Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (43) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Четирийсет и първа глава

С Асад едва слязоха в подземието и Карл веднага забеляза промените. Промени не в положителен смисъл. Навсякъде се въргаляха кашони и какви ли не вехтории. Покрай стените бяха наредени метални стелажи, а от дъното на коридора ехтеше дрънчене, което подсказваше, че разместванията за днес още далеч не са приключили.

— По дяволите! — възкликна Карл, докато оглеждаше останките от преградната стена, опрени в коридора. — Какво става тук? — повиши глас той, а Росе подаде глава от кабинета си.

Слава богу, поне тя си беше съвсем същата. Катраненочерна къса коса, бяло, напудрено лице, плътен слой сенки за очи, заядлив поглед. Росе — такава, каквато я познаваха.

— Изпразват мазето и преградната стена им пречеше — обясни безстрастно тя.

Асад пръв се сети да я приветства с добре дошла:

— Радвам се да те видя, Росе. Изглеждаш… — млъкна, търсейки най-подходящата дума. — Изглеждаш прекрасна както винаги — с усмивка довърши той.

На негово място Карл едва ли би избрал точно това прилагателно.

— Благодаря за розите — тя леко повдигна тънките си, изписани с молив вежди. В нейния маниер несъмнено минаваше за проява на силна емоция.

Карл се усмихна.

— За нас беше удоволствие. Липсваше ни. Не защото Юрса не си вършеше работата — побърза да добави той, — но все пак ни домъчня за теб.

Посочи коридора.

— Щом са махнали преградната стена, онези от „Трудова безопасност“ пак ще цъфнат. Защо изпразват мазето?

— Всичко трябва да се изнесе — така наредиха. Оставаме само ние, архивът, бюро „Изгубени вещи“, пощенският отдел и Погребалното сдружение. Заради полицейската реформа, нали се сещаш. Крачка напред, две назад.

Ако не друго, поне щеше да се освободи доста място.

— А какво откри за двете жени? Как се казват и в какво състояние са в момента?

— Още не съм стигнала дотам — сви рамене тя. — Тъкмо разчиствах вещите на Юрса. Случаят не може ли да почака?

С периферното си зрение Карл забеляза как Асад тутакси вдигна предупредително ръка. „Мери си думите или тя пак ще си тръгне“ — означаваше жестът. Карл преброи наум до десет.

Каква хитруша! От първия ден си прави оглушки. Пак ли започва да му продава същите фасони?

— Дължа ти голямо извинение, Росе — подхвана той след ожесточена вътрешна борба. — Занапред с Асад ще се постараем да бъдем по-конкретни в исканията си. Ще бъдеш ли така мила да набавиш нужните сведения при първа възможност? Случаят наистина е спешен.

Карл кимна леко на Асад, а той отговори с вдигнат палец: супер!

Росе отметна рязко глава, но очевидно не знаеше какво да отговори.

Опитът ги беше научил как да парират гневните й изблици.

— След три минути имаш час при психолог, Карл. Навярно си забравил? — попита тя и си погледна часовника. — За твое сведение, не разполагаш с абсолютно никакво време.

— Как така?

Подаде му адреса.

— Ако тичаш, може и да стигнеш навреме. Мона Ибсен поръча да ти предам, че се гордее, задето си се съгласил да се подложиш на терапията.

Право в слабото му място. Нямаше измъкване.

 

 

Улица „Анкер Хергор“ се намираше само на две пресечки от Главното полицейско управление, но когато пристигна, Карл имаше чувството, че някой е запушил устата му с вакуумна помпа и дърпа с всичка сила, сякаш за да доведе белите му дробове до колапс. Ако Мона беше избрала този начин да му покаже колко е загрижена за него, май се налагаше да поговори с нея.

— Радвам се, че дойде — посрещна го Крис. — Трудно ли откри кабинета ми?

Какво да му отговори? Освен че вървя не повече от двеста метра, в същата сграда се помещаваше Агенцията за чужденците, където Карл беше ходил близо три хиляди пъти.

Какво търсеше тук обаче психолог като Крис?

