Сергей Лукяненко
Шести патрул (9)

Глава 3

Приближих се към ВДНХ след деветнайсет минути, което по мерките на Москва е изобщо много слабо вероятно, а като се имат предвид зимните пътища и дневният трафик — просто немислимо. Ако добрият инспектор, който ме пусна, беше видял как карам, щеше да ме прокълне.

През цялото време колата беше покрита със „сфера на невнимание“ — не ме виждаха, но въпреки това се опитваха да ми направят път. При това преглеждах линиите на вероятностите — непрекъснато.

Голяма част от линиите приключваха с разбита на парчета кола, стълб от дим и многокилометрово задръстване. Това не способстваше за доброто настроение, но аз все пак измъквах от предвижданията всичко възможно и невъзможно.

На едно място да се престроя, да изпреваря, да се престроя отново, да изскоча в насрещното, да изпреваря движещо се по лявото платно беемве, да се върна в същото това платно право пред носа на един камаз…

На друго — да забавя и две минути да се нося по празен път, защото някакъв умник е разлял по него реагент против замръзване и пътят се е превърнал в пързалка.

А на трето — да дам пълна газ. През тесен преход. Между тухлите.

Просто защото знам — никой няма да тръгне насреща ми и никой няма да изскочи на пътя.

… Е, добре, аз така си карам в екстрени ситуации, и то защото съм Висш различен. Но от какъв зор така карат обикновени хора, двайсетгодишни хлапаци, на които бащите от глупост са им подарили коли?

И чак при ВДНХ, когато минавах край стария хотел „Космос“, ми звънна телефонът, който аз, за щастие, вече бях свързал с уредбата на колата.

— Да! — отговорих.

— Антоне, Павел е — каза оперативният дежурен, на когото се бях обадил преди четвърт час.

— Слушам те!

— Егор Мартинов, двайсет и осем годишен, неиницииран, работи като илюзионист, лауреат…

— Накратко!

— Не е в Москва — каза обидено Паша. Той обичаше подробните доклади.

— Къде е?

— Понастоящем живее и работи в Париж, дава представления в…

Завъртях над тунела по улица „Галушкин“. За по-голям драматизъм си струваше да завъртя през непрекъснатата двойна линия, но се оказа, че наблизо има нормално обръщане. Можех да пробвам да стигна през МКАД, но там сега имаше глухо задръстване — беше се обърнал камион и беше преградил три платна…

— Паша, цялата информация как да го намеря — на мейла ми. Билет за най-скорошния полет за Париж. Кога ще бъде?

— Вече проверих, след час и двайсет минути. От Шереметиево.

— Купи билет. Полетът не бива да тръгва без мен.

— Само в бизнес класа — каза Паша. — Хесер ли ще ти подпише разходите? А за командировъчните ще наминеш ли?

Засмях се.

— Паша, купи ми билет. Паспортните ми данни ги има в базата.

— Защо мен така не ме командирова някой — промърмори Павел. — Купих билет. Всъщност го купих, преди да се обадя.

— Благодаря. Ще ти донеса магнитче.

— Бутилка коняк — отвърна Паша.

 

 

Париж не е толкова далеч от Москва, макар на самолета да му се налага да се отклонява, за да заобиколи многострадалната украинска земя. Искрено се надявах, че заетият със своите си дела в Прага Хесер ще узнае за моето пътуване, когато вече пристигна във Франция. А може би и след като се върна.

За разлика от пълния (Павел не беше излъгал) салон на икономичната класа, бизнесът беше полупразен. Седалката до моята беше пуста, а и на съседния ред беше заета само крайната, до илюминатора, където седеше пълен солиден мъж, който още преди излитането си сложи маска за сън и задряма. За разлика от него, аз изпих полагаемото се шампанско и обядвах (или вечерях, кой както е свикнал). Измолих си чаша коняк и се зачудих дали да не подремна някой друг час.

Мисълта беше съблазнителна. През остатъка от деня не се очакваше никакъв покой, така че…

Обърнах глава. В съседното кресло седеше Хесер и ме гледаше мрачно.

— Шефе — казах аз и предпазливо го побутнах с пръст.

За мое учудване ръката ми не мина през него. Пръстът ми опря в раираната жилетка, с която през последната седмица се беше издокарал. Жилетката беше модна, от някаква особено тънка вълна, с удължени дървени копчета; беше му я подарила Олга — общо взето, достатъчно разпознаваема вещ.

— Ти какво, напил ли си се? — попита Хесер.

— Шефе, това не е честно — възмутих се аз. — Един катаджия твърдеше това, но вие…

— Физиономията ти е такава, сякаш току-що си пил — промърмори Хесер и аз твърдо реших, че ако всичко се размине, ще отида на козметик. Какво не ми е наред с лицето?

— Ето — поднесох към него чашата. — Всичко, което възнамерявах да употребя.

Хесер подуши коняка и натисна бутона за повикване на стюардесата. Тя се появи незабавно — и веднага започна да се оглежда объркано.

— Това е бизнес класата, върнете се на мястото си… — жално помоли тя.

