Сергей Донской
За цената на живота питай смъртта (6)

Глава 6
За едни рай, за други край

— Стигнахме — каза шофьорът, жилест мъжага с гъсти рижави бакенбарди. — Това е „Бриз“, миналата година го отвориха. Хубаво хотелче!

Громов подаде глава през отворения прозорец на лимоненожълтата волга и погледна с одобрение многоетажната разчупена сграда, извисяваща се над гъстата зеленина. На фона на синьото небе изглеждаше бяла като сняг.

— Колко ви дължа? — попита той, след като прибра главата си във вмирисаната на бензин и чесън кола.

— Нали казах! — напомни шофьорът с капризен тон. — Хилядарка.

— А аз да не би да съм казал, че съм съгласен? — Громов вдигна въпросително вежди.

Таксиджията се начумери.

— Ами… Мълчанието означава съгласие, нали така.

— Мълчанието означава мълчание и нищо друго. Някой например изтърси някоя глупост, а другият се прави, че не я е чул. От възпитание.

— Сега ще си плащаш ли, или ще си разправяме глупости? — Шофьорът демонстрира какви яки челюсти има, при което десният му бакенбард, обърнат към клиента, заподскача.

— Ти си по глупостите — засмя се Громов. — Че ти дължа хиляда рубли, за да ме докараш от Адлер в Сочи например.

— Някои курортисти — каза шофьорът, втренчен в мътното стъкло пред носа си — се правят на много важни. И после съжаляват. Тук е Сочи, ние си имаме свои закони и свои обичаи.

— Виж какво, приятел — въздъхна Громов. — В единия ми джоб ми е портфейлът, а в другия едно много интересно удостоверение. В кой джоб предпочиташ да бръкна?

Рижият бакенбард престана да подскача. След секунда собственикът му все пак каза:

— Пет стотачки.

— По принцип ти заработи точно четири и нито рубла повече — каза Громов, докато си вадеше портфейла. — Обаче ще ти дам и петата, понеже си ми симпатичен. На — и се дръж по-скромно, сухопътен пират такъв.

Взе си сака и слезе от колата. Волгата изръмжа възмутено, зави, като едва не отнесе едно кипарисче, и изчезна. Громов тръгна по широките стълби към входа на хотела.

С костюм — нямаше време да се преоблече след сутрешната аудиенция на Лубянка — се чувстваше малко сковано сред лекомислено облечените курортисти. Преобладаващото мнозинство мъже в просторното фоайе бяха по къси панталони, фланелки и сандали на бос крак. Модерният спортен стил подмладяваше дори най-възрастните, но да приличат на истински атлети на повечето им пречеха и бирените коремчета, и кльощавите крачета с изпъкнали колене. Жените, без оглед на възрастта и телосложението, носеха по-малко парцалки и от балерини на сцена. Всяка се стремеше да порази въображението на околните: коя с голите си луничави рамене, коя с мержелеещи се под тънкия плат попровиснали млечни жлези, коя със задник, който едва се побираше в тесните шорти. И всички курортисти гледаха с известно недоумение случайно попадналия на този бал-маскарад официален костюм.

На Громов му се искаше по-скоро да слезе от сцената. Още повече че не обичаше маскарадите.

След кратки преговори на рецепцията му предложиха да си избере която стая си иска и той реши да отседне в 713-а, където съвсем доскоро беше живял гражданинът Болосов. Това не му даваше никакви предимства, разбира се, но все трябваше да почне отнякъде и той реши да почне оттам.

Изненадващо, но стаята му хареса. Голям хладилник, който на практика нямаше с какво да пълни, нови мебели, телевизор, който най-прилежно показваше всички налични в природата цветове освен синия. След като погледа две-три минути една непринудено почесваща се водеща на младежка програма, Громов си съблече костюма и влезе в банята.

Скоро, освежен след душа, гладко избръснат и надлежно сресан, той стоеше на балкона, обут в удобни сини джинси, пушеше и гледаше прострелия се под него плаж.