— Шегата настрана, Карл. И без да ми отговаряш, изобщо не подлагам на съмнение способността ти да се ориентираш. Сигурно се питаш какво търся тук. В Агенцията за чужденците често прибягват до услугите на психолог. И сам се досещаш защо.

Колко неприятен човек. Мислите му ли бе започнал да чете?

— Разполагам само с половин час — уточни Карл. — В момента ни възложиха много спешна задача.

Всъщност не излъга.

— Добре — Крис записа нещо в картона пред себе си. — Следващия път се постарай да си освободиш време за цял сеанс. Става ли?

Крис извади някакво дело. Фотокопирането му навярно бе отнело поне два часа.

— Знаеш ли какво е това? Осведомиха ли те?

Карл поклати глава, макар да се досещаше.

— Виждам, че имаш предположение. Тази папка съдържа твоите лични данни и всички документи по случая, заради който сте попаднали в престрелката на остров Амар. Длъжен съм да добавя, че за съжаление не мога да доведа до твоето знание част от данните.

— В смисъл?

— От докладите на Харди Хенингсен и Анкер Хьойер, участвали във въпросното разследване, заключавам, че ти си вникнал по-навътре в случая от тях двамата.

— Не бих казал. Защо са го написали? Тримата работехме заедно от самото начало.

— Към този въпрос ще се върнем по време на някоя от предстоящите сесии. Според мен си се забъркал в нещо, което или си изтласкал, или не искаш да признаеш.

Карл поклати глава. Какви са тези подозрения? Да не би да му предявяваха обвинение?

— Не съм се забърквал в нищо — подчерта той, а от възмущение лицето му пламна. — В това разследване нямаше нищо необичайно, с изключение на опита за покушение над нас. Накъде биеш с тези недомлъвки?

— Защо реагираш толкова бурно, когато се спомене престрелката, Карл? Оттогава е минало много време.

— И ти щеше да реагираш така, ако се беше разминал на косъм със смъртта, за разлика от двамата ти най-добри приятели, които не са извадили твоя късмет.

— Наричаш Харди и Анкер най-добрите си приятели?

— С тях бяхме партньори. Работехме заедно.

— Според мен има разлика между колеги и приятели.

— Възможно е. Не знам дали ти би се навил да приемеш парализиран човек в дома си, но аз го направих. Според теб не съм ли добър приятел?

— Не ме разбра правилно. В много отношения ти си чудесен човек, не се съмнявам. Навярно угризенията ти заради трагичната участ на Харди Хенингсен са те подтикнали да проявиш загриженост, но сигурен ли си, че навремето, когато сте работили заедно, сте били в отлични отношения?

— Да, определено.

Този идиот адски му лазеше по нервите.

— Аутопсията е показала наличие на кокаин в кръвта на Анкер Хьойер. Знаеше ли го?

В този миг Карл се отпусна в нещо подобно на фотьойл. Новината го изненада.

— И ти ли си вземал кокаин, Карл?

Светлосините очи на психолога го приклещиха. С всяка изминала минута го гледаха все по-проницателно. Миналия път Крис изобщо не се посвени да флиртува с него пред очите на Мона. Гледаше го съблазнително и кокетничеше с устни. А в момента все едно провеждаше полицейски разпит.

— Кокаин? Никога не съм опитвал, кълна се. Мразя такива гадости.

Крис вдигна ръка:

— Добре, толкова по тази тема. Сега за друго. Имал ли си някакви контакти със съпругата на Харди, преди да се оженят?

„Пак ли ще говорим за нея?“ Психологът стоеше неподвижен като статуя.

— Да — призна Карл. — Беше приятелка на жена, с която впоследствие станахме гаджета. Аз я запознах с Харди.

— Имали ли сте сексуални отношения?

Карл се усмихна. Този Крис си вреше носа навсякъде. Само дето Карл недоумяваше как всички тези въпроси ще му помогнат срещу мъчителното свиване в сърдечната област.

— Колебаеш се. Бъди искрен.