— Вие сте умна жена с добра памет, Раиса Алексеевна — каза Хесер. — Вие помните всички минали покрай вас пътници и знаете, че не съм бил в самолета в момента на излитането му.

Стюардесата се усмихна объркано.

— Това е точно случаят, който разказват на девойките при обучението — продължи Хесер спокойно. — Пътникът от никъде. Не се притеснявайте, това е наистина добра поличба, полетът ще мине без произшествия. След четвърт час вече няма да съм тук. Донесете ми чаша коняк и постойте петнайсет минути в кътчето си.

Стюардесата кимна, хукна напред, издрънча стъкло, след това тя се появи пак — с пълна чаша коняк.

— Всичко ще бъде наред — промърмори Хесер. — И Даря Леонидовна има доброкачествен тумор, не се притеснявайте за нея. Хайде, вървете.

— Хесер, защо е това позьорство? — попитах аз, когато стюардесата Раиса Алексеевна изчезна. — Щеше да е по-лесно да й внушиш, че си пътник. А вместо това си прочел паметта й, проверил си съдбата на… кого?

— Леля й. Но тя я е възпитала, почти като майка й е.

— Та защо?

— А защо ръководителката на московските вещици работи като възпитателка в детска градина? — попита Хесер. — За да мие с парцала мръсния под и да бърше оцапаните задници на децата? Защо Хена освен в Инквизицията работи като доброволец?

— В организация за защита на животните? — не се сдържах аз.

— В болница за неизлечими психично болни. Антоне, всички ние, и Светлите, и Тъмните, повече или по-малко се нуждаем от показност. Ние всички отричаме своята човешка същност, но се занимаваме с хората, помагаме им… и се перчим пред тях.

— Дори вие, Борис Игнатиевич?

— Дори аз, Антоне.

Помълчахме, гледайки се. Безмълвно вдигнахме чашите. Отпихме по глътка коняк. Двигателите бучаха басово, Хесер се намръщи, махна с ръка и звукът изчезна някъде, вече едва се чуваше.

— Аз вече съм старичък, оглушавам, не обичам шума — поясни Хесер.

— Трах-тибидох… — казах аз.

— Това пък защо? — намръщи се Хесер.

— Просто така… Гледайте някой път филма „Стареца Хотабич“.

Хесер не каза нищо, погледна ме въпросително.

— Защо сте тук? — попитах. — Навярно е трудно така, право към летящ самолет…

— Трудно е меко казано — рече Хесер. — Но той прелиташе над Прага, беше в полезрението ми и това силно облекчи работата.

— Шефе, планирам да се върна утре.

— Разбирам. Защо не ми доложи?

Свих рамене.

— Приемащият облик. Огледало — кимна Хесер. — Да, това е вариант. Ние го разработваме още от сутринта. Наред с върколаците, това беше основна работна версия. Но след като върколаците отпаднаха, се съсредоточихме върху Огледалото.

— И не ми казахте? — смаях се аз.

— А защо да го правим? — учуди се Хесер. — Антоне, ти не си самотен герой. Ти работиш в екип. И това, че твоите жена и дъщеря, а и самият ти сте замесени в случващото се, не променя нищо. Ти си част от екип! Разбираш ли? И не би трябвало да се сриваш посред работния ден и да отлиташ за Париж, спешно, по работа!

— Хесер, там е Егор.

Хесер въздъхна.

— Знам, Антоне.

— Това е момчето, което ти… Което ние използвахме. Изработихме.

— Антоне, той е един от нас. Различен от ниско равнище, потенциален Светъл. И потенциално Огледало. В тази ситуация, която, напомням ти, доведе до брака ти със Светлана и раждането на Надежда, трябваше да използваме все някого.

— Да бяхте взели голям човек.

— Нужен беше неиницииран Различен с потенциала на Огледало. Те не се срещат често.

— Хесер, това е аморално!

— Аморално е, когато има война и градовете се обстрелват с артилерия и бомбардировачи! — изрева Хесер. — Аморално е, когато хората наричат други хора нечовеци и ги вкарват в концентрационни лагери. А да се привлече за полицейска работа непълнолетен, с когото, забележи, не се е случило нищо, е напълно допустимо.

— Той в крайна сметка се отказа да става Различен.

— Около петнайсет процента по принцип се отказват — рече Хесер. — Той не е нито първият, нито последният.

— Все още ли е Огледало? — попитах аз.

Хесер кимна.

— Да, Антоне. Това е неговата съдба. Нищо не може да се направи. Ако стане Различен — ще се раздели с тази съдба. Но той нали отказа.

— Има ли други неинициирани Различни с неопределена аура? — попитах аз. — Способни да станат Огледало?

— Търсим — отвърна Хесер. — Търсят из целия свят.

— Тоест няма? — уточних аз.

— Бях сигурен, че ще се окаже, че в някой от Патрулите има някой под наблюдение — каза Хесер. — В края на краищата не е задължително Огледалото да бъде единствено. Егор си живееше, а в Москва пристигна Виталий Рогоза.

