Сергей Лукяненко
Шести патрул (12)

Глава 1

Хесер изглеждаше уморен и недоспал. Както и аз. Вероятно, участието в шабата с вещиците беше не по-малко напрегнато от посещението на събора на вампирите.

— Попитах Хена какви са били те, неандерталците — промърмори Хесер, разхождайки се из кабинета. — От всички наши може би само той ги е заварил…

— И какво ти отговори? — поинтересувах се аз. Инквизиторът върколак не беше от приказливите, но когато говореше, думите му не подлежаха на съмнение. Веднъж каза, че е живял във времената, когато лъжата още не е била създадена.

— Хена каза, че общо взето са били почти като хората — съобщи Хесер. — Само с много здрави кости и много козина. После цяла седмица се оригват на фъндъци.

— Какви фъндъци? — не разбрах аз.

— Веднага си личи, че нямаш котка, Антоне — въздъхна Олга. — Това е много поучително, Хесер, но не разбра ли нещо за Петер? Хена познавал ли го е? И изобщо често ли неандерталци са ставали Различни?

— Той не знаеше за Петер. Неандерталците понякога са ставали вампири и върколаци, но магове — никога, доколкото си спомня. Хена смята, че са имали много конкретно мислене. Те са разбирали как се предава Силата чрез кръвта или месото. Но не са умеели да управляват фините материи.

Кимнах. Това звучеше правдоподобно.

— Но после те тихомълком измрели — продължи Хесер. — Повечето били изядени. Те, разбира се, също нямали нищо против да си похапват човешко месо, както всички в онези времена. Но първо, нямали магове. И второ, не били толкова войнствени.

— Тогава Петер е нетипичен представител на своя вид — казах мрачно. — На мен той ми се стори войнствен и кръвожаден. Макар че… когато са унищожили напълно еволюционната ти линия, излапали са я в буквалния смисъл на думата… това някак не те изпълва с милосърдие.

— Хена говореше неохотно на тези теми — каза Хесер. — Струва ми се, че не се чувства много удобно. Той активно е намалявал числеността на неандерталците навремето. Въпреки безоарите. А освен това, както ми се стори, е имал роднина неандерталец. Или майка, или баба.

— Мексиканска сапунена опера — казах аз. — Може би са роднини с Петер? Може би нашият закарпатски приятел му е баща? Струва си да ги запознаем!

— Често срещана история — изсумтя Олга; — Най-добрите антикомунисти са се получили от бившите партийни лидери. Най-върлите антисемити са евреите, особено ако са със смесена кръв… Не, дайте по-добре да не срещаме Хена и Петер. Петер е рядко срещан боклук, но сега поне знаем за него. Че иначе — току-виж Хена го изяде и край.

— Може би така ще е по-добре? — предположи Хесер. Приближи се до прозореца, погледна мрачно навън. — Какво разказа Петер? Какво изобщо знаят вампирите за Двуединния?

— За съжаление горе-долу онова, което и без това знаехме. Всички тези легенди, които смятаме за вампирски фолклор, за тях са абсолютна истина, като изгрева на слънцето сутрин. Вампирите вярват… — Замислих се и се поправих: — Вампирите знаят, че са били първите Различни. Те са се научили да получават Сила, като изпиват кръвта на враговете си. Научили са се да променят себе си, тялото си, придобили са особени качества. И при тях е дошъл Двуединния — детайлите на облика му са спорни. Или двама души, вървящи заедно, или сиамски близнаци. На вампирите им било съобщено, че от този момент нататък те са пазители на човечеството.

— Така ли! — Хесер ме погледна, повдигна вежда. После отново се вторачи навън.

— Точно така. Че те са най-добрата и особена част от хората. Че получават правото да убиват хората за препитание, защото това дава Сила, но трябва да спазват определени правила… — Изкашлях се. — Общо взето, тези, които и сега изискваме от тях да спазват. Да не убиват деца, бременни жени, да не убиват без необходимост… Вампирите приели тези условия. Както разбирам, е имало и такива, които не са ги приели, и Двуединния постъпил с тях много лошо и много нагледно. Да, освен правото да се хранят с хората, вампирите поели и задължения. Да защитават стадото. От хищници. От катаклизми. От епидемии. От врагове, които не са сключили договора с Двуединния.

— Общо взето, вампирите не са хищници — каза Олга. — А са пастири. Пастирът яде агънца, но той ги обича, защитава ги от вълците, отглежда стадото и му помага да се размножава.

Хесер мълчеше. И аз знаех защо Великият мълчи — това твърде много приличаше на истина, за да се спори или да се уточнява нещо.

— И много години, десетилетия, векове на Земята е царял Златен век — казах аз с ирония. — Хората живеели в хармония с природата и със самите себе си. Вампирите заемали първите места в хранителната верига… и в човешката йерархия. Да, всички знаели, че вождът, и, да допуснем, шаманът на племето пият човешка кръв. Е, и какво от това? Нали обикновено не я изпивали до смърт. Затова пък били първи в битките и можели да помогнат с нечовешки умения. А за да изпият човек докрай — трябва или някой да е разгневил вожда, или да е пленен враг… Предполагам, че върколаците са се отделили от вампирите горе-долу по онова време, но това не променило кардинално ситуацията. Като се замислиш, не пият кръвта, а изяждат изцяло. Същото, само че погледнато от друг ъгъл… Тази идилия продължила доста дълго време, докато някаква двойка вампири не нарушила статуквото.

— Да ги наречем условно Адам и Ева — каза Олга.

— Не знам с какви ябълки са се наяли — продължих аз, — но престанали да пият кръв. Може би първи са се научили да работят със Силата на по-фино равнище? Тоест те продължили да вампирстват, естествено. Но не смучели кръв, а Сила. Постоянно, във фонов режим, така да се каже. Това не намалявало способностите им. Може би отначало те, или по-скоро племето им, било прогонено от онези вампири, които били оскърбени от нарушаването на традициите. Но после новите възможности им дали предимство. Започнали да се плодят и да се множат. А и на хората, вероятно, новият ред им харесал повече. Никой не смуче кръв, а че изтеглят Сила — обикновените хора и без това не умеят да я използват…

— И в този момент — каза Олга — имаме усещането, че е имало второ посещение на Двуединния.

