетивата му работеха. Но стаята се люлееше пред очите му.

— „Бийч Хаус“. Не си ли ги чувал?

— Не знам. Там е проблемът. Напоследък много неща ми се губят.

Усещаше допира на грубо тъканата кувертюра отдолу. Тя покриваше цялото широко близо два метра, ниско легло. В стаята имаше още бюро с един стол и хубава старомодна поставка със стереоуредба, върху която стоеше самотна свещ. Хари предполагаше, че и пуловерът, и уредбата са останали от Бьорн Холм. Музиката сякаш се местеше из помещението. Хари и преди бе изпитвал подобно чувство, макар и едва няколко пъти. На границата на алкохолното отравяне понякога успяваше пак да поеме обратно към повърхността и напиването го изпълваше с приятното чувство, че изплувайки, преминава през онези места, които е видял и при потъването.

— Такъв е животът — заключи Катрине. — Както си имал всичко, изведнъж започваш да го губиш малко по малко. Сила. Младост. Бъдеще. Любими хора…

Хари се опита да си спомни какво го помоли Бьорн да подпита Катрине, но то му се изплъзна. Ракел. Олег. Гневът изтласка пристъпа на плач. Губим ги, и още как, дявол да го вземе. Всички онези, които се опитваме да задържим. Самата съдба ни отритва, прави ни нищожни, жалки. Когато оплакваме покойниците си, не е от съчувствие, защото ние знаем, че най-сетне са се отървали от всички земни болки. И въпреки това ридаем. Защото оставаме сам-сами. Роним сълзи от самосъжаление.

— Къде си, Хари?

Усети дланта й върху челото си. Прозорецът изпука под напора на внезапен порив на вятъра. От улицата се чу трясък от паднал предмет. Бурята. Приближаваше.

— Тук съм.

Стаята се люлееше. Той усещаше топлината не само от ръката й, а и от цялото й тяло, макар да ги делеше половин метър.

— Искам да си отида пръв.

— Какво?

— Не искам да ги губя. Нека те ме изгубят. Нека някой да усети какво ми е на мен, който все губя хората около себе си.

— Крадеш моите реплики — засмя се нежно тя.

— Защо?

— Когато лежах в психиатрията…

— Да?

Хари затвори очи, когато ръката й се подпъхна под тила му, стисна го леко и изпрати глухи импулси към мозъка му.

— Непрекъснато променяха диагнозата. Шизофрения, гранично разстройство, биполярно разстройство… Ала във всички амбулаторни листове неизменно присъстваше един израз: „със суицидни нагласи“.

— Мхм.

— Всичко минава.

— Така е. И пак се връща, нали?

Катрине пак се засмя.

— Нищо не е окончателно. Животът по определение е временен и в процес на непрекъсната промяна. Превратната му същност ни причинява страдание, но едновременно и прави битието по-поносимо.

— И това ще мине.

— Да се надяваме. Знаеш ли, Хари, с теб си приличаме. Родени сме да бъдем сами. Самотата ни привлича неудържимо.

— И затова все гледаме да се отървем от любимите си хора?

— Така ли постъпваме?

— Не знам. Знам само, че докато стъпвам по този толкова крехък лед от щастие, се боя до смърт. И понеже толкова се страхувам, ми се ще всичко да приключи и най-сетне да пропадна.

— Точно затова бягаме от любимите си хора. Търсим утеха в алкохола, в работата. В случайния секс.

„Вършим онова, с което можем да бъдем полезни — Хари пак се сети за думите на дядо си. — Докато близките ни кървят до смърт.“

— Не можем да ги спасим — отвърна тя сякаш в отговор на мислите му. — Нито пък те — нас. Само ние сме в състояние да си помогнем.

Хари усети как матракът потъна. Знаеше, че тя се е обърнала към него. Усещаше горещия й дъх по бузата си.

— Ти имаше любим човек в живота си, Хари. В твое лице и Ракел бе открила истинската любов. Не знам на кого от двама ви завиждах повече.

Кое го правеше толкова сензитивен, да не беше взел екстази или ЛСД? В такъв случай, къде ли се беше сдобил с наркотик? Нямаше никаква представа. Последното денонощие тънеше в черна дупка.

— Не бивало да се тревожим предварително, така казват. Но когато човек е наясно, че му предстоят единствено грижи, не разполага с друга въздушна възглавница, освен тревогата в аванс. А най-добрата подготовка за сблъсъка с нещастието е да живееш всеки ден като за последно. Нали?

„Бийч Хаус“. Спомняше си това парче. „Желания“. Е, значи не беше закъсал съвсем с паметта. Спомни си и бледото лице на Ракел върху бялата възглавница — светло и въпреки това мрачно, размито, близко и едновременно далечно, лице в тъмни води, което напира изпод кората лед. Спомни си и думите на Валентин: „Същият си като мен, Хари. Не ти трае търпилото.“

— Какво щеше да направиш, ако знаеше, че дните ти са преброени? — попита Катрине.

— Не знам.

— Щеше ли…

— Казах ти, не знам.

— Какво не знаеш? — прошепна тя.

— Дали бих спал с теб.

В последвалото мълчание Хари чу стърженето на метал, който вятърът влачеше по асфалта.

— Усети — прошепна тя. — Умираме.

Хари притаи дъх. Да, помисли си. Умираме. И долови, че и Катрине спря да диша.

 

 

Халстайн Смит слушаше как вятърът свирука във водосточните тръби и усещаше как подвява от прозорците. Постараха се да сложат максимално надеждна изолация, но оборът си е обор. Емилия. Някъде му беше попаднала информация, че системата за наименуване на ураганите с женски имена води началото си от роман, издаден по време на Втората световна война — там се разказвало за буря на име Мария. През седемдесетте обаче идеите за равноправие на половете си пробили път и нещата се променили. Появили се настойчиви призиви на разрушителните бедствия да се дават и мъжки имена. Смит гледаше усмихнатото лице над символа на скайп върху големия монитор. Гласът малко изпреварваше движенията на устните:

— I think I have what I need, thank you so much for being with us, mister Smith. At what for you must very late, no? Here in LA it’s nearly three p.m., and in Sweden?^[11]

— Norway — поправи го с усмивка Халстайн Смит. — Almost midnight. No problem, I’m only glad the press finally realize vampirism is for real and are seeking information about it.^[12]

Размениха финални реплики и приключиха разговора. Смит отвори входящата кутия на имейла си.

Имаше тринайсет непрочетени писма. Без да ги отваря, от адреса на подателя и от посочената тема се досети, че му отправят покани за интервюта и научни форуми. Още не беше прочел имейла от „Сайколъджи Тудей“. Защото знаеше, че може да почака. Искаше да си запази това писмо за десерт.

Погледна си часовника. В осем и половина сложи децата да спят и както обикновено седна с Мей до кухненската маса да изпие чаша чай. Двамата обсъдиха как е минал денят, споделиха малките си радости и се оплакаха от дребните си разочарования, та да им олекне. През последните дни той съвсем закономерно имаше повече да разказва на Мей, отколкото тя на него, но Халстайн се стремеше при тези диалози да отделят на прозаичните, но не по-маловажни, домашни грижи толкова време, колкото и на неговите професионални изяви.

Защото онова, което често казваше на съпругата си, си беше самата истина:

— Прекалявам с говоренето, а няма смисъл. Същата информация за този окаян тип можеш да прочетеш и във вестника, скъпа.

Той надникна през прозореца. Оттук виждаше ръба на къщата, където сега спяха всичките му любими хора. Стената изпука. Тъмни облаци ту затуляха, ту откриваха луната и прелитаха все по-бързо по небето, а мъртвият дъб в полето размахваше голи клони, сякаш за да предупреди за задаващи се нови опустошения и още смърт.

Халстайн отвори електронно писмо с покана да изнесе встъпителната реч на семинар по психология в Лион. Организаторите на същия този семинар миналата година отхвърлиха молбата му да му дадат трибуна. Наум Халстайн формулира отговор — ще благодари за оказаната чест, но ще откаже с обяснението, че вече е заявил участие в по-важни за него форуми; може би някой друг път. Халстайн се позасмя и поклати глава, леко разочарован от себе си. Нямаше основания да вири нос. Внезапно лумналият интерес към вампиризма щеше да секне, щом нападенията спрат. Халстайн Смит размисли и прие поканата за семинара. Намираше се в позиция да предяви по-големи претенции за пътуването, за хотела, където ще го настанят, за размера на хонорара, но реши да не предоговаря условията. Имаше всичко необходимо. Искаше само зрителите да го слушат, да го придружат на това своеобразно пътешествие из дебрите на човешката психика, да получи признание за качествата на труда си, та заедно с публиката да проумеят тези въпроси и да допринесат за подобряването на човешкия живот. Не го интересуваше нищо повече. Погледна си часовника. Дванайсет без три. Чу звук. Можеше, разбира се, да е вятърът. Кликна върху иконата на екрана за достъп до охранителните камери. Появи се картина от камерата в двора. Портата се поклащаше отворена.

 

 

Трюлс шеташе.

Тя се обади. Ула се обади.

Напъха мръсните съдове в миялната, изплакна на ръка две чаши за вино. Още не беше отворил бутилката вино, която купи ей така, за всеки случай, преди срещата им при Улсен. Смачка празните картонени кутии от пица, натъпка ги в чувала за смет, но той пък взе, че се скъса. Мамка му. Отвори долапа и ги набута зад една пластмасова кофа. Музика. Какво харесваше Ула? Напъна се да си спомни. Нещо в стила на „Дюран Дюран“… „А-ха“? Имаше първия им албум. Ами свещи? По дяволите. И преди му бяха гостували мацки, но тогава кой ти обръщаше внимание на атмосферата.

Бистрото на Улсен се намираше съвсем наблизо. Въпреки задаващата се буря Ула не би се затруднила да си хване такси — нали беше делничен ден — и следователно щеше да пристигне всеки момент. С други думи, Трюлс нямаше време да си вземе душ. Налагаше се да се задоволи с подмиване на члена и подмишниците. Или първо подмишниците, после члена. Ужас, колко беше стресиран! Бе се настроил за спокойна вечер и среща с Меган Фокс на по-млади години, а изневиделица Ула звъни и пита удобно ли е да се отбие за малко. Какво разбираше впрочем тя под „за малко“? Че ще се изниже бързо-бързо като миналия път? Тениска. Онази от Тайланд с надписа „SAME SAME, BUT DIFFERENT“^[13]? Ами ако такъв тип хумор не й допада? Или пък Тайланд й навява асоциации с полово предавани болести? Да сложи ризата „Армани“ от мола „МБК“ в Банкок? По-добре не. Изкуствената материя запарва и ще се изпоти, а така ще издаде и че дрехата е евтина имитация. Трюлс нахлузи бяла тениска с неизвестен произход и бързо се завтече към банята. Би било добре да мине тоалетната с препарат и четка. Но първо да свърши най-важното…

Застана пред мивката, свали си ципа и тъкмо си хвана оная работа, когато чу звънеца.

 

 

Катрине се взираше във вибриращия телефон.

Наближаваше полунощ, през последните минути вятърът непрекъснато се усилваше и връхлиташе на пориви. Отвън се чуваше скрибуцане, пукане и плющене, но Хари спеше неподвижно.

Катрине вдигна.

— Обажда се Халстайн Смит — прошепна възбуден глас.

— Видях. Какво има?

— Той е тук.

— Кой?

— Валентин.

— Какви ги говориш?

— Някой е отворил портата и… боже мой, чувам как се отваря вратата на плевнята. Какво да правя?

— Не прави нищо… Опитай се… Има ли къде да се скриеш?

— Не. Виждам го на камерата. В коридора пред кабинета ми е. Божичко, той е — Смит звучеше пред разплакване. — Какво да правя?

— Не… не знам — простена Катрине.

Издърпаха телефона от ръката й.

— Смит? Хари съм. Разбрах какво става. Заключи ли вратата на кабинета си? Заключи я веднага и изгаси осветлението. Тихо и спокойно.

 

 

Халстайн Смит се взираше в компютърния екран.

— Готово — докладва той шепнешком.

— Виждаш ли го?

— Не. А, ето го.

Халстайн различи фигурата на мъж, който се задаваше от дъното на коридора. Стъпи върху везната, залитна, възвърна си равновесието и продължи покрай боксовете право към камерата. Докато минаваше под една от лампите, тя освети лицето му.

— Божичко, той е, Хари. Валентин.

— Запази спокойствие.

— Но… портата е отключена. Значи има ключове, Хари. Сигурно и за кабинета ми.

— Вътре има ли прозорец?

— Да, но е прекалено тесен и нависоко.

— Тежък предмет, с който да го разбиеш?

— Ами… освен с пистолета.

— Имаш пистолет?

— Да, в чекмеджето при мен е. Но не съм се пробвал да стрелям с него.

— Дишай, Смит. Как изглежда пищовът?

— Ами… черен е. Някакъв „Глок“, доколкото разбрах.

— „Глок“ 17. Пълнителят вътре ли е?

— Да. Зареден бил, казаха. Но не виждам предпазител.

— Защото е интегриран в спусъка. За да стреляш, просто дръпваш спусъка.

Смит притисна телефона към устата си и прошепна максимално тихо:

— Чувам ключове.

— Колко разстояние има до вратата?

— Два метра.

— Стани и хвани пистолета с две ръце. Ти си на тъмно, а зад него е светло. Той няма да те вижда добре. Ако не е въоръжен, извикай „полиция, на колене!“. Видиш ли оръжие, стреляш три пъти. Три пъти! Ясно?

— Да.

Вратата пред Смит се отвори.

И той се появи, силует пред светлината отвън. Халстайн Смит усети, че се задушава. Вдигайки ръка, мъжът отсреща сякаш изсмука целия наличен въздух. Валентин Йертсен.

 

 

Катрине подскочи. И тя чу гърмежа от телефона, макар Хари да притискаше апарата плътно към ухото си.

— Смит? — извика Хари. — Там ли си?

Никакъв отговор.

— Смит!

— Валентин го е застрелял! — простена Катрине.

— Не, не е.

— И защо реши така? Нали го предупреди да стреля три пъти, а чухме само един изстрел! Пък и не отговаря!

— Това беше изстрел от „Глок“, не от „Рюгер“.

— Но за… — Катрине млъкна, защото от телефона се чу глас.

Тя следеше изражението на силно съсредоточения Хари. Напразно се опитваше да отгатне чий е обадилият се глас: на Смит или на другия, чийто глас бе чувала само на стари записи от разпити; висок, писклив глас, който й бе докарвал кошмари. И който в момента вероятно изреждаше на Хари какво смята да прави с…

— Вдигна ли револвера му от пода? Добре. Сега го прибери в чекмеджето и седни така, че да ти е под око. Ако лежи на вратата, не го мести. Мърда ли? Издава ли някакви звуци? Още по-добре. Не, никаква първа помощ! Ако е леко ранен, само чака да го приближиш. А ако е мъртъв, вече е късно за помощ. А ако е нещо средно — жив, но тежко ранен — значи няма късмет, защото ти няма да мърдаш от мястото си и само ще го държиш под око. Ясно, Смит? Добре. След половин час сме при теб. Ще ти се обадя от колата. Не го изпускай от поглед и звънни на жена си. Да не излизат от къщата. Идваме.

Катрине взе телефона, а Хари се изхлузи от леглото и хлътна в банята. Първо сякаш чу вик, но после разбра, че всъщност е повърнал.

 

 

Дланите на Трюлс, отпуснати върху бедрата, бяха толкова потни, че усещаше влагата през панталона си.

Ула беше пияна. Въпреки това седеше вдървена на ръба на дивана и държеше като оръжие за самозащита бутилката бира, която й подаде той.

— Брей, за пръв път гостувам в дома ти — каза малко завалено тя. — А се познаваме от… колко стана?

— От петнайсетгодишни — отвърна Трюлс, в момента неспособен да извършва толкова сложни математически изчисления.

Тя се усмихна сякаш на себе си и кимна. По-точно главата й се килна напред.

Трюлс се прокашля.

— Задуха много силен вятър. Тази Емилия…

— Трюлс?

— Да?

— Искаш ли да се чукаме?

Той преглътна.

Ула се изкикоти, без да вдига глава.

— Дано това мълчание не е…

— Искам, разбира се.

— Супер. Супер. — Ула вдигна глава и го погледна със замаян поглед. — Супер. — Върху тънката шия главата й се олюляваше, сякаш беше пълна с нещо тежко. Тежка тъга. Тежки грижи. Но точно сега Трюлс не биваше да мисли за това. Защото му се отваряше рядка възможност. Шанс, за който бе мечтал, но никога не бе допускал, че ще му се удаде: да прави секс с Ула Хенриксен.

— Имаш ли спалня, където да действаме?

Трюлс кимна. Ула се усмихваше, ала не изглеждаше никак радостна. Майната му. На кого му пука от тая работа. Ула Хенриксен му дойде наточена и само това имаше значение. Трюлс понечи да посегне и да я погали по бузата, но ръката му не се подчини.

— Има ли нещо, Трюлс?

— Не, какво да има?

— Виждаш ми се някак…

Той зачака. Продължение обаче не последва.

— Какъв?

— Ами умърлушен — вместо той да я помилва, тя прокара длан по бузата му. — Милият, милият Трюлс…

Той насмалко да отблъсне ласката й. Едва се сдържа да не отстрани ръката на Ула Хенриксен, която след всички тези години, без капчица презрение или погнуса протегна длан и го докосна. Какво го прихващаше, дявол да го вземе? Жената искаше да я чукат и точка, кратко и ясно. Трюлс без проблем ще я свърши тази работа. Трюлс никога не е имал проблеми да го вдигне. Какво толкова има да му мисли, става от шибания диван с Ула, завежда я в спалнята, сваля й парцалките, вкарва си оная работа. Тя ще вика, ще стене, ще пъшка, а той няма да спре, докато тя не…

— Плачеш ли, Трюлс?

Да плаче? Абе тая жена явно е толкова фиркана, че почва да халюцинира.

Ула отдръпна ръката си и облиза пръстите си.

— Истински, солени сълзи — установи тя. — Какво те натъжи?

Сега вече и Трюлс усети как по бузите му се стича нещо топло. И носът му потече. Гърлото му се стегна, сякаш се бе опитал да погълне твърде голям залък, той му беше преседнал и сега го задушаваше.

— Заради мен ли? — попита Ула.

Трюлс поклати глава. В момента не беше в състояние да говори.

— Да не е заради… Микаел?

Не намери ли да му зададе по-идиотски въпрос! Насмалко да го вбеси. Това нямаше нищо общо с Микаел, разбира се. И защо да има връзка с Микаел? Та той, дето уж му се пишеше най-добър приятел, още откакто бяха деца не пропускаше случай да го унижи пред околните, но опрат ли нещата до бой, все се скриваше зад гърба му. А после, когато и двамата станаха ченгета, Микаел караше Трюлс да му върши мръсната работа, за да може Белман да си постига набелязаните цели. Защо Трюлс ще скърби за дружбата между двама особняци и аутсайдери, станали приятели от немай-къде, единият — преуспял, другият — жалък неудачник? Как ли пък не — да се разстрои за такова нещо! Тогава кое го възпираше? Защо, когато въпросният неудачник най-сетне се сдобиваше с възможност да си върне за всички унижения и да изчука съпругата на преуспелия си „приятел“, този неудачник се разцивряше като женичка? Трюлс забеляза сълзи и в очите на Ула. Ула Хенриксен. Трюлс Бернтсен. Микаел Белман. Прословутата тройка. Другите в Манглерю да вървят на майната си, ако обичат. Защото тези тримата бяха като тримата мускетари. Останалите просто нямаха значение.

Ула извади носна кърпичка от чантата си и внимателно попи влагата под очите си.

— Искаш ли да си вървя? — подсмръкна тя.

— Ами… — Трюлс сам не можеше да познае гласа си — ами откъде да знам, дявол да го вземе.

— И аз не знам какво да правя — засмя се тя, огледа петната от грим по кърпичката и я прибра в чантата си. — Прости ми, Трюлс. Оказа се лоша идея. Ще си тръгвам.

— Е, тогава някой друг път — кимна той. — В друг живот.

— Реплика право в десетката — Ула стана.

След като вратата зад нея се хлопна, Трюлс остана в коридора, заслушан в ехтящите й стъпки по стълбите. Постепенно заглъхнаха. После чу отварянето на входната врата. И нейното хлопване. Ула си замина. Безвъзвратно.

Трюлс изпитваше… какво всъщност изпитваше? Облекчение. Но и отчаяние, почти непоносимо отчаяние, което раздираше по-силно от физическа болка гърдите и стомаха му и за миг го накара да се сети, че в гардероба в спалнята държи огнестрелно оръжие. Иска ли, има начин да се отърве от тази болка още сега. После се свлече на колене и опря чело в изтривалката. Избухна в смях. Грухтенето сякаш нямаше никога да секне, защото ставаше все по-гръмко. Хубав е тоя живот, мама му стара!

 

 

Сърцето на Халстайн Смит продължаваше да бие лудешки.

Изпълни заръките на Хари. Държеше погледа си и пистолета неотклонно насочени към неподвижния мъж, проснат на прага. Докато гледаше как локвата кръв се разраства върху пода, му прилоша. Не биваше да допуска да повърне, не биваше да се разконцентрира нито за миг. Хари го инструктира да стреля три пъти. Дали да не изпрати още два куршума в тялото на мъжа? Не, той вече беше мъртъв.

Набра Мей с треперещи пръсти. Тя вдигна веднага.

— Халстайн?

— Мислех, че спиш.

— С децата седим в леглото. Не могат да заспят заради бурята.

— Ясно. След малко ще дойде полиция с включени буркани и сирени. Не се плашете.

— Какво става, Халстайн? Преди малко чухме някакви трясъци, като гърмежи. От вятъра ли е, или става нещо друго?

— Не се бой, Мей. Всичко е наред…

— По гласа ти разбирам, че става нещо, Халстайн! Кажи какво има, децата са разстроени!

— Ще дойда да обясня.

 

 

Катрине направляваше колата надолу по тесния чакълест път между земеделските земи и горичките.

Хари прибра телефона в джоба си.

— Смит е отишъл в къщата при жена си и децата.

— Значи всичко е наред — заключи Катрине.

Хари не отговори.

Вятърът непрекъснато се усилваше. През горичките на Катрине й се налагаше да внимава за прекършени клони и други предмети, нападали по пътя, а по откритите участъци трябваше да държи здраво волана, когато поривите на вятъра връхлитаха колата.

Катрине свърна и влезе през отворената порта в имота на Смит. Телефонът на Хари звънна.

— Тъкмо пристигаме — уведоми той. — Когато дойдете, незабавно отцепете района, но не пипайте нищо преди идването на огледната група.

Катрине спря пред обора и скочи навън.

— Ти водиш — Хари я последва през вратата.

Катрине свърна надясно към кабинета и чу как Хари изруга.

— Извинявай, забравих да те предупредя за везната.

— Притесни ме друго — отвърна той. — По пода виждам кръв.

Катрине спря пред отворената врата към кабинета. Прикова поглед в кървавата локва долу. Проклятие. Вътре нямаше никакъв Валентин.

— Иди да наглеждаш Смит и семейството му — нареди й Хари.

— Какво…

Катрине се обърна точно навреме, за да види как Хари излиза навън.

 

 

Хари включи фенера на телефона си и го насочи към земята. В същия миг го забрули поредният порив. Той залитна, но си възвърна равновесието. Кървавите следи личаха ясно върху светлосивия чакъл. По формата на петната Хари се ориентираше накъде е тръгнал Валентин — явно към къщата, където живееше семейството. Вятърът го блъскаше в гръб.

Не…

Хари извади „Глок“-а. Не си направи труда да проверява дали револверът на Валентин е в чекмеджето в кабинета на Смит, защото беше кажи-речи сигурен, че Йертсен е въоръжен.

Следите неочаквано се изгубиха.

Хари завъртя телефона и си отдъхна, когато забеляза, че дирите се отдалечават от къщата, завиват по сухата жълта трева и поемат през полето. Тръгна по посока на кървавите петна. Вятърът доби ураганна мощ. Усети как няколко дъждовни капки шибнаха бузата му като куршуми. Плисне ли порой, ще отмие следите за секунди.

 

 

Валентин затвори очи и зина срещу вятъра. Сякаш с надеждата въздушната струя да разпали у него искра за нов живот. Животът. Защо нещата и хората придобиват истинската си стойност едва когато си отиват завинаги? Свободата. Тя. А сега и животът.

Животът, който изтичаше от него. Усещаше как кръвта, напълнила обувките му, изстива. Ненавиждаше кръвта. Другият я обичаше, не той. Онзи, с когото бе сключил съглашението. В кой момент Валентин прозря, че не той е Дявола, а другият, кръволюбецът? Че той, Валентин Йертсен, е продал и изгубил душата си? Валентин Йертсен вдигна лице към небето и се засмя. Бурята връхлетя. Демонът вилнееше на воля.

 

 

Хари тичаше с пистолет в едната ръка и телефон в другата.

През откритото поле. Спусна се по баира, тикан от попътния вятър. Валентин беше ранен и бе избрал най-лесния път, за да вземе максимална преднина пред преследвачите си. Хари усещаше как при всяко оттласкване земята, набиваща се в стъпалата му, изпраща сътресения чак до мозъчната му кора, усещаше, че стомахът му се кани да се обърне, но упорито преглъщаше киселата слюнка. Мислеше за горска пътека. За мъж в нов екип „Ъндър Армър“. И тичаше.

Наближи горичка и забави крачка. Промени посоката и сякаш се облегна на вятъра.

Между дърветата се гушеше ниска, порутена барака. Прогнили дъски, покрив от гофрирана ламарина. Навярно я използваха за съхранение на инструменти или за убежище, където животните да се прислонят на сушина при дъжд.

Хари насочи лъча към бараката. Чуваше единствено бурята. Цареше мрак. Дори в топъл ден с благоприятна посока на вятъра той не би усетил миризмата на кръв, но въпреки това Хари беше сигурен, че Валентин е вътре. Тази негова интуиция нерядко му погаждаше номера.

Той пак наведе лъча към земята. Кървавите петна се сгъстяваха и досегашната им издължена форма се заобляше. И Валентин бе забавил крачка. За да прецени ситуацията. Или просто от изтощение. Защото състоянието му го е принудило да спре. Кървавите следи, дотук по права линия, правеха завой. Към бараката. Хари не се лъжеше в предположението си.

Ускори ход и хукна напред към горичката вдясно от бараката. Навлезе тичешком навътре между дърветата, после спря, изгаси светлината на телефона, вдигна пистолета и заобиколи така, че да излезе от другата страна на бараката. Последния участък го мина лазешком.

Вятърът го блъскаше в лицето. Това намаляваше риска Валентин да го чуе. Поривите довяваха далечен вой на полицейски сирени, на моменти заглушаван от вятъра.

Хари пропълзя над повалено дърво. Беззвучна светкавица. Тя озари силует пред бараката. Беше той. Седеше между две дървета с гръб към Хари, само на пет-шест метра по-нататък.

Хари вдигна пистолета срещу фигурата.

— Валентин!

Викът му се удави в забавилия се мощен гръм, но Хари забеляза как силуетът се вцепени.

— Държа те на мушка, Валентин. Пусни оръжието.

Внезапно вятърът стихна и Хари чу друг звук. Висок смях.

— Хари… Най-после дойде да си поиграем.

— Човек не бива да спира, преди играта да тръгне по неговите правила. Пусни оръжието.

— Надхитри ме. Как разбра, че седя пред бараката, а не вътре?

— Просто те познавам, Валентин. Очаквал си да се насоча към най-логичното място и затова си седнал отвън, за да видиш сметката на още един човешки живот.

— Да си осигуря компания по пътя към отвъдното — Валентин се задави в мокра кашлица. — Нали сме сродни души, ще идем на едно и също място, Хари.

— Пусни оръжието или ще стрелям.

— Често мисля за майка ми, Хари. Ти сещаш ли се за твоята?

Хари видя как задната част на главата му се олюля в мрака. Внезапно го озари нова светкавица. Върху Хари тупна нова дъждовна капка. Този път тежка и голяма, неразпръсната от вятъра. Намираха се в окото на бурята.

— Мисля за нея, защото единствено нея мразя повече от себе си. Опитвам се да си нанеса поражения, по-големи от нанесените ми от нея, но се съмнявам дали е възможно. Тя ме съсипа.

— И няма как да я надминеш? Къде е Марте Рюд?

— Не, няма как. Защото съм уникален, Хари. Двамата с теб не сме като другите. Единствени сме по рода си.

— Ще трябва да те разочаровам, Валентин. Съжалявам, но не се имам за уникат. Къде е тя?

— Две лоши новини, Хари. Първата: забрави за червенокоската. Втората: грешиш. Уникален си. — Пак смях. — Кофти, а? Търсиш убежище в нормалността, в посредствеността на стадото и си въобразяваш, че принадлежността ти към тази общност ще ти помогне да откриеш идентичността си. Но същинското ти „аз“ е тук, Хари. Чудиш се да убиеш или не. Използвах железните зъби, Аурура и Марте, за да подклаждам прелестната ти омраза. Защото сега дойде твоят ред да решиш дали един човек ще живее, или ще умре — и това ти доставя удоволствие. Любуваш се на усещането да бъдеш бог. Мечтал си да се озовеш на мое място. Чакал си да удари твоят час да бъдеш вампир. Познаваш жаждата, Хари, признай си. И един ден и ти ще пиеш.

— Не съм като теб — Хари преглътна.

Чуваше бучене в главата си. Усети полъх на вятъра. И поредната разбита на ситни пръски капка върху ръката, с която държеше пистолета. Край на затишието. След малко щяха да излязат от спокойното око на бурята.

— Като мен си — настоя Валентин. — И ти ще се хванеш в капана. С теб се мислим за големи умници, но накрая и нас ни прецакват.

— Не…

Валентин се завъртя, Хари зърна дълго дуло и натисна спусъка на пистолета. Веднъж, после пак. Проблесна нова светкавица и Хари видя тялото на Валентин сгърчено като жълтата ивица върху небесния фон. С изцъклени очи, отворена уста и риза, обагрена от кръв. В дясната си ръка държеше откършена клонка. Нея бе насочил срещу Хари.

Хари стана и се приближи до Валентин. Коленичил, той бе опрял тялото си в едно дърво и се взираше в празното пространство. Беше мъртъв.

Хари вдигна пистолета и изпрати още един куршум в гърдите му. Гръмотевичният тътен заглуши изстрела.

Три изстрела.

Нямаше смисъл, разбира се, да стреля по вече мъртъв човек, но числото три носеше усещането за завършеност. Символиката изискваше куршумите да са три.

Нещо приближаваше. Наподобяваше трополящи копита по земята. Изтласкваше въздуха пред себе си и привеждаше дърветата.

Ливна дъжд.

Трийсет и първа глава

Сряда през нощта

Хари седеше до кухненската маса на Смит с чаша чай между дланите и пешкир около врата. От дрехите му, подгизнали от дъжда, капеше вода. Вятърът продължаваше да вие, а дъждът — да барабани ожесточено по прозореца. Стичащите се вадички деформираха полицейските коли с въртящи се буркани и им придаваха вид на уродливи извънземни. Но изсипалият се порой сякаш беше поозаптил въздушните маси. Луна. Миришеше на луна.

Хари установи, че Халстайн Смит, седнал срещу него, все още е в шок. Зениците му бяха разширени, а погледът — апатичен.

— И си съвсем сигурен, че…

— Мъртъв е, Халстайн — увери го за пореден път Хари. — Ако обаче ти не му беше взел револвера, не е сигурно дали сега аз щях да съм жив.

— Сам не знам защо го направих. Всъщност го помислих за мъртъв — прошепна Смит с металическия глас на робот и прикова поглед в масата, където червеният дългоцевен револвер лежеше до пистолета, с който бе ранил Валентин. — Останах с впечатлението, че съм го улучил право в гърдите.

— Не е просто впечатление, а самата истина — увери го Хари. Луна. По думите на космонавтите луната миришела на изгорял барут. Такава миризма идваше и от пистолета под якето на Хари, но най-вече от „Глок“-а на масата. Хари вдигна револвера на Валентин. Подуши дулото. И то миришеше на барут, но съвсем слабо. Катрине влезе в кухнята. От черната й коса капеше дъждовна вода.

— Огледната група е при тялото на Йертсен — съобщи тя и посочи въпросително револвера.

— И с него е стреляно — каза Хари.

— Не, не е — отрече шепнешком Смит и машинално поклати глава. — Само го насочи срещу мен, не е стрелял.

— Не говоря за сега — уточни Хари. — Миризмата на барут се задържа в продължение на дни.

— За Марте Рюд ли…? — подхвърли Катрине.

— Стрелях пръв — Смит вдигна оцъкления си поглед. — Гръмнах Валентин. И сега е мъртъв.

Хари се наведе напред и сложи ръка на рамото му:

— И точно затова сега ти си жив, Халстайн.

Мъжът кимна бавно.

С поглед Хари даде знак на Катрине да се погрижи за Халстайн и стана.

— Ще сляза до обора.

— После се върни — поръча му тя. — Ще искат да те разпитат.

Хари кимна. Следователите от „Вътрешно разследване“.

— Той знаеше — прошепна Смит. — Знаеше…

Хари взе на бегом разстоянието до обора и въпреки това се измокри до кости, преди да влезе в кабинета. Седна зад бюрото и обходи стаята с поглед. Вгледа се в рисунката на човека с крила на прилеп. Излъчваше повече самота, отколкото злокобност. Вероятно затова му навяваше усещане за нещо много познато. Хари затвори очи.

Нуждаеше се незабавно от питие. Отпъди мисълта и пак отвори очи. Картината на компютърния екран пред него беше разделена на две: изображенията на двете охранителни камери. Хари хвана мишката, спря курсора върху брояча, върна назад до три минути преди полунощ — Смит се беше обадил тогава. След около двайсет секунди на записа пред портата в кадър се плъзна фигура. Валентин. Дойде отляво. От главния път. С автобус ли се бе придвижил? Или с такси? Държеше бял ключ, отключи и се вмъкна вътре. Зад него портата се притвори, но не хлопна плътно в касата. Петнайсет-шестнайсет секунди по-късно Хари видя Валентин на записа от другата камера, монтирана в обора. Валентин залитна върху металната плоскост на везната, стрелката зад него потрепери и отчете, че това чудовище, погубило толкова хора, някои от тях с голи ръце, е тежало само седемдесет и четири килограма, с десет по-малко от Хари. После Валентин тръгна към камерата, сякаш се взираше право в обектива, но въпреки това не го виждаше. Преди Валентин да излезе от кадър, Хари видя как той бърка в дълбокия джоб на палтото си. После на екрана се виждаха само празните боксове, стрелката на везната и отрязък от сянката на Валентин. Хари мислено реконструира хронологията на събитията секунда по секунда. Беше запомнил всяка дума от телефонния си разговор с Халстайн Смит. Останалата част от денонощието и часовете, прекарани при Катрине, бяха изчезнали, но въпросните секунди се бяха запечатали дълбоко в паметта му. И преди беше забелязвал тази закономерност. Посегнеше ли към чашката, онази част от паметта му, отговаряща за личния му живот, сякаш се покриваше с тефлон, а другата, свързана с професионалната сфера, запазваше покритието си с лепило. Сякаш едната част искаше да забрави, а другата държеше да запомни. Голямо писане ги чакаше ония от „Вътрешно разследване“, ако решаха да включат всички подробности, запаметени от Хари.

В кадър се появи ръбът на вратата. Валентин отвори, видя се как сянката му вдига ръка и после се строполява.

Хари пусна записа на бърз каданс.

Халстайн се изтегля с гръб между боксовете.

Минута по-късно Валентин се завлича в същата посока. Хари забави скоростта на записа. Валентин се подпира на боксовете, сякаш всеки момент ще колабира. Обаче продължава. Метър по метър напредва към вратата. На везната залита. Стрелката показва стойност, килограм и половина по-ниска от отчетената при влизане. Хари хвърли поглед към кървавата локва на пода зад компютъра. После проследи как Валентин драпа да отвори вратата. Хари сякаш усещаше волята му за оцеляване. Или у престъпника по-скоро говореше страхът да не го заловят? Хари си даваше сметка, че този запис рано или късно ще изтече в интернет пространството и ще се превърне в хит в Ютюб.

