Анди Андрюс
Съкровищата на пътешественика (3)

Трета глава

— Ако обичате, станете от пода и седнете на този стол.

Дейвид бавно отвори очи и пред погледа му изникна мъжко лице, което му изглеждаше познато. Дребен възрастен господин, чиято къса, побеляла коса беше прилежно сресана в контраст с раздърпаните му дрехи. Ръкавите на ризата му бяха навити до лактите, а вратовръзката на черни и червени райета беше разхлабена около шията. Върху острия му нос бяха кацнали кръгли очила с толкова дебели стъкла, че зад тях бистрите му сини очи изглеждаха огромни.

— Идваш в крайно неподходящ момент — каза мъжът. — Сядай там и пази тишина. — После се обърна рязко и отиде до огромното резбовано бюро. Настани се на стола, придърпа купчина документи и измърмори недоволно: — Сякаш не ми стига всичко останало!

Дейвид се огледа объркано. Седеше върху голям персийски килим до стената на пищно мебелирана стая с висок таван. От лявата му страна се намираше махагоновият стол, посочен му от мъжа, който сега беше съсредоточен в подреждането на някакви документи. Отдясно, върху полицата на незапалената камина, беше разположен глобус.

Той отиде до стола, отпусна се в него и промълви:

— Жаден съм.

Старецът отговори, без да го поглежда:

— След малко ще ти налея нещо, сега кротувай.

— Къде съм?

— Чуй ме добре! — Мъжът изруга, като тръсна папките върху бюрото и размаха заплашително пръст. — Най-учтиво те помолих да пазиш тишина и очаквам да се съобразиш с това! Намираш се в Потсдам, предградие на Берлин, разположено в зоната, контролирана от Червената армия. Днес е вторник, 24 юли 1945 г.

После пое дълбоко въздух и изглежда се поуспокои, защото отново се върна към заниманието си. Докато подреждаше документите, каза:

— Така, сега седни и помисли малко.

Дейвид смръщи вежди. „Сигурно съм в болницата — предположи той. — Каква противна стара сграда! Ако това е лекуващият лекар, отношението му към пациента е ужасно. — Докато седеше неподвижно и се опитваше да си събере мислите, той наблюдаваше мъжа. — Защо ми каза, че сме в Берлин? — Ами тези приказки за Червената армия? Дали не ме подлагат на някакъв психотест?“

Разкопча яката на тъмносинята си риза — стана му непоносимо топло. Точно срещу него, върху малка масичка, разположена близо до прозореца, имаше гарафа с вода и няколко чаши.

Дейвид стана и бавно се отправи натам. С крайчеца на окото си забеляза как мъжът му хвърли бърз поглед, намръщи се, а после пак се върна към заниманието си.

Наля си тихичко чаша вода и докато отпиваше, надникна през отворения прозорец. Явно помещението се намираше на втория етаж на сградата, къщата или каквато и да беше тази постройка. Долу, на не повече от петнайсет метра, се разстилаше брегът на бавнотечаща река. В нея не плаваха лодки, наоколо нямаше играещи деца — всъщност не се виждаха никакви хора. „Нещо не се връзва“ — прошепна Дейвид, когато бризът погали лицето му и прошумоли в завесата до него.

Протегна ръка през прозореца и с удивление установи, че въздухът е топъл и влажен. Тогава осъзна какво го притеснява. Беше топло! Дърветата бяха покрити с листа, а долу в двора тревата беше зелена! Посред зима!

Остави чашата върху масата, облегна се на перваза и се провеси надолу. „Истинска жега — заключи наум и се прибра обратно. — Що за място е това? И защо прозорците са отворени? При тази горещина климатиците би трябвало да работят на пълна мощност…“

Докато се връщаше обратно на мястото си, Дейвид се огледа за климатик, но никъде не видя. Единственият уред за контрол на температурата беше един стар радиатор, поставен в огнището на камината. „Този радиатор едва ли върши изобщо някаква работа. Толкова е стар, изглежда сякаш е от… — Дейвид спря насред стаята и съвсем тихо изрече на глас: — 1945 година.“ Извърна се рязко и се изправи срещу мъжа зад бюрото.

Белокосият господин вдигна поглед и отмести папките настрана. На тънките му устни изплува лека усмивка, той се облегна назад, кръстоса ръце и погледна с любопитство към госта си.

