Петър Бобев
Гущерът от ледовете (3)

III

Изравянето на необикновената находка и разширяването на галериите за извличането й отне на работниците още един месец.

През това време над заледеното тяло беше иззидана зала, висока осем метра. Там, на място, бе сглобен грамаден хладилник и вътре под ръководството на откривателя бе нагласено чудовището, което при всяко удряне в криковете и стените звънтеше като стъкло. За да го предпазят от повреда при случайно тръскане, между тялото му и стените бяха натъпкани бали с пластмасова вълна.

Пред зиналата врата на хладилника се бяха събрали за последен преглед ръководителите на мината. Там личаха директорът Радж, главните инженери Степанович и Френч, помощниците им, монтьорите и професор Станоев, до когото се бе прилепил синът му.

Течаха сетните минути на прощаването, винаги някак неловки, когато всички се суетят, когато не знаят какво да вършат и какво още да си кажат.

Милчо стоеше мълчалив, загледан в отворената врата на хладилната камера, по-обширна от класната им стая, където лежеше невижданият звяр — ще помислиш: някакво езическо светилище с уродлив идол, изваян от чер мрамор — грамада, вдъхваща ужас дори и в смъртта си.

Тялото му, дълго седем метра, наподобяваше гигантски тюлен с триметрови плавници. Напред това грубо, недодялано туловище изтъняваше неестествено в четиринадесетметрова шия, която се бе навила върху широкия гръб като змия. Горе, високо над земята, над грубо надиплената извивка на плавника личеше отдавна зараснала рана — три успоредни бразди, дълбоки цяла педя и дълги около метър. Какви ли са били тези зъби, които са ги оставили!

Докато работниците още се суетяха наоколо с ключове и крикове, докато нагласяваха хладилника върху дванадесетте колела на четирите релси, Милчо неволно си припомни целия разказ на баща си. И пак пред него се появи като на филм ужасната картина от онази далечна епоха. Той видя отново развълнуваното кредно море, над което се гонят гъсти черни облаци, прорязвани от огнени мълнии, а над вълните, вкопчани в яростна схватка, се премятат две исполински туловища, сплитат се мощни шии, скърцат челюсти. Водата ври под плясъците на размятаните плавници, обагрена с кръвта, която струи от многобройните рани… Внезапно едното чудовище се отдръпва и потъва. Дали е признало поражението си, или е убито, разръфано от острите зъби на своя враг? Никой никога няма да отговори! А победителят изправя високо над вълните лебедова шия и се устремява към брега да лекува получените рани. Над плешката, до извивката на плавника, зеят три грозни нареза, от които блика алена кръв. Достигнал с мъка брега, раненият гигантски гущер изпълзява на пясъка, изтощен от борбата, ала и там не намира покой. Примамени от прясната кръв, край него се струпват глутници от хищни сухоземни гущери. Той ги отмята на всички страни, но те налитат пак и пак… Тогава еласмозавърът се връща назад в своята стихия — водата, за да лежи нейде из прибрежните плитчини — далеч от дълбокоморските си врагове мезозаврите, огромните змиегущери, далеч и от сухоземните хищници — да лежи дни и нощи, докато раната заздравее…

— Милчо!

Момчето се сепна. Видението бързо изчезна и пред очите му пак застана хладилникът със замразения труп.

— Какво ти е? — запита баща му със загрижен поглед.

— Все не мога да свикна с него — призна момчето. — От първия път, когато го видях… Той е такъв един…

— Той е чисто и просто един едър екземпляр от рода си. Досега не е откриван друг тъй голям. Може би е живял хиляда години.

— Как! — трепна Милчо и смутеният израз на лицето му се замени с удивление. — Хиляда години!

— Да! — потвърди баща му. — Влечугите нарастват до смъртта си, както рибите и другите по-низши животни. Бавно наистина, общо взето, много по-бавно от бозайниците, но затова пък непрестанно.

— Значи пред него ние сме бебенца! Ех, това се казва живот!

— Не! Това не се казва живот! — възрази убедително Станоев. — А само съществуване. Животът е нещо по-различно, по-смислено, съчетание от радости и скърби, от труд и почивка, от успехи и разочарования — живот преди всичко значи борба за постигане на идеали. А той? Той е имал само една грижа — да гълта, да гълта, дорде натъпче търбуха си с риба, раци, с амонити, с каквото намери, и после да се отпусне върху вълните, за да се припича на слънце при редките разкъсвания на облаците, да спи дни наред, докато се смели храната му.

Случайно надзърнал в часовника си, инженер Радж разбра, че закъсняват, и пристъпи напред.

