Анди Андрюс
Съкровищата на пътешественика (9)

Девета глава

„Ще търся мъдростта“ — последните думи от посланието на Соломон. Дейвид нави пергамента, сгъна рулото на две и го постави в кесията за тютюн. Все още седнал на трона, затвори очи и стегна всичките си мускули.

Отначало не се случи нищо. Вече се канеше да се отпусне, но когато отвори очи, видя как ръцете му потъват в подлакътниците на трона сякаш преминават през въздух. Усети как пропада надолу и тъмнината го обгърна.

Свести се седнал върху бетонен под и с мъка се изправи. Пред очите му имаше дълга редица етажерки, на чиито рафтове грижливо бяха наредени купчета снимки. Под един от тях имаше три големи коша, пълни с още снимки, които чакаха да бъдат подредени. На тях се виждаха деца, различни по възраст и цвят на кожата.

Вляво от етажерките зееше пролука и Дейвид се провря през нея. От другата страна имаше огромни купчини с дрехи. С плахи стъпки той се приближи към ярките платове и прокара пръсти по едно малко палтенце. Хвана ръкава на някаква друга дреха и установи, че също е детско палто. „Всъщност — прецени набързо той — всички тези дрехи са връхни. Малки и големи палта и якета, струпани на високи купчини. Хиляди — промърмори Дейвид, — може би стотици хиляди.“

Обърна се назад и ахна. Оттук имаше възможност да види мястото, където се беше свестил преди малко. Докато стоеше непосредствено до рафтовете, не беше успял да забележи колко високо се издигат те. Погледна нагоре, но таванът се губеше от погледа му.

Никъде нямаше лампи и въпреки това всичко наоколо беше окъпано в меко, равномерно сияние. Купчините дрехи сякаш бяха безкрайни. Явно сградата — ако изобщо можеше да се нарече така — нямаше определена структура. „Дали не сънувам?“ — зачуди се Дейвид.

Накрая обърна внимание, че освен снимките по рафтовете са наредени и други неща. Бавно извървя стотина метра, за да установи, че това са инвалидни колички. По-нататък следваха легла — всякакви размери. После велосипеди — всевъзможни видове и цветове. Точно срещу велосипедите бяха наредени документи. Дейвид ги погледна отблизо: талони на автомобили. Рафтовете с документи, също като тези със снимките, заемаха площ, голяма поне колкото бейзболно игрище, а нагоре не им се виждаше краят.

След документите се натъкна на всевъзможни обувки — всеки чифт беше поместен в самостоятелно отделение. Бебешките обувчици заемаха шкаф, дълъг шейсет-седемдесет метра и висок до небесата. Следваха шкафове с мъжки и дамски официални обувки, терлици и гуменки. Имаше стотици хиляди, вероятно милиони обувки, Дейвид не беше в състояние да прецени със сигурност. Човешкото съзнание не би могло да роди подобно нещо.

Температурата в помещението беше идеална. Цареше тишина, не се долавяше никакъв мирис. Нямаше носещи колони, нито каквито и да било стени или прозорци; нямаше и хора. „Къде съм попаднал? — каза си той. — Що за място е това? И защо са тук всички тези предмети?“

Продължи без посока и повървя по няколко коридора — всичките безкрайни. Видя дънки, лекарства, снимки на къщи. Имаше отоплителни уреди, свидетелства за сключване на брак, храни. Бавно пое обратно към рафтовете със снимки. По едно време мина покрай купчини банкноти в различни валути и номинали. Сложи ръце на кръста си, сви устни и издиша всичкия въздух от дробовете си. „Няма никакъв смисъл!“ — произнесе на глас, но все пак продължи и преброи 209 стъпки до края на рафтовете с пари.

Върна се на мястото, откъдето беше тръгнал, макар да знаеше, че още не е видял всичко. Започна да се върти на място и да се озърта. Изведнъж отнякъде изпадна една снимка. Приземи се недалеч от Дейвид. Той я взе и понечи да я постави обратно на рафта, но се спря. Нещо в нея го смути.

Беше обикновена снимка на две деца — момче и момиче, и двете на шест-седем години. Очевидно бяха брат и сестра, но изумително приличаха на дъщеря му Джени. Очите им бяха сини като нейните и като тези на Елън, а русите им коси имаха близнато отляво на челцата.

Дейвид учудено поклати глава. Не можеше да откъсне поглед от снимката. Почти подсъзнателно долови някакъв шум отляво. Хвърли бърз поглед натам и видя приближаващ се силует. Беше далеч от него и вървеше леко и уверено. Стигна отсека с леглата и велосипедите и се видя, че е мъж. Огромен мъж.

Дейвид се отмести на няколко крачки — до етажерката със снимките, сякаш там се чувстваше по-защитен.

Непознатият имаше златисторуса къдрава коса — сравнително къса, с бретон над веждите, а назад къдриците му се спускаха до нивото на ушите. Беше облечен с набрана в раменете роба, дълга до коленете му. Дрехата му беше бяла или във всеки случай светла на цвят. Всъщност този човек, който вече се намираше на не повече от петнайсет метра, сякаш беше облечен в светлина.

Щом се приближи, той се усмихна за поздрав, после спря, обърна се и намести една от инвалидните колички. Дейвид зяпна: мъжът имаше крила! Бяха снежнобели и започваха от плешките му! Когато се наведе, за да нагласи количката, върховете им почти допряха пода; после се изправи и те се прибраха плътно до гърба му.

— Здравей, Дейвид — каза той. — Аз съм Гавраил.

Беше много висок и приличаше на воин. Мускулест, но някак деликатен, той въобще не изглеждаше заплашителен. Носът му беше прав, устните — плътни, а кожата му — гладка, без следа от окосмяване. Вниманието на Дейвид обаче беше привлечено от очите му: най-сините очи, които беше виждал някога, изпъстрени със златисти точици.

— Ти си ангел! — успя да промълви той.

— По-точно архангел. — Усмивката на Гавраил разкри идеално равните му бели зъби. — Има разлика.

— Съжалявам, аз… наистина не знаех — запелтечи Дейвид. — Искам да кажа… не знаех, че има разлика.

— Няма нищо — отвърна Гавраил. — За мен е чест да се запознаем. — Той посочи снимката, която гостът държеше в ръка, и попита: — Може ли?

— О… разбира се! — отвърна Дейвид и му я подаде.

Гавраил я погледна и я обърна отново към него:

— Хубави деца, нали?

Дейвид кимна в знак на съгласие и проследи с очи архангела, който я постави в коша с неподредени снимки.

— Е, значи съм мъртъв — изтърси Дейвид.

Гавраил сбърчи чело — изглеждаше объркан:

— Моля?

— Щом съм при теб, трябва да съм в Рая. А ако съм в Рая, значи съм мъртъв.

— Не, не си мъртъв. Това е просто една кратка спирка, може би най-важната в твоето пътешествие. Единствената дестинация, която е една и съща за всички пътници.

— Много ли са те?

— Сравнително малко, предвид началото на времето и броя на хората, с които сме имали вземане-даване. Точно тук избраните да пътуват започват да разбират истинската си мисия. Жана Д’Арк, Джордж Вашингтон, Мартин Лутър Кинг са поели към съдбините си точно от същото място, на което и ти си застанал в момента.

— Което е? — разпери Дейвид ръце. — Какво е това място?

— Не бързай! Първо нека се поразходим.

Поеха бавно в посоката, от която беше дошъл Гавраил, покрай вентилатори, климатици, гуми, одеяла, часовници и снимки на животни — кучета, котки, коне, хамстери, птици, костенурки, риби и всякакви незнайни твари. Щом наближиха мястото, изпълнено с навити на рула килими, Гавраил спря, обърна се и ненадейно попита:

— Вярващ ли си, Дейвид Пондър?

Без да се замисля, Дейвид отвърна:

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Въпросът ми е съвсем прост. Вярващ ли си? Питам дали вярата направлява всекидневните ти действия и емоции. Всеки от нас, включително и аз, е движен или от вярата, или от страха. Функцията им е еднаква. Това са двете състояния, в които човек очаква бъдещите събития. Хората, които живеят в страх, са постоянно на ръба на лудостта, а вярващите всеки ден получават въздаяние.

— Въздаяние? — промълви Дейвид.

Гавраил закрачи отново между рафтовете и поясни:

— Вярата е упование в невидимото. Въздаянието за вярата е да ти се дадат очи за онова, в което вярваш. Е, ти вярващ ли си, Дейвид Пондър?

— Честно казано, винаги съм се смятал за човек на здравия разум.

Гавраил зави надясно и поведе госта си по един по-широк коридор:

— Здравият разум пречи на чудесата да се случват, а вярата твори чудеса. Освен това вярата е по-надежден водач от здравия разум. Здравият разум стига далеч, но за вярата не съществуват никакви граници. Единственото ограничение за реализацията ти утре са съмненията, които имаш днес.

— Мислиш ли, че би било реалистично да работя и живея, разчитайки на чудеса?

Гавраил се разсмя:

— Много си забавен, Дейвид Пондър. Какво означава „реалистично“? Тук нямаме такава дума.

Дейвид спря.

— Шегуваш се, нали?

— Да. Шегувам се. Факт е обаче, че лидерите — хората, постигнали велики неща в живота си — далеч не са били реалисти. Преуспелите хора, които често са смятани за особняци, преминават през живота, без да обръщат внимание на негативните прогнози и емоции, и вършат велики дела, без да слушат какво може или не може. Ето защо никога не бива да казваш на някого, че нещо не може да бъде постигнато. Ами ако Бог чака именно него, за да извърши определено велико дело?

Внезапно Дейвид престана да следи мисълта на Гавраил. Двамата вървяха през коридори с тухли, ориз, компютри, люлеещи се столове и всевъзможни предмети, които поне за Дейвид нямаха връзка помежду си. Но ето че се появи нещо различно: в средата на празно пространство с площта на класна стая беше разположен малък пиедестал, върху който лежеше тънко тесте от хартиени листа. Отдалечен от всички останали предмети, пиедесталът сияеше различно от меката светлина, която сякаш излъчваха рафтовете и етажерките. Дейвид прекоси празното пространство и се озърна.

— Откъде идва тази светлина? — попита той.

Гавраил се усмихна. Като видя, че няма да получи отговор, Дейвид пристъпи към пиедестала.

— Може ли да го докосна?

— Естествено.

В купчината имаше четирийсет-петдесет листа, някои изглеждаха по-нови, други бяха пожълтели от времето. На първите страници имаше сложни математически уравнения, на следващите бяха отпечатани скици на различни машини… Дейвид прехвърли набързо страниците с химически формули (някои приличаха на рецепти) и отгърна пожълтял и омачкан лист с една-единствена дума в средата. Стигна до извода, че това е латинското наименование на някакво растение. Стиснал листата в лявата си ръка, той се обърна към Гавраил и попита:

— Не разбирам. Какво е това?

— Едно от нещата — приближи се Гавраил, — мисля, че беше на осмата страница, е лекарство за рак на панкреаса, черния дроб и дебелото черво.

Дейвид се втренчи в архангела и ръката му увисна във въздуха:

— Какво?!

— По-нататък има схема на апарат за регенериране на очния нерв. Дори слепите по рождение биха могли да прогледнат. Същият уред има вариант, който регенерира гръбначните нерви. Държиш в ръцете си лекарства и ваксини срещу мускулна атрофия, церебрална парализа и — ако щеш вярвай — най-обикновена простуда. На страница двайсет и шеста е ключът към предотвратяването на синдрома на внезапната детска смърт, а на четиринайсета страница — вероятно ще ти е интересно да научиш — има формула на течност за мазане на детско гърло, която безболезнено смалява сливиците за по-малко от шест часа.

Дейвид беше изумен. Веднага щом осъзна разясненията на Гавраил, той отново запрелиства страниците.

— Само че… Мога ли да го взема?

— Не.

Пламнал от гняв и безпомощност, Дейвид изломоти:

— Тогава какъв е смисълът? Искам да кажа, защо… — Не можеше да открие точните думи. В очите му напираха сълзи от изтощение. Смутен и съкрушен, той постави обратно книжата върху пиедестала и без да обръща внимание на дрезгавината в гласа си, почти изкрещя: — Какво става? Всички тези… лекарства… На дъщеря ми трябва да й вадят сливиците, знаете ли?

— Да.

В продължение на няколко секунди Дейвид гледаше втренчено архангела, после ъгълчетата на устните му увиснаха и докато се опитваше да открие смислено обяснение на случващото се, по лицето му започнаха да се стичат сълзи. Накрая не издържа:

— А знаете ли, че не мога да платя за операцията?

— Да.