— Той пристигна, след като Егор отказа да бъде Различен — отбелязах аз. — Възможно е да е „плаваща“ способност. Да е прескочила от Егор на Виталий и после да се е върнала обратно при Егор…

— Хълцане-хълцане, премини на Федот, от Федот — на Яков, от Яков — на който и да е^[1] — промърмори Хесер. Отпи глътка от коняка. — Търсим, Антоне.

— Но не сте намерили никого — казах аз.

— Да. И тъй като версията „Огледало“ стана основната, се нуждаем от Егор.

Кимнах.

— Антоне, иди си вкъщи — помоли ме меко Хесер. — Ти съобрази всичко прекрасно и бързо. И бързо го намери. Но сега позволи на мен да поговоря с момчето.

— Вие нали говорихте с него преди шестнайсет години?

— Антоне!

— Хесер, това е моя операция — казах. — Отидете в Москва. Мислете над останалите точки. Изяснявайте за Двуединния — кой и какво е той. А Егор е за мен.

— Ще го убедиш ли да премине към нас? — попита Хесер.

— Не, ще му дам право на избор.

— Антоне, нареждам ти… — започна Хесер.

— Борис Игнатиевич, вие не можете да ми нареждате — казах аз. — Първо, аз съм ви равен по сила и водя собствено разследване въз основа на собствени данни и предположения. Нямате право да ми отнемате случая.

— Второ? — попита Хесер.

— Мога да напусна Патрула във всеки момент.

— Има ли трето? — уточни Хесер.

— Само опитайте да ме спрете, Велики.

Хесер въздъхна.

— Не, все пак докато човек не проживее като Различен поне двеста години, е много трудно да си имаш работа с него. Добре. Работи. И имай предвид — на нас не ни е нужен Светъл Егор. На нас ни е нужен Егор — потенциалното Огледало.

Той допи коняка си и остави чашата на облегалката между нашите седалки.

И изчезна.

Въздъхнах и затворих очи. После отворих едното си око и погледнах накриво облегалката. Чашата на Хесер, от която той пиеше, си беше пълна.

Все пак това беше илюзия, а не шефът в плът и кръв. Просто много грижливо създадена илюзия.

Взех чашата на Хесер и я изпих на екс. След което затворих очи и заспах.

 

 

Митницата, граничният контрол, контролът за Различни… Излязох от „Шарл дьо Гол“, наредих се на късата опашка за таксита и се обадих на дежурния.

На линията все така беше Павел.

— Какво, в Париж ли си вече? — попита той с нескрита завист. — Топло ли е там, при вас?

— При тях. Да, по-топло е, отколкото при нас. Някъде около пет над нулата. Къде е Егор?

— Да ти изпратя ли адреса?

— Не, трябва да знам къде е сега. По-точно — къде ще бъде след час.

Паша въздъхна демонстративно.

— Да беше предупредил по-рано… След час Егор ще вечеря близо до сградата на борсата. Имай предвид, че това не е предвиждане, а е засечен негов разговор. Той ще се срещне с негов приятел, ще хапнат заедно.

— Уха — възкликнах аз. — Красиво си живеят обикновените руски фокусници! Заселват се в Париж, вечерят в центъра…

— На сметката му има по-малко от сто евро — каза скептично Паша. — Така че фокусът не му се е удал.

Дойде моят ред, седнах в таксито и помолих:

— Emmenez-moi à Bourse de Paris, s’il vous plaît^[2].

Не знам дали приличах на човек, който е пристигнал от Москва в Париж, за да прави спешно нещо на борсата. Например — за да продаде няколко нефтени находища и да купи завод за производство на одеколон и лозя.

Навярно все пак не.

Няколко пъти тъмнокожият шофьор се опита да завърже разговор с мен. Питаше дали за пръв път съм в Париж, откъде съм долетял и харесва ли ми Франция. Аз отговарях едносрично, като си признах, че не за първи път, че съм долетял от Москва и че Франция ми харесва.

Последното веднага предизвика симпатия у шофьора. Дотолкова, че той се зае да припява нещо за „прекрасната Франция“, явно абсолютно класическо, защото дори аз бях чувал тази песен.

Само преди сто години навярно такъв френски патриотизъм от тъмнокож човек би се възприел с ирония. Сега си е в реда на нещата.

Може би си струваше и Различните да се разкрият? Е, в петнайсети век би било рано — щяха да ни изгорят на кладите. И през двайсети можеше да не се получи добре. А през двайсет и първи — какво толкова? Хомосексуализмът — може и едва ли не е нужно. Черният, жълтият цвят на кожата — прекрасно. Отсъствието на крайници и тежките болести — повод максимално да навлезеш в обществения живот. Всякакви религии, почти всякакви убеждения (е, разбира се, ако живееш в Европа).

Какво толкова особено има в Различните? Е, умеем това-онова. Атомната бомба така или иначе ще е по-силна от нас, а спецслужбите — по-потайни.

Нали хората са приели факта, че градът или страната се управлява от мъж, който вечер си ляга в спалнята с друг мъж. Биха приели и Различните, способни да влизат в Сумрака.

В края на краищата бихме могли да пуснем слух, че всичките сме гейове, сатанисти и генетично болни! Тогава в никакъв случай не би трябвало да ни обиждат.

Тихичко се разсмях.