Мисълта на Дейвид запрепуска бясно: „Потсдам… Потсдам… Защо името ми звучи толкова познато?“. Изведнъж му просветна! В Потсдам, Германия, спомни си той документалния филм по телевизията, е проведена прословутата конференция, след която е взето решението за пускането на атомната бомба над Япония по време на Втората световна война!

По тялото му премина тръпка и той обхвана главата си с длани. „Мисли, мисли! — заповяда си. — Кои бяха участниците в конференцията в Потсдам? Чърчил, Сталин и…“ Сякаш беше останал без дъх. Пипнешком потърси стола зад себе си, отпусна се тежко назад и се втренчи в мъжа.

— Вие сте Хари Труман^[1] — каза му изумено.

— Да, аз съм. Макар че в момента бих разменил мястото си с всеки друг.

Дейвид преглътна шумно и промълви:

— Наричат ви Хари Прати Ги По Дяволите.

Труман направи гримаса.

— Никого не съм пращал по дяволите — изръмжа той. — Просто казвам истината. — Свали си очилата, разтърка очи и продължи: — Очевидно няма да ме оставиш на мира, така че по-добре да поговорим. — Сложи си отново очилата, стана и мина пред бюрото. — И между другото, защо не ти?

— Моля?

— Защо не ти? — Като гледаше Дейвид право в очите, Труман произнасяше всяка дума бавно и отчетливо, сякаш говореше на малко дете. — Мисля, че това е отговорът на въпроса, който зададе, преди да пристигнеш тук.

Дейвид се напрегна, помъчи се да си спомни:

— Мисля, че претърпях злополука…

— Точно така. Случват се такива неща. И много често последният въпрос, който си задава човек, е „Защо аз?“. Разбира се, „Защо точно аз?“ е въпросът, който е занимавал великите хора открай време. И на мен тази мисъл често ми минаваше през ума в последните няколко дни. Трудно ми е да повярвам, че преди двайсет и пет години съм бил служител в магазин за облекло. — Труман протегна ръка и дръпна Дейвид от стола. — Как се казваш, синко?

— Дейвид Пондър. Какво е станало с мен?

— Виж, Дейвид, ако ме питаш мъртъв ли си, отговорът е „не“. Но ако ме питаш дали с теб всичко е наред… — Труман повдигна рамене. — Не мога да ти кажа. Никога не са ми давали информация как се случва всичко това.

Изведнъж Дейвид се успокои:

— Сега разбирам. Сънувам, нали? — усмихна се той.

— Ти може би да — отвърна президентът, — но аз със сигурност не сънувам. А дори и да сънуваш, не мисля, че това е проблем. От векове сънищата са използвани за наставления и насоки към предварително избрани хора, велики мъже и жени. Господ е използвал сънища, за да подготви Йосиф за водач на народа. Гедеон е получил в съня си указания за предстоящата битка. Жана д’Арк, Яков, Джордж Вашингтон, Мария Кюри и апостол Павел — всички те са били направлявани чрез сънищата.

— Но аз съм обикновен човек — възрази Дейвид. — Нямам нищо общо с хората, които споменахте, имам предвид… не съм велик като тях… а за апостол Павел да не говорим. Всъщност дори не съм сигурен, че още вярвам в Бога.

Труман се приближи и сложи ръка върху рамото му.

— Няма значение, синко. Бог вярва в теб.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Ако не беше така, нямаше да си тук. Има избраници, които понякога пътуват през времето, за да съберат мъдрост за идните поколения. Сякаш Всевишния се протяга и слага ръка върху нечие рамо. В този случай — президентът го погледна над очилата си — избраният си ти.

Вратата се отвори и в стаята влетя едър мъж: Фред Канфил, шефът на охраната.

— Съжалявам, че нахълтвам така, сър — започна той, като се озърташе напрегнато, — но ми се стори, че говорите с някого.

— Не, Фред — отвърна Труман, гледайки право към Дейвид. — Тук няма никой. Не би могло да има, нали? — После посочи с ръка към вратата и го подкани: — Просто се опитвах да си събера мислите.

— Разбира се, господин президент — заотстъпва Канфил със загрижено изражение и додаде: — Ще ви придружа до конферентната зала след час, но ако имате нужда от мен преди това…

— Ще бъдеш отвън — довърши Труман, докато го съпровождаше към вратата. — Ако има нещо, ще те повикам. Благодаря ти, Фред!