В този момент сякаш цялото нервно напрежение, което беше натрупал през живота си, излезе наяве. Дейвид рухна на колене и зарида. Плачеше за Елън и Джени. Дали щеше да ги види отново? Заслужаваше ли да ги види? Плачеше за хората, които беше разочаровал — родителите, приятелите, колегите си. Плачеше и за себе си.

След няколко минути седна на пода и опря брадичка в коленете си. Успокоен, понечи да си поеме въздух и избърса лицето си с ръкава на ризата.

Гавраил не помръдна. Не направи нищо, за да утеши госта си, макар че явно изпитваше състрадание.

Дейвид вдигна лице към архангела:

— Защо съм тук?

Гавраил протегна ръка и му помогна да се изпрани.

— Ти как мислиш?

— Не знам — отвърна Дейвид и шумно издуха носа си.

— Още не е дошло времето да узнаеш. Ела!

Двамата продължиха обиколката си, а Дейвид хвърли прощален поглед към пиедестала.

Потънаха в безкрайното разнообразие от предмети. Някои бяха съвсем обикновени, например кабели и електрически крушки. Други бяха доста необичайни.

— Какво е това? — попита Дейвид, сочейки част от някаква машина.

— Този уред придава удароустойчивост на движещи се предмети. Конструкцията е комбинация от лазерна и звукова технология, приложима за всякакъв вид превозни средства — от автомобил до реактивен самолет.

Дейвид зарови пръсти в косата си:

— Щом не искаш да ми кажеш какво е това място и защо съм тук, нека те попитам друго. — Гавраил кимна в знак на съгласие. — Защо са тук всички тези предмети?

Архангелът прокара ръка по една от многобройните прахосмукачки, покрай които преминаваха. Изглеждаше замислен.

— Знаеш ли по какво се различават хората, изпаднали в отчаяние? — започна той. — Защо според теб някои посягат на живота си, а други изведнъж решават, че са способни на велики дела?

— Не съм сигурен… Не съм се замислял.

Без да спира, Гавраил извърна глава — на лицето му се изписа любопитство.

— Ами помисли.

Дейвид вдигна рамене:

— Може би зависи от обстоятелствата.

— Само слабите хора се влияят от обстоятелствата. Мъдрите ги превръщат в свои оръжия. Трябва ли да свеждаш глава и да се терзаеш при всяка трудност, която ти се изпречи на пътя? — Дейвид се намръщи, а Гавраил се усмихна и вдигна пръст. — В това е въпросът, Дейвид Пондър. Дали решенията ти зависят от обстоятелствата.

— Не, не зависят — отвърна твърдо Дейвид.

— Точно така — кимна Гавраил. — Обстоятелствата не са решаващи. Те са само ежедневните уроци, от които трябва да черпиш познание и мъдрост, за да достигнеш до по-светло бъдеще. Потиснатият човек пилее твърде много време в размисли за настоящото си положение, а не си оставя време да помисли в какво положение би искал да бъде.

Дейвид се унесе в мисли за минута, а после посочи към купчините матраци и попита:

— Добре, но защо са тук всички тези неща?

Гавраил хвърли бърз поглед към смутения си ученик и отвърна:

— Заради обстоятелствата.

Гостът въздъхна шумно. Архангелът се засмя и каза:

— Да минем нататък, Дейвид Пондър.

Влязоха в коридор, от едната страна на който бяха подредени телефони, а от другата — дървени вехтории. Скоро отново се озоваха в началната си точка: етажерките със снимки на деца.

— Всичко ли видяхме?

— Видяхме една незначителна част — отвърна Гавраил. — Дори цял живот да се луташ тук, няма да можеш да обиколиш всичко. За съжаление, купчините нарастват с всеки изминал ден.

Дейвид спря пред коша с неподредени снимки, бръкна вътре и извади онази с двете деца, които му изглеждаха познати.

— Момчето се казва Джейсън — вметна тихо Гавраил, — а момичето Джулия.

— Винаги съм харесвал тези имена — отбеляза гостът му, без да откъсва очи от снимката. — Дядо ми се казваше Джейсън. Ако ни се беше родило момче, с Елън щяхме да го кръстим така. И все си казвахме, че бихме кръстили второто си момиче Джулия. Искахме да имаме няколко деца, но не можехме да си го позволим… — Внезапно му прилоша. Отпусна ръката, с която държеше снимката, и се хвана за ръба на коша. Дишането му стана учестено: — Но… ти го… знаеш, нали?