— Добре поработихме — похвалих се аз.

— Тези предания са така объркани, че и самият дявол ще се замотае — оплака се Олга. — Всички появи на Двуединния са се слели в едно. Но ни се струва, че са били поне две. С интервал от стотици или дори хиляди години.

— И второто вече е било сериозна среща на висше равнище — казах аз. — Явно са присъствали представители на всички организирали се до момента подвидове на Различните. Тъмни магове. Светли магове. Вещици — много бързо в отделен подвид се отделила женската магия, основана на артефакти и натрупване на енергия… Вампирите, естествено, но те вече не били главни в този момент. Относно върколаците — не знам, по-скоро са били в комплект с вампирите.

— Общо взето, тук, уви, няма никаква нова информация — призна Олга. — Вампирите знаят със сигурност за себе си, Светлите, Тъмните и вещиците.

— Както разбираме, на тази среща високите договарящи се страни имали сериозни търкания — усмихнах се аз. — На Двуединния не му харесала толкова свободната трактовка на първоначалното съглашение. Но не можел да направи нищо.

— Струва ни се, че на тази среща е имало някой Абсолютен — каза Олга. — И Двуединния просто не е рискувал да влезе в конфронтация. Както можем доста уверено да кажем, Двуединния е още една форма на въплъщение на Сумрака. Да речем, друг вид ефектор. Тигъра работи върху пророците, защото те формират нова реалност и са максимално опасни. Двуединния, вероятно, се занимава с глобалните въпроси… И така, той се съгласил на новото статукво; появата на Висши Различни, които не разкъсват хората на части и не пият кръв, станало свършен факт.

— Но не всичко минало толкова просто — добавих аз. — Явно е имало някакво условие, при наличието на което Двуединния обещал да се върне. И да устрои на Различните кървава баня, да го кажем така. Изглежда, сега тези условия са се реализирали.

— Лошо — каза Хесер с отвращение. — Всичко е лошо! Информацията, която е трябвало да се пази като зеницата на окото, е загубена! В Инквизицията, с нейния раздут щат и хиляди томове ръкописи и артефакти, никой не знае за Двуединния! Бездарници!

— Та, шефе, и вие не знаехте — отбелязах аз. — Какво ругаете другите, щом и вие…

— Разбира се, че не знаех — съгласи се неочаквано лесно Хесер. — А знаеш ли ти, мой млади приятелю, за Бабата в прахта? Или за Човек-свещ? Или за Къщурката от тезек?

— От какво?

— От тезек. Изсъхнал тор. Ако тезекът е кравешки, го наричат още джепа, а ако е овнешки — кумалак.

— Не съм чувал. Това е източно, нали? — промърморих аз.

— А е трябвало — отбеляза Хесер. — Ако не бяха напоили Бабата, светът щеше да загине. Ако не бяха загасили Човека, светът щеше да загине. Ако в Къщурката не беше влязъл който трябва…

— Светът щеше да загине — въздъхнах аз.

— Не. Но щеше да вони отвратително!

— Разбрах — признах аз. — Имали сте си достатъчно своя работа.

— Именно. Могат да ругаят колкото си искат териториалната структура на Патрулите, но тя е достатъчно гъвкава и работеща. Ако имахме някакъв сериозен общ център — там всеки ден щяха да вият сирени.

— Разбрах, разбрах и още веднъж разбрах — кимнах аз. — Къде е азиатският аналог на Инквизицията? Пекин? Тайпе? Токио?

Хесер презрително поклати глава.

— Тхимпху, невежа. Но уви, те също не разполагат с нужните ни данни. Или не са могли да ги изровят в своите хранилища.

— А в Африка, Америка?

— В Африка, двете Америки, Антарктида и Арктика няма центрове на Инквизицията — каза Хесер. — Макар че северноамериканците ще открият свой в близките години. Там, разбира се, ще има проблеми с попълването, но те много го искат.

Олга с досада махна с ръка.

— Ако щат, да си открият три центъра на Инквизицията. В Северна, Централна и Южна Америка! Всички тези колонисти, с тяхната кратка история и голямо самомнение, мечтаят за едно — да надминат старата Европа. А при теб как се получи с вещиците, Хесер?

— Бабите напълно са вникнали в ситуацията — каза Хесер. — С информацията при тях е още по-зле, отколкото при вампирите — изобщо нямат никакви данни. Но те са повярвали на информацията ни, не възнамеряват да ловят риба в мътна вода и са готови на всичко — да окажат всякакво магическо въздействие, да влязат в Шестия патрул, да загинат в битката с Двуединния.

— Поне нещо хубаво — кимна Олга.

— Не съвсем. Казаха, че са готови да помогнат, но не могат.

— Защо? — поинтересува се тя сухо, делово.

— Те са готови да обсъдят това на срещата тази вечер. Но само с един от сътрудниците на Нощния патрул — съобщи Хесер.

— Но защо! — възкликнах аз и скочих на крака. — За какво? За какво ми оказват тази чест?

— Страшно си фотогеничен — рече подигравателно Хесер. — Вещиците си мечтаят да се полюбуват на красив юначага… Какво, нима не разбираш защо?

За мое голямо съжаление, знаех.

 

 

В столовата беше пусто. Приближих се към барплота, като замислено се взирах в чиниите със салата. Беше тихо, никой не ме караше да бързам, само в кухнята подрънкваха съдове. Изглежда, използвайки липсата на клиенти, готвачите си бяха организирали уборка.

Всъщност сега работим и денем, и нощем. Някога, в старите времена, когато Тъмните предпочитали да творят делата си под светлината на звездите, а не на слънцето, Нощният патрул наистина е ходел на работа нощем.

Сега е останало наименованието, останали са някакви обичаи и фрази (когато срещнеш сътрудник на Дневния патрул през нощта, да му кажеш: „Какво правиш тук, това не е вашето време“ — любимото развлечение на начинаещия патрулен).

