Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (5) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Трета глава

Казано без увъртания: едрият, добродушен сержант Дейвид Бел обожаваше да лентяйства и да съзерцава, как вълните се разбиват с грохот в скалните издатини. Тук, в селцето Джон О’Троутс, най-североизточната точка на Шотландия, където слънцето грее два пъти по-кратко и два пъти по-красиво. Тук Дейвид беше роден и тук щеше да умре, когато удари сетният му час.

Дейвид чисто и просто беше създаден за суровото море. Защо да си пилее времето на шестнайсет мили по на юг в полицейския участък на Бенкхед Роуд в Уик? Не, заспалият пристанищен град изобщо не му допадаше и Дейвид не криеше неприязънта си.

Именно по тази причина, когато в малките населени места на север се случеше някое сбиване, началникът изпращаше точно него. И Дейвид се качваше на служебната кола, отиваше на местопроизшествието и заплашваше буйните глави, че ще повика полицай от Инвърнес. Това стигаше, за да ги умири. Там, на север, никой не обичаше приходящи от големия град, дошли да си пъхат носа в селата. Местните по-скоро биха предпочели някой да налее конска пикня в бирата им „Скъл Сплитър“. И бездруго им беше дошло до гуша от пътуващите транзит с ферибот до Оркнейските острови, които непрекъснато минаваха оттам.

Щом охладеше страстите, Дейвид спокойно се връщаше при вълните, а ако нещо заслужаваше изцяло неговото време, това бяха именно вълните.

Ако Дейвид Бел не изпитваше такава слабост към морската шир, онази бутилка никога нямаше да попадне на сушата. Понеже го видяха да седи на скалите в току-що изгладена униформа, оставил фуражката си наблизо, моряците я дадоха на него.

А ето как бутилката се бе озовала при тях.

Заседна в рибарската мрежа, стъклото проблесна, макар времето да бе помътнило блясъка му, и с необичайния си вид веднага привлече вниманието на най-младия член на екипажа на катера „Brew-Dog“.

— Хвърли я в морето, Сиймъс — извика капитанът, забелязал свитъка в бутилката. — Такива бутилки носят нещастие. Неслучайно ги смятат за лоша поличба. Дяволът се е вселил в мастилото и само чака да го пуснеш. Не си ли чувал подобни истории?

Младият Сиймъс обаче не беше суеверен и реши да даде бутилката на Дейвид Бел.

Когато сержантът най-после се върна в участъка в Уик, един от местните пияници се беше разбуйствал и изпочупил мебелировката в два кабинета, а персоналът вече се бе изморил да притиска идиота прикован към пода. Затова Бел захвърли якето си настрана и бутилката изхвърча от джоба му. Той се наведе да я вдигне и я постави върху подпрозоречната дъска, за да може необезпокояван да възседне гръдния кош на пияния хулиган и да му изкара въздуха. Но човек трябва да има едно наум, когато напада потомък на древните викинги. Поваленият на пода не му остана длъжен и така го изрита в топките, че всички спомени за бутилката се изгубиха в звездичките, които изскочиха пред очите му.

Затова бутилката престоя дълго, твърде дълго върху подпрозоречната дъска, винаги огрявана от слънце. Никой не я забеляза, никой не съобрази, че свитъкът вътре ще се разпадне заради светлината и капчиците вода, които постепенно се образуваха от вътрешната й страна.

Никой не се спря да прочете най-горното струпване на полузаличени букви и затова никой не се запита какво ли означава думата HJÆLP.

Бутилката попадна отново в човешки ръце, след като някакъв подлец, възмутен, че са му написали фиш за неправомерно паркиране, заля вътрешната мрежа в полицейския участък в Уик с истински потоп от компютърни вируси. В такива ситуации обикновено викаха Миранда Маккълък — виден IT специалист. Когато се сблъскваха с педофили, криптирали безобразията си, с хакери, заличили следите от виртуалните си финансови машинации, или с недобросъвестни граждани — било източващи социалната система, било изтрили информация от харддисковете си — следователите възлагаха последните си надежди на Миранда Маккълък.

На ръба на отчаянието, те я настаняваха в най-луксозния кабинет и започваха да й угаждат като на кралица. Поднасяха й кафе, отваряха широко прозорците, пускаха й радио „Шотландия“. Миранда Маккълък действително се радваше на уважение навсякъде, където се появи.

Заради отворените прозорци и ветреещите се завеси през въпросния ден тя забеляза бутилката още когато се настани зад бюрото в полицейския участък в Уик.

