Петър Бобев
Гущерът от ледовете (17)

IX

Легнал по гръб, полузамаян от липсата на кислород, Милчо не престана да мисли. До главата му лежеше неголям камък, прояден от вълните и облепен със зелени лигави водорасли.

А отгоре му след несполучливия опит връхлиташе втори път ненаситната акула, разперила гръдните си перки като крила на реактивен самолет.

Момчето съобрази бързо, грабна камъка, който във водата беше много лек, и в момента когато хищната уста се насочи към него, го блъсна между зъбите й.

Несполучила да го прегризе, акулата остана така с разчекнати челюсти, размята бясно опашка и се изгуби в синята далечина. Милчо прочете в студените й зли очи отначало смущение, а после страх, изправи се веднага и залитащ, по ръце и крака, запълзя към близкия бряг.

Но внезапно пак застина неподвижно, съзрял нова сянка по дъното, където трептеше в преливащи се нишки-дъгички паяжината на пречупените от разлюляната морска повърхност слънчеви лъчи.

Акулата!

Той вдигна глава нагоре изтръпнал. Ала сега не беше тя. Някакви нови зверове, размахали плавници като крила на хищни птици, кръжеха над него. Костенурки, грамадни морски костенурки! Дали са опасни, щом са толкова големи?

Но те изчезнаха, както се появиха, без да му сторят нищо.

Най-сетне главата му се подаде над водата, а пред очите му се откри тесен пясъчен плаж, обрасъл с палми. Почти без сила Милчо се довлече до брега, тласкан и събарян от вълните, просна се на пясъка и изгуби съзнание.

Но скоро пред очите му просветна. Дробовете му се свиваха и разпускаха, дирейки кислород.

Чак сега той се сети, развинти предпазното стъкло на металния глобус и дълбоко вдъхна свежия морски въздух. Веднъж-дваж, гърдите му се вдигаха и снишаваха, без да се наситят. Ето — бученето в ушите му престана, а погледът му се избистри.

Трябваше час по-скоро да махне водолазното облекло. Но как? На кораба при обличането му помагаха четирима души. Би ли могъл да се справи сам? А нямаше друг изход. Иначе беше осъден да умре от глад и жажда така, обърнат по гръб като костенурка.

Първата му грижа беше да свали шлема от главата си, след което другото беше по-лесно. С последни сили, премалял от глад и умора, подир толкова невероятни премеждия, той посегна да отвърти единия винт на металното кълбо. Натисна веднъж, натисна два пъти — напусто! Нима ще остане така? Я да провери и съседния! И виж — винтът се поддаде. Когато го махна, другите се развиха по-лесно. Тъй, бавно, търпеливо, Милчо откачи целия глобус, измъкна главата си и го търкулна на брега, а после изхлузи и бронята от гърдите си ведно с изпразнените кислородни бутилки, развърза оловните обувки, но гумените дрехи останаха на него, стиснати здраво в китките и над рамената.

Слънцето обливаше с жар белия плаж, който искреше като бисерен прах, а небето пламтеше, подобно на разтопено стъкло. Тихият бриз шумолеше в палмовите листа и ги разклащаше леко. А горе, на върховете, висяха едрите им плодове.

Какви ли са те?

Но чакай! Та това са кокосови орехи! Баща му бе говорил за тях — вкусни, сочни, хранителни.

Само че как да си набере от тях?

Залитащ от слабост, той се изправи. Дали ще му се удаде да се покатери по тези груби, бодливи стъбла? Обхвана с ръце и крака един дънер, но го пусна тутакси, разбрал, че няма да стигне до върха, който се извиваше на двадесет или тридесет метра над земята.

Тогава да подири друго!

А жаждата му се усилваше все повече и повече. Милчо гребна с шепа морска вода и я поднесе до устните си. Обаче тя беше неприятна на вкус, солена и горчива. Не само не утоли жаждата му, а я усили още повече.

Трябваше да намери вода или някакъв плод, трябваше!

Премалял от изтощение, с напукани устни, по които бяха избликнали ситни капчици кръв, той закрета из непознатия остров. А надеждата му се стопяваше с всяка крачка. Случаят го бе изхвърлил сред океана върху една самотна скала, в чиито пукнатини се бе задържала малко пръст, обрасла с жилава трева. Скали с прегоряла трева и нито следа от извор!

Да се качва ли още нагоре, към върха?

Какъв смисъл имаше това? Нима там щеше да открие търсената влага?

Отчаян, с отпуснати рамена, плувнал в пот под гуменото си облекло, Милчо пое обратно. Неочаквано сред една по-широка полянка той зърна някакво дърво, подобно на дъб, обсипано с плодове, едри като тикви, които висяха направо от стъблото.