Но, разбира се, ние работим денонощно. На смени. По осем часа на ден, извънредният труд се заплаща отделно. С два свободни дни, дежурствата в събота или неделя се заплащат отделно. С две годишни отпуски — месец през лятото и две седмици през зимата, при това пътят до мястото на почивка се заплаща. С прикрепване към добра поликлиника (за да не им се налага на лечителите ни да се занимават с всякакви дреболии като кариес и простуда), корпоративно празнуване на Нова година и майските тържества, поздравления и подаръци от колектива на рождения ден и други знаменателни дати.

Ако имахме профсъюз, това щеше да е един много хубав профсъюз. Но ние нямаме никакъв профсъюз, разбира се. Просто през цялото време мимикрираме по образец на хората. Несъзнателно, но така се получава. Когато хората са седели нощем в домовете си, залостили вратите и капаците на прозорците, и само стражите боязливо са патрулирали по улиците — ние също сме патрулирали нощем, живеели сме в дървени къщи и сме препускали с конете си по калдъръма. Когато хората са построили пететажни сгради, изкопали са първото си метро, направили са коли-чудо с бензинов мотор — ние сме започнали да носим сюртуци и вратовръзки, крачили сме по булевардите под светлините на модните газови фенери и сме преследвали вампирите в клоаките на големите градове. Когато над земята са полетели самолети и на мода са излезли кожените якета и радиоприемниците — ние сме се обзавели с радио, започнали сме да се придвижваме между градовете със самолети и да обсъждаме възможностите за класова борба сред върколаците. Когато хартиените книги се превърнаха в електронни, а в анкетите освен мъжки и женски пол въведоха графата „друго“ — ние започнахме да звъним по мобилни телефони и да проследяваме вурдалаците в интернет, да търгуваме с акции и да изследваме генома на вещиците.

Ние се държим като хора. И то не само защото се маскираме на тях. Ние, Различните, не сме създали нищо различно. Може би и не умеем да създаваме нищо — освен заклинания. А и заклинанията ни работят само по волята на Сумрака. Ние не сме нищо повече от квалифицирани програмисти, умеещи да дават на суперкомпютър задачи с немислима сложност. Този, който има по-добър канал за връзка със Сумрака, който формулира по-бързо и по-ясно въпроса си — той побеждава. А иначе всичко около нас е човешко. Офисите. Дрехите. Мобилните телефони. Яденето. Киното. Пътищата. Музиката.

И не толкова веществените съставки, а и стилът на отношенията, структурата на организациите, моралните принципи и методите за поощрение в работата.

Появява се у хората стражата — възникват Патрулите. Хората се сдобиват с инквизиция — и ние я адаптираме за нашите нужди. Социалният пакет за работниците? Е, така ще бъде и при нас, включително столовата за персонала…

— Нещо сте се натъжили, Антоне…

Стреснах се и се усетих, че вече няколко минути стоя пред стойката със салатите и готвачката Аня ме гледа с усмивка. Аня беше на малко повече от двайсет, учеше в кулинарен техникум и някой от нашите по някое време беше забелязал, че е латентна Различна.

И после се случи нещо странно. Аня, на която, както си му е редът, бяха разказали как всъщност е устроен светът и каква е тя, реши да не се инициира. Но и не тръгна да отказва, както често се случва с дълбоко вярващите („Магьосникът така или иначе е проклет, дори и да твори добро“) или понякога с представителите на творческите професии („А ако загубя творческата си дарба?“).

Аня заяви, че би искала да понаблюдава живота на Различните. Да разбере с какво се занимаваме и иска ли тя такъв живот. И изобщо, кои са й по-близки — Светлите или Тъмните.

Забележете — при това тя беше доста позитивен човек! Примерна дъщеря, един-единствен интимен приятел, с който се срещаше едва ли не от училище, участие в доброволчески програми за подпомагане на сираци, защита на природата и борба с епидемията от ебола в Африка! Е, по всичко излизаше — наш човек! И изведнъж такава позиция! „Не знам дали съм Светла или Тъмна…“

С Аня се занимаваше самият Хесер. Говореше, убеждаваше я. После я отведе при Завулон, но и той не успя да я съблазни с прелестите на Тъмната страна. Като резултат тя вече от година работеше в столовата ни, а после възнамеряваше да поработи при Тъмните. И едва след това да реши ще стане ли Различна, и ако стане — каква точно.

Струва ми се, че този разсъдителен подход леко втрещи и Хесер, и Завулон. Това беше нещо ново у хората.

— Много работа ме е налегнала, Аня — казах с усмивка. — А ти? Още ли не си решила?

— Не съм, чичо Антоне — въздъхна девойката.

— Какъв „чичо“ съм ти аз? — възмутих се. — Още малко ще кажеш и „дядо“. Разбира се, ти би могла да ми бъдеш дъщеря. Но при нас, Различните, такава смешна разлика във възрастта не се брои за нищо.

— Вече никъде не се брои за нищо, чичо Антоне — отговори Аня, усмихвайки се стеснително. — Не е важна разликата във възрастта, важно е човекът да е добър. А възрастта, цветът на кожата, полът — всичко това е частен случай.

— Пфу — казах аз. — Що за победа на толерантността над здравия разум? И къде — в Русия! Огорчаваш ме, Аня… Ти решавай по-скоро, а аз сам ще те инициирам. Лично.

— Ох, чичо Антоне, това е такава голяма отговорност — въздъхна Аня. — Вие! Лично! Аз съм скромна девойка, не вярвам на късмета си!

— Ама че си… — махнах с ръка. — Каква салата ще ми препоръчаш?

— Вземете си „Цезар“ — предложи Аня. — Направих й дресинга както трябва и лично изпържих крутоните. Не като в ресторантите — слагат майонеза, сухари от пакета, малко пилешко — и вече е „Цезар“!

— Съблазни стареца — отвърнах. — Дай ми двойна порция салата и една супа. Каквато и да е, по твой вкус.