— Приятели, колеги и работници — захвана той с тържествен тон. — Днес предстои да се разделим с нашия скъп гост професор Борис Станоев. Международното общество на палеонтолозите подари тази ценна находка на Българския университет като награда за изключителните заслуги на българина Станоев. В София ще се извърши дисекцията на трупа, там ще се изучи анатомическото му устройство и накрая, то се знае, там ще бъде препариран. Днес държа да заявя на нашия приятел, че галерии III-735 и III-744 ще бъдат затворени до неговото повторно завръщане при нас. Ние вече знаем какво съкровище лежи в краката ни. Излишно е да го уверяваме, че няма да пожалим сили и средства, за да запазим непокътнато това съкровище. Привършвам с тези думи: Драги Станоев, помнете, че каквото и да стане, тук, под ледовете на Антарктика, вие имате истински приятели, проверени приятели!

Трогнат от тази сърдечност, Станоев промълви:

— Благодаря ви!

Но всички разбраха, че тези прости думи са казани от сърце, и в следния миг те се струпаха край него, за да му стиснат ръката и да му пожелаят добро пътуване и още по-големи успехи.

Когато главният механик щракна бравата на хладилника, Милчо неволно почувствува истинско облекчение. И щом електрическият локомотив повлече необичайния си товар по двойния релсов път, той се сбогува набързо с изпращачите.

След триста метра влакът спря под отвора на една широка шахта, заздравена с подпори, железни скели и пояси. Работниците притичаха, завързаха грижливо огромната хладилна постройка със стоманените въжета на един мощен подемник и се отдръпнаха настрана. Моторът забуча, а хладилникът се заклати с тежко скърцане нагоре, сякаш всеки момент можеше да се откъсне.

Тогава Станоев и Милчо, придружени само от Степанович и Френч, заеха местата си в асансьора, който ги издигна до повърхността. Те влязоха в залата-гараж в момента, когато монтьорите нагласяваха с кранове огромния сандък върху широката платформа-шейна, запрегната с два влекача.

Пътниците се настаниха в единия влекач, изходната врата се отвори и тежките машини изпълзяха шумно навън в полярната нощ, помъкнали необикновения си товар.

Макар че беше страшно изморен от приготовленията за пътуването, Милчо скоро се оживи от чудната картина, която се откри пред погледа му.

Вятърът пищеше из ледената степ и измиташе от всяка могилка, от всяка издатинка, от всеки хълм снежния прах, отвяваше го от едно място, за да го натрупа на друго в най-причудливи преспи. Изглеждаше, че целият свят вреше, а над кипналата му повърхност извираха облачета ледена пара, която се носеше насреща и полепваше по прозорците на кабинката.

Внезапно на юг, високо над далечните вериги на заледените планини, от които надничаха само оголените от вихрите зъбери, припламна бегла лилава светлина, блесна втори път, трети път — все на равни промеждутъци, сякаш там, зад тъмния назъбен хоризонт, се въртеше невидим фар и при всяко негово светване цялата околност се променяше, превърната в сребърно море под жезъла на всемогъщ магьосник.

Но фарът угасна. Светът притъмня, а върху черното небе изплуваха звездите, едри, мигащи от студ. И тъкмо очите на хората попривикнаха към мрака, из който се стрелкаха край трактора черните пътеуказатели, над полюса избухна нова светлина. Стори им се, че са попаднали в някакъв небесен цирк, където невидим фокусник разгъва дълга многоцветна лента. Но не — това вече не беше лента, а кървавочервена завеса с елмазени ресни, които се люлееха, разклащани от лек ветрец, трептяха и меняха багрите си всеки миг.

Станоев докосна рамото на детето:

— Харесва ли ти?

Без да снема взор от чудната феерия, Милчо отвърна нещо, но шумът от веригите заглуши думите му.

— Какво? Какво? — запита бащата.

— Чудесно! — провикна се Милчо.

Но в същия миг, когато пак погледна нагоре, невидимият фокусник с един замах на ръката си бе отметнал цялата светеща завеса. Наново припадна мрак и звездите заблестяха още по-ярко. Лицето на момчето потъмня разочаровано.

Минута, две, три — нищо! Примирен с мисълта, че прекрасното явление няма вече да се повтори, Милчо се облегна на кожената седалка и устреми поглед напред, към високите бели хълмове, зад които трябваше да се покаже морето. Но щом влекачът ги достигнеше, насреща се изпречваше нова равнина, оградена с друга верига ледени блокове — натрошени, разкривени, затрупани със сняг.

Станоев въздъхна леко:

— Човек се привързва към всяко място, каквото и да бъде то! Нещо сякаш се откъсва от тебе, когато го напускаш. Виждам, това е една сурова ледена пустиня и все пак за мене тя е много мила, благословена земя, неизчерпаема съкровищница. Какво ли още крие тя, какви ли неподозирани от науката растения и животни!

Снегът отново засия в студения си огън, наръсен с брилянти.