Щом президентът затвори вратата, Дейвид попита:

— Той не ме вижда, нали?

— Никой не те вижда, с изключение на човека, с когото си дошъл да се срещнеш. Естествено, изглеждам леко смахнат — усмихна се Труман, — като си говоря сам в стаята. — Усмивката му бързо изчезна от лицето и той продължи: — Все пак не мисля, че някой ще го сметне за странно. След всичко, което се случи, имам достатъчно причини да си говоря сам. — Той наклони глава. — Странно, все се появявате в критични моменти от живота ми.

— Случвало ви се е и преди?!

— Три пъти откакто станах президент. Ти си третият. Първият се появи в нощта, когато Рузвелт умря. Бях сам в Овалния кабинет и някакво хлапе изникна изневиделица пред мен. Сигурно съм извикал, защото Фред нахълта направо с касата на вратата. Щях да получа удар. Беше странно, че никой друг освен мен не го вижда.

— Хлапе?

— Казвам „хлапе“, но всъщност беше младеж. Не можеше да вземе решение дали да завърши колежа, или не.

Дейвид го погледна недоверчиво:

— Това не е чак толкова сериозен проблем, че да се налага да го решава президент.

— А ти защо си тук?

— Не знам.

— Е, хлапето поне имаше конкретен въпрос. — Труман се наведе над бюрото и подкани Дейвид да седне на стола, близо до глобуса. — Както и да е, в училище му беше много трудно.

— И какво му казахте да направи?

— Нищо не съм му казвал да прави. Не ми е това работата. Аз просто му очертах възможностите. Успехите в живота на всеки човек зависят от собствения му избор. И явно не бях първият, с когото се среща. Преди това беше прекарал цял час с Алберт Айнщайн.

Дейвид се размърда неспокойно на стола:

— И при друг ли ще трябва да ходя?

— Да — потвърди Труман. — При още няколко души. Но не се притеснявай, навсякъде те очакват.

— Вие знаехте ли, че ще дойда?

— Както можеш да се досетиш, бях информиран в съня си. Преди две нощи. — Труман заобиколи бюрото и застана зад него. Отвори горното дясно чекмедже, взе един сгънат лист и го подаде на Дейвид. — Получих нареждане да подготвя това за теб. То е основната причина, поради която си тук. Един от принципите на успеха. Първият от общо седем, които трябва да получиш. Дръж го у себе си и го чети два пъти дневно, докато не се запечата дълбоко в сърцето ти. Само така ще бъдеш в състояние да го споделиш с другите.

Дейвид понечи да разгъне листа.

— Не, недей! — спря го президентът, като постави ръката си върху неговата. — Не сега. Изчакай срещата ни да приключи. Щом прочетеш написаното, веднага ще отпътуваш към следващата си дестинация. Наистина е невероятно, виждаш последната дума и хоп — изчезваш!

Дейвид се протегна, докосна глобуса и без да иска, го завъртя.

— Знаете ли какво бъдеще ме очаква?

— Не мога да отговоря на този въпрос. Дори и да можех обаче, не бих. Бъдещето ти е такова, каквото сам го направиш. Затова пък сигурно ти би могъл да ми разкажеш за моето.

Дейвид понечи да отговори, но президентът го възпря:

— Не, благодаря. И без да ми разказваш какви съм ги вършил, тук се опитват да ми влияят повече, отколкото мога да понеса.

— Казвате, че бъдещето ми ще е такова, каквото сам си го направя — повтори Дейвид. — Не мисля, че съм на същото мнение. Настоящето със сигурност не е мое дело. Работих упорито с години, а сега съм без работа, без пари, без перспективи.

— Дейвид, това положение е следствие от твоите избори. Начинът ни на мислене е пътеката, по която се движим към успеха или провала. Като отричаме отговорността за настоящето, ние си прерязваме пътя към бъдещето, което можем да постигнем.

— Не разбирам.

— Казвам, че външните фактори не са виновни за настоящото ти умствено, физическо, духовно, емоционално или финансово състояние. Ти сам си избрал пътя, който те е довел дотук. Отговорността за сегашното ти положение е изцяло твоя.

Дейвид се изправи:

— Не е вярно! — извика той. — Върших си работата добре. Можех да се пенсионирам по-рано, но не го направих. Останах, за да помогна на компанията да се развива, а ме уволниха. Вината не е моя!