— Боршът днес се получи добре — посъветва ме Аня, докато ми сипваше салата. — И граховата супа е прекрасна, но ако е останала… Аз ей сега, дядо Антоне!

— Е, това вече е пълно безобразие — промърморих подир Аня. Знаех, че тя се шегува с всички, включително с Хесер, и подкача всеки с нещо различно. Добродушно, даже е някак приятно, че с теб се отнасят като с личност, индивидуално. Но от друга страна — става ясно защо не може да реши дали е със Светлите, или с Тъмните.

Трябваше да посъветвам Лас да се завърти около нея. Можеше добре да си допаднат…

Все още гледах подир Аня, когато в джоба ми зазвъня телефонът. Извадих го, погледнах — скрит номер.

— Да?

И чух разтревожения глас на жена ми:

— Антоне, аз съм, Светлана, идвай по-скоро!

Не се замислих нито за миг, просто отворих портал — като при това отнесох част от масичка за сервиране. Дори не пуснах подноса — пристъпих право напред.

И се спрях, чувайки кикотенето на Надя.

Жена ми и дъщеря ми седяха прегърнати и нещо обсъждаха. Телевизорът беше пуснат, лампата светеше меко, на масичката пред тях стояха полупразни чаши с чай и чиния със сандвичи. Всичко беше напълно мирно и невинно. О, не! Пред Света стоеше още една малка чашка, ако се съди по цвета — с коняк.

— Аз съм дебил — казах, когато жена ми и дъщеря ми се обърнаха.

— Я виж! Татко е донесъл салата! — Надя, все още смеейки се, взе подноса от ръцете ми. Опита малко от салата с вилицата. — Вкусна е!

Светлана ме погледна тревожно и попита:

— Какво? Какво се е случило?

— Докара ме твое обаждане — казах аз. — Ти току-що ми се обади и ме помоли с много изплашен глас да дойда незабавно.

— Мама не се е обаждала! — съобщи очевидния факт Надя. Тя продължаваше да се усмихва. По инерция.

— Там е работата, дъще — казах аз. — Там е работата!

— Спокойно — каза Светлана. — Не си докарал никого със себе си. Откъде отвори портала?

— От нашата столова. — Кимнах към подноса. — В офиса.

— Безопасно място — каза Светлана, сякаш уверявайки себе си. — Може би Хесер се опитва да узнае къде сме?

— Ако е така, изобщо не е забавно, а направо се е изложил! — казах подразнено. — Надя, ти нищо ли не усещаш?

Но дъщеря ми вече беше разперила ръце и се вглеждаше в Сумрака. Всеки Различен неволно измисля някакви свои си начини, задействащи едно или друго заклинание. Аз например, когато се вглеждам в Сумрака, леко се навеждам напред, притискам лакти към тялото си, отпускам брадичка и започвам да гледам някак изпод вежди. А Надя обратното — разперва ръце, отмята глава назад, затваря очи.

— Нищо, татко — каза тя, като тръсна глава и отвори очи. — Всичко… всичко е затворено. Всичко е както обикновено. На всички слоеве.

Убежището ни наистина е изолирано на всички слоеве на Сумрака. Само портал, който може да отвори някой от нас, е способен да ни пренесе тук. От него, естествено, също нищо не се вижда, единственото, което Надя можеше да направи, е да провери целостта на защитата.

— Какво може да се научи, като се наблюдава телепортацията ми? — попитах на глас. Взех чашката коняк от масата и отпих. Светлана, вече поуспокоила се, ми се закани с пръст. — Кой ми е направил този номер? Защо? Само за да се пошегува?

— Могъл е най-много да разбере векторът на преместване — каза изведнъж Надя. — А аз си помислих, че ако се контролират всички слоеве на Сумрака, при това едновременно, може да се определи и направлението. Е, като линия, една такава сянка по повърхността на земята.

Ние със Светлана я гледахме.

— Аз не бих могла да гледам така — призна дъщеря ми. — Но дори и да се разбере направлението, пак не е ясно къде по-нататък да се търси, на какво разстояние.

— Как на какво? — попита Светлана. — Там, където линията се опира в невидима и непроницаема в Сумрака бариера. Ето, вървиш си ти, вървиш си, и удряш чело в стената. Бум! Стената е невидима, но си я нацелила.

— Но бариерата е непроницаема — каза Надя. Въздъхна. — Глупаво, а?

— Махаме се — кимна Светлана и стана от дивана. — Надя, отваряй портал. Към офиса на Патрула.

— Кой? — попита делово дъщеря ми.

— Все едно. Където ти е по-лесно. Дневния, Нощния — сега няма значение!

Надя кимна. Намръщи се. Навъси се. Виновно се усмихна.

— Не се получава… всичко плува… не мога да го насоча…

Изведнъж осъзнах, че все още държа подноса.

— Това е поднос от столовата на Патрула — казах аз. — Можеш ли да го проследиш?

Светлана ме погледна с възмущение. Завъртя пръст върху слепоочието си и попита:

— Ти с дъщеря си ли говориш, или с куче?

Но Надя не се обременяваше с такива тънкости. Взе подноса и се вторачи в него.

Вещите съхраняват спомени. И за това къде са ги направили, и за това на кого са принадлежали. Конкретно този поднос имаше спомени и за завода, където е създаден, и за разположението на столовата в сградата на Патрула.

— Да, така е по-лесно — каза зарадвано Надя. — Ей сега…

Тя прекара длан по подноса. Засегна капка паднал от салатата сос, погледна дланта си, намръщи се, извади хартиена кърпичка и избърса ръката си. Отново положи длан върху подноса…

Гледах я и си мислех, че някои неща трябва да се научат. И тук не играят никаква роля наследствеността, предразположението, уникалността.

Може всичко в живота да ти се удава лесно. Може да имаш пръсти като Паганини, външност като Марлон Брандо, абсолютен слух и цигулка Страдивариус в допълнение. Но ако закъснееш за първия си личен концерт в Сантори Хол в Токио или Златната зала във Виена, разочарованите критици да те залеят с мръсотия. Не защото си идиот. А защото, например, не си предвидил токийските задръствания или не си преместил часовника на виенско време. Грешката ще бъде дребна, глупава и непоправима.