Слънцето вече клонеше към залез. Малки тъмни като мравки мъжки фигури извличаха на брега надувни банани, джетове и ски — вече беше късно и нямаше желаещи да се возят — и си прибираха инвентара в ламаринен павилион, украсен с изображението на Мики Маус, който поне отдалече много приличаше на свирепа хималайска мечка. Пак тук почиващите влачеха плажните си чадъри и дървените скари, с чиято помощ стоически бяха успели да изкарат още един ден от отпуската си на плажа.

Громов отдавна не беше идвал на Черно море — но пък и нещата не се бяха променили кой знае колко. Основното нововъведение беше почти пълната липса на крещящи голишарчета. Затова пък на плажа се бяха появили десетки еманципирани амазонки и предизвикателно разнасяха намазаните си с крем цици. „Това, че свалиха горнищата, не е чак толкова зле — реши Громов след кратък размисъл. — Жалко обаче, че вече не се носят фереджета. На някои щяха да им отиват“.

В този момент вниманието му беше привлечено от стройна женска фигура, изящно подчертана от тъничките лентички на белия бански. Почерняла, руса, тя изпъкваше сред всички.

Беше с набит мъжага с походка на дюстабанлия и полегати рамене на бивш борец. Красавицата и звярът — все едно точно за тези двамата беше измислено.

Двамата стигнаха до тъмносивия вълнолом, който се издаваше в морето на стотина метра, и тръгнаха по него. Момичето току изоставаше, после настигаше спътника си; уж вървеше с него, но все пак се държеше някак настрана. На края на вълнолома двамата спряха на кейчето; вече почти не се виждаха на фона на сияещото от слънчевите лъчи море.

Громов запали втора цигара. Двойката не се появяваше. „Къпят се“ — помисли той. А може и не само да се къпеха, щом бяха решили да се уединят толкова далече. Пушекът изведнъж му загорча. Наистина всичко нагарча, когато гледаш някоя красива девойка и се сещаш, че вече си минал четирийсетака.

Май трябваше да си вземе още един душ — студен. И тъкмо да влезе, видя по вълнолома да се връща кривокракият — сам, без момичето с белия бански. С опитното си око Громов дори отдалече прецени, че непознатият върви прекалено бързо за обикновена разходка и прекалено бавно, за да отива някъде по работа. Така ходят хората, които бързат, но не искат да привличат внимание. А стройната блондинка я нямаше — все едно че му се беше привидяла.

— По дяволите!

Громов грабна ризата си от стола и изскочи от стаята.

Ако кривокракият наистина беше удавил момичето, вече беше късно да тича да го спасява. Ако пък си беше жива и здрава, нямаше смисъл да тича натам. Но Громов не вярваше, че някога ще я види пак — в смисъл жива. Прекалено често беше виждал как се държат убийци, току-що ликвидирали жертвата си. И почти не се съмняваше, че обектът — тоест кривокракият — напуска мястото на престъпление.

Без да чака някой от двата бавни хотелски асансьора, създадени сякаш нарочно, за да лазят по нервите на бързащите, Громов хукна надолу по стълбите — взимаше десетте стъпала от площадка до площадка на три скока. На четвъртия етаж насмалко не блъсна един младеж, прегърнал огромна диня. Младежът успя да се дръпне към стената, но изтърва динята. Млясъкът от пръсването й на плочките настигна Громов вече на следващата площадка. Докато си помисли да се обърне и да се извини, стълбището свърши.

Той си пое дъх, закопча две-три копчета на набързо навлечената риза, бутна вратата, мина през фоайето и излезе от хотела, като се мъчеше да изглежда безгрижен, дори отегчен.

От плажа към хотела водеха две алеи — минаваха от двете страни на сградата. Громов реши да не слиза надолу, а да изчака мъжа тук.

Защо ли? Беше въпрос на интуиция. До съвсем скоро в хотел „Бриз“ беше живял човек, убит вероятно защото по телосложение приличаше на Аркадий Сурин. Сега Громов — поне така предполагаше — случайно беше станал свидетел на още едно убийство. И в двата случая жертвите бяха удавени — в първия със сигурност. Нима това не стигаше да се заинтересува кой е подозрителният непознат?