— Това е най-шантавата психотерапия, на която съм се подлагал. Очаквам всеки момент да започнеш да ми извиваш пръстите на ръцете с инструмент за изтезания. Отговорът е не. С изключение на малко джиджи-биджи, помежду ни не е имало нищо.

— Какво включва това джиджи-биджи?

— Стига си се правил на ударен, Крис. Въпреки че си гей, все трябва да имаш някаква представа как хетеросексуалните опознават телата си.

— Направила ти е…

— Това ми идва в повече, Крис. Няма да споделям подробности. Натискахме се малко, но не сме се чукали, ясно?

Психологът записа и това и погледна Карл със светлосините си очи.

— От бележките на Харди Хенингсен по случая с убийствата, извършени с монтажен пистолет, излиза, че си поддържал контакти с онези, които впоследствие са открили стрелба по вас. Вярно ли е?

— Не, за бога. Сигурно е станало недоразумение.

— Добре — погледна Карл с неприкритото намерение да го предразположи към откровения. — Нали знаеш обаче: ако на лягане те сърби задникът, на сутринта пръстите ти ще смърдят.

Господи! И той ли започна с аналната стилистика!

— Е? Излекуваха ли те? — посрещна го в коридора Росе и се усмихна ехидно.

— Много смешно, Росе. Следващия път, когато отида на психолог, те съветвам да се запишеш на курс по деликатност.

— Така ли? — Росе веднага яхна метлата. — Не очаквай да съм хем дружелюбна, хем тактична.

Росе — дружелюбна? Това пък кога е било?

— Какво откри за двете катастрофирали жени?

Тя изреди имената, адресите и възрастта им. И двете бяха на средна възраст и с чисти досиета. Съвсем обикновени жени.

— Още не съм успяла да се свържа с интензивното в болницата. След малко и това ще стане.

— Забравих да те попитам на чие име е регистриран катастрофиралият автомобил.

— Не прочете ли доклада на пътната полиция? Колата се води на името на Исабел Йонсон, но е шофирала Лиса Кро.

— Жените членуват ли в официалната църква?

— Днес ми задаваш доста хаотични въпроси, не мислиш ли?

— Разполагаш ли с такава информация?

Тя сви рамене.

— Разбери, Росе. Проучи особеностите на вероизповеданието им.

— Ти за журналистка ли ме вземаш?

Тук вече Карл щеше здравата да подпали, но откъм пощенския отдел долетяха силни викове и крясъци.

— Какво става? — попита Асад.

— Нямам представа — отвърна Карл.

Видя как в дъното на коридора някакъв здравеняк вдига част от метален стелаж над главата си. Униформен полицай се нахвърли върху него, мъжът го цапардоса с металната плоскост и полицаят се свлече заднешком.

В същия миг нападателят забеляза разклонението в коридора и без грам колебание се обърна и хукна право към специалния отдел „Q“ с металното парче пред себе си. Росе се отдръпна, ала Асад продължи да стои до Карл.

— Дали да не оставим охраната да се разправя с него, Асад? — попита Карл, докато мъжът крещеше нечленоразделно.

Асад не отговори. Наведе се напред и сви юмруци като боксьор. Уви, позата не изплаши ни най-малко нападателя — грешка, за която щеше да съжалява горчиво. Защото в мига, когато мъжът замахна да го удари с желязото, Асад скочи срещу него и хвана оръжието му с две ръце. Контраатаката оказа поразителен ефект.

Ръцете на мъжа се скършиха в лактите, металната плоскост политна назад и се стовари тежко върху раменете му. Отчетливо се чу хрущене от трошащи се кости.

За всеки случай Асад завърши атаката си с шут в корема на здравеняка. Гледката не беше никак приятна. От устата на клетника се откъснаха стонове, каквито никой не би искал да чува. Историята на човечеството едва ли познаваше случай, в който нещо толкова застрашително на вид да бъде обезвредено за толкова кратко време.

Докато раненият лежеше настрана и се гърчеше в болки от счупената ключица и травмирания корем, дотичаха още униформени.

Чак тогава Карл забеляза, че от дясната китка на мъжа се поклащат белезници.