Когато си на война, когато врагът е наблизо — не се занимаваш с кърпичката в джоба си. В краен случай, ако толкова ти пречи мръсотията върху пръстите, си ги бършеш в дрехите. Секундите могат да решат, ако не всичко, то страшно много. На това те учи само животът.

Усещах как изтичат последните мигове, които са ни отпуснати, за да избягаме. Но не можех дори да извикам, да накарам Надя да побърза — сега тя трябваше да запази концентрацията си. Защото ако не успееше да отвори портал, щеше да стане много, много лошо…

— Ей сега… — прошепна Надя. — Тате, аз ей сега…

Въздухът потъмня, формирайки отвора на портал. Успях да уловя радостния поглед на Светлана и също се зарадвах.

После сградата се разтърси от тежък удар.

Телевизорът се наклони и падна от масичката, в шкафа зазвъняха съдовете, по стените пробягаха пукнатини. Надя се олюля и изпусна подноса. Почти появилият се портал изчезна.

Дъщеря ми извика, сякаш от болка, и се отпусна; аз я подхванах под мишниците и застинах. Огледах се. Това, което ставаше, изобщо не приличаше на магическа атака. Нито пък на земетресение — впрочем, откъде земетресение в Питер?

— Надя, какво ти е? — Светлана вече беше до нас. Дъщеря ни се разшава и непохватно се изправи.

— Прекъснаха портала, не очаквах.

Тя изглеждаше по-скоро объркана, отколкото пострадала. Опитах да си представя какво е да се прекъсне заклинание. И не успях. Нямах такъв опит.

— Да вървим — казах.

Тръгнахме към вратата — и този път нанесоха втори удар, по-силен.

Стената, на която беше зазиданият прозорец, се пропука и се изви като мехур. Във въздуха увисна облак прах от тухлите и мазилката. Част от тухлите се изсипаха в стаята.

— По-бързо! — извиках аз.

Вратата беше хубава, здрава. Стоманена врата, отвън на която прецизно беше прикрепена стара дървена. Две мощни ключалки — ако CISA е разпространена в Русия, то Bankham би станала пречка за всеки взломаджия. И три резета — не просто райбери, а мощни резета, стигащи от край до край на вратата.

Бях отключил двете ключалки и прибрал едно от резетата, когато удариха по стената за трети път. И старите тухли не издържаха, полетяха вътре.

След тях в стаята се вряза огромна метална топка на стоманено въже. Вряза се — и за миг увисна насред стаята. Времето сякаш спря, аз видях застиналите във въздуха разбити тухли (разтворът ги беше хванал толкова здраво, че се бяха счупили по средата, а не в мястото на свързване), очуканото метално кълбо, някога оцветено във весели жълто-сини тонове, сега безнадеждно олющило се, мръсносиво, обляно от неочаквано ярка слънчева светлина от вътрешния двор-кладенец, където едва се беше събрал неясно как попаднал там автокран, от който висеше чугуненото кълбо… В кабината на автокрана седяха двама души.

Не се замислих. Махнах с ръка — и разсякох въжето, на което висеше чугуненото кълбо. Разсякох го сполучливо — топката тъкмо беше тръгнала назад, но лишена от окачването си, рухна на пода, проби го наполовина и препречи дупката в стената. За допълнително забавление на нападателите, й направих „пръстена на Шааб“, заклинание от арсенала на Висшите Тъмни. Сега щеше да е много, много трудно да се премине през отвора.

Ако не си имахме работа с Двуединния, бих казал, че е невъзможно. Но самият факт, че вампирският бог не тръгна да се бие с магическата защита, а се зае да атакува апартамента с човешки методи, ме зарадва. Значи все пак силите му не бяха безгранични.

— Антоне!

Вратата вече беше отворена — за пръв път от много години. Изскочих след жена ми и дъщеря ми на стълбите, хлопнах вратата подир себе си и в този момент зад гърба ми припламна, ярък проблясък удари в процепа на затварящата се врата и тя със сила се захлопна.

Без много да умува, Двуединния беше запратил през отвора файърбол. Ако апартаментът не беше защитена срещу магия, абсолютно изолирана „кутия“, сега щеше да пламти цялото стълбище.

— Забравих си дамската чанта! — възмути се Светлана, докато бягаше, без да се обръща, по стръмните стълби. Тя държеше Надя за ръката. Хвърлих се след тях, но пред мен се отвори вратата на съседния апартамент. Толкова рязко, че нямаше да се учудя, ако бях видял ухилената физиономия на Двуединния.

Но това беше стара-престара бабка — с остър нос, избелели очи и побелели кичури от коси. На вещерски шабат или на конгрес на феновете на фантастиката дълго биха я критикували за твърде стриктното следване на образа на вещица.

Наистина, облеклото й никак не приличаше на „костюмна игра“. Когато се правят на вещици, не обличат яркожълти бермуди до коленете и тениска с размахващо лапа коте. Сякаш бабата беше ограбила правнучката си или бе изпаднала в старческо слабоумие и си е въобразила, че е шестнайсетгодишна девойка.

При всичко това — и зловещата старческа външност, и неуместните дрехи — в нея се усещаше някакъв немислим аристократизъм. Даже достойнство, не бих се уплашил от тази дума. Може би такова нещо може да се види само в Питер, в старите сгради в центъра, където доизживяват дните си най-упоритите собственици, устояли и пред бандитизма на деветдесетте години, и пред новобогаташите след двехилядната…

— Младежо? — възкликна неочаквано гръмко бабката. — При нас не е прието да се хлопат вратите!

— Няма повече! — обещах, пробягвайки край нея.

— Вие не сте ли племенникът на внука на Вера Савовна?

— Не! — отговорих вече от долния етаж.

— Вие вече три години не посещавате събранието на членовете на бъдещата жилищна кооперация… — извика укорително подире ми старицата.

