Ю Несбьо
Хлебарките (37)

Трийсет и седма глава

Двама мъже в зелено връхлетяха храсталака, единият приведен, с ранен другар на раменете. Прикри го зад едно повалено дърво и двамата с другия вдигнаха пушките, прицелиха се и откриха огън в пущинака. Сух глас оповести, че това е безнадеждната битка на Източен Тимор срещу президента Сухарто и неговия терористичен режим.

На подиума някакъв мъж шумолеше нервно с листове хартия. Бе пребродил света, за да разнася историята на страната си, и тази вечер беше от голямо значение за него. В залата на Клуба на чуждите кореспонденти нямаше много хора, едва четирийсет-петдесет човека. Те обаче бяха изключително важни за каузата на оратора; според него заедно можеха да направят това послание достояние на милиони читатели. Стотици пъти беше гледал филма, който прожектираха, и знаеше, че точно след две минути боевете върху лентата ще свършат и той ще се хвърли сам-самичък в не по-малко безмилостния огън на словесната битка.

Ивар Льокен усети ръка на рамото си и подскочи неволно.

— Трябва да си поговорим. Веднага — прошепна му глас.

В полумрака различи лицето на Хуле. Стана и двамата излязоха от помещението, докато един партизанин с наполовина изгоряло лице, застинало в неподвижна маска, обясняваше защо е прекарал последните години от живота си в индонезийската джунгла.

— Как ме откри? — попита Льокен, когато излязоха.

— Тоние Виг ми подсказа къде да те търся. Често ли идваш тук?

— Зависи какво разбираш под често… Обичам да съм в час със събитията. Пък и с някои хора тук водя ползотворни разговори.

— Със служители на датското и шведското посолство, например?

Златният зъб проблесна.

— Както споменах, обичам да съм информиран. Какво става?

— Много неща.

— По-конкретно?

— Знам кого разработвате. Случаите са свързани.

Усмивката на Льокен изчезна.

— Странно, но още през първите дни от пристигането ми тук се озовах на един хвърлей от мястото, откъдето си го наблюдавал.

— Сериозно? — не пролича дали Льокен влага подигравка.

— Старши инспектор Кръмли реши да ме заведе на туристическа обиколка по реката. Показа ми къщата на някакъв норвежец, който преместил цял храм от Бирма в Банкок. Знаеш кой е Уве Клипра, нали?

Льокен не отговори.

— И така… Снощи, докато гледах футболен мач, изведнъж навързах нещата.

— Защо точно по време на футболен мач?

— Най-прочутият норвежец в света играе в любимия отбор на Клипра.

— Е, и?

— Знаеш ли под кой номер се състезава Уле Гюнар Сулшер?

— Не. Пък и за какъв дявол ми е притрябвало?

— Момчетата по целия свят знаят. Тениски с неговото име и номер се продават в спортни магазини от Кейптаун до Ванкувър. Случва се и възрастни да си купят негова тениска.

Льокен кимна, без да снема поглед от Хари.

— Двайсети номер — каза той.

— Като на снимката. Изведнъж ми се изясниха и други неща. Дръжката на ножа, забит в гърба на Молнес, е инкрустирана със специална стъклена мозайка, а професор по история на изкуството установи, че ножът е антика от Северен Тайланд, най-вероятно изработен от племето шан. По-рано тази вечер се свързах с професора. Обясни ми, че племето шан населява и територии от Бирма, където — забележи — строи храмове. Характерна особеност на тези храмове била украсата на прозорците и вратите със същите стъклени мозайки като на ножа. На път към теб се отбих у професора и му показах една от снимките ти. Беше категоричен: прозорецът е на храм, построен от шан.

Ораторът от трибуната подхвана речта си. Гласът му звучеше металически и режещо по високоговорителя.

— Добра работа, Хуле. И сега?

— Сега ще ми кажеш какво става зад кулисите, а после аз поемам по-нататъшното разследване.

— Шегуваш се, нали? — разсмя се високо Льокен.

Хари ни най-малко не се шегуваше.

— Интересно предложение, Хуле, но не мисля, че ще стане. Началниците ми…

— „Предложение“ не е точната дума, Льокен. Опитай с „ултиматум“.

Льокен се разсмя още по-гръмко.

— Едно трябва да ти се признае, Хуле: голям мъжкар си. Защо реши, че си в позиция да поставяш ултиматуми?

— Ако разкрия на тайландския полицейски началник какви ги вършите, ще се сдобиете с ужасно голям проблем.

— А теб ще те изритат, Хуле.

— За какво? Първо, изпратен съм тук със задачата да разследвам убийство, а не да спасявам задниците на норвежки бюрократи. Не възразявам да закопчаете педераст, но това не е моя отговорност. А когато от Стуртинга разберат, че не са били осведомени своевременно за вашето разследване, моето лично предположение е, че друг, а не аз, ще трепери да не му теглят шута. По моя преценка рискът да остана без работа е по-голям, ако стана съучастник, укривайки информация. Цигарка?

