Сергей Донской
За цената на живота питай смъртта (8)

Глава 8
Екс и експеримент

След като свърши със сутрешните процедури, Громов запали първата цигара за деня, а после, без да гаси запалката, поднесе огънчето към листчето, на което Лиля беше написала координатите си и още няколко набързо надраскани думи.

Поне ти не ме лъжи, Громов! Ако знаеш колко са ме лъгали!

Листчето пламна и след миг стана на черна пепел. Това момиче не беше за Громов. Той също не беше за нея. Просто, изглежда, се беше попрестарал с водката и внушенията си. И Лиля си беше въобразила някакви глупости — пък и той май се беше поразчувствал. Сега трябваше да мисли как да излъже в отчета за парите, които й беше дал. А точно това не понасяше — да увърта. Дори само мисълта за това направо го тровеше.

Беше намръщен — и докато оправяше стаята, и докато миеше пепелника. Извади костюма от гардероба, огледа го отвсякъде, после пак го прибра — реши да мине с джинсите и с любимата си синя риза. Днес го очакваше поход до управлението на милицията, а служителите там бездруго наричаха сътрудниците на ФСС „костюмарчета“, да не говорим за другите обидни епитети.

Неприязънта между сътрудниците на МВР и тези на ФСС открай време можеше да се сравни с тази между гвардейците на кардинала и кралските мускетари, въпреки че рядко се стигаше до преки стълкновения. Но пък безкрайните интриги бяха предостатъчно. Ако му предложеха да избира дали да отиде в терариум или в милицията, след час Громов с удоволствие щеше да се любува на всички възможни влечуги и така нататък. Изборът обаче вече беше направен. От самия него. И затова тази сутрин не му предстоеше среща с някоя змия очиларка, ами с неизвестно кой важен милиционерски шеф.

Намери бюфета по миризмата, напълни подноса, сложи го на омазаната с кетчуп покривка и закуси като за трима — знаеше, че едва ли ще има възможност да обядва.

Когато стигна до кафето без захар, всичко, което беше успял да си изясни през първия ден на командировката си, се подреди във вече относително разбираема картина. Аркадий Сурин, лицето, прехвърлило кредитния транш на МВФ в неизвестно русло, очевидно наистина по някакъв начин беше открит в Сочи. И някой беше много заинтересован следите му да изчезнат точно тук. Този някой — Громов си го нарече Хикс Игрекович — беше организирал убийството на Болосов, виновен единствено в това, че е приличал по телосложение на избягалия столичен хакер.

След като беше подхвърлил на следствието обезобразения удавник, Хикс Игрекович беше решил, че всичко е шито-покрито, обаче беше сбъркал. Двамата му помощници дебили, които бяха изпълнили деликатната задача, от кеф се бяха накъркали, освен това бяха пушили наркотици и се бяха изпуснали за подвига си пред случайна проститутка — Милена. Най-вероятно изобщо не бяха имали представа кого са удавили и защо, това нямаше защо да ги интересува. Но като абсолютни кретени, те бяха взели от местопрестъплението рак, с който бяха решили да уплашат гореспоменатата Милена. Ядосана, тя беше издала двамата си мъчители на някой си Журба от районното управление, след което беше убита. Това всичко ли беше? Не, не беше всичко. Фактът, че няколко часа след това милиционерът беше пратил осведомителката си по стъпките на нещастния Болосов, ако може да се говори за стъпки във вода, говореше на Громов много неща. Журба сто на сто беше удавил Милена, за да предотврати изтичане на информация. Приятелката й Лиля беше извадила късмет, че не беше успял да се добере до нея. Късмет беше извадил и Громов, че го беше видял. След като се запознаеше с него по-отблизо, можеше да стигне и до Хикс Игрекович, който плащаше на придворния си милиционер за тези дребни услуги. Той вече би трябвало да разполага с някакви допълнителни сведения, способни да облекчат издирването на Сурин.

Така че в дневния ред на Громов първа точка се оказа Журба и посещението на местното районно управление беше осъзната необходимост, за която толкова много говорят класиците на марксизма-ленинизма. Народът отдавна ги беше изпреварил с много най-различни поговорки и изрази от типа: „ела зло, че без тебе по-зло“.

Громов въздъхна, допи си горчивото кафе, захапа една цигара и отиде да се обади в Сочинското УВР.