Но ние вече бяхме на първия етаж. Няколко секунди се гледахме и събирахме сили. После Светлана кимна. Отворих вратата и излязох от входа. Тоест от парадния вход, както е прието да се казва тук.

Светлана, както обикновено, държеше Щитовете, а аз се подготвях за атака, макар че предишният опит не внушаваше ентусиазъм. Впрочем сега с нас беше Надя — неизчерпаем източник на сила…

А врагове нямаше. Това беше най-обикновена питерска улица — заснежена, потънала в лека мразовита мъгла, но за разнообразие залята и със слънчева светлина. Удивително красиво — високо чисто небе, ослепително слънце, кръжащ във въздуха снежен прашец. По релсите, подрънквайки, премина трамвай. Предпазливо, сякаш опасявайки се от поледицата, го последва солиден седан. Улицата тук беше тясна, с две платна, даже трамвайната релса беше само в една посока.

— Нещо не е наред — казах аз, свивах се от студ. Не бяхме добре облечени, беше поне минус пет, а и при питерската влажност…

— Няма хора — каза Светлана. — Изглежда е вдигната „сфера на невнимание“. Или нещо подобно… над целия район.

— Лошо! — казах аз. — Да вървим!

Слязох от тротоара и вдигнах ръка, за да спра пълзяща по снега кола. Нещо френско, симпатично и семейно с усилие форсираше по заснежената улица. Виж ти — културната столица, а по пладне снегът още не е събран!

Жената в колата се вторачи в мен с явно подозрение, завъртя волана, за да се отдалечи, и увеличи скоростта.

— Спри я! — извика Светлана.

— Има две деца на задната седалка… — възразих аз.

Но вече беше късно, жена ми направи рязък жест с ръка, сякаш дръпна нещо невидимо, и колата спря със скърцане на спирачките.

— Аз тук също имам дете — заяви Светлана и хукна към колата.

Явно жената зад волана интуитивно ни свърза с внезапно заглъхналия двигател. Хвана мобилния си телефон и завика нещо от рода на: „Махайте се, ще повикам полиция!“.

Впрочем, Светлана не възнамеряваше да дискутира с нея. Тя отвори вратата, сякаш не беше блокирана, и след миг вече измъкваше жената иззад волана. Да се каже, че тя изглеждаше стъписана — е все едно да не се каже нищо. Симпатична дългокрака млада жена, много добре поддържана, съдейки по всичко — никак не бедна, добре облечена; явно не беше свикнала с подобни ситуации.

Но трябва да й се отдаде дължимото, ориентира се бързо.

— Дайте ми децата! — закрещя тя. — Дайте ми децата, гадове!

Светлана вече седеше зад волана. Надя заобиколи колата и се настани до нея. В друга ситуация бих се възмутил, но сега не ми беше до това. Отворих задната врата — в детски столчета седяха момче и момиче на пет години, които бяха уплашени, но поне не пищяха. Близнаци?

— Хайде, излизаме — казах бодро. — Мама каза да излизате…

И в този момент върху колата се проля огнен дъжд. Естествено, всякакви сравнения са недостатъчни. Но това наистина приличаше на дъжд от огън. Капките се раждаха някъде в небето, падаха надолу почти невидими в слънчевата светлина, и със съскане се врязваха в снега. Сякаш бяха разпръснали над нас цистерна с бензин и го бяха запалили.

Щитът на Мага ме прикриваше и отгоре, но диаметърът му беше само два метра, а вече пламтеше цялата улица.

— В колата! — изкрещях на жената, а самият аз, немислимо извит, се промъкнах покрай едно от детските столчета и се пльоснах в центъра на задната седалка. Над главата ми огнените капки барабаняха по Щита.

Жената заобиколи колата отпред, подпирайки се с ръце на капака, и седна до Надя. Тя не се възпротиви, отмести се. Добре, че и двете бяха слаби.

— Карай! — извиках аз, но Светлана вече беше дала газ. Колата със свистене се откъсна от мястото си, сякаш още преди да се запали двигателят.

— Прикривай ме! — подхвърли Светлана през рамо. — Надя, подсигури баща си!

Защитата винаги е била нейна работа. Впрочем, щом миналия път тя не се справи — защо да не си сменим ролите?

Направих „ясен поглед“ и колата около мен се обезцвети, размаза се — контурите леко плуваха, изплъзваха се от погледа. Жената и децата бяха застинали, приличаха на манекени. Сградите наоколо се извисяваха мъртви и изоставени. Небето светеше с матов мрачен блясък, по него като призрачна ивица се точеше пръстенът от прах и астероиди, който заменя Луната на първия слой. Стана ми студено на очите — не с онзи зимен студ, който цареше на улицата, а с ледения мраз на Сумрака.

Промените засегнаха Светлана в по-малка степен, само кожата й леко побледня и косите й придобиха оттенъка на пепел. Надя изобщо не се измени, дори движенията й не се забавиха, както на всички, които гледаш през Сумрака. Тя се обърна към мен и ми кимна.

Загледах се по-дълбоко — колата промени формата си, превръщаше се в нещо с висок покрив, като английска карета, но полупрозрачна, като от стъкло. Усещането за студ стана още по-силно, добави се налягане върху очите — дори при обикновен поглед към него, вторият слой на Сумрака не е най-комфортното място. Светът също се беше променил. Зданията стремително се трансформираха в скали. Цветовете изведнъж избледняха напълно, всичко се обгърна от сива гъста мъгла.

Затова пък в небето грейнаха едновременно три луни — малка бяла, голяма жълта и съвсем малка червена, пламтяща, с едва забележими изригвания на лава.

Собственичката на колата изчезна съвсем, на мястото на децата трепкаха призрачно светещи аури… охо, момиченцето, изглеждаше с потенциал на Различна… а и при момчето проблясваше нещо…

Надя ми помаха с ръка. Тя беше толкова жива и бърза, както и в реалния свят.