Шофьорът продължаваше да бърбори. Хвалеше Париж, гордееше се с Франция и ме съветваше непременно да пия вино, а не водка. Защото руснаците пият много водка, а трябва да пият много вино. Само че непременно френско. Останалите народи не умеят да правят вино. Само в Алжир още умеят. И никъде другаде. Руснаците правят водка, британците — уиски, американците — бърбън. Всичко това е лошо, макар че водката става. А французите правят вино, коняк и калвадос. Макар че той не пие нищо, защото е мюсюлманин. Освен малко вино и малко калвадос. И то когато не пости. Но винаги е готов да разкаже на пътниците за добрите напитки. Особено когато вижда, че пътниците обичат и умеят да пият.

— Вие какво, наговорили ли сте се… — казах тихо аз. Извадих смартфона си, пуснах програмата „Огледало“, мислено усмихвайки се на алюзията. Погледнах лицето си.

Посмачкано лице, наистина. Уморено. Кръгове под очите. Червени, недоспали очи.

Тежко ми се отрази посещението на училището.

Да, мога да бъда взет за завършен алкохолик.

— Благодаря за съветите — казах аз. Вече се движехме из центъра на Париж, трябваше да се приготвям. — Непременно ще пробвам всичко, каквото ме посъветвахте.

Затворих очи и измъкнах от дълбините на паметта си образа на Егор — какъвто беше в онзи миг, когато го видях за пръв път. Лицето, ръстът, фигурата, дрехите — това не беше важно.

Аурата си остава с човека завинаги. Нейното формиране завършва на две-три годишна възраст (понякога малко по-рано, понякога малко по-късно) и по-нататък нейният отпечатък е по-надежден от пръстовия. Да, цветът се променя — в зависимост от настроението и състоянието на човека, но общият рисунък си остава неизменен.

Така е с всички, освен с хората с неопределена съдба. На възрастта, на която видях за първи път Егор, на дванайсет, такива аури на практика вече не се срещат. След двайсет е невъзможно да се видят. Но Егор, доколкото помнех от случайната ни среща преди няколко години, все така си оставаше неопределен.

Аурата му беше разноцветна и преливаща се. В нея се сменяха всички цветове — и нито един не се задържаше задълго. В един момент можеше да изглежда като завършен негодник, в друг — като най-добрия човек на земята, след минута да излъчва интелект като гениален учен, а след още само миг — да блещука с някакви олигофренични зрънца интелект.

Това беше прекалено дори за човек. Но Егор беше и потенциален Различен. А това променяше всичко. Разбира се, той можеше просто да бъде иницииран — и в зависимост от състоянието си би станал Светъл или Тъмен. Но неопределената аура го правеше и възможно Огледало. Егор можеше да го инициира самият Сумрак. Той би изгубил частично паметта си, би се сдобил с възможността да работи на всяко равнище на Силата — копирайки равнището и способностите на съперника. А после — след като изпълни предназначението си — да изживее краткия живот на Тъмен или Светъл, и отстранил дисбаланса между силите на страните, да се развъплъти. Напълно.

Не знаех защо Сумракът е толкова жесток в такива случаи и не позволява на инструмента си просто да се върне в предишното си състояние — на човек или Различен. Но съдейки по всички досегашни случаи, Огледалото изчезваше напълно. Има Различен — има проблем, няма Различен — няма проблем…

Отпуснах се. Представих си мислено огромна сива равнина. Напълних я със силуетите на къщи. Нахвърлях безкрайно множество от разноцветни точки.

Горе-долу така би трябвало да изглежда Париж в Сумрака…

А после си представих, че отгоре върху мен пада ослепителна светлина, че сянката ми придобива ясни очертания и аз пропадам в нея като в процеп на реалността.

И се озовах в Сумрака.

Грубо скованата крива каруца плавно се носеше по черен път. В нашата посока и срещу нас се носеха още множество каруци и файтони. Без коне.

Призрачният силует на шофьора — в този свят кочияш — ми се усмихваше беззъбо от капрата. В ръката му имаше юзди, чиито краища бяха увиснали във въздуха.

Сумракът, разбира се, не е изпълнен със самозадвижващи се каруци. Но всеки слой на Сумрака така или иначе повтаря нашия свят. Първият — в най-голяма степен. Понякога той прилича на нашия, само че е лишен от цветове и размит. С опита, с по-честите излизания на първия слой на Сумрака, той започва да изглежда различно — като някаква проекция, някаква „идея на нещата“. Тоест съвременната кола може да изглежда като съвременна обезцветена кола. А може и като старинна карета. Може и като каруца. Или динозавър, подходящ за яздене.

Когато веднъж попитах Хесер за това, той ми отговори просто: „Видимото в Сумрака е резултат от взаимодействието между външния свят и човешкото съзнание. Когато външният свят се променя непредсказуемо и нереално — съзнанието се изпълва с фантазии.“

Навярно е точно така.