Милчо надзърна през прозореца. На небосвода, високо горе, струеше стихиен водопад от светлини. Той бликаше от един невидим тъмен извор, цял сноп разноцветни струи се плискаха безшумно надолу към земята, където неочаквано угасваха, удавени в черната мъгла на нощта.

Прехласнати в това небесно вълшебство, пътниците не усетиха как изтече времето. Затова едва когато влекачът спря, те съзряха полярното пристанище, осветено от електрическите лампи, в чиито светли кръгове притичваха хора, омотани в кожи.

Когато Станоев бутна вратичката и излезе навън с момчето, бурята ги пресрещна с гневни тласъци, сякаш искаше да ги смете в морето. Премръзнал от пътуването, Милчо почна да скача на едно място, за да стопли краката си.

— Насам! Насам! — проехтя над главите им някакъв мощен глас, надвил воя на бурята.

Всички се озърнаха учудени и съгледаха тъмния силует на един кораб с осветени прозорци, от който се носеше боботенето на моторите. От капитанския мостик се бе навел човек и викаше през рупора:

— Оглушахте ли? Елате насам!

Но като видя, че се суетят все още в тъмнината, той се спусна надолу, та ги посрещна на кея.

— Хайде! Откога ви чакаме! Превърнахме се на шушулки. Вижте!

И с широк замах посочи облепения корпус на парахода, по чиито парапети и въжета искряха дълги ледени сталактити.

Альоша Степанович го представи:

— Командирът на кораба, който ще ви отведе в България — капитан Филип.

След запознаването капитанът ги покани в кабината си:

— Елате горе, на топло! Защото вън се е озъбил един студ — четиридесет по Целзий!

Милчо бързо огледа малката стаичка. Маса, безредно затрупана с карти и инструменти, библиотечка и легло, над което беше окачен портретът на слаб чернокос юноша с големи замислени очи.

Щом притвори вратата, капитанът свали шапката с ветробрана и извести с гърлестия си глас:

— Ние сме готови! Натоварим ли — тръгваме!

И недочакал отговор, приближи до прозореца.

— Привършват — осведоми ги той, без да се обърне.

Гостите му се изправиха зад него в момента когато два мощни крана, вдигнали във въздуха хладилния шкаф, го натъкмяваха върху палубата.

— Това ли е гадинката, която развълнува света? — запита капитанът. — Дълбоко замразена, тъй ли?

— Точно тъй — отвърна развеселен професорът, та и Милчо се позасмя.

— Гледай, гледай! — не спираше словоохотливият моряк. — Изкъртихте го значи направо от леда и нищо му няма. Здрав, читав, с кожа, с месо — и то след милион години…

— След шестдесет милиона — поправи го Станоев.

— Като че ли не е умрял, а спи — намеси се и момчето.

Капитанът цъкна с език:

— Каква консервна фабрика е нашата мила Антарктида от край до край! Тя би замразила и нас, ако й паднем, при всичките ни въглища, кожуси и ураний… Та що остава за едно гущерче — горкичкото!

Моряците вече дозавинтваха основата на железния сандък за палубата и включваха електрическата му инсталация към динамото на кораба, когато капитан Филип се обърна към гостите си:

— Ще се разделяме! Степанович и Френч, сбогувайте се, защото след пет минути вдигаме котва!

Прощаването стана бързо, но сърдечно и щом двамата инженери слязоха от моста, корабната сирена заглуши рева на бурята, а корабът с леко потрепване начупи тънката ледена кора, която се бе наслоила в закътания пристан.

Обаче постепенно, с навлизането в задръстеното от ледове море, черните вълни нарастваха все повече и повече и се разбиваха о вълнолома с оглушителен трясък, подгонени от яростния вятър.

А горе, над полюса, пак бе започнала дивната игра на полярното сияние — вихрена феерия на светлините, всеки миг различна, пищна, разточителна, неповторима. Ето — на небето блясва широка синя светкавица, същинска змия, ала преди окото да я улови, тя се сгърчва и угасва, а на същото място, току над хоризонта, се откроява черната сянка на огромен настръхнал облак, зад който маршируват безкрайни колони войници с ослепително бляскави мечове и брони. Но виж — насреща им се устремяват в бесен кариер други легиони, стоманените остриета се кръстосват в яростна схватка, от удрянето на стоманата в стомана излитат огнени искри, които се посипват надолу, загасват, а там, сякаш попаднали в скрит барутен погреб, изведнъж избухват в страшен безшумен взрив, който обагря в кърваво зарево целия небосклон.

— Незабравимо! — пошепна възхитен Станоев. — Само затова заслужава да се дойде в тази неприветлива страна.

Небесният пожар се отразяваше в лъсналата морска повърхност, затихваше и пак припламваше като бенгалски огън, разсипвайки се на милиарди искрици, които загасваха сред вълните.