На вратата се показа бледото лице на Бьорн Холм.

— Тук значи е започнало всичко.

Бьорн влезе. Хари за пореден път се изуми от преобразяването на криминалиста — иначе лишен от елегантност — в грациозен балетист със самото стъпване на местопрестъпление. Бьорн приклекна до кървавата локва.

— След малко ще откараме тялото.

— Мхм.

— Огнестрелните рани са четири, Хари. Колко от тях са…

— Три. Халстайн е стрелял само веднъж.

— Той е открил огън по въоръжен човек, Хари — Бьорн Холм направи гримаса. — Какво смяташ да кажеш на „Вътрешно разследване“ за трите куршума?

— Истината, разбира се — сви рамене Хари. — Беше тъмно и Валентин вдигна пръчка, уж държи оръжие. Знаел е, че песента му е изпята, и е искал да ме подтикне да го довърша, Бьорн.

— И все пак… Три изстрела в гърдите на невъоръжен…

Хари кимна.

Бьорн си пое дъх, надзърна през рамо и понижи глас:

— Но в думите ти има логика. Било е тъмно, валял е пороен дъжд, в гората е вилнеела буря. Ако отида да поразгледам лично, може и да открия пистолет в калта до мястото, където открихме Валентин.

Двамата се спогледаха, докато стените пропукваха под напора на вятъра.

Хари забеляза руменината по скулите на Бьорн Холм. Даваше си сметка какво му коства това предложение; та той предлагаше повече, отколкото му позволяваше положението. Предлагаше му всичко, което отстояваше. Общото им достижение: моралните им принципи. Своята — тяхната — душа.

— Благодаря, приятелю, но не мога да приема — отсече Хари.

Бьорн премига два пъти. Преглътна. Изпусна въздуха от дробовете си в продължително, треперливо съскане и се изсмя късо, неуместно, с облекчение.

— Отивам и после ще се върна — Бьорн стана.

— Върви.

Бьорн Холм явно се двоумеше. Сякаш му се щеше да каже нещо или да пристъпи и да прегърне Хари. Хари се наведе към компютъра.

— До скоро, Бьорн.

Проследи на екрана как прегърбеният криминалист прекосява коридора и излиза.

Хари стовари юмрук върху клавиатурата. Да имаше сега едно питие… Мамка му, мамка му! Само едно-едничко…

Погледът му падна върху човека прилеп.

Какво каза Халстайн?

Той знаеше. Знаеше…

Трийсет и втора глава

Сряда през нощта

Микаел Белман стоеше със скръстени ръце и се питаше дали полицейски окръг Осло някога е давал пресконференция в два през нощта. Беше се облегнал на стената вляво от трибуната и оглеждаше присъстващите в залата: дежурни репортери, ангажирани да отразяват опустошенията, нанесени от Емилия, и сънливи журналисти, вдигнати на крак посред нощ. Мона До се появи в спортен екип под дъждобрана, бодра-бодра.

Горе на трибуната, до началника на отдела Гюнар Хаген, седеше Катрине Брат. Тя излагаше подробностите около операцията в апартамента на Валентин Йертсен в „Синсен“ и разигралата се впоследствие драма в имението на Халстайн Смит. Проблясваха светкавици. Белман знаеше, че макар да не е сред седналите зад микрофоните, част от фотоапаратите ще се насочат и към него. Затова се опитваше да придаде на лицето си изражението, препоръчано му от Исабеле, докато разговаря с нея на път към пресконференцията. Сериозно, без спотаеното задоволство на победителя.

— Мнозина изгубиха живота си, не забравяй — напомни му тя. — Затова никакви усмивки или показно тържествуване. Представяй си генерал Айзенхауер след десанта в Нормандия. Освен лаврите на победата като главнокомандващ носиш и отговорността за трагедията.

Белман сподави прозявката си. Тази вечер Ула се върна пияна от женско събиране в центъра. От тийнейджърски години не помнеше да я е виждал пияна. Като стана дума за алкохол, Хари Хуле, седнал до него в момента, също приличаше на стабилно почерпен. Бившият старши инспектор имаше изморен вид, по-изморен от повечето журналисти. От мокрите му дрехи не лъхаше ли на алкохол?

Остро ругаланско наречие проряза залата:

— Разбирам, не желаете да оповестите името на полицая, застрелял Валентин Йертсен, но поне отговорете дали Валентин е бил въоръжен и дали е отвърнал на огъня.

— Повтарям: ще огласим подробностите едва след като всички обстоятелства бъдат щателно изяснени — Катрине посочи Мона До, която размахваше ръка.

— Ще ни разкриете ли каква е била ролята на Халстайн Смит?

— Да. Там всичко е ясно, защото разполагаме със запис на разигралите се събития и поддържахме непрекъсната телефонна връзка със Смит.

— Това го разбрахме. Кой е разговарял с него?

— Аз — Катрине се прокашля. — И Хари Хуле.

Мона До наклони глава.

— Значи двамата с Хуле сте се намирали в Главното управление, когато Йертсен е проникнал в дома на Смит?

Микаел Белман забеляза умолителния поглед на Катрине, отправен към Гюнар Хаген в търсене на помощ, но началникът не схвана какво иска от него. Впрочем и Белман не загря с какво репортерския въпрос смути Брат.

— В момента не желаем да навлизаме в подробности за методите ни на работа — каза Хаген. — С оглед да предотвратим евентуално унищожаване на доказателства и с оглед на тактиката ни при бъдещи разследвания. Мона До и нейните колеги в залата, изглежда, се задоволиха с този отговор. По вида на Хаген Белман прецени, че началникът няма представа какво всъщност прикрива.

— Късно е. Чака ни работа — и нас, и вас — заключи Хаген и си погледна часовника. — Утрешната пресконференция ще се състои в дванайсет на обяд. Надявам се да разполагаме с повече информация. Дотогава — лека нощ.

В мига, когато Хаген и Брат станаха от местата си, изригна залп от светкавици. Част от фотографите бяха обърнали обективите си към Белман. И понеже неколцина изправили се журналисти се появиха в кадър, той отстъпи встрани, за да осигури на фотографите пряка видимост към своята особа.

— Почакай за секунда, Хари — помоли Белман, без да поглежда встрани и без да променя айзенхауерското си изражение.

Дъждът от светкавици секна и той се обърна към Хари Хуле, застанал със скръстени ръце.

— Няма да те хвърля на вълците — обеща Белман. — Ти си свърши работата. Застреля смъртно опасен сериен убиец — сложи длан върху рамото на Хари. — А ние не изоставяме хората си, нали?

Високият полицай погледна демонстративно рамото си. Белман веднага си отдръпна ръката. Гласът на Хари беше одрезгавял още повече:

— Радвай се на победата, Белман. Утре рано ми предстои разпит. Лека нощ.

Белман го изпрати с поглед. Хари Хуле се придвижваше към изхода, разкрачил широко крака и присвил колене като моряк на палуба в бурно море.

Белман вече се бе консултирал с Исабеле. Единодушно заключиха, че ако искат успехът да няма горчив привкус, най-добре е специалното звено за вътрешни разследвания да излезе със становище, че постъпката на Хуле е слабо укорима — или дори никак не е. Как точно ще помогнат на следователите да стигнат до това заключение, още не знаеха. Не им се носеше славата на подкупни, но, естествено, всеки разсъждаващ човек е възприемчив към разумни доводи. Колкото до пресата и широката общественост, Исабеле смяташе, че през последните години практиката масовите убийства да завършват с ликвидиране на извършителя от полицията е станала честа. Затова пресата и обществото повече или по-малко негласно са я приели: разрешаването на такъв тип случаи става именно така — бързо и ефективно, начинът удовлетворява общественото чувство за справедливост и спестява космическите средства, които съдебен процес от такъв мащаб неизменно би глътнал.

Белман проследи с поглед Катрине Брат. Знаеше, че двамата с нея ще са атракция за фотографите. Но Катрине вече се изниза.

— Гюнар! — извика Белман високо и двама-трима фотографи се обърнаха.

Началникът на отдела за борба с насилието спря на вратата и се приближи до Белман.

— Не се усмихвай — прошепна Микаел и му протегна десницата си. — Поздравления — изрече той на всеослушание.

 

 

Хари стоеше под уличен фенер на улица „Борггате“ и се опитваше да си запали цигара под последните издихания на Емилия. Зъзнеше, та чак зъбите му тракаха. Усещаше как цигарата подскача между треперещите му устни.

Вдигна глава към изхода от Главното управление. Оттам продължаваха да излизат репортери. Навярно заради натрупаната умора те не разговаряха оживено помежду си, както обикновено, а образуваха безмълвна маса, която се стичаше мудно, подобно на гъста лава, надолу по баира към „Грьонланслайре“. Или просто мълчаха, защото и те я усещаха: празнотата. Онази празнота, която зейва, когато целта е постигната, извървял си пътя докрай и вече няма накъде да продължиш. Не е останала земя за оран. Но жена ти все още лежи в къщата на смъртно легло, над нея се суетят лекарят и акушерката, а ти си безсилен. С нищо не можеш да бъдеш полезен.

— Кого чакаш?

Хари се обърна. Беше Бьорн.

— Катрине. Обеща да ме метне до вкъщи. Отиде да вземе колата от гаража. Качи се да закараме и теб.

Бьорн поклати глава.

— Ти говори ли с нея по онзи въпрос?

Хари кимна и поднови опитите да запали цигарата в устата си.

— Това „да“ ли означава?

— Не, не съм я питал какви са ти шансовете.

— Изобщо ли не си й подхвърлял за мен?

Хари затвори очи за миг. Не помнеше нито дали е зачеквал темата пред Катрине, нито какво евентуално му е отговорила.

— Питам, защото предположих, че щом около полунощ сте били заедно някъде и мястото не е Управлението, сигурно не сте си говорили само по работа.

Хари заслони цигарата и запалката с длан, докато гледаше Бьорн. Светлосините детски очи на рижия му колега изпъкваха повече от обикновено.

— Помня само служебните си разговори, Бьорн, другото го забравям.

Бьорн Холм заби поглед в земята и разтъпка крака на място, сякаш за да активизира кръвообращението си. Не помръдваше. Чакаше.

— Ако узная нещо, веднага ще ти кажа, Бьорн.

Холм кимна, без да вдига очи, обърна се и си тръгна.

Хари го проследи с поглед. Имаше чувството, че Бьорн е прозрял нещо, нещо, което му убягва. Е, разгеле! Най-после запали пустата цигара.

Пред него се плъзна кола и спря.

Хари въздъхна, хвърли цигарата на земята, отвори вратата и се качи.

— За какво си говорихте? — поинтересува се Катрине, хвърли поглед към Бьорн и подкара надолу към притихналата „Грьонланслайре“.

— Правихме ли секс?

— Какво?

— Нищо не си спомням от снощи. Не сме се чукали, нали?

Катрине не отговори, привидно съсредоточена да спре точно на бялата маркировъчна линия пред червения светофар. Хари чакаше.

Светна зелено.

— Не — отговори Катрине, даде газ и отпусна съединителя. — Не сме правили секс.

— Хубаво — Хари подсвирна тихичко.

— Ти беше прекалено пиян.

— Какво?

— Ти беше прекалено пиян и заспа, преди да го направим.

— Мамка му — Хари затвори очи.

— И аз това си помислих снощи.

— Не, друго имам предвид. Ракел е в кома, а през това време аз…

— … през това време ти правиш всичко по силите си да проявяваш солидарност към нея, като се докарваш до несвяст. Забрави случката, Хари, има къде-къде по-лоши неща.

От радиото сух глас съобщи, че Валентин Йертсен, прочул се като Вампириста, е бил застрелян в полунощ. А Осло е преживял успешно първата си тропическа буря. Катрине и Хари прекосиха „Маюрстюа“ в мълчание, минаха през „Виндерен“ и поеха към Холменколен.

— Имаш ли някакви намерения да се връщаш при Бьорн? — обади се Хари. — Склонна ли си да му дадеш още един шанс?

— Той ли те помоли да ме питаш?

Хари не отговори.

— Мислех, че има нещо с онази Лиен.

— Едва ли. Остави ме тук.

— Ще се кача до къщата.

— Недей. Ще събудиш Олег. Супер. Готово. Лека нощ — Хари отвори вратата, но остана в колата.

— Какво?

— Нищо, нищо — и слезе.

 

 

Хари изчака задните фарове да се изгубят в тъмното и пое нагоре по чакълестата рампа.

Къщата се извисяваше величествено, още по-мрачна в нощната тъма. Угаснала. Бездиханна.

Отключи си, влезе и се ослуша.

Видя обувките на Олег. Къщата тънеше в тишина.

Съблече си всички дрехи в мокрото помещение и ги натъпка в коша за пране. Качи се в спалнята, извади си чисти дрехи. Знаеше, че няма да го хване сън, затова слезе в кухнята. Включи термоканата и се загледа през прозореца.

Отдаде се на мисли. Отпъди ги, наля си кафе, макар да си даваше сметка, че няма да намери сили да го изпие. Можеше да отиде в „Джелъси“, но не беше в състояние да поеме повече алкохол. Точно сега не. Може би по-късно.

Мислите му се завърнаха.

Всъщност бяха само две.

Простички и гръмогласни.

Първата гласеше, че ако Ракел не се оправи, ще я последва.

А втората: ако Ракел прескочи трапа, ще се раздели с нея. Защото тя заслужава нещо по-добро и така ще й спести терзанията дали да скъса с него.

Появи се и трета мисъл, или по-точно въпрос.

Хари зарови лице в шепите си.

Кой от двата сценария всъщност предпочиташ?

Мамка му, мамка му.

Четвърта мисъл.

Припомни си думите на Валентин в гората.

Накрая и нас ни прецакват.

Прецакват? Кого визираше Валентин с това множествено число? А него в частност кой го беше прецакал? Хари? Или някой друг?

И ти ще се хванеш в капана.

Изрече го непосредствено преди да заблуди Хари, че насочва към него оръжие. Съществуваше обаче вероятност думите му да се отнасят за по-мащабна измама, не само за конкретната.

Хари се сепна — някой бе долепил длан до тила му.

Обърна се и погледна нагоре.

Олег стоеше зад стола му.

— Не те чух — опита се да каже Хари, но вместо глас от гърлото му излезе дрезгав шепот.

— Ти спеше.

— Ами? — Хари се подпря на масата и стана. — Не съм спал, просто си седях и…

— Беше заспал, тате — прекъсна го с усмивка Олег.

Хари премига, за да прогони мъглата пред очите си. Огледа се. Протегна ръка и попипа чашата с кафето. Беше студена.

— Мхм. Ама че работа.

— Мислих — сподели Олег, издърпа стола до Хари и седна.

Хари премлясна, за да втечни засъхналата слюнка в устата си.

— Прав си.

— За кое? — Хари отпи от изстиналото кафе, за да прогони вкуса на жлъчка.

— Дългът ти надхвърля преките ти задължения към най-близките ти. Длъжен си да помагаш и на онези, които се нуждаят от помощта ти, без да са ти роднини. А аз нямам право да искам от теб да ги изоставиш на произвола. Колкото до склонността ти да се пристрастяваш към следствието като към наркотик, това е нещо съвсем отделно.

— Мхм. Сам ли стигна до този извод?

— Е, Хелга ми вля малко разум — Олег погледна ръцете си. — Нея по я бива да вижда нещата от различен ъгъл. А онова, дето го казах, че не искам да стана като теб… не го мисля сериозно.

Хари сложи длан върху рамото му. Младежът си беше облякъл тениската с щампована снимка на Елвис Костело, която Хари му подари да я ползва за пижама.

— Чуй ме, моето момче…

— Да?

— Обещай ми да не станеш като мен. Само за това те моля.

Олег кимна.

— Има и още нещо — добави той.

— Какво?

— Стефенс се обади с новини.

Сякаш челичена лапа стегна сърцето на Хари в безжалостна хватка. Той престана да диша.

— Събудила се е.

Трийсет и трета глава

Четвъртък сутрин

— Ало?

— Андерш Вюлер?

— На телефона.

— Добро утро, обаждам се от „Съдебна медицина“.

— Добро да е.

— Става дума за косъма, който ни изпратихте за анализ.

— Слушам ви?

— Получихте ли хартиената разпечатка?

— Да.

— Анализът е частичен, но както виждате, налице е висока степен на генетично сходство между ДНК профила, изготвен въз основа на косъма, и един от ДНК профилите, регистрирани в базата данни във връзка с разследването на Вампириста. По-конкретно профил номер 201.

— Да, видях.

— Не знам кой се крие зад профил 201, но не е Валентин Йертсен. Понеже съвпадението е частично, а и не се обадихте повече, исках да се уверя, че сте получили резултата. Предполагам, ще искате да довършим анализа?

— Не, няма нужда. Благодаря.

— Как така? Но…

— Случаят е разрешен, а и вие в „Съдебна медицина“ сте затрупани с работа. Впрочем тази разпечатка изпращана ли е на други колеги освен на мен?

— Не, заявка е постъпила само от ваше име. Искате ли да…

— Не, няма нужда. Спокойно приключете случая. Благодаря ви за съдействието.

Трийсет и четвърта глава

Събота

С помощта на ковашки клещи Маса Канагава извади от огнището нажежения до червено къс желязо. Постави го върху наковалнята и го заудря с един от малките чукове с традиционна японска форма: главата му беше извита като на закачалка за дрехи. Маса Канагава беше наследил скромната ковачница от баща си и дядо си, но подобно на множеството ковачи във Вакаяма дълги години едва свързваше двата края. В началото на двайсет и първи век стоманодобивната промишленост, икономическият гръбнак на града, се премести в Китай и Маса се видя принуден да се съсредоточи върху производството на по-екзотични изделия. Например на катана, самурайски меч, добил значителна популярност в САЩ. Маса Канагава приемаше частни поръчки от клиенти от цял свят. Японският закон обаче поставяше ред изисквания: ковачите оръжейници да притежават специален лиценз, да са преминали петгодишен курс на обучение, да изработват не повече от две саби на месец и задължително да ги регистрират в специално ведомство. Маса Канагава, съвсем обикновен ковач, изработваше хубави мечове срещу нищожна цена в сравнение с баснословните суми, които вземаха лицензираните оръжейници, но си даваше сметка, че има риск да го изловят. Затова се стараеше да пази поминъка си далеч от хорските очи. За какво ще използват клиентите му поръчаните мечове, той нито знаеше, нито пък искаше да знае, но се надяваше да са ги поръчали за тренировъчни фехтовки, за декорация или за да попълнят оръжейната си колекция. Така или иначе: благодарение на тези поръчки осигуряваше прехрана на семейството си и ковачницата му оцеляваше. Маса Канагава в прав текст заяви на сина си да си избере друга професия, да се запише в университет, защото ковашката работа е твърде тежка, а възнаграждението — нищожно. И наследникът му го послуша. Записа се да следва, но за да издържаш студент, ти трябват пари. Затова Маса приемаше всякакви поръчки. Ето сега например клиент от Норвегия му възложи да изработи имитация на железни зъби от периода Хейан. Клиентът поръчваше въпросните зъби за втори път. Първият път беше преди половин година. Маса Канагава не разполагаше с името на клиента, само с номер на пощенска кутия. Важното беше, че му платиха предварително, при това той поиска доста висока цена. Не само защото беше сложно да изработи зъбите по модела, изпратен от клиента, а и защото изпълнението на тази поръчка му се струваше нередно. Той се затрудняваше да обясни какво точно го смущава, но погледнеше ли железните зъби, тръпки го побиваха.

Докато шофираше по 370, един от четирите пеещи пътя — майсторски проектирани и конструирани напречни нарези в асфалтовата настилка възпроизвеждаха мелодии при съприкосновението с автомобилни гуми — Маса вече не чуваше онова, което бе свикнал да възприема като красива, успокояваща хорова песен. В ушите му бучеше глухо предупреждение, прокобен тътен, надигащ се от земните недра, който се усилваше все повече и повече и накрая прерасна във вик. Сякаш изтръгнал се от устата на демон.

 

 

Хари се събуди. Запали си цигара и се вгледа в себе си. Как се събуждаше? Определено не в работен режим. Беше събота, първата лекция след зимната ваканция щеше да се състои чак в понеделник, а колкото до бара — днес дежуреше Йойстайн.

И самотно събуждане не беше. До него лежеше Ракел. През първите седмици след изписването й от болницата, докато я гледаше как спи, Хари все се страхуваше да не би тя да не се събуди или мистериозното „нещо“, останало недиагностицирано, да се завърне.

— Хората не понасят съмнението — беше казал Стефенс при един разговор. — Те искат да си мислят, че такива като теб и мен винаги са сто процента сигурни в становището си. Уличеният е виновен, диагнозата е правилна. Признанието, че изпитваме колебания, се схваща като признание за нашата некомпетентност, а не като естествено следствие от сложността на материята или от все пак ограничения запас от знания, с който разполага конкретният специалист. Но наистина никога няма да разберем със сигурност каква е била причината за внезапното влошаване на Ракел. Успяхме да установим известно натрупване на мастоцити и първоначално се съмнявах да не е мастоцитоза — рядко хематологично заболяване. Тя обаче се възстанови напълно и съдейки как протече болестта, най-вероятно се касае за отравяне. Затова не се страхувай от евентуално завръщане на болестта. Както, да речем, не си струва да се боиш от завръщането на Вампириста.

— С тази разлика, че ние, разследващите, успяхме да установим със сигурност кой е извършил убийствата.

— Прав си. Несполучлива аналогия.

С течение на времето опасенията, че болестта на Ракел ще се завърне, го спохождаха все по-рядко.

Разредиха се и страховете му от ново посегателство на Вампириста.

Днес не се събуждаше разтревожен.

Непосредствено след смъртта на Валентин Йертсен преживя няколко тревожни събуждания. Но не и докато специалната комисия го изслушваше. Впрочем тя излезе със становището, че Хари не може да бъде упрекнат за произведените изстрели в непредвидима ситуация в присъствието на опасен убиец, който сам е провокирал реакцията му. Чак впоследствие Валентин и Марте Рюд започнаха да го навестяват в сънищата му. Тя, не той, шепнеше в ухото му: „И ти ще се хванеш в капана.“ Беше си казал, че отговорността да я открият вече носят други. Минаха седмици, после се заредиха месеци и посещенията на призраците се разредиха. Завръщането към ежедневния ритъм в Полицейската академия и вкъщи му помогна. Той, разбира се, не близваше алкохол.

Най-сетне постигна каквото искаше. Защото събуждането му беше от петия вид. Събуди се удовлетворен. Щеше му се да копира този ден — с неговото оптимално ниво на серотонин — да го размножи и насложи върху остатъка от живота си.

Хари се измъкна от леглото възможно най-тихо, нахлузи си панталони, слезе на първия етаж, постави любимата капсула на Ракел в машината за еспресо, пусна я и излезе на стълбите. Докато вдъхваше зимния въздух, усети как снегът приятно жули босите му ходила. Градът, обвит в бяла пелена, все още тънеше в мрак, но на изток руменееше свенлив нов ден.

Хари намъкна чифт обувки и пухено яке, нагази в снега и пое към пощенската кутия.

В „Афтенпостен“ пишеше, че бъдещето изглеждало много по-светло, отколкото ни го съобщавали новините. Въпреки все по-подробната картина на убийства, войни и жестокости, рисувана в медиите, наскоро публикувано научно изследване показвало, че броят на хората, жертви на убийства, бележел рекорден спад и продължавал да намалява. Един ден, вещаели експертите, убийствата щели да бъдат изкоренени. Микаел Белман, който по информация на „Афтенпостен“ предстояло да бъде официално номиниран за министър на правосъдието и още следващата седмица да встъпи в длъжност, коментираше, че в това, да си поставяш високи цели, нямало нищо лошо, но лично неговата цел била не идеалното общество, а едно по-добро общество. Хари не успя да сдържи усмивката си. Умел суфльор беше тази Исабеле Скойен. Хари пак се върна на прогнозата за окончателното изкореняване на убийствата. Защо това голословно твърдение, въпреки удовлетворението му, разпалваше у него безпокойство, което Хари изпитваше от месец, а вероятно и по-отдавна? Убийства. Бе издигнал борбата с отнемащите човешки живот в своя житейска кауза. Но ако успееше, ако всички те изчезнеха, нямаше ли той, Хари, също да изчезне? Не заравяше ли и частица от себе си заедно с Валентин? Затова ли преди няколко дни най-неочаквано за себе си се озова до надгробната му плоча? Или го глождеше нещо друго? Онова, за което спомена Стефенс. Неспособността да се справя с неяснотата. Пак ли го глождеха опасения? По дяволите, Ракел оздравя, Валентин вече го нямаше, крайно време бе да се отърси от безпочвените тревоги.

Снегът изскриптя.

— Добре ли мина зимната почивка, Хари?

— Оцеляхме, госпожо Сювертшен. Както виждам, май не сте се наситили на ските?

— Щом има подходящи условия, как да не се възползваш — отвърна тя с чупка в ханша.

Ски екипът й стоеше като излят. В ръка държеше ските за дълго бягане — несъмнено леки като хелий — сякаш са клечки за хранене.

— Не ти ли се идва с мен на една бърза разходка, Хари? Другите спят, можем да отскочим до Трюван — тя се усмихна, светлината от лампата над тях проблесна в устните й, намазани с някакъв защитен балсам против студ. — По днешната настилка ските се плъзгат… особено плавно.

— Нямам ски — усмихна се в отговор Хари.

— Хубава работа! — засмя се тя. — Норвежец да няма ски!

— Знам, равносилно е на национално предателство — Хари се загледа във вестника. По-конкретно в датата. 4 март.

— Доколкото си спомням, и елха не си взехте за Коледа.

— Какво безобразие, а? Заслужаваме да ни дадат под съд.

— Знаеш ли, Хари, понякога ти завиждам.

Той вдигна поглед от вестника.

— Изобщо не ти пука. Не робуваш на никакви условности. Понякога ми се ще и аз да бях толкова разкрепостена.

Хари се засмя.

— С такава ефективна смазка, с каквато разполагате, съм сигурен, че ще си осигурите и добро сцепление, и плавно плъзгане, госпожо Сювертшен.

— Какво?

— Приятна разходка — Хари отдаде чест със сгънатия вестник и тръгна към къщата.

Погледна снимката на Микаел Белман, едноокия. Навярно затова погледът му излъчваше такава непоклатимост. Поглед на мъж със самочувствието на носител на върховната истина. Поглед на свещеник. Поглед, способен да преобръща хорските нагласи.

В коридора Хари спря и се обърна към отражението си в огледалото.

Истината е, че така и няма да разберем причината.

И ти ще се хванеш в капана.

Личеше ли му, че изпитва съмнения?

Ракел седеше до кухненската маса пред двете чаши с кафе.

— Вече си станала, а? — целуна я по главата. Косата дъхтеше слабо на ванилия и на Ракел, току-що станала от сън. Любимото му ухание.

— Преди малко звънна Стефенс — тя стисна ръката му.

— Какво иска толкова рано сутринта?

— Да пита как се чувствам. След кръвната проба, която взе от Олег преди Коледа, пак го повикал на преглед. Нямало причина за безпокойство, просто искал да проведи дали евентуално няма да открие генетично обяснение за „онова нещо“.

Онова нещо. През първите дни след изписването на Ракел тя, Хари и Олег се прегръщаха повече, говореха повече и планираха по-малко. Просто гледаха да са заедно. После, както става, след като си хвърлил камък във водата, набраздената повърхност пак се изглади. И се покри с лед. И въпреки това нещо сякаш продължаваше да разклаща водата в бездната под краката му.

— Няма причина за безпокойство, казал е Стефенс — повтори Хари колкото за собствена, толкова и за нейна утеха. — Но ти въпреки това си разтревожена?

Ракел сви рамене.

— Ти реши ли нещо за бара?

Хари седна и отпи от нескафето.

— Вчера, докато бях там, си мислех, разбира се, да го продам. Нищичко не разбирам от стопанисване на питейни заведения, а и не възприемам като свое призвание да сервирам спиртни напитки на младежи, вероятно предразположени към алкохолизъм.

— Но?

Хари вдигна ципа на пухеното си яке.

— Но на Йойстайн му харесва да работи там. Пък и съм сигурен, че стои далече от асортимента. Безпрепятственият и неограничен достъп има дисциплиниращо въздействие върху някои хора. А и заведението върви.

— Нищо чудно — нали там са извършени две убийства, намесен е Вампириста и се е състояла престрелка. Зад бара често стои дори самият Хари Хуле. Каква по-добра реклама.

— Мхм. Според мен ефект оказа по-скоро идеята на Олег да правим тематични музикални вечери. Тази вечер например е посветена на най-стилните дами, прехвърлили петдесетте. Лусинда Уилямс, Емилу Харис, Пати Смит, Криси Хайнд…

— Нищо не ми говорят, скъпи.

— Утре идва ред на шейсетарския джаз. Странното е, че клиенти, идващи във вечерите на пънка, се появяват и на джаз-вечерите. В памет на Мехмет веднъж седмично правим и вечер на Пол Роджърс. Йойстайн предлага веднъж седмично да организираме и музикална викторина. И…

— Хари?

— Да?

— Като те слушам, май си решил да задържиш „Джелъси“.

— Така ли? — Хари се почеса по главата. — Да му се не види, нямам никакво време за бара. Горко му на „Джелъси“ — с двама несериозници като мен и Йостайн.

Ракел се разсмя.

— Освен ако…

— Освен ако какво?

Хари само се усмихна.

— О, не, дори не си го и помисляй! — отсече Ракел. — Достатъчно работа си имам, че да тръгна и да…

— Само един ден в седмицата. Нали в петък и без това почиваш. Малко счетоводни сметки, някой и друг служебен документ. Ще ти прехвърлим дял от акциите и ще те направим председател на управителния съвет.

През смях Ракел отблъсна протегнатата му ръка.

— Абсурд.

— Поне си помисли.

— Добре, ще си помисля, преди да ти откажа. Да се връщаме в леглото, а?

— Изморено ли ти е?

— Мнеее — тя го погледна над ръба на чашата през полуспуснати клепачи. — Твоите акции на моята борса ще се качат, ако ми предоставиш достъп до онова, което, както виждам, госпожа Сювертшен така и не успява да си набави, макар много да й се ще.

— Мхм. Шпионираш, значи. Е, добре, след вас, госпожо председател.

Хари пак хвърли поглед към горната част на вестника. 4 март. Датата на освобождаването от затвора. Тръгна по стълбите след Ракел. Подмина огледалото, без да се обърне към него.

 

 

Свайн Фине Годеника влезе в гробищния парк „Нашия спасител“. Толкова рано призори нямаше жива душа. Само преди един час излезе от главния портал на затвора „Ила“ като свободен човек и първата му работа беше да дойде тук. На фона на белия сняг черните малки овални надгробни плочи приличаха на точки върху лист.

Тръгна по заледената алея със ситни предпазливи крачки. Понатрупа доста годинки, пък и отдавна не беше ходил по поледица. Спря пред съвсем малка паметна плоча с бели, неутрални букви под кръста.

Валентин Йертсен.

Никакви възпоминателни слова. Съвсем естествено. Никой не искаше да си спомня. Цветя също липсваха.

Свайн Фине извади птиче перце от джоба на палтото си, коленичи и го заби в снега пред плочата. Индианците от племето чероки поставяли орлово перо в ковчезите на покойниците. Докато лежаха в „Ила“, Свайн избягваше Валентин. Не по причината, поради която го избягваха другите затворници: Валентин ги плашеше до смърт. А защото Свайн Фине не искаше младият мъж да го познае. Завържеха ли контакт, това неминуемо щеше да се случи. В деня, когато Валентин пристигна в „Ила“, един поглед беше достатъчен на Свайн — същите тесни рамене и високия глас на майка му, точно каквато я помнеше Свайн от годежа им. Тя беше една от направилите опит да махнат плода, възползвайки се от кратките мигове, през които Свайн не беше нащрек. Затова той се настани неканен у тях и живя там, за да охранява потомството си. Всяка нощ тя лежеше до него, разтреперана и обляна в сълзи. Накрая роди момченцето в прелестна кървава баня в стаята. Свайн лично преряза пъпната връв с ножа си. Тринайсетото му дете. Седмият му син.

Стопроцентовата сигурност дойде не с узнаването на името на новия затворник, а когато научи подробности около присъдата му.

Свайн Фине стана.

Мъртъвците са си мъртъвци.

А живите — бъдещи мъртъвци.

Пое си дъх. Онзи човек се свърза с него. И събуди жаждата му, онази жажда, която Свайн мислеше, че годините са изцерили.

Свайн Фине вдигна очи към небето. Предстоеше слънцето да изгрее всеки момент. И градът щеше да се пробуди, да разтърка очи, да се отърси от кошмара за вилнелия през есента убиец; да се усмихне и да види как слънцето го огрява, в блажено неведение за предстоящото, в сравнение с което есента щеше да изглежда съвсем невинна прелюдия. Какъвто бащата, такъв и синът. Какъвто синът, такъв и бащата.

Полицаят. Хари Хуле. Беше там някъде.

Свайн Фине се обърна и тръгна. Крачките му станаха по-големи, по-бързи, по-уверени.

Чакаше го много работа.

 

 

Трюлс Бернтсен седеше на шестия етаж и наблюдаваше как червеното зарево на слънцето атакува възвишението Екебер. През декември Катрине Брат го премести от кучешката колиба в кабинет с прозорец. По принцип супер. Но задълженията му си останаха същите: да завежда в архива рапорти и постъпващи материали за разкрити и за замразени случаи. Имаше си причина да пристигне толкова рано на работа: при минус дванайсет градуса навън в службата беше по-топло, отколкото в апартамента. Пък и напоследък спеше лошо.

Съвсем закономерно през последните седмици постъпваха за архивиране предимно закъснели сигнали и недостоверни свидетелски показания за убийствата на Вампириста. Разни хора твърдяха, че преди няколко дни видели Валентин Йертсен. Сигурно бяха от онези, дето мислят Елвис за жив. ДНК тестовете на трупа предоставиха неопровержими доказателства, че убитият от Хари Хуле действително е Валентин Йертсен, но дори това не беше в състояние да убеди въпросните „очевидци“, че престъпникът не е измежду живите. За тях фактите се явяваха просто досадни пречки пред фиксидеите им.

Пречки пред фиксидеите им. Трюлс Бернтсен нямаше представа защо това изречение се загнезди толкова дълбоко в съзнанието му — особено като се има предвид, че мина през ума му, без да го произнесе на глас.

Посегна към следващия плик от купчината. Съгласно стандартната процедура беше разпечатан, а съдържанието му — прочетено от предходна инстанция. Върху плика стоеше логото на Фейсбук, клеймо, което показваше, че писмото е изпратено препоръчано, и заповед за архивиране, прикрепена с кламер. Под номера на делото пишеше само „Вампириста“, а под „Подготвил справката“ стояха името на Магнюс Скаре и неговият подпис.

Трюлс Бернтсен извади съдържанието на плика. Най-отгоре имаше писмо на английски. Трюлс не схвана всичко, но все пак му стана ясно, че се изпраща съдебна заповед за достъп до лична информация и приложенията представляват разпечатки от фейсбук профилите на всички жертви на Вампириста плюс от профила на Марте Рюд, все още в графата „безследно изчезнали“. Трюлс прехвърли страниците и забеляза, че част от тях са залепнали една за друга. Види се, Скаре беше прехвърлил изпратената информация само надве-натри. Донякъде нормално, защото случаят беше разрешен, а извършителят така и нямаше да седне на подсъдимата скамейка. Трюлс обаче с най-голямо удоволствие би смачкал фасона на този надут пуяк Скаре. Прегледа с кои лица бяха контактували жертвите във Фейсбук. С надежда търсеше съобщение от или към Валентин Йертсен или Александър Драйер, за да изобличи служебната немарливост на Скаре. Погледът му се плъзгаше по страниците, спираше само върху имената на подател и получател. В един момент приключи и въздъхна. Не се натъкна на пропуск. Единствените познати имена в списъците — освен тези на жертвите — бяха на двама-трима души, а му бяха познати, защото двамата с Вюлер ги разпитваха заради контактите им с жертвите и по телефона. Какво по-естествено от това, хора, поддържали връзка по телефона, като например Ева Долмен и Лени Хил, да общуват и посредством Фейсбук.