Аз продължавах да съм в кола, старо, но прилично рено, движещо се из Париж. Само че на първия слой на Сумрака картината, която виждаха очите ми, се беше изменила до такава степен, че не можех да я възприема. И виждах нещо друго…

Добре. Каруца като каруца. Важното е, че хората в Сумрака не се променят, само стават по-бавни…

Огледах сумрачния Париж. Фиксирах в съзнанието си топлия зелен цвят. Това умиротворение, спокойствие, са най-редките чувства у хората в големия град. Тях ги срещаш само при наркоманите и едва откъсналите се един от друг любовници. Така… Фиксираме… Задържаме… Махаме зеленото…

Сега жълтото. Отначало слънчевожълто, ярко и чисто. Невинната детска радост. Признанието в любов и първата целувка. Прочетена чудесна книга. Махаме го.

А сега синьото. От прозрачно светлосиньо до дълбоко тъмносиньо. Интелектуалният труд. Прозрения, догадки, радостта от познанието и откритието. Също рядък гост в големите градове.

Бялото. Саможертвата и самоотвержеността. Човек, подписващ документ, че дарява бъбрек на малкия си племенник. Полицай, вървящ е успокоителни думи и разперени ръце срещу психопат с насочено оръжие и собствения си син за заложник. Махаме го.

Червено. От бледорозово до пурпурно. Червеното е най-разнообразното и ярко. Любовта и страстта. Оргазмът и болката. Праведният гняв на войника и низката похот на насилника.

Отмивах цветовете един след друг. Отсейвах, отхвърлях — всички устроили се, успокоили се аури. Всички хора, всички Различни, до които стигаше погледът ми. Останаха няколко разноцветни треперещи детски аури — заставих се да не виждам онези, които са твърде малки и слаби.

Светът се обезцвети окончателно, поколеба се между сивото и кафеникавото, сякаш опитвайки се да придобие цвят, но вече неспособен на това.

Само отпред по пътя пламтеше една-единствена аура. Преливаща се и разноцветна. Неопределена съдба.

— Arretez ici^[3] — помолих аз, излизайки от Сумрака. Подадох банкнота от петдесет евро (броячът показваше четирийсет и три). — C’est pour vous.^[4]

Борсата беше малко по-нататък — красиво огромно здание, вече осветено на фона на потъмнялото небе. Изминах пет метра и се озовах при широк отвор в стената. Наподобяваше просторен гараж. Само дето в „гаража“ имаше масички със запалени лампи и свещи върху тях. По столовете около масичките бяха насядали хора, облечени и официално, и по-обикновено. Някакво странно място, не от разкошните „мишленски“ ресторанти, но не и закусвалня.

Открих с поглед Егор — седеше с гръб към мен, насред залата. Разговаряше с мъж на средна възраст, солиден и с бавни движения — той прецизно намачкваше с вилицата си своя бифтек по татарски.

За съжаление нямаше свободни места. Малката масичка зад гърба на Егор тъкмо бе заета от млада двойка. Беше ми много неудобно, но не се поколебах. Погледнах двойката и се протегнах през Сумрака.

Веднага им се отяде. Те скочиха на крака и се сляха в целувка. Сервитьорът (а, изглежда, и собственик на ресторанта) ги аплодира при вида на такава страст. Някой от посетителите го подкрепи.

Двамата се откъснаха един от друг, като объркано оглеждаха околните. Може би бяха дошли тук, за да си изясняват отношенията преди раздялата. А може би просто да си побъбрят и да се разделят за известно време.

Но сега всичко се беше променило. Единственото, което искаха наистина, беше да се окажат насаме и без дрехи. Смутени, извиняващи се, дори извръщащи се от любопитните погледи, двамата се изнизаха от ресторантчето. Осъзнах, че няма да отидат нито в неговия, нито в нейния дом. Още тук, на ъгъла, ще наемат до сутринта стая в малко хотелче — и скърцането на леглото им едновременно ще възхищава съседите им и ще им пречи да спят. Какво пък. Поне ще имат напълно вълшебна нощ в Париж.

Прекосих ресторантчето и седнах на освободилата се масичка. Предполагаемият собственик явно не очакваше това, но не взе да спори. Приближи се с усмивка — някаква много професионална усмивка.

— Je voudrais une bouteille de vin rouge — казах аз. — Je prends ce que vous recommandez.^[5]

Сервитьорът с маниери на собственик — или собственикът, работещ като сервитьор — кимна и изчезна в малка врата в дъното на залата.

Потърсих с поглед пушачи. Убедих се, че наоколо никой не пуши — Европа…

В този момент заговори Егор. На руски:

— Това непременно ще стане популярно, мосю Роман. Нали виждате — тук няма празни места.

— Току-що избяга една двойка — каза „мосю Роман“, като междувременно си отряза къс от суровото кълцано месо и отпи глътка червено вино. Какъв трябва да си, за да разговаряш със сънародник, да слушаш това „мосю“ и да не кажеш: „Давай без формалности“? Трябва да си изрод! — При това собственикът е наистина известен клоун, макар и отдавна да се е пенсионирал. Мястото е много удобно. Въпреки това наемът не е висок. И ресторантчето е малко.

— Последното е съмнително достойнство — каза Егор с напрежение.