— Водехме го на съдебно изслушване — заобяснява единият полицай, докато щракаше и другата гривна. — Не знам как успя да се разкопчае, но скочи през товарния люк право в пощенския отдел.

— Рано или късно все щяхме да го хванем — додаде друг полицай.

Карл го познаваше. Отличен стрелец.

Полицаите тупаха Асад по рамото. Изобщо не им пукаше, че той изпрати арестанта право в болница.

— Кой е този? — попита Карл.

— За последните две седмици е убил трима сръбски събирачи на дългове.

Чак сега Карл забеляза пръстена, впит в малкия пръст на поваления арестант.

Карл погледна Асад. Помощникът му не изглеждаше никак изненадан.

— Много добре видях хватката — обади се глас зад гърба на Карл, докато полицаите влачеха охкащия сърбин обратно към ареста.

Карл се обърна и видя Вале, един от пенсионираните колеги, които поддържаха Погребалното сдружение; заместник-председател, доколкото знаеше Карл.

— Какво правиш тук в сряда, Вале? Нали срещите ви са в четвъртък?

Вале се засмя и потърка брадата си.

— Да, но вчера всички бяхме на рожден ден у Яник. Навършва дели седемдесет години. При такива юбилеи човек може да си позволи да наруши традицията. — Вале се обърна към Асад: — Направо ми скри шапката, приятелю. Иска ми се пак да видя как го парира. Къде си се учил на такива трикове?

— Реакция и акция — сви рамене Асад. — Нищо особено.

— Ела да се почерпим долу. Заслужаваш една „Стара датска“.

— Какво е това? — попита с недоумение Асад.

— Асад не консумира алкохол, Вале — поясни Карл. — Мюсюлманин е. Аз обаче ще изпия една бира.

 

 

Събраха се цяла компания. Повечето бяха възрастни служители от Пътна полиция, но присъстваха и ръководителят на техническата поддръжка Яник, и един от старите шофьори на директора на полицията.

Франзели, цигари, шварц кафе, бира. Пенсионерите в Управлението хич не бяха за оплакване.

— Пооправи ли се, Карл? — попита един полицай, с когото се познаваха служебно.

Карл кимна.

— Харди и Анкер ги сполетя ужасна съдба. Целият случай е потресаващ. Успя ли да го разплетеш?

— Още не — Карл се обърна към прозореца над бюрата. — Големи сте късметлии с този прозорец. Де и при нас да влизаше малко светлина.

Забеляза как петимата старци смръщиха едновременно чела.

— Какво? — не разбра той.

— Ще ме прощаваш, Карл, но всички стаи в подземието имат прозорци.

— Не и нашите кабинети.

Яник стана.

— Работя тук от трийсет и седем години и познавам всяко ъгълче от тези катакомби. Ще ми покажеш ли за кои помещения говориш? След малко си тръгвам.

Разпивката приключи бързо.

— Ето тук — Карл го въведе в кабинета си и посочи стената, където беше окачен плоският екран. — Къде виждаш прозорец?

Яник се наведе леко настрани.

— А това според теб какво е? — той посочи стената.

— Ами… стена?

— Гипсокартон, Карл Мьорк. Гипсови плочи. Навремето, когато използвахме тези помещения за склад, моите хора ги изолираха с гипсови плочи. Тук беше пълно със стелажи. Тук и до спретнатото ти бюрце. На тези стелажи държаха визьори и каски за бойците от Отряда за бързо реагиране. Същите стелажи, които и в момента задръстват цялото подземие — засмя се старецът. — Хич не ти сече пипето, Карл Мьорк. Да пробия ли дупка, за да видиш улицата, или сам ще се справиш?

Ама че работа.

— А другата стая? — той посочи хралупата на Асад.

— Че тя изобщо не е предназначена за кабинет, Карл. Това е килерче за метли и кофи. Къде си виждал килерче с прозорци?

— Е, аз и Росе все ще преживеем още малко без прозорци. Само да изнесат мебелите от подземието и ще свалим плоскостите. А на Асад ще му намерим по-удобен кабинет.

