Метаданни
Данни
- Серия
- ФСС. Руският 007
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Цену жизни спроси у смерти, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Иван Тотоманов, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Сергей Донской
Заглавие: За цената на живота питай смъртта
Преводач: Иван Тотоманов
Година на превод: 2005
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2005
Тип: роман
Националност: руска
Излязла от печат: 12.12.2005
Редактор: Ани Николова
ISBN: 954-585-671-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5080
История
- — Добавяне
Глава 14
Как се уреждат проблемите
Искрящият, пълен с невероятни цветове, вълшебни звуци и абсолютно неописуеми усещания свят се срина за по-малко от час, избледня и се сви до квадратурата на кабинета. Във вече изчезналия свят на алкалоидния бог Морфей Минин беше възторжен и лек като пухче. А в този, сивия и плоския, сътворен неизвестно от кого и неизвестно защо, му ставаше все по-страшно и по-гадно. Наслаждаваш си се на триизмерни изображения и на стереофонични звуци — и изведнъж те будят и ти показват черно-бели филми, въпреки че изобщо не искаш да ги гледаш. Адски гадно.
Минин се надигна тежко от дивана и изгледа с омраза звънящия мобифон: имаше няколко и редовно ги изключваше, но този — никога. Беше му го дал Зубан с предупреждението, че трябва да имат връзка по всяко време — когато Минин беше такъв идиот, че се съгласи да му свърши работа, без да подозира, че основната печалба от нея ще са само неприятности.
— Да — прегракнало каза Минин.
Зубан беше естествено, кой друг да се обади по този телефон. След „коронясването“ си преди година в Ташкент Зубан имаше право да търси Минин по всяко време и навсякъде — и посред нощ да го събуди, и да го вдигне от клозета, ако реши, че се налага. И Минин — дори да не си беше обърсал задника още — беше длъжен да говори мило и с уважение.
— Много се радвам да те чуя, Зубан — каза сега Миня и дори се усмихна, макар че нямаше кой да види усмивката му и да я оцени.
Събеседникът му не изказа ответна радост. Вместо това като за начало се заоплаква колко трудно било напоследък, повъздиша, че няма вече единство в криминалните среди като навремето, попита как е хавата в Сочи.
— Някой да те притиска? — попита уж между другото. — Да ти трябва съвет? Или помощ?
— Не, благодаря — отвърна Минин с достойнство. — Сам си решавам проблемите. И навреме. В момента нямам никакви проблеми.
— Браво, браво — одобри Зубан. — Ти си модерен пич, енергичен, вървиш в крак с времето, току-виж си станал честен бизнесмен скоро… — Последва многозначителна пауза, след което разговорът кривна в съвсем неочаквана посока. — Аз обаче съм от старото поколение и си имам проблеми, да… — И въздъхна тъжно.
Минин уж знаеше любимата шегичка на Зубан — че колкото по-малко знаеш, толкова по-лесно мреш, обаче въпреки това клъвна. Е, друго си е да ти се оплаква някой от големите шефове като на пръв приятел, нали. И Минин попита автоматично:
— Какви проблеми?
И щом го каза, изстина. Долепеният до ухото му телефон обаче се позасмя доволно:
— Ами различни. Първо, касата е празна, никой не внася… Ти си сменяш колите през ден, а аз си чукам главата откъде да намеря средства например. Много пари трябват, приятелю — и за прибраните, и за адвокатите, и за други някои неща. — Зубан говореше бавно, тъчеше фразите си като паяжина, в която като нищо можеш да се оплетеш, особено ако си от любопитковците. — Така че ме разбираш, Миня, не си вчерашен, лежал си, знаеш как е. И законите и правилата знаеш…
Минин премести телефона в другата си ръка, все едно апаратчето го опари. Щом някой почне да ти дрънка за закони и правила, много внимавай и си пази задника. Като се проклинаше, че толкова необмислено е задал едно съвсем простичко въпросче, повлякло подир себе си толкова обстойни разсъждения, Минин се опита да смени темата.
— Да ти кажа — почна той, — бизнесът ми е само така, за очи. Едва свързвам двата края, дето се вика.
В гласа от другата страна прозвучаха метални нотки.
— Ти ме попита, не аз, а сега ме прекъсваш. Не бива така, Миня. Чукал съм гниди по лагерите доста повечко от тебе. Ако изсипем в Сочи всичките лайна, дето съм ги изсрал там, никой няма и да помисли да се къпе при вас, нали ме разбираш.
Минин понечи да преглътне, но не успя. Гърлото му беше съвсем пресъхнало.
— Разбирам те, Зубан — успя да каже най-после. — Извинявай, ако нещо…
— Е, стига де, нали сме приятелчета — добродушно отвърна Зубан. — Казал си някоя тъпотия — все едно не съм я чул. Пък и нали сме склеротици ние старците…
И тишина. Дълга. Опасна.
Ако Зубан затвореше, значи се беше обидил. След няколко секунди обаче — секунди, през които Минин напрегнато слушаше всяко припукване по връзката — Зубан почна пак:
— Значи проблемът, за който ти споменах, ще се реши веднага щом ми намерите Аркаша Сурин. Може да е джудже, обаче в момента е по-важен и от олигарх. На тебе разчитам, Миня. Намираш ми Сурин и ти се плаща. Добре ти се плаща. Ако не го намериш…
Фразата остана недовършена, но от това на Минин не му олекна. Той, дето толкова го биваше да се оправя във всякакви ситуации, да се издъни като последен тъпанар! Да разчитат на тебе гъделичкаше самолюбието, разбира се. От друга страна, означаваше, че той е отговорен за всичко и че ще му търсят сметка.
Минин внимателно избърса длан — внезапно ръцете му се бяха изпотили — в дивана, премести станалия хлъзгав като сапунче телефон от ръка в ръка и плахо пробва да се справи със ситуацията:
— Знаеш, че много те уважавам, Зубан. Ще направя всичко възможно. И…
— А, не, тия номера няма да минат! — прекъсна го Зубан; гласът му беше половин октава по-висок. — Ако в началото беше отказал мангизите и беше казал, че ще ми помогнеш като на приятел, сега можеше да ми плямпаш за „всичко възможно“. Взе ги обаче и сега отговаряш с главата си. Нали така? — И без да дочака отговор, Зубан продължи вече заплашително: — Нали така, попитах?
— Ами… така — трябваше да признае Миня. Да отрече щеше да означава да признае, че не може да му се вярва. А за всеки, който си беше изградил име и авторитет, беше по-добре да се самоубие, вместо да чака, докато дойдат да го довършат било с гарота, било с нож.
— Значи разбрахме се — доволно каза Зубан; всъщност направо го измърка — като котарак, който вече си е поиграл с хванатото мишле и е готов да го излапа, обаче засега просто го мързи. — Ти си свястно момче, Миня, винаги съм го знаел, може да ти се вярва. — Издевателството в тона му беше съвсем лекичко, но достатъчно, за да го долови човек с трениран слух. — Сега давай по същество. Как е хавата там?
Минин изгледа телефона с омраза. Помъчи се да не издава чувствата си, но за миг гласът му все пак трепна.
— Засега нищо ново. Търсим Сурин по цялото крайбрежие, обаче той се е скатал, педалът му с педал, и не са го мяркали никъде.
— Няма и да го мернат. Да не мислиш, че е дошъл при вас да обикаля баровете и да порка шампанско с курветините? — Зубан изхъмка презрително. — Дълбоко ще ровите, под дърво и камък ще търсите, разбра ли ме? А ти?
— Аз… — почна Минин, все едно щеше да тръгне да се оправдава, но събеседникът му го прекъсна и доуточни въпроса си:
— Ти, питам, какви ги вършиш? Какъв е тоя костюмар, дето ти се вре в работата? Интересувал се от удавника, както ми казаха…
Миня знаеше, че няма смисъл да пита кой му е казал — Зубан винаги знаеше всичко. А и да не знаеше, се правеше, че знае. Минин изобщо нямаше желание да проверява до каква степен е осведомен за случая.
— Казва се Громов — отвърна той. — Няма проблем. Вече пратих да се оправят с него…
И си погледна часовника и насмалко да се задави. За изминалото време хората му вече трябваше три пъти да са се оправили с Громов и отдавна да са се върнали. Зубан, сякаш усетил неизречената му тревога, замислено попита:
— Громов, казваш?
— Громов. Щом го докарат, веднага ще ти звънна…
— Не е необходимо — студено, каза Зубан. — Громов си е твой проблем, изобщо не ме интересува. Рови около тебе — значи ти му помогни да си изрови по-дълбочко гробче. И после го затрупай и го утъпчи хубавичко.
— Ще се оправя — каза Минин, но не съвсем убедително дори за самия себе си.
— А продължи Зубан надменно, — още нещо. Казаха ми, че си бил сложил някакви тъпаци да киризят Любаня, от цял километър си личало какви са. Тя е гаджето на Сурин бе, тя ни е примамката. Той трябва да клъвне, а не да се подплаши и да изчезне изобщо, нали затова ти я пратих. Тя ти е единственият шанс, не го ли разбираш? Да, много добре ме чу — единственият ти шанс, Миня. Твоят, не моят или нашият.
Минин направи гримаса, все едно го боли зъб, и попита:
— И какво, да я оставя без наблюдение ли?
— В наше време човек и говното си не оставя без наблюдение — изсумтя Зубан. — Ще й сложиш такива хора, че да не се набиват на очи и да си разбират от работата. Имаш ли подходящи?
— Имам — потвърди Минин. — Две момичета, много са печени. Могат да те разфасоват с голи ръце. Железни са.
— Значи да се разхождат с Любаня, все едно са й първи приятелки. Кола няма да им даваш — за мацките е полезно да гилат пеша. Да обикалят из тарапаната, ще спят на плажа — поред. Ще им дадеш по някое хапче и цяла седмица ще са кукуряк. А дотогава или Сурин ще се покаже, или някои хора ще изчезнат. — Зубан въздъхна тъжно. — Не е необходимо да уточнявам кои, нали?