Тикви, израснали от дънера!

Но след всичко видено досега нищо вече не можеше да го смае. Нека тиквите растат, където си щат: по клоните, по стъблата или ако им допада — по корените. Сега, когато бе примрял от жажда, това не го засягаше никак. Важното беше да се ядат, нищо друго нямаше значение!

Без да мисли много, той откъсна от дървото най-ниския плод, обвит с твърда черупка, грабна един ръбест камък и замахна с две ръце. При първия удар плодът се спука, а при втория — от оголената му сърцевина се откърти неголям бял къс. С бързо движение Милчо го натика в устата си, насили се, сдъвка го, но не можа да го глътне. Това беше съвсем безвкусен, сух, пресядащ плод, ненужен, види се, за нищо.

Момчето захвърли остатъка сред сухата трева и пак се упъти към брега.

Почваше отливът. Вълните се оттегляха надире и оставяха по мокрия пясък купчинки водорасли, из които бързаха да се примъкнат към водата безброй рачета. Сред тях се валяха празни мидени черупки и живи миди. Гладното момче алчно сграбчи една, но щом я допря до устните си, бързо я запокити погнусено.

С трескави очи то огледа едрите кокосови орехи, които висяха под разкошните ветрила от перести листа, наведе се, взе камък и го запрати нагоре, без да достигне и половината от височината им.

Тогава отчаян, загубил вяра, Милчо се отпусна на земята в сянката на една палма, а клепачите му се прихлупиха сами…

Нещо тупна до него. Той се сепна и отвори очи.

Какво щастие! До рамото му лежеше едър кокосов орех, по-голям дори от главата му, току-що обрулен от дървото. Вятърът се бе засилил през време на съня му и огъваше стройните палмови стебла.

Втори плод тупна до него, после трети.

Зарадвано, момчето вдигна един орех, дръпна се настрана, за да не падне на главата му друг, взе тежък камък и го стовари върху влакнестата обвивка. Но ударът беше прекалено силен, неотмерен добре, черупката се пръсна, а свежата течност се изля на пясъка.

Тю, че беда!

Тогава, вече по-внимателно, Милчо нагласи втория орех и го чукна леко. В черупката хлътна малка дупка, той опря устни в нея и изсърба на няколко глътки гъстото мляко. Стори му се, че през живота си не бе пил по-вкусна течност.

— Татко, татко! — пошепна момчето. — Наистина това са благословени плодове. Помня, тъй рече ти, благословени? Къде си сега, татко?

Когато изсмука сока и на третия орех, то остърга меката му вътрешност и я нагълта лакомо. Ала все още му се пиеше много, пиеше му се вода, само вода.

И ето, позакрепнал, освежен и повече обнадежден, Милчо отново се запъти да обикаля островчето, на което беше попаднал.

След двадесетина крачки плажът свърши, отсечен от няколко невисоки черни и напукани канари, подобни на безредно струпани каменни призми, които се издигаха над морето гордо и предизвикателно раздърпани, натрошени и все пак непобедени.

В плитчините, по неравните стъпаловидни площадки, прозираха буйни подводни ливади от кафяви водорасли, а по камъните, които едва надничаха от бистрата вода, се бяха налепили други водорасли като гъста жълтозелена коса. При всеки пристъп вълните ги разрошваха сърдито, за да ги вчешат гладко-гладко при оттеглянето си.

Основите на канарите бяха обсипани с безброй миди като чер чакъл, над който високо горе, додето стигаха водните пръски, личеха белите черупчици на морските желъди, желъд до желъд, сякаш скалите бяха наръсени с бяла боя.

Из дълбоките влажни пукнатини се спотайваха едри криви раци. По-младите и по-неопитните, изплашени от приближаването на момчето, прибягваха настрана и се хлъзваха по корем към водата, а по-старите се намъкваха дълбоко в цепнатините, откъдето го следяха зорко с подвижните си хитри очи.

Внезапно страшна мисъл проряза съзнанието му — нима ще остане тук завинаги, на този пуст остров, сам с ужасното чудовище! Не, не! Трябваше да бяга по-далеч от водата! Нагоре, нагоре, където дългата шия няма да го достигне! Нагоре, към върха, защото оттам щеше да вижда навсякъде, да вижда надалеч! Оттам можеше да оглежда целия океан, можеше… Но дали наистина можеше да се надява на такова щастие… да открие някой кораб!…

Изведнъж напреде му лъсна малка локва. Той се спря със светнали очи. Вода, истинска вода, навярно от последния дъжд, задържала се в недълбоката трапчинка, засенчена от скалите!