Началника го нямаше, но щом Громов се представи на един от заместниците му, полковник Балаян, той се превърна във въплъщение на самата любезност и дори прати кола за гостенина — служебно волво, вероятно конфискувано от местните групировки под някакъв благовиден предлог. Пътят до управлението мина бързо — пъпчивият шофьор успя да разкаже на Громов само два-три стари вица за грузинци и да му се оплаче, че не им изплащали заплатите.

Скоро Громов влезе при Балаян, който стана иззад бюрото си и тръгна към него с решителна крачка и протегната право напред ръка. Изглеждаше, сякаш ще се опита да прободе гостенина с нея, но на практика ръкостискането му се оказа вяло и влажно. „Все едно току-що е изстисквал парцал“ — помисли си Громов, докато пускаше ръката му.

След което Балаян започна да му разказва четвърти за деня грузински виц, като се разкикоти още в началото, и това вече разтревожи Громов. От всички досадници най-много отбягваше онези, които почват да те потупват по рамото горе-долу на десетата минута от запознанството, а Балаян започна да посяга към копчето на ризата му още на петата.

Щом улучи удобен момент, Громов избегна съприкосновението с напиращия към него тумбак на полковника, отиде до секцията и с нескрит интерес се взря в лъскавите обложки, съседстващи с унилите томове специализирана литература.

— „Бхагавад-гита“ — прочете на глас, навел глава на една страна. — „Шримат-Бхагаватам“… „Източникът на вечното наслаждение“… Та какво отношение има всичко това към криминалистиката и оперативно-следствената работа?

Полковник Балаян се закашля и почервеня, все едно се беше задавил с края на вица.

— Е, това е просто така, за обща култура — поясни малко обидено, докато наместваше задник на работното си място. Премести някакви документи от едната страна на бюрото на другата и добави: — Тукашните кришнаити направо насила ти ги дават тия книжки. Не можеш да се отървеш от тях, честно ви казвам. — И след като се оправда по този начин, си позволи лошо прикрита атака. — Защо, да няма постановление за забрана на религиозната литература?

— Боже опази! — възкликна Громов, взе едно от лъскавите томчета, отвори го наслуки и почна да чете на глас: — „Гордостта, високомерието, тщеславието, гневът, грубостта и невежеството — тези качества са присъщи на онези, които са демонични по природа, о, сине на Притха“… Много вярно казано! Та като стана дума, аз всъщност дойдох да се запозная по-отблизо с някои от сътрудниците ви, полковник. — И като върна книгата на мястото й, Громов се усмихна дружелюбно и седна на най-близкия до събеседника си стол.

Балаян заприлича на огромен надул се пуяк, ритнат мимоходом отзад. Изобщо не му хареса неочакваният преход от демоничните по природа към сътрудниците на милицията и изобщо не се постара да го скрие, и изсумтя сърдито:

— Какво значи това „като стана дума“?

Громов реши да не нажежава атмосферата. От полковника вече го отделяше огромното бюро, значи нямаше опасност да го тупат приятелски по рамото и да му въртят копчетата, а значи беше изчезнала и необходимостта от специално запазване на дистанцията. Стените пък вече бяха издигнати. Ще рече — време беше да се прехвърлят мостове.

— Така ли казах? — учуди се Громов. — Просто по навик, извинявам се. Между другото, доста опасен навик. Та като стана дума, веднъж, още преди перестройката, един мой приятел значи докладва на шефа си за успешното вербуване на една валутна проститутка и после пита: „Та като стана дума, оправи ли се съпругата ви? Изписаха ли я вече?“

— Сериозно?! — възхити се Балаян и се затресе от оглушителен смях така, все едно не седеше на служебния си стол, ами на електрически. — И шефът какво?

Громов измисляше в движение тая история, за да разтопи леда, и също така спонтанно измисли и края й.

— Значи шефът нарежда да доведат проститутката в кабинета му, оправя я във всички възможни пози и на другия ден казва на приятеля ми: „Изобщо не си прав. Знаеш ли, жената знае много повече иширети“.

Балаян отвърна с нова порция гръмогласен смях и дори си разхлаби възела на лилавата вратовръзка, за да не се задуши.

— Но най-интересното е тепърва — продължи Громов, поласкан от успеха на историята си. — Знаете ли какво отговорил приятелят ми — всъщност точно затова го уволниха дисциплинарно.

— Откъде да знам… Не знам… Ха-ха-ха!

— Отговорил: „Тъй вярно, знам“.

Полковникът насмалко да падне заедно със стола, че и с шкафчето отстрани, за което успя да се хване в последния момент. Докато го гледаше усмихнат, Громов реши, че си е създал в управлението най-сполучливия възможен имидж: на шегаджия сладкодумец. На човек, който изобщо не може да се приема на сериозно.

