Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Съкровищата на пътешественика (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Traveler’s Gift, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022 г.)

Издание:

Автор: Анди Андрюс

Заглавие: Съкровищата на пътешественика

Преводач: Георги Георгиев

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издател: SKYPRINT

Година на издаване: 2011

Редактор: Ира Коловска

ISBN: 978-954-390-071-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16807

История

  1. — Добавяне

Единайсета глава

— Скъпи! Събуди се!

Със замъглено зрение Дейвид се опита да фокусира силуета, застанал пред него.

— Аз съм. Елън. Чуваш ли ме?

Сякаш долови още един глас — мъжки:

— Може да отнеме известно време, госпожо Пондър.

Звуците долитаха отдалече.

— Татко, обичам те. — Това не беше ли Джени?

— Дейвид, миличък, аз съм до теб.

Усети ръката на съпругата си и погледът му леко се проясни. Успя да различи лицето й. Беше толкова красива…

— Елън! — Главата ужасно го болеше. — Елън! — прошепна отново и протегна ръка, за да я докосне.

— Тук съм, скъпи. — По страните й се стичаха сълзи. — Моля те, не мърдай. Дейвид, катастрофирал си с колата. Сега си в болницата.

— Не плачи! — каза Дейвид. — Всичко ще се оправи.

Опита се да седне, но Елън нежно го натисна назад:

— Да, скъпи. Ще се оправиш, но сега имаш мозъчно сътресение. Дейвид, моля те, не мърдай.

Зрението и слухът му ту се проясняваха, ту се замъгляваха, гласовете се приближаваха и отдалечаваха, звучаха ясно, а после заглъхваха…

— Къде е Джени?

— Тук е.

— Тук съм, татко. — Тя се приближи до леглото. — Обичам те.

— И аз те обичам. Как е гърлото ти?

— Боли ме малко, но се понася.

Дейвид докосна копринената й коса.

— Ще те излекуваме, миличка. Обещавам! Елън? — Произнесе името й по-силно, отколкото възнамеряваше. Тя продължаваше да държи ръката му. — Чуй ме, Елън, всичко ще бъде наред. Научих много важни неща. Бях на места, които…

Внезапно се пробуди. Само за няколко секунди умът му се проясни и зрението му се възвърна. Дейвид се огледа и видя съпругата си, дъщеря си и един нисък човек с бяла престилка.

— Къде съм?

— В болницата, скъпи — отвърна Елън. — Катастрофирал си с колата.

— Така ли?

— Ще се възстановите, господин Пондър — намеси се ниският мъж. — Аз съм доктор Грийн. Голям късметлия сте.

— Блъснах се в едно дърво.

— Точно така — потвърди докторът. — Щом си го спомняте, това е добър знак. Имате тежко мозъчно сътресение. Помните ли нещо друго?

— Бях на стадиона.

Елън сбърчи вежди:

— Не, скъпи. Бил си на работа. Дейвид, защо си се отдалечил толкова от града?

— Госпожо Пондър — прекъсна я докторът, — известно време ще се чувства объркан: неясни сънища и спомени, преиначени разговори… — Той се усмихна на Дейвид и вдигна рамене. — Това е от травмата на главата, но иначе нищо ви няма. Честно казано, за пръв път виждам подобно нещо. Черепът не е засегнат. Колегите, които ви докараха, казаха, че сте изхвръкнали от колата, но като изключим сътресението, не открихме нищо — дори една пукната костица. Вие сте невероятен късметлия.

Докато мъжът с бялата престилка му разясняваше курса на лечението, както и колко дълго ще остане и болницата, Дейвид се взря в Елън и Джени. Не се съмняваше, че е късметлия, но го налегна някакво странно разочарование. Излиза, че всичко е било само сън.

— … но разбира се, това ще отнеме време — заключи лекарят и се обърна към детето: — Така че хайде да излезем за малко и да оставим баща ти да си почине.

— Ще закарам Джени вкъщи, скъпи — обади се Елън. — Мама и татко дойдоха да ми помагат, така че сега са у дома. Веднага щом я оставя, се връщам. Обичам те.

Тя го целуна нежно по бузата и тръгна към вратата.

— И аз те обичам, Елън. Съжалявам, че стана така — промълви той.

Елън се върна до леглото, надвеси се над съпруга си и го погледна право в очите:

— Дейвид, няма за какво да съжаляваш. Аз и Джени те обичаме, вярваме ти и с нетърпение те очакваме вкъщи. Нали само преди малко ни каза, че всичко ще се оправи! — Тя се усмихна. — Е, прав беше!

Дейвид остана да лежи сам в малката болнична стая. Слушаше шума от чаткането на токчетата й и скърцането на спортните обувки на Джени. „Сън“ — помисли си той и въздъхна дълбоко.