Трюлс напъха документите обратно в плика, стана и отиде до металната картотека. Издърпа най-горното чекмедже. Пусна го. И така няколко пъти. Харесваше му как плавно се плъзга с шум, подобен на тракане на товарен влак. По едно време рязко спря чекмеджето, преди да се е прибрало.

Погледна плика.

Долмен, не Хермансен.

Разтърси се из чекмеджето, докато намери папка с разпити на лицата от телефонните списъци. Извади я и заедно с плика я отнесе до бюрото. Прелисти разпечатките. Откри името. Лени Хел. Трюлс беше запомнил точно това име, защото отначало то му навяваше асоциации с Леми. По телефона разговаря с човек, звучащ като изтормозен пъзльо — така трепери гласът на мнозина — независимо колко невинни са — чуят ли, че им звънят от полицията. И така, Лени Хел, излизаше, си бе разменил съобщения с Ева Долмен. Жертва номер две.

Трюлс отвори папката с разпитите. Откри протокола от разпита на Лени Хел — лично той го беше провел — и от разговора със собственика на пица-грил „Онебю“. Беше приложена и неизвестна на Трюлс бележка. В нея Вюлер съобщаваше, че ленсманската служба в Нитедал гарантира за благонадеждността на Лени и на собственика на пицарията, който потвърдил, че в часовете непосредствено преди и след убийството на Елисе Хермансен Лени се е намирал в неговия ресторант.

Елисе Хермансен. Жертва номер едно.

Поводът да разпитат Лени всъщност бяха няколкото му обаждания до телефона на Елисе Хермансен. Да, ама въпросният Лени явно се бе свързал по Фейсбук и с Ева Долмен. Ето ти го гафа. Гафът на Магнюс Скаре. А вероятно и гафът на Лени Хел. Освен ако, разбира се, всичко не се свеждаше до чиста случайност. Необвързан мъж си търси приятелка в един и същи географски район във все пак рядко населена малка страна. Историята познава и по-невероятни съвпадения. Случаят вече беше разкрит. Какво повече да му умуваш. Да, но от друга страна… Вестниците продължаваха да пишат за Вампириста. В САЩ Валентин Йертсен се беше сдобил с малък мракобесен фенклуб, а някой беше откупил правата да опише в книга и да екранизира житейската му история. Вярно, Вампириста бе слязъл от челните страници, но какво пречеше скоро да се завърне? Трюлс Бернтсен вдигна телефона. Извика номера на Мона До. Прикова го с поглед. После стана, грабна якето си и тръгна към асансьора.

 

 

Мона До лежеше със затворени очи и свити лакти. Напрегна мускули и изтласка гирите. Работеше за гръдна мускулатура. Представяше си как разперва криле и полита с изпънати нагоре ръце над парка „Фрогнер“, над Осло. Как вижда всичко като на длан. Абсолютно всичко.

И им показва на какво е способна.

Изгледа документално предаване за любимия си фотограф Дон Маккълин. Наричаха го хуманитарен военен репортер, защото в творчеството си разкриваше най-отблъскващите черти на човечеството, за да подтикне зрителя към размисъл и душевен разбор, а не към радостни потръпвания. Мона се затрудняваше да каже същото за себе си. Направи й впечатление, че във филма, тенденциозно възхваляващ фотографа, не се споменава една ключова дума. Амбиция. Маккълин беше най-добрият и несъмнено се бе натъквал на хиляди свои почитатели между отделните си битки — схващани и в смисъла на професионални борби, и на въоръжени стълкновения. Млади колеги, жадуващи да станат като него и запознати с легендите за фотографа, останал при войниците в Хюе по време на офанзивата Тет, бяха чували и за приключенията му в Бейрут, Биафра, Конго, Кипър. Във филма се разказваше историята на фотограф, зависим от най-пристрастяващата дрога за човека — признанието и вниманието — и въпреки това не се споменаваше нито дума какво го мотивира да се подлага на жестоки изпитания, да поема безумни рискове, каквито никога не би поел без нужната амбиция; а на моменти е поемал дори риск да извърши същите престъпления, които документира — и всичко в името на перфектната снимка, на сензационния репортаж.

Мона се съгласи да се заключи в клетка и да чака Вампириста, без да съобщи в полицията и пренебрегвайки възможността да спаси човешки живот. Да, мислеше си, че престъпникът я наблюдава, но дори и да беше вярно, пак имаше начини да предупреди органите на реда. Листче, дискретно бутнато по масата към Нора. Мона обаче си втълпи, че е принудена да приеме условията, поставени от Вампириста. Съвсем в духа на фантазиите на Нора как прави секс с Хари Хуле, а привидно симулира нежелание. Искаше го, разбира се — признанието, славата, да види възхищението в очите на младите си колеги, когато застане на трибуната и изнесе благодарствена реч по случай присъждането на приза „Журналист на годината“. Представяше си как скромно заявява, че не е нищо повече от трудолюбиво момиче от малък северен град, на което късметът се е усмихнал. А после как доста по-нескромно започва да разказва за детството си, за тормоза в училище, за реванша и за амбициите. Да, на всеослушание щеше да говори за амбициите си. Нямаше да се побои да изрече нещата в прав текст. Че иска да полети. Да полети.

— Май ти идват твърде леки.

Гирите й натежаха. Отвори очи и видя как две ръце ги натискат надолу. Мъжът стоеше точно зад нея. В голямото огледало отпред Мона изглеждаше като четириръкия индийски бог Ганеша.

— Давай, още два пъти — прошепна гласът в ухото й.

Позна го. Полицаят. Той вдигна глава и тя видя лицето му в огледалото над своето. Той се усмихваше. Сини очи под светъл перчем. Бели зъби. Андерш Вюлер.

— Какво правиш тук? — попита Мона и забрави да си изпъне ръцете, но въпреки това имаше чувството, че лети.

 

 

— Какво правиш тук? — попита Йойстайн Айкелан и постави халбата пред клиента на барплота.

— Моля?

— Не питам вас, а него — Йойстайн посочи с палец над рамото си висок, късо подстриган мъж, вмъкнал се зад бара. Тъкмо сипваше вода и кафе в джезве.

— Втръсна ми от нескафе — отвърна Хари.

— От друго ти е втръснало. От почивката и от раздялата с любимия ти бар. Сещаш ли се какво е това парче?

Хари спря и се заслуша в музиката.

— Не мога да го позная, преди да чуя изпълнителя.

— Изобщо няма да чуеш глас, ето това е най-якото — отвърна Йостайн. — Тейлър Суифт, „1989“.

Хари кимна. Спомни си, че Суифт или звукозаписната й компания бяха отказали да качат албума й в „Спотифай“ и като компромисен вариант пуснаха в платформата версия без вокал.

— С теб не бяхме ли на едно мнение, че днешните вокалисти трябва да са жени над петдесет?

— Не ме ли чу какво казах? В цялото парче тя изобщо не се обажда, Хари.

Хари се отказа да оспорва логиката на Йойстайн.

— Днес клиентите са подранили.

— Заради крокодилските наденички — поясни Йойстайн и посочи дългите пушени наденици, окачени над барплота. — През първата седмица явно им се струваше някак екзотично, но започнаха да се връщат и да си поръчват пак. Дали да не прекръстим бара на „Алигатора Джо“, „Евърглейдс“ или…

— На мен „Джелъси“ ми харесва.

— Добре, добре, просто се опитвам да измисля нещо оригинално. Някой ще ни отмъкне идеята.

— Още преди това ще ни хрумне някоя нова.

Хари сложи джезвето върху котлона и се обърна. В заведението влезе познато лице.

Хари скръсти ръце, докато въпросният посетител изтупваше снега от ботушите си и се взираше през помещението.

— Всичко наред ли е? — попита Йойстайн.

— Май не. Гледай кафето да не завира.

— Голям специалист стана и ти по турско кафе.

Хари излезе иззад бара и се приближи до мъжа. Той си беше разкопчал палтото.

— Хуле…

— Бернтсен…

— Нося ти нещо.

— Защо?

— Не искаш ли първо да разбереш какво е? — засмя се Бернтсен.

— Само ако отговорът на първия ми въпрос ми се види задоволителен.

Хари забеляза как Трюлс Бернтсен се опита да докара равнодушна усмивка, но не сполучи. Преглътна с мъка. Пък и сипаничавата му мутра беше пламнала. Е, зачервеното му лице можеше да се дължи и на студа отвън.

— Ти си пълен кретен Хуле, но веднъж ми спаси живота.

— Не ме карай да съжалявам. Изплюй камъчето.

Бернтсен извади тесте документи изпод палтото си.

— Леми… така де, Лени Хел е контактувал и с Елисе Хермансен, и с Ева Долмен. Ще видиш от тези разпечатки.

— Сериозно? — Хари огледа протегнатата към него жълта картонена папка, опасана с ластик. — Защо не занесеш материалите на Брат?

— Защото за разлика от теб тя си пази местенцето. Ще ги покаже на Микаел.

— Е, и?

— Следващата седмица той поема министерски пост. Няма да иска неприятности на финалната права.

Хари огледа изпитателно събеседника си. Отдавна му беше станало ясно, че Бернтсен не е толкова тъп, колкото понякога дава вид.

— Искаш да кажеш, че Белман ще възпрепятства евентуално преразглеждане на случая?

— Убийствата на Вампириста насмалко да осуетят плановете му за издигане — сви рамене Бернтсен. — Но вместо това разследването се превърна в един от най-големите му професионални успехи. Да не е луд да допусне нещо да компрометира създаденото впечатление.

— Мхм. Връчваш тези документи на мен, защото се опасяваш, че иначе ще попаднат в чекмеджето на главния секретар.

— Не в чекмеджето, а по-скоро в шредера, Хуле.

— Добре. Но така и не отговори на въпроса ми. Защо?

— Ти глух ли си? Шредерът!

— И какво ти пука на теб, Трюлс Бернтсен? Само не се опитвай да ме баламосваш. Ясен си ми като бял ден.

Трюлс изсумтя нещо.

Хари чакаше.

Бернтсен го погледна, отвърна очи и разтъпка краката си, все едно по тях още имаше полепнал сняг.

— Не знам — призна накрая той. — Честна дума, нямам представа. Помислих си, нека Магнюс Скаре да отнесе едно яко конско, задето си е свършил работата през пръсти, но май и това не е истинската причина. Самият аз не съм сигурен. Струва ми се, че искам само да… не, мамка му, и представа си нямам — той се прокашля. — Щом не ти се занимава, просто ще прибера книжата обратно в картотеката, пък ако ще да изгният там, все ми е тая.

След като Трюлс си тръгна от бара, Хари избърса влагата от прозореца и го проследи с поглед. Бернтсен вървеше с наведена глава под острата зимна светлина. Дали Хари се заблуждаваше, или Бернтсен наистина току-що показа симптоми на донякъде доброкачествената болест, наречена „полицейска непримиримост“?

— Какво носиш? — полюбопитства Йойстайн, когато Хари се върна зад бара.

— Полицейско порно — Хари шляпна жълтата папка върху плота. — Разпечатки, разпити…

— По случая с Вампириста ли? Не го ли разкрихте?

— Разкрихме го, но останаха някои дребни неясноти. Чиста формалност. Не чуваш ли, че кафето кипи?

— А ти не чуваш ли, че Тейлър Суифт не пее?

Хари отвори уста да отвърне нещо, но вместо това чу собствения си смях. Обичаше го този смахнат Йойстайн. Обичаше този бар. Наля в две чаши от злополучното кафе и започна да барабани с пръсти в ритъма на „Welcome То Some Pork“ върху папката. Заплъзга очи по страниците, докато си мислеше, че стига да не й додява с молби и да прояви търпение, Ракел ще се навие.

Внезапно погледът му се закова намясто.

Ледът под краката му се пропука.

Сърцето му заби учестено.

И ти ще се хванеш в капана.

— Какво има? — попита Йойстайн.

— В смисъл?

— Ами изглеждаш, все едно си… така де…

— … видял призрак? — предположи Хари и прочете пак, за да е сигурен.

— Не.

— А как изглеждам?

— Като… прогледнал.

Хари вдигна глава от книжата. И усети как онова безпокойство отшумя.

 

 

— Ограничението е шейсет — предупреди Хари. — А пътят е хлъзгав.

Олег леко отпусна педала за газта.

— Ами карай ти. Имаш кола, имаш и книжка.

— Вие двамата с Ракел сте по-добри зад волана — Хари примижа срещу слънцето, отразяващо се в заснежените ниски хълмисти склонове.

— Тогава защо не помоли мама да те закара?

— Помислих си, че ще ти е полезно да добиеш впечатление какво е ленсманска служба. Нищо чудно някой ден да работиш на такова място.

Олег натисна спирачка пред задните колела на трактор, изпод които хвърчеше сняг, докато веригите му пееха по асфалта.

— Искам да работя в Отдела за борба с насилието, не на село.

— Че какво му е на селото? Пък и този ленсмански пост е само на половин час от Осло.

— Подадох документи за курса на ФБР в Чикаго.

— Щом си толкова амбициозен, две-три години като ленсман няма да те стреснат — усмихна се Хари. — Тук завий наляво.

— Ими — представи се внушителният, добродушен на вид мъж пред вратата на ленсманския пост, който се помещаваше в една сграда със социалното ведомство. Свежият му загар наведе Хари на мисълта за зимна почивка на Гран Канария, макар че това вероятно се дължеше на предразсъдъци по отношение ваканционните предпочитания на жителите на Нитедал, чиито имена окончават на „и“.

Хари стисна ръката му.

— Благодаря за отделеното време, Ими. Даваме си сметка, че те безпокоим в почивен ден. Това е Олег, курсант в Полицейската академия.

— Прилича ми на бъдещ ленсман — Ими измери с поглед 190-сантиметровия младеж. — За мен е истинско удоволствие да ме посети не кой да е, а самият Хари Хуле. По-скоро вие ще си изгубите времето, не аз, опасявам се.

— Защо?

— От телефонния ни разговор разбрах, че Лени Хел не ви е вдигнал. Докато пътувахте за насам, поразпитах тук-там. Непосредствено след проведения разпит с него е заминал, оказва се, за Тайланд.

— Кой ви каза?

— Предупредил съседите и редовните си клиенти, че ще отсъства известно време. Сигурно си е взел тайландски номер, но не го е дал на никой от хората, с които говорих. Нито номера, нито адреса, където е отседнал в Тайланд.

— Явно е чудак?

— Може да се каже.

— Има ли семейство?

— Ерген е. Единствено дете. Още живее в дома на родителите си. След смъртта им обитава сам Свинарника.

— Какво е това?

— Така е известна къщата сред местните. Семейство Хел са потомствени свиневъди. Посъбрали пари и преди стотина година построили малко нетипична триетажна къща ей там горе. Явно хората са сметнали, че такъв палат е прекалено претенциозен за свинари, затова го нарекли Свинарника — засмя се ленсманът. — Не се мисли за повече от другите, нали така гласи прословутата максима?

— Мхм. Според вас какво ще прави толкова време в Тайланд Лени Хел?

— Ами какво може да прави там човек като него?

— Не го познавам, вие кажете.

— Свестен пич е. Умен, компютърен инженер. Работи на свободна практика от дома си. Ако се развали някой компютър, викаме него. Не пие, не се друса, не се занимава с глупости. Доколкото знам, взема добри пари. Но никак не му вървеше с нежния пол.

— По-конкретно?

Ими огледа парата, която се виеше от устата му.

— Голям студ е, момчета. Да влезем за едно кафе? — предложи той. — Подозирам, че Лени е заминал за Тайланд да си търси жена — каза Ими, докато наливаше шварцкафе в две бели керамични чаши с надпис „Социална служба“. После сипа и на себе си в своята фен чаша на отбора „Лилестрьом“. — В Норвегия не успя да се вреди при толкова силна конкуренция.

— Ясно.

— Както казах, Лени си е вълк единак. Саможив е, мълчаливец. И, естествено, не е магнит за нежния пол. Освен това е много ревнив, горкият. Доколкото знам, не е посегнал дори на буболечка — камо ли на жена, но веднъж постъпи оплакване от дама, защото Лени започнал да й досажда.

— Един вид, сексуален тормоз?

— Затрупал я с есемеси и цветя въпреки категоричния й отказ да си има работа с него. Вечер я причаквал пред службата й. Тя ясно му заявила, че не желае да й се мярка пред очите. И той действително престанал да се появява, но жената започнала да намира предметите в дома си не там, където ги била оставила. Затова се свърза с нас.

— И е предполагала, че Лени се е вмъквал в дома й?

— Привиках го на разговор. Той отрече. После работата се замълча.

— Лени Хел разполага ли с триизмерен принтер?

— Какво е това?

— Устройство, с което могат да се изработват дубликати на ключове.

— Нямам представа. Напълно възможно е. Нали е компютърджия.

— Споменахте и че бил ревнив. Колко ревнив? — попита Олег и двамата мъже се обърнаха към него.

— По десетобалната скала ли? — попита Ими. Хари не успя да прецени доколко въпросът на ленсмана е ироничен и доколко — сериозен.

— Чудя се дали става дума за патологична ревност — Олег хвърли колеблив поглед към Хари.

— Какво всъщност ме пита това момче, Хуле? — Ими отпи шумно от чашата си в канареножълто. — Дали Лени е убил някого ли?

— Както споменах и по телефона, в момента доизясняваме и последните въпросителни около случая с Вампириста, а Лени доказано е контактувал с две от жертвите.

— Но убийствата е извършил Валентин Йертсен, нали? Или са възникнали съмнения?

— Около личността на убиеца не витаят никакви съмнения. Просто исках да поговоря с Лени Хел за двете жени. Надявах се да изникне нещо ново. Видях на картата, че живее едва на няколко километра оттук, и си казах, ще се отбия да го поразпитам, че да ми е мирна главата.

Ленсманът погали с едрата си длан емблемата на футболния клуб, щампована върху чашата.

— Във вестника пишеше, че вече си преподавател, не следовател.

— И аз като Лени съм на свободна практика.

Ими скръсти ръце. Левият ръкав на ризата му се надигна и откри на показ избледняла татуировка на женско тяло.

— Добре, Хуле. Както и сам се досещаш, из тукашния район не се случва кой знае какво. И слава богу. След като с теб се чухме, реших не просто да врътна няколко телефона, а лично да отскоча до къщата на Лени. Стигнах само донякъде обаче. Свинарника се намира в края на горски път. На километър и половина от къщата на Лени снегът изведнъж става половин метър — и отстрани, и по пътя. Няма следи нито от автомобилни гуми, нито от човешки крак. Само лосове, лисици… Вероятно някой и друг вълк. Схващаш ли? От седмици там не се е вясвала жива душа, Хуле. Ако толкова държиш да намериш Лени, купи си самолетен билет за Тайланд. Патая е популярна дестинация за мераклиите да се уредят с тайландско гадже, поне така съм чувал.

— Моторна шейна — каза само Хари.

— А?

— Ако утре се върна със заповед за обиск, ще ми осигуриш ли моторна шейна?

Хари забеляза как доброто настроение на ленсмана бързо-бързо помръкна. Навярно си беше представял лафче на чаша кафе и как показва на столичната полиция, че и в провинцията знаят как се работи ефективно. А вместо това столичаните се надсмиваха над преценките му и го караха да им набави моторна шейна, все едно им е някакъв снабдител.

— За километър и половина не ти трябва моторна шейна — възрази Ими и подръпна загорелия си на слънцето нос, чиято кожа вече бе започнала да се бели. — Вземи си ските, Хуле.

— Нямам. И така — искам моторна шейна и човек, вещ да я управлява.

Настъпилата тишина се проточи сякаш цяла вечност.

— Видях, че момчето кара колата — Ими наклони глава. — Да не би да нямаш книжка, Хуле?

— Имам, но преди време предизвиках произшествие и мой колега загина — Хари вдигна чашата и я пресуши. — Не ми се ще да се повтаря. Благодаря за кафето и до утре.

— Какво ти става? — попита Олег, докато чакаха с включен мигач удобна възможност да се влеят в движението по главния път. — Човекът се отзова в почивен ден, а ти започваш да го работиш най-безцеремонно.

— Така ли направих?

— Да.

— Мхм. Дай ляв мигач.

— Осло е надясно.

— А според джипиеса пица-грил „Онебю“ е на две минути оттук вляво.

 

 

Собственикът на заведението се представи като Томи. Избърса си пръстите в престилката и огледа щателно снимката, която Хари протегна към него.

— Възможно е, но не помня как точно изглеждаше познатият на Лени. Помня само, че вечерта, когато убиха онази жена в Осло, Лени беше тук в компанията на някакъв мъж. Той е вълк единак, винаги е сам и рядко се отбива в заведението. Точно по тази причина съм запомнил коя вечер е идвал и още през есента го казах на полицията.

— Мъжът на снимката се казва Александър или Валентин. Случайно да сте чули Лени да се обръща към събеседника си с някое от тези имена?

— Изобщо не се сещам да съм ги чул да разговарят. През въпросната вечер хвърчах между масите. Сервирах сам, а жена ми беше в кухнята.

— Кога си тръгнаха?

— А сега де. Разделиха си една „Кнют Специал“ XXL с пеперони и шунка.

— Значи друго почти не помните, но не сте забравили каква пица са си поръчали?

Томи се ухили и потупа слепоочието си с показалец.

— Поръчайте си пица сега, върнете се след три месеца и ме питайте каква е била. Ще вечеряте на цени с отстъпка, каквато давам на ленсманската служба. Всички блатове са нисковъглехидратни и са приготвени с ядки.

— Изкушаващо, но оставих сина ми да ме чака в колата. Благодаря ви за съдействието.

— Моля, моля.

 

 

Олег направляваше колата в рано падналия здрач.

И двамата мълчаха, всеки потънал в мислите си.

Хари разигра хронологията наум и направи някои сметки. Излизаше, че е напълно възможно Валентин да е хапнал пица с Лени, а после да е убил Елисе Хермансен в Осло. Поне чисто хипотетично времето би му стигнало.

Тир в насрещното платно профуча покрай тях с толкова висока скорост, че колата се разтресе.

Олег се прокашля.

— Как възнамеряваш да издействаш заповед за претърсване?

— Защо?

— Първо на първо, ти на практика не си служител в Отдела за борба с насилието. Второ на второ, не разполагаш с достатъчно основания да поискаш синя бюлетина.

— Така ли?

— Така — ако съм усвоил добре материала от лекциите.

— Да чуем — усмихна се Хари.

Олег понамали скоростта.

— Налице са неопровержими доказателства, че Валентин Йертсен е убил няколко жени. Лени Хел се е срещнал с две от тях. Този факт сам по себе си не е причина съдът да разреши на полицията да нахлуе в дома на Лени Хел, докато той е на почивка в Тайланд.

— Съгласен. Трудно ще издействаме съдебна заповед с толкова слаба мотивировка. Карай към Грини.

— Защо към Грини?

— Ще ми се да си поговорим с Халстайн Смит.

— Днес съм обещал на Хелга да готвим заедно.

— Ще го поразпитам за проявите на патологичната ревност. Ще готвите заедно, казваш? Няма проблем, ще стигна до Грини и на собствен ход.

— Грини ми е почти на път. Идвам и аз.

— Върви да готвиш с Хелга, Олег. Сигурно ще се позабавя при Смит.

— Свърши тя вече! Да не беше ми казвал, че мога да дойда.

Олег натисна газта, изнесе се вляво, изпревари един трактор и включи дългите светлини.

Изминаха следващия участък в мълчание.

— Шейсет — Хари набираше нещо на телефона си.

— И се хлъзга — добави Олег и отпусна педала за газта.

— Вюлер търся. Хари Хуле съм. Дано те намирам да скучаеш вкъщи… Охо?… Ще се наложи да обясниш на тази очарователна дама, която и да е тя, че се налага да помогнеш с някои сведения на един поодъртял, но легендарен полицай.

 

 

— Патологична ревност — повтори Халстайн Смит и огледа ентусиазирано двамата си току-що пристигнали гости. — Интересна тема. — Но наистина ли сте били толкова път само за да говорим за това? Темата не е ли по-скоро по специалността на Ауне?

Олег кимна, явно съгласен.

— Исках да поговорим и защото долових някакво колебание у теб.

— В какъв смисъл колебание?

— Вечерта, когато Валентин нахлу в дома ти, ти каза, че той е знаел.

— Какво е знаел?

— Именно това не го уточни.

— Бях в шок, изговорих куп глупости.

— Не. За пръв път онази вечер те видях изключително пестелив с думите, Смит.

— Чу ли, Мей? — засмя се Халстайн Смит към дребната жена, която им наливаше чай.

Тя кимна с усмивка, взе си чаша и отнесе каната в дневната.

— Значи, казал съм „той е знаел“ и ти си го разтълкувал като вербална проява на съмнение?

— В репликата ти долових някаква неяснота, Смит. Един вид, не проумяваш откъде Валентин е разполагал с определена информация. Греша ли?

— Не знам, Хари. Що се отнася до подсъзнанието ми, ти би отговорил по-успешно от мен. Неслучайно се нарича подсъзнание. Впрочем защо ме питаш за тази реплика?

— Защото се появи човек, на бърза ръка заминал за Тайланд. Накарах Вюлер да провери. Въпросният човек обаче не фигурира в нито един списък с пасажери на борда на самолети за Тайланд през периода, когато се предполага, че е заминал. През последните три месеца дебитната и кредитната карта на това лице не са били използвани нито веднъж за разплащания — нито в Тайланд, нито където и да било по света. И още нещо, не по-малко интересно. Вюлер откри името му в списъка с купувачите на триизмерни принтери през последната година.

Смит отмести поглед от Хари и се загледа през кухненския прозорец. Снегът разстилаше меката си блещукаща пухена завивка върху притъмнелите околни полета.

— Валентин знаеше къде се намира кабинетът ми. Това вложих в онези мои думи.

— Тоест, знаел е адреса ти?

— Не, не само адреса. От портата той се насочи право към обора. Знаел е не само, че там съм си оборудвал кабинет, а и че имам навика да стоя в този кабинет до посред нощ.

— Просто е забелязал светещия прозорец.

— От портата той не се вижда. Елате, ще ви покажа нещо.

Спуснаха се към обора. Смит отключи кабинета си, влязоха, той пусна компютъра.

— Пазя всички записи от охранителните камери. Трябва ми само малко време да се ориентирам в датите — започна да пише нещо на клавиатурата.

— Готина рисунка — Олег посочи човека прилеп на стената. — Зловеща работа.

— Алфред Кубин — просветли го Смит. — „Вампирът“. Баща ми имаше цял албум с графики на Кубин. Докато другите младежи ходеха на кино да гледат тъпи филми на ужасите, аз разглеждах албума. За жалост Мей не ми дава да окачвам творби на Кубин в къщата. Докарвали й кошмари. Като заговорихме за кошмари, ето го записа с Валентин.

Смит посочи екрана. Хари и Олег се надвесиха над рамото му.

— Сега го виждате как влиза в обора. Забелязвате ли колко е целеустремен; сякаш е наясно точно къде отива? Как така се ориентира в обстановката? Няколкото сеанса, които изкара с мен, проведохме не тук, а в офис под наем в центъра.

— Тоест, смяташ, че някой го е осведомил предварително?

— Да. От самото начало на този случай разни аспекти ме смущаваха. По принцип вампиристите не притежават способността да планират така старателно ходовете си, за каквото говореха всички тези убийства.

— Мхм. В дома на Валентин не намерихме триизмерен принтер. Възможно е негов съучастник да е принтирал дубликатите. Човек, преди това изработвал за лична употреба дубликати на ключове, за да се вмъква в домовете на жени, които са го отхвърлили, пренебрегнали, продължили са напред и са се срещали с други мъже.

— С мъже, които го превъзхождат.

— И така, става дума за ревност. С патологични измерения — заключи Хари. — Иначе човекът не би настъпил и мравка. А когато не можеш да настъпиш и мравка, ти трябва някой по-настъпателен от теб, та той да влезе в ролята на изпълнител, щом на теб не ти стиска.

— Убиец — кимна бавно Смит.

— Човек, склонен да убива заради самия акт на умъртвяването. Валентин Йертсен. И така, единият подбира подходяща почва за изява, другият я оползотворява. Импресарио и артист.

— Божичко — Смит прокара длани по бузите си. — Най-после дисертацията ми започва да придобива логика.

— В какъв смисъл?

— Бях на конференция в Лион. Изнесох лекция за убийствата на Вампириста. Макар колегите ми да са въодушевени от епохалните открития в научната ми работа, непрекъснато им обръщам внимание, че в дисертацията ми има един недостатък, който я прави негодна да бъде обявена за революционна. А именно: извършителят на тези убийства и очертаният от мен профил на типичния вампирист съществено се разминават.

— Как си описал типичния вампирист?

— Като човек с шизофрении и параноидни прояви, който с непреодолимата си жажда за кръв изтребва най-достъпните и най-лесните жертви; който не би бил в състояние да извърши убийство, изискващо толкова планиране и търпение. А деянията на Вампириста чертаят профил на убиец с подход на инженер.

— Един мозък — отсече Хари. — Идва при Валентин, принудително преустановил активността си, защото при всяко излизане от укритието си рискува полицията да го залови. Мозъкът предлага на Валентин ключове за апартаменти на жени, живеещи сами. Предоставя му снимки, сведения за навиците им, кога излизат и кога се прибират по домовете си — цялата информация, нужна на Валентин, за да напада тези жени, без да се излага на опасност. Как да откаже такова предложение?

— Перфектната симбиоза — кимна Смит.

Олег се прокашля.

— Кажи — подкани го Хари.

— Полицията от години издирва Валентин без успех — подхвана младежът. — Как тогава Лени Хел е успял да се свърже с него?

— Уместен въпрос — похвали го Хари. — Със сигурност не са се запознали в затвора. Досието на Лени Хел е чисто като сълза.

— Какво каза? — попита Смит.

— Чисто като сълза.

— Не, името повтори, името.

— Лени Хел. Говори ли ти нещо?

Халстайн Смит мълчеше и се взираше с отворена уста в Хари.

— О, мамка му — прошепна Хари.

— Какво? — не разбра Олег.

— Били са пациенти на един и същи психолог — поясни Хари. — Валентин Йертсен и Лени Хел са се запознали в чакалнята на психолога. Така ли е, Халстайн? Опасността от извършването на още убийства те освобождава от задължението да пазиш лекарска тайна.

— Вярно е, преди време Лени Хел беше мой пациент. Приемах го тук и той знае за навика ми да работя в обора до късно през нощта. Но не е възможно с Валентин да се засекли тук, защото терапията на Йертсен провеждах в кабинета ми в града.

Хари се наведе напред на стола.

— Допускаш ли Лени Хел да е бил инициаторът на тези убийства, а Валентин Йертсен — просто извършител? Подтикван от пристъпи на патологична ревност, Хел посочва на Йертсен жертвите — все жени, отрязали му квитанцията.

Халстайн Смит си потърка замислено брадичката с два пръста. Кимна.

Хари се облегна на стола. Загледа се в стопкадъра на компютърния екран: раненият Валентин излиза от обора. Стрелката на везната, на влизане отчела 74,7 килограма, сега показваше 73,2. Значи, върху пода на кабинета се бе излял килограм и половина кръв. Всичко бе елементарна аритметика. Този път сметката излизаше. Валентин Йертсен плюс Лени Хел. Равно на злодейски тандем.

— Сега вече случаят непременно трябва да бъде преразгледан — заключи Олег.

 

 

— Няма да стане тая работа — отсече Гюнар Хаген и погледна часовника.

— Защо? — Хари даде знак на Нина да му донесе сметката.

— Защото случаят е разкрит — въздъхна началникът на Отдела за борба с насилието — и защото изложената от теб версия е силно конспиративна. Нищо повече от разни случайни съвпадения — Лени Хел си бил разменил няколко съобщения с две от жертвите — и неподплатени догадки — Валентин имал вид, че знае къде отива! Тази история ми прилича на фантасмагориите, изфабрикувани от журналисти и писатели, как Кенеди, видите ли, бил убит от ЦРУ, а истинският Пол Маккартни бил мъртъв. Случаят с Вампириста все още е във фокуса на общественото внимание и ако възобновим разследването, базирайки се на подобни плитки съображения, ще станем за смях.

— Това ли те притеснява, шефе? Да не станеш за смях в очите на обществото?

Гюнар Хаген не успя да сдържи усмивката си.

— Начинът, по който ме наричаш „шефе“, винаги ме е карал да се чувствам нелепо, Хари. Защото на всички винаги е било ясно, че на практика ти командваш парада. Приемах го и не се противопоставях. Всички играехме по твоята свирка, защото ти постигаше резултати. Но този случай е затворен. Със здраво завинтен капак.

— Съзирам дългата ръка на Микаел Белман. Не иска да рискува да си опетни имиджа точно преди да се настани в министерското кресло.

Хаген сви рамене.

— Благодаря за поканата да изпием по едно късно кафе събота вечер, Хари. Как сте вкъщи?

— Добре. Ракел е в отлично здраве. А Олег току-що отиде да готви с приятелката си. Как са нещата при теб и колегите?

— И при нас са добре. Катрине и Бьорн си купиха къща, навярно знаеш.

— Не, за пръв път чувам.

— Бяха си дали кратка почивка един от друг, но сега явно са решили да се хвърлят ва банк. Катрине е бременна.

— Стига бе.

— Съвсем сериозно. Чакат бебето през юни. Животът продължава.

— За някои продължава — Хари подаде на Нина банкнота от двеста крони и тя мигновено му отброи рестото. — За други — не. В „Скрьодер“ например не помръдва.

— Виждам. Мислех, че физическите пари вече са платежно средство, излязло от обращение.

— За друг вид застой говорех. Благодаря ти, Нина.

Хаген изчака сервитьорката да се отдалечи.

— Затова, значи, настоя да се срещнем тук? За да ми напомниш. Да не мислиш, че съм забравил?

— Не. Но преди да разберем какво се е случило с Марте Рюд, случаят не е приключен. Нито за семейството й, нито за персонала в „Скрьодер“, нито за мен. И за теб не е приключен, виждам го в очите ти. Пределно ясно ти е, че ако Микаел Белман е затегнал капака толкова здраво, че да не мога да го отвъртя, ще строша буркана.

— Хари…

— Чуй ме. Нужна ми е само заповед за претърсване и да ми дадеш правомощия на временно разследващ — и ще разнищя докрай тази последна загадка. После обещавам да спра. Моля те само за тази услуга, Гюнар. И приключвам.

— Гюнар, а? — Хаген повдигна рунтавата си вежда.

Хари сви рамене.

— Сам го каза: вече не си ми началник. Е, какво решаваш?

— Подобна стъпка от моя страна влиза в остро противоречие с разпоредбите на главния секретар.

— И ти като мен не дишаш Белман. След няколко дни вече няма да ти е шеф. Стига, Гюнар. Винаги си бил привърженик на добросъвестната, обстойна полицейска работа.

— Нали си даваш сметка, че това звучи като четкане, Хари?

— И?

Хаген въздъхна тежко.

— Нищо не обещавам, но ще си помисля, става ли? — той стана и си закопча палтото. — В зората на следователската ми кариера ми дадоха един много ценен съвет: ако искаш да оцелееш, научи се къде да спреш.

— Полезен съвет, безспорно — Хари поднесе чашата към устните си и вдигна поглед към Хаген. — Ако човек непременно държи да оцелее.

Трийсет и пета глава

Неделя преди обяд

— Ето ги — посочи Хари на Халстайн Смит, който натисна спирачка и спря пред двамата мъже, застанали насред горския път със скръстени ръце.

Слязоха от колата.

— Бррр — Смит пъхна ръце в джобовете на разноцветното си сако. — Прав се оказа. Трябваше да се облека по-дебело.