— Ей, майоре — изпуфтя Балаян веднага щом успя да си поеме дъх. — Какво ще кажеш да му ударим по едно — на екс. За загрявка.

— Не мога в момента. — Громов изобрази на лицето си тежка вътрешна борба с изкушението, после въздъхна. — Имам задача. Трябва ми помощник от вашите милиционери. Достатъчно опитен. Здрав физически. И офицер, разбира се.

— Имаме една лейтенантка за подобни случаи. — Балаян му намигна. — Страхотна е. — Още едно намигане. — След работа с нея все едно си яздил степна кобила. После цяла седмица топките ти са като топчета за пинг-понг. Все едно хвъркаш с делтаплан.

— Да, не е зле да имаш такава партньорка. — Громов се усмихна на дебелия полковник, който, както се оказа, разбираше от различни видове летене, но в следващата секунда замечтаната му усмивка се стопи. — За съжаление са ми дадени строги инструкции. Партньорът ми трябва да е мъж. Твърд, печен, както се казва сега. На възраст… — Прецени на колко е приблизително Журба и каза твърдо: — Не под четирийсет години.

— Такива с лопата да ги ринеш. — Балаян енергично разтърка тлъстия си врат. — Кого ли да ти препоръчам. Трепелец е подходящ, обаче…

— Вижте — каза Громов доверително. — Трябва да си избера партньора сам, отговорността е лично моя, нали разбирате.

— Разбирам, разбирам. Държавната тайна, да я… — Долната устна на полковника провисна презрително. Без да бърза да си я прибере, той продължи да размишлява на глас: — Да беше Денят на милицията, да ти ги строя да си избереш. Обаче… Обаче сега не знам.

Громов отдавна беше престанал да се удивлява на човешката тъпота и спокойно предложи:

— Ами да видя тогава личните дела на соколите ви. Да ми подберат подходящите кандидатури, по-нататък ще се оправя сам.

— Ти виждал ли си такива дела бе, майорче? — със съчувствие попита Балаян. — Ще ти тупнат сто папки, не ти трябва „Война и мир“ с „Ана Каренина“ барабар… Има да ги четеш до есента! Вземи младши лейтенант Савицка, за която ти споменах. Казвам ти го като професионалист на професионалист. Няма да съжаляваш.

— А, не. — Громов поклати глава. — С нея ще взема да си наруша сроковете. И после ще ме стиснат за топките, дето каза, че ще станат като топчета за пинг-понг — и ще ми ги откъснат даже.

— Ха-ха-ха-ха!

Балаян, изглежда, си представи точно как му късат топките и това явно му хареса. Но не настоя повече. Прати Громов в отдел кадри и остана в кабинета си да си разпределя ежедневната норма водка на ексчета — с това разпределяше и работния си ден на равни отрязъци.

Колкото до мрачната прогноза на полковника, тя не се сбъдна. Папката, която търсеше Громов, беше седемнайсетата поред. След като се полюбува на черно-бялата снимка на капитан Вячеслав Игнатиевич Журба, заместник-началник на следствения отдел на Сочинското управление, Громов взе делото и пак отиде да лицезре вече леко позачервения Балаян.

Полковникът нямаше никакви възражения временно да прикрепи Журба към сътрудника на ФСС. Понамръщи се, когато дойде ред на въпроса да се отпусне и транспорт, и почна да се оплаква колко зле били с материалната част, неизвестно защо обясни, че напоследък трябвало дори сам да си купува крушките за кабинета. Оживи се обаче, когато, след като прегледа набързо папката на Журба, видя, че той разполага с личен транспорт.

— Ще му платим разходите за бензин — каза с щедростта, присъща на всички южняци. — По държавни цени, разбира се.

Громов си помисли, че Журба едва ли ще се зарадва много точно на това — доколкото можеше да съди, капитанът беше голям скъперник. Дори Милена беше отишъл да удави пеша, не си беше докарал колата поне до хотела.

— Капитанът несъмнено ще е възхитен — каза Громов най-сериозно. — Особено ако му платим и за амортизацията на колата. Пак по държавни разценки. В счетоводството ще му обяснят нещата подробно, включително с индексацията на цените. Според мен след това капитан Журба с удоволствие ще почне да предоставя автомобила си за служебни цели.

Балаян пак щеше да се пукне от смях. Всъщност, като го гледаше, на човек също му се искаше да се разсмее от сърце.