— Седни — каза Труман, като деликатно побутна стола към разтреперания от гняв и възмущение Дейвид. — Чуй ме, синко. Не бих искал да те разстройвам, но при ограниченото време, с което разполагаме, не мога да си позволя да бъда тактичен. — Президентът се наведе напред, облегна лакти върху коленете си и пое дълбоко въздух: — Чуй ме! Настоящата ситуация е резултат от начина ти на мислене. Мисленето предопределя решенията ти. Решенията са избори. Преди години си избрал в кое училище да учиш. Избрал си какво ще учиш. След като си завършил образованието си, е дошъл моментът да избереш фирмите, в които ще кандидатстваш за работа. След интервютата в онези от тях, които са те поканили, си избрал в коя да работиш. Някъде по същото време си избирал дали да отидеш на купон, или да поиграеш баскетбол. Срещнал си момичето, за което си избрал да се ожениш. Заедно сте решили да създадете семейство и да имате или да нямате деца. Когато си избирал дома, в който ще живееш, и колата, която ще караш, си избрал и колко ще ти струват те на месец. Разходите на домакинството ти пък са зависели от това дали си избирал да ядеш пържоли, или кренвирши. Сам си избрал да не се пенсионираш. Избрал си да останеш до горчивия край. Преди години си започнал да правиш избори, които са те довели до настоящата ситуация. И си извървял тази пътека по собствена воля.

Труман замълча. Извади кърпичка и попи челото си. Дейвид беше свел глава към гърдите си.

— Дейвид, погледни ме! — каза президентът. Погледите им се срещнаха. — Никога повече не изричай думите „не съм виновен“! Откакто свят светува, тези думи красят надгробните камъни на неудачниците. Докато човек не поеме отговорност за своите постъпки, няма как да продължи напред. Лошата новина е, че миналото е било в ръцете ти; добрата е, че бъдещето също е в твоите ръце, приятелю.

Труман протегна ръка да докосне рамото му, когато беше прекъснат от три бързи почуквания на вратата.

— Господин президент! — чу се гласът на Фред Канфил от преддверието. — Имате пет минути, сър. Чакам ви тук. Господин Чърчил и руснакът вече се отправиха към залата…

— Благодаря, Фред! — извика Труман. — Изглежда, че охранителят ми не отдава дължимото внимание на господин Сталин. Но като се замисля, аз също. Честно казано, не смятам да съгласувам с него всичките си действия. И все пак няма как да минем без него. — Президентът разви запретнатите си ръкави и си закопча ръкавелите.

Дейвид забеляза, че сакото му е преметнато върху облегалката на стола зад бюрото, и отиде да го вземе.

— Какво ще предприемете? — попита той.

Труман закопча яката си, стегна вратовръзката и погледна госта недоверчиво:

— Хайде сега, без преструвки! И двамата знаем какво ще предприема. Дали искам да го направя? Дали искам бомбата да бъде хвърлена? Разбира се, че не. — Отиде до бюрото и взе няколко папки. Внезапно ги върна обратно и отново се извърна към Дейвид: — Нямам представа какво знаеш за мен. — Замълча за момент. — Искам да кажа, че не знам какво мислят за мен… ъ-ъ… — Той повдигна ръката си, сякаш се опитваше да открие точните думи. — Не знам какво говорят за мен хората от твоя свят. Доколкото ми е известно, учебниците по история са пълни с описания на това как съм се чувствал, как съм изглеждал, какво уиски съм пил… Честно казано, въобще не ми пука, това са дреболии. Нека обаче да се изясним. Мразя това оръжие. То ме плаши и наистина съм загрижен какво може да причини на света.

— Защо тогава решихте да го използвате? — попита Дейвид. В гласа му нямаше и нотка на обвинение или укор, просто му се искаше да разбере как мисли този обикновен човек, попаднал в необикновена ситуация: — Защо решихте бомбата да бъде хвърлена?

Труман пое дълбоко въздух:

— Аз съм първият президент, който е принуден да води война с модерно въоръжение. По време на Първата световна бях готов на най-високата цена, за да сложа край на смъртта и страданията, на които станах свидетел. Сега вече съм главнокомандващ и мога — не, трябва! — да прекратя войната и да прибера нашите момчета у дома. Можеш да бъдеш сигурен — продължи Труман, докато си обличаше сакото, — че съм проучил всички възможности. Попитах генерал Маршал колко човешки живота биха отнели десантите в полето край Токио и на други места в Япония. По мнението му подобна стъпка би струвала живота на четвърт милион американци. И то само инвазията. След това ще трябва да превземаме страната буквално къща по къща. Знаеш ли, че по време на цялата война не се е предал нито един японски взвод? Нито един!