— Сложи си я — Хари свали от главата си черната вълнена шапка с избродиран на нея череп с кръстосани кости — неофициалната емблема на немския отбор „Занкт Паули“.

— Благодаря — Смит я нахлупи ниско над ушите си.

— Добър ден, Хуле — поздрави ленсманът. Зад него, на мястото, където горският път вече ставаше непроходим с обикновено превозно средство, чакаха две моторни шейни.

— Добър да е — Хари си свали слънчевите очила. Блясъкът от отразяващата се в снега светлина запари в очите му. — И благодаря, че успя да организираш нещата за такъв кратък срок. Това е Халстайн Смит.

— Няма нужда да ми благодариш. Просто си изпълнявам служебните задължения — ленсманът кимна към мъж, облечен в същия синьо-бял работен гащеризон като него. Двамата приличаха на възпитаници на детска градина с повишен хормон на растежа. — Артур, ти качи господин Смит.

Хари гледаше как шейната с психолога и другия служител се изгуби нагоре по пътя. Бръмченето раздра студения ясен въздух като електрическа резачка.

Ими възседна дългата шейна и се прокашля. После натисна стартера.

— Ще разрешите ли местният ленсман да кара?

Хари си сложи очилата и седна зад него. Снощи проведоха съвсем кратък телефонен разговор.

— Да, моля.

— Хари Хуле се обажда, Ими. Взех нужното. Утре ще можеш ли да осигуриш шейни и да ни заведеш до къщата?

— Тъй вярно.

— Ще бъдем двама.

— Как издейства запов…

— В единайсет и половина?

Пауза.

— Става.

Шейната на Хари и ленсмана се движеше по коловоза, издълбан от първата. Сред разпръснатите къщи в долината под тях слънчевата светлина току проблясваше в прозорци и във високите покриви на готическите църкви. Навлязоха в гъста борова гора, която не пропускаше слънчевите лъчи, и температурата падна рязко. Съвсем се срина, когато се спуснаха в падина, откъдето минаваше коритото на заледена река.

Макар пътуването да трая едва три-четири минути, спирайки пред обледенена ограда, зъбите на Хари вече тракаха. Пред тях стоеше затворена порта от ковано желязо, затрупана със сняг.

— Ето ти го Свинарника — посочи ленсманът.

На трийсет метра зад портата се издигаше голяма, запусната триетажна съборетина, обградена от всички страни с високи смърчове. Ако дървените стени някога са били боядисани, боята отдавна бе избледняла и сградата тънеше в нюанси на сивото и сребристосивото. Завесите зад прозорците приличаха на груби чаршафи или платна.

— Мрачно място за строеж на къща — подметна Хари.

— Три етажа в готически стил — кимна Смит. — Накърнява общоприетия архитектурен облик, нали?

— Семейство Хел нарушаваха множество неписани норми. Виж, закона — никога — уточни ленсманът.

— Мхм. Ще ви помоля за инструменти — обърна се Хари към ленсмана.

— Артур, ще извадиш ли козия крак? Хайде, да приключваме по-бързо.

Хари слезе от шейната и затъна в снега до средата на бедрото. Успя някак да издрапа до портата, покатери се върху нея и се прехвърли оттатък. Другите трима го последваха. Покрита веранда опасваше фасадата на къщата. Имаше южно изложение и през лятото към обяд вероятно оттам влизаше малко слънце. Иначе защо му е на човек да си строи веранда? За да има къде комарите да му смучат кръвта ли? Хари се добра до вратата и надникна през матираното стъкло. После натисна почервенялото от ръжда копче на старовремския звънец.

Старовремски или не — работеше. Отвътре се разнесе бръмчене.

Другите трима стояха зад него. Хари позвъни повторно.

— Ако си беше вкъщи, да ни е посрещнал на вратата — поклати глава ленсманът. — Тези шейни се чуват от два километра, а който минава по този път, няма за къде другаде да е тръгнал, освен за къщата на Лени.

Хари натисна звънеца за трети път.

— Лени Хел няма да го чуе от Тайланд — въздъхна ленсманът. — Жената и децата ме чакат да ги водя на ски. Действай, Артур.

Служителят замахна с лоста и прозорецът до вратата се строши с хрускащ звук. Свали си едната ръкавица, промуши ръка през образувалия се отвор и заопипва слепешката със съсредоточен вид. После завъртя врътката отвътре.

— Заповядайте — Ими отвори вратата и ги подкани с широк жест.

Хари прекрачи прага.

Още с влизането му се хвърли в очите колко необитавана изглежда обстановката. Запустението и липсата на модерни удобства оприличаваха къщата на преустроените в музеи жилища на известни личности. На четиринайсет години родителите му го заведоха — него и сестра му — на екскурзия в Москва и там посетиха дома на Фьодор Достоевски. От цялата обстановка лъхаше неописуемо силна неодушевеност. Вероятно затова, когато три години по-късно захвана да чете „Престъпление и наказание“, книгата го връхлетя като истински шок.

Хари прекоси коридора и влезе в голяма, просторна дневна. Натисна ключа на стената, но не последва нищо. Дневната светлина обаче, процеждаща се през сиво-белите завеси, стигаше Хари да види парата, виеща се от устата му, да огледа малкото старомодни мебели, пръснати наглед безразборно из стаята, сякаш част от обзавеждането е било изнесено след подялба на покъщнината. По стените накриво висяха тежки картини — вероятно заради температурните колебания. Под оскъдната светлина Хари установи и още нещо: Лени Хел не беше в Тайланд.

Впечатлението за неодушевеност се оказа много симптоматично.

Лени Хел — или поне човек, идентичен с изображението на снимката, предоставена на Хари — седеше във фатерщул в същата величествена поза, в която дядото на Хари имаше навика да заспива след поглъщането на доволно количество алкохол. С малка разлика: десният крак леко се беше вдигнал над пода, а дясната ръка висеше на няколко сантиметра през ръба на подлакътника. С други думи, тялото се беше килнало настрани след вкочаняването на трупа. А то бе настъпило доста отдавна. Преди горе-долу пет месеца.

Главата напомняше великденско яйце. Разтрошена, съсухрена, изтърбушена. Спаружената, свила се кожа бе опънала силно устните, те принудително се бяха разтворили и сега оголваха изсъхнали сиви венци около зъбите. В челото имаше черна дупка. Около нея и по кожата не се забелязваха следи от кръв, защото Лени Хел лежеше с отпусната назад глава, раззината уста и поглед, безжизнено втренчен в тавана.

Хари заобиколи фатерщула. Куршумът бе пробил високата облегалка. Черен метален предмет с формата на джобен фенер лежеше на пода от дясната страна на стола. Хари знаеше за какво служи този предмет. Когато беше на около десет, дядо му, явно решил, че е добре момчето да знае откъде идват коледните ребърца, го заведе зад обора, извади въпросното приспособление, наричано пистолет за зашеметяване — или по-точно за умъртвяване — долепи го до челото на Хайдрюн, голямата свиня, натисна нещо, разнесе се силен пукот, Хайдрюн потръпна, сякаш изненадана, и рухна на земята. После й източиха кръвта, но от цялата процедура Хари си спомняше най-ясно миризмата на барут и потреперващите крака на свинята впоследствие. Дядо му обясни, че Хайдрюн отдавна е мъртва, а тези конвулсии са просто механични. Но дълго след тази случка Хари го преследваха кошмари с мъчително свиващи се свински крака.

Подовите дъски проскърцаха. Зад гърба си Хари чу учестено, тежко дишане.

— Лени Хел? — попита Хари, без да се обръща.

Ленсманът се прокашля два пъти, преди да успее да обели едно утвърдително „да“.

— Не се приближавай — предупреди го Хари, приклекна и огледа помещението.

Това местопрестъпление мълчеше. Отказваше да му проговори. Навярно защото от извършването на самото деяние бе минало много време, или защото стаята се явяваше сцена не на насилствено причинена смърт, а на самоубийство.

Хари извади телефона си и звънна на Бьорн Холм.

— Намерихме труп до Онебю, Нитедал. Ще ти се обади колега на име Артур да ти даде по-точни координати.

Хари затвори и отиде в кухнята. Натисна ключа за осветлението, но и тук то не работеше. Беше разтребено, но в мивката завари чиния със засъхнал сос, покрит с плесенни гъби. Пред хладилника имаше замръзнала локва вода.

Хари излезе в коридора.

— Я се огледай къде са бушоните — помоли той Артур.

— Може да са прекъснали захранването — предположи ленсманът.

— Звънецът работеше — възрази Хари и тръгна да се качва по витата стълба от коридора.

На втория етаж надзърна в трите спални — всички педантично разтребени. Само дето в едната се натъкна на отметната настрани завивка и дрехи, метнати върху стол.

На третия етаж попадна в стая, явно служила за кабинет. По етажерките стояха наредени книги и папки, а върху едното от продълговатите бюра имаше настолен компютър с три екрана. Хари се обърна. Върху друго бюро, до вратата, се мъдреше устройство с големината на компютърна кутия — с размери приблизително седемдесет и пет на седемдесет и пет сантиметра, с черни метални рамки и стъклена стени, а вътре, върху поставка, стоеше малък бял пластмасов ключ. Триизмерен принтер.

Долетя далечен звън на камбани. Хари отиде до прозореца. Оттам видя църквата. Явно биеха за края на неделната литургия. Къщата на Хел, по-висока, отколкото широка, приличаше на кула насред гората. Сякаш обитателите й са искали да си съградят наблюдателница, а самите те да са недосегаеми за хорските очи. Погледът му падна върху папка на бюрото пред него. Прочете името на корицата, изписано на ръка. Разгърна папката и прегледа първата страница. После вдигна глава и очите му зашариха по еднотипните папки в библиотеката. Отиде до стълбището.

— Смит!

— Да?

— Качи се при мен!

След трийсет секунди психологът прекрачи прага, но не отиде до бюрото, където Хари прелистваше папката, а остана до вратата. Озърна се с изумен вид.

— Позна ли си ги? — попита Хари.

— Да — Смит се доближи до библиотеката и издърпа една папка. — Мои са. Това са моите журнали. Дето ми ги откраднаха.

— Предполагам, и този е от тях? — Хари вдигна папката, която бе разглеждал, та Халстайн Смит да прочете надписа на корицата.

— Александър Драйер. Това е моят почерк, да.

— Не разбирам цялата използвана терминология, но все пак схващам, че Драйер е бил маниакално обсебен от „Тъмната страна на луната“. Също така от жени и от кръв. Упоменал си голямата вероятност пациентът да развие вампиризъм и си отбелязал, че ако тази тенденция продължава, ще обмислиш дали да не нарушиш лекарската тайна и да сигнализираш в полицията.

— Ясно, но след втория или третия сеанс Драйер се отказа.

Хари чу трясъка от рязко отхвръкнала врата и надникна през прозореца — тъкмо навреме, за да види как помощникът на ленсмана подава глава през парапета на верандата и повръща в снега.

— Къде отидоха да търсят таблото с бушоните?

— В мазето — отвърна Смит.

— Изчакай тук.

Хари слезе. В коридора светеше. Вратата към мазето зееше отворена. Той се спусна приведен по тясната мрачна стълба. Удари си челото в нещо, усети как кожата му се цепна. Сигурно фитинг на водопроводна тръба. Повърхността под краката му се изравни. Пред мазето светеше самотна крушка. Ими стоеше с отпуснати покрай тялото ръце и се взираше във вътрешността.

Хари тръгна към него. Въпреки наченките на гнилостни процеси в трупа студът в дневната беше запечатал смрадта. Тук долу обаче влагата и малко по-високата температура бяха ускорили разлагането. Докато се приближаваше, Хари схвана, че първоначално надушената миризма на изгнили картофи всъщност е смрадта от още един труп.

— Ими — тихо подвикна той, ленсманът се сепна и се обърна.

Очите му бяха широко отворени, а на челото му червенееше порезна рана. Хари първо се стресна, но впоследствие съобрази, че и ленсманът е имал близка среща с водопроводната тръба.

Ими отстъпи встрани. Хари надникна в мазето.

Вътре имаше клетка с площ два на два и висока пак толкова. Железни решетки. На вратата се люлееше отключен катинар. Явно беше предназначена да държи в плен животно. Сега не държеше в плен никого. Защото съдържащото се във вече кухата обвивка бе отлетяло. Неодушевеност, нали така беше? Хари разбра кое бе провокирало бурната реакция на ленсманския помощник.

Макар гниенето да говореше, че отдавна е мъртва, мишки и плъхове не бяха нападнали голата жена, обесена на въже, завързано за металните пречки на покрива на клетката. Сравнително запазеният вид на трупа разкриваше в подробности какво й е причинил убиецът. Разрези. Множество прободни рани от нож. Толкова много жертви бяха минали пред очите на Хари — всяка осакатена по различен начин. Хората вероятно си мислеха, че след толкова много видени ужасии човек претръпва. И беше донякъде вярно. Човек действително свикваше да вижда наръгани при инциденти и пораженията, нанесени с нож при ръкопашен бой; свикваше да вижда убити с хладно оръжие, използвано като ефективно средство за умъртвяване или като оръдие за отприщване на ритуална лудост. Но това не го правеше по-подготвен за подобна гледка. За обезобразено тяло, чиито рани ясно говореха за целта на убиеца. Да се опива от физическото страдание и от паниката на жертвата, след като е разбрала какво й предстои. Да изпитва сексуално удоволствие и да постига удовлетворение чрез изобретателни садистични прийоми. Да предизвика шок, отчаяна безпомощност и гадене у онези, които открият накълцаното тяло. Дали убиецът бе успял да постигне замисъла си?

Зад Хари ленсманът се задави.

— Не тук — побърза да го предупреди той. — Излез навън.

Чу как тътрещите се стъпки се отдалечават, докато отваряше вратата на клетката. Влезе вътре. Момичето беше възслабо, с белоснежна кожа, изпъстрена с червени петънца. Не от кръв. Бяха лунички. В корема й зееше черна дупка като от куршум.

Хари се съмняваше, че тя сама се е обесила, за да съкрати мъките си. Причина за смъртта можеше да е огнестрелната рана в корема, но той допускаше убиецът да е изстрелял куршума във вече мъртвото тяло, разгневен в безсилието си, че тя вече не е способна да обслужва нагона му — така децата продължават да блъскат вече строшената играчка.

Отстрани рижавата коса от лицето на мъртвата. Отстрани и съмненията. Застиналата гримаса не носеше печата на преживените страдания. Истински късмет. Когато не след дълго призракът й навестеше Хари в сънищата му, той предпочиташе лицето й да остане безизразно.

— К-кой е това?

Хари се обърна. Халстайн Смит още носеше шапката нахлупена над ушите и зъзнеше, но Хари се съмняваше треперенето да се дължи на студа.

— Марте Рюд.

Трийсет и шеста глава

Неделя вечерта

Хари седеше с глава, заровена в шепи, и слушаше тежките стъпки и гласовете от горния етаж. Шареха из дневната, из кухнята, из коридора, отцепваха, маркираха със знаменца, заснемаха.

Хари се насили да вдигне глава и пак да се сблъска с потресаващата гледка.

Обясни на ленсмана, че до идването на огледната група в никакъв случай не бива да свалят Марте Рюд от въжето. Причината: имаха, разбира се, основания да решат, че жертвата е издъхнала от обилна кръвозагуба. Нали в багажника на Валентин откриха голямо количество кръв. Но дюшекът в лявата част на клетката говореше в полза на по-различна версия. Беше почернял, пропит с отпадъчни продукти от човешкия организъм. А точно над дюшека, закопчани за железните пречки, висяха чифт белезници.

По стълбите към мазето затрополиха стъпки. Добре познат глас изпсува гръмко. Бьорн Холм се показа с разкървавено чело. Застана до Хари и хвърли поглед към клетката. Почти мигновено отвърна глава.

— Сега разбирам защо ленсманът и неговият помощник имаха рана на едно и също място. Както впрочем и ти. Защо обаче никой от трима ви не си направи труда да ме предупреди? — Бьорн се обърна към стълбите и извика: — Внимавай да не…

— Ох! — простена глух глас.

— Кой малоумник е проектирал стълбите така, че който слиза, да си издрънчи главата в…

— Не искаш да я гледаш — прекъсна го шепнешком Хари.

— Моля?

— И аз не искам, Бьорн. Тук съм от близо час, но, дявол да го вземе, не мога да претръпна.

— Тогава защо продължаваш да стоиш?

Хари стана.

— Била е сама толкова време, та си помислих…

Той долови издайническото вибрато в гласа си. Бързо тръгна към стълбите и кимна на полицая от огледната група, който разтъркваше пострадалото си чело.

Ленсманът стоеше в коридора, съсредоточено заслушан в телефона.

— Смит? — попита едносрично Хари.

Ленсманът посочи нагоре.

Хари завари психолога да прелиства папката с името на Александър Драйер. Халстайн вдигна глава.

— Това долу е дело на Александър Драйер, Хари.

— Дай да го наричаме Валентин. Сигурен ли си?

— Всичко е описано в бележките ми. Наръгванията с нож. По време на един от сеансите той ми довери как си фантазирал, че изтезава и после убива жена. Описа го в подробности — като творец, набелязващ щрихите на творчески замисъл.

— И въпреки това ти не сигнализира в полицията?

— Мислех да го направя, разбира се, но къде ще му излезе краят, ако ние, психолозите, алармирахме органите на реда за всички ужасяващи престъпления, които нашите клиенти извършват във въображението си? — Смит захлупи лице в дланите си. — Само като си помисля колко хора още щяха да са живи, ако просто бях…

— Не се самобичувай, Халстайн. И да беше сигнализирал, изобщо не е сигурно, че полицията щеше да предприеме нещо. Освен това е възможно Лени Хел, въоръжен с откраднатите от кабинета ти записки, да е почерпил вдъхновение от фантазиите на Валентин. Това няма как да се предотврати.

— Не е невъзможно наистина. Слабо вероятно е, ако питаш мен, но не е невъзможно. — Смит се почеса по главата. — Но все още не схващам откъде, отмъквайки журналите ми, Хел е знаел, че сред описаните случаи ще намери профил на убиец, с когото да сформира тандем.

— Ами ти си доста бъбрив…

— Какво?

— Върни лентата назад, Смит. Възможно ли е по време на разговорите ти с Лени Хел на тема патологична ревност да си подхвърлил това-онова за други твои пациенти със садистични фантазии?

— Със сигурност съм му споменал, че не е единствен. Винаги се опитвам да внуша на пациентите си, че техните фантазии не са изключение, за да ги успокоя и да представя някои техни отклонения като съвършено нормални… — Смит млъкна и закри устата си с ръка. — Боже мой, да не би самият аз… нима за всичко е виновна голямата ми уста?

— Ние, хората, намираме стотици начини да си вменяваме чувство на вина, Халстайн — поклати глава Хари. — По време на целия ми професионален стаж като следовател навярно дузина хора са починали от насилствена смърт, защото не съм успял да заловя убийците им по-рано. Но ако искаш да оцелееш, научи се къде да спреш.

— Прав си — засмя се глухо Смит. — По-подходящо е обаче психологът да каже тази реплика на полицая, отколкото обратното.

— Прибирай се при семейството си. Вечеряйте заедно, откъсни се за малко от тази история. Всеки момент очакваме Торд. Ще прегледа компютрите, може пък да се натъкне на нещо интересно.

— Слушам — Смит стана, свали шапката и я подаде на Хари.

— Задръж я. Ако някой те пита, нали помниш по какъв повод дойдохме днес тук?

— Разбира се — Смит пак си нахлупи шапката.

Хари съзря нещо парадоксално комично, но и прокобно в черепа с кръстосани кости, кацнал над добродушното лице на психолога.

 

 

— Без съдебна заповед, Хари! — изрева гръмко Гюнар Хаген и Хари отдръпна телефона от ухото си, а Торд, седнал до компютъра на Хел, вдигна глава. — Нахълтал си в чужда собственост напълно неправомерно! Най-недвусмислено ти забраних!

— Не аз, шефе — Хари надникна през прозореца към долината. Мракът беше започнал да се слята, затрепкаха светлинки. — Местният ленсман влезе в къщата. Аз само позвъних.

— Говорих с него. По негови думи си оставил у него категоричното впечатление, че имаш съдебна заповед.

— Казах само, че имам каквото ми е нужно. Така си беше. Не съм излъгал.

— По-точно?

— В качеството си на личен психолог на Лени Хел Халстайн Смит има пълното право да посещава своя пациент, ако е обезпокоен за неговото здраве. А в светлината на последните разкрития за връзката на Хел с две от жертвите на Вампириста, Смит прецени, че основания за безпокойство съществуват. Помоли ме да го придружа при визитата, защото имам опит с обезвреждането на престъпници, а съзирал риск Лени Хел да стане агресивен.

— И Смит, разбира се, ще потвърди думите ти.

— Разбира се, шефе. Отношенията психолог-пациент не са шега работа.

Хари се увери с ушите си, че Гюнар Хаген владее изкуството едновременно да се смее и да съска от ярост.

— Подвел си ленсмана, Хари. Пределно ясно ти е, че евентуални улики, открити при претърсването, няма да издържат в съда, ако се разбере за…

— Я стига си опявал, Гюнар.

Настъпи кратка пауза.

— Какво каза?

— Най-учтиво те помолих да млъкнеш за малко. Първо, не сме извършили нищо нередно. Действахме изцяло в рамките на закона. Второ, съдебен процес изобщо няма да се проведе. Всички са мъртви, Гюнар. Днес просто изяснихме какво се е случило с Марте Рюд. И че Валентин Йертсен не е действал сам. От тези разкрития няма да пострада ничия репутация — нито твоята, нито на Белман.

— Изобщо не ми пука за…

— Пука ти, и още как. Ще ти предложа текст за следващото прессъобщение на главния секретар: „Полицията се показа неуморна в издирването на Марте Рюд и за тази наша упоритост бяхме възнаградени. Смятаме, че семейството на Марте и цяла Норвегия заслужаваха яснота.“ Записа ли си го? Лени Хел няма да отнеме от лаврите, с които Белман се окичи по повод залавянето на Валентин, шефе. Лени Хел се явява своеобразен бонус. Затова го дай по-кротко и седни си изяж неделния телешки стек — Хари затвори и пусна телефона в джоба на панталона си. Прокара длан през лицето си. — Какво откри, Торд?

Компютърният спец вдигна глава.

— Електронна кореспонденция. Тя потвърждава твоята версия. В първия си имейл до Александър Драйер Лени Хел му обяснява, че се е сдобил с пощенския му адрес от картотеката с пациентски журнали на Халстайн Смит. Задигнал ги е, така признава. После Хел без повече предисловия му предлага сътрудничество.

— Използва ли думата „убийство“?

— Да.

— Добре. Давай нататък.

— Драйер — или Валентин — отговаря след няколко дни. Обяснява закъснението с необходимостта да провери дали въпросната картотека действително е била открадната, защото се съмнявал цялата работа да не е капан. След като се бил уверил в достоверността на информацията, вече бил открит към предложения, така пише.

Хари надникна над рамото на Торд. Потръпна, когато видя думите на екрана.

„Приятелю, открит съм към хубави предложения.“

Торд издърпа плъзгача надолу и продължи:

— Лени Хел определя параметрите на бъдещото сътрудничество: ще контактуват само и единствено по електронен път. Предупреждава Валентин при никакви обстоятелства да не се опитва да открие самоличността му. Приканва го да предложи място, където Хел да му предава ключове за апартаменти на набелязани жени и евентуални допълнителни инструкции, ала без да се стига до среща очи в очи. Валентин посочва Кагалоглу хамам…

— Турската баня.

— Четири дни преди убийството на Елисе Хермансен Хел съобщава на Валентин, че ключът за жилището й и инструкциите се намират заключени в едно от шкафчетата за дрехи. Ще го познаеш по синьото петно от боя върху катинара, уточнява. Посочва кода: 0999.

— Мхм. Хел не просто е командвал Валентин, той е контролирал действията му от дистанция. По-нататък?

— Разменили са си сходна кореспонденция за Ева Долмен и Пенелопе Раш. Но не виждам поръчка за убийството на Марте Рюд. Момент… А, ето. В деня след изчезването й Хел пише: „Знам, че ти си похитил момичето в любимата кръчма на Хари Хуле, Александър. Това е отклонение от нашия план. Сигурно още я държиш в плен. Момичето ще отведе полицията до теб, Александър. Нужно е да се действа бързо. Следвай инструкциите ми и ще се погрижа тя да потъне вдън земя. Качи я в колата и въведи координати 60.148083 и 10.777245 в джипиеса. Това е безлюдно шосе с много слабо движение нощем. Ела там в един след полунощ и спри до табелата «Хаделан 1 км», свий вдясно по перпендикулярната просека в гората, точно след сто метра остави момичето до голямото обгоряло дърво и се махай оттам.“

Хари погледна екрана и въведе дадените координати в приложението „Гугъл Карти“ на телефона си.

— Само на няколко километра оттук е. Друго?

— Няма. Това е последният имейл.

— Сериозно?

— Е, поне на този компютър не намирам други писма. Но може да са поддържали връзка и по телефона.

— Мхм. Ако откриеш още нещо, дай знак.

— Непременно.

Хари слезе на първия етаж. В коридора Бьорн Холм разговаряше с един от криминалистите.

— Още една дребна поръчка — обърна се към тях Хари. — Вземете ДНК проби от онази водопроводна тръба.

— И защо?

— Всеки, който слиза в мазето за пръв път, си обелва главата в тази тръба. Следователно оставя свои епителни клетки и кръв. Тръбата си е цял посетител ски дневник.

— Дадено.

Хари тръгна към вратата, но спря и пак се обърна:

— Впрочем честито, Бьорн. Вчера научих от Хаген.

Криминалният експерт го изгледа с недоумение. Хари описа полукръг пред корема си.

— А, за това ли — усмихна се криминалният експерт. — Благодаря ти.

Хари излезе навън, зимният мрак и студ го обгърнаха и той вдъхна жадно. Въздухът му подейства пречистващо. Тръгна към черната стена от смърчове. Две моторни шейни непрекъснато осъществяваха връзка между местопрестъплението и проходимата част от пътя. Надяваше се оттам вече да си намери транспорт. В този момент обаче не се виждаше никаква шейна. Пое по коловоза, издълбан от плазовете им, установи, че не потъва, и тръгна пеш. Къщата вече беше изчезнала в тъмата зад гърба му, когато някакъв звук го накара да се закове намясто. Ослуша се.

Църковни камбани? По това време?

Нямаше представа дали бият траурно или по случай кръщене, но от звъна им го побиха тръпки. В същия миг забеляза нещо в гъстия мрак отпред. Две жълти светещи очи се движеха. Очи на звяр. На хиена. Във въздуха се понесе тихо ръмжене. Постепенно се усилваше. Животното приближаваше.

Хари вдигна ръце пред очите си, но въпреки това предните фарове на моторната шейна го заслепиха.

— Накъде си? — попита го глас зад ярките светлини.

Хари извади телефона си, включи екрана и го подаде на шофьора на шейната:

— Натам.

 

 

60.148083,10.777245.

От двете страни на главния път се простираха горски масиви. Автомобили не минаваха. Появи се синята табела.

Хари откри указаното в имейла дърво точно на сто метра навътре в гората.

Прегази до опърления, разцепен ствол, където снегът не беше толкова висок колкото наоколо. Приклекна и огледа светлия белег в ствола, озарен от предните фарове на шейната. Въже. Или верига. Значи, Валентин бе довел Марте Рюд тук жива.

— Били са на това място — Хари се озърна. — Валентин и Лени. И двамата са били тук. Въпросът е дали по едно и също време.

Дърветата се взираха безмълвно в него като свидетели по неволя.

Хари се върна при шейната и се качи зад помощника на ленсмана.

— Доведи криминалистите тук да съберат евентуално останали следи.

— Ти къде отиваш? — извърна се наполовина шофьорът.

— Да занеса трагичната вест в града.

— Близките на Марте Рюд са уведомени, нали знаеш?

— Знам. Но близките й в „Скрьодер“ не са.

От горските дебри изкряка птица — самотно, твърде закъсняло предупреждение.

Трийсет и седма глава

Сряда следобед

Хари отмести половинметровите купчини с писмени работи, за да вижда по-добре двете момчета, седнали пред бюрото му.

— Прочетох вашата версия за случая със знаменитата пентаграма — подзе той. — Заслужавате, разбира се, похвала, задето през свободното си време сте разсъждавали върху казус, който възложих на студентите от последен курс…

— Но? — попита Олег.

— Няма никакво „но“.

— Защото нашата работа превъзхожда тези на по-големите курсанти, нали? — Йесус беше преплел пръсти зад дългата черна плитка на тила си.

— Не.

— Как така? И кой се е справил по-добре от нас?

— Групата на Ан Гримсет, ако не ме лъже паметта.

— Какво? Че те дори не са посочили главен заподозрян!

— Така е. В заключителното им становище по казуса се казва, че въз основа на наличната информация няма как да посочат главен заподозрян. И съвсем правилно. Вие двамата сте уличили точния извършител само защото не сте се стърпели и сте проверили в Гугъл кой е бил виновникът преди дванайсет години. Повлияни от отговора на загадката, така сте натъкмили разсъжденията си, че накрая да го докарате до правилния заподозрян. В хода на разсъжденията обаче сте допуснали редица грешки.

— Значи си ни дал задача без решение? — попита Олег.

— Решение няма — ако се придържаме към сведенията, упоменати в условието на задачата — потвърди Хари. — Е, добихте макар и бегла представа какво ви чака, ако някой ден станете следователи.

— И как се процедира в такива случаи — когато следователят не разполага с достатъчно сведения?

— Търсиш още информация. Или съпоставяш наличната по нов начин. Често разковничето се крие именно във вече известната фактология.

— А в случая с Вампириста? Там кое се оказа разковничето? — поинтересува се Йесус.

— Отчасти новополучена информация, отчасти вече известното.

— Прочете ли материала в днешния брой на „Ве Ге“? — попита Олег. — Лени Хел дърпал конците на Валентин Йертсен. Маниакът убивал жени, към които Хел изпитвал непоносима ревност. Точно като Отело.

— Мхм. Доколкото си спомням, ти твърдеше, че първичното при Отело била амбицията, а ревността идвала на втори план.

— Добре де, имах предвид не героя на Шекспир, а синдрома на Отело. Впрочем автор на материала — забележете — не е Мона До. Странно. От доста време не е излизала статия от нея.

— Коя е Мона До? — поинтересува се Йесус.

— Единствената кадърна криминална журналистка — обясни Олег. — Чешит и половина. От Северна Норвегия е. Тренира посред нощ и се пръска с „Олд Спайс“. Разказвай сега за Вампириста, Хари!

Хари гледаше изгарящите от любопитство лица пред себе си. Опитваше се да си спомни дали през студентските си години е изпитвал тяхната жажда за знание. Едва ли. Изкара следването си в постоянен махмурлук, в очакване на следващия запой. Тези две момчета го превъзхождаха. Хари си прочисти гърлото.

— Добре, ще ви разкажа. Приемете го обаче като лекция. Напомням ви, че курсантите в Полицейската академия са длъжни да пазят в тайна информацията, предоставена им с образователна цел. Разбрахме ли се?

Олег и Йесус кимнаха и се наведоха напред. Хари се облегна на стола. Умираше за цигара. Отсега знаеше, че щом запали на стълбите след този разговор, никотинът страшно ще му се услади.

— Прегледахме персоналния компютър на Хел. Там се съдържа цялата информация. План-графици, записки, напомнящи вахтени дневници, данни за жертвите, за Валентин Йертсен, подвизаващ се под фалшивото име Александър Драйер, за Халстайн Смит, за мен…

— И за вас ли? — смая се Йесус.

— Не го прекъсвай — скастри го Олег.

— Хел е съставил цяло ръководство как се снема отпечатък от домашен ключ на набелязана жертва. Опитът му показвал, че на среща между мъж и жена, уредена в Тиндър, осем от десет жени оставят дамските си чанти на стола си, когато отидат до тоалетната, а повечето държат ключовете си във вътрешно джобче с цип в чантата. Експериментално Хел установил, че за свалянето на восъчен отпечатък от три ключа — и от двете им страни — са нужни средно петнайсет секунди. По-бързо е, разбира се, просто да ги заснемеш, но — пише той — при определени модели ключове снимката не върши достатъчно добра работа за създаването на точен триизмерен файл, по който принтерът да изработи дубликат на ключа.

— Значи, Лени Хел предварително е знаел, че още на първата среща ще започне да изпитва болезнена ревност към тези жени? — попита Йесус.

— В някои случаи вероятно е предвиждал реакцията си — отговори Хари. — Пише само, че щом изработването на дубликат е толкова лесна работа, не виждал причини защо да не си подсигури достъп до домовете на потенциалните си жертви.

— Тръпки да те побият — прошепна Йесус.

— Защо се е спрял точно на Валентин и как е установил контакт с него? — поинтересува се Олег.

— Цялата му необходима информация се е съдържала в пациентските журнали, които е откраднал от кабинета на Смит. В журнала на Валентин психологът е написал, че обмисля да го предложи за принудително въдворяване в психиатрична институция заради прекалено живите и богати фантазии за вампиристки убийства. Разколебал се заради демонстрирания от Драйер висок самоконтрол и добре уредения му живот. Именно тази комбинация — жажда за убийства и самоконтрол, предполагам, са го превърнали в идеалния кандидат за маша на Хел.

— А какво му е предложил Хел в замяна? Пари ли? — обади се Йесус.

— Кръв — отвърна Хари. — Млада, топла кръв от жени, които разследващите по никакъв начин да не могат да свържат с Александър Драйер.

— Убийства без очевиден мотив и без предварителен контакт на извършителя с жертвата се разкриват най-трудно — подчерта Олег, а Йесус кимна в знак на съгласие. В думите му Хари разпозна своите думи от една лекция.

— Мхм. За Валентин е било важно фалшивото му име да не бъде набъркано в този случай. Именно благодарение на комбинацията от ново лице и нова самоличност той е можел да излиза сред хора, без да бъде разпознат. Не го е притеснявало, че ще съзрем неговия почерк. Накрая дори не е успял да устои на изкушението и затова ни подхвърли някои податки, за да ни подскаже кой стои зад убийствата.

— На нас? Или по-скоро на теб? — вдигна вежди Олег.

— Така или иначе, тези жокери не ни помогнаха да се доближим до престъпника, издирван толкова години. Ако не бяхме установили под какъв псевдоним се подвизава, Валентин щеше най-необезпокоявано да продължава да следва режисурата на Хел и да сее смърт. При това без да поема никакъв риск. С дубликатите от Хел Валентин влизал съвсем безпрепятствено в домовете на жертвите.

— Перфектната симбиоза — обобщи Олег.

— Като между хиената и лешояда — прошепна Йесус. — Лешоядът кръжи над раненото животно и така насочва хиената. Тя пък умъртвява плячката. Така има храна и за двамата.

— Значи, Валентин е убил Елисе Хермансен, Ева Долмен и Пенелопе Раш — заключи Олег. — Ами Марте Рюд? Лени Хел познавал ли се е с нея?

— Не. Марте Рюд е била самоволна проява на Валентин. Посягайки на нея, е целял да уязви мен. Прочел е във вестника приписваното ми изявление, че е „нещастен извратеняк“, и е решил да ми отмъсти, като убие човек от близкото ми обкръжение.

— Само защото сте го нарекли извратеняк? — сбърчи нос Йесус.

— Нарцисите обичат да бъдат обичани… или мразени. Страховете, които пораждат у другите, укрепяват и повишават самооценката им. Съответно пренебрежението или подценяването на личността им ги уязвява.

— Аналогична реакция е предизвикало и изявлението на Смит в онова радиопредаване — продължи в същия дух Олег. — На Валентин му е паднало пердето и веднага е тръгнал към имението му, за да му види сметката. Според теб Валентин изпаднал ли е в състояние на психоза? Питам, защото продължителното въздържание от убийства говори за самоконтрол, а и първите убийства са хладни, щателно планирани удари. Докато покушенията срещу Смит и Марте Рюд са по-скоро първосигнални реакции.

— Възможно е да е получил психотичен пристъп — допусна Хари. — Или просто е проработил друг широко разпространен механизъм при серийните убийци: успехът на първите убийства им вдъхва самочувствие и ги главозамайва.