Едва когато си тръгна от управлението, Громов се сети, че така и не му беше казал най-големия майтап.

На езика ибибо, разпространен в северните провинции на Ангола, където през 1976-а година Громов изпълняваше интернационалния си дълг, изразът „бала-яни“ означаваше „маймунски хуй“. Наистина щеше да е голям майтап, ако навремето бяха пратили Балаян поне за седмица-две в някой въстанически отряд.

 

 

За закуска Журба лакомо омете четири яйца със сланина и докато отопваше тигана с последните залци, се замисли за живота.

Откакто си беше намерил допълнителна работа, качеството на живота му се беше повишило значително.

Да живееш само на заплата винаги е трудно, а пък ако и навсякъде около тебе има палми, разголени мацки и цяло море всевъзможни напитки, става наистина непоносимо. По курортите им е весело само на курортистите и на онези, при които в крайна сметка попадат паричките им. Хотелите, казината, ресторантите, салоните за масаж, проститутките и наркотиците — всичко това е недостъпно за местните жители. И дългогодишното съществуване сред цялото това великолепие беше докарало Журба до пълна мизантропия, утежнена от хроничен гастрит.

Когато преди месец му предложиха да свърши една работа за групировката на местния престъпен бос Миня, Журба отговори, че трябвало сериозно да си помисли, въпреки че всъщност не се поколеба дори за минутка. И не сбърка. Само за кратичкото „да“ от страна на капитана господин Минин му даде толкова, че проблемът за бавенето на заплатите в милицията моментално мина на втори, ако не и на трети план.

На преден план обаче се очертаха по-сериозни проблеми.

Всичко започна с разследването на обстоятелствата около смъртта на някой си Сурин, който бе имал непредпазливостта да се удави извън чертите на града и бе открит със съвсем обезобразено лице. Отначало Журба, който ръководеше следствената група, получи нареждане да докладва на Миня за всички подробности по делото и той докладваше. После се наложи да се направят някои манипулации с резултатите от експертизата, да се нанесат някои поправки в протоколите — и това също беше направено както трябва. Но главните трудности бяха почнали вчера. След като говори по телефона с Милена, която беше надушила нещо за някакъв удавник — може би оня, Журба потърси съвет от Миня. Съветът му беше даден в категорична форма, която много приличаше на заповед:

„Запуши й устата на тая курва, капитане, завинаги. С Гога и Кузя аз ще си се оправя, обаче от тая слушалка ни отърваваш ти, лично. Тя е твой човек, значи ти отговаряш за нея“.

Опитите да откаже не доведоха до нищо. Миня каза само, че за информацията е готов да плати хиляда долара, а за Милена — три. И че никой не е карал Журба насила да се включи, така че ако почне да се опъва, парите ще отидат при трето лице. И Журба ще остане без работа — без никаква работа.

„Просто ще си лежиш с ръцете на гърдите и ще гледаш тавана — поясни Миня. — Няма да имаш никакви грижи, ще ги поемат роднините и близките ти. Какви грижи ли? Не ме ли разбра, капитане? Да се направи погребение като хората не е проста работа“.

Журба не искаше да лежи с ръце на гърдите и да чака да го заровят. Напротив, стана дори прекалено активен и енергичен. Щом трябва, значи трябва. Беше убивал и преди. Не може да се каже, че беше професионалист, обаче оная тъпа кучка, Милена, дори не можа да писне, удави я като кученце. Обаче вместо да си седне на д-то и да се радва, че е свършил всичко; Журба реши да поразрови около Милена. Изобщо не беше сложно да разбере къде е живяла и когато научи името и на другата курва, някоя си Лиля, и разбра, че на сутринта прокуратурата ще я разпитва във връзка със смъртта на гражданката Виткова, много се разтревожи. Като лами бе — отсечеш й едната глава, изниква й друга. Направо хидра на проституцията. А и жените, особено като живеят заедно и при това са колежки, така да се каже, нямат никакви тайни една от друга. Журба знаеше, че е точно така, затова въздъхна тежко и отиде пред хотел „Бриз“. Казаха му, че Лиля тъкмо се е качила горе с клиент, и докато двамката сигурно се онождаха, Журба седеше в колата си и чакаше. Пропускът си беше лично негов и трябваше да си поправи грешката. Собственоръчно. Без пари. На доброволни начала, така да се каже.