Яник поклати глава и се позасмя.

— Тук цари голяма бъркотия — установи той, след като излязоха в коридора. — Какво, по дяволите, правите? — посочи остатъците от преградната стена с налепените по нея дела.

— Наложи се да изолираме ето тези тръби. От тях се лющи азбест. „Трудова безопасност“ вдигна голяма патърдия.

— Тези тръби ли? — Яник вдигна пръст към тавана, обърна се и тръгна да си върви. — Просто ги демонтирайте. Всички топлопроводни тръби се намират в котелното. Тези тук не изпълняват никаква функция.

Смехът му отекна из целия коридор.

От устата на Карл се изсипа цял порой ругатни по адрес на безполезните тръби. Не щеш ли, срещу него се зададе Росе. Дано поне веднъж да си е свършила работата, както трябва, обнадежди се той.

— Живи са. Едната, Лиса Карин Кро, все още е в критично състояние, но животът на другата е извън опасност.

Карл кимна. Чудесно. Смяташе веднага да тръгнат и час по-скоро да поговорят с нея.

— Колкото до религиозната им принадлежност, Исабел Йонсон е последователна на официалната църква, а Лиса Кро членува в нещо от рода на Църквата на Божията Майка. Свързах се по телефона с нейна съседка от Фредериксун. Сектата е доста странна, формират затворено общество. По думите на съседката Лиса Кро подлъгала мъжа си и той да се включи в сектата. Двамата приели и нови имена. Мъжът — Йешуа, а жената — Рахил.

Карл си пое дълбоко дъх.

— И това далеч не е всичко — поклати глава Росе. — Колегите от Слеелсе са открили спортен сак в храстите близо до мястото на катастрофата. Най-вероятно сакът е изхвръкнал от колата. И какво мислите има вътре? Един милион крони в използвани банкноти.

— И аз чух всичко — обади се Асад зад гърба на Карл. — Аллах!

Съвсем уместно възклицание, помисли си Карл.

Росе наклони глава.

— Освен това ми съобщиха, че съпругът на Лиса Карин Кро е издъхнал във влак, който се е движил между Слеелсе и Сорьо в понеделник вечерта. Точно по времето, когато съпругата му е шофирала като бясна. Според аутопсията става въпрос за инфаркт.

— По дяволите! — избухна Карл.

Всичко звучеше ужасно злокобно и будеше цяла върволица от мрачни предположения. Направо тръпки да те побият.

 

 

— Преди да се качим при Исабел Йонсон, ще се отбием при Харди — предложи Карл.

Извади от жабката палка, с каквато пътните полицаи спират нарушителите на движението, и я постави зад предното стъкло: безотказен начин да прогониш паркинг-служителите, когато си спрял неправомерно.

— Асад, изчакай отвън. Искам да поговоря с него насаме.

Бяха настанили Харди в стая с изглед, както се казва. През големите прозорци се виждаше как облаците се откъсват един от друг като парченца от изсипващ се върху пода подреден пъзел.

Харди увери Карл колко добре се чувства. Изтеглили течността от дробовете му и скоро щели да приключат с изследванията.

— Но не ми вярват, че мога да си мърдам китката — оплака се той.

Карл пусна оплакването му покрай ушите си. Ако тази китка се бе превърнала във фикс идея за Харди, Карл не смяташе за своя работа да му я избива от главата.

— Днес ходих на психотерапия, Харди. Не при Мона, при едно лайно на име Крис. Според него в рапорта ти по случая с монтажния пистолет си вписал неизвестни за мен неща. Сещаш ли се за какво точно говори?

— Написах само, че познаваш случая по-добре от мен и Анкер.

— Защо го написа?

— Защото е истина. Ти познаваше онзи старец, Георг Месен, когото намерихме убит.

— Не го познавах, Харди. Никога не съм го виждал приживе.

— Напротив. Беше го разпитвал в качеството му на свидетел по друг случай. Не си спомням какво точно касаеше случаят.