„Каква хубава малка бутилка“ — помисли си тя и се зачуди какво ли се крие вътре, докато си пробиваше път през стълбици от шифри, криещи зловредни кодове. На третия ден приключи и се изправи, доволна от свършеното и с осъвременена представа какви вируси се очаква да се пръкнат в интернет в близкото бъдеще. Приближи се до прозореца и вдигна бутилката. Оказа се по-тежка, отколкото Миранда очакваше. Тежка и топла.

— Какво има вътре? — обърна се тя към една от секретарките наблизо. — Писмо?

— Нямам представа. Навремето Дейвид Бел я донесе и си помислих, че я е поставил за украса.

Миранда вдигна бутилката срещу светлината. По свитъка личаха символи, навярно букви. Не се виждаха ясно заради наслоения конденз.

Миранда я завъртя наляво-надясно.

— Къде е този Дейвид Бел? В момента дежурен ли е?

— За жалост не — поклати глава секретарката. — Преди няколко години загина при пътна злополука. Бяха устроили гонка на шофьор, блъснал друг автомобил и избягал от местопроизшествието. И стана непоправимото. Ужасна история. Дейвид беше такъв симпатяга.

Миранда кимна. Слушаше разсеяно. Огледа по-щателно бутилката и вече не се съмняваше, че върху свитъка е написан текст, но друго прикова по-силно вниманието й: дъното на бутилката.

При по-старателно вглеждане през матираното стъкло засъхналата маса приличаше на кръв.

— Може ли да я взема? От кого да поискам разрешение?

— Емерсон. Той беше партньор на Дейвид. Едва ли ще има нещо против. — Секретарката се обърна към коридора. — Емерсон! — от пронизителния й крясък прозорците издрънчаха. — Ела за малко!

Миранда го поздрави — пълен добродушко с малко тъжно провиснали вежди.

— Искате да я вземете? Моля! Аз не желая да имам нищо общо с тази бутилка.

— Защо?

— Може да е глупаво, но малко преди кончината на Дейвид той спомена, че трябва да я отвори. Дал му я рибар в родното му селце, а няколко години по-късно катерът му потънал и целият екипаж загинал. И Дейвид се чувстваше задължен към паметта на момчето да провери какво има в бутилката. Но Дейвид почина, преди да я отвори, а това не е никак добра поличба, нали разбирате — Емерсон поклати глава. — Помислете си добре, преди да вземете бутилката. Тя носи единствено нещастия.

Същата вечер Миранда седеше в апартамента си в Грантон, предградие на Единбург, и се взираше в новата си придобивка. Висока около петнайсет сантиметра, бяло-синя, малко приплесната, със сравнително дълго гърло. Шише за парфюм? Не, те са по-малки, отсъди Миранда. За одеколон? Навярно нещо такова. Старо шише от одеколон. Потупа го. Беше направено от здраво стъкло.

— Каква тайна пазиш, съкровище? — усмихна се Миранда, отпи от чашата с червено вино и се опита с помощта на тирбушона да избута буцата, затъкната в гърлото на бутилката.

Буцата миришеше на смола, но след толкова време, прекарано във вода, беше почти невъзможно да се определи произходът на субстанцията.

Миранда се опита да извади свитъка, ала хартията се бе размекнала от влагата. Удари дъното на шишето в масата, но свитъкът не помръдна и с милиметър. Отнесе бутилката в кухнята. Извади чукче за пържоли и чукна шишето няколко пъти.

Успя. Шишето се пръсна на сини кристали и те се разлетяха по кухненската маса като натрошен лед.

Миранда се вторачи в хартията върху дъската за рязане. Усети как веждите й се свъсиха. Плъзна поглед по парчетата стъкло и си пое дълбоко дъх.

Избърза и май сглупи.

— Да — потвърди колегата й Дъглас от лабораторията. — Кръв е. Без никакво съмнение. Съвсем правилно предполагаш. Начинът, по който кръвта и кондензиралата вода са попили в хартията, е повече от характерен. Особено в долната част, където подписът е размит. Да, цветът и поливането са много показателни. — Той разгъна внимателно свитъка с пинцета и го освети отново със синя светлина.

По целия лист имаше следи от кръв. Всяка буква излъчваше луминесцентен отблясък.

— Написано е с кръв?

— Сто процента.

— И си съгласен, че първата дума най-вероятно е зов за помощ? Поне на мен така ми звучи.

— Да — потвърди криминалният експерт. — Не ми се вярва обаче да спасим друго, освен тази дума. Влагата е повредила хартията. Кой знае колко време бутилката е престояла във вода. Първо трябва да обработим писмото с подходящите химикали и да го съхраним в наличния вид, а после ще мислим за датиране. Ще потърсим, разбира се, и мнението на филолог. Дано успее да определи на какъв език е написано.

Миранда кимна. Вече имаше предположение. На исландски?