Още преди да излезе от къщи, Журба вече знаеше какво ще направи. За осъществяването на плана му трябваха само брезентови ръкавици и една струна от китарата. Не искаше да дави и тази — това вече щеше да изглежда подозрително. Виж, да се направи на серийния убиец, от който цял Сочи беше изтръпнал, беше хитро. Журба обмисли всичко до най-малката подробност и беше сто процента сигурен в успеха на начинанието си. И чак когато яко пийналата Лиля стъпи на стълбището пред хотела, си спомни, че не се беше сетил да вземе презерватив. Така че се наложи да я изнасили натюр — и на късмет. Това беше единственият спомен, който го тревожеше сега.

И все пак не можеше да се каже, че е съвсем неприятен. Дори напротив — щом Журба си помислеше как трепкаше и се люшкаше под него покорното безжизнено тяло, колко примамливо се белееше в тъмнината, подвластно единствено на него, тутакси му се дощяваше отново да изживее тези вълнуващи мигове.

Облиза мазнината и яйцата от устните си и погледна жена си, която настървено търкаше мивката. Беше яка и жилеста, със сурови, почти мъжки черти, и не ставаше за ролята на безропотна жертва. И все пак Журба помисли дали да не си опита късмета. Понеже нали винаги можеш да затвориш очи и да си представиш, че под тебе не е отдавна изстиналата ти жена, ами нещо по-така, по-интересничко. Това е от полза за всички съпрузи все пак. Журба не знаеше как е с другите, но специално в неговия случай при тоя номер и тъпчеше по-яко, и му ставаше така, че направо дупки да пробиваш в бетон — с диаметър 39.2 мм.

Журба впери поглед в кльощавия задник на жена си под избелялата басмена домашна рокля и невинно попита:

— Какво си се напушила от толкова рано? С гъза нагоре ли стана?

Жена му се извъртя към него — газът й опря в мивката.

— Стига си се правил на идиот!

— Защо, какво е станало? — направи се той на учуден.

— Ще ми ходи той не знам къде си по нощите, а после ще ме пита какво било станало! — Тя се палеше лесно и тогава гласът й почваше да прилича на електрическа бормашинка, чието моторче всеки момент ще изгори.

— Ти случайно да не си забравила къде работя? — попита строго Журба и придаде на лицето си съответното изражение.

— Ха, ще забравя! Само курви и пияници! Не се търпи вече!

Лицето й се смръщи грозно, както винаги, когато се правеше, че ей сегичка ще се разплаче. Доколкото помнеше Журба обаче, беше плакала само веднъж, поне пред него, когато една вечер, пиян, той изпусна служебния си „Макаров“ в новата финландска тоалетна чиния, която тъщата им беше донесла от Черновци, и тя се пръсна на парчета.

Спомни си една статия, която беше чел наскоро — в нея се твърдеше, че хуморът помага да се преодолеят всички житейски неприятности — и каза примирително:

— Стига си вряскала де. Дай по-добре да ти кажа един виц. Значи една жена е недоволна от мъжа си, че не го вдига, и му вика: „Ще ме спукаш!“. „От ебане ли?“ — пита той. „Не бе, от смях“.

— Да бе, да — язвително процеди жена му. — Само за това мислиш, коцкар с коцкар. — И сложи ръце на кръста си, и премина към вече съвсем пронизителна интонация: — Ти само да ми донесеш някоя зараза, посмей само! Веднага се развеждам и те изхвърлям!

Кофти беше, че му напомни за разни венерически болести. Журба се навъси, бавно се надигна от стола и заповяда:

— Затваряй си мръсната зурла!

— Каквооо?! Я се виж в огледалото бе, свиня такава!

Можеше да продължава до безкрай в същия дух, а нервите на капитана не бяха от желязо, особено напоследък. Той замахна и й лепна такъв шамар, че тя излетя в антрето заедно с една поличка за разни джунджурийки, за която опита да се хване.

Журба прекрачи жена си, която изнемощяло се гърчеше на пода, и излезе, като не забрави да тресне вратата с всичка сила.

„Голяма гад, ей — мислеше си тъжно, докато караше морковено керемиденото жигули с непозволена скорост. — Ама вечно ще ми развали настроението още от сутринта. Е как при това положение да се бориш ефективно с престъпността!“

 

 

Настроението му се развали още повече към обяд, когато усети приближаването на киселините — почваха да го ядат отвътре като гадно предчувствие.

Едновременно с гастрита се обади и началникът на управлението — повика го, за да му каже, че от момента е на разпореждане на някакво столично конте с джинси.