Вгледах се още по-дълбоко. Скалите се бяха превърнали в сиви хълмове, хълмовете се стичаха в потоци безцветна мръсотия. Всичко наоколо беше станало окончателно плоско и безцветно, само от време на време слаби отблясъци от цветове обозначаваха небесната синева, жълтото на слънцето и чернотата на земята. После цветовете започнаха отново да се появяват, след това разцъфнаха в пълната си сила. Към шестия слой на Сумрака беше трудно дори да се гледа. Но сега чувствах непрестанен ручей от Сила, който течеше към мен от дъщеря ми.

— Не — казах аз. — Не виждам никого!

— А дъждът? — разнесе се гласът на Светлана от мястото, където би трябвало да седи.

Огнения дъжд също го нямаше. Необходим ми беше миг, за да осъзная какво означава това.

Двуединния не ни беше атакувал с магия в чист вид. Или не беше сигурен, че магията ще сработи, или по някаква друга причина. Падащият върху нас огнен дъжд беше съвсем истински огнен дъжд — разсипан във въздуха бензин или някаква друга горивна смес, която бяха запалили над главите ни.

И убежището, между другото, бе разрушил по същия сложен начин — като беше пренесъл в малкия дворкладенец стенобойна машина.

Какво означаваше това?

В училището той се сражаваше с нас с магия и побеждаваше. Може дори да се каже, че победи. Вампирката го прогони с обикновена физическа атака.

Може би той затова беше сменил тактиката? Или смяташе, че магическият сблъсък сега, когато сме трима, няма да приключи в негова полза?

И най-важното — къде беше Двуединния? Нямаше го на нито един от слоевете на Сумрака…

Но да, разбира се. На нито един, освен на седмия. Освен в нашия свят.

Махнах сумрачното си зрение и отново се озовах в колата. В столчето вдясно от мен седеше малкото изплашено момченце. Вляво — малко момиченце с изплашени очи.

— Спрете, аз ще изляза с децата — каза бързо майка им. — Вземете колата, вземете всичко. Дайте ми…

— Вие виждате ли какво става? — попитах аз.

Колкото и да беше странно, тя замълча и се огледа. Реното — най-накрая видях марката — се движеше през огнен дъжд. Щитът ни прикриваше отгоре, но по стъклото, в движение, долиташе огън. Светлана дори пусна чистачките и те махаха от стъклото капките горящ бензин. В съчетание с блестящата в слънчевите лъчи снежна прах, това изглеждаше феерично.

Заобиколихме дрънчащия по релсите трамвай, Светлана натисна клаксона, привличайки вниманието на ватмана, и след като изпревари трамвая, рязко зави пред него.

— Какво правиш! — извиках, когато се понесохме пред желязната машина.

— Откъсвам се от преследвачите! — отговори Светлана.

— А ти виждаш ли ги?

— Не!

Момчето до мен изведнъж весело се засмя. Не можеш да ги разбереш тези деца — ту реват не на място, ту се кикотят.

— Ще се наложи да тунинговам малко колата ви — казах аз на жената. — Нарочно ли сте взели модел без люк?

— Тя е по-евтина — промърмори жената. Очите й бяха станали съвсем безумни.

— Сега ще я оправим — казах аз.

Вдигнах ръка и си представих невидимо острие, израстващо от пръстите ми. Съвсем мъничко чиста Сила… И направих кръг над главата си.

Жената изпищя, когато с един тласък избих част от покрива. Хлапето до мен възкликна:

— Ура!

Станах, подадох се през дупката, вдигайки Щита над главата си. Вятърът духаше с всичка сила, но на втория слой на Сумрака е било и по-зле.

Вече се движехме по друга улица, но все така нямаше хора. Въпреки хубавото за Питер време. Въпреки че бяхме почти в центъра на града. Дори ми се стори, че в пресечката, покрай която минахме, видях бързо отдалечаващи се минувачи. Редките коли преминаваха покрай нас, като набираха скорост и свърваха при първата възможност.

— Те са някъде наблизо — казах аз. — Държат над нас тази бензинова гадост… и подплашват хората.

— Поне за това им благодаря — каза Светлана и се обърна към жената: — Извинявайте, но се опитват да ни убият и бягаме. Сега не можем да спрем и да ви оставим. Нали виждате какво става?

— Виждам — отговори жената неочаквано спокойно. — Някаква мистика… Не, не, не знам нищо, и не искам да знам! Аз имам деца! Оставете ме и това е!

— При първа възможност — каза Светлана.

— При първа възможност — покорно се съгласи жената.

Докато слушах този сюрреалистичен диалог, аз се озъртах. Двуединния го нямаше никъде. Не преследваше колата, не тичаше успоредно с нас по тротоара.

— Татко, провери покривите — каза изведнъж дъщеря ми.

Това не беше най-красивият и най-туристическият район на Санкт Петербург. Но все пак не бе и новопостроен. Сградите наоколо бяха стари, поне от началото на двайсети век. С различен брой етажи, с най-чудновати покриви — и по-плоски, и остри, с мансарди, с кули, шарени фронтони.

— Не… — казах аз. — Не ни преследват.

— Не може да бъде! — възкликна Светлана. Отново свърна рязко в съвсем тясна пресечка. — Те са тук, тук!

С това бях напълно съгласен — Двуединния бе някъде наблизо. Но не ни преследваше. Движеше се отпред, подмамвайки ни нанякъде? Влияеше на Светлана, караше я да следва нужната посока? Също възможно. Всичко беше възможно, но като се отхвърли невероятното, отговорът беше очевиден.

Седнах обратно в колата. Потърках с пръст кожената седалка под детското столче. Усмихнах се на момчето, което внимателно следеше действията ми. А после разперих ръце — вратите се отвориха и малките ми съседи излетяха от колата заедно със столчетата.

Пресечката, по която се движехме, беше много, много тясна. Двете столчета се врязаха в стените на сградите.

— Татко! — изкрещя ужасена Надя.

Светлана рязко наби спирачките. Погледна ме изумена. Аз гледах към жената. Тя се мръщеше, потърквайки с два пръста челото си. Това изобщо не приличаше на поведението на майка, чиито две деца току-що са били изхвърлени от колата.