Натопи устни в нея и пи, пи…

Сетне, запомнил добре мястото, продължи пътя си, докато неочаквано под самия връх, на една плоска тераса, облепена с ръждивочервени лишеи, под краката му зина дълбока яма.

Момчето легна по корем и надникна надолу към дъното, но бързо отскочи назад. Та това е тя, пукнатината, която осветяваше пещерата!

Изтръпнал от страшния спомен, Милчо отстъпи заднешком. Крачка по крачка се изкачваше той нагоре към спасителния връх. Най-сетне пред него блесна целият океан, сред който на две-три мили от острова се полюляваха върху вълните пет бели кораба.

Луд от радост, Милчо се изправи на пръсти, сложи ръце до устата си и се провикна:

— Помощ! Помооощ!

Вика може би половин час без никаква полза. На корабите не се забеляза никакво раздвижване.

А защо не запали огън като Робинзон?

Ах, Робинзон! Колко трудно се живее като него!

Той слезе долу при непознатото дърво, събра сноп сухи съчки от земята и облян в пот, ги отнесе на върха. Усещаше как всичките му дрехи се бяха намокрили: и ризата, и двете фланелки, и панталоните, и вълнените чорапи, всичко, като че ли някой бе налял в гумения костюм цяла кофа вода. Задушаваше се от жега и все пак трябваше да запали огън! Та от това зависеше животът му!

А нямаше кибрит. Тогава?

Бе чел нейде, че диваците търкали сухи дървета. Защо да не опита и той?

Избра две изсъхнали клонки и се залови да ги трие едно в друго. Три… три… три… докато ръцете му отмаляха, а клонките едва се бяха позатоплили.

„Огън! Огън! Огън!“ — повтаряше си трескаво момчето на ум, забравило всичко друго.

Дума да не става, тъй нямаше да добие нито една искрица! Дали пък няма друг начин, по-лесен? Нима трябваше да се откаже тъкмо сега, когато на две мили оттук има кораби с хора!

Внезапно мощният рев на една сирена процепи тишината.

Тръгват ли си?

Въпреки непоносимата тропическа горещина то усети как по гърба му пробягна ледена тръпка. Да си идат и да го оставят сам… сам…

И в този миг Милчо си припомни често повтаряния израз на стария капитан: „Докато човек е жив, нищо не е загубено“. И щом се замисли за него, тутакси се сети как капитанът запали лулата си с часовниковото стъкло.

Изхлузи, без да се бави, гумената ръкавица на лявата ръка, после свали часовника. Смъкна се до дъждовната локва, напълни с вода издутото стъкло и щом го изправи срещу слънцето, върху дланта му затрептя горещият бял фокус на събраните слънчеви лъчи.

А сега суха трева!

Отначало там се появи малко пушече, което бързо нарасна, тревата почна да тлее, Милчо я раздуха и в миг пламъкът лумна буйно.

Ура!

Той притури още дърва — и още, и още, та дори се разтревожи да не го загаси, а след това се дръпна настрана. Сви ръце в рупор, както правеха моряците, и продължи да вика.

А минутите се изнизваха мъчително, убийствено бавно и с всяка изтекла минута надеждата му намаляваше. Ето огънят ще загасне скоро — тогава?

Внезапно сърцето му се превъртя от радост. Една лодка се отлепи от най-близкия кораб. Нямаше съмнение, тя плаваше към брега, идеше за него! Бяха го чули, бяха го видели!

С радостен вик Милчо се спусна презглава надолу, като се препъваше в широкия скафандър.

Не след дълго в лодката се изправи баща му, скочи във водата, преди да стигнат брега, и го прегърна разплакан, мокър, забравил да се владее.

— Милчо, Милчо!

С лек ход на мотора моряците задържаха лодката по-далеч от брега — да не я обърнат вълните, а бащата и синът все още стояха прегърнати, забравили се от щастие.

— Милчо!

— Татко! Да знаеш, татко!

Помощник-капитанът Ханс нагази във водата и леко докосна по рамото учения.

— Професор Станоев, време е да се връщаме… Капитанът…

Палеонтологът трепна.

— Но, да, веднага… Простете!

Лицето на Милчо потъмня в грозно подозрение.

— Къде е капитанът? Какво е станало с него?

— Няма го! — смутолеви неловко Станоев. — Изгубихме го!

— Как сте го изгубили?

— Смятах да сляза аз, но той заповяда да ме затворят и… и тръгна сам да те търси…

— Да ме търси, къде?

Станоев се обърна към моряците, които ги бяха наобиколили със смутени лица. Очакваше помощ, ала всеки от тях свеждаше очите си, когато го погледнеше.