Същият се появи след пет-шест минути, пиеше биричка от запотено шише. Беше толкова космат, че приличаше на маймуна, облечена за майтап в човешки дрехи. И походката му беше като на маймуна. Единствено окосмяването на главата не отговаряше на общия му облик. Защото космати мъже на този свят много, но плешиви маймуни май досега не са известни на науката.

Громов тръгна след непознатия, който зави към паркинга. За щастие не му се наложи спешно да търси кола, за да го преследва — кривокракият очевидно беше дошъл на плажа пеша и пак пеша си отиваше.

Кривокракият вървеше по сенчестата страна на улиците, от време на време спираше пред някоя витрина, един път даже промени маршрута си на сто и осемдесет градуса. Громов обаче беше готов за такива маневри и номерът не мина. Всичко свърши, когато непознатият излока още една бира под един чинар, оригна се удовлетворено, после зави зад ъгъла — и там пътешествието му свърши.

РУМВР — така пишеше на табелата на сградата, в която влезе. Отдолу съкращението беше разшифровано, без особена нужда обаче — милиционерските управления са си милиционерски управления и в Сочи, и в Африка.

Громов мина небрежно покрай сградата. Чудеше се какво става. Да не би непознатият да беше дошъл да се предаде доброволно и да направи самопризнания? Да бе, ще дойде тоя кривокракият да прави самопризнания! Още повече че на влизане се ръкува с един лейтенант, който скучаеше до патрулната кола. Непознатият работеше тук, при това и след работно време — Громов си погледна часовника. И при този ненормиран работен ден явно не само можеше да удави някоя хубавица, но и да започне разследването на смъртта й. Хем удобно, хем без проблеми. В смисъл — сам си пия, сам не си плащам.

„С чуждата пита — помен“ — уточни Громов, докато отминаваше. Беше си посъбрал информация за размисъл за поне най-близко бъдеще. Сега оставаше да намери някой свестен ресторант и да се погрижи за хляба насъщен.

 

 

Дежурната администраторка, изрусена блондинка, която в зависимост от настроението си можеше да изглежда ту на трийсет, ту към петдесетте, прие появата на Громов без особено въодушевление, но и без явно неудоволствие. Когато се уединиха в служебния й офис, изглеждаше към трийсет и пет. Длъжността и възрастта й я задължаваха да изглежда добре. А прозрачната й бяла блузка — да носи сутиен, което в този курортен град изглеждаше почти екстравагантно.

— Пред входа има кола на „Бърза помощ“ и микробус на милицията — каза дружелюбно Громов. — Станало ли е нещо?

— За вашата служба нали няма никакви тайни — отвърна тя и много сполучливо копира усмивката на Мона Лиза.

Громов й прибави наум още пет годинки и отвърна с не по-малко загадъчна усмивка:

— Приемете го като любопитство на най-обикновен курортист.

— При това положение нямам право да обсъждам с вас такива теми. — Сега не само устните, но и очите й се усмихваха.

Громов помисли да отвърне с шега, но навреме си спомни каква е причината да е в този офис и нахлузи на лицето си каменното изражение, с което често бе принуден да контактува дори с хора, които му бяха симпатични.

— Аз обаче имам право да обсъждам с вас всички теми, които ме интересуват. Разбрахте ме, нали?

Тя веднага забеляза промяната в поведението му и тутакси стана съвсем сериозна.

— Да.

— Идеално. — Громов мръдна крайчеца на устните си, за да покаже на събеседничката си, че одобрява схватливостта й. — Е, какво стана тук, докато се разхождах из центъра и се запознавах с достойнствата на тукашната кухня?

Администраторката се облегна на стола и скръсти ръце на бюста си.

— Тук — имам предвид хотела — не е станало абсолютно нищо. На плажа обаче е намерена удавница.

— При вълнолома ли? — бързо попита Громов.

— Че откъде да знам? — Администраторката разпери ръце. — Откъде да знам кой се е удавил, къде точно и как? Ако е някой от гостите ни, ще ми съобщят възможно най-бързо. Но засега едва ли ще мога да ви помогна с нещо. Така че довиждане.

— И все пак аз имам някои въпроси към вас. — Громов машинално извади цигарите от джоба си, но веднага ги прибра, понеже не обичаше да моли за каквито и да било разрешения. Едно е да задаваш въпроси по служба, съвсем друго — да питаш може ли да запалиш.