— Колата не е нова, детските столчета също — казах аз. — Но по седалките няма следи, току-що са ги поставили. Тръгвай!

Светлана поклати глава, гледайки с ужас ту към мен, ту назад. Аз също се обърнах — столчетата лежаха на снега, под едното се уголемяваше червено петно.

— Антоне… Антоне, струва ми се, че грешиш… — каза тихо Светлана.

— Не греша — упорито казах аз. — Госпожо, това вашите деца ли са?

Жената клюмна брадичка — и рухна.

— Тя изгуби съзнание! — възкликна Светлана.

— Тя е в шок от прекъснатия контрол! — отговорих. — Тя е марионетка! Управлявали са я!

— Кой? — изкрещя Светлана.

— Тези… деца! — тръснах глава аз. — Това са те — Двуединния!

Светлана загаси двигателя.

— Не мога така! Трябва да проверя!

— Огненият дъжд престана — каза замислено Надя.

— Може би просто бензинът е свършил. — Светлана слезе от колата. — Ще проверя…

— Стой! — изскочих след нея и я хванах за ръката.

Стояхме край колата, препречили цялата уличка. Зад нас лежаха двете детски столчета, от едното стърчеше неподвижна ръчичка.

— Ти уби децата — каза тихо Светлана. — Ти…

Вдигнах ръка — и по уличката се понесе вал от Сила. Груба, ненасочена енергия. Най-простото заклинание — Пресата. И което е особено важно — тя може да бъде спряна единствено по същия прост метод. Изхвърляне на чиста Сила.

Светлана ме гледаше, прехапала устни. Чувствах, че не ми вярва. Че сега й се иска да спра Пресата и да се хвърли към столчетата, да види как са децата и да се опита да им помогне…

Тя не ми вярваше. Но чакаше.

Пресата пълзеше по уличката като мътна сивкава вълна — това е бавно и не твърде ефектно заклинание. След нея оставаше равен блещукащ сняг, изгладен до огледална повърхност. Някъде се мяркаха сплескани, подобни на рисунки бирени кутии. На едно място — стъклена апликация на бутилка. На друго, след леко хрущене, се беше образувала плоска проекция на кошче за боклук — напълно лишено от обем, пресовано и залепено за асфалта.

Някак отчуждено си мислех, че ако наистина съм сбъркал, сега уличката ще заприлича на филм на ужасите. И че имам последен шанс да спра Пресата. И разбрах, че няма да я спра.

В мига, в който Пресата беше готова да сплеска и столчетата, и детските тела, зад мътната вълна нещо подскочи и се дръпна, рязко промени формата и размерите си. Насрещен тласък на Сила — и моето заклинание изчезна.

Както и столчетата с децата. На тяхно място стояха Светлият маг Денис и Тъмният маг Алексей.

Или ще е по-правилно да се каже — обвивките им.

— Как разбра? — попита Денис. Гласът му беше същият като преди. С точно такъв тон ми говореше в офиса: „Здравейте, Антоне“. Беше учтив младеж, но предпочиташе да се обръща към всички по име.

— По ред причини! — извиках аз.

От устата ми излизаше пара. От устата на Денис — не.

— Денис, ако ме чуваш — казах аз. — Ако все още си жив някъде там… опитай да се съпротивляваш! Това е Сумракът. Това е още една негова проява. Ти можеш да се бориш…

Денис се засмя.

— Городецки, държиш се така, сякаш някакъв зъл маг ме е лишил от волята ми. Всичко е много различно, Городецки! Аз го пуснах в себе си!

Той протегна ръка към Алексей, който слезе от тротоара. Маговете се хванаха за ръце.

— А сега ние сме едно цяло! — добави Алексей.

Е, всичко е ясно. Обичайната словесна диария на обсебения. „Аз сам пуснах това в себе си!“, „Сега станах по-силен, по-мъдър и не се потя“, „Когато позволих на Тъмния да мисли вместо мен — светът стана по-прост и разбираем!“.

— Колко се радвам, Антоне — каза Светлана и ме хвана за ръката. — Колко се радвам, че беше прав!

Получи се някакъв смешен паралел между двете съставки на Двуединния и нас. И маговете, и ние с жена ми се бяхме хванали за ръце.

Само че зад нас беше дъщеря ни. И тя не пропусна да попита:

— Татко, всъщност ти как разбра?

Без да откъсвам поглед от Денис и Алексей, аз отговорих:

— Дъще, всъщност всичко е много просто. Те нито веднъж не погледнаха майка си. Истински вълшебник — това, разбира се, е нещо много интересно за детето. Но майката е по-важна.

Надя се разсмя.

Стояхме и се гледахме. Чакахме кой ще направи първата крачка. Това далеч не винаги е печеливша стратегия — да направиш първата крачка.

— Нямаме ли почва за компромис? — неочаквано попита Светлана. — Някакви възможности за преговори? В края на краищата ти някога си общувал с Различните, Двуединни, а не си се хвърлял в боя с главата напред.

— Компромис се прави с по-силните — отговори Денис.

— Вие не се отнасяте към тях — подкрепи го Алексей.

— Но вие се бавите — казах аз. — Изглежда, не сме и толкова слаби? Може и да загубим, но ако при това убием единия? Ще ти хареса ли да си Едноединен?

Алексей отвори уста, сякаш възнамеряваше да каже нещо… Но премълча. Двамата с Денис се обърнаха — странно, нечовешки, вкопчените им ръце сякаш се превъртяха на раменете — и бившите Светъл и Тъмен се отдалечиха по уличката.

— Изглежда, ги накарах да се замислят — казах аз. — Или него? Как е по-правилно? Мамка му, не мислех, че съм толкова красноречив.

— Тате… — извика отзад дъщеря ми. — Тате… Не ти си красноречив.

Обърнах се.

Тигъра стоеше до Надя. В ръцете му имаше картонена чашка с кафе, от която си пийваше през сламка.

— Здравейте, Антоне — каза Тигъра. — Здравейте, Светлана. Да, навярно аз ги смутих. Извинявайте, ако съм ви попречил, днес наистина е прекрасен ден за умиране.