Хари протегна към Льокен пълна кутия „Кемъл“. Онзи първо поклати глава, но после размисли. Хари запали и тогава поднесе огънче и на Льокен. Седнаха на два стола до стената. В клуба изригнаха гръмки аплодисменти.

— Защо просто не си затрая, Хуле? Отдавна си се усетил, че не са те командировали тук да се правиш на велик детектив. Какво ти пречеше просто да се обърнеш, накъдето духа вятърът, и да спестиш куп неприятности и на себе си, и на нас, другите?

Хари дръпна силно от цигарата и издиша продължително, като задържа по-голямата част от дима в дробовете си.

— От есента пак пропуших „Кемъл“ — подзе той и се потупа по джоба. — Някогашното ми гадже пушеше тази марка. Не ми даваше от нейните цигари, за да не ми станело навик да я муфтя. Пътувахме с карти „Интеррейл“ и във влака между Памплона и Кан открих, че съм свършил цигарите. Според приятелката ми това щяло да ми бъде за урок. Пътуването трая близо десет часа и накрая се принудих да прося цигари от хора в другите купета, докато моята приятелка най-невъзмутимо си пафкаше „Кемъл“. Странно, нали? — Хари вдигна цигарата и раздуха огънчето. — Когато пристигнахме в Кан, продължих да се снабдявам с цигари от непознати хора. В началото тя намираше поведението ми за забавно. Когато обаче започнах да обикалям от маса на маса в парижките ресторанти, на нея вече не й беше толкова забавно и ми предложи от нейните, но аз отказах. В Амстердам се натъкнахме на нейни познати и аз си взех от техните цигари, а нейната кутия лежеше на масата. Държал съм се детински, така коментира постъпката ми. Купи ми една кутия — ето, каза, тези цигари са твои, пуши от тях. Най-демонстративно ги оставих в хотелската стая. Върнахме се в Осло и продължих в същия дух. Тогава тя ми заяви, че не съм с всичкия си.

— Тази история има ли край?

— Има, разбира се. Тя отказа цигарите.

— Хепиенд, значи — засмя се Льокен.

— Горе-долу по същото време замина с един музикант за Лондон и там заживя с него.

Льокен се задави.

— Попресолил си манджата, а?

— Без съмнение.

— Не си ли взе поука?

— Не.

Продължиха да пушат мълчаливо.

— Разбирам. — Льокен изгаси цигарата. Клиентите бяха започнали да се разотиват.

— Да седнем някъде да изпием по бира и ще ти разкажа цялата история.

— Уве Клипра се занимава с пътно строителство. Общо взето това е цялата информация, с която разполагаме за него. Знаем, че на двайсет и пет години е заминал за Тайланд с докарано до половината следване на инженерна специалност и лоша слава; сменил е фамилията си от Педерсен на Клипра. Това, оказва се, било името на квартал в Олесюн, където е израснал.

Седяха в дълбок кожен диван, а пред тях имаше стереоуредба, телевизор и маса. Върху масата се мъдреха две бутилки — едната с бира, другата с вода — два микрофона и каталог с песни. Първоначално Хари възприе идеята на Льокен да го води на караоке за шега, но после схвана замисъла. Хората наемат звукоизолирана стая почасово, без да съобщават имената си, поръчват си питие и плюс това си осигуряват несмущавано спокойствие. А и в сградата имаше достатъчно посетители, за да пристигнеш и да си тръгнеш незабелязано. Това чисто и просто беше перфектното място за секретни срещи. Льокен, изглежда, не ходеше там за първи път.

— Каква лоша слава? — поинтересува се Хари.

— Започнахме да се ровим из този случай и се натъкнахме на няколко инцидента с малолетни момчета в Олесюн. Никой не се беше оплакал в полицията, но тръгнали приказки и на него му се видяло по-безопасно да се премести в друг град. Пристигнал тук, регистрирал инженерна компания, поръчал да му отпечатат визитки с титлата доктор пред името и започнал да тропа от врата на врата и да се представя като носител на ноу-хау в пътното строителство. По онова време, преди двайсетина години, имало общо взето само два начина да осъществиш инфраструктурни проекти в Тайланд: или да си роднина на някой от правителството, или да си достатъчно богат да подкупиш министър. Клипра не бил нито връзкар, нито мангизлия и шансовете не били на негова страна. Но той усвоил две неща и — бъди сто процента сигурен — те положили основите на цялото му състояние, натрупано до днес: тайския език и слагачеството. Второто не си го измислям, самият той се е фукал на наши сънародници в Тайланд с умението си да се подмазва. По негови думи толкова се усъвършенствал в правенето на четки, че дори на тайландците започнало да им накъртва. Освен това завързал контакти с политици по линия на интереса към млади момчета. Общите им слабости към някои пороци му донесли сериозно предимство, когато станало време да се възлагат договорите за разширяване на така наречените Hopewell Bangkok Elevated Road and Train Systems.