— Ами задавайте си въпросите. — Не беше казано много любезно.

— Ще се огранича с два-три — каза Громов примирително. — Все пак всичко зависи от отговорите.

Тя вдигна рамене.

— Значи ще се постарая да са изчерпателни. За да не ви губя скъпоценното време.

Громов не обърна внимание на сарказма й. Интересуваше го информацията, а не променливото като времето женско настроение.

— Има ли сред гостите на хотела стройна млада блондинка? — попита той безстрастно.

Подчертано хлътналите под високите скули страни на администраторката като че ли хлътнаха още повече. Тя също се изрусяваше все пак и също се мислеше за достатъчно стройна. Събеседникът й обаче се интересуваше от млада блондинка и това не й беше много приятно.

— Стройните и младите с лопата да ги ринеш тук през лятото — каза тя кисело. Човек можеше да си помисли, че говори за хлебарки, които не можеш да довършиш с никаква отрова.

— Носи бял бански — уточни Громов. — Такъв, нали разбирате… — Запъна се, не знаеше как да опише банския, за да не изглежда като похотлив развратник.

— Прекалено смел? — подсказа му тя.

— Именно — съгласи се Громов с облекчение. — Дори храбър, така да се каже.

— Откровен?

— Да. Наистина откровен.

— И фигурата й е разкошна, така ли?

— Ами… — Громов пак се запъна. Да хвалиш фигурата на една жена пред друга си е опасна работа. Като нищо събеседничката ти може от съюзничка да ти стане зложелателка. При което изобщо не можеш да я накараш да си отвори устата до края на сезона без специални средства. — Фигура като фигура — изсумтя той и се изкашля, за да спечели време. — Спортна.

Въпреки наистина уклончивия му отговор очите на администраторката потъмняха като изтъркани монети, а устните й се свиха неодобрително и от двете им страни се появиха десетки невидими до момента бръчици.

— Слава богу, сред гостите на хотел „Бриз“ няма такива лица — твърдо заяви тя.

— Сигурна ли сте? — Громов понечи да стане, но буквално се тръшна на стола, когато чу продължението:

— Има една тука, от ония, понякога идва на плажа с бял бански и на мъжете ще им изтекат очите. То като си покажеш задника пред всички…

— Не задникът е важен в случая. — Громов пак се изкашля, без особена нужда впрочем, също като преди малко. — Какво друго можете да ми кажете за външността на въпросното момиче?

— Височка, косата й не е нещо особено, обаче е много добре мелирана…

— Тоест?

— Тоест изрусена на кичури — точно като тези, които толкова са ви заинтересували — отвърна администраторката язвително. — Та тази колгърл, или по-просто казано, тази курва, се казва Мила. Е, измислила си е по-ефектно именце — Милена.

— Днес идвала ли е тук? — Въпросът на Громов прозвуча по-високо, отколкото му се искаше.

— Нямам представа.

— Сигурна ли сте, че не сте я виждали днес?

— Не. Не съм сигурна. Може просто да не съм й обърнала внимание. Проститутките, които се навъртат около хотела, изобщо не ме интересуват. С тях си се занимават милиционерите и венеролозите. — Администраторката стисна презрително устни, от което към облика й се добавиха още няколко бръчици, което пък изобщо не я направи по-хубава, да не говорим за по-млада.

— А вие? — внимателно попита Громов.

— Аз не общувам с такива. Моята работа е да посрещам и изпращам гостите, солидни хора, които изобщо не се занимават с… с…

Гласът й беше пълен с негодувание, но дори някой първокурсник в милиционерското училище не би повярвал на думите й. Всеизвестно е, че персоналът по хотелите печели именно от проститутките. И обстоятелството, че издържаните от тях по принцип мразят издържащите ги, не променя нищо.

— Ще се наложи да си поприпомните днешния ден — въздъхна Громов.

— Смяната ми свършва в осем — капризно заяви администраторката.

— Това изобщо не ме интересува. Както и това колко ви бутат проститутките, за да ги пускате без проблеми в хотела. — За по-голяма нагледност Громов изписа на лицето си абсолютна скука и след кратичка пауза хвърли към събеседничката си светкавичен оглед, все едно я прострелваше от упор. — По-добре ми кажете в колко часа дойде Милена днес.