— Да.

— Защо ми причиняваш това?

Гавраил присви очи:

— Изразявай се по-ясно, ако обичаш.

— Защо ми показа тази снимка?

— Пътешественикът получава специална привилегия, за да придобие мъдрост и прозрение.

— Не разбирам.

— Очевидно е така. — Архангелът поклати глава.

— И очакваш да те разбера?

— Всичко ще ти се изясни.

— Какво е това място?

Гавраил направи стъпка напред и протегна ръце, сякаш приветстваше високопоставена особа.

— Тук, приятелю, се съхраняват несъстоялите се възможности. — Той измъкна снимката от ръцете на Дейвид, размаха я и започна да обяснява: — Тук се съхраняват всички онези неща, които са били постижими, но пожелалият ги е спрял да работи и да се моли за тях. Складът е пълен с мечтите и целите на хората, които не са имали смелост да ги постигнат.

Дейвид беше ужасен.

Обходи с поглед палтата, обувките, велосипедите и одеялата, после си спомни пиедестала. Сведе очи към снимката и протегна ръка:

— Може ли да я взема?

— Съжалявам — отвърна твърдо архангелът и я прибра обратно. — Джейсън и Джулия не съществуват. Времето им е отминало. Възможността е пропусната. Няма втори шанс.

Дейвид незабавно отпусна ръка, коленете му се подгънаха и той се сниши към пода. Нямаше сили да стои прав и седна в краката на Гавраил. Не се развика, нито заплака. Вече нямаше сълзи. В тялото му не беше останала капчица жизненост, едва имаше сили да диша.

Повече от час се мъчеше да възвърне сетивата си. През цялото време Гавраил не помръдна. Най-после Дейвид вдигна глава и едва чуто попита:

— Какво трябва да науча тук?

Архангелът се усмихна и седна на пода до него:

— Трябва да знаеш, че в играта на живота нищо не е по-важно от точките на полувремето. Трагедията не е в това, което не си започнал, а в онова, което не си довършил.

Дейвид бавно поклати глава:

— Защо се отказваме? Защо се отказвам? Защо се оставям на течението? Защо заобикалям възможностите в живота си?

Гавраил му отговори на мига:

— Заобикаляш или се оставяш на течението, защото ти липсва разбиране. Отказваш се, защото ти липсва вяра.

— Разбиране за какво?

— Не разбираш, че постоянното заобикаляне не води човека към велики дела. Не ти помага да станеш по-силен. Пътят на най-малкото съпротивление ти спестява уроците на живота. По него разстоянието, което те дели от значимите постижения, става огромно. Като се оставиш на течението, няма да ти бъде по-леко, нито ще се добереш до желаната цел. Повечето хора се отказват щом играта загрубее. Видят ли, че пътят става опасен, те предпочитат да забавят ход. А понякога е жизненоважно да усетиш товара на бъдещето върху плещите си и пулсиращата, неудържима сила на съдбата да движи кръвта ти. В периоди на бедствия и смут се раждат велики хора. Най-здравата стомана се калява в най-силния огън; най-ярката звезда свети в най-тъмното небе.

Дейвид продължаваше да мълчи. Опитваше се да осъзнае чутото. Сякаш за да избегне всякакво съмнение, попита:

— Ти спомена, че ми липсва вяра…

— Казах, че на този, който се отказва, му липсва вяра.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа нещо много повече: на човешката раса като цяло (с някои малки изключения) й липсва вяра. — Гавраил въздъхна. — Невинаги е било така. Някога вашата цивилизация беше жизнена, продуктивна и закърмена със слава. А вижте се сега — блуждаеща, неуверена тълпа консуматори, която се люлее на ръба на провала.

— Какво?! — Дейвид не можа да повярва на ушите си. — Та ние живеем в най-напредналата епоха откакто свят светува!

Гавраил тъжно поклати глава:

— Наистина не познавате историята си. Понякога, когато заедно с нашия Отец наблюдавам моменти от развитието на човешката цивилизация, оставам съм удивен от арогантността, която проявявате вие, хората. Неведнъж съм искал позволение да ви дам урок, но Неговото търпение е по-голямо от моето. Мислите си, че цивилизацията ви е напреднала. Колко забавно! Някога на Земята съществуваше толкова развита култура, че пред нея вие изглеждате като невежи глупци. Напредъкът й в области като математика, металургия, инженерни науки, архитектура и други, неоткрити от вас, надхвърляше и най-смелите ви мечти. Става дума за хора, надарени с голяма прозорливост, дълбока мъдрост и още по-дълбока вяра.