— Слушам — изсумтя неентусиазирано Журба и добави наум: „Еба ти късмета, да се таковам в таковата! Само ФСС ми липсваше! Какво значи това — да му оказвам съдействие във всичко? Да му бърша задника ли?“

Контето се представи като Громов, на което Журба отговори с неангажирано свиване на рамене. Името му изобщо не го интересуваше. Както и самият Громов впрочем.

— Задълго ли сте при нас? — попита Журба. Мъчеше се да стъпва нормално. Той всъщност не беше дюстабанлия, беше си счупил краката още на младини, когато скочи от третия етаж — преследваше един крадец. Беше голямо геройство, обаче после костите зарастваха много дълго и както стана ясно, след като му свалиха гипса, бяха зараснали накриво. Журба отдавна беше престанал да се гордее с подвига си, обаче все още се притесняваше от походката си. Е, всеки си плаща за грешките на младостта.

— Засега не знам колко точно — отвърна Громов и изостана половин крачка. — Зависи от най-различни обстоятелства.

„Много обичат тия от ФСС да се правят на загадъчни — сърдито си помисли Журба. — Държавна тайна, та държавна тайна. Решил си да си оплакнеш задника в Черно море, уж си в командировка, това са ти обстоятелствата“.

Гласът му не беше кой знае колко по-дружелюбен от мислите му:

— И какви са плановете за днес? Имам много работа.

— Ще се наложи да я отложите до по-добри времена.

— Тоест? — Журба спря и го погледна през рамо.

Громов го побутна в гърба, за да тръгва, и каза:

— После ще говорим.

— Кога после?

Вече бяха слезли на първия етаж и Журба по навик понечи да тръгне към кабинета си, но го хванаха за рамото и го насочиха в противоположната посока — към изхода от сградата. Все едно беше арестуван, а не заместник-началник на следствения отдел.

Журба понечи да каже на Громов да не го пипа с мръсните си кагебейски ръце, обаче видя погледа му и се отказа. Никога не беше виждал толкова светли очи. И докато определяше точно цвета им, желанието му да нагруби майора се стопи.

— Помните ли удавника, у когото са намерени квитанции на името на Сурин, Вячеслав Игнатиевич? — попита Громов; уж го гледаше в очите, но погледът му като че ли минаваше през него.

— Естествено — навъсено отвърна Журба. — Делото е прекратено, тялото е пратено в Москва за сметка на държавата. Нещастен случай, нищо особено.

Помисли да добави, че лично е ръководил разследването, но се отказа. И както се оказа, точно навреме.

— Грешите, Вячеслав Игнатиевич — усмихна се Громов с лявата половинка на устата си. — Делото е доста интересно. Върнато е за доразследване. При нас обаче. Сещате ли се какво означава това?

— Какво? — бързо попита Журба.

— Ами че нещата са сложни.

В това нямаше абсолютно никаква информация, но Журба кимна разбиращо.

— Аха. Значи така.

— Именно — потвърди Громов многозначително. Замръзналата му половин усмивка не вещаеше нищо добро. На никого. — Искам да ме откарате на мястото, където е бил открит трупът.

Журба вдигна рамене.

— Няма проблеми.

— Благодаря — отвърна Громов. В тона му нямаше и най-малкия намек за благодарност.

— Трябва обаче да свърша една работа и веднага идвам. Вие отидете при колата. — Журба махна към вратата. — Червена жигула, шестица. Номерът е…

— Знам. Знам и номера на колата ви, и че не е точно червена. Но ще излезем заедно. Така е по-сигурно.

Журба съжали, че досега се беше стискал за мобилен телефон. Това, че не беше почнал да пуши вносни цигари, беше правилно — нямаше смисъл колегите да се чудят откъде пари за тях. Едно мобилно телефонче обаче сега щеше да му е много полезно. Можеше да влезе в клозета и да се обади оттам на Минин, че има вероятност да се осере. Не в буквалния смисъл, разбира се — гастритът вече не му беше главният проблем.

— Веднага ли тръгваме? — попита Журба, все едно няколко секунди забавяне можеха да променят нещо.

— Веднага — каза Громов. — Взел съм всичко. — И кимна към малката, но очевидно тежка чанта в ръката си.

„Оръжие носи — помисли Журба. — Горещо е за сако, а пък дори идиотите от ФСС няма да си затъкнат пищова в джинсите посред бял ден“.

Излязоха от сградата и Журба присви очи — не беше ясно от слънцето ли, или от главоболието, което вече нападаше плоския му милиционерски тил.