— Ъъъ… Към пет.

— И в колко си тръгна?

— Точно в шест. Тъкмо съобщаваха точното време по радиото.

— В коя стая се качи? При кого?

— Не знам. — Администраторката вече наистина се обърка. — Тя не ми казва. Напоследък ходеше на четвърти етаж, само това знам.

— Кой е на дежурство там? — Громов не откъсваше очите си от нейните, знаеше, че ако отслаби натиска, тя пак ще почне да увърта. И то дори не от страх, а просто за да му противоречи. Жена, какво да я правиш.

— Вербицка. От обяд. До утре на обяд.

Каза го с явно облекчение. Все пак всички обичат да прехвърлят отговорността на чужд гръб.

Громов стана. Нямаше повече въпроси към тази жена, която през последните две минути на разговора им се беше снизала така, сякаш току-що бе разбрала, че вече е бабичка.

 

 

Преди да се качи на четвъртия етаж, Громов излезе от хотела и се присъедини към суетнята отвън. Път за коли към плажа нямаше, така че всичко ставаше на площадката пред хотела. Освен милиционерите и екипа на бърза помощ пред входа се бяха събрали цял куп зяпачи — говореха тихо въпреки възбудата, обзела всички при новината, че някой е умрял. Тъкмо качваха носилката с трупа, увит в черен найлон, от плажа и ако не бяха милиционерите, зяпачите щяха направо да се лепнат за нея. Все пак мнозина стояха по-настрана и гледаха с широко отворени очи.

Докато натикваха носилката в линейката, ръката на удавницата се изхлузи изпод найлона, но не увисна към земята, а остана да стърчи хоризонтално, което пречеше на потните санитари да натоварят мъртвата. Единият изруга сърдито и почна да връзва ръката за носилката с някакъв невероятно мръсен бинт.

Двама милиционери — цивилни — клечаха малко встрани и оглеждаха един найлонов, плик, вероятно принадлежал на удавницата. Единият вдигна нещо пред носа на другия, подсмихна се и попита:

— Искаш ли да ги пробваш?

Вторият бутна ръката му — първият държеше дамски бикини — и отвърна също уж на шега:

— Малки са ми. Отпред.

— Дай тогава да ги подарим на Зойка от паспортния отдел. Да ни направи едно стриптийзче.

— Бе тя и така ще направи каквото й кажем — заяви другият. — Обаче не и без водка.

— Без водка значи няма, а?

— Няма.

— А без гащи?

Остроумният милиционер изчака приятелят му да загрее шегичката, после и двамата се засмяха едновременно.

Ако кривокракият им колега беше с тях, може би също щеше да се засмее. Громов вече нямаше никакви съмнения, че убиецът е точно той и че на носилката е трупът на младата жена с белия бански. Всичко това наистина беше странно. Ченгетата и проститутките обикновено водеха мирно съвместно съществуване — симбиоза, изгодна и за двете страни. Едните покриват, другите донасят. Какво ли беше станало, за да наруши това равновесие?

Громов се приближи до двамата оперативни работници и без да дослуша вица, с който единият се мъчеше да разсмее другия, попита:

— Коя е починалата?

— Какво?… Махайте се оттук! — каза единият.

И даже стана, за да прогони Громов, но погледът му опря в разгърнатото под носа му удостоверение и той объркано подсмръкна. Носът му впрочем приличаше на възголям картоф, но пък мустаците, лепнати отдолу, бяха гъсти и черни като на породист грузинец.

Громов ги огледа подробно и каза:

— Чу какво попитах. Кое е това момиче?

— Проститутка — докладва вторият, вече се беше изправил и той. Не знаеше какво да прави с бикините и ги местеше от ръка в ръка.

— Милена ли е? — попита Громов, без да ги гледа, за да не избухне. Гледаше тъмносиньото вечерно небе с розовите облаци и не можеше да определи какво е — дали купол на вселенския храм, или шапитото на чудовищен цирк. — Милена ли е? — повтори Громов малко по-високо, за да извади обърканите милиционери от ступора им.