— Но защо Лени Хел се е самоубил? — недоумяваше Йесус.

— Да поразсъждаваме… Дайте предположения.

— Не е ли очевидно? — учуди се Олег. — Лени е планирал да убива жени, които са го разочаровали и според него са си го заслужавали, но впоследствие си е изцапал ръцете с кръвта на Марте Рюд и Мехмет Калак. Двама невинни без никакво отношение към обектите на неговото отмъщение. Съвестта му се е пробудила. Не е издържал да живее със съзнанието за стореното зло.

— Не съм съгласен — възрази Йесус. — Според мен от самото начало Лени е възнамерявал да сложи край на живота си, след като изпълни предначертания план. А той е включвал само три жени: Елисе, Ева и Пенелопе.

— Съмнявам се да са били само тези трите — поклати глава Хари. — В записките му открихме и други имена, а в къщата — още дубликати на ключове.

— Ами ако не е било самоубийство? — лансира друга версия Олег. — Ако Валентин го е ликвидирал? Например да са се сдърпали за убийствата на Мехмет и Марте. Лени навярно ги е възприемал като невинни жертви и е искал да се предаде в полицията. Валентин се е досетил за намеренията му и го е очистил.

— Или просто на Валентин му е писнало от Лени — предположи Йесус. — Нерядко хиените схрускват и по някой лешояд, станал твърде напорист.

— По пистолета за зашеметяване са открити отпечатъци само от Лени Хел — осведоми ги Хари. — Не е изключено, разбира се, Валентин да е пробил черепа на Лени и да се е опитал да го представи като самоубийство. Но защо ще си прави такъв труд? Доживотната така или иначе не му мърдаше — едно убийство повече или по-малко не би променило нищо. Ако пък Валентин действително толкова много е държал да заличи следите си, нямаше да зареже тялото на Марте Рюд в мазето, нито персоналния компютър и книжата на третия етаж, които доказват съучастничеството му с Хел.

— Склонен съм да се присъединя към хипотезата на Олег за угризенията на Лени Хел — заяви Йесус. — Осъзнал е какво е сторил и е преценил, че не може да живее с такава вина.

— Човек не бива да подценява първото, изникнало в ума му — отбеляза Хари. — По принцип то се базира на повече информация, отколкото човек си дава сметка. А често най-простото обяснение е правилното.

— Едно нещо обаче не схващам — призна Олег. — Добре — Лени и Валентин не са искали да ги виждат заедно. Но защо са използвали толкова усложнена система за предаване на инструкции и ключове? Защо просто не са се срещали в дома на единия?

— За Лени е било важно да запази самоличността си в тайна от Валентин заради все пак сериозния риск Йертсен да бъде арестуван — поясни Хари.

— И Лени навярно се е опасявал, че Валентин би го предал на разследващите в замяна на намалена присъда — кимна Йесус.

— Валентин също не е искал да разкрива на Лени къде живее — продължи Хари. — Йертсен неслучайно се укрива успешно толкова дълго време. Подсигурява се желязно.

— Значи случаят е разкрит и няма повече въпросителни — заключи Олег. — Хел се е самоубил, а Валентин е отвлякъл Марте Рюд. Имате ли доказателства, че именно той я е убил?

— Според Отдела за борба с насилието — да.

— Какви?

— ДНК следи от Валентин в „Скрьодер“ и кръвта на Марте в багажника на колата му. Криминалистите откриха и куршума, с който е била простреляна в корема. Забил се е в стената в мазето на Хел. Положението на трупа спрямо дупката, пробита в стената от куршума, показва, че жертвата първо е била ранена, а после — окачена да виси. Куршумът е изстрелян от револвера „Рюгер Редхок“, който Валентин е носел и при опита за покушение срещу Смит.

— Ти обаче не си на същото мнение — отбеляза Олег.

— Защо мислиш така? — повдигна вежда Хари.

— Защото вербално се дистанцираш от Отдела за борба с насилието.

— Мхм.

— Та какво е твоето мнение? — поиска да разбере Олег.

Хари прокара длан през лицето си.

— Според мен не е толкова важно кой е нанесъл смъртоносния удар на Марте Рюд. Този някой по-скоро я е избавил от мъките й. Дюшекът се оказа богато находище на биологични следи. Кръв, пот, сперма, повръщано. Открихме ДНК материал от жертвата, но не и от Валентин Йертсен. В плата е попило обилно количество секрети от Лени Хел.

— Божичко! — възкликна Йесус. — Да не казваш, че освен Валентин и Хел се е гаврил с нея?

— Може да не са били единствени.

— И други ли са я насилвали?

— По стълбите към мазето има водопроводна тръба. Няма начин да не си удариш главата в нея — освен ако, разбира се, не знаеш за съществуването й. Помолих нашия криминален експерт Бьорн Холм да ми изпрати списък на лицата, оставили своя ДНК по тръбата. Естествено, биологичните следи, престояли твърде дълго време, сигурно вече са се разпаднали и са негодни за извличане на ДНК. Бьорн успя да изолира седем различни профила. Спазвайки процедурата, бяхме взели ДНК проби от всички, работили и присъствали на местопрестъплението по време на огледа. Шест от профилите се оказаха регистрирани в базата данни: на местния ленсман, на неговия помощник, на Бьорн, на Смит, моя и на криминалист от огледната група, когото не предупредихме навреме да се наведе. Седмият профил обаче си остана неидентифициран.

— Значи не е нито на Валентин Йертсен, нито на Лени Хел?

— Именно. От анализа става ясно само, че е на мъж, който няма родствена връзка с Лени Хел.

— Може да е от човек, слязъл в мазето по работа. Например електротехник, водопроводчик или друг майстор — предположи Олег.

— Може — съгласи се Хари и погледът му падна върху „Дагбладе“, разтворен пред него на страницата с пространното интервю на Белман във връзка с новия му министерски пост. Отново прочете откъса в курсив: „Особено доволен съм, че упоритостта на полицията и неуморното издирване на Марте Рюд дадоха резултат. И близките й, и следствените органи заслужавахме яснота. Напускам поста си на главен секретар с чувството за изпълнен дълг.“ — Ще тръгвам, момчета.

Тримата излязоха заедно от Академията. Точно преди да се сбогуват пред „Шато Ньоф“, Хари се сети за поканата.

— Халстайн е завършил дисертацията си за вампиризма и в петък ще се проведе публичната защита. Поканени сме.

— Какво представлява тази публична защита?

— Устен изпит в зала в присъствието на костюмирани роднини и приятели — обясни Йесус. — Хубаво е да не се издънваш.

— С майка ти ще отидем, Олег. Ти прецени ще имаш ли време. Между другото, Столе е един от изпитващите.

— Олеле! Само дано не започва твърде рано. Сутринта имам час в Юлеволската болница.

— Защо? — смръщи чело Хари.

— Стефенс ще ми взема кръв. Проучва някаква рядка болест, нарича се системна мастоцитоза. Ако мама е развила такова заболяване, кръвта й се е възстановила от само себе си.

— Мастоцитоза ли каза?

— Да. Причинява се от генетичен дефект, наречен мутация в протоонкогена c-kit. Самата болест не се предавала по генетичен път, но Стефенс се надява веществото в кръвта, което вероятно отговаря за възстановяването й, да се унаследява. Затова иска да ми вземе проба и да сравни моята кръв с кръвта на мама.

— Мхм, за тази генетична връзка явно ми е говорела майка ти.

— Според Стефенс мама най-вероятно е получила някакво натравяне и това му начинание било изстрел в тъмното. Но нали повечето велики открития са започнали именно от изстрели в тъмното.

— Може и да е прав. Защитата е от два следобед. После има прием. Вие идете, но аз ще пропусна.

— Защо ли не се учудвам — усмихна се Олег и се обърна към Йесус. — Хари не обича хора.

— Обичам хора — възрази Хари. — Просто не обичам да съм заедно с тях. Особено ако са много. — Той си погледна часовника. — Та като казах „много хора“…

 

 

— Съжалявам за закъснението, имах частна лекция — Хари се вмъкна зад барплота.

Йойстайн простена и така тресна върху плота две халби, та чак пяната им се разплиска.

— Хари, трябват ни още хора.

Хари примижа срещу навалицата, изпълваща заведението.

— На мен ми изглеждат предостатъчно.

— Зад барплота, глупако.

— Глупакът се пошегува. Познаваш ли някой с добър музикален вкус?

— Сабото.

— Да не е аутист.

— Е, ти пък си и с претенции.

Йойстайн наля следващата халба и даде знак на Хари да поеме касата.

— Добре, ще помислим за решение. Халстайн ли се е отбил? — Хари посочи шапката със зловещата емблема на „Занкт Паули“, нахлупена върху една халба до знамението на „Галатасарай“.

— Да, да върне шапката и да ти благодари, че си му услужил с нея. Доведе неколцина чуждестранни кореспонденти да им покаже мястото, откъдето започнало всичко. Вдругиден му предстояла докторска теза.

— Защита — поправи го Хари, върна кредитната карта на клиента и благодари.

— Да. Впрочем към тях се приближи някакъв тип, когото Смит представи като колега от Отдела за борба с насилието.

— Ами? — изненада се Хари и прие следващата поръчка от мъж с хипстърска брада и рекламна тениска на рок бандата „Кейдж Ди Елефънт“. — Как изглеждаше онзи тип?

— Зъби — отвърна лаконично Йойстайн и посочи собствените си покафенели.

— Да не е бил Трюлс Бернтсен?

— Не знам как се казва, но съм го виждал тук няколко пъти. Обикновено сяда в ей онова сепаре. Идва сам.

— Сигурно е Бернтсен.

— Мацките все се тълпят около него.

— Не е Бернтсен.

— Ама той си тръгва все сам. Не му е чиста работата.

— Защото не забърсва нищо ли?

— На теб вдъхва ли ти доверие човек, който отказва безплатна путка?

Хипстърската брада повдигна вежда. Хари сви рамене, постави халбата пред него, отиде до огледалната етажерка и си нахлупи шапката. Преди да се върне към задълженията си, внезапно замръзна. Прикова поглед в отражението си в огледалото, в черепа с кръстосаните кости на челото.

— Хари?

— Мхм.

— Идвай да помагаш. Два пъти мохито с диетичен спрайт.

Хари кимна бавно, рязко смъкна шапката от главата си, заобиколи барплота и тръгна към изхода.

— Хари!

— Викни Сабото!

 

 

— Да?

— Прощавайте за късното обаждане. Мислех, че „Съдебна медицина“ вече е хлопнала кепенците за днес.

— Официално сме приключили, но така става, когато човек работи на място с хроничен недостиг на персонал. Пък и звъниш на вътрешен номер, известен само на полицията.

— Да. Хари Хуле съм, старши…

— Познах те по гласа, Хари. Говориш с Паула. Отдавна не си старши инспектор.

— А, ти ли си. Обаждам се във връзка с убийствата на Вампириста, нали ме включиха в екипа. Ще те помоля да ми кажеш кои ДНК проби от водопроводната тръба са дали съвпадение в системата.

— Не съм ги обработвала аз, но чакай да видя. Само да те предупредя, че освен Валентин Йертсен, другите ДНК профили, изготвени по този случай, ги имам само като номера.

— Няма проблем. Пред мен е списък с имената и съответстващите им номера. Давай.

Хари отмяташе с чавка, докато Паула четеше на глас идентифицираните ДНК профили: на ленсмана, на неговия помощник, на Хуле, на Смит, на Холм и на другия криминален експерт.

— За седмия човек още ли няма попадение в базата данни?

— Няма.

— А в останалата част от къщата на Хел открили ли са биологични следи, които да отговарят на профила на Валентин?

— Секунда… Не, няма.

— Нито по дюшека, нито по трупа, нищо, което да го свързва с…

— Абсолютно нищо.

— Добре, Паула. Благодаря ти.

— Така и така си се обадил, какво стана с онзи косъм?

— Кой косъм?

— Нали през есента Вюлер ми донесе косъм и помоли от твое име да го подложим на анализ. Явно си е мислел, че името ти ще подейства като магическа парола и неговата заявка ще пререди другите.

— Така ли стана?

— Естествено. Наясно си, че всички момичета в лабораторията имат слабост към теб, Хари.

— Такива работи не се ли казват на одъртели мъже?

— Така става, като се ожениш — засмя се Паула. — Подлагаш се на доброволна кастрация.

— Мхм. Намерих въпросния косъм на пода до болничното легло на жена ми и ме беше разтресла някаква параноя.

— Ясно. Предположих, че не е важно, понеже Вюлер каза да не се занимавам повече. Да не се беше уплашил, че жена ти си е хванала любовник?

— Не ми беше хрумвало, но сега, след като ми вкара тази муха в главата…

— Вие, мъжете, сте големи наивници.

— Така оцеляваме.

— Ти на това оцеляване ли му казваш? Нежният пол е на път да превземе планетата, не си ли забелязал?

— Забелязал съм, и още как. Работите посред нощ. Направо да те хване страх. Лека нощ, Паула.

— Лека.

— Я чакай малко. С какво да не се занимаваш?

— Моля?

— С какво ти е казал да не се занимаваш Вюлер?

— Със сходството.

— Кое сходство?

— Между косъма и един от ДНК профилите, регистрирани във връзка с Вампириста.

— Чий профил?

— Откъде да знам. Нали ти казах, боравим с номера. Дори нямам представа кои са на заподозрени и кои — на полицаи.

Хари помълча няколко секунди.

— Ще ми продиктуваш ли въпросния номер? — попита после.

 

 

— Добър вечер — поздрави възрастният шофьор на линейка, влизайки в стаята за отдих в спешното.

— Добра да е, Хансен — отвърна единственият мъж в помещението, докато си наливаше шварц кафе.

— Току-що звънна твоят приятел от полицията.

Мъжът, главен лекар Джон Дойл Стефенс, се обърна с вдигната вежда.

— Нима имам приятели в полицията?

— Представи се за твой познат. Някой си Хари Хуле.

— Какво искаше?

— Изпрати ни снимка на локва кръв и помоли да определим количеството на око. Веднъж се бил възползвал от окомера ти. Очакваше като хора, които непрекъснато оказват помощ на тежко ранени, да имаме твоята точна преценка. Наложи се да го разочаровам.

— Интересно — Стефенс махна косъм от рамото си. Възприемаше засилващия се косопад като признак не на повяхване, а, обратното, на разцъфване. Мобилизираше силите си, освобождаваше се от всичко ненужно. — Защо не се е обадил да ме попита лично?

— Сигурно не е очаквал главен лекар да работи посред нощ, а явно отговорът му трябва спешно.

— За какво му е тази информация?

— За някакъв случай, по който работел.

— На лесно ли ти е снимката?

— Да — шофьорът извади мобилния си телефон и показа на главния лекар изображението.

Стефенс хвърли един поглед към заснетата кървава локва върху дървен под. До локвата, за ориентир, бе поставен линеал.

— Литър и половина — отсече лекарят. — Плюс-минус сто-двеста милилитра. Обади се и му отговори. — Стефенс отпи малко от кафето. — Преподавател, който работи посред нощ… Накъде отива този свят?

— Ти не си много по-различно — засмя се шофьорът.

— Моля? — лекарят преотстъпи мястото до каната на събеседника си.

— Нонстоп си дежурен, Стефенс. Какво всъщност правиш тук?

— Приемам пациенти с тежки травми.

— Това ми е ясно, въпросът е защо. Назначен си на пълен щат в хематологията и въпреки това даваш допълнителни дежурства в спешното. Това не е стандартна практика.

— Че кой се задоволява да живее стандартно? Пък и на човека е присъщо да иска да бъде там, където е полезен, нали?

— Значи, нямаш семейство, което да държи поне от време на време да се вясваш вкъщи?

— Семейство нямам, но имам колеги със семейства, които не ги искат вкъщи.

— Хе-хе. Виждам, че носиш халка.

— А аз — че имаш кръв по ръкава, Хансен. Кървящ пациент ли си докарал?

— Да. Разведен ли си?

— Вдовец — Стефенс пак отпи от кафето. — Жена или мъж? На каква възраст?

— Жена на трийсет-трийсет и няколко. Защо питаш?

— Просто така. Къде я настанихте?

 

 

— Ало? — прошепна Бьорн Холм.

— Хари съм. Да не си си легнал?

— Два през нощта е. Ти как мислиш?

— Върху пода в кабинета имаше около литър и половина кръв от Валентин.

— И?

— Елементарна аритметика. Тежал е твърде много.

Хари чу скърцане на легло и дращене на чаршафи по телефона. После пак шепнещия глас на Бьорн:

— За какво говориш?

— Вижда се на записа от охранителните камери. Когато Валентин излиза, везната отчита само килограм и половина по-малко от теглото му на влизане.

— Литър и половина кръв тежи килограм и половина, Хари.

— Знам. Липсват ни доказателства. Като ги осигуря, ще ти обясня. Никому нито дума, ясно? Нито дори на жената в леглото ти.

— Тя спи.

— Чувам.

— Нали? — засмя се глухо Бьорн. — Хърка за двама.

— Утре в осем в котелното? Става ли?

— Става. Смит и Вюлер ще дойдат ли?

— Смит ще го видим на защитата в петък.

— А Вюлер?

— Само ти и аз, Бьорн. Донеси компютъра на Хел и револвера на Валентин.

Трийсет и осма глава

Четвъртък сутринта

— Много си ранобуден, Бьорн — отбеляза възрастният домакин зад гишето на хранилището за доказателства.

— Добро утро, Йенс, дойдох да поискам някои неща от случая с Вампириста.

— Възобновили са разследването, чувам. Вчера от Отдела за борба с насилието също идваха да вземат разни работи. Май помня на кой рафт беше кашонът. Но да видим какво ще каже тая пущина… — той затрака по клавишите на компютъра. Натискаше ги и мигом си дърпаше пръста, все едно парят. Плъзна поглед надолу по екрана. — … мда… пущината пак заби… — погледна Бьорн примиренчески и с малко безпомощно изражение. — Кажи, Бьорн, не беше ли по-лесно, когато просто отваряхме папката и откривахме точно…

— Кой дойде от Отдела? — попита Бьорн Холм, опитвайки се да прикрие нетърпението си.

— Как му беше името? Онзи със зъбите.

— Трюлс Бернтсен?

— Не, не, мъжът с хубавите зъби. Новобранецът.

 

 

— Андерш Вюлер — каза Бьорн.

— Мхм — Хари се облегна на стола в котелното. — Взел е револвера на Валентин?

— Плюс железните зъби и белезниците.

— Йенс не го ли е питал за какво са му?

— Не. Звъннах на служебния на Вюлер, но казаха, че днес бил в почивка. Пробвах на мобилния му.

— И?

— Не ми вдигна. Сигурно спи. Ще опитам пак.

— Недей.

— Да не му ли звъня?

Хари затвори очи.

— Накрая и нас ни прецакват — прошепна той.

— Какво?

— Нищо. Да отидем лично да събудим Вюлер. Ще се обадиш ли на колегите да попиташ къде живее?

Половин минута по-късно Бьорн затвори слушалката на стационарния телефон и назова адреса с ясна дикция.

— Шегуваш се — смая се Хари.

 

 

Бьорн Холм зави по тихата улица и подкара предпазливо волвото „Амазон“ между грамадите сняг, натрупан от двете страни, където засипани автомобили сякаш се бяха пъхнали в бърлогите си за зимен сън.

— Пристигнахме — Хари се наведе напред и погледна към четириетажната фасада. Между втория и третия етаж светлосинята стена беше нашарена с графити.

— Улица „Софие“ номер 5 — обяви Бьорн. — Едно време ти живееше тук!

— Сякаш е било в друг живот. Изчакай ме в колата.

Хари слезе, изкачи двете стъпала и огледа звънците. Част от някогашните имена бяха сменени. Името на Вюлер стоеше под мястото, където някога се намираше неговото. Хари натисна звънеца на Вюлер. Изчака. После пак. Нищо. Посегна да позвъни за трети път, но вратата се отвори и навън изскочи забързана жена. Хари улови вратата, преди да се е затворила автоматично. Влезе в сградата.

Миризмата на стълбището си беше същата като едно време. Носеха се аромати на норвежка и пакистанска кухня, примесени със сладникавата смрад, идваща от апартамента на госпожа Сенхайм на първия етаж. Хари се ослуша. Тишина. Тръгна по стълбите, като се стараеше да не вдига шум. По навик прескочи шестото стъпало, което проскърцваше.

На първата площадка застана пред вратата.

Зад матираното стъкло не светеше.

Хари почука и зачака. Огледа бравата. Прецени, че много лесно би могъл да я разбие. Твърда пластмасова карта и еднократен, силен натиск. Представи си какво би било да мине от другата страна на барикадата. Да влезе в ролята на човека, който прониква неканен в чужди домове. Пулсът му се ускори, дишането запоти стъклото отпред. Тази възбуждаща тръпка, дали и Валентин я бе изпитвал, когато бе нахълтвал в домовете на жертвите си?

Хари почука повторно. Почака, реши, че няма смисъл да чака повече, и се обърна да си върви. В същия миг чу стъпки зад вратата. Зад матираното стъкло се мярна сянка. Вратата се отвори.

Андерш Вюлер се появи гол до кръста, по дънки, небръснат. И въпреки това не изглеждаше като току-що станал от сън. Тъкмо обратното. Зениците му бяха разширени, а челото — запотено. На едното му рамо Хари забеляза кръв. Вероятно от рана.

— Какво правиш тук, Хари? — попита Вюлер. Гласът му звучеше по-различно от онзи висок момчешки тембър, с който Хари бе свикнал да го свързва. — И как успя да влезеш в сградата?

Хари се прокашля.

— Трябва ни серийният номер на револвера на Валентин. Позвъних на домофона.

— И?

— И ти не ми отвори. Предположих, че спиш, затова изчаках някой да излезе и използвах момента. Живял съм тук, на горния етаж, и знам колко слабо се чуват звънците.

— Така е — Вюлер се протегна и се прозина.

— Е? У теб ли е?

— Кое?

— Револверът „Редхок“.

— А, за него ли питаш. Да, у мен е. Искаш серийния номер, нали? Чакай да го донеса.

Вюлер притвори вратата. През стъклото Хари видя как Андерш се изгуби по коридора. Към спалнята, съобрази Хари, понеже всички апартаменти в сградата имаха еднакво разположение. После силуетът се приближи към вратата, но свърна наляво — там се намираше дневната.

Хари бутна вратата и влезе. Долови аромат на парфюм. Вратата на спалнята беше затворена. Ето затова значи бе отишъл там Вюлер. За да затвори вратата на спалнята. Воден от професионален навик, Хари се огледа за дрехи и обувки в коридора, които евентуално да му подскажат нещо, но не забеляза необичайни вещи. Ослуша се. После с три дълги безшумни стъпки се озова в дневната. Андерш Вюлер не го беше чул. Коленичил пред ниска масичка с гръб към Хари, той пишеше нещо в бележник. До бележника стоеше чиния с парче пица. С пеперони. До чинията — големият револвер с червената дръжка. Нито следа обаче от белезниците и железните зъби.

В единия ъгъл на стаята имаше празна клетка. В такива клетки обикновено се гледат зайци. Момент… Хари си спомни как веднъж, по време на оперативка, Скаре сдъвка Вюлер за контактите му с „Ве Ге“. Тогава младият полицай заяви, че е казал пред вестника едно-единствено нещо: гледал котка. Къде обаче беше въпросната котка? И кой държи домашна котка в клетка? Погледът на Хари зашари към по-късата стена. Там имаше тясна библиотека с учебници за курсанти в Полицейската академия: например „Следствени методи“ на Биеркнес и Хоф Юхансен. Хари забеляза и други заглавия, които не влизаха в задължителната учебна литература: „Сексуални убийства — модели и мотиви“ от Реслър, Бърджис и Дъглас — книга за серийни убийства, която Хари преди няколко седмици препоръча на студентите си, защото там се съдържаше информация за наскоро разработената от ФБР програма VICAP за залавяне на извършители на особено жестоки престъпления. Хари плъзна поглед надолу по библиотеката. На семейна снимка позираха двама възрастни и Андерш Вюлер като дете. На долния рафт имаше още книги: „Основни принципи в хематологията“ от Атул Мехта и А. Виктор Хофбранд, „Обща медицина“ от Джон Д. Стефенс. Млад мъж, който се вълнува от заболявания на кръвта. Какво лошо има? Хари се приближи да разгледа семейния портрет. Момчето изглеждаше щастливо. Родителите — не чак толкова.

— Защо си взел от хранилището вещите на Валентин? — попита Хари и забеляза как гърбът на Вюлер се скова. — Катрине Брат не те е молила за това. Веществените доказателства не са от нещата, дето човек изнася от службата и си ги носи вкъщи. Дори да става дума за разкрити случаи.

Вюлер се обърна и Хари забеляза как погледът на младия полицай инстинктивно зашари надясно. Към спалнята.

— Аз съм следовател в Отдела за борба с насилието, а ти — преподавател в Полицейската академия, Хари. Реално погледнато, по-логично е аз да те питам за какво ти е серийният номер на иззетия по случая револвер.

Хари схвана, че няма да получи отговор.

— Серийният номер не е пускан в регистъра на притежаващите огнестрелно оръжие, за да се открие законният му собственик. Защото няма как на Валентин Йертсен да е било издадено разрешително за оръжие.

— Важно ли е да се провери това?

— Според теб не е ли?

Вюлер вдигна голите си рамене.

— Доколкото ни е известно, револверът не е бил използван за убийство. Според аутопсията Марте Рюд е била простреляна след настъпването на смъртта. Балистичните характеристики на този револвер не дадоха съвпадение с нито един от криминалните случаи, фигуриращи в базата данни. Затова, Хари, не мисля, че е важно да се разбере на чие име се води въпросният револвер — не и с оглед на купчината задачи, които просто крещят за спешно изпълнение.

— Е, в такъв случай един преподавател би могъл да се поразрови и да провери докъде ще го заведе серийният номер, без да ангажира заетите следователи.

— Както искаш — Вюлер откъсна лист от бележника и му го подаде.

— Благодаря — Хари пак погледна кръвта върху рамото му.

Вюлер го изпрати до вратата. На стълбищната площадка Хари се обърна. Вюлер се беше наежил, както — кога несъзнателно, кога съзнателно — правеха охранителите на заведения.

— Само от любопитство да те питам… какво държиш в онази клетка в дневната?

Вюлер премига няколко пъти.

— Нищо — отвърна и тихо затвори вратата.

 

 

— Вкъщи ли си беше? — Бьорн изведе волвото на улицата.

— Да — Хари му подаде лист с преписания за втори път фабричен номер. — Ето го номера на револвера. „Рюгер“ се произвежда в Щатите. Може евентуално да потърсиш съдействие от БАТО^[14].

— Нали не очакваш сериозно те да установят първоначалния собственик?

— И защо да не очаквам?

— Защото американската система за регистриране на оръжия не е от най-ефективните. В САЩ има над триста милиона оръжия. Броят им надхвърля броя на населението.

— Стряскащо.

— Да ти кажа ли нещо още по-стряскащо? — Бьорн Холм натисна педала за газта, зави рязко, волвото поднесе леко, но остана под контрол, и се спусна по нанадолнището към улица „Пилестреде“. — Дори онези, които не са криминално проявени и твърдят, че оръжието им трябва за самозащита, предизвикват множество инциденти. В „Лос Анджелис Таймс“ излезе статистика, че през 2012 година в САЩ броят на хората, загинали при неволно открита стрелба, е два пъти по-голям от броя на застреляните при самоотбрана. А близо четирийсет пъти повече хора са станали жертва на изстрели, предизвикани от самите тях. В тези данни, забележи, изобщо не е включен броят на жертвите на предумишлени убийства. Говорим само за смърт, настъпила поради неправилно боравене с оръжие.

— Четеш „Лос Анджелис Таймс“?

— Четях по времето, когато Робърт Хилбърн водеше редовна музикална рубрика. Чел ли си биографията на Джони Кеш, написана от Хилбърн?

— Не. Той ли беше публикувал пътепис репортаж за турнето на „Секс Пистълс“ в Щатите?

— Същият.

Спряха на червено пред „Блиц“ — някогашен бастион на норвежкия пънк. И сега се мяркаше някой и друг „гребен“. Бьорн Холм се усмихваше широко на Хари. Беше щастлив: щеше да става баща; случаят с Вампириста бе приключен; шофираше малко екстремно в автомобил, който мирише на седемдесетте, и говореше за музика горе-долу от същото време.

— Гледай преди дванайсет да си готов, Бьорн.

— Ако не греша, централата на БАТО се намира във Вашингтон, но там сега е посред нощ.

— Имат представителство и в Европол в Хага. Опитай там.

— Добре. Разбра ли защо Вюлер е взел вещите на Валентин?

— Не — Хари се взираше в светофара. — При теб ли е компютърът на Лени Хел?

— При Торд е. Уговорихме се да ни чака в котелното.

— Супер — с настойчивия си поглед Хари се опитваше да пришпори светофара да светне зелено.

— Хари?

— Да?

— При огледа не остана ли с впечатлението, че Валентин светкавично се е евакуирал от апартамента си точно преди „Делта“ да го щурмуват? Сякаш някой го е предупредил в последния момент?

— Не — излъга Хари.

Светна зелено.

 

 

Торд сочеше и обясняваше на Хари, докато зад тях кафемашината къркореше и ръмжеше.

— Това са имейлите от Лени Хел до Валентин непосредствено преди убийствата на Елисе, Ева и Пенелопе. Имейлите бяха кратки. Съдържаха само името и адреса на жертвата и дата. Нарочения ден на убийствата. И трите писма завършваха по един и същи начин: „Инструкции и ключове — на уреченото място. Изгори инструкциите, след като ги изчетеш.“

— Информацията, която може да се извлече, е оскъдна, но достатъчна.

— И защо настоява инструкциите да се изгорят?

— Не е ли очевидно? — сви рамене Торд. — Съдържат информация, която би отвела полицията до Лени.

— Но не е изтрил имейлите на компютъра си. Дали защото знае, че висококвалифицираните IT специалисти — като теб — знаят как да възстановят дори изтрита електронна кореспонденция?

Торд поклати глава.

— В днешно време вече не е толкова лесно. Особено ако и подателят, и получателят притежават известни познания.

— Лени е бил компютърен специалист и непременно е бил запознат с начините за надеждно изтриване на писма. Тогава защо не го е направил?

— Например защото си е давал сметка, че стигне ли се дотам, да разполагаме с техните компютри — неговия и на неговия съучастник — играта вече така или иначе ще е приключила.

Хари кимна бавно.

— Навярно Лени е бил наясно от самото начало, че един ден войната, която води от бункера си, ще бъде изгубена. И тогава ще има само едно решение: куршум в главата.

— Възможно е — Торд си погледна часовника. — Има ли друго?

— Чувал ли си за стилометричен анализ на писмо?

— Да. Опит да идентифицираш пишещия по стиловите характеристики на текста му. След скандала с фалита на „Енрон“ няколкостотин хиляди имейла станаха обществено достояние и изследователите в областта на стилометрията използваха достъпния корпус, за да направят проучвания с какъв успех ще идентифицират подателя. Регистрираха между осемдесет и деветдесет процента успеваемост.

След като Торд излезе, Хари набра редакция „Криминални“ във „Ве Ге“.

— Обажда се Хари Хуле. Може ли да говоря с Мона До?

— Отдавна не сме се чували, Хари — отвърна познат глас: един от по-възрастните журналисти. — Щеше да е напълно възможно, ако Мона не беше изчезнала. От няколко дни никаква я няма.

— Как така?

— Изпрати ни есемес, че излиза в кратък отпуск и телефонът й ще бъде изключен. Разумно решение. През последната година това момиче се скъса от работа. Редакторът обаче малко се ядоса, защото тя не поиска разрешение, а само изпрати два-три реда и си би камшика. Ех, тази днешна младеж, а, Хуле? С нещо да ти помогна?

— Няма нужда, благодаря — Хари прекрати връзката. Прикова поглед в телефона за миг, после го пусна в джоба си.

 

 

В единайсет и петнайсет Бьорн Холм беше изнамерил името на човека, внесъл револвера „Рюгер Редхок“ в Норвегия — моряк от Фаршун. В единайсет и половина Хари се чу с дъщеря му. Тя си спомняла оръжието добре, защото като малка веднъж изпуснала тежкия над килограм пистолет върху големия пръст на крака на баща си. Не знаеше обаче какво е станало с револвера.

— След като се пенсионира, татко се премести в Осло, за да е близо до мен и сестра ми. После се разболя и започна да върши разни щуротии. Например, да подарява свои вещи. Разбрахме за тези негови приумици след смъртта му. Докато разчиствахме в дома му, не открих револвера. Възможно е и него да е подарил.

— Но не знаете на кого?

— Не.

— Споменахте, че е бил болен. От същата тази болест ли почина?

— Не, отиде си от пневмония. Бързо и сравнително безболезнено, за щастие.

— Ясно. А каква всъщност беше болестта, предизвикала промени в поведението му? И при кой лекар се е лекувал?

— Там е работата, че и това не знам. Ние със сестра ми се досещахме, че му има нещо, но татко си остана със самочувствието на силен моряк. От неудобство да не го помислим за слаб криеше болестта си. Пазеше в тайна и диагнозата си, и лечението. Чак на погребението негов стар доверен приятел ми каза от какво е страдал.

— Този човек знае ли името на лекуващия го лекар?

— Едва ли. Татко споменал само каква болест са му открили, но без подробности.

— А именно?

Хари записа наименованието. Прикова поглед в думата. Гръцко название — изключение в медицинската терминология, където цари латинска хегемония.

— Благодаря ви — завърши разговора той.

Трийсет и девета глава

Четвъртък през нощта

— Сигурен съм — заяви на висок глас Хари в спалнята.

— Мотив? — попита Ракел и се сгуши в него.

— В основата му е синдромът на Отело. Водеща движеща сила е не ревността, а амбицията.

— Пак ли този ваш Отело? Прогнозират минус петнайсет през нощта. Дали да не затворим прозореца?

— Не съм сигурен.

— Не си сигурен дали да затворим прозореца, но си сигурен кой е архитектът зад вампиристките убийства?

— Да.

— И ти липсва само онази дреболия, наречена доказателства?

— Да — Хари я притегли по-близо до себе си. — Точно затова ми трябва самопризнание.

— Помоли Катрине Брат да привика въпросния човек на разпит.

— Нали ти казвам, Белман не дава никой да припари до случая.

— Тогава какво ще правиш?

Хари се вторачи в тавана. Усещаше топлината от тялото й. Щеше ли да му е достатъчна? Или по-добре да затворят прозореца?

— Лично ще го разпитам. Ще го подложа на разпит, без да се усети.

— Като юрист си позволявам да ти напомня, че неофициално признание, дадено на четири очи, има нулева доказателствена стойност.

— Ами ще се погрижа да не съм единственият, чул въпросното признание.

 

 

Столе Ауне се обърна и взе телефона. Видя кой го търси и натисна „приеми“.

— Ало?

— Мислех, че спиш — прозвуча хрипкавият глас на Хари.

— И въпреки това реши да ми се обадиш?

— Трябва ми помощта ти по един въпрос.

— Трябва ти, а не трябва ни!

— Добре де, ни. На човечеството. Помниш ли разговора ни за „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“?

— Да.

— Ще ми е нужно съдействието ти, за да заложа капан за маймуни по време на публичната защита на Халстайн.

— Сериозно? И кой друг ще участва освен теб, мен и Халстайн?

Столе Ауне чу как Хари си пое дъх.

— Един лекар.

— Чиято съпричастност към случая си успял да докажеш?

— Донякъде.

Столе усети как космите на ръцете му настръхнаха.

— И в какво по-конкретно се състои тази съпричастност?

— Докато Ракел лежеше в болницата, открих косъм в стаята й. В пристъп на параноя го изпратих за анализ. В присъствието на косъма до болничното й легло нямаше нищо учудващо, защото той се оказа от въпросния лекар, за когото ти говоря. Извлеченият от косъма ДНК профил обаче ни отведе до местата, където е вилнял Вампириста.