 

 

Пътуването не беше от тези, след които остават приятни спомени. Журба беше изнервен, бъркаше при превключването на скоростите, бъркаше и при отговорите на въпросите. И когато разбра, че всъщност не може да води смислен разговор, пусна любимата си касета и се направи, че слуша музика.

— Значи харесвате „Мурка“, Вячеслав Игнатиевич? — позасмя се Громов.

На Журба не му се говореше за музикалните му вкусове, така че опипа тила си толкова внимателно, сякаш очакваше да намери там цицина — главоболието му се засилваше по-бързо дори от жегата навън — и предложи:

— Дай да минем на „ти“, майоре.

— Никакви възражения, капитане — отвърна Громов; гледаше асфалта пред колата. — Всъщност съм на „вие“ само със старшите по звание и с хората, които не ми харесват.

— Ще рече, аз ви харесвам, така ли? — Журба се опита да се отпусне и дори май мъничко успя.

Громов мълчеше, все едно обмисляше какво да отговори. Но както стана ясно след малко, просто бе слушал следващата песен, защото изведнъж ни в клин, ни в ръкав каза:

— А бе не мога да разбера защо всички тия песни са все от името на бандитите. Що за привилегии! Една песен не съм чул от името на милиционер. В смисъл: невинен съм, но загазих, прости ми, мила мамо. — И погледна Журба. — Все пак и вас ви вкарват в затвора, в специални лагери. Защо нямате песни?

— Ха, песни! — изръмжа Журба. — И за какво?

Громов като че ли прие това за истински въпрос.

— Как така за какво? Ето ви например една тема, подарявам ви я. Една немощна милиционерска майчица прехвърля на сина си храна и някоя дрешка през бодливата тел, синът й влиза в полосата, а мръсникът часови го прострелва. Няма ли да стане хубава песен, а?

На това Журба имаше един-единствен отговор: „Разкарай ми се от главата, чекистче гадно“, но го преглътна и изсумтя:

— Трябва да заредя. Бензинът свършва, да му таковам таковата.

— И как ще му таковате таковата?

— К’во? — не го разбра Журба.

— На бензина. Как ще му таковате таковата.

Журба пак си опипа тила, но не можа да измисли достоен отговор. Зави към бензиностанцията и спря толкова рязко, че чак си блъсна гърдите във волана. Спътникът му, колкото и да е странно, почти не се люшна, а дори не си беше сложил колана, и Журба, кой знае защо, го хвана още повече яд на него. Той извади от джоба си десет стотачки, стегнати със зелено ластиче, смъкна го небрежно и го хвърли през прозореца. После стисна банкнотите — не искаше майорът да забележи, че ръцете му треперят.

Но ако в този момент се беше обърнал към Громов и беше видял как го гледа, пръстите му може би щяха самички да спрат да треперят и да замръзнат като посред люта зима. Журба обаче не гледаше майора, така че успя без проблеми да подаде най-горната банкнота на служителя на бензиностанцията.

— Много път ли има още? — попита Громов, когато жигулито пак излезе на шосето, като в последния момент успя да се измъкне изпод радиатора на един гневно ревящ камион.

— А, не, близо е. — Лявото предно колело попадна в дупка и главата на Журба насмалко да се натресе в тавана.

— Лоши са ви пътищата — съчувствено каза Громов.

— Добри са си те, ама…

Което означаваше: „Пътниците ни са скапани“.

Журба обаче не го каза. И изобщо не каза нито дума повече, докато не спряха.

— По-нататък е пеша — каза той, след като спря на една настлана с чакъл площадка. — До морето не може да се стигне с кола. Може да минем покрай реката — лете пресъхва, — обаче не ми се ще да си разбия жигулката из камънаците. — Журба слезе и нежно потупа предния капак — и за да види колко е загрял двигателят, разбира се.

— Пеша — пеша — съгласи се Громов и преметна чантата си през рамо. — Води, водачо.

— И за к’во я влачиш тая чанта в тая жега? — попита Журба и заслиза по стръмната, бялнала се в тревата чакълеста пътечка.

— Моя си е, нося си я — каза Громов зад гърба му. — В нея ми е арсеналът, впрочем.

Журба не успя да се хване за клонката, към която тъкмо посягаше, за да запази равновесие, и падна на една страна в бодливите храсталаци — доста неграциозно, по задник.

— В Сочи има ли цирк? — Громов невъзмутимо го чакаше да се измъкне от трънака.