— Тъй вярно — отвърна вече поокопитилият се ценител на дамско бельо. — По паспорт — Людмила Борисовна Виткова. Това й е името… беше де.

— Лекар прегледа ли я? — Громов адресира и този въпрос към небето, но му отговори попресипнал милиционерски глас, който нямаше нищо общо с висините:

— Да. Обаче той вече тръгна. На Приморска са застреляли трима, сериозен случай. И началниците отидоха там, и прокуратурата.

— А вас са ви оставили да се оправяте тук — уточни Громов.

— Ами… оправяме се — кой знае защо, някак виновно каза приказливият оперативник и разпери ръце.

Громов погледна лъскавите бикини в едната от тях и се подсмихна.

— Установявате номера на бельото на покойната, така ли?

Лицето на милиционера стана червено — почти с цвета на залеза.

— Ами ние… — почна той, но Громов само махна с ръка и тръгна към хотела. Нямаше никакъв смисъл да чака смислен отговор от тези двамата.

Качи се с асансьора на четвъртия етаж, отиде до бюрото на дежурната и без да й се представя, небрежно размаха удостоверението си. После й предложи да седнат на канапето в мъничкото сумрачно фоайе. Освен канапето там имаше и огромен фикус в протекло каче. Това беше малка професионална хитрост — когато човек не е на работното си място, с което е свикнал и откъдето дори може да командва, се чувства несигурен и му е по-трудно да лъже. Защото Громов изобщо не се съмняваше, че дежурната ще се опита да го излъже. Пискливият й глас, стиснатите устни, хитрите черни очички на мургавото й лице му говореха много. Такива хора бяха предпазливи, подозрителни и затворени. И въпреки че сигурно получаваше по нещичко от проститутките, дежурната щеше да отрича до последно, уплашена и за работата, и за репутацията си. Трябваше да подходи по-твърдо.

— Значи така, гражданко Вербицка — многозначително почна Громов и закрачи пред канапето. — Как върви търговията с човешка плът?

— К’во? — Ченето на дежурната увисна.

— Имаме сигнал. — Той извади от задния джоб на джинсите си сгънат на четири лист, показа й го, без да го разгъва, и го прибра.

— Си… сигнал? — Вербицка доста трудно успя да раздвижи долната си челюст и когато я върна в изходно положение, зъбите й изтракаха.

— Милена, тоест Людмила Борисовна Виткова — продължи Громов строго. — Познавате я. На кого я пуснахте днес и срещу каква сума? Отговаряйте кратко и ясно.

— Аз? Аз да съм я… пуснала?

Дежурната се опита да стане, но Громов натисна кокалестото й рамо и зловещо каза:

— Вие, разбира се, кой друг. Обърнали сте хотела на бардак! Кои други работят с вас?

— Ама никой не работи с мен, пази боже! — Вербицка бързо се прекръсти отдясно наляво, после на обратно. — Те сами си мърсуват, какво общо имам аз?

— Сами значи? — Громов изхъмка недоверчиво.

— Сами, сами! Вмъкнат се, после се измъкнат, само шарят насам-натам, като вредни бактерии, прости ми, господи. Къде ще ги хвана аз, те са млади, пъргави…

— Ще проверим, гражданко Вербицка, ще проверим — не е сложно. Кажете сега при кого беше Милена Виткова днес от седемнайсет до осемнайсет часа?

— При онзи от четиристотин и четвърта. Обаче той си замина.

— Замина си? — Громов сви вежди в подчертано съмнение. — Как така си замина?

— Ами замина си, плати си човекът и си замина. Нищо счупено няма, вярно, чаршафите са малко мръснички, нито една кърпа не липсва…

— А чашите?

— И чашите са си там — потвърди Вербицка.

— Интересно — проточи Громов с онзи непредвещаващ нищо добро тон, който употребяват катаджиите, докато търсят повод да се заядат. — Чашите са си там, а гостът на хотела се изпарил. Е, нямате късмет, гражданко Вербицка. Били ли сте следствена впрочем?

— Ама как може!… — Дежурната се направи на обидена, но очичките й бяха нащрек. Дори приклещен в ъгъл плъх имаше какво да научи от тази жена.