— Пътни и железопътни транспортни системи?

— Точно така. Навярно си забелязал какви огромни стоманени пилони набиват в земята навсякъде из града.

Хари кимна.

— До момента са монтирани шест хиляди такива стълба. Предстои броят им да се увеличи. Над магистралата се предвижда да се построи жп линия. Говорим за свръхмодерна магистрала, дълга пет мили, и шест мили релсов път на стойност 25 милиарда крони. Те ще спасят този град от самозадушаване. Разбираш ли? Начинанието най-вероятно е най-мащабният инфраструктурен проект, започван някога някъде, своеобразно избавление, изградено от асфалт и траверси.

— И Клипра участва в него?

— Явно никой не е съвсем наясно кой участва и кой не. Ясно е само, че първоначалният главен изпълнител — предприемач от Хонконг — се е оттеглил и заложеният бюджет и предвиденият график ще отидат по дяволите.

— Превишаване на бюджета? Направо съм шокиран — сухо отвърна Хари.

— Това при всички случаи означава повече работа за другите изпълнители, а по мое предположение Клипра вече е вложил много в проекта. Понеже един от инвеститорите се оттегля от BERTS, политиците са принудени да склонят другите участници да преизчислят офертите си. Ако Клипра разполага с финансов ресурс да отхапе предложения пай от проекта, бързо ще се превърне в един от най-влиятелните предприемачи в региона.

— Добре де, но какво общо имат бизнес начинанията му с посегателствата над деца?

— Съвсем малко. Влиятелните мъже притежават способността да карат законовите параграфи да се огъват и разпъват в тяхна полза. Нямам основания да се съмнявам в морала на настоящото правителство, но политическото влияние на Клипра и вероятността един арест допълнително да забави целия пътен проект, прави екстрадирането му слабо вероятно.

— И какво ще правите?

— Вече се действа по въпроса. След случая с норвежеца, заловен в Патая по-рано тази година, нашенските политици се пробудиха и в момента се работи за подписването на споразумение, каквото имат Швеция и Дания с Тайланд. След като то стане факт, ще поизчакаме, ще арестуваме Клипра и ще обясним на тайландските власти, че снимките, разбира се, са направени, след като официалното споразумение е влязло в сила.

— И ще го осъдите за блудство с малолетни?

— Вероятно и за убийство.

Хари се сепна.

— Ти да не се имаш за единственият, съзрял връзката между ножа и Клипра? — попита Льокен, докато се опитваше да си запали лулата.

— Какво знаеш за ножа?

— Придружих Тоние Виг при идентифицирането на посланика в мотела. Успях да щракна няколко снимки.

— В присъствието и под погледите на цял екип полицаи?

— Е, да уточня, използвах миниатюрен фотоапарат. Побира се в ръчен часовник като този, например. — Льокен се усмихна. — Трудничко е да го купиш в обикновен магазин.

— И си открил сходството между стъклената мозайка върху ножа и къщата на Клипра?

— Свързах се с един монах от центъра за медитация „Махаси“ в Янгон. Бил е посредник при продажбата на храма на Клипра. Ножът представлявал част от покъщнината, която вървяла заедно с храма, и Клипра я получил под формата на бонус. Според монаха тези ножове се изработвали винаги по два от модел. По тази логика следва някъде да съществува съвсем същият нож.

— Задръж за момент — спря го Хари. — За да се свържеш с въпросния монах, трябва предварително да си се досещал, че ножът вероятно произхожда от бирмански храм.

Льокен сви рамене.

— Я стига, Льокен. Остава сега да се изкараш и археолог. Дори само за да установим, че ножът носи белези на културата на племето шан или как там му беше името, ние прибягнахме до услугите на професор. Подозирал си Клипра още преди да разпиташ за ножа.

Льокен си опари пръстите и хвърли раздразнено догорялата клечка.

— Имах основания да предполагам, че е възможно Клипра да е намесен по някакъв начин в убийството. В деня, когато посланикът загина, се намирах в апартамент точно срещу жилището на Клипра.

— И?

— Атле Молнес пристигна там към седем. Някъде около осем двамата с Клипра потеглиха в колата на посланика.

— Сигурен ли си, че са били именно те? Виждал съм служебната му кола. Като повечето дипломатически автомобили и тя е със затъмнени, непрозрачни стъкла.

— Когато колата пристигна, тъкмо наблюдавах Клипра през обектива на фотоапарата. Автомобилът паркира в гаража, а оттам една врата води право в къщата. Клипра стана и се насочи към вратата. После известно време не се появи никой, но изведнъж видях посланