Петър Бобев
Гущерът от ледовете (2)

II

Но сънят не идваше. В преумореното съзнание се нижеха като на филм събитията от последните месеци.

Ето го най-сетне отпечатан трудът му с твърде скромното заглавие „Възможности за палеонтоложки изследвания в Антарктика“, който развълнува целия учен свят. Както можеше да се очаква, някои го приеха като рядко постижение на научната мисъл, други пък го отхвърлиха изцяло и го нарекоха фантазьорство. В една статия дори бе употребен изразът „Научно-фантастична литература“.

Колко много горчивини преглътна тогава Станоев! Но не се отчая.

„Нека! — мислеше си младият учен. — Нека говорят! Така се посреща новото. Когато проправяш неизвестна пътечка, трябва да очакваш, че ще има остри камънаци, сипеи, урви, дъжд и пек; че тръни ще дерат месата ти; че жажда ще пука устните ти. Който иска удобства, да не се отклонява от шосето — то е гладко, равно, сигурно!“

И бавно, търпеливо трупаше нови доказателства, подреждаше ги, запълваше празнините в първата си работа.

Тогава неочаквано дойде болестта на Милчо. Цели осем месеца! Осем месеца труд в кабинета, ровене из библиотеките, дискусии, а вечер вместо почивка тичане по лекари и аптеки, грижи, безпокойства, безсънни нощи до леглото на болното дете.

И един ден, когато лекарите най-сетне заявиха, че Милчо е здрав и може да тръгне на училище, дойде писмото от Международното общество на палеонтолозите.

Направо, без излишни обяснения секретариатът на обществото го уверяваше, че намира проучванията му сериозни, заслужаващи внимание и го командироваше за шест месеца в Антарктика, за да провери на място своите предположения. Проучванията щяха да се извършат в района на Международното минно дружество в Антарктида, което поемаше всички разноски.

Станоев не бе очаквал това щастие. Той, скромният български учен, да получи такова доверие! А радостта му стана още по-пълна, когато лекарите препоръчаха да вземе със себе си и Милчо. Смятаха, че пътуването ще го ободри, ще освежи изтощената от продължително боледуване нервна система.

И след триседмични трескави приготовления параходът им се отлепи от бургаския кей.

Босфорът, Цариград, Мраморно море, Егея, Средиземно море, Суец, Червено море, Индийския океан, Сиднейското пристанище, където се прехвърлиха от луксозния пътнически параход, същински плаващ град, на един полярен кораб и накрай — Антарктида!

Беше декември, средата на лятото. Но какво лято! Откак бяха навлезли в Южното море, мъглата не се вдигна нито веднъж — гъста, непрогледна, като каша.

Милчо стоеше до стената на каютата, опрял чело в илюминатора, и се мъчеше да различи нещо навън, замислен както винаги.

— Отегчи се, нали? — запита Станоев.

Без да се обърне, момчето отговори кратко:

— Вода и само вода, накъдето и да се обърнеш!

— Прав си — съгласи се бащата. — Напоследък стана съвсем дотегливо. И тази мъгла! Но преди това — колко много пристанища…

Милчо завъртя глава.

— Всички пристанища си приличат. Пък да си призная, вече ги обърках. Едни са по-големи, други по-малки. Иначе всичко е еднакво: и каменните кейове, и подемните кранове, и митниците — всичко! Та и хората са еднакви: моряци, митничари, докери, всички облечени с еднакви дрехи, само кожата им е различна — на едни бяла, на други жълта, на трети черна.

Додето Станоев свари да отговори, смутен от тези мисли, някой почука на вратата. Прислужникът, един осемнадесетгодишен негър от Австралия, ги викаше да видят две птици, кацнали на кораба.

Станоев се обърна към сина си:

— Искаш ли? Откога не сме срещнали живо същество.

— Добре! — отвърна Милчо, но дори не се помръдна.

— Хайде, моето момче! — подкани го повторно бащата, като метна на гърба му дебелата шуба.

С лека въздишка Милчо взе да се облича. Нахлупи ниско над очите си кожената шапка, надяна ръкавиците и излезе.

Върху брезента на най-близката спасителна лодка бяха кацнали две птици, които отдалеч приличаха на чайки. Но ученият ги позна.

— Полярни рибарки! Най-големите, недостижими птичи пътешественици.

Съвсем ненадейно мъглата пооредя, изтъня и остана назад като снежна пряспа върху светналото море.

Двете птици се оживиха, после с лек плясък на крилата отлетяха към юг.

Станоев ги проследи с поглед, докато се изгубиха в далечината.

— Милчо, ти навярно не си слушал за тези птици — промълви той възхитен. — А техният живот е тъй интересен, да го кажа направо — романтичен. Когато свърши късото лято на Севера, те се упътват на юг, пресичат екватора и се заселват тук, край Южния полюс, където стоят до края на тукашното лято, а след това — пак към север! Всяка година по два пъти от полюс до полюс, подир незалязващото слънце! Жив символ на вечния копнеж към светлината!

Птиците си отидоха и повече не се видяха, но колко пъти след това, когато неуспехът душеше измъчения учен, когато го обхващаше желанието да зареже всичко и да се махне, да се върне в тихия си кабинет в университета или у дома си, мисълта за тези две птици изведнъж го ободряваше, вдъхваше му нова сила. Нима в своя стремеж към светлината те срещаха по-малко трудности!

Корабът продължаваше лудия си бяг напред, а жълтото мъгливо слънце се търкаляше над хоризонта, без да залязва, допираше се до морската повърхност на юг и пак се възземаше нагоре.

Хората лягаха да спят по светло и се събуждаха по светло, справяйки се само с посоката на слънцето и с часовниковата стрелка.

След два дни, тъкмо преди пристигането им, времето пак се влоши. От юг изпълзяха мрачни ниски облаци и прихлупиха морето, което бързо изгуби блясъка си, почерня. Термометърът заслиза надолу: осемнадесет градуса, двадесет градуса, двадесет и два градуса… И додето професорът и синът му сварят да се приберат в каютата си, снежната буря връхлетя като лавина. По металната палуба зачатка едра суграшица — шумя, трупа, та наслои цяла педя лед. Морето зарева — грозно, настръхнало. Вълните нарастваха бързо, надвесили запенени гребени, и се разбиваха в бордовете, като заливаха парахода с цели водопади. Парапетите, въжетата, стълбите, мачтите — целият кораб се облепи с ледени висулки.

Но за щастие вече навлизаха в залива. Това се усещаше по намалялото клатушкане, ала брегът още не се виждаше. Гъст ситен сняг, който бе сменил суграшицата, се сипеше водоравно на цели облаци, лепнеше по въжетата, замазваше прозорците, навяваше дебели преспи пред вратите, сякаш бе решил да затрупа всичко.

Машините забавиха хода си и внезапно през мъглата на снежната виелица изплува брегът като отсечена ледена скала. Последваха обичайните команди, сетне един матрос подхвърли връвта, някаква омотана в кожи сянка от пристанището я хвана, изтегли с нея стоманеното въже и закачи бримката му за железния дънер на кея.

В следната минута в каютата на двамата българи влезе един човек, облечен с кожи и с целулоиден ветробран, под който едва се виждаше лицето му.

— Джони Френч! — представи се той.

Станоев пое протегнатата ръка, а новодошлият добави:

— Ако сте готови, последвайте ме! Допускам, че сте поизмръзнали при пътуването, но долу, при нас, ще се сгреете чудесно.

Станоев нахлупи своята шапка с ветробрана, стъкми и Милчо, после тримата излязоха навън.

Антарктида ги посрещна с воя на бурята, настръхнала и зла. Снегът се полепи по ветробраните и ги принуди да спрат, за да ги изчистят.

„Иска да ме уплаши — помисли си ученият. — Да ме изгони. Но не, мила, ти не ме познаваш!“

На самия кей, до мостчето за слизане, по чиито заледени стъпала пътниците едва пристъпваха, ги очакваше мощен верижен влекач със закрита кабина.

Шофьорът поздрави приветливо, а когато моряците натовариха вещите им в ремаркето-шейна, той даде газ и стисна ръчките за управляване.

Милчо се обърна неволно назад в момента, когато облепеният с лед параход изчезваше зад снежната завеса, след това се отпусна на седалката, занемял пред дивото величие на тази сурова страна.

Влекачът се носеше бързо напред по безкрайната бяла пустиня, накъдрена от безредни ниски дюни, разбиваше на снежен прах новонавеяните преспи, преваляше старите втвърдени блокове от зърнест фирн, а след него бясната вихрушка измиташе мигновено следите му с невидимата си метла.

Рев и вой!

— Антарктида! Антарктида! Антарктида! — шепнеше си мислено Станоев при всяко изтракване на гъсеничната верига.

Колко дни и безсънни нощи е мечтал за нея, колко е бленувал за тази приказна страна! И ето — сега тя е пред него, строга, необятна, загадъчна, скрила ревниво тайните си под дебелата ледена броня.

Равномерно, на всеки десет секунди през белия порой на снега изплуваше по един черен стълб-пътеуказател, пробягваше назад и в момента когато изчезваше, отпред се явяваше нов стълб — и тъй стълб след стълб, минути, часове…

Бурята не стихваше, а сякаш се усилваше, поемаше цели грамади сняг и ги блъскаше насреща им.

Внезапно веригите забоксуваха, но шофьорът натисна педала за газ и влекачът се откопчи с вой от лепкавата прегръдка на пръхкавата пряспа, за да продължи пътя си.

Милчо бе утихнал, неволно притиснат до баща си, с вперени напред широко отворени очи. Като го гледаше до себе си тъй свит и безпомощен, Станоев за пръв път се запита смутен, разколебан, дори с известно угризение: дали не му създаде повече впечатления, отколкото бяха нужни, дали не пресили дозата на лекарството.

— Пристигнахме! — предупреди водачът.

В същия миг напреде им изплува висока червена скала, връхлетя върху тях, някаква врата се вдигна и колата влезе в едно обширно помещение-гараж, запълнено с множество подобни коли, със самолети и хеликоптери, сред които се суетяха улисани в работата си хора.

Скочил пъргаво пред гостите, Джони Френч отвори вратата на влекача.

— Чувствувайте се като у дома си! Ето нашия вход, издълбан в скалата, която стърчи над леда. Досещате се защо, нали? Защото не е възможно да се построи никаква шахта, никакъв проход, никакво съоръжение в ледниците, които ни заобикалят, тъй като в своето движение надолу към морето те ще смажат всичко.

След тези думи той ги покани в асансьора. Кабинката хлътна надолу, а когато спря, тримата излязоха в един дълъг коридор, светъл и чист като болница.

След десетина крачки Френч бутна първата врата.

— Това е вашият апартамент. Тесен е безспорно, но тук няма други възможности. Икономия на пространството. В тази скала е изградено цяло пететажно селище. За сметка на това пък вентилацията е отлична, уверявам ви.

Докато те разглеждаха доволни новото си жилище от спалня, кабинет и баня, не много широки наистина, но удобно наредени, които в сравнение с тесните каюти на парахода им се сториха като дворец, той добави:

— Починете си добре, а в пет часа заповядайте в зала номер едно! Там ще се запознаете с останалите колеги.

И си отиде.

Щом се изкъпаха, бащата и синът се изтегнаха в леглата си, ала възбудата от всичко, което бяха преживели, не им позволи да затворят очи. И точно в пет часа Станоев застана с развълнувано сърце пред масивната врата с белия номер едно.

Как ли щяха да го посрещнат? Щяха ли да го разберат, да му помогнат?

Той почука и като чу отвътре краткото „да“, натисна бравата. Насреща, зад тежкото писалище, се изправи висок, малко приведен мургав мъж и протегна сърдечно ръка. Станоев се досети, че това е директорът на мината — инженер Радж.

Представянето беше кратко и непринудено. Изредиха се един след друг двамата поддиректори: американският геолог Джони Френч и машинният инженер Альоша Степанович, едър рус великан, който щеше да смачка ръката му в широката си длан, един чернокож химик от Гана и още няколко мъже с енергични, обрулени от бурите лица.

В течение на два часа професор Станоев изложи пред слушателите си спокойно, в приятелски разговор всички доводи в подкрепа на своето схващане. Изложи ги с такава жар и убедителност, че щом свърши, всички присъствуващи изразиха шумно одобрението си.

Такъв беше първият ден в Антарктида — възбуждащ, обещаващ успехи, но после…

Станоев скоро разучи цялото подземно миньорско селище, посети атомната електроцентрала, която се намираше на петдесетина километра на юг, и железодобивния комбинат — всички заровени дълбоко в затрупаните с ледове скални масиви.

Чувствуваше се вече как оживяваше мъртвият леден материк. Над снежната му повърхност продължаваха да брулят най-силните бури на земята, но долу, в каменните му недра, се зараждаше новият живот. Миньорите достигаха с галериите си богатите находища на уран, желязо, въглища и петрол, работниците от подземните заводи претопяваха рудата в едри метални блокове, които биваха разпращани за преработка из цял свят, а пък атомната електроцентрала снабдяваше с енергия всички мини на дружеството.

Всичко беше тъй чудно, необикновено, вдъхващо гордост!

И все пак младият учен мислеше само за своята задача. За него минните галерии, шахти, травербани не бяха само проходи за извличане на рудата, а нещо много повече — пътища, по които той, палеонтологът, щеше да достигне своята цел, като върви подир миньорите наготово.

И наистина как иначе би могъл да прерови тези ледени маси, дебели на места до два километра? Кой би дал огромни средства за такова нещо — някакъв учен да провери своята хипотеза?

За няколко дни той обходи всички галерии, обходи ги сам, пеш, въоръжен с геоложкото си чукче и неотлъчния бележник. И всяка вечер, а то значи в осемнадесет часа, се връщаше с изписани още десетина страници на бележника.

След дълги проучвания той набеляза района, в който трябваше да се извършат самите разкопки. В северозападния край на антрацитната мина, под един непрекъснат петнадесетметров слой глини, се простираше огромно, неизследвано ледено огнище. Още с първите проби Станоев откри под микроскопа множество фораминифери, които недвусмислено доказваха, че този лед е образуван към края на кредната епоха, преди шестдесет-седемдесет милиона години.

А пък геоложките проучвания потвърждаваха, че това ледено находище всъщност представлява един замръзнал морски залив, затворен с издигнала се впоследствие суша.

Без да губи време, Станоев се залови за работа. Минните комбайни задълбаха надолу. Една, две, три — всяка седмица все нова и нова галерия пронизваше ледения масив.

Палеонтологът беше непрекъснато долу, при работниците: упътваше, съветваше, ободряваше.

Но…

Ден след ден отминаваха — седмици, месец, два, — без да донесат нещо ново. Накъдето и да задълбаеха, машините изваждаха само лед и нищо друго, никакъв примес, никаква риба, никаква скарида или мида, а камо ли влечуго, за каквото си мечтаеше Станоев. Лед и само лед, синкав, непрозрачен, все едно начупено дебело стъкло.

Само веднъж, като достигнаха тинята на дъното, копачите измъкнаха две вкаменени черупки на амонити — нещо, което се случва и другаде по земята — и нищо повече.

Съмнението полека-лека почна да се прокрадва в съзнанието на младия учен. Дали пък не е сгрешил нещо?

Всяка вечер, щом излезеше от студената мина, Станоев хапваше набързо и след като Милчо си лягаше да спи, се прибираше в кабинета си, където стоеше до полунощ, унесен в повторни изчисления, безкрайни справки в книгите и проверки, проверки…

И всяка нощ, когато станеше от работната си маса със зачервени, преуморени очи, той шепнеше разколебан:

— Няма грешка! Всичко е предвидено, всичко — до последната подробност. Тогава защо…

А на другия ден пак слизаше в шахтата и пак опитваше, опитваше — метър надолу, още един метър и още, а сега наляво, към дъното! И тъй до вечерта, когато започваха отново безкрайните изчисления.

Станоев залиня. И веднъж, като се видя в огледалото, трепна.

— Борисе, ти ли си това? — запита се сам. — С тези изпити бузи, с тези вдълбани очи. Не ми харесваш, братко!

Но работата не го остави да се занимава повече със себе си. Времето летеше. Шестте месеца на командировката изтичаха — шест месеца в напразни, безцелни усилия. И все нищо, съвсем нищо!

Напоследък в бюлетина на Международното палеонтоложко общество взеха да се появяват разни намеци, многозначителни недомлъвки. В началото винаги е тъй — с недомлъвки, ала когато неуспехът стане явен, всички ще захванат да ругаят открито.

Командировката свърши.

Станоев почака да изпълзи от ледената галерия и последният комбайн, отпусна се на един куп минни подпори и скри лице в дланите си.

— Край, край! — пошепна той, загледан в черната дупка пред себе си. — А всъщност колко е красиво тук! Струва ти се, че си попаднал в подземията на някакъв кристален замък от приказките. И всеки миг — ха-ха — отсреща може да изпълзи ужасният змей, господарят на замъка, огромен, страшен, покрит с рогови люспи като керемиди, и ще блъвне огън от озъбената си уста.

Той поклати глава.

— Уви! Наоколо е пустош, лед и нищо друго. А някога, много-много отдавна, тук е гъмжал живот…

Палеонтологът се надигна тежко и тръгна назад с приведена глава, посърнал, унил, състарен.

Когато влезе в стаята, Милчо дори не се обърна, застанал на любимото си място пред загасеното радио.

Тежка мъка стегна гърдите на бащата. Значи тъй, заради тези безцелни лутания той пренебрегна детето си. А уж го взе да му създаде повече радост, повече развлечения.

— Милчо, вече ще си ходим — въздъхна той.

— Нищо ли? — запита момчето, като лежеше на стола с притворени очи.

— Нищо! — отвърна Станоев.

Простря се върху леглото, притвори очи и заговори сам на себе си, подложил сплетени пръсти под тила си:

— Нека помислим малко на глас! Още един път! Къде, къде може да се крие моята грешка?

Точно насреща, закачен на издълбаната в плътния пясъчник стена, тракаше еднообразно часовникът и отмерваше секунда след секунда, минута след минута — шест часа и пет минути, шест часа и шест минути, шест часа и седем минути…

— Времето лети неуморно, докато лежа тук смутен и объркан. Къде греша? Хайде да почнем пак отначало, да си представим всичко, просто и нагледно. Да се пренесем в онези времена край лагуната, когато още е било топло и в нея е кипял живот — водорасли, риби, мекотели и гущери, гущери — хиляди, неизброими множества най-невероятни гущери… След това ненадейно по някаква причина (а каква именно още никой не може да твърди със сигурност) климатът се променил. Застудяло рязко. Дали земята е навлязла в космичен облак, дали някакво морско течение се е отклонило, дали земната ос се е изместила, или въгледвуокисът в атмосферата е намалял — за нашата работа сега то е без значение. Важен е само фактът, че е имало такова застудяване.

Ученият хвърли поглед към креслото, където Милчо се бе облегнал назад с притворени очи. Нека спи! Сънят укрепва нервите.

В този миг момчето вдигна клепачи.

— Защо спря?

Тогава Станоев довърши мисълта си:

— Да си припомним как постъпват съвременните земноводни и влечугите, които обитават водата, при наближаването на зимата. Едни от тях напускат навреме потоците и блатата, за да се заровят в шумата или в пръстта и там да прекарат в зимен сън, в състояние на анабиоз — полуживот-полусмърт, до пролетта. А другите — те пък слизат към дъното, защото през зимата, когато реките замръзват, там водата е най-топла. Четири градуса над нулата, това е температурата, при която водата е най-тежка, а по-студените пластове вода и ледът плуват отгоре…

Той пак си припомни двете птици върху спасителната лодка. Полярните рибарки! Нима по техния път има по-малко трудности — бури, мъгли, хищници! И въпреки всичко те летят, летят напред към светлината, към вечното слънце.

— А не съм сгрешил — продължи да си говори ученият. — Сега дори съм по-сигурен от преди… Тук нейде съвсем наблизо… Само че не мога да го намеря… А защо? Защо? Ще полудея.

Изведнъж Милчо го прекъсна:

— Да не би пък някой друг…

Станоев се изправи бързо.

— Наистина! Дали не е друг? Дали чуждите изчисления са верни? Дали проучените от мене места представляват най-големите дълбочини — дълбочините, в които са се струпали животните, когато…

И без да довърши мисълта си, той скочи към работната маса, разгъна геоложките карти и прав, забравил да седне, се задълбочи в тях.

Чак на заранта, когато в коридора проехтя звънецът за закуска, професор Станоев се отдели от чертежите.

Безсъмнено имаше грешка. Геологът Джони Френч беше пропуснал да извърши два-три сондажа между галерии III-735 и III-744.

Развълнуван, обнадежден палеонтологът оправи надве-натри косата си, притича до кабинета на директора и без да почука, влетя вътре.

Инженер Радж вдигна глава и свали очилата си в очакване на обясненията му.

— Цяла нощ съм изчислявал — заговори бързо Станоев. — Проверих отначало всички геоложки данни. Пропуснали сме нещо. Нека опитаме с още една сонда, само една — между галерии III-735 и III-744. Надявам се, че там се намира най-дълбокото място на леденото огнище. Ще ми се да вярвам, че при застудяването именно там са се струпали всички животни, както става и днес в замръзващите реки, където рибите се наблъскват в огромни множества из вировете.

— Вие дирите влечуги — подметна Радж.

— А не ви ли е известно, че някои водни влечуги и земноводни, например водните жаби и сладководните костенурки, зимуват под водата, заровени в дънната тиня? Тъй е станало и тогава. Когато е настъпил студът, всички морски животни са се спуснали към дъното. А водата продължавала да замръзва отгоре надолу. Ледът надебелявал, а в същото време измръзналите животни се примъквали все по-дълбоко, докато се струпали в тази яма. Според мене тя трябва да бъде пълна със заледени трупове… Сякаш ги виждам там, един връз друг.

Станоев млъкна в очакване на отговора, който за него щеше да означава всичко.

Колко ли бе траяло това неприятно, потискащо мълчание.

Най-сетне директорът вдигна мургавата си белокоса глава и заговори тежко, отмерено като присъда:

— Драги професоре, и отрицателният резултат е пак резултат. Вие ще се задоволите с него, трябва да се задоволите! А той е ясен, недвусмислен — в ледовете на Антарктика не са запазени животински останки от древните епохи. Заледяването е дошло бавно, както обикновено е ставало на земята, без катаклизми, в течение на милиони години, през което време са измрели отдавна или са се оттеглили в по-топлите морета всички едри животни… При това аз нямам право…

Ала не свари да довърши, защото без да каже ни дума, Станоев се поклони студено и изхвърча навън. Пред вратата едва не се сблъска с геолога Джони Френч.

— Какво има? — запита го американецът, като видя изписаната по лицето му мъка.

— Отказа ми. Исках да пуснем още една сонда, само една.

— Защо? Ние извършихме достатъчно сондажи.

— Не, не са достатъчни! — възрази живо палеонтологът.

Но тутакси замълча. Какво ще му обяснява. Та нали грешката беше негова, на Джони Френч?

И махна с ръка, готов да си тръгне.

Геологът го спря.

— И на мене ли се сърдите? Чакайте, обяснете ми защо са нужни повече сондажи! Нали аз съм отговорникът?

Станоев го погледна решително.

— Ето защо — има грешка! Пропуснали сме да изследваме площта под галерии III-735 и III-744.

— Невъзможно! — възкликна Френч.

— Тогава елате да проверим заедно!

Геологът разбра грешката си веднага щом погледна чертежите. Лицето му се намръщи.

„Засегнах го — помисли си Станоев. — Създадох си нов неприятел. Но… това вече няма значение.“

Неочаквано Джони Френч вдигна глава.

— Щом е така, грешката трябва да се поправи! Елате!

— Но директорът… — поколеба се ученият.

— Ще видим!

Измерването потвърди предположението на Станоев. Тъкмо на това място се оказа най-голямата дълбочина на залива, някакъв скалист подмол, подводна яма, изпълнена с лед, дебел двадесет метра.

Обнадежден, палеонтологът отново забрави умората, оживи се, очите му заблестяха. Обаче и този път директорът Радж отказа. Какво значеше впрочем, че не е изследвана една дупка? Нима трябваше да се преровят ледовете на целия континент?

Как не опита Станоев да го убеди — напразно! И накрай, завладян от някакво тягостно чувство, той напусна кабинета на директора и се прибра в стаята си.

Този ден за пръв път Милчо се пооживи, излезе за малко от безразличието си, от онова потиснато настроение, което плашеше и отчайваше баща му.

Станоев обличаше работния си комбинезон, когато синът му запита:

— Какво стана?

— Отказаха! — изпъшка ученият. — Изоставиха ме. Но аз няма да се предам, да знаеш! Сам ще копая!

Неочаквано и Милчо взе да се стяга за излизане.

— Ами ти накъде? — запита озадачен бащата.

— С тебе — отвърна кратко малкият.

— Не може!

— Трябва да дойда! — натърти Милчо. — Да видиш, че не всички са те изоставили.

Както нагласяваше миньорската си шапка, Станоев се спря неподвижен, удивен, с вдигнати ръце. После постепенно чертите на лицето му се отпуснаха.

— Добре! Да идем заедно!

Само след пет минути двамата бързаха, по-право тичаха из подземната галерия III-735. Понеже работата вече беше привършила, електричеството бе спряно и дългата мрачна дупка се осветяваше само от фенерчетата им.

При първия кръстопът Станоев спря и пое дълбоко дъх.

— Тук трябва да бъде! — отсече той, а гласът му прокънтя глухо в схлупения проход. — На това място под нас се простира лед с дебелина поне двадесет метра. Трябва да стигнем до дъното!

Пусна в движение компресора и стисна дръжките на пистолета.

— Да ми попречат в последния момент! — повтори той с болка в гласа си. — Да ми попречат, когато съм тъй близо до целта!

Отначало работата вървеше по-бързо. Фучащото острие ломеше леда като кремък, буца след буца, но колкото шахтата ставаше по-дълбока, толкова повече умората надвиваше непривикналия на такъв труд учен. Ръцете му взеха да потрепват, да изпускат тресящите се дръжки. А беше навлязъл в скалата само два метра ко̀со надолу.

Станоев подпря инструмента в стената и се дръпна назад.

— Ще си почина малко.

После се отпусна върху струпаните железобетонни стълбове — задъхан, изтощен.

По едно време, както се бе свил с лице върху ръцете, той дочу отново воя на компресора. Обърна се и замръзна от изненада.

Милчо, неговият Милчо копаеше, по-право опитваше да копае, натиснал със слабите си гърди подскачащия пистолет.

Станоев посегна да го махне от забоя, но малкият упорствуваше:

— Остави ме! Ще ти помогна!

Бащата отстъпи трогнат, после застана грижливо зад гърба му, изчака пет-шест минути, готов да го подкрепи тутакси, ако стане нужда, и тогава предложи:

— Хайде да си отдъхнем малко!

Дълба така до вечерта, а на другия ден рано-рано двамата бяха пак на забоя. Сега работата съвсем не спореше. По дланите на професора бяха излезли едри мехури, които се пукаха при всяко хващане на инструмента и боляха ужасно.

Но той не отстъпваше, а натискаше още по-ожесточено ревящата машина с пръсти, с корем, с гърди. Ледените отломки отскачаха една след друга със звън, а Милчо ги отнасяше встрани с премръзнали ръце. Проходът се вдълбаваше надолу бавно, но непрестанно.

Когато погледна часовника си, ученият видя, че бе копал цели два часа.

— Е, полага ни се малка почивка — обърна се той към сина си. — Дай закуската!