— Драги мой — рече снизходително Роман, — това ресторантче се държи не заради изисканите ястия — те са доста банални; не за сметка на интериора или дори на местоположението. Целият номер е в собственика. В това, че коленичи пред дамите и отпива от чашата ти вино. Пада, но въпреки това не събаря нищо от подноса си. Танцува и пее „La dans les canards“^[6], докато ти носи патешки гърдички с портокали.

— Но в това е и…

— Егор, ти си прекрасен илюзионист и фокусник — произнесе покровителствено Роман. — И аз ще се радвам да ти предоставя възможност за представления в моя ресторант. Но веднага ти казвам — няма да ти се получи да повториш пътя на този клоун. Не можеш да развличаш едновременно всички посетители на ресторанта. Твоите илюзии са индивидуално занятие. На пет крачки разстояние вече не се вижда нищо интересно. А ако обхождаш всички посетители и им измъкваш монети от ушите — скоро ще се побъркаш.

— Аз не измъквам монети…

— Егор! Да оставим това — каза меко Роман. — Ако си намериш малка зала като тази и добър екип — съм готов да се включа с дял. Петдесет процента. Но голяма зала — това не е за теб.

Върна се собственикът и сложи пред мен бутилка червено вино. Погледна загадъчно, щракна с пръст по дъното — и тапата като куршум излетя към тавана. Наблизо някой се разсмя. Аз изразително аплодирах. Беше ми налята чаша вино, след което собственикът измъкна от джоба си запалена цигара. Дръпна си, изпрати дима към тавана. Подаде ми цигарата. Дръпнах си два-три пъти. Собственикът с усмивка взе цигарата — и изчезна зад вратата.

Какво пък, добър физиономист!

— Жалко, Роман — каза през това време Егор. — Е, както си знаеш. Относно представленията при теб… Може би да ги обсъдим сега?

Роман вдигна тържествено ръка, погледна масивния си „Патек Филип“ и поклати глава.

— Уви, работа. Принуден съм да бягам, приятелю. Обади се… Най-добре вдругиден.

Всичко хубаво, но неговият „Патек Филип“ беше направен в Китай, струваше петдесет долара, ако се купи от пазара в Пекин, и цели сто — в парижките магазини.

Ядосах се.

— Вдругиден не си струва да ви се обаждат — казах аз, като взех чашата си и приближих стола си към тяхната маса. — Ще прекарате целия ден в компанията на дребен руски олигарх, опитвайки се да го уговорите да инвестира във вашия ресторант. Ще похарчите за него последните си пари, и то напразно — той изобщо не обича вино, а омарите направо ги мрази. Вдругиден ще молите банката за отсрочка по кредита си. Така че не си струва Егор да ви звъни утре, вдругиден… и изобщо не си струва.

Роман ме гледаше с отворена уста. Към идеално белия му пластмасов зъб беше полепнало парче кърваво месо.

— Затвори си устата — посъветвах го аз. — И се омитай.

Вложих в последните си думи мъничко Сила — твърде малко, за да може да се смята за въздействие, но достатъчно, за да скочи парижкият ресторантьор от руски произход като попарен.

— Городецки, колко си нагъл! — възкликна с възхищение Егор.

— Между другото, здравей — казах аз.

— Здрасти!

За мое учудване той даже скочи и ме прегърна мечешки.

— Е, Городецки… Ако кажеш, че сме се срещнали случайно…

— Разбира се, че не — казах аз. — Търсех те. Извинявай.

Егор махна с ръка.

— Извинен си. Ще пиеш ли вино?

— Аз съм със своето — казах аз, докато премествах бутилката от съседната маса. — Ние не идваме на гости без подарък. А ти… — Запънах се.

— Пораснал съм? — усмихна се Егор.

— Не, ти си пораснал отдавна. Но как си се напомпал! Общо взето, възмъжал си!

Егор наистина изглеждаше като атлет. Докато беше в гръб, си мислех, че всичко е заради якето, но се оказа, че то няма нищо общо. Широките рамене на Егор вероятно бяха заради плуването в детството му, но изглежда и през последните години не се беше излежавал на дивана.

— Затова пък ти си си същият като преди — каза Егор. — Само…

— Пропил съм се? — попитах обречено аз. — Наскоро вече няколко пъти ми го казаха…

— Уморил си се. Някакъв съвсем смачкан и тъжен си. Какво е станало?

Кимнах.

— Ще ти разкажа. Само че нека да седнем, да пийнем. Да хапнем нещо. Идвам направо от самолета. Наистина, там храната беше добра…

— Какво се е случило? — попита Егор, като ме гледаше право в очите. — Аз може и да не умея да чета мисли, но всичко е изписано на лицето ти.

— Кризисна ситуация — казах аз. — Ако трябва с две думи… Някаква древна гадост е оживяла и иска да ни избие всичките.

— Ктхулу — кимна Егор.

— Какъв Ктхулу? А, Лъвкрафт…

— Съвсем си се откъснал от живота — каза Егор. — За двайсет години. Дори старите вицове не разбираш. Добре, някаква неизвестна гадост иска да избие всички. Кои са тези всички? Различните?

— Първо Различните. После хората. Може би дори и животните. Общо взето — всички.