— Спуснахме го до пещерата — отвърна той накрая. — Известно време ни се обаждаше, а после млъкна… Нищо не зная повече…

Милчо пребледня.

— Той… в пещерата! Татко, да идем при него начаса, да го спасим!

Бащата разбра мъката му.

— Веднага тръгваме! Цяла дузина въоръжени водолази са готови, аз също. Тъкмо обличахме скафандрите, когато видяхме твоя огън и помислихме, че е той… Но сега вече няма да се бавим!

Момчето трепереше.

— В пещерата! А знаете ли кой е вътре? Там е гущерът, там са акулите…

— О, ние не се плашим от акули — успокои го баща му. — Нали всеки скафандър има сюнгерче с миризма на мърша, която ги прогонва…

Момчето си обясни всичко. Гуменото сюнгерче, което прогонва акулите! Затова значи тя го нападна, след като той захвърли онази каишка.

Станоев се угрижи още повече:

— Но еласмозавърът… еласмозавърът!

Съобразил бързо, Милчо изкрещя:

— Ние няма да минем през водата, защото там гущерът е силен, а ще го издебнем на сушата.

— Как така на сушата! — възкликнаха в един глас моряците.

Тогава той посочи отвесния проход в скалата и им обясни всичко, което знаеше за него.

Само в две минути планът за действие беше готов и лодката отплава към кораба, а Милчо и баща му останаха да чакат на брега, щастливи от неочакваната среща и в същото време смазани от безпокойства за нещастния им приятел, който може би бе загинал заради тях.

Минутите се изнизваха бавно.

Когато се обърна случайно към вътрешността на островчето, Милчо съгледа през стъблата на кокосовите палми непознатото дърво и го посочи на баща си.

— А това какво е?

— Хлебно дърво — отговори Станоев. — Бях ти загатнал за него някога, ала не знам дали си спомняш. Тук природата е щедра, разточителна. У нас хлябът се добива с много труд и пот: ореш, ториш, сееш, плевиш, жънеш, вършееш, мелиш, месиш, печеш и чак тогава се нахранваш. А по тези острови е достатъчно само да откъснеш от дървото готовия хляб и да го опечеш…

— Ама наистина ли трябва да се опече? — запита бързо Милчо.

И като видя как баща му потвърди това с леко кимване, промълви:

— Пък аз… да знаеш как се мъчех, как преглъщах насила и все се чудех защо не мога да го ям суров…

Приливът настъпваше със запенените гребени на вълните, които бързо заливаха тясната пясъчна ивица.

Станоев и Милчо се отдръпнаха надире и седнаха на скалите, загледани в синьозелената далечина, където малката бяла лодка се отделяше от кораба.

Внезапно Милчо запита:

— Татко, защо тъкмо мене избра гущерът? Случайно ли беше това?

Баща, му го изгледа продължително с някаква тъжна сянка в очите.

— Защото побягна! — натърти той. — А всички други не мръднаха от местата си. Еласмозавърът се е хранил с пъргава плячка, а неподвижните предмети не са го интересували, все едно скали, камънаци…

— Ех, де да знаех! — прекъсна го живо момчето. — Накрай и аз го разбрах, докато лежах пред него на пясъка…

— Така и трябваше да бъде. Опитът, личният опит те е научил, но колко скъпо ни струва той!

Когато след четвърт час, един безкрайно дълъг четвърт час, матросите наскачаха в плитчината, окичили поясите си с бомби, натоварени с една дълга въжена стълба и няколко тежки големокалибрени пушки, групата пое мълчаливо към върха.

Най-сетне зловещата яма зина под краката им, мрачна и заплашителна. Какво ли криеше в черната си бездна?

Моряците привързаха здраво стълбата към най-близката издатина на канарата и я спуснаха надолу. Милчо, който досега вървеше начело и бе успял да се почувствува водач, понечи да слезе пръв, но баща му го улови за ръката.

— Чакай! Накъде тъй?

— Аз знам пътя, затова! — обясни твърдо момчето.

Бащата го обгърна бързо с възхитен поглед, но въпреки това го дръпна грубо назад.

— Нито крачка повече! Стига ми това, което преживях досега! Ще сляза сам, ще проуча, а после…

И се хвана за стълбата.

Стъпало след стъпало, метър след метър, той потъваше в тясната пролука, откъдето лъхаше тежка противна миризма на застоял въздух, на плесен и на гнилост, а мракът се сгъстяваше бързо, грозен, непрогледен. Ученият щракна фенерчето си и продължи да слиза, докато неочаквано кракът му опря в една малка каменна площадка, под която на около двадесетина метра едва се виждаше подът на пещерата.

Станоев насочи натам лъчите на фенерчето. Изведнъж дъхът му пресекна.

Смутен от светлината, еласмозавърът привдигна нагоре глава, изфуча яростно и го стрелна със свирепия си поглед. Под него на пясъка лежеше неподвижен водолаз.

— Капитане! — извика професорът, стиснал здраво тежката пушка, заредена с патрони „дум-дум“.

Но човекът не мръдна?

Дали беше мъртъв?

Исполинският гущер изправи глава в диво желание да докопа храбреца, който бе дръзнал да нахлуе във владенията му, ала не можа да го достигне. Тогава той изпълзя тромаво из водата и пак се надигна нагоре. Очите му святкаха от злоба, а от озъбената му уста се носеше несдържан глух рев, от който се тресеше пещерата.

„Такъв великолепен звяр! — помисли палеонтологът с болка, като насочваше към него оръжието си. — А трябва да го убия! Да го убия тъкмо аз!“

Но колебанието му не трая дълго. С рязко движение той тръсна глава да прогони тази мъчителна мисъл и натисна спусъка. Каменната яма сякаш се разлюля от оглушителния гръм, последван от нечуван пронизителен вой.

Еласмозавърът се застоя само миг тъй, с изкъртено ляво око, на чието място зееше ужасна кървава рана, после се подхвърли нагоре с раззинати челюсти, но след това съвсем неочаквано и необяснимо, дали от уплаха, или от гняв, се обърна назад и изчезна под водата.

Без да губи време, Станоев се спусна надолу, пое безжизнения водолаз, върза го и го повлече по стълбата, а моряците и Милчо помагаха отгоре, като теглеха въжето.

Измъкнаха го над канарата и махнаха скафандъра. Когато го лъхна чистият въздух, спасеният скоро дойде в съзнание. Отвори очи и разгледа учуден разтревожените си другари.

— Милчо! — пошепна той, премалял от радостна изненада. — Не сънувам ли? Истина ли е това? А пък аз… аз… да знаеш какво съм преживял!

— Истина е! — отвърна просълзен Милчо и сложи ръка върху неговата ръка. — Успокойте се! Всички сме пак заедно.

Старият моряк се привдигна с мъка и опипа косата, лицето, очите му.

— Съвсем здрав, невредим! — мълвяха пребледнелите му устни, потрепващи от вълнение.

— Да, и отсега нататък няма да се разделяме! Когато напуснете службата, ще дойдете при нас! Нали, татко?

— Разбира се! — потвърди Станоев. — Сред нас той ще намери свой дом, винаги когато пожелае.

Старият моряк вдигна към тях овлажнели очи, изпълнени с обич и признателност, но не отговори, а мълчаливо изсърба лекарството, което му бе поднесъл професорът, и изяде набързо половината на един голям шоколад, а другата половина поднесе на Милчо.

След няколко минути, сметнал вече, че се е съвзел напълно, той се надигна да става, но се олюля и пак седна.

— Я гледай, поотпуснал съм се! Остаря дядо ви Филип, остаря! Трябва да се стяга за пенсия, за почивка.

И внезапно отклони разговора.

— Но защо не ми кажете най-сетне как се озовах тук? Помня само, че това проклето зъбато ме налапа като ябълка. „Ха да те видя сега! — рекох си тогаз. — Май че вече няма отърваване!“ И толкоз…

Когато палеонтологът му разправи накратко всичко, капитанът се обърна към Милчо с блеснала от възхищение усмивка.

— Казах ли аз, че си вече мъж, един малък мъж!

При тези думи Станоев се вгледа в сина си, учуден, невярващ, сякаш за пръв път го виждаше. Колко много се бе променил! От слънцето и вятъра лицето му бе загоряло, страните му бяха порозовели, а очите му светеха съживени, одухотворени от всичко преживяно. Наистина кой би повярвал, че това ще стане? Само след пет-шест месеца!

В това време капитанът пак се надигна и при все че залитна от слабост, с голямо усилие сполучи да се задържи на крака.

— А сега — предложи той. — Да не се глезим повече, че работа ни чака! Хайде на кораба!

Слънцето вече се бе наклонило над хоризонта — наедряло, ослепително силно и заливаше със злато малкия пуст остров. Скалите, палмите и хлебното дърво хвърляха дълги виолетови сенки.

Когато пристигнаха на пясъчния бряг, където вълните се плискаха с лек шепот в дъното на оставената лодка, слънцето се бе потопило до половина в океана и бе обляло с кръв водата пред себе си.