— В смисъл?

— Изскочи наяве връзка между медицинското лице и млад полицай, участвал в разследващия екип.

— Какви ги говориш? Наистина ли разполагаш с доказателства, че лекарят и вашият колега са замесени в убийствата на Вампириста?

— Не — въздъхна Хари.

— Не разбирам тогава. Обясни ми.

Двайсет минути по-късно Столе затвори. Заслуша се в притихналата къща. В надвисналия покой. Всички спяха. За себе си обаче беше сигурен, че до зори няма да мигне.

Четирийсета глава

Петък преди обяд

Венке Сювертшен плъзна поглед над парка „Фрогнер“, докато тренираше на фитнес стълбата. Една от приятелките й се беше опитала да я разубеди да използва този уред. От качването на стълби, каза тя, дупето наедрява. Явно не беше схванала, че Венке иска да има по-голямо дупе. В най-популярния женски форум прочете обаче как тренировките във фитнеса не уголемявали задните части, а само извайвали формата и мускулатурата им. Решението за дамите с мераци за по-сочни дупета било да приемат хранителни добавки с естроген, по-големи порции храна или — най-лесното — да си поставят импланти. Ала Венке категорично изключваше последния вариант. Много държеше тялото й да запази естествения си вид и никога — никога — не се беше подлагала на хирургически корекции. Е, освен когато си сложи силикон в гърдите, но това не се брои. Пък и Венке си беше жена с принципи. Затова нито веднъж не беше изневерявала на господин Сювертшен въпреки множеството отправени й предложения. Получаваше ги предимно във фитнес центрове като този. Сваляха я най-вече млади момчета, които я вземаха за стара лачена чанта. Тя обаче открай време си падаше по по-зрели мъже. Е, не чак дърти като онзи сбръчкосан дядка с обветрено лице, възседнал велотренажора до нея. По-скоро по такива като съседа й. Като Хари Хуле. Мъже с по-ниско ниво на интелект и зрялост от нея просто не й въздействаха сексуално. Тя имаше нужда от такива, които да я стимулират, да обезпечават и духовния, и материалния й комфорт. Така стояха нещата. Няма защо да се преструва, че друго би й свършило работа. По отношение на последния критерий нейният благоверен изцяло удовлетворяваше изискванията й. Колкото до Хари, той беше непревземаем. Пък и нали го раздаваше принципна. А освен това в няколкото случая, в които мъжът й я спипа да му слага рога — да са били най-много два-три пъти! — го хващаше такава нелепа ревност, че започваше да я заплашва как щял да я лиши от всички привилегии и от жизнения й стандарт. Но това беше преди госпожа Сювертшен да започне да се придържа към имиджа на примерна съпруга.

— Защо толкова красива жена като теб не е омъжена?

Думите долетяха накъсани, все едно смлени от воденичен камък. Венке се обърна към стареца на велотренажора. Той й се усмихваше. Дълбоки като бразди бръчки насичаха тясното му лице. Имаше плътни устни и дълга, мазна коса. Слаб, широкоплещест. Същински двойник на Мик Джагър. Ако човек се абстрахира от червената кърпа, вързана около главата му, и брадичката „катинарче“.

Венке се усмихна и вдигна лявата си ръка, на която не носеше никакви пръстени.

— Омъжена съм, но свалям халката, защото ми пречи, докато вдигам тежести.

— Жалко — отвърна старецът. — Защото аз не съм женен и веднага бих ти предложил да се с-сгодим.

И на свой ред също вдигна ръката си. Само че дясната. Венке подскочи. За миг си помисли, че й се привижда. Нима в дланта на този човек наистина зееше толкова голяма дупка?

 

 

— Олег Фауке пристигна — съобщи глас по интеркома.

— Да влезе — отвърна Джон Д. Стефенс, оттласна назад стола си от бюрото и надникна през прозореца на Лабораторната сграда към отделението за трансфузионна медицина.

Вече беше видял как младежът слиза от малката японска кола с работещ двигател. Зад волана седеше друго младо момче, най-вероятно надуло парното до дупка. Защото днес дърво и камък се пукаше от студ и грееше слънце. Мнозина възприемаха като парадокс, че през юли безоблачното небе вещае жега, а през януари — минусови градуси. Защото мнозина ги мързеше да се запознаят с най-основните закономерности във физиката и метеорологията, с начина, по който функционира светът. Стефенс вече не се дразнеше, че хората смятат студа за нещо самостойно, вместо да го разглеждат в неразривна връзка с топлината. Студът се явява естественото, господстващото. Топлината — изключението. Както убийствата и жестокостите представляват естественото, логичното, а милосърдието — аномалия, резултат от засуканите прийоми на стадния човек да обезпечава оцеляването на вида. Защото проявите на милосърдие са насочени само към собствения вид, а безграничната жестокост на човека към други видове е подсигурила неговото оцеляване. Например, умножаването на популацията на човешкия вид е създало предпоставки хората не просто да ловуват, а да произвеждат месо. Що за израз — производство на месо! Що за идея! И човекът започва да затваря животни в клетки, отнема им всички удоволствия от живота и всички възможности да разгърнат жизнения си потенциал, опложда ги принудително, за да дават мляко и крехко бебешко месо, отнема им потомството още при раждането, слуша как майките мучат и реват от отчаяние и пак ги запложда. Хората се вдигат на бунт, защото определени видове като кучетата, китовете, делфините и котките били използвани за храна. Но човешката милозливост спира дотам. По непонятни причини не се разпростира и върху далеч по-интелигентните прасета. На тях им отрежда унижение и участта да служат като месо за ядене. Консумацията на свинско датира от толкова много години, че човек дори не се замисля за перфидните жестокости на съвременната хранителна промишленост. И това ако не е промиване на мозъци!

Стефенс се вторачи във вратата, която щеше да се отвори всеки миг. Питаше се дали някога ще проумеят. Че моралът — според редица заблудени, изпратен от Бога и константна величина — всъщност е променлива категория и бива заучаван подобно на естетическите ни идеали, на насажданите представи кой е наш враг и на модните тенденции. Едва ли щяха да го разберат. И точно затова няма нищо чудно защо човечеството отказва да проумее и приеме радикални изследователски проекти, надхвърлящи границите на шаблонното му мислене. Хората просто отказват да осъзнаят, че при цялата си жестокост някои начинания са логични и необходими.

Вратата се отвори.

— Добър ден, Олег. Заповядай, седни.

— Благодаря — младежът се настани. — Преди да ми вземеш кръв, може ли да те помоля за една услуга в замяна?

— Искаш да ти се реванширам, така ли? — Стефенс нахлузи чифт бели латексови ръкавици. — Моите научни изследвания ще бъдат в полза на теб, на майка ти и на бъдещите ти потомци, нали схващаш?

— Да. Но съзнавам и друго: за теб клиничните опити са по-важни, отколкото за мен — удължаването на живота ми с няколко години.

Стефенс не сдържа одобрителната си усмивка.

— Прекалено мъдри думи за толкова млад човек.

— От името на баща ми те моля да отделиш два часа от времето си, за да присъстваш на защита на докторска дисертация и да дадеш експертното си мнение. Хари ще оцени жеста ти. Докторантът е негов приятел.

— Защита на докторска дисертация, казваш? Ще дойда. За мен ще бъде чест.

— Само дето… — Олег се прокашля — … тя започва след броени минути и след като ми вземеш кръв, трябва да тръгнем веднага.

— Сега ли? — Стефенс хвърли поглед към разтворения отпред график. — За жалост точно днес имам среща, която…

— Хари ще ти бъде изключително благодарен — натърти Олег.

Стефенс вдигна поглед към момчето, докато търкаше замислено брадичка.

— Значи така поставяш нещата… твоята кръв срещу моето време?

— Кажи-речи.

Стефенс се облегна на канцеларския си стол и сплете пръсти пред устата си.

— Да те питам, Олег… на какво се гради близостта ти с Хари Хуле? Той не ти е биологичен баща.

— Хубав въпрос.

— Отговори ми и ми дай да ти взема проба, а аз ще дойда на мероприятието.

Олег поразмисли.

— Прииска ми се да кажа, че близостта ни се дължи на неговата откровеност. Макар да не може да се нарече образцов баща или разни такива суперлативи, винаги е честен с мен. Но май това не е най-същественото…

— А кое е?

— Общата ни омраза към определени групи.

— Какво?

— Музиката. Харесваме различни банди, но мразим едни и същи — Олег си съблече пухеното яке и нави единия ръкав на ризата си. — Ще действаме ли?

Четирийсет и първа глава

Петък преди обяд

Ракел вдигна поглед към Хари, докато пресичаха, хванати под ръка, университетския площад към Домус Академика, една от трите сгради на Университета в Осло в центъра на града. Ракел го беше навила да си обуе официалните обувки, които му купи от Лондон, макар Хари упорито да твърдеше, че подметките им са прекалено гладки за толкова хлъзгаво време.

— Трябва по-често да ходиш с костюм — отбеляза Ракел.

— А общината — по-често да ръси смес против поледица — Хари се подхлъзна театрално.

Ракел се разсмя и го притисна. Усети допира до ръба на жълтата картонена папка, която на тръгване Хари сгъна и натъпка във вътрешния си джоб.

— Това не е ли колата на Бьорн Холм, при това паркирана изключително неправомерно?

Подминаха черното волво, спряно съвсем до стълбите.

— На предното стъкло си е оставил полицейската значка — отбеляза Хари. — Класическа форма на злоупотреба със служебно положение.

— Направил го е заради Катрине — усмихна се Ракел. — Опасява се жена му да не падне.

Във вестибюла пред Старата актова зала жужаха гласове. Ракел се огледа за познати лица. Бяха дошли предимно хора от академичните среди и роднини. В дъното на вестибюла все пак мярна позната физиономия: Трюлс Бернтсен. Явно не беше осведомен, че на такова събитие се идва в официално облекло. Ракел проправи път за себе си и за Хари. Добраха се до Катрине и Бьорн.

— Честито! — Ракел ги прегърна един по един.

— Благодаря! — засия Катрине и поглади издутия си корем.

— Кога…

— През юни.

— През юни значи — повтори Ракел и забеляза как усмивката на Катрине лекичко помръкна.

Ракел се наведе напред, докосна лакътя й и прошепна:

— Не го мисли. Ще мине без проблеми.

Катрине я гледаше почти ужасена.

— Ще си поискаш епидурална упойка. Истински разкош. Тушира цялата болка като с вълшебна пръчица.

Катрине премига два пъти, после се разсмя гръмко.

— Да ти призная, за пръв път ще присъствам на защита на дисертация. Чак когато Бьорн тръгна да си слага тексаската вратовръзка — дето прилича на ласо — стоплих, че нещата са сериозни. Как всъщност протича защитата?

— Регламентът е много прост. Първо всички влизаме в залата и посрещаме прави научния ръководител, докторанта и двамата опоненти. Смит сигурно ще е доста притеснен, макар вече да е минал вътрешна защита пред същия изпитен състав вчера или онзи ден. Вероятно се опасява най-вече Столе Ауне да не се заяде с него, но едва ли има основания за такива тревоги.

— И защо да няма основания? — попита Бьорн Холм. — Ауне многократно е заявявал, че не вярва в съществуването на вампиризма.

— Столе вярва на сериозните научни изследвания — намеси се Ракел. — Опонентите са длъжни да проявят критичност и да изискат от докторанта да обоснове резултатите от труда си, но същевременно да се придържат към рамките на разработената тема и задачите, които авторът си е поставил, без да се отплесват в избрани от тях области — избълва на един дъх Ракел.

— Боже, доста добре си се подковала! — смая се Катрине.

Ракел кимна и продължи:

— Всеки опонент разполага с четирийсет и пет минути. В промеждутъка се дава възможност на публиката да задава кратки въпроси. Зрителите рядко се възползват. След защитата има тържествен обяд. Черпи новоизлюпеният доктор. Ние не сме поканени. Хари страшно го е яд.

— Наистина ли? — обърна се към него Катрине.

Той вдигна рамене.

— Кой не обича месо в сос и да си подремне, докато в продължение на половин час роднини на човек, когото не познаваш добре, държат прочувствени речи?

Тълпата наоколо се размърда. Заблестяха светкавици.

— Новият министър на правосъдието — съобщи Катрине.

Множеството се раздели, за да направи път на Микаел и Ула Белман. Вървяха усмихнати, хванати под ръка. От усмивката на Ула Белман имаше какво да се желае — поне според Ракел. Навярно госпожа Белман не е от най-лъчезарните, предположи тя. Или просто е стеснителна по природа и с времето е разбрала, че прекаленото усмихване води до още нежелано внимание, докато хладното изражение облекчава живота.

В такъв случай не я чакаха леки дни като министерша.

Микаел Белман спря почти до Хари и Ракел, защото някой извика въпрос към него. Веднага тикнаха микрофон пред лицето му.

— Дойдох само да приветствам един от хората, дали своя принос за разрешаването на случая с Вампириста — каза той на английски. — Днес е денят на доктор Смит, така че говорете с него, не с мен.

И въпреки това Белман угоди на фотографите. Охотно позира пред обективите им, като откликваше на желанията им.

— Виж ти, журналисти от чужбина — изненада се Бьорн.

— Вампиризмът в момента е голям хит — кимна Катрине и плъзна поглед над множеството. — Изсипала се е целокупната гилдия на криминалната журналистика.

— Липсва само Мона До — отбеляза Хари, докато сканираше тълпата.

— Цялото котелно е дошло — допълни Катрине. — С изключение на Андерш Вюлер. Някой знае ли къде е?

Другите поклатиха глави.

— Сутринта ми звънна по телефона — каза Катрине. — Искал да поговорим на четири очи.

— За какво? — поинтересува се Бьорн.

— Един господ знае. О, я вижте, ето го и него!

Андерш Вюлер се появи в дъното. Размота шала около врата си. Лицето му беше зачервено, а той — запъхтян. Вратите към Старата актова зала се разтвориха.

— Ще побързам, за да си намеря място — Катрине се спусна нататък. — Дайте път, хора, бременна жена!

— Толкова е сладка — прошепна Ракел, мушна длан под мишницата на Хари и се облегна на рамото му. — Винаги съм се питала дали с нея не сте имали нещо.

— Какво нещо?

— Кратка свалка. Докато с теб сме били разделени, например.

— Уви — мрачно отвърна Хари.

— Как да го разбирам?

— Понякога съжалявам, че не съм оползотворявал по-добре нашите почивки един от друг.

— Не се шегувам, Хари.

— Нито пък аз.

 

 

Халстайн открехна вратата към актовата зала и надникна вътре.

Към полилея над зрителите, запълнили всички места в аудиторията. На горните редове имаше дори правостоящи. В тази зала някога бе заседавал норвежкият парламент, а сега той — все още никому неизвестният Халстайн — щеше да застане зад ораторската трибуна и да защити научния си труд, а после да му бъде присъдена докторска степен! Погледна Мей — седеше на първия ред, и тя притеснена, но и горда като квачка. Халстайн погледна колегите си от чужбина, дошли да уважат представянето му, въпреки предупрежденията му, че защитата ще се проведе на норвежки език. Погледна журналистите, после Белман, настанил се най-отпред заедно със съпругата си. Погледна Хари, Бьорн, Катрине, новите си приятели от полицията, изиграли роля в дисертацията му за вампиризма, в която случаят „Валентин Йертсен“, естествено, се явяваше опорната конструкция. И макар че след разкритията от последните няколко дни образът на Валентин претърпя драстични промени, тези корекции придадоха допълнителна легитимност на заключенията му за характеристиките на вампиристкия тип личност. Още в самото начало Халстайн обърна внимание на следователите, че класическият вампирист действа под влиянието на афект и го тласкат нагони и импулси, затова разобличаването на Лени Хел като мозъка зад умело режисираните убийства му дойде дюшеш.

— Започваме — обяви водещият и отскубна прашинка от деканската си тога.

Халстайн си пое дъх, влезе и всички в залата се изправиха.

Смит и двамата му опоненти седнаха, а научният ръководител отиде до ораторския пулт и разясни как ще протече защитата. После даде думата на Халстайн.

Първият опонент, Столе Ауне, се наведе напред и шепнешком му пожела успех.

И така, настъпи часът на Халстайн. Качи се на подиума, застана зад пулта и обгърна аудиторията с поглед. Усети как в залата се възцарява тишина. Предварителната защита вчера сутринта мина добре. Какво ти добре, направо фантастично! Колкото и да се пазеше от прибързана радост, Халстайн нямаше как да не забележи задоволството на рецензентите. Дори Столе Ауне кимна одобрително на най-сполучливите попадения в дисертацията.

Сега предстоеше Халстайн да представи автореферат на научния си труд. Разполагаше с максимум двайсет минути. Халстайн пристъпи към действие и бързо си възвърна вчерашната самоувереност. Постепенно се откъсна от написаното пред себе си. Защото мисълта му течеше гладко, без запъване. Халстайн сякаш се виждаше отстрани, ставаше свидетел как хипнотизираните зрители не откъсват очи от устните му. Всичките им сетива бяха съсредоточени върху Халстайн Смит, бъдещ професор по вампиризъм. Такава дисциплина, разбира се, все още не съществуваше, но той щеше да промени този факт. Началото полагаше днес.

Авторефератът навлезе в заключителната си част.

— По време на краткия си престой в автономната разследваща група под ръководството на Хари Хуле успях да науча доста неща. Научих например, че най-първостепенният въпрос в разследването на едно убийство е „защо?“. Но дори да разполагаш с отговора на този въпрос, трябва да отговориш и на друг: „как?“. — Халстайн направи няколко крачки от ораторския пулт до масата наблизо, където изпод копринено покривало се очертаваха три предмета. Хвана края на покривалото и изчака за момент. Струваше му се съвсем приемливо да внесе известна доза артистичност в представянето си. — Ето отговора на въпроса „как?“ — провъзгласи той и смъкна покривалото.

При появата на големия револвер, масивните, уродливи белезници и черните зъби сред събралото се множество премина шепот.

— Инструмент за заплашване и принуда. Втори за осигуряване на контрол, за обезвреждане и за плен. И трети за връщане към извора, за достъп до кръвта, за извършването на ритуала — Смит посочи последователно оръжието, белезниците и железните зъби и вдигна поглед. — Признателен съм на специален следовател Андерш Вюлер, задето ми услужи с тези предмети, за да онагледя по-добре тезата си. Тези три предмета отговарят не само на въпроса как, а и на въпроса защо. Как така се появи това защо?

Из залата се разнесе откъслечен, благовъзпитан смях.

— И трите оръдия онагледяват и мотива на престъплението, защото са стари. Ненужно стари, дори бихме казали. Вампириста си е направил труда да си набави предмети от определени епохи — или техни имитации. Този факт говори в подкрепа на застъпената в дисертацията ми теория за значимостта на ритуалното. Пиенето на кръв отпраща към времената, когато боговете са приемали лептата на простосмъртните, длъжни да им се кланят и да ги умилостивяват, под формата на кръв. — Посочи револвера. — Едната препратка ни отвежда в Америка отпреди двеста години. Тогавашните индиански племена пиели кръвта на враговете си, защото вярвали, че така силите на противниците им ще се прелеят в тях. — Смит посочи белезниците. — Втората препратка ни връща към средновековните гонения и ритуални изгаряния на вещици и магьосници. — А третата — към античността — Смит посочи железните зъби. — Тогава животинските жертвоприношения и кръвопускането са били най-използваните начини хората да си изпросят благоразположението на боговете. Така и моя милост днес се надява да умилостиви тези светила — Халстайн обхвана с широк жест декана и опонентите.

Този път смехът избухна по-невъздържан.

— Благодаря за вниманието.

Публиката възнагради представянето му с — поне по негова преценка — гръмки аплодисменти.

Столе Ауне се изправи, понагласи си вратовръзката на точици, изпъчи корем и се отправи към ораторския пулт, набивайки крак.

— Уважаеми господин докторант, от чутото и прочетеното до момента съдя, че базирате дисертационния си труд върху изследването на отделни конкретни случаи. Питам се тогава как сте извели заключението си за вампиристкия тип личност, при положение че преди да се разкрие ролята на Лени Хел, основният изследван обект — Валентин Йертсен — не е потвърждавал правотата на вашите предположения.

Халстайн Смит се прокашля.

— В психологията разполагаме с по-голяма свобода за интерпретация, отколкото в повечето други науки и, признавам, изкушавал съм се да тълкувам поведението на Валентин Йертсен в духа на предварително очертани от мен психологически параметри на типичния вампирист. Като представител на науката обаче съм длъжен да бъда честен. Допреди няколко дни профилът на Валентин Йертсен се разминаваше доста с теорията ми. И макар че — нека подчертая — в психологията картата и реалният терен никога не съвпадат — откровено казано, почувствах се разочарован. Трагедията с Лени Хел донесе нещо положително. Потвърди теориите в дисертацията ми и спомогна образът на Вампириста да се избистри и подбудите му да се прецизират — нещо, което се надявам да доведе до по-ранното залавяне на вампиристи и да допринесе за предотвратяването на бъдещи трагедии — Халстайн се покашля. — Дължа огромни благодарности на научното жури, което вложи много време и усилия в преглеждането на първия вариант на дисертацията ми, но въпреки това после ми позволи да внеса някои поправки, продиктувани от разобличаването на Лени Хел. С изясняването на всички обстоятелства нещата си дойдоха на мястото…

 

 

Деканът даде дискретно да се разбере, че времето на първия опонент е приключило. Халстайн имаше чувството, че са минали пет минути, а не четирийсет и пет. Времето бе отлетяло толкова неусетно — като в игра!

Деканът се качи зад ораторския пулт и обяви петминутна почивка, когато гости от публиката имат възможност да заявят желанието си за въпроси към докторанта. Халстайн вече изгаряше от нетърпение да покаже на всички тази фантастична научна разработка, която, при цялата си зловеща тематика, все пак разглеждаше най-великото и красиво нещо в мирозданието: човешката душа.

Халстайн използва почивката, за да поздрави всички, непоканени на приема. Хари Хуле беше дошъл в компанията на тъмнокоса жена. Смит се насочи към тях.

— Хари! — Халстайн стисна ръката на полицая — твърда и студена като мрамор. — Това трябва да е Ракел.

— Тя е.

Халстайн се здрависа и с нея. Хари си погледна часовника и хвърли поглед към входа.

— Чакаме ли някого?

— Да. Дългоочакваните най-сетне пристигнаха.

В другия край на помещението влязоха двама души. Висок, смугъл младеж и около петдесетгодишен мъж с руса коса и очила без рамки с тесни, четириъгълни стъкла. Младият приличаше на Ракел. Другият също му се струваше познат отнякъде.

— Къде съм виждал господина с очилата? — попита Халстайн.

— Нямам представа. Хематолог е. Доктор Джон Д. Стефенс.

— И какво прави тук?

Халстайн видя как Хари си пое дъх.

— Дойде да сложи точка на тази история. Просто още не го знае.

В същия миг деканът би звънеца и със сипкав глас призова зрителите да се върнат в залата.

 

 

Джон Д. Стефенс вървеше между два реда банки, следван плътно от Олег Фауке. Стефенс плъзна поглед над вече влезлите в търсене на Хари Хуле. И усети как сърцето му спира, когато забеляза младия рус мъж на най-задния ред. В същия миг и Андерш го видя. Стефенс прочете ужас по лицето му. Лекарят се обърна към Олег. Реши да се оправдае с някаква забравена среща и да си тръгне.

— Знам — изпревари го Олег и дори не направи опит да се отмести. Стефенс неволно забеляза, че момчето е високо почти колкото втория си баща, Хари Хуле. — Да оставим нещата на естествения им ход, докторе.

Младежът постави леко длан върху рамото на Стефенс, а сякаш го натисна към седалката зад него. Лекарят седна и усети как пулсът му се укротява. Достойнство. Да, именно достойнство. Олег Фауке знаеше, че Стефенс ще прояви доблест. Следователно и Хари знаеше. И не му беше дал никаква възможност за отстъпление. По реакцията на Андерш личеше, че и той не е знаел какво ще се случи. Бяха ги прецакали. Да се озоват заедно тук. А сега какво?

 

 

Катрине Брат седеше между Хари и Бьорн. Деканът откри втората част.

— Един зрител изяви желание да зададе въпрос към докторанта. Хари Хуле, заповядайте.

Катрине вдигна изненадан поглед към Хари. Той стана.

— Благодаря.

Катрине забеляза озадачените изражения на присъстващите. Неколцина се усмихваха, сякаш очакваха шега. И Халстайн Смит, изглежда, не възприемаше сериозно намесата на Хари.

— Поздравления — подзе Хари. — На крачка си да постигнеш голямата си цел. Благодаря ти за приноса ти към разплитането на случая с Вампириста.

— По-скоро аз трябва да ти благодаря — леко се поклони Смит.

— Може и така да е, защото открихме кукловод, който е дърпал конците на Валентин. А както посочи и Ауне, цялата ти дисертация е изградена върху случая на Йертсен. Извади голям късмет.

— Така е.

— Но има няколко въпроса, на които според мен всички биха искали отговор.

— Ще се постарая максимално, Хари.

— Спомням си записа, на който се вижда как Валентин влиза в обора ти. Изглежда целеустремен, наясно е къде отива, но не знае за съществуването на везната. Затова прекрачва прага безстрашно, убеден, че ще стъпи върху стабилна повърхност. И съответно залитва. Защо се случва така?

— Ние, хората, приемаме някои неща за изконно зададени. В психологията това се нарича рационализация. Ще рече, че опростяваме реалността. Без рационализация светът няма да е обозрим, мозъкът ще се претовари от всички колебания, които ни връхлитат.

— Затова, докато слизаме по стълби в тъмното, не се опасяваме, че ще си ударим главата във водопроводна тръба, например.

— Именно.

— Но случи ли ни се веднъж, ще ни държи влага занапред — поне на повечето от нас. Точно по тази причина Катрине Брат стъпва предпазливо върху везната при второто си посещение в обора ти. Затова не е никак учудващо, че по тръбата в мазето на Лени Хел открихме епителни клетки и кръв от теб и мен, но не и от Лени Хел. Сигурно още като дете се е научил да се навежда. Иначе щяхме да намерим и неговата ДНК, защото тя се запазва години след като е попаднала някъде.

— Ти си специалистът, Хари.

— Ще се върна на тази тема, но нека първо обсъдим какво все още представлява загадка.

Катрине се надигна на стола. Не схващаше накъде бие Хари, но долавяше вибрациите от едва доловимите, нискочестотни заплашителни нотки в гласа му.

— Когато влиза в обора ти в полунощ, Валентин Йертсен тежи седемдесет и четири килограма и седемстотин грама — продължи Хари. — На излизане везната отчита седемдесет и три килограма и двеста грама — това от записа. Тоест, олекнал е с килограм и половина — Хари разпери ръце. — Най-логичното обяснение за спада в теглото му е кръвозагубата от огнестрелната рана. Така поне реших в началото.

Катрине чу дискретното, но нетърпеливо покашляне на декана.

— Впоследствие обаче ми хрумна друго. Съвсем бяхме забравили за револвера, който Валентин е внесъл и оставил в кабинета. „Рюгер Редхок“ тежи около килограм и двеста грама. За да излезе сметката, би трябвало Валентин да е изгубил само триста грама кръв…

— Хуле, ако това е въпрос към докторанта… — подхвана деканът.

— Първо ще се обърна към експерт по кръвта — Хари застана с лице към залата. — Доктор Джон Стефенс, вие сте хематолог и сте били на смяна при постъпването на Пенелопе Раш в болницата…

 

 

Джон Стефенс усети как потта руква, когато всички погледи се насочиха към него. По същия начин го гледаха и когато седеше на свидетелската скамейка и обясняваше как е починала съпругата му; как са били нанесени прободните рани, как кръвта й е изтекла буквално пред очите му. И тогава, и сега беше обект на всеобщото внимание. И тогава, и сега погледът на Андерш го пронизваше безмилостно.

Стефенс преглътна.

— Точно така, присъствах.

— Тогава демонстрирахте изключително точна преценка за количеството кръв: само по снимка от местопрестъплението оценихте кръвозагубата на жертвата на литър и половина.

— Така е.

Хари извади снимка от джоба на сакото си и я вдигна пред лекаря.

— А по тази снимка от кабинета на Халстайн Смит, която ви е показал шофьор на линейка във вашата болница, оценихте количеството кръв на литър и половина, което отговаря на килограм и половина, вярно ли е?

Стефенс преглътна. Знаеше, че Андерш пронизва гърба му с поглед.

— Вярно е. Плюс-минус двеста милилитра.

— Да попитам за всеки случай: изобщо възможно ли е човек да се изправи на крака и да избяга, след като е изгубил литър и половина кръв?

— Строго индивидуално е. Ако говорим за човек в добро физическо здраве и със силна воля — да, възможно е.

— И така стигам до моя съвсем прост въпрос…

Стефенс усети как по челото му се търкулна капчица пот.

Хари пак се обърна към ораторския пулт:

— Как ще обясниш това несъответствие, Смит?

 

 

Катрине се задъха. Настъпилата тишина сякаш оказваше физически натиск.

— Сигурно — Хари си пое дъх.

Катрине спря да диша.

— Не Валентин Йертсен е внесъл револвера в обора ти. Оръжието се е намирало в твоя кабинет отпреди това.

— Какво? — отривистият смях на Смит отекна като самотен птичи крясък в залата. — И как, за бога, се е озовало там, ако мога да попитам?

— Ти си го занесъл — отвърна Хари.

— Аз? Че откъде-накъде ще нося в кабинета си чужд револвер?

— Оръжието е било твое, Смит.

— Що за глупости! През живота си не съм притежавал пистолет. Ако се съмняваш, провери в регистъра на притежателите на огнестрелно оръжие.

— Там въпросният револвер е вписан на името на моряк от Фаршун. Твой пациент. Шизофреник.

— Моряк? Какви ги дрънкаш, Хари? Сам каза, че в бара, където е убит Мехмет Калак, Валентин Йертсен те е заплашил с въпросния револвер. Тогава?

— После ти го е върнал.

Аудиторията се разшумя неспокойно. Разнесе се глух шепот и потракване от нервно размърдали се на банките тела.

Деканът стана и вдигна ръце да призове присъстващите към тишина. Заради широките ръкави на тогата заприлича на разперил крила петел.

— Простете, господин Хуле, но това е защита на дисертационен труд. Ако сте открили наличие на престъпни действия, предлагам да се обърнете към съответните институции. Академичната зала не е място за полицейски разпит.

— Уважаеми господин декан, уважаеми опоненти, не смятате ли, че за оценката на представената днес дисертация е от съществено значение да се установи дали в изследването си авторът не се позовава на превратно интерпретиран единичен случай? Нали целта на публичната защита е именно такава?

— Господин Хуле… — подхвана гръмовито деканът.

— … е прав — довърши от първия ред Столе Ауне. — Уважаеми господин декан, като член на научното жури настоявам да изслушаме въпросите на господин Хуле към докторанта, защото отговорите му ще ми помогнат да формирам крайната си оценка.

Изумен, деканът изгледа последователно Ауне, Хари и Смит. После седна.

— В такъв случай искам да попитам докторанта дали е държал в плен Лени Хел в собствения му дом и дали всъщност той, Халстайн Смит, не е дърпал конците на Валентин Йертсен.

През залата премина едва доловимо шушукане. После се възцари пълна тишина, сякаш някой изсмука всичкия въздух от аудиторията.

— Това шега ли е, Хари? — поклати невярващо глава Смит. — С екипа от котелното сте ми скроили номер, за да развеселите зрителите, и сега…

— Предлагам да отговориш на въпроса, Халстайн.

Навярно употребата на малкото му име показа на Смит, че Хари говори съвсем сериозно. Катрине забеляза известна промяна в изражението на докторанта, която говореше, че схваща смисъла на думите на Хари.

— Хари — подзе тихо той — за пръв път влязох в къщата на Лени Хел тази неделя, когато ти ме заведе там.

— Не е вярно. Влизал си и преди. Много внимателно си избърсал местата, където е имало вероятност да си оставил отпечатъци или биологични следи, но си забравил едно място: водопроводната тръба.

— В неделя всички оставихме своя ДНК по проклетата тръба, Хари!

— Всички — с изключение на теб.

— Глупости! Питай Бьорн Холм. Виждам го ей там.

— Бьорн Холм ще потвърди единствено, че по водопроводната тръба е открил твоя ДНК, но не и кога е попаднала там. В неделя се намирах в мазето, когато ти слизаше по стълбите. Появи се безшумно, изобщо не те чух да идваш, спомняш ли си? Защото — за разлика от другите, ти не си удари главата в тръбата. Предвидливо си се навел. Защото си знаел за съществуването й.

— Това е смехотворно, Хари. В неделя и аз си ударих главата в тази тръба. Просто нищо не се е чуло.

— Заради тази шапка, която е омекотила удара, така ли? — Хари извади от джоба си черна шапка и си я нахлупи на главата. Отпред имаше избродиран бял череп с кръстосани кости и надпис „Занкт Паули“. — Добре, възможно е, Халстайн. Но обясни ми тогава как твоя ДНК — тоест твоя кръв, кожа или косъм — е попаднала върху тръбата, щом си бил с нахлупена върху челото шапка?

Халстайн Смит мигаше объркано.

— Докторантът мълчи — установи Хари. — Ще отговоря вместо него. Халстайн Смит си е ударил главата в тръбата, когато е слизал в мазето на Лени Хел за пръв път — много преди да се развилнее така нареченият вампирист.

В настъпилата тишина се чу само приглушеният смях на Халстайн Смит.

— Преди да кажа каквото и да било, моля за вашите бурни аплодисменти за бившия старши инспектор Хари Хуле. Определено има богато въображение.

Смит започна да пляска с ръце. Неколцина зрителите се присъединиха, но бързо се отказаха.

— Но за да се превърне тази фантастична история в нещо повече от свободно съчинение, са необходими — както и в докторските дисертации — доказателства! А ти не разполагаш с никакви доказателства, Хари. Заключенията ти се базират на две неиздържани хипотези. Първо, повече от съмнително е, че някаква овехтяла оборска везна показва точното тегло на човек, задържал се там едва няколко секунди. Везна, която, уверявам те, често блокира. И второ, твърдиш, че нямало как да оставя биологични следи по водопроводната тръба, защото, видите ли, съм носел шапка. За твое сведение, свалих шапката, докато слизах. После, след като си ударих главата, пак си я сложих, защото в мазето ми стана студено. Да, в момента белегът не личи, но това е защото по принцип моята кожа зараства бързо. Съпругата ми ще потвърди, че в неделя се прибрах с ожулено чело.

Катрине видя как жената на Смит, облечена в ръчно ушита рокля в землисти цветове, с безизразно лице прикова потъмнелите си очи в съпруга си, все едно изпаднала в шок.

— Нали така, Мей?

Жената отвори уста, после беззвучно я затвори. Накрая кимна бавно.

— Видя ли, Хари? — Смит наклони глава и изгледа Хари с печално състрадание. — Видя ли колко лесно направих теорията ти на пух и прах?

— Лоялността на съпругата ти заслужава уважение, но за твое съжаление заключението от ДНК експертизата е неопровержимо. Анализът на Института по съдебна медицина показва не само наличието на биологичен материал с твоя ДНК профил върху тръбата, а и че този материал е оставен преди повече от два месеца. Тоест, няма как да е попаднал там в неделя.

Катрине подскочи леко върху банката и погледна Бьорн. Той едва забележимо поклати глава.

— Затова, Смит, твърдението ми, че си влизал в мазето на Хел през есента, не е хипотеза. А факт. Както е факт и че револверът „Рюгер“ се е намирал при теб. С него си открил стрелба по невъоръжения Валентин Йертсен. В подкрепа на изложената от мен версия е и този стилометричен анализ.

Хари издърпа от вътрешния джоб на сакото си сгъната на четири папка.