— Навярно е някакъв ботаник — предположи Егор. — Стреми се да защити растителния свят.

— Ти трябва да съчиняваш комикси — казах аз. — Фантазията ти е добра, а нервите ти са още по-здрави.

— Имах трудно детство — усмихна се Егор. — Антоне, защо дойде? Разказвай.

— Искам да те инициирам — казах мрачно аз.

— Париж, разбира се, е град на широките възгледи — каза Егор. — Точното място за такива предложения.

— Егор, ти трябва да станеш Различен — казах аз. — Повярвай ми!

— Аз какво, мога да ви помогна в сражението с вашия Ктхулу? — изсумтя Егор. — Прекрасно помня, че ми е предопределено за цял живот най-ниското равнище на Сила.

— Егор, въпреки това е страхотно. Значително ще удължиш живота си. Ще станеш ненадминат в професията си. Ще можеш да помагаш на близките си…

— Антоне, аз съм съвсем млад и вече съм доста известен илюзионист — каза Егор. — Това, че сега сметката ми е празна, не е трагедия. Имам две предложения, едното от тях е от „Цирк дю Солей“. Ако приема — веднага ще получа добър аванс. Ти нали можеш да видиш, че не лъжа? Тогава ще продължа. Имам си жена, която наистина обичам. Няколко пъти съм й изневерявал, така се получи, понякога се караме, но я обичам. Имам син, на три годинки.

— Поздравявам те — произнесох неловко аз. — Това е…

— Благодаря. Между другото, кръстихме го Антон.

Устата ми хлопна.

— Е, все пак най-ярките ми впечатления от детството — продължи Егор с усмивка. — Няма да взема да го кръстя Хесер или Завулон, я. Антон е хубаво име, разпространено е и във Франция, в детската градина му викат Антоан.

— Това е много трогателно… — започнах аз.

— При това любимият дядо на жена ми се е казвал Антон — усмихна се подигравателно Егор. — Благодаря за загрижеността, но продължавам да не искам да стана Различен.

— Ако се озовеш в болницата със сърдечен пристъп или те блъсне кола на пътя — ще съжалиш — казах аз.

— Несъмнено. Но засега не искам.

Допих чашата си. Хубаво вино.

— Егор, ти си не просто слаб Различен. Ти си потенциално Огледало.

— И какво означава това? — намръщи се той.

— В случай на силен дисбаланс между Светлината и Мрака ти ще се промениш. Ще се превърнеш в огледален маг, чиято Сила е неограничена и е равна на Силата на противника. Светъл или Тъмен, според ситуацията. Да се победи такъв е крайно сложно.

— Засега не виждам причина за паника — каза Егор.

— Ти ще се промениш от само себе си. Без никакво иницииране. Ще изгубиш паметта си и ще действаш, осъзнато или не, както е изгодно за Сумрака.

— Това вече звучи неприятно — призна Егор.

— И когато изпълниш функцията си — тази, която ще ти наложи Сумракът — ти ще изчезнеш.

— Ще умра ли? — попита Егор, въртейки в ръце чашата си.

— Не знам. Просто ще изчезнеш. Ще се развъплътиш.

Известно време Егор мълча, после кимна.

— Да. Това съвсем не е радващо.

— А може да се случи — казах аз. — Има данни… Общо взето, сред тези, които могат да спрат апокалипсиса, трябва да има огледален маг. Затова ти предлагам да те инициирам. Светъл, Тъмен… каква разлика има в Сумрака! Ако станеш Различен, вече няма да можеш да се превърнеш в Огледало.

— И кой ще стане такъв вместо мен?

— Не знам — промърморих. — Все някого ще намерим, бъди сигурен.

— Променил си се, Антоне — каза тихо Егор. — Станал си по-гъвкав. Излиза, че изобщо нямате друг кандидат освен мен? Но ти си готов да ме инициираш, за да не загина.

— Да. Защото… — Аз се сепнах.

— Защото си натъпкан с комплекси и съмнения, като истински руски интелигент — подхвърли Егор. — В твоето съзнание аз все още съм малкото момче, прецакано от любимия ти шеф. Преди шестнайсет години са ти набили в главата, че доброто не е непременно добро, злото невинаги е зло, а ти не си в бели дрехи, а в протрити дънки и риза с мръсна яка.

— Я ми се разкарай с твоите психоанализи… — Започвах да се нервирам и повиших тон.

— И ти, макар да си се смирил, макар да си свикнал да играеш на жмичка със съвестта, не си се успокоил докрай! — възкликна Егор. — Това, че вие ме използвахте, е било първата подлост, която си забелязал. Защото това си е подлост, ако се замисли човек. Гадост! Но теб явно те гложди отвътре. Иска ти се да затвориш този случай — напълно. Като например ме спасиш тържествено. И тогава ще се успокоиш. Сякаш ако изчезне онази дребна отстъпка пред съвестта — това ще изтрие всички следващи. Така ли е?

За миг ми се прииска да го халосам в лицето. С всичка сила. Дори започнах да се надигам и изглежда нещо се е мярнало в погледа ми, защото Егор присви очи и се напрегна.