Не му се спеше. Тялото му пулсираше, а главата продължаваше да го боли. Мониторът вляво от него тихо пиукаше. От другата страна на леглото висеше пластмасова банка, закачена на дълга стойка. От нея се спускаше маркуч с игла накрая, която влизаше във вената на ръката му.

В ъгъла на стаята беше разположена малка кушетка. Дали Елън е спала там? Колко ли време е прекарал в болницата? На стената беше монтиран телевизор. Имаше още една врата, която вероятно водеше към банята. „Няма нищо за разглеждане“ — каза си Дейвид и заби поглед в тавана.

А всичко беше толкова реално… Сякаш наистина беше там. Просто знаеше, че е бил. В Потсдам. И в Амстердам. И с Колумб на кораба „Санта Мария“. Беше претърпял цели две катастрофи. Никой обаче нямаше да му повярва, а като се има предвид къде се намираше в момента, той самият също не беше склонен да си вярва.

„Както и да е — каза си, — не е важно какво съм преживял, а какво съм научил. Дори да е било само сън, нима това прави Седемте принципа по-малко ценни?“ Успокои се, когато осъзна, че ако се концентрира, ще успее да възпроизведе най-важните изрази и основната идея на всеки от тях.

Понеже не можеше да бъде сигурен, че ще ги помни за дълго, взе химикалката и тефтера, поставени от услужлива ръка на малката масичка до главата му. Иглата във вената му причиняваше болка, но той реши да не й обръща внимание. Седна на леглото и написа:

1. Поемам пълна отговорност. Отговорен съм за миналото и бъдещето си.

2. Аз съм човек на действието. Действам на момента. Правя избора си на мига.

3. Сърцето ми е изпълнено с решителност. От днес аз определям посоката.

4. Днес ще избера да бъда щастлив. Благодарен съм за това, което имам.

5. Ще посрещна деня с опрощение. Ще си простя.

6. Ще търся мъдростта. Ще подбирам внимателно приятелите си.

7. Ще преследвам целите си до край. Вярата ми е силна.

Дейвид прочете написаното и доволно поклати глава.

Беше уморен. По-късно отново щеше да поразсъждава над принципите, за да запази в сърцето си всеки един от тих, както го беше посъветвал Гавраил. Пое си дълбоко въздух, въздъхна и се поправи — както беше сънувал, че го съветва Гавраил.

„Няма значение — помисли си Дейвид, загледан в тавана. — Със семейството ми всичко ще бъде наред. Бъдещето ни е сигурно. Аз ще го направя такова.“ Неравната повърхност, по която блещукаха отраженията от светлините, му заприлича на звездно небе.

Затвори очи. Може би все пак му се спеше.

Тъкмо се унасяше, когато чу вратата тихо да се отпаря. Влезе медицинската есетра:

— Съжалявам, не исках да ви будя.

— Няма проблем. Не бях заспал.

— Почивайте си — любезно отвърна тя. — Само ще оставя това и излизам. — В ръката си държеше черен найлонов плик и се протегна, за да го сложи на стола.

— Какво е това? — помита Дейвид.

— Лични вещи. Портфейлът ви и разни други дреболии, обувките ви… всичко, което е било у вас, когато сте катастрофирали. Току-що го донесоха от „Бърза помощ“.

— Бихте ли ми подали плика? Искам да си сложа часовника.

— Разбира се — отвърна сестрата и постави плика на леглото. — Часовникът ви е тук. Направихме инвентарен опис на всичко.

— Благодаря — отвърна Дейвид и тя излезе от стаята.

Внимателно, за да не размести иглата в ръката си, той извади двете обувки. В едната бяха натъпкали чорапите, а в другата — бельото му. Под тях откри тениската и джинсите, прилежно сгънати. Венчалната му халка изпадна от тях и се търкулна върху белия чаршаф. Дейвид я постави на пръста си и отново бръкна в плика за часовника. Сложи го на китката си и закопча каишката. После извади връзката с ключовете и портфейла си. „Не бях ли оставил портфейла до мен на седалката? — опита се да си спомни той. — Слава богу, някой се е сетил да го вземе от колата.“

Повдигна плика, за да го махне от леглото, и изведнъж усети, че в него има още нещо. Отново го отвори. В първия момент не видя нищо. Но там, в ъгъла, се беше сврял малък тъмен предмет.

Дейвид не смееше да си поеме въздух, сърцето му биеше лудо, докато ровеше из гънките на найлона. Очите му се наляха със сълзи, щом извади малката кесия за тютюн на светлината.

Беше тъмносиня, ушита от груб плат, който от прекомерна употреба беше придобил кадифена мекота. Изглеждаше овехтяла и захабена, но въпреки това красива, в нея имаше нещо величествено — беше собственост на офицер. На двете златисти метални копчета, с които се затваряше капачето, бяха изобразени орли. А точно над копчетата, върху капачето, бяха избродирани кръстосани мечове — символ на борещия се човек.

Край