— Съществува компютърна програма, която сравнява подбора на думите, строежа на изреченията, структурата на текста и пунктуацията, за да определи самоличността на автора на определено произведение. Именно стилометрията дава нов тласък на споровете кои от пиесите, приписвани на Шекспир, реално са негови. Програмата определя дали даден човек действително е автор на определен текст с точност до осемдесет процента. Тоест, не може да се използва като доказателство в съда. Но ако трябва даден автор да се изключи като потенциален автор на определен текст, тогава точността скача до деветдесет и девет процента и деветдесет и девет стотни. С помощта на въпросната програма нашият компютърен специалист Торд Грен сравни имейлите, изпратени на Валентин Йертсен от името на Лени Хел, с хиляди по-рано написани имейли, които Хел е адресирал до други свои познати. И резултатът гласи… — Хари подаде папката на Катрине — … че Лени Хел не е авторът на инструкциите, които Валентин Йертсен е получавал по електронен път.

Смит се взираше в Хари. Перчемът му се беше полепил по потното чело.

— Този въпрос ще го обсъдим по време на предстоящия полицейски разпит — поясни Хари. — Но в момента присъстваме на докторска защита. И ти все още имаш възможност да обосновеш направените от теб научни изводи и да убедиш журито да ти присъди докторска степен. Така ли е, Ауне?

— Точно така е — потвърди Ауне и се прокашля. — Науката на практика е сляпа за господстващите ценности и това няма да е първото присъждане на докторска степен, постигнато с морално противоречиви или направо незаконни способи. Онова, което ние от научното жури трябва да знаем, преди да преценим дали да одобрим дисертационния труд, е дали Валентин Йертсен е действал под чуждо давление, или не. Ако отговорът е отрицателен, не виждам основания тази дисертация да получи одобрение.

— Благодаря, Ауне. Е, Смит? Искаш ли да изясниш този въпрос пред журито, преди да те арестуваме?

Халстайн Смит гледаше Хари като попарен. В залата се чуваше само силното му пъхтене. Сякаш единствен той от всички присъстващи все още дишаше. Премига сиротна блиц лампа.

 

 

Зачервен, деканът се наведе към Столе и прошепна, съскайки:

— Боже господи, Ауне, какво става тук?

— Знаеш ли какво е капан за маймуни? — попита Столе, облегна се назад и скръсти ръце.

 

 

Главата на Халстайн Смит подскочи, все едно го удари ток. Вдигна ръка, посочи тавана и извика през смях:

— Какво имам да губя, Хари?

Хари не отговори.

— Да, Валентин си имаше кукловод. В мое лице. Аз написах тези имейли. Но важното е не кой е задкулисният идеолог, направлявал ходовете на Валентин. Валентин е истински вампирист, а моето изследване само го доказва. Нищо от твоето изложение не опровергава постигнатите от мен резултати. И какво, като съм създал условия, благоприятстващи разгръщането на заложените в него инстинкти? Нима учените правят нещо по-различно, създавайки лабораторна ситуация? — Плъзна поглед над множеството. — В крайна сметка не аз решавам какво ще направи той. Крайният избор зависи само от него. А шест човешки живота са напълно приемлива цена за всички страдания и убийства, които това — Смит потупа с показалец подвързаната дисертация — ще спести на човечеството в дългосрочна перспектива. Тук са описани поведенческите появи, сигнализиращи за опасност, и особеностите на вампиристите. Валентин Йертсен пи кръвта им и ги уби, не аз. Аз само създадох благоприятните обстоятелства. Когато извадиш късмет да се натъкнеш на вампирист, буквално си длъжен да се възползваш от уникалния шанс. Не бива да позволяваш да те спират късогледи морални скрупули. Трябва да мислиш в по-дългосрочен план, в името на общочовешкото благо. Справка: Опенхаймер, Мао, хилядите раковоболни лабораторни мишки.

— Значи си убил Лени Хел и си застрелял Марте Рюд в името на нашето добруване? — извика Хари.

— Да, да! Жертви пред олтара на научните изследвания!

— Пред който си пожертвал и собствената си човечност? От хуманни подбуди?

— Именно, именно!

— Или по-скоро тези хора са се простили с живота си, за да можеш ти, Халстайн Смит, да получиш дългоочакваната си реабилитация? И Маймуната най-сетне да се възкачи на престола, да впише името си в историческите книги. Защото точно това те е мотивирало през цялото време, нали?

— Показах ви какво представлява вампиристът и на какво е способен! Не заслужавам ли вашата признателност?

— Нека те поправя. Показа ни най-вече на какво е способен един унизен човек.

Главата на Халстайн подскочи отново. Той отвори уста, после пак я затвори. Не каза нищо повече.

— Чухме достатъчно — деканът се изправи. — Защитата приключи. Моля представителите на реда, които евентуално присъстват в залата, да арестуват…

Халстайн Смит действа с изненадваща бързина. С две крачки се озова до масата, грабна револвера, с един скок отиде до първия ред и насочи оръжието към челото на най-близкия зрител.

— Ставай! — просъска той. — Другите да не мърдат от местата си!

Катрине видя как до Смит се изправи руса жена. Смит я обърна така, че да я използва като щит. Ула Белман. С отворена уста тя гледаше с ням ужас към мъжа си на първия ред. Катрине виждаше Микаел Белман в гръб и нямаше представа какво изразява лицето му, ала съдейки по стойката, се беше вцепенил. Някой изхлипа. Мей Смит. Беше се килнала на една страна върху банката.

— Пусни я.

Катрине се извърна към сумтящия глас. Мъжът беше станал от най-задния ред и слизаше по стълбите.

— Спри на място, Бернтсен, или ще гръмна първо нея, а после и теб! — заплаши Смит.

Трюлс Бернтсен обаче не го послуша. В профил обратната му захапка се очертаваше още по-ясно, но същото важеше и за мускулите под пуловера му. Той слезе до партера, мина пред насядалите на първия ред и се насочи право към Смит и Ула Белман.

— Още една крачка и…

— Първо застреляй мен, Смит, иначе ще те изпреваря.

— Както искаш.

— Цивилен проклетник, не ти стиска да…

Катрине усети внезапен натиск в ушите — същото чувство изпитваш във внезапно пропадащ самолет. Едва в следващия момент схвана, че пукотът е дошъл от големия револвер.

Трюлс Бернтсен беше спрял. Стоеше наведен леко напред и се олюляваше. Раменете му бяха вдигнати към главата, устата — отворена, очите — изцъклени. Катрине видя дупката в гърдите. Зачака кръвта. И тя рукна. Трюлс видимо положи сетно усилие да се задържи прав, докато погледът му не се откъсваше от Ула Белман.

В залата се разнесе женски писък.

— Никой да не мърда! — извика Смит и започна да отстъпва заднишком към изхода, прикрит зад тялото на заложницата. — Ще притворя вратата от външната страна и ще изчакам една минута. Видя ли някой от вас да става, ще я застрелям.

Блъфираше, разбира се. Но никой, естествено, не би рискувал да провери.

— Ключовете за волвото — прошепна Хари, който продължаваше да стои прав. Протегна ръка към Бьорн. Той реагира след секунда. Постави ключовете върху дланта му. — Халстайн! — извика Хари и тръгна да излиза от реда си. — Колата ти е на паркинга за гости на университета и в момента огледната група обследва всеки сантиметър от нея. Имам ключове за автомобил, паркиран точно отпред, а и съм по-подходящ заложник от госпожата.

— И защо? — попита Смит, без да спира да се придвижва към изхода.

— Защото няма да се съпротивлявам и защото имаш съвест.

Смит спря. За няколко секунди огледа преценяващо Хари.

— Сложи си белезниците от масата — нареди Смит.

Хари се измъкна от реда си, подмина неподвижно проснатия Трюлс и застана до масата с гръб към залата и Смит.

— Да те виждам! — извика Халстайн.

Хари се завъртя и вдигна ръце нагоре, за да покаже, че е щракнал около китките си свързаните с дебела верига гривни, изработени по първообраза от средновековието.

— Ела тук!

Хари се подчини. Смит бутна настрани Ула Белман и насочи револвера срещу Хари.

— Една минута!

Със свободната си ръка Смит сграбчи дясното рамо на Хари, завъртя го и го забута към изхода. Остави вратата притворена.

Ула Белман се взираше нататък. После се обърна и погледна съпруга си. Катрине видя как Белман й махна с ръка да отиде при него. И тя тръгна. С къси, несигурни крачки, все едно стъпваше върху тънък лед. Когато стигна до Трюлс Бернтсен обаче, тя се свлече на колене. Опря глава в окървавения му пуловер. Еднократното мъчително изхлипване, което се откъсна от гърдите й, откънтя в притихналата зала по-гръмко дори от изстрела с револвера.

 

 

Докато вървеше пред Смит, Хари усещаше притиснатото към гърба му дуло. Мамка му, мамка му! От вчера разиграваше наум всевъзможни сценарии, но този не му беше хрумвал.

Хари бутна с крак вратата и студеният февруарски въздух го блъсна в лицето. Площадът пред университета лежеше безлюден, окъпан от зимното слънце. Черното лаково покритие на волвото „Амазон“ блестеше.

— Движение!

Хари слезе по стълбите и тръгна по равното. На втората крачка се подхлъзна и падна странично, без да има възможност да се подпре на ръце. Рамото му издрънча върху леда. По ръката и гърба му плъзна силна болка.

— Ставай! — изкомандва през зъби Смит, хвана веригата на белезниците и го изправи.

Хари се възползва от инерцията, която му даде Смит. Съобрази, че едва ли ще има по-сгоден случай. Изправяйки се, изнесе напред глава. Уцели Смит. Той се олюля, отстъпи две крачки назад и падна. Хари пристъпи напред, за да довърши започнатото, но Смит, макар и повален на земята, вече се бе прицелил в него, стискайки револвера с две ръце.

— Дай пак, Хари. Натрупал съм голям тренинг. Подреждали са ме така всяко второ междучасие. Дай пак!

Хари се взираше в дулото на револвера. Носът на Смит се беше изкривил. Под разцепената кожа лъщеше бяла кост. Тънка ивица кръв се стичаше покрай едната ноздра.

— Знам какво си мислиш, Хари — засмя се Смит. — „Та той не е успял да застреля Валентин от два метра и половина.“ Ами пробвай се пак, ако искаш. Ако ли не, отключи колата.

Хари бързо пресметна наум възможностите. Обърна се, внимателно отключи вратата към шофьорското място и чу как Смит се изправя. Хари се качи и се засуети, докато пъхаше ключа в контакта.

— Аз ще карам — изръмжа Смит. — Отмести се.

Хари се подчини. Непохватно и мудно вдигна крак и се прехвърли през скоростния лост на съседното място.

— Сега седни върху белезниците.

Хари го погледна.

— Нямам желание да ми нахлузиш веригата и да ме душиш, докато шофирам — Смит вдигна револвера. — Тежко ти, ако си бягал от часовете по йога. Забелязвам как умишлено се туткаш. Имаш пет секунди. Пет…

Хари се облегна максимално назад, доколкото позволяваше наклонената облегалка, изпъна окованите си ръце пред себе си и сгъна колене.

— Три, две…

С много усилия успя да прекара крака си над веригата и да седне върху нея.

Смит се качи, надвеси се над Хари, опаса гърдите му със стария предпазен колан, щракна го и рязко го опъна. Така Хари се оказа прикован плътно към седалката. Смит измъкна телефона от джоба на сакото му, сложи си предпазен колан и завъртя ключа. Форсира двигателя и разтърси скоростния лост. Отпусна съединителя и даде заден ход. Описа дъга, свали прозореца, изхвърли телефона на Хари, а после и своя.

Подкара по улица „Карл Юхан“, зави надясно, Кралският дворец запълни зрителното им поле. На кръстовището улучиха зелен светофар. Свърнаха наляво, минаха през кръгово кръстовище, пак зелен светофар, напред покрай Концертния център. Акер Брюге. Движението течеше плавно. Твърде плавно. Колкото по-голяма преднина успееше да натрупа Смит, преди Катрине да разпрати съобщение до патрулните автомобили и полицейските хеликоптери, толкова по-голям периметър щеше да се наложи да покриват и толкова по-голям район — да отцепят.

Смит се загледа над фиорда.

— В такива дни Осло е просто неотразим, нали?

Гласът му звучеше носово, съпроводен от леко свистене. Вероятно заради фрактурата.

— Мълчалив спътник — установи Смит. — Е, ти днес говори предостатъчно.

Хари се возеше с поглед, прикован в шосето отпред. Катрине не можеше да ги локализира чрез телефоните, но докато Смит шофираше по главни пътища, имаше надежда да ги открият бързо. Волвото с ярки стикери върху покрива и багажника щеше да се отличава от другите автомобили, гледано от хеликоптер.

— Дойде в кабинета ми, представи се като Александър Драйер и поиска да говорим за „Пинк Флойд“ и за гласовете, които чувал — Смит поклати глава. — Но, както вече ти е станало ясно, аз притежавам отличен нюх за човешката природа и бързо се досетих, че това не е обикновен перко, а рядък екземпляр от вида психопати. Представител с екстремно засилени характеристики… Вече запознат от сеансите с неговите сексуални предпочитания, поразпитах мои колеги, които работят като вещи лица по дела за изнасилвания, и започна да ми просветва с кого си имам работа. И в какво се състои неговата дилема. Той очевидно жадуваше да следва ловния си инстинкт, но знаеше, че е достатъчна една-единствена стъпка накриво, дори само едно смътно подозрение, съвсем незначителна дреболия, с която да попадне в радара на полицията, и щеше да бъде разкрит. Следиш ли ми мисълта, Хари? — Смит му хвърли бърз поглед. — Нуждаеше се от гаранция за безопасност, преди да се хвърли отново да ловува. Беше идеален, звяр в безизходица. Трябваше само да му надяна нашийник и да отворя клетката — щеше да излапа — и излочи — всичко, което му поднеса. Но не можех да вляза открито в ролята на двигател на въпросната схема. Трябваше ми фиктивен кукловод, гръмоотвод, който да привлече следите, ако полицията залови Валентин и той направи самопризнания. Този набеден от мен виновник рано или късно неминуемо щеше да бъде разкрит и теренът щеше да съвпадне с картата; той щеше да се окаже и потвърждение на теориите, развити в дисертацията ми за импулсивния, инфантилно-хаотичен вампирист. А Лени Хел живееше като отшелник в къща, отдалечена от населени места, и никой не му ходеше на гости. Да, ама един ден го посети неговият психолог. Психолог с атрибут, който му придаваше вид на ястреб, и с голям червен револвер в ръка. Кря, кря, кря! — засмя се гръмко Смит. — Да беше видял каква физиономия направи Хел, когато разбра, че съм го похитил и оттук нататък ще бъде мой роб! Първо го накарах да качи в кабинета си целия ми пациентски архив — предвидливо бях донесъл папките. После намерих клетка, използвана някога от семейството му за транспортиране на прасета. Заповядах му да я свали в мазето. На слизане след него си ударих челото в проклетата тръба. В клетката сложих дюшек, където Лени да седи и лежи, и го закопчах с белезници за нея. И готово. Всъщност след като му измъкнах всички подробности кои жени е преследвал, след като взех дубликатите на ключовете за апартаментите им и го принудих да ми съобщи паролата за компютъра си, за да изпращам на Валентин имейли от негово име, Лени вече не ми беше нужен. И въпреки това се налагаше да изчакам, преди да го самоубия. Ако полицията заловеше Валентин и той умреше, щяха да стигнат до Хел. За да бъде историята достоверна, хронологията трябваше да е логична и трупът на Хел да е сравнително пресен. За да попреча на полицията да стигне до Хел твърде рано, му осигурих желязно алиби за първото убийство. Знаех, че неминуемо ще проверят къде е бил във въпросната вечер, защото е говорил по телефона с Елисе Хермансен. Затова заведох Лени в местната пицария точно по времето, когато бях инструктирал Валентин да убие Елисе. Исках да го видят повечко хора. Съсредоточен върху пистолета за зашеметяване, който държах под масата, насочен срещу Лени, изобщо не обърнах внимание на ядките в тестото на пицата. Усетих се чак след като вече я бях изял — пак смях. — Лени доста си е поскучал в тази клетка и явно е търсел начини да си уплътнява времето. Когато установихте, че дюшекът е просмукан с негова сперма и решихте, че е изнасилвал Марте Рюд, ми идеше да прихна.

Подминаха полуостровите Бюгдьоя и Снарьоя. Хари броеше секундите. Откакто потеглиха от Университета, бяха минали десет минути. Погледна нагоре към пустото синьо небе.

— Лени Хел не се е гаврил с Марте Рюд. Аз я застрелях още щом я пренесох в мазето. Валентин вече я беше съсипал. Направих й услуга, като сложих край на мъките й. — Смит се обърна към Хари. — Дано разбираш. Разбираш ли, а? Дали според теб дрънкам твърде много, а? А, Хари? — Смит въздъхна. — От теб би излязъл чудесен психолог. Пациентите обожават мълчаливи терапевти, защото си мислят, че те ги анализират много по-обстойно. Професионалното мълчание винаги се приема за компетентност. Да върви по дяволите…

Наближаваха нос Хьовикоден. Отляво отново се появи фиордът. Хари пресмяташе. Със Смит щяха да са при разклона за Аскер след десетина минути. Дотогава полицията вероятно щеше да успее да заварди пътя.

— Имаш ли представа какъв подарък ми направи, когато ми предложи да се включа в разследването? Истинска манна небесна! От изненада първоначално отказах. После поразмислих и ми просветна възможността да си осигуря достъп до вътрешна информация и да предупреждавам Валентин, ако го доближите прекалено много. И съответно максимално да забавя залавянето му. Моят вампирист щеше да надмине Кюртен, Хейг и Чейз и да се превърне в най-великия на всички времена. Но макар и част от екипа, нямах достъп до цялата информация. Не знаех например, че хамамът, посещаван от Валентин, е под наблюдение. Разбрах за това чак докато пътувахме натам с колата. Освен това Валентин започна да се изплъзва от моя контрол. Уби онзи барман, отвлече Марте Рюд. За щастие узнах навреме, че от видеозаписа на банкомата сте разобличили фалшивата му самоличност, и го предупредих незабавно да се омита от апартамента. По онова време той вече ме бе разконспирирал, но какво от това? Той не се вълнуваше от личността на съучастника си. Ала аз вече виждах как обръчът се затяга. Дойде моментът за грандиозния финал. Колко дълго го бях планирал! Накарах го да се нанесе в хотел „Плаза“. Това, разбира се, беше само временно убежище. Изпратих му плик с дубликати на ключовете за обора и кабинета у дома и с указания да се скрие там в полунощ, след като всички вече спят. Не е изключено да е таял лоши предчувствия, но след разкриването на псевдонима му бе изпаднал в безизходица. Обстоятелствата просто го принуждаваха да ми се подчини. Хайде, похвали ме за постановката, Хари. Обадих се на теб и на Катрине, за да си осигуря по телефона и свидетели — в добавка към уловеното от охранителните камери. Постъпката ми спокойно може да се нарече хладнокръвно елиминиране. Изфабрикувах историята за героичния учен, насъскал сериен убиец срещу себе си със смелите си изказвания по негов адрес и впоследствие убил маниака при самозащита. Съзнавам, този екшън допринесе за присъствието на чуждестранни журналисти на защитата на докторската ми дисертация и за решението на четиринайсет издателства да откупят правата за издаване на дисертацията ми. Но в края на краищата всичко това е изследователска наука. Тя е източникът на напредъка. Нали казват, че пътят към ада бил постлан с добри намерения. Възможно е. Същото важи и за пътя към едно просветлено, хуманно бъдеще.

 

 

Олег завъртя ключа.

— Към спешното в Юлеволската болница! — извика младият рус полицай от задната седалка. Главата на Трюлс Бернтсен лежеше в скута му. И полицаят, и раненият бяха целите в кръв. — Газ до дупка и клаксон!

Олег тъкмо да отпусне съединителя, и някой дръпна рязко задната врата.

— Не! — гневно извика полицаят.

— Направи място, Андерш! — Стефенс се набута в колата и принуди Вюлер да се отмести.

— Вдигни му високо краката — изкомандва лекарят, — та кръвта да стига…

— … до сърцето и мозъка — довърши Андерш.

Олег пусна съединителя и потеглиха от паркинга. По улицата се мушнаха между трамвай и такси. Ватманът натисна звънеца, таксиджията — клаксона.

— Какво е положението, Андерш?

— Провери, де — просъска Вюлер. — В безсъзнание, слаб пулс, още диша. Огнестрелна рана в десния хемоторакс.

— Проблемът е в изходната рана — установи Стефенс. — Помогни ми да я огледам.

Олег хвърли поглед към огледалото. Видя как обърнаха Трюлс странично и скъсаха ризата. Пак се съсредоточи върху пътя, натисна клаксона, задмина един камион и прелетя през кръстовището на червено.

— О, мамка му — простена Андерш.

— Дупката е голяма — кимна Стефенс. — Куршумът е отнесъл част от ребро. Ще умре от кръвозагубата, докато стигнем. Само дано…

— Какво?

Олег чу как лекарят си пое дъх.

— Само дано не повторя онази грешка с майка ти. Запуши с длани входната и изходната рана — ето така — и ги притискай силно една към друга. Няма друг начин.

— Ръцете ми се хлъзгат.

— Скъсай две парчета от ризата и опитай с тях. Така ще увеличиш триенето.

Андерш пъхтеше. Олег пак надзърна към огледалото. Стефенс беше допрял единия си показалец до гърдите на Бернтсен, а с другия почукваше върху него.

— Перкутирам, но съм притиснат отвсякъде и не мога да чуя. Ти ще опиташ ли…

Андерш се наведе, без да пуска раната. Допря ухо до гърдите на Бернтсен.

— Глух звук — установи той. — Няма въздух. Дали…?

— Май е хемоторакс — въздъхна бащата. — Плевралната кухина се пълни с кръв и дробовете ще колабират. Олег…

— Слушам — Олег натисна газта докрай.

 

 

Катрине стоеше насред площада пред университета с притиснат към ухото си телефон и гледаше към пустото безоблачно небе. Преди малко нареди от „Хели“ в Гардермуен към Осло да излети полицейски хеликоптер, за да наблюдава Е6, но още не се виждаше никакъв.

— Не, не можем да ги локализираме с мобилен телефон — извиси глас тя, за да надвика сирените, които се носеха от различни краища на града и се смесваха в невъобразим вой. — Волвото не е преминавало през бариери. По Е6 и Е18 ще сложим заграждения. Щом се появи нещо, ще докладвам.

— Добре — отвърна Фалкайд. — В готовност сме.

Катрине приключи разговора. Телефонът й пак звънна.

— Полиция Аскер по Е18 — докладва гласът. — Спряхме автовоз и ще преградим шосето непосредствено преди разклона за Аскер. Ще отцепим участъка до кръговото кръстовище. Черно волво „Амазон“ със стикери?

— Да.

— Възможно най-несполучливият избор на кола за бягство.

— Дано. Дръж ме в течение.

Бьорн дотича.

— Олег и Стефенс тръгнаха с Бернтсен към спешното — запъхтяно съобщи той. — И Вюлер се качи при тях.

— Какви са шансовете да прескочи трапа?

— Имам опит само с трупове.

— Добре де, Бернтсен на труп ли приличаше?

— Още кървеше, следователно не му е изтекла всичката кръв — сви рамене Бьорн.

— А Ракел?

— В залата е, при съпругата на Белман. Много е разстроена. Белман тръгна. Искал да ръководи операцията от място с по-добър поглед върху ситуацията.

— Че къде ще си осигури по-добър поглед от тук? — изсумтя Катрине. — Нали точно тук се разигра целият екшън?

— Знам, знам. Не се вълнувай, бухтичке. Стресът е опасен за детето. Нали не искаме да го увредиш?

— За бога, Бьорн — Катрине стисна телефона в ръката си. — Защо не ми каза какво крои Хари?

— Защото не знаех.

— Как така? Все нещо трябва да си знаел, щом Хари е повикал огледната група да претърсва колата на Смит.

— Няма такова нещо, беше си чист блъф. Както и датировката на ДНК следите по водопроводната тръба.

— Какво?

— Съдебните медици не могат да определят възрастта на ДНК находките. Приказките на Хари за данни от анализа, че материалът от Смит бил оставен преди два месеца, са пълна лъжа и прах в очите.

Катрине бръкна в чантата си и извади жълтата папка, която Хари й подаде по време на защитата. Отвори я. Пъхнатите вътре три листа А4 бяха празни.

— Блъф беше и стилометричният анализ — продължи Бьорн. — За сериозен анализ са нужни минимум пет хиляди знака. Кратките имейли, изпратени до Валентин, са негодни да разкрият каквото и да било за автора.

— Хари не е разполагал с никакви доказателства — прошепна Катрине.

— С абсолютно нищо — потвърди Бьорн. — Възлагал е всичките си надежди на евентуално самопризнание.

— Дяволите да го вземат! — Катрине притисна телефона към челото си. Дали за да го стопли, или за да го разхлади — сама не знаеше. — Но защо си е мълчал? Щяхме да обградим сградата с въоръжена полиция.

— Защото нямаше избор — отвърна Столе Ауне, който беше прекосил площада и се бе доближил до тях.

— И защо да е нямал избор?

— Елементарно. Ако беше осведомил полицията за плановете си и тя не се беше намесила, случилото се в актовата зала де факто щеше да е полицейски разпит. Нерегламентиран разпит, при който разпитваното лице не е било запознато с правата си, а разпитващият умишлено му предоставя лъжливи данни с цел да го изманипулира. И нищо от казаното от Смит нямаше да издържи в съда. Но при този развой на събитията…

Катрине Брат премига. После кимна бавно.

— При този развой на събитията университетският лектор Хари Хуле в качеството си на частно лице взема участие в публична защита на дисертация, по време на която докторантът Смит прави изявления за деянията си доброволно и в присъствието на свидетели. Ти беше ли в течение, Столе?

Психологът кимна.

— Хари ми звънна снощи. Запозна ме с уликите, които сочат към Халстайн Смит. Нямаше обаче преки доказателства. Посвети ме в намерението си да използва събитието, за да заложи капан на Смит с моя помощ. И със съдействието на доктор Стефенс в качеството му на вещо лице.

— И ти какво отговори?

— Че Халстайн Смит, по прякор Маймуната, веднъж вече е падал в този капан и едва ли ще се хване пак.

— Но?

— Но Хари ме опроверга, позовавайки се на собствения ми постулат. С моите камъни — по моята глава.

— „Хората са непоправими“ — цитира го Бьорн. — „Упорито повтарят едни и същи грешки.“

— Именно — кимна Ауне. — Неслучайно веднъж Смит казал на Хари, че ако трябва да избира между дълголетие и докторска степен, щял да предпочете научното звание.

— И този идиот, разбира се, падна в капана — простена Катрине.

— Оправда прякора си, да.

— Не говоря за Смит, а за Хари.

— Връщам се в залата. Госпожа Белман се нуждае от помощ — въздъхна Ауне.

— Идвам с теб да обезопася местопрестъплението — обади се Бьорн.

— Защо местопрестъпление? — учуди се Катрине.

— Заради Бернтсен.

— О, вярно, вярно.

Мъжете се отдалечиха. Катрине отпусна назад глава и прикова поглед в небето. Къде се бавеше проклетият хеликоптер?

— Мътните да те вземат — промърмори тя. — Мътните да те вземат, Хари.

— Той ли е виновен?

Катрине се обърна.

— Няма да преча — увери я Мона До. — Всъщност съм в отпуск, но прочетох в интернет, затова дойдох. Ако искаш да отправиш към Смит съобщение от страниците на „Ве Ге“…

— Благодаря, До, засега няма нужда.

— Добре — Мона До се обърна и се понесе с пингвинската си походка.

— Изненадах се, че не те видях на защитата — подхвърли Катрине.

Журналистката спря.

— Точно ти да липсваш — ти, която от първия ден следиш убийствата на Вампириста.

— Значи Андерш не ти е казал.

Естествената непринуденост, с която Мона До изрече малкото име на Вюлер, озадачи Катрине.

— Какво да ми е казал?

— Ами… за нас…

— Шегуваш се.

— Не — засмя се Мона До. — Ясно ми е, че в професионален план ще възникнат известни неудобства, но не се шегувам.

— И кога…

— Всъщност преди няколко дни. Между нас казано, и двамата си взехме няколко дни отпуск и ги прекарахме в клаустрофобично близък контакт в малкия му апартамент, за да разберем дали си пасваме във физическо отношение. Хубаво е да го знаем, преди да оповестим връзката си. Така преценихме.

— И никой ли не знае за вас?

— Замалко Хари да ни сгащи с изненадващото си посещение. Според Андерш Хуле схванал каква е работата. Предадоха ми, че ме е търсил в редакцията. Сигурно за да намери потвърждение за подозренията си.

— Бива го в подозренията — Катрине пак затърси с поглед хеликоптера.

— Определено.

 

 

Хари слушаше свистенето от счупения нос на Смит. По едно време погледът на Хари улови нещо странно във фиорда. Сякаш куче вървеше по водата. Въпреки минусовите температури от пукнатините в заледената повърхност избликваше вода и образуваше течен слой върху леда.

— Обвиняват ме, че ми се привиждат прояви на вампиризъм, защото, моля ви се, съм приемал желаното за реалност. Но сега теорията ми е доказана и ще пребъде. Каквото и да се случи с мен, теорията за вампиризма на професор Смит ще се прочуе по цял свят. Валентин не е единствен, ще се появят и други. Още вампиристи ще продължат да поддържат живо вниманието към този феномен. Кълна се, вече са завербувани за каузата. Веднъж ти ме попита дали за мен признанието е по-ценно от живота. По-ценно е, разбира се. Признанието осигурява безсмъртие. Ти също ще останеш в паметта на поколенията, Хари — като човека, почти успял да залови Халстайн Смит, някога наричан Маймуната. Много ли дрънкам, а?

Приближаваха ИКЕА. След пет минути щяха да са при разклонението за Аскер, където вече сигурно ги чакаше полиция. Задръстването, причинено от блокадата на пътя, едва ли щеше да събуди подозрения у Смит, защото в този участък често се образуваха автомобилни тапи.

— Дания — каза Смит. — Там се запролетява по-рано.

Дания? Смит съвсем ли започваше да изперква? Хари чу сухо цъкане от включен мигач. О, не, канеше се да завие от главния път! „Към остров Несьоя“, съобщаваше табелата.

— Над леда има достатъчно вода, за да се добера до Скагерак, нали? Суперлека алуминиева лодка със само един човек на борда не потъва надълбоко.

Лодка. Хари стисна зъби и изруга тихо. Парцелът, за който Смит беше споменал, че наследили заедно с имението, където живееха в момента. Там отиваха.

— Скагерак е дълъг 130 морски мили. При средна скорост 20 възела за колко време ще го прекося, а, Хари? Нали уж те бива в сметките? — засмя се Смит. — Вече съм го изчислил. С калкулатор. Шест часа и половина. Оттам ще хвана автобус и ето ме в Копенхаген. В „Ньоребру“, на Червения площад. Сядам на някоя пейка, вдигам автобусния билет и чакам туристическата агенция. Какво мислиш за Уругвай? Хубава, малка страна. Добре че съм разчистил пътя до навеса и съм осигурил място за кола. Иначе това волво със стикерите по тавана лесно ще се види от хеликоптер, нали?

Хари затвори очи. Смит отдавна беше подготвил плана си за бягство. Не бе оставил нищо на случайността. Споделяше го с Хари по една-едничка причина: защото нямаше да му даде възможност да го преразкаже на някой друг.

 

 

— Ей там наляво — напътстваше Стефенс от задната седалка. — Корпус 17.

Олег зави. Усети как гумите поднасят по леда, но бързо пак захапаха.

За територията на болничния комплекс важеше известно ограничение за скоростта, досещаше се Олег, но знаеше, че кръвта и времето на Бернтсен изтичат.

Наби спирачки пред входа, където двама мъже в жълти жилетки на санитари вече чакаха с носилка на колелца. С опитни движения извадиха ранения от задната седалка и го положиха върху носилката.

— Няма пулс — съобщи Стефенс. — Вкарайте го веднага в хибридната зала. Екипът…

— … е на линия — отвърна по-възрастният санитар.

Олег и Андерш тръгнаха след носилката и Стефенс. През две врати се озоваха в зала, където шестима реаниматори с шапки, пластмасови очила и сребристосиви жилетки вече ги очакваха.

— Благодаря — една от жените направи знак с ръка: тук достъпът на външни лица е забранен.

Носилката, Стефенс и лекарите хлътнаха през двукрила врата с летящи крила, които се хлопнаха зад тях.

— Знаех, че работиш в Отдела за борба с насилието — подхвана Олег, след като помълчаха известно време. — Но не знаех, че си следвал медицина.

— Не съм — Андерш гледаше двукрилата врата.

— Друго чух в колата…

— В гимназията четях медицинска литература, но не съм учил за лекар.

— Защо? Слаби оценки?

— Балът ми стигаше.

— Тогава? — Олег се чудеше защо продължава да разпитва — дали от любопитство, или за да отвлича мислите си от случващото се с Хари.

Андерш огледа окървавените си ръце.

— Май си приличаме с теб.

— По какво?

— И аз исках да стана като баща ми.

— Но?

— Но после меракът ми мина — сви рамене Андерш.

— И предпочете полицейската професия?

— Така имах чувството, че я спасявам.

— Коя?

— Майка ми. По-точно хора в нейното положение. Така си мислех.

— От какво е починала?

— У дома нахлу крадец и я взе за заложница. Двамата с баща ми бяхме вкъщи. Татко се паникьоса. Крадецът наръга майка ми с нож и избяга. Татко започна да се щура като муха без глава и ми крещеше да не я докосвам, докато търсеше ножица — Вюлер преглътна. — Баща ми, великият лекар, търсеше ножица, докато кръвта на майка ми изтичаше пред очите ми. Впоследствие се консултирах със специалисти и ми стана ясно, че с бързи и адекватни действия е можело да й спасим живота. Баща ми е хематолог, държавата е инвестирала милиони да го обучи на всичко, свързано с кръвта. И въпреки това той не намери самообладание да предприеме нещо, за да спре кръвотечението. Ако заседателите в съдебното жури притежаваха неговите знания за оказване на спешна помощ, щяха да го осъдят за причиняване на смърт по непредпазливост.

— С две думи, баща ти се е провалил. Човешко е да се провалиш.

— И въпреки това разполага със собствен кабинет и се смята за по-добър от другите, защото се е окичил с титлата главен лекар — гласът на Андерш затрепери. — Всеки полицай със средна диплома, минал едноседмичен курс по ръкопашен бой, би успял да обезвреди крадеца, преди да намушка майка ми.

— Днес обаче той се представи на ниво. Стефенс е твой баща, нали?

Андерш кимна.

— Разбира се. Прояви самообладание точно когато на карта бе заложен животът на корумпиран, мързелив боклук като Бернтсен.

Олег си погледна часовника. Извади телефона си. Нямаше съобщения от майка си. Прибра го. На тръгване от университета Ракел го бе окуражила да помогне на Трюлс Бернтсен, защото нямаше как да спаси Хари.

— Не е моя работа, но някога питал ли си баща си колко лишения е изтърпял в името на професията си? Колко години се е трудил къртовски, непрекъснато, всеки ден, за да усвои цялата специфична материя и колко човешки живота е спасил благодарение на тази неуморна работа?

Андерш поклати наведената си глава.

— Не, нали? — предположи Олег.

— С него не си говорим.

— Изобщо ли?

— След смъртта на майка ми се изнесох от къщи — сви рамене Андерш. — Смених си фамилията.

— Вюлер сигурно е моминското име на майка ти?

— Да.

Мярнаха облечения в сребристо гръб на мъж, който влетя в противошоковата зала и вратите пак се хлопнаха. Олег се прокашля.

— Не е моя работа — продължи той, — но не ти ли се струва, че съдиш баща си прекалено строго?

Андерш вдигна глава. Погледна Олег в очите.

— Прав си — кимна бавно той. — Не е твоя работа — стана и тръгна към изхода.

— Къде отиваш?

— Връщам се в университета. Ще ме метнеш ли? Иначе ще си хвана автобуса.

Олег стана и тръгна след Андерш.

— Там са се събрали предостатъчно полицаи — отбеляза той. — Докато тук един полицай бере душа.

Олег настигна Вюлер и го хвана за рамото.