— Значи не сте били — замислено каза Громов. — Е, значи ще бъдете. Като почнем да търсим този тайнствен гост на хотела из цялата страна, ще ви се наложи да поседите в следствения арест. Там човек си спомня всичко.

— Аз и без това помня всичко.

— И? — Громов заинтересувано вдигна вежда и седна на фотьойла, отделен от канапето с прашна празна масичка. — Какво по-точно помните?

Вербицка заговори бързо-бързо, не с две дори, а с цели три думи в секунда, като някой опитен дисководещ:

— Милка, Милена де, сама се събра с оня и ходеше при него. Той е от Ростов, представителен мъж, възпитан. А тя, безсрамницата му с безсрамница, всеки ден се влачи в хотела и си лови клиенти. Днеска например пак се уговори с оная другата да се срещнат тука и…

— Стоп! — Громов се наведе напред и цигарата в устните му така и остана незапалена. — Откъде знаете?

— Ами тя, Милка де, й се обади от моя телефон. — Дежурната кимна към бюрото си, та събеседникът й да може да се увери, че там наистина има телефон. — Викам й: „Не може, вече се плаща“, а тя знаете ли какво ми каза? „Няма да обеднееш от един телефон, дърто!“ Ама много нахална, мира няма от тия…

— За какво говориха? — прекъсна я Громов.

Тя превърна мургавото си чело в нещо подобно на смачкан лист оризова хартия и заговори по-бавно:

— Значи така… Отначало Милка се оплака на приятелката си, че й било притеснено, страх я било… После спомена някакъв рак…

— Рак ли? Болест?

— Не-не, морски, от тия кривите. Намекваше й нещо. Имала важен разговор с някакъв човек за тоя рак.

Громов разочаровано се облегна, щракна със запалката, издуха пушека в полумрака и попита:

— Още нещо?

— Нищо. Милка каза на Лилка, на приятелката си де: „Ще се срещнем в осем в бара“. И си тръгна. Ама как си върти задника — срамота! Гледам я и си викам: ти да ми беше дъщеря, хубавичко щях да те нашибам по дупето…

Громов си погледна часовника, стана и уточни:

— В осем? Да не бъркате нещо, гражданко Вербицка? Защото нали разбирате, това не ви е интервю за някой жълт вестник. Може да се наложи да отговаряте за думите си. Не бива да си измисляте нищо, не бива да правите никакви инсинуации… — Замълча многозначително и добави строго: — Давате си сметка за това, нали?

— Ин…? Инси…? — Дежурната се отказа от опитите си да повтори сложната чуждица и решително тръсна глава. — Давам си. Давам си много хубава сметка аз. Мене животът така ме е очукал, че…

И продължи тирадата си, като за всеки случай се направи на обидена — но старанията й в тази област бяха напразни: Громов вече не я гледаше, нито я слушаше. Дори й обърна гръб, изгубил всякакъв интерес към нея.

Дежурната си спомни за обещания й следствен арест и също стана. С получените от Милена двайсет рубли си беше купила от бюфета две шоколадчета и преди да дойде този сивоокият, замислено ги беше изяла и двете — много бяха сладки. Сега обаче в устата й горчеше.

Громов изчака точно десет секунди, после саркастично попита:

— И тази Лиля никога не сте я виждали и изобщо не знаете коя е, нали?

— Как така да не съм я виждала! — възкликна дежурната и възмутено, и с надежда в гласа. — И кътните й зъби знам на тая въртиопашка!

— Можете ли да я опишете?

— Нисичка, шавръклива. Със сини очи, ама косата й е черна. Отначало си мислех, че е перука. После, като я поогледах по-добре, видях, че си е нейната, хубава, лъскава. Говори пресипнало, като настинала.

— Всичко ли си спомнихте? — студено попита Громов.

Дежурната се стресна, после потвърди унило:

— Всичко.

— А сега го забравете.

И като я остави да стои като вцепенена, Громов тръгна към бара да намери синеоката Лиля с лъскавата черна коса. Нямаше време да се преоблече, но се надяваше, че ще успее да предразположи момичето и по джинси. Все пак важното е да намериш съответното ключе към женската душа, нали?

Онази, загадъчната.