— Защо не сме чували за тези хора? — попита Дейвид с нотка на съмнение.

— Защото повечето ви учени работят в твърде тесни времеви граници. Някои от тях обаче започнаха да се досещат, че е имало общество, предшестващо цивилизациите на ацтеките и инките с повече от трийсет хиляди години.

— Какви са доказателствата за това?

Гавраил се засмя:

— Не са много. Честно казано, вие сте твърде отдалечени от тези хора и по капацитет, и във времето. Едва напоследък разпознахте беглите следи от съществуването им.

— Какви следи?

— При построяването на Куенканските храмове, които все още се издигат в (както я наричате днес) Южна Америка, са използвани триъгълни камъни, всеки с тегло над сто тона. Строителите на Баалбек^[1] в Ливан са използвали крайъгълни камъни, по-големи от пететажните ви сгради. Всеки от тях тежи над шестстотин тона. На тези две места, както и на много други, андезитните блокове прилепват един към друг с такава точност, че дори не е необходим хоросан. За да изрежат камък с подобна прецизност, вашите инженери биха използвали лазерни уреди. Но дори и с тях не могат да повторят точните размери. Чувал ли си за статуите от Абу Симбел^[2] в Египет? Високи са по четирийсет метра, широки са по трийсет метра и тежат по трийсет и три тона. Когато беше свикан специален международен екип от най-добрите инженери на твоята цивилизация за спасяването на статуите при строежа на язовира Насър^[3], специалистите решиха, че единственият възможен начин да преместят монументите е като ги разделят на по-малки парчета и после отново ги сглобят върху платото. А някогашните строители създадоха статуите в каменоломна, отдалечена на километри, и ги придвижиха като монолитни блокове. Превъзхождаха ви и в областта на астрономията. На много по-ранен етап от вас те знаеха, че небесният купол е неподвижен, а Слънцето, Луната и планетите се въртят. Знаеха точната обиколка на Земята и я вграждаха в системи от мерки по целия свят. Днес вашите математици и инженери виждат това в оцелелите сгради от Южна Америка и Европа, защото древните строители включваха тези данни в архитектурата си. Уравненията се изчисляваха много точно. Вие получихте тези математически стойности едва след като „Спутник“ обиколи Земята през 1957 г. Естествено, истината не се нуждае от доказателства — усмихна се Гавраил, — но понеже си любопитен, дадох ти храна за размисъл.

Дейвид не реагира веднага. Не беше в състояние да асимилира загадките на историята, които му разкри архангелът, но не се съмняваше в думите му.

— Тогава защо са си отишли? — попита най-после. — Защо е изчезнала тяхната цивилизация?

— Поради същата причина, която застрашава и вашата — отвърна предпазливо Гавраил. — Арогантност, неблагодарност и липса на вяра. Вие достигнахте ръба на същата бездна за удивително кратко време.

— Можем ли да направим нещо, за да предотвратим края си?

— Можете, разбира се. Нали затова си тук. — Гавраил стана, зарови ръце в гънките на робата си и измъкна малък свитък. Положи го върху разтворената си длан и го подаде на Дейвид: — Не знам защо точно на теб е оказана тази велика чест, Дейвид Пондър. Аз съм само посредник. — Архангелът си пое въздух. — Ти си последният пътешественик. Повече няма да има. Получаваш дар, който може да промени цивилизацията, на която принадлежиш. От този момент нататък всичко зависи от теб. Изучавай принципите един по един и отделяй достатъчно време на всеки от тях. Чети ги на глас. Не бива да пропускаш нито ден. Всеки принцип трябва да се запечата в сърцето ти, да намери пристан в душата ти. Сподели това съкровище с другите хора. Тези, които възприемат мъдростта, ще извършат велики дела и ще вдъхновяват останалите, а онези, които пренебрегнат силата на посланията, ще имат нетраен успех, животът им ще се окаже илюзия и когато настъпи сетният им час, ще се изправят пред огледалото на разкаянието. Там ще прекарат цяла вечност, гледайки образа на човека, който са могли да бъдат. Имаш всичко необходимо, Дейвид Пондър. Знаеш, че не си сам, има кой да те ръководи. Не губи вяра. Бъдещето зависи от собствения ти избор. Създателят те дарява с извънредна сила чрез мъдростта, която се съдържа в Седемте принципа, но ти дарява и свободна воля. Ако избереш да не вплетеш тази мъдрост в живота си, ако избереш да пренебрегнеш тази сила, бъдещето ти е погубено. Аз ти обяснявам как стоят нещата, но решението ще вземеш ти.