— Като негов колега в момента ти си най-близкият му човек. Не можеш да избягаш. Той има нужда от теб.

Андерш се завъртя. В очите на младия полицай напираха сълзи.

— И двамата се нуждаят от теб.

 

 

Беше наложително Хари да предприеме нещо. И то час по-скоро.

Смит свърна от главния път и пое предпазливо по наклонен надолу тесен коларски път. От двете му страни се издигаха снежни стени. Между тях и замръзналото езеро се намираше боядисан в червено навес с широка двукрила врата, залостена с напречна бяла дървена греда. Нататък се мержелееха две къщи, по една от двете страни на пътя, но те бяха частично скрити зад дървета и хълмове и на такова разстояние, че дори да вика за помощ, нямаше да го чуят. Хари си пое дъх и опипа с език горната си устна. Усети метален вкус. Под ризата му течеше пот, макар да зъзнеше. Напрягаше се да мисли. Да отгатне как разсъждава Смит. Малка открита лодка до Дания. Напълно възможно, разбира се, и въпреки това толкова дръзко, че никой от полицията не би се сетил за такъв вариант за бягство. А какво възнамеряваше да прави Смит с него, с Хари? Хари се опита да се абстрахира от гласа на отчаяната надежда, който му мълвеше, че Смит ще го пощади. Както и от гласа на приятната апатия, нашепващ за края — всичко е изгубено, борбата само ще удължи агонията. Хари се постара да се вслушва само в гласа на студената логика. А той казваше следното: Хари, ти вече изчерпи функцията си на заложник и оттук нататък се превръщаш в тежест, опасна за леката лодка на Смит. Смит не се страхува. Вече уби Валентин и простреля полицай — вероятно смъртоносно. Ще те очисти тук вътре, в колата, защото купето ще заглуши гърмежа.

Хари се опита да се наведе напред, но триточковият стегнат колан го приковаваше неумолимо към седалката. Веригата се впиваше в гърба му, а гривните на белезниците се вгризваха в китките му.

До навеса оставаха стотина метра.

Хари нададе мощен рев. Плътно хъхрене, което сякаш извираше от недрата на диафрагмата му. Размърда се наляво-надясно и удари страничния прозорец с глава. Стъклото изпука и се нацепи във формата на розетка. Без да спира да реве с цяло гърло, Хари удари още веднъж прозореца с глава. Розетката се уголеми. Трети път. Отчупи се парче стъкло.

— Млъкни или ще те гръмна още сега! — извика Смит и вдигна револвера към главата на Хари, като се стремеше да не изпуска пътя от очи.

Хари захапа.

Усети болката от натиска върху венците, засили се металният вкус, който усещаше в устата си още от мига, когато, застанал до масата в актовата зала с гръб към Смит, бързо грабна железните зъби и ги пъхна в устата си, преди да си надене белезниците. Сега Хари се изненада с каква изумителна лекота острите зъби потънаха в китката на Халстайн Смит. Викът на психолога изпълни купето и Хари усети как револверът закачи лявото му коляно и тупна на пода между краката му. Хари напрегна вратните си мускули и дръпна ръката на Смит надясно. Смит изпусна волана и замахна да удари Хари, но предпазният му колан се опъна и му попречи да го достигне. Хари отвори широко уста и захапа повторно. Чу шуртене. Устата му се напълни с кръв. Навярно беше засегнал главна артерия или — не. Преглътна. Течността, гъста като тлъст сос, имаше гаден сладникав вкус.

Смит докопа волана с лявата си ръка. Противно на очакванията на Хари да удари спирачка, Смит даде газ.

Волвото поднесе по леда, после набра инерция надолу по баира. При сблъсъка с шведския ретро автомобил, тежък повече от тон, гредата се строши като кибритена клечка. Вратите се откъртиха от пантите.

Колата рязко се закова върху бетонната настилка в навеса, врязвайки се в задницата на триметровата метална лодка, която отскочи към вратата откъм езерото. При камшичния удар Хари се удари в таблото отпред.

Видя, че ключът в контакта се е счупил. Двигателят угасна. После усети силна болка в зъбите и устата, защото Смит правеше опити да си откопчи ръката. Хари обаче знаеше, че не бива да го пуска, макар да му нанасяше минимални поражения. Дори да бе успял да пробие артерията, на китката тя беше толкова тънка — както знаеха всички, склонни към самонараняване — че за да настъпи смъртоносна кръвозагуба, бяха нужни часове. Смит пак се дръпна рязко, но този път по-немощно. С периферното си зрение Хари улови лицето му. Беше пребледнял. Дали не му бе премаляло заради самата гледка на течаща кръв? Хари стисна челюсти с всичка сила.

— Кървя, Хари — гласът на Смит звучеше слабо, но спокойно. — Когато дошъл ред да екзекутират Петер Кюртен, Вампира от Дюселдорф, той попитал доктор Карл Берг дали според него ще чуе шуртенето на собствената си кръв, рукнала след обезглавяването му, преди да изгуби съзнание. Надявал се това да се окаже сюблимното преживяване, което да сложи край на домогванията му до върховното удоволствие. Но тази китка, опасявам се, няма да е достатъчна за екзекуция и ще бъде само началото на моя поход към върховната наслада.

С пъргаво движение Смит откопча колана си с лявата ръка и се надвеси над Хари. Опря чело в коленете му и се протегна към падналото оръжие. Пръстите му задраха по гумената постелка, но явно не напипаха револвера. Смит се наведе още по-ниско и докато пъхаше ръка под седалката, обърна лице към Хари. Хари видя как устните на лудия учен се разтеглят в широка усмивка. Беше докопал револвера. Полицаят затисна оръжието с крак. Под тънката подметка на лачената обувка усети и стоманената буца, и ръката на Смит.

— Отмести си крака — простена Смит. — Нося нож за кормене на риба. Не ме карай да го вадя. Чуваш ли? Дръпни си…

Хари охлаби захапката и напрегна коремните си мускули.

— Както ишкаш…

С рязко движение вдигна двата си крака към гърдите и съответно главата на Смит, която бе притиснал между коленете си. В този случай стегнатият колан му помогна.

 

 

Смит усети, че обувката на Хари е освободила затиснатия револвер. С коленете си обаче Хари го повдигна и Смит изпусна пистолета. Изпъна максимално ръка, докопа дръжката с два пръста. Откопчи и дясната си ръка. Сега оставаше само да вдигне оръжието и да го обърне към Хари. В същия миг Смит схвана какво предстои. Желязната паст зина, проблесна метал, Хари се наведе към него, горещият му дъх лъхна гръкляна му. Сякаш ледени игли пронизаха кожата му. Челюстите на Хари безмилостно стегнаха гръкляна в захапката си и пресякоха писъка му. После кракът на Хари отново настъпи лявата ръка на Смит и револвера.

Смит се опита да му нанесе удар с дясната, но тясното пространство не му позволяваше да замахне и да набере мощ. Пък и се задушаваше. Хари не бе прегризал сънната артерия — тогава кървав фонтан щеше да пръсне чак до тавана — но беше блокирал притока на въздух. Смит вече усещаше как налягането в черепа му се покачва. Въпреки това отказваше да пусне револвера. Такъв си беше още от малък — никога не се предаваше. Маймуната. Но ако не искаше главата му да се пръсне, трябваше да си набави въздух.

Халстайн Смит пусна револвера. Ще го вдигне по-късно. С лявата си зашлеви Хари отстрани по главата. После по ухото с дясната. И пак с лявата по окото. Брачната му халка сцепи веждата на полицая. С рукването на кръвта у него лумна мощна ярост. Възпламени се като искра, полята с бензин. Смит усети прилив на нови сили и заудря с удвоено ожесточение. Побой. Най-сетне и той да усети какво е ти да раздаваш юмруци. Стига е бил жертвата.

 

 

— И какво да правя сега? — попита Микаел Белман и се загледа във фиорда.

— Първо, не мога да повярвам, че си постъпил така — Исабеле Скойен сновеше напред-назад из стаята.

— Стана за секунди — Микаел се съсредоточи върху прозрачното си отражение в прозореца. — Не успях да помисля.

— Напротив, успял си да помислиш — възрази тя. — Просто не в по-дългосрочен план. Съобразил си, че намесиш ли се, ще те застреля, но не и че журналистите вкупом ще те линчуват, ако останеш безучастен.

— Не носех оръжие. Той държеше револвер. Ситуацията изобщо не предполагаше намеса и никой нямаше да коментира моето бездействие, стига на този идиот Трюлс да не му беше щукнало да се прави на герой — Белман поклати глава. — Нещастникът от години е безнадеждно влюбен в Ула.

— Същият този идиот, както го наричаш, успя да нанесе поразителен удар на репутацията ти. Едва ли човек би могъл да измисли по-хитър начин да те дискредитира. Справедливо или не, в очите на хората ще изглеждаш страхливец.

— Я стига! — просъска Микаел. — Не само аз останах безучастен. Сума ти полицаи седяха, без да помръднат…

— Тя е твоя съпруга, Микаел. Седял си до нея на първия ред. Вярно, след броени дни напускаш поста, но към днешна дата си действащ главен секретар. От теб се очаква да бъдеш лидер. А и ти предстои да оглавиш министерството на правосъдието…

— И как трябваше да постъпя според теб? Аз да поема куршума? Защото, само да ти припомня, Смит откри огън. И Трюлс не спаси Ула! Това не показва ли, че аз, главният секретар на полицията, съм преценил ситуацията правилно, а полицай Бернтсен, действал на своя глава, е допуснал груба грешка? Освен собствения си живот е изложил на риск и живота на Ула.

— Така ще се опитаме да го представим пред обществото, но те предупреждавам: няма да е никак лесно.

— И какво ще му е толкова трудното, дявол да го вземе?

— Хари Хуле се предложи за заложник, не ти.

— Исабеле — разпери ръце Микаел — Хуле е основният виновник за разигралата се драма. Разобличавайки Смит, Хуле буквално го тласна да грабне револвера. Като заема доброволно мястото на Ула, той просто понесе отговорността за кризисната ситуация, възникнала по негова вина.

— Така е, но при хората емоциите често изпреварват мисълта. Мъж, който не се хвърля да спасява съпругата си, предизвиква презрението ни. Впоследствие, като закъсняла притурка, се появява онова, което смятаме за хладна, обективна рефлексия, но въпреки наличието на нова информация пак ще потърсим аргументи в полза на началното ни емоционално впечатление. Да, това презрение ще е плод на примитивна първосигналност, но съм почти сигурна, че поведението ти ще предизвика у хората именно презрение.

— И защо?

Исабеле не отговори.

Белман се обърна към нея и срещна погледа й.

— Ясно. Защото в момента и ти ме презираш, нали?

Ноздрите на внушителния обонятелен орган на Исабеле Скойен се издуха, когато тя си пое дъх.

— Имаш много достойнства. Притежаваш редица силни качества, благодарение на които си извоювал сегашното си положение в обществото.

— И?

— Едно от тях е безпогрешният ти нюх. Винаги надушваш кога е подходящо да се скатаеш и да оставиш други да поемат удара; кога малодушието е по-изгодно. Само че този път забрави нещо много важно. Публиката. Имал си не просто публика, а възможно най-неблагоприятната публика.

Микаел Белман кимна. Журналисти от страната и чужбина. Двамата с Исабеле ги чакаше много работа. От перваза на прозореца й Белман вдигна голям източногермански бинокъл — навярно подарък от ухажор. Погледна през него към фиорда. Забеляза нещо.

— Според теб кой изход е стратегически по-изгоден за нас?

— Моля? — Макар и израснала на село — или вероятно точно затова — Исабеле използваше изискани думи, които не звучаха никак превзето в нейните уста. Микаел се бе опитвал да внесе малко аристократизъм в речта си, но без успех. Манглерю беше нанесъл непоправими щети.

— Трюлс да умре или да оцелее? — Бинокълът улови нещо. Микаел го фокусира.

След секунда тя се засмя.

— Поредното ти ценно качество. Когато ситуацията го налага, съумяваш да се абстрахираш от емоциите си. Това може да ти изиграе лоша шега. Е, няма да те събори, но все пак…

— Да умре, нали? Смъртта му ще докаже неоспоримо колко погрешно е било неговото решение и колко правилно — моето. Никой няма да може да му вземе интервю и медийната буря бързо ще отшуми.

Той усети ръката й върху катарамата на колана си.

— Искаш ли в следващото съобщение към телефона ти да пише, че най-добрият ти приятел е мъртъв? — прошепна тя в ухото му.

Оказа се куче. В далечината. Накъде, за бога, си мислеше, че е тръгнало?

Този въпрос роди следващ.

Нов въпрос, който никога не бе спохождал главния секретар на полицията и бъдещ министър на правосъдието Микаел Белман през целия му четирийсетгодишен жизнен път.

Закъде, за бога, си въобразяваме, че сме тръгнали?

 

 

В ушите на Хари пищеше високочестотно писукане, а в едното му око се стичаше собствената му кръв. Ударите продължаваха да валят. Вече не изпитваше болка. Усещаше само, че купето изстива, а мракът се сгъстява.

Така или иначе не пускаше гърлото на Смит. Толкова много пъти не бе проявявал стоицизъм докрай. Беше се предавал пред болката, пред страха, пред копнежа по смъртта. Но и пред силата на примитивния, егоистичен оцеленчески инстинкт, неведнъж надделявал над стремежа към нищото, където болката изчезва, към вечния сън, към мрака. Благодарение именно на този инстинкт той още съществуваше. Още беше жив. И този път щеше да устои.

От болката в челюстните мускули трепереше цялото му тяло. Ударите не секваха. Хари обаче стискаше. Седемдесет килограма натиск. Ако беше успял така да захапе трахеята му, че да блокира изцяло притока на кръв към мозъка, Смит щеше да изгуби съзнание до секунди. Недостигът на кислород пак щеше да доведе до същото, но щеше да отнеме няколко минути. Пореден юмрук в слепоочието. Хари се усети зашеметен. Не! Подскочи върху седалката. Стисна още по-свирепо. Дръж се, стискай зъби. Лъв. Воден бивол. Броеше, докато дишаше през нос. Сто. Ударите продължаваха, но не бяха ли се поразредили и поотслабили? Смит заби пръсти в лицето му и се опита да го отблъсне. Отказа се. Пусна го. Дали пък мозъкът на Смит най-сетне не беше колабирал заради недостига на кислород? Хари усети облекчение, преглътна поредната порция кръв и в същия миг се сети за пророчеството на Валентин. „Чакал си да удари твоят час да бъдеш вампир… И един ден и ти ще пиеш.“ Навярно този спомен го разконцентрира за миг, защото усети как револверът се размърда под подметката му. В момент на невнимание беше отслабил натиска. Смит бе прекъснал серията от удари, за да издърпа оръжието. И беше успял.

 

 

Катрине спря пред прага на актовата зала.

Вътре бяха останали само две жени, седнали прегърнати на първия ред.

Огледа странната двойка. Ракел и Ула. Съпруги на двама заклети врагове. Дали жените по-лесно намират утеха една в друга, отколкото мъжете? Нямаше представа. Женската солидарност й беше напълно чужда.

Отиде до тях. Раменете на Ула Белман се тресяха в тих плач.

Ракел отправи въпросителен поглед към Катрине.

— Нищо не знаем — отговори й полицайката.

— Добре. Той ще се оправи.

На Катрине й хрумна, че тази реплика подхожда повече на нея, а не на Ракел. Ракел Фауке. Смуглата красавица със силен характер и нежни кафяви очи. Катрине винаги й бе завиждала. Не защото искаше да живее като нея или да бъде жената до Хари. Той можеше да ти завърти главата и да ти донесе мимолетно щастие, ала при по-дълготрайни отношения неминуемо те въвличаше в своята тъга, безперспективност и разруха. За сериозна връзка ти трябва мъж като Бьорн Холм. И въпреки това Катрине завиждаше на Ракел Фауке, задето Хари Хуле иска именно нея.

— Извинете — Столе Ауне беше влязъл. — Уредих подходяща стая.

Ула Белман кимна, подсмърчайки, стана и излезе с психолога.

— Кризисна терапия ли? — попита Катрине.

— Да — потвърди Ракел. — Странно, но наистина дава ефект.

— Откъде знаеш?

— От личен опит. Как се чувстваш?

— Аз ли как се чувствам?

— Да. При цялата тази отговорност. Пък си и бременна. Освен това ти също си близка с Хари.

Катрине поглади корема си с длан. Осени я шантава мисъл, която досега не й беше хрумвала. Колко близки са раждането и умирането. Сякаш едното предвещава настъпването на другото, сякаш неумолимата логика на битието повелява някой да си отиде, за да се появи на бял свят друг.

— Знаете ли пола на бебето?

Катрине поклати глава.

— А име измислихте ли?

— Бьорн предложи Ханк — на Ханк Уилямс.

— Голяма изненада, няма що. Значи Бьорн очаква да е момче?

— Ханк — без значение на пола.

Двете се разсмяха. Не виждаха в смеха си нищо абсурдно. Говореха за скорошната поява на нов живот, вместо за приближаващата смърт. Защото животът е вълшебен, а смъртта — тривиална.

— Ще тръгвам. Веднага щом науча нещо, ще ти съобщя — обеща Катрине.

— Оставам тук. Ако мога да помогна с нещо, само кажи.

Катрине стана. Поколеба се, но се реши. Пак поглади корема си с ръка.

— Понякога се боя да не го изгубя.

— Нормално е.

— И се питам какво ли би останало от мен. Дали бих намерила сили да продължа.

— Разбира се — категорично кимна Ракел.

— Тогава ми обещай същото. Казваш, че Хари ще се оправи. Надеждата е важна, но според мен е редно да ти призная, че говорих с отряд „Делта“ и по тяхна прогноза похитителят, Халстайн Смит, най-вероятно ще… най-честият сценарий…

— Благодаря ти — прекъсна я Ракел и хвана ръката й. — Обичам Хари, но ако го загубя, обещавам да продължа. А сега върви и дай най-доброто от себе си.

— Ами Олег?

Катрине видя болката в очите й и веднага съжали. Ракел се опита да отговори, но не успя и само сви рамене.

Катрине излезе пред университета, чу пърпорене и вдигна очи. Слънчевата светлина блестеше в корпус на хеликоптер.

 

 

Джон Д. Стефенс бутна вратата на спешния център, вдъхна студения зимен въздух и отиде до възрастния шофьор на линейка. Облегнат на стената, той грееше лице на слънце, докато пушеше — бавно, с видимо наслаждение и затворени очи.

— Как е хавата, Хансен? — Стефенс се облегна на стената до шофьора.

— Хубава зима — отбеляза Хансен, без да отваря очи.

— Ще ми…

Шофьорът извади кутията и я поднесе към Стефенс. Лекарят си взе цигара и извади запалка.

— Ще го бъде ли?

— Бъдещето ще покаже. Преляхме му кръв, но още не сме извадили куршума.

— Срещу колко спасени живота ще си го осигуриш, Стефенс?

— Моля?

— Изкуплението. Изкара едно нощно и още си тук. Както винаги. Срещу колко спасени човешки живота ще си осигуриш изкупление?

— Не съм сигурен за какво говориш, Хансен.

— За съпругата ти. Която не си успял да спасиш.

Стефенс не отговори, само дръпна от цигарата.

— Поразпитах — поясни шофьорът.

— И защо?

— Защото се тревожа за теб. И защото ми е минало през главата. Аз също съм вдовец. Но нито безкрайните дежурства, нито неуморното реанимиране на пациенти ще я върнат, нали знаеш? Някой ден ще сгафиш от изтощение и на съвестта ти ще легне още един живот.

— Е, стига де — прозина се Стефенс. — Кой от познатите ти хематолози е по-добър спешен медик от мен?

— Кога за последен си виждал слънце? — шофьорът изгаси цигарата в стената и пъхна угарката в джоба си. — Постой навън, допуши си цигарата, порадвай се на деня. После се прибирай да се наспиш.

Стефенс чу как стъпките на шофьора се отдалечиха.

Затвори очи.

Да се наспи, заръча му Хансен.

Де да можеше.

Изминаха 2152 дни. Не от смъртта на Ина, неговата съпруга и майка на Андерш. Оттогава се бяха навършили 2912 дни. А от последната му среща със сина му. През първите месеци след кончината на Ина поне се чуваха от дъжд на вятър, въпреки че в гнева си Андерш го обвиняваше, задето не я е спасил. Съвсем основателно. Андерш се изнесе от къщи, избяга, погрижи се да се отдалечи максимално от баща си. Заряза първоначалните си намерения да следва медицина и се хвана да учи за полицай. По време на един от спорадичните им разговори — разбира се, на висок тон — Андерш му заяви, че имал мъж за пример в лицето не на баща си, а на един от преподавателите си, бившия следовател Хари Хуле, разкрил редица знакови убийства. Андерш очевидно го боготвореше, както едно време бе боготворил баща си. Стефенс посещаваше всеки нов адрес на Андерш — а неговите местожителства се меняха често. Отбиваше се да го търси в Полицейската академия, отиде с кола до ленсманската служба на север в пустошта, но и оттам синът му го отпрати, без да пожелае да говорят. На практика Стефенс преследваше Андерш с упоритостта на маниак. Целта му бе да го накара да разбере, че донякъде ще смекчат безвъзвратната загуба на Ина, ако съумеят да съхранят отношенията си; че с общи усилия биха опазили частица от нея жива. Андерш обаче не искаше и да чуе за него.

Затова когато на преглед при Стефенс дойде пациентка на име Ракел Фауке, съпругата на Хари Хуле, любопитството го загриза. Какво притежаваше въпросният мъж, та предизвикваше такова възхищение у Андерш? Дали пък Стефенс не би могъл да научи някаква хитрина, чрез която да стопли отношенията си с Андерш? Докато лекуваше Ракел Фауке, Стефенс стана свидетел как доведеният син на Хуле, Олег, реагира по идентичен начин като Андерш, разбирайки, че Хари Хуле не е бил до майка му при влошаването на състоянието й. Прословутото синовно недоволство от сриналия се образ на всесилния баща.

Да се наспи…

Появата на Андерш днес му подейства по-силно от шок. Първата му — впрочем много нелепа мисъл — беше, че Олег и Хари са им устроили помирителна среща.

Нека поспи…

Притъмня. Над лицето му падна хлад. Облак ли засенчи слънцето? Джон Д. Стефенс отвори очи. Пред него стоеше фигура, окръжена със слънчев ореол.

— Ти пък откога пушиш? — попита фигурата. — Нали уж си лекар?

Стефенс премига. Ореолът блестеше право в очите му. Прочисти гърло, за да проговори:

— Андерш?

— Бернтсен щял да прескочи трапа. — Пауза. — Казаха, благодарение на теб.

 

 

Клас Хафслюн седеше в зимната си градина и гледаше към фиорда. Слоят неподвижна вода, покрил ледената кора, отразяваше светлината като гигантско огледало. Беше оставил настрана вестника. Не му се четеше пак за Вампириста — любима дъвка на медиите. Как не им писна. За щастие тук, на Несьоя, нямаха такива чудовища. Тук целогодишно цареше мир и спокойствие. Някак по изключение в момента се чуваше досадно бръмчене на хеликоптер. Сигурно по Е18 пак е станала катастрофа. Клас Хафслюн се сепна от внезапен гърмеж.

Звуковите вълни се раздиплиха над фиорда.

Пушечен изстрел.

Дойде сякаш от съседните имоти. Хаген или Райнертшен. Двамата търговци от години спореха от коя страна на дъба столетник минава границата между техните парцели. В интервю за местния вестник Райнертшен заяви, че макар на пръв поглед да изглежда нелепо да се дърлят за няколко квадратни метра земя, при положение че имотите им са по няколко декара, всъщност тук не ставало дума за дребнавост, а за зачитането правото на собственост. Собствениците на къщи на Несьоя щели — бил сигурен — да се съгласят с твърдението му: дълг на всеки норвежки гражданин, отговорен към обществото, е да се бори за зачитането на този принцип. Защото нямало никакво съмнение относно принадлежността на дървото към имота на Райнертшен. Позоваваше се дори на фамилния герб на семейството, от което го бил купил. Там бил изобразен голям дъб — художествена стилизация на ябълката, пардон, дървото на раздора. По-нататък в интервюто Райнертшен споделяше как съзерцаването на величествения дъб (тук журналистът посочваше, че за да го вижда, Райнертшен трябва да седне на покрива на къщата си) и съзнанието, че то е негово, сгрява душата му до най-съкровените й дълбини. В деня след поместването на интервюто Хаген отсече дървото, нацепи го за огрев и заяви пред вестника, че този дъб сгрял не само душата, но и краката му. И че оттук насетне Райнертшен щял да се види принуден да се задоволява само със съзерцанието на комина му, защото през следващите няколко години щял да пали печката си с материал от прословутия дъб. Крайно провокативно поведение, без съмнение, но въпреки това на Клас Хафслюн не му се вярваше Райнертшен да гръмне Хаген ей така заради едно дърво.

Хафслюн забеляза движение пред стария навес за лодки, разположен на около сто и петдесет метра от неговия имот. Мъж. В костюм. Газеше из леда. Теглеше алуминиева лодка. Клас премига. Мъжът се олюля и се строполи на колене във водата върху ледената кора. После се обърна към къщата на Клас Хафслюн, сякаш усети, че някой го наблюдава. Лицето му беше черно. Бежанец? И до Несьоя ли успяха да стигнат? Разтревожен, Клас грабна бинокъла от рафта зад гърба си и погледна през него. Не. Мъжът не беше тъмнокож. Просто лицето му беше цялото в кръв. От червения кръг гледаха две бели очи. Подпря се с ръце на перилото на лодката и с мъка се изправи. Залитна, хвана въжето и задърпа лодката. И Клас Хафслюн, човек съвсем не религиозен, си помисли, че този човек прилича на Исус. На Исус, тръгнал по водата. На Исус, който тегли кръста си към Голгота. Исус е възкръснал от мъртвите и идва да посети Клас Хафслюн и Несьоя. С голям револвер в ръка.

 

 

Сиверт Фалкайд седеше най-отпред в гумената лодка. Вятърът брулеше лицето му, а пред него се откриваше видимост към Несьоя. Фалкайд си погледна за последно часовника. Преди точно тринайсет минути „Делта“ получи известието и веднага го свърза със заложническата драма в университета.

— От Несьоя съобщават за изстрели.

Отрядът отреагира експедитивно. Щяха да пристигнат преди патрулките, отклонени към Несьоя. Но колкото и бързи да бяха, то е ясно, нямаше как да изпреварят куршум.

Виждаше алуминиевата лодка и мястото върху водната повърхност, откъдето започваше ледът.

— Сега — изкомандва той и се премести в задната част на лодката при другите, за да се повдигне носът и с помощта на набраната скорост лодката да се качи върху заледената повърхност.

Полицаят, управляващ лодката, извади перката от водата.

При удара в ръба на леда лодката се разклати. Фалкайд чу нещо да драска по дъното, но благодарение на достатъчната инерция щяха да стигнат до мястото, където ледът — дай, боже — е достатъчно стабилен, та да тръгнат пеш.

Сиверт Фалкайд прехвърли крак през борда на лодката и опипа предпазливо леда със стъпало. Водата му стигаше малко до над кокалчето на глезена.

— Дайте ми двайсет метра преднина и тогава тръгнете на отстояние по десет метра един от друг — нареди той.

Пое към алуминиевата лодка. На око прецени, че дотам има към триста метра. Лодката изглеждаше изоставена, но според свидетелски показания мъжът, произвел изстрелите, я издърпал от навеса на Халстайн Смит.

— Ледът е устойчив — прошепна Фалкайд в подвижната радиостанция.

Всички в „Делта“ бяха оборудвани с шипове за лед, прикрепени към връв, закачена за униформата им на гърдите. С помощта на тези шипове можеха да се изтеглят, ако пропаднат в леда. В момента тази връв се бе омотала около дулото на Фалкайдовия автомат и той се зае да освобождава оръжието си.

Затова само чу изтрещяването на изстрела, без да види откъде идва. Машинално залегна по корем във водата.

Втори гърмеж. Видя как от алуминиевата лодка се вдигна повесмо дим.

— Изстрели от лодката — чу той в слушалката. — Всички я държим на мушка. Изчакваме заповед да я пръснем.

Бяха ги предупредили, че Смит е въоръжен с револвер. Шансовете му да улучи Фалкайд от над двеста метра бяха минимални, разбира се. Пак същата дилема. Сиверт Фалкайд си пое дъх, докато сковаващият студ проникваше през дрехите му и се просмукваше до кожата. Не негова задача беше да преценява какви разходи ще струва на държавата да пощади живота на този сериен убиец. Разходи за съдебни дела, за охрана, за издръжка в петзвезден затвор, вместо да отидат за детски градини, за болници и за ремонт на занемарени училища. Той вземаше решения, ръководен единствено от степента на заплахата, която този убиец представляваше за елитните бойци и за цивилното население.

— Огън! — изкомандва Сиверт Фалкайд.

Никакъв отговор. В далечината се чуваха само вятърът и пърпоренето на хеликоптер.

— Стреляйте! — повтори той.

Все още никакво потвърждение. Хеликоптерът приближаваше.

— Чуваш ли ме? — обади се колегата му в слушалката. — Ранен ли си?

Фалкайд понечи да даде за трети път заповед, но схвана, че се е озовал в същото положение като по време на тренировъчното учение във военноморската база „Хоконсверн“. Солената вода е повредила микрофона на радиостанцията и остава да работи само частта с приемника. Обърна се към лодката и извика, но гласът му заглъхна в бръмченето на хеликоптера, в момента точно над главите им. Фалкайд подаде вътрешния сигнал за откриването на огън: два прави удара с юмрука на дясната ръка. Никаква реакция. Какво ставаше тук, дявол да го вземе? Фалкайд долази обратно до гумената лодка, но пътьом видя, че двама от хората му крачат по леда, без дори да се наведат, за да представляват по-малки мишени.

— Снишете се! — извика той, ала те най-спокойно продължиха към него.

— Установихме контакт с хеликоптера! — съобщи единият през шума. — Виждат го. Лежи в лодката!

 

 

Легнал на дъното на лодката, той мижеше срещу греещото слънце. Не чуваше нищо, но си представяше как водата бълбука и плиска в металния корпус под него. Лято е. В лодката се вози цялото семейство. На семейна разходка. Носи се детски смях. Държи ли очите си затворени, вероятно ще успее да остане там, където се е пренесъл.

Не знаеше със сигурност дали лодката се движи, или е заседнала върху леда под тежестта му. Пък и нямаше чак такова значение. Не беше тръгнал заникъде. Времето не помръдваше. Навярно отдавна, а вероятно само сега. Бе спряло и за него, и за мъжа, останал във волвото. И за него ли бе дошло лятото? Дали и той сега се намираше на по-хубаво място?

Нещо засенчваше слънцето. Облак? Лице? Да, лице. На жена. Като внезапно озарен спомен, досега тънал в мрак. Тя го беше възседнала и го яздеше. Шепнеше колко го обича, винаги го е обичала. С какво нетърпение е чакала този момент. Питаше го дали и той като нея има чувството, че времето е спряло. Той усещаше вибрациите в лодката, стенанията й се сляха и прераснаха в непрекъснат вик, все едно я беше пронизал с нож. Изпусна въздуха от дробовете си и спермата от тестисите. После тя рухна отгоре му като умряла. Удари глава в гърдите му, докато вятърът блъскаше прозореца над леглото в апартамента. И преди времето да възстанови своя ход, двамата заспаха, изгубили свяст, памет, съвест.

Той отвори очи.

Над него беше надвиснала голяма птица с разперени криле.

Хеликоптер. Кръжеше едва на десет-двайсет метра височина и въпреки това той не чуваше нищо. Все пак схвана, че именно летателният апарат причинява вибрациите на лодката.

 

 

Катрине стоеше пред навеса и зъзнеше на сянка, докато наблюдаваше как полицаите отиват към волвото.

Видя ги как отварят и двете предни врати. Отвътре увисна ръка, облечена в сако. О, само не от тази страна. Там се беше качил Хари. Пръстите бяха окървавени. Единият полицай провря глава в купето, най-вероятно за да провери дали раненият показва признаци на живот. Позабави се. Накрая Катрине изгуби търпение и чу собствения си разтреперан глас:

— Жив ли е?

— Май да — извика отвътре полицаят, за да заглуши пърпоренето на хеликоптера. — Не напипвам пулс, но сякаш диша. И да е жив, не му остава много.

Катрине се приближи още няколко крачки.

— Линейката ще пристигне всеки момент. Виждаш ли огнестрелната рана?

— Кръвта ми пречи. Много е.

Катрине влезе в навеса. Прикова поглед в ръката, увиснала от вратата на колата, сякаш търсеше за какво да се хване. Например друга ръка. Поглади корема си. Защо не му го каза, докато още беше време.

— Според мен грешиш — отвърна другият полицай от колата. — Мъртъв е. Виж му зениците.

Катрине затвори очи.

 

 

Той се взираше в надвесилите се над него лица от двете страни на лодката. Едното беше без черната маска, устните мърдаха и оформяха думи. По изопнатата мускулатура на врата личеше, че вика. Навярно го приканваше да пусне револвера. Или просто крещеше името му. Или призоваваше към отмъщение.

 

 

Катрине се приближи до вратата на колата от страната на Хари. Пое си дълбоко дъх и надзърна.

Гледаше като попарена. Шокът я връхлетя безжалостно, независимо от предварителната мобилизация. Вече чуваше сирената на линейката, но беше виждала повече мъртъвци от двамата полицаи и един кратък поглед се оказа достатъчен да установи, че от там, където този човек се бе пренесъл, връщане назад няма. Макар да го позна, от него бе останала само куха обвивка.

Катрине преглътна.

— Мъртъв е. Не пипайте нищо.

— Дали да не направим опит да го реанимираме. Може…

— Не — категорично отсече тя. — Оставете го.

Катрине усещаше как шокът постепенно отшумява и отстъпва пред изненадата. Изненадата, че Халстайн Смит лично е седнал зад волана, вместо да остави заложника да шофира. На мястото, където бе очаквала да завари Хари, се оказа Смит.

 

 

Хари лежеше в лодката и гледаше нагоре: лицата, хеликоптера, засенчил слънцето, синьото небе. Преди Халстайн да откопчи револвера, Хари намери сили да затисне оръжието с крак. И тогава Халстайн сякаш се отказа. Вероятно си въобразяваше, но му се струваше, че през зъбите, с устните си усещаше как пулсът на другия отслабва прогресивно. И накрая съвсем се изгуби. Хари на два пъти колабира, преди да успее да преметне окованите си с белезници ръце отново пред тялото си. После откопча предпазния колан, извади ключовете за белезниците от джоба на сакото си. Ключът за колата беше счупен, а Хари нямаше сили да изкатери стръмния заледен баир до главния път или да се прехвърли през високите дувари на имотите от двете страни на пътя. Извика за помощ, но с ожесточените си удари Смит сякаш бе избил гласа от гърлото му и немощните вопли, които се изтръгнаха оттам, потънаха в бръмченето на хеликоптер. Затова Хари взе револвера, излезе пред навеса и стреля във въздуха с надеждата да привлече вниманието на пилота. За да го забележат от хеликоптера, той извлече лодката на Смит върху леда, легна вътре и произведе още няколко изстрела.

Пусна револвера. Беше си свършил работата. Всичко приключи. Можеше да се връща. Към онова лято, когато беше на дванайсет. Лежеше в лодка, отпуснал глава в скута на майка си, докато баща му разказваше на него и на сестра му за един ревнив командир по време на войната между венецианци и османци. Хари знаеше, че вечерта, когато си легнат, сестра му ще го помоли да й обясни историята. Всъщност очакваше този момент с нетърпение, защото независимо колко време щеше да отнеме, двамата с нея нямаше да се откажат, преди тя да схване причинно-следствените връзки. А на Хари му доставяше удоволствие да открива логически взаимовръзки. Дори там, където — дълбоко в себе си знаеше — такива няма.

Затвори очи.

Тя още беше там. Лежеше до него.

— И да даваш живот ли мислиш, че можеш, Хари? — прошепна в ухото му.