Дейвид наблюдаваше как Труман с решително, но угрижено изражение поставя последните документи в кожената си чанта.

— Да, налага се да го направим. Кой президент ще може да погледне в очите майките и децата на американските войници, ако след клането при инвазията в Япония стане известно, че сме разполагали с арсенал, който е позволявал прекратяването на войната, и не сме използвали тази възможност? — Той се извърна към Дейвид с празен поглед, за момент сякаш прозря нещо, което го стресна. Разтърси глава, за да прочисти мислите си, и каза: — Листът е у теб, нали?

— Да. — Дейвид повдигна сгънатото парче хартия, което държеше в ръка.

— Добре — усмихна се президентът, — вече можеш да го прочетеш. — Отвори вратата и тъкмо се канеше да излезе, когато спря и каза: — Дейвид?

— Да.

— Желая ти късмет!

— Благодаря!

Труман понечи да излезе, но отново се върна и стисна ръката му.

— И още нещо — каза той, повдигайки вежда. — Това, че използвах думата „късмет“, не означава, че късметът е от значение за крайните ти постижения.

С тези думи президентът на САЩ излезе.

Останал сам, Дейвид огледа стаята. Приближи се бавно към бюрото и се разположи в големия кожен стол, в който само допреди няколко минути беше седял самият Труман. Разгъна внимателно листа и зачете:

ПЪРВИ ПРИНЦИП НА УСПЕХА

Поемам пълна отговорност

От този момент нататък поемам пълна отговорност за всичко, което се е случило в миналото ми. Разбирам, че първата стъпка към мъдростта е способността да призная, че съм отговорен за собствените си проблеми; като поема отговорност за миналите си действия, аз ще бъда свободен да продължа към едно по-добро бъдеще, което сам ще избера.

Никога повече няма да обвинявам родителите си, съпругата си, началника или колегите си за настоящото положение. Няма да позволя нито образованието или липсата на такова, нито родословието или случайните възходи и падения от ежедневието да влияят отрицателно на бъдещото ми развитие. Ако обвинявам за неуспехите си тези неконтролируеми сили, ще остана завинаги пленен в мрежата на миналото. Погледът ми е устремен напред. Няма да допусна миналите събития да предопределят съдбата ми.

Поемам пълна отговорност за миналите си действия.

Настоящото ми състояние — умствено, физическо, духовно, емоционално и финансово — е следствие от решенията, които съм вземал досега. А решенията ми са били предопределени от моето мислене. Следователно настоящото ми състояние — умствено, физическо, духовно, емоционално и финансово — е пряко следствие от начина, по който мисля.

От днес ще започна да променям състоянието си — умствено, физическо, духовно, емоционално и финансово — като променя начина си на мислене.

Ще мисля съзидателно, а не пораженчески. Умът ми ще живее с решенията, които изграждат бъдещето ми, и няма да се крие в проблемите на миналото. Няма да търся утеха при онези, които са решили да се задоволят с постигнатото.

Когато се изправя пред възможност да взема решение, ще се възползвам от нея. Разбирам, че Бог не ме е създал така, че да вземам единствено правилни решения, но ми е дал способността да поправям погрешните. Емоционалните ми колебания няма да ме отклонят от крайната цел. Когато взема решение, ще го отстоявам. Животът ми няма да бъде извинение, а отстояване на собствения ми избор.

Поемам пълна отговорност. Аз съм господар на мислите си. Господар съм на емоциите си.

Ако в бъдеще се изкуша да се запитам „Защо точно аз?“, веднага ще си отговоря: „А защо не?“. Предизвикателствата са дар, те са възможности за трупане на опит. Проблемите са неизменна част от живота на всички ни. Във времена на трудности и беди ще мисля не за проблемите, пред които съм изправен, а за това, че ми е дадена възможност за избор.

Съзнанието ми ще бъде ясно. Ще правя винаги верния избор. Бедите са подготовка за по-добри времена. Приемам да премина през тази подготовка. Защо точно аз ли? А защо не!

Поемам отговорност за своето минало. Господар съм на мислите си, господар съм на емоциите си и ще постигам сам бъдещите си успехи.

Поемам пълна отговорност.