Дейвид обхвана дланите на Гавраил в своите и отвърна:

— Благодаря. Ще направя всичко по силите си.

Архангелът се усмихна и отстъпи встрани:

— Да, Дейвид Пондър, вярвам, че ще постъпиш така. — С тези суми той разпери крила, замахна и след миг изчезна.

Дейвид усети тласъка на вятъра и погледна нагоре, но от събеседника му нямаше и следа. Постоя замислен още няколко минути, а после предприе една съвсем целенасочена разходка: отиде до пиедестала и го огледа внимателно, сякаш за да го запомни завинаги. Накрая се отпусна на пода, където само преди няколко часа беше изживял ужасна душевна болка, и разгърна свитъка на Гавраил.

СЕДМИ ПРИНЦИП НА УСПЕХА

Ще преследвам целта си докрай

Със съзнанието, че вече съм извършил трайни промени в живота си, днес ще добавя последното парченце от мозайката. Притежавам най-великата сила, дарявана някога на човечеството — силата да избирам.

Днес избирам да преследвам целите си докрай. Вече няма да пилея усилия, няма да се нося като есенен лист на вятъра. Знам какво искам. Отстоявам мечтите си. Вървя напред и няма да се откажа.

Ще преследвам целта си докрай. Ще продължавам въпреки изтощението.

Повечето хора се отказват, когато ги завладее умора. Аз не съм като „повечето хора“. Аз съм по-силен от тях. Обикновените хора приемат умората като част от естествения ход на нещата. Обикновените хора се сравняват с другите, затова и са обикновени. А аз се сравнявам със собствения си потенциал. Аз не съм обикновен. Умората не е нищо повече от предвестник на победата.

Колко дълго се учи да ходи детето? Нима силата ми не е по-голяма от тази на едно дете? Нима не съм по-прозорлив? Нима желанието ми не е по-силно? Колко дълго трябва да работя, за да постигна успех? Детето никога не си задава подобен въпрос, защото отговорът няма значение. Щом преследвам целите си докрай, със сигурност ще ги постигна.

Ще преследвам целите си докрай. Ще се съсредоточа върху резултата.

За да постигна онова, което искам, дори не е необходимо да изпитвам удоволствие от процеса. Важно е само да продължавам напред с поглед, устремен в резултата, който желая.

Спортистът не обръща внимание на болката по време на тренировка. Той изпитва удовлетворение от резултата. Соколите изхвърлят малкото си от гнездото уплашено и треперещо — докато се учи да лети, то се измъчва от болка, но бързо забравя терзанията, когато започне да се рее в небето. Морякът, който гледа със страх как бурното море люлее кораба, ще избере грешен курс. Мъдрият и опитен капитан ще запази вярната посока. Той знае, че ако поеме директно към желаната цел, ще съкрати времето, прекарано в неудобства. А щом следва верния курс, няма място за колебания.

Фарът на бъдещето е пред очите ми. Ще преследвам целите си докрай. Вярата ми е силна.

В „Книга на Йеремия“ нашият Създател казва: „Защото само Аз зная намеренията, които имам за вас… намерения за добро, а не за зло, за да ви дам бъднина и надежда“. От днес нататък ще изразявам вярата си в бъдещето. Пропилях твърде много време от живота си съмнявайки се във вярата си и вярвайки на съмненията си. Ще сложа край на това.

Вярвам в бъдещето. Няма да гледам встрани. Ще гледам само напред и ще бъда упорит.

Вярата е по-надежден водач от здравия разум. Разумът може да стигне далеч, но пред вярата няма граници. Ще вярвам в бъдещето, което все още не виждам. Това е вярата. Наградата, която ще получа, е да видя онова, в което съм вярвал.

Ще продължавам въпреки изтощението, ще се съсредоточа върху резултата, защото вярата ми е силна.

Ще преследвам целта си докрай.