— А в туй време пък ще опитам аз! — прогърмя зад тях един басов глас.

Двамата се обърнаха сепнати. Напреде им стоеше усмихнат инженер Степанович — едър, снажен, цяла северна мечка.

— В почивка съм — обясни той, забелязал учудването им. — Бях тръгнал да понаобиколя насам, да прегледам инвентара и случайно ви хванах на местопрестъплението. Та ще ви помогна, какво да ви правя! Хем ще се пораздвижа малко, да не се отпусна съвсем. Имам някакво неясно чувство — мисля си, много си мисля — е, добре, ние ви отблъснахме, какво по-леко от това, ами ако въпреки всичко сте прав?

И без да дочака съгласието им, заби острието на къртача в леда. Работата тръгна по-бързо. Шахтата взе да се удълбочава.

Станоев насочи цялото си внимание към изкъртваните късове. Няма ли най-сетне да се подаде нещо, каквото и да е: я риба, я охлюв или поне най-малка мидичка?

Не и не!

Ледените отломки бяха все тъй чисти, прозрачни като стъкло. И мъката, и съмнението, и унинието, които боязливо бяха отстъпили място на избликналата надежда, пак изпълзяха от тъмните си ъгълчета и загризаха душата му.

Когато изтекоха още два часа, Степанович остави инструмента до стената.

— Е? — запита той късо, избърсвайки с ръка потта от челото си.

— Нищо! — поклати глава Станоев.

Усмихнат както винаги, руснакът се извини:

— Ще ида да закуся, огладнял съм като вълк. А в туй време да видим какво може да се направи… Гледай ги ти, юначаги, копаят сами!

Без да отговори, прегърбен от умора, палеонтологът пак хвана машината. Сърцето му се блъскаше в гърдите пресилено, зачестило, а ръцете и краката му трепереха от изтощение — и пак нищо, все нищо…

Изведнъж Милчо изкрещя тъй, че надвика воя на машината.

— Охлюв! Леле, че голям охлюв!

Професорът изтърва въздушния пистолет сред ледените късове, сграбчи находката от ръцете на сина си и я вдигна към очите си.

Дъхът му замря.

От полупрозрачния ръбест отломък се подаваше една чудновата спирална черупка. Едва опомнил се от първото смайване, ученият грабна момчето в прегръдките си и се развика, луд от радост:

— Знаех си аз, знаех, знаех!

После опита с треперещи ръце да освободи от леда голямата древна раковина. Парченце след парченце се ронеше в краката му, докато най-сетне се подаде и тялото на животното, свежо, запазено, сякаш току-що извадено от водата.

Милчо ахна. Та това съвсем не беше охлюв! Сгърчени, навити като пружини, висяха няколко дълги пипала с безброй вентузи.

— Октопод! — дръпна се той назад. — Октопод, скрит в черупката на охлюв.

— Не, моето момче. Това е амонит! Чуваш ли, амонит, изчезнал в края на мезозойската ера! Виж го хубаво, той е съвременник на динозаврите, гигантските гущери!

И като хвана детето си за ръка, Станоев го повлече към асансьора.

— Ела, ела да им го покажем!

Той не запомни как измина обратния път по галерията, как влезе в асансьора и как се озова пред кабинета на директора. Съвзе се едва пред тежкото бюро, зад което го гледаха учудените очи на инженер Радж.

— Нали искахте факти! — изрече на един дъх палеонтологът, запъхтян от бързането. — Ето ги! Амонит, запазен напълно, долу в III-735, в ледената яма! Това вече не са само фораминифери, за чийто произход може да се спори. Амонитите са ръководещи изкопаеми. Убеден съм, че го знаете добре. Те определят точно епохата, през която е образуван даден пласт. А този вид се среща само в горнокредните отложения. Е, има ли още място за съмнения?

Наистина това беше силно доказателство. Убеден от двамата си помощници, Степанович и Френч, директорът нареди разкопките да продължат.

И ето днес дойде победата.

Победата!

Неусетно клепачите на преуморения учен се затвориха. Здравият организъм надделя. Станоев заспа дълбоко и спа непробудно цели две денонощия.