— Stop de vous disputez, les filles!^[7] — каза весело собственикът, когато остави пред мен блюдо. Двата малки телешки медальона бяха украсени с три резенчета печени картофи, стръкче магданоз и сложни везели от ягодов сос.

В същото време собственикът леко се опря в рамото ми. Опря се силно. И ме погледна в лицето. Очите му бяха мрачни, тежки. Ох, тези клоуни, никога не съм им се доверявал.

— Прати му едно огнено кълбо! — посъветва ме с усмивка Егор. Обърна се към собственика и продължи: — C’est de ma faute.^[8] — Отново ме погледна и добави: — Доживяхме, взеха ни за гейове! — И отново се обърна към собственика. — Désole!^[9]

— Désole — съгласих се и аз. Наистина ни поглеждаха неодобрително. Разбира се, не защото ни бяха взели за каращи се гейове — просто не е прилично хората да се карат толкова шумно.

Собственикът се усмихна — усмивката му беше широка и напълно изкуствена, както при всички клоуни — и си тръгна.

Започнах да човъркам медальона.

Егор отпи от виното.

— Извинявай — казах аз.

— Извинявай — каза Егор.

 

 

Погледнахме се и се захилихме. А след миг целият ресторант, обърнал се към нас, започна да ни аплодира!

— Ох, майко мила — казах аз. — Та те наистина…

— Городецки, при нас, в Париж, не бива да се лъжат очакванията на публиката — въздъхна изразително Егор. — Сега ще ни се наложи да станем истински европейци.

— Слушай, аз ще се телепортирам някъде… — започнах аз.

— Къде, къде? — заинтересува се Егор. — Зарязваш ли ме?

И това също предизвика у нас напълно идиотски пристъп на кикотене. В обкръжението на доброжелателните френски усмивки това беше наистина смешно, но аз можех само да се надявам, че тази история никога няма да стане известна в Патрула.

Ще ми се подиграват половин век!

— Та относно инициирането? — попитах, хапвайки си от медальона. — Ще се навиеш ли?

Егор взе вилицата и набоде втория медальон.

— Не, разбира се. Ще дойда с теб… Къде ви е нужно това Огледало?

— Засега не знам. Ще се съберем в Москва, навярно. Егор, осъзнаваш ли към какво отиваш?

— Антоне, ти ми обясни, че след седмица се очаква краят на света. И аз — или някой като мен — мога да предотвратя това. Макар и с цената на живота си. Мислиш ли, че наистина имам избор? Може ли някой нормален човек да има избор в такава ситуация.

Поклатих глава.

— Разбира се, че ще отида — каза Егор, хапвайки си от телешкото. — А кухнята тук е средна работа. Не е лошо, но… Бях си набелязал доста по-добър готвач. Хубава ми беше идеята — ресторант „Илюзия“!

— Ако останем живи — ще ти издействам финансиране — казах аз. — Само че ще направиш ресторанта „Дружелюбен към Различните“, имаме такава партньорска програма.

— Страхотно — кимна Егор, — но аз няма да остана. Изобщо мисля, че би трябвало да остана там, на ВДНХ, във входа — бял и обезкървен. Просто ти избърза. — Егор се усмихна. — И ми даде шестнайсет излишни години. Да не си помислиш нещо — аз ценя това. Ти самият тогава нищичко не умееше, на лицето ти беше изписан пълен ужас.

— Помниш ли?

— Разбира се. Нито за минута не съм забравял. И не съм се съмнявал, че рано или късно всичко ще завърши така.

— Всичко? — глупаво попитах аз.

— Всичко. Това време се получи… неистинско. Взето назаем. В дълг. Всичко тръгна неправилно, затова и съм жив. Но сякаш не наистина.

— Прости ми, Егор — казах аз.

— Стига, патрулен. Отдавна вече не се сърдя.

— Всички ние живеем в дълг — казах аз.

— Нека по-добре да го кажем „в кредит“? Така звучи по-солидно. — Егор потърси с поглед собственика — той наглеждаше неспокойните клиенти — и направи рязко движение, сякаш пише с пръст във въздуха. Собственикът кимна и се наведе над касовия апарат. — Може още сега да тръгнем към Москва.

— А да се простиш… — сепнах се — … да се видиш с жената и сина преди тръгване не искаш ли?

— Жената и синът са в Ница — усмихна се Егор. — Тя не очаква обаждания от мен.

— Ти нали каза, че я обичаш!

— И не те излъгах, Антоне. Само че не съм ти казвал дали тя все още ме обича…

Звънналият телефон ме избави от необходимостта да отговоря.

Беше Павел.

— Антоне, вече не съм на смяна — каза той с прозявка. — Но Хесер каза да ти се обадя в осем и четвърт парижко време и да ти кажа, че са ти купени два билета за полета Париж-Москва, излитащ в двайсет и два и трийсет. За теб и Егор.

— Ясно — казах аз. — Ти ли взе билетите?

— Да. Ще се караш ли с Хесер?

— Не.

— Тогава лека нощ.

Прибрах телефона в джоба си и кимнах на Егор.

— Уредено е, летим още сега. При вас, в Париж, как е прието — да си поръчваш такси, или да го хващаш на улицата?