Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (21) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Деветнайсета глава

Ако го накараха да изтъкне едно свое изключително качество, би посочил способността да засича лицемерни погледи.

Когато семейството се събираше пред плитките чинии върху мушамената покривка и с благоговейно изражение започваха дружно да изричат „Отче наш“, той винаги разпознаваше безпогрешно кога баща му е бил майка му. Видими наранявания по лицето нямаше. Изродът не беше толкова глупав. Пък и какво щяха да си помислят братята и сестрите от общността, ако я видят насинена? Затова и майка му се преструваше на спокойна, запазваше непроницаемото си притворно изражение и зорко следеше дали децата спазват добри обноски на масата, дали не прекаляват с месото за сметка на картофите или обратното. Ала зад привидно спокойните й очи дремеше страх, ненавист и влудяващо безсилие.

Той виждаше какво ставаше в душата й.

Понякога забелязваше отсянка на този изгубен, невинен поглед и в очите на баща си, но се случваше рядко. Неговото изражение почти не се променяше. За да се увеличат леденостудените му, пронизващи зеници трябваше да видят далеч по-страшни неща от всекидневно телесно наказание.

Като дете умееше да разчита чуждите погледи. Беше съхранил тази своя дарба и до днес.

 

 

Още щом прекрачи прага, забеляза отчуждението в погледа на съпругата си. Тя се усмихна, разбира се, но усмивката й трепереше, а очите се спряха в празното пространство пред лицето му.

Ако не беше притиснала конвулсивно детето към гърдите си, седнала на пода, той щеше да предположи, че е изморена или я боли глава. Но напрегнатата й поза и отвеяният й вид го наведоха на мисълта, че нещо не е наред.

— Здрасти — поздрави той и вдиша съвкупността от домашни миризми.

В този познат мирис долови тънък, непознат нюанс; лек повей на проблеми и прекрачени граници.

— Ще ми налееш ли чаша чай? — помоли той и я погали по бузата. Кожата й пареше, все едно има треска. — Как я караш, юнако? — Притегли сина си в скута си и се вгледа в очите му — бистри, весели и изморени. Лицето на малкия мигом разцъфна в усмивка. — Вече изглежда съвсем здрав — отбеляза бащата.

— Да, но до вчера се сополивеше ужасно. И днес изведнъж хремата просто секна. Знаеш как е — тя се усмихна леко, все така отнесена.

Сякаш в рамките на тези няколко дни, докато той отсъстваше, бе остаряла с години.

 

 

Той спази обещанието си. Люби се с нея страстно както предишната седмица. Този път обаче й отне повече време да му се отдаде изцяло и да откъсне тялото от съзнанието си.

След акта той я притегли в обятията си и положи главата й върху гърдите си. Друг път тя вплиташе пръсти в космите на гърдите му и галеше тила му с фините си, чувствени пръсти, но сега не го направи. Мъчеше се да нормализира дишането си и мълчеше.

Затова той реши да я попита направо:

— Навън стои мъжки велосипед. Някаква представа откъде се е взел?

Тя се престори на заспала, но не успя да го заблуди.

Оттук нататък му беше все едно какво ще му отговори.

Няколко часа по-късно той лежеше с ръце под тила си и гледаше как дрезгавата светлина на настъпващия мартенски ден плъзва по тавана и бавно и трудно се опитва да се разгърне из стаята.

Той постигна вътрешен мир. Бе възникнал проблем, ала той щеше да го реши отведнъж.

Когато тя се събуди, ще започне да сваля лъжливата й обвивка — пласт по пласт.

 

 

Разпитът започна с пълна сила чак когато тя остави Бенямин в детската му кошарка. Не беше и очаквала друго.

По време на четиригодишния им съвместен живот не му беше давала нито един повод да се усъмни в нея. Ето обаче, че дойде и такъв миг.

— Колелото е заключено за стълба. Значи не е откраднато — изгледа я с прекалено равнодушни очи. — Някой го е оставил там съвсем целенасочено.

Тя издаде напред долната си устна и сви рамене. „Откъде да знам?“ — изразяваше жестът й, но мъжът й гледаше встрани.

Тя усети как изпод мишниците й се процеждат издайнически капки пот. Още малко и влагата щеше да избие и по челото й.

— Ако искаме, има начин лесно да разберем чие е колелото — заяви той и я погледна изпод вежди.

— Така ли? — престори се на учудена тя, за да не покаже смущението си.

Посегна към челото си, все едно да го потърка замислено. Беше се овлажнило.

Той впери в нея пронизващ поглед. Изведнъж кухнята отесня.

— И как ще разберем? — попита тя.

— Ще питаме съседите дали не са видели кой го е оставил пред нашата къща.

Тя си пое дълбоко дъх. Знаеше със сигурност, че той няма да го направи.