— Има — отвърна Журба и си пое дъх — нажежен като въздуха. — Защо? — И погледна Громов с подозрение, за да види дали не му се подиграва.

Громов беше олицетворение на сериозността.

— А театър?

— И театър имаме. — Журба пак тръгна надолу, но поспря, за да отупа прашните си крачоли. — Идват какви ли не артисти, на гастроли.

— Да, много добри артисти имаме — каза Громов все така сериозно. — Обаче цирковите взеха да свършват. Особено клоуните.

И след това малко странно изявление изпревари Журба и стъпи на брега пръв.

Морето сияеше под слънцето. Скалите, в които беше намерен удавникът, изглеждаха почти черни на фона му.

— Натам — изсумтя Журба и тръгна към тях.

— Ще ида сам. — Громов го хвана за лакътя и го спря, вежливо, но твърдо. — Ти си почини, капитане. На сянка най-добре.

— Защо?

— Нещо ми се струваш пребледнял.

— Нищо ми няма — обидено каза Журба.

Но Громов все едно не го чу. Вече вървеше към вълните и изобщо не се обърна. Сякаш беше изцяло погълнат от някаква цел, известна единствено на него. Мина покрай прибоя, после спря, после тръгна да се връща. Журба седеше на един камък и тъкмо се канеше наистина да му подремне, когато Громов рязко спря, клекна, взе нещо и бързо го прибра в чантата, като при това обърна гръб на милиционера, та да не може да види какво е.

Всъщност какво ли беше? И от къде на къде ФСС се интересуваше толкова много от един удавник? Впрочем, както вече се досещаше Журба, покойният беше забъркан в нещо опасно — не току-така Миня държеше всичко да остане в най-дълбока тайна.

И щом си помисли за това, пак се сети за така и некупения мобилен телефон. Триста минути безплатни разговори на месец! Ами че за пет часа той можеше да съобщи толкова полезна информация, че още утре, дето се казва, да се пенсионира. Понеже информацията се купува, докато е още топла-топла, като гевреците. Ако можеше в момента да звънне на Миня и да му каже само две думички за странното поведение на тоя столичен тъпанар… Но нямаше начин да го направи. Никакъв.

Громов вече се връщаше. И се усмихваше доволно. Намигна на Журба и каза:

— Всичко е ажур, капитане!

— В смисъл? — Прозвуча много нащрек.

— Намерих каквото търсех. Вашите хора са подминали важна улика, много съществено свидетелство, но аз го открих.

— Откри го значи?

— Да… — Громов стигна до Журба, пусна чантата на земята и въздъхна удовлетворено. — Утре заминавам. Благодаря ти, че ми помогна. Ще те черпя едно.

— Какво?

— Ей, ама ти си бил голям терк! — засмя се Громов. — Каквото кажеш.

— Не бе. — Журба се намръщи. — Питам те какво си намерил. Каква улика?

— А, не, не питай! — отсече Громов. — Само едно ще ти кажа: някои хора ще се изненадат доста неприятно.

Журба не можеше да го види ясно, понеже морето зад Громов му блестеше в очите.

— Неприятно значи? — тъпо повтори той.

— Да, много неприятно.

И без да доразкопчава ризата си, Громов я смъкна през главата си, пусна я небрежно на плажа и каза:

— Дай да се джурнем.

Беше широкоплещест, мускулест, без нито едно косъмче по гърдите. Журба машинално почеса гъстите косми под яката си и отвърна:

— Не. Имам работа. Наистина бързам.

— Ами тръгвай тогава.

— Да тръгвам ли? — недоверчиво попита Журба. — Сам?

— Ами да — каза Громов. — Моят работен ден свърши. Изпълних си задачата и сега мисля да се попека малко. Ти си върви в службата. — И за по-голяма нагледност махна към града. — Нали разбираш, приятел, такива командировки изпадат рядко. Ще си я оползотворя тук, на плажа.

Журба стана.

— Сигурен ли си, майоре? Да не стане така, че…

— Нищо няма да стане. Ще се прибера и сам довечера, не съм дете. Ако искаш, мини към осем. Аз съм в хотел „Бриз“, знаеш ли го?

— Естествено. — Журба нетърпеливо пристъпваше от крак на крак.

— Е, идеално. — Громов кимна. — Значи ще се видим довечера.

И без да изчака за отговор, обърна гръб на събеседника си и тръгна към морето, като си подсвиркваше нещо. Журба погледа намръщено след него, подритна чантата — беше подозрително тежка — и тръгна към стръмната пътека и оставената на шосето кола.