— Заблуждаваш се, Харди — поклати глава Карл. — Все тая. Дойдох в болницата по друг повод и исках само да проверя как си. И Асад е с мен. Изпраща ти поздрави.

Харди повдигна вежди.

— Преди да си тръгнеш, искам да ми обещаеш нещо, Карл.

— Казвай направо, приятелю. Ще се постарая да изпълня желанието ти.

Харди преглътна няколко пъти.

— Обещай да ме приемеш обратно у вас. Иначе ще умра.

Карл го погледна в очите. Ако на света имаше човек, способен със силата на волята си да ускори възнесението си на небето, то този човек беше именно Харди.

— Разбира се, приятелю — прошепна Карл.

Дано само Вита се позадържи с онзи тюрбан.

 

 

Застанаха пред асансьора на третия етаж. Вратите се отвориха и оттам излезе някогашният инструктор на Карл от Полицейската школа.

— Карстен! — възкликна Карл и му подаде ръка.

Мъжът не го позна веднага, но после се усмихна.

— Карл Мьорк — досети се той след неколкосекунден размисъл. — Остарял си.

Карл се усмихна. Карстен Йонсон. Поредният обещаващ кадър, попаднал в Пътна полиция. Поредният пример за човек, успял да избегне професионалното прегаряне, което грози служителите в системата.

Двамата побъбриха за добрите стари времена и колко трудно е станало напоследък да работиш в органите по опазване на реда. На сбогуване пак си стиснаха ръцете.

По необясним начин ръкостискането на Карстен Йонсон изпрати определени флуиди към съзнанието на Карл, преди умът му да открие причината. Нещо тревожно и неподлежащо на определение блокира всички други усещания. После го осени просветление.

Прозрението го връхлетя изведнъж. Всичко се вписваше твърде добре, за да се дължи на случайно съвпадение.

„Карстен изглежда натъжен — разсъждаваше Карл. — И слезе от асансьора, който отива в интензивното, фамилията му е Йонсон. Положително има връзка“ — заключи той.

— Карстен, да не би да си тук заради Исабел Йонсон?

— Да, тя ми е сестра. Ти какво общо имаш със случая? — Карстен поклати неразбиращо глава. — Не работиш ли в отдел „А“?

— Вече не. Не се тревожи, само ще й задам няколко въпроса.

— Не знам дали ще може да ти отговори. Челюстна й е фиксирана и й вливат много силни лекарства. Току-що бях при нея. Не отрони нито дума. Помолиха ме да изляза от стаята, защото ще я местят в друго отделение. Посъветваха ме да се върна след половин час.

— Добре. Все пак ще се опитаме да изпреварим преместването. Радвам се, че се видяхме, Карстен.

Един от съседните асансьори издаде звуков сигнал, че спира на етажа. Отвътре излезе мъж в медицинска престилка.

Стрелна ги с мрачен поглед.

Те се качиха в кабината и поеха нагоре.

 

 

Карл беше идвал в интензивното отделение стотици пъти. Защото хората, които по нещастно стечение на обстоятелствата се бяха сблъсквали с въоръжени идиоти, често попадаха тук. Голяма част от пациентите на това отделение бяха жертви на второто по фаталност последствие от насилствената престъпност.

Тук работеха изключителни специалисти. Ако някой ден му се случеше нещо лошо, Карл би искал да попадне именно в реанимацията на Държавната болница.

С Асад влязоха в отделението и завариха голяма суматоха. Сигурно точно в този момент състоянието на някой от пациентите се бе влошило критично. Карл разбра, че са пристигнали в крайно неудобен момент.

Отиде до регистратурата и се легитимира. Представи и Асад.

— Идваме да зададем няколко въпроса на Исабел Йонсон. Опасявам се, че не търпи отлагане.

— А аз се опасявам, че в момента е невъзможно. Пациентката от същата стая, Лиса Карин Кро, току-що почина. Исабел Йонсон също е в критично състояние. Освен това външен посетител нападна и рани медицинска сестра. Възможно е да е влязъл в стаята, с цел да посегне на двете жени. Засега само гадаем. Колежката ни още е в безсъзнание.