— Да, може да ги попитаме. Но защо просто не го изнесем на улицата? Който го е оставил, ще си го вземе.

Мъжът й се облегна назад. Напрежението му се поуталожи. Тя обаче продължаваше да стои нащрек. Пак прокара длан по челото си.

— Потиш се. Зле ли ти е?

Тя издаде напред устни и бавно издиша насъбрания въздух. „Мисли му, ако изгубиш присъствие на духа“ — предупреди я вътрешният й глас.

— Вдигнала съм малко температура. Сигурно съм прихванала вируса на Бенямин.

Той кимна и наклони глава.

— И къде казваш, че си намерила зарядното?

Тя си взе още едно кръгло хлебче и го разряза на две.

— В кошницата с шапките в коридора.

След като го изрече, усети по-здрава почва под краката си. Оттук насетне не биваше и за секунда да губи равновесие.

— В кошницата, а?

— Нямам представа как е попаднало там. Заредих си телефона и го върнах на мястото му.

Той стана безмълвно. След малко щеше да попита откъде, за бога, се е взело това зарядно в дома им. Тя щеше да му поднесе подготвения си отговор: сигурно стои там от цяла вечност.

В същия миг обаче осъзна къде издиша версията й.

Велосипедът, заключен до автомобилната алея, подкопаваше достоверността на версията й. Умен мъж като съпруга й веднага ще свърже двете неща.

Тя погледна към дневната. Бенямин дърпаше ожесточено решетките на кошарката. Приличаше на затворено животно, което се мъчи да се измъкне от клетката си.

В момента и тя се чувстваше така.

Зарядното изглеждаше толкова малко в шепата на мъжа й. Сякаш би могъл да го строши с едно стискане.

— Откъде се е взело? — попита той.

— Не е ли твое?

Той не отговори. Явно винаги вземаше зарядното със себе си, когато заминеше по работа.

— Изплюй камъчето. Виждам, че ме лъжеш.

Тя се опита да си придаде възмутен вид. Не се затрудни особено.

— Какви ги говориш? Щом не е твое, значи някой го е забравил у нас. Сигурно стои в кошницата от кръщенето на Бенямин.

Мъжът й обаче я хвана натясно.

— От кръщенето?! Оттогава мина година и половина. От кръщенето, казваш! — Колкото и смехотворно да му се струваше обяснението, той не се засмя. — Дойдоха не повече от десетина-дванайсет гости. Главно бабички. Нито една не остана да нощува у дома, а повечето изобщо нямат джиесеми. Сто процента съм сигурен. А дори да имат, защо ще мъкнат зарядното си на детско кръщене? Не ми ги пробутвай тия.

Тя понечи да възрази, но той я пресече с властен жест.

— Лъжеш ме! — посочи велосипеда. — Негово ли е зарядното? Кога за последно е идвал тук?

Потните жлези под мишниците й реагираха мигновено.

Той стисна ръката й с влажните си студени пръсти. Дори съдържанието на кашоните на горния етаж не я извади от колебанията й, но начинът, по който стегна ръката й като в менгеме, сложи край на съмненията й. „Ще ме пребие“ — помисли си тя, ала той не й посегна. След като не получи отговор, се обърна, излезе в антрето и затръшна силно вратата. После се възцари затишие.

Тя стана, за да види дали сянката му не се мержелее по плочника. Щом се увери, че е излязъл, ще грабне Бенямин и дим да я няма. През градината, до плета, ще намери дупката в шубрака, окастрен от децата на предишните собственици, и ще се промуши през нея. За пет минути ще се добере до къщата на Кенет. Съпругът й изобщо няма да разбере къде е изчезнала с детето.

А после тя ще измисли начин да се махне надалече.

Сянката му обаче не се появи върху плочника. От горния етаж избумтя силен трясък.

„О, божичко! — сепна се тя. — Какво прави?“

Погледна смеещото се дете, което подскачаше в кошарката си. Дали ще успее да изтича с него до плета, без мъжът й да ги усети? Дали прозорците горе са отворени? Ами ако той дебне до прозореца и само чака да ги види долу?

Прехапа долната си устна и вдигна глава към тавана. Какво правеше той горе?

Тя грабна чантата си и изсипа вътре парите от тенекиената кутия с дребни за домакинството. Не посмя да се покаже в коридора и да вземе оттам якето си и космонавтката на Бенямин, но за няколко минути няма да измръзнат, стига Кенет да си е вкъщи.

— Ела, миличко — прошепна тя и го вдигна на ръце.

Ако вратата към градината е отворена, ще стигнат до плета най-много за десет секунди. Оставаше обаче под въпрос дали новите израстъци на храстите не са затулили дупката. Миналата година тя си беше на мястото.

Пролука, достатъчна голяма да се провре през нея.