— Не е — каза Минин сърдито: за пръв път през целия разговор.
Зубан помълча, после пак въздъхна.
— Е, щом не искаш — няма. Това значи исках да ти кажа. Успех!
И телефонът ехидно млъкна. Минин едва се сдържа да не го фрасне в стената, скочи и буквално се замята из стаята. Полите на халата — беше го облякъл, за да се отпусне, докато дойде чаканата вест от Пожарски — се вееха след него и той приличаше на огромна подплашена птица.
Накрая успя да се овладее. Преди обаче да повика някой от хората си, които чакаха пред вратата, извади от чекмеджето на бюрото си едно бръснарско ножче „Уилсън“, разви го, лапна го и чак тогава кресна:
— Ей, заспахте ли там бе?
Будният се оказа якият кретен с плоския тил, който сутринта го беше докарал до базата. Провря глава през вратата и попита:
— Викате ли ме, шефе?
— Целият ми влез, целият — нареди Минин, премести ножчето от едната си буза под другата и изръмжа: — Пожарски къде го?
Бодигардът се смръщи виновно.
— Ми, шефе, такова… Няма го.
— И не се е обаждал?
— Ама телефоните…
Минин си спомни, че ги беше изключил, и от яд прехапа устна, сдъвка я настървено, все едно беше чужда, и продължи разпита:
— А Лизка и Вика?
— А, те дойдоха — облекчено отвърна бодигардът. — Казаха, че всичко било наред.
— На кого казаха? — Минин присви очи като цепки. — На тебе ли бе? Ти ли стана шеф вече, а? — Хлъзгавото от слюнката му ножче се лепна на езика му, но изобщо не му пречеше да говори. Въпрос на тренировки.
— Ами вие такова… спяхте де. — Бодигардът наведе очи към земята.
— Защо не ме събуди? — Минин старателно облиза устни, трябваше да са мокри.
— Не можах. — Бодигардът подсмръкна, все така без да го поглежда.
„Вече знае за морфина — помисли Минин. — Значи за един ден са ме изпортили даже на тоя зелен новак. Утре ще вземат да издрънкат как викам «Бърза помощ» на Зубан или на някой друг, дето не му е работа. На никого не може да се разчита вече. Твари мръсни!“
— Ела насам — нареди Минин. Очите му станаха някак сънени, неподвижни, като на гущер, който дебне муха.
Бодигардът пристъпи напред и вдигна въпросително вежди…
И в едната се заби изплютото от Минин бръснарско ножче!
— Не го пипай! — кресна Минин, когато младият мъж вдигна машинално ръка към лицето си. — Така ще ходиш до утре. Не — чак до вдругиден!
— Ама защо, шефе? — Тънка ивичка кръв се стече по лицето на недоумяващия бодигард, все едно някой го беше съшил с червен конец от две половинки, малко криво при това.
Минин се усмихна удовлетворено.
— Щото така казвам. Защо, сърдиш ли се?
— Е, не е много приятно — призна бодигардът и пак посегна към щръкналото от веждата му ножче, но се усети навреме и отпусна ръка.
— Няма приятно неприятно — обясни му Минин. — Късмет извади, момче, трябва да се радваш. Окото ти целех, не веждата.
И като изгони бодигарда, който след тези думи изглеждаше леко замаян, почти като сомнамбул всъщност, нареди незабавно да му се явят Лиза и Вика. След кратък разговор — момичетата само мигаха на парцали — изгони и тях, грабна телефона и го стисна като удавник сламка.
През следващите деветдесет минути се обади поне на двайсет места. Ако знаеше колко е близо през тези минути до първия си инфаркт на миокарда, току-виж се капичнал веднага, без да чака определения му от съдбата час.
Журба го нямаше нито на работа, нито вкъщи. Пожарски с двете мутри също беше изчезнал вдън земя. За сметка на това пък с техния джип се разкарваше някакъв неизвестен тип, който по описание приличаше на същия онзи Громов, заради когото Минин можеше да си има неприятности с шефовете на престъпния свят.
Миня въздъхна облекчено едва когато един от осведомителите му лаконично му докладва, че въпросният Олег Николаевич Громов, пристигнал предния ден от Москва, продължава да е отседнал в хотел „Бриз“ и явно не мисли да си заминава скоро, дори не е поръчвал билет за връщане.
Уфф! Минин се свлече на стола и задиша като риба на сухо — въздухът май беше станал значително повече, отколкото допреди миг.
Предпоследното му обаждане беше до Поти, където живееше един известен грузинец — грузинец само наполовина впрочем. Викаха му Джуга и се беше специализирал в изпълнението на спешни поръчки по отстраняването на неслучайни хора.
И чак когато повика Джуга в Сочи, Минин с чувство за добре изпълнен дълг позволи на треперещия си пръст да извлече от клавишите на телефона две завършващи цялата симфония малко пискливи ноти: фа (0) и си бемол (3).
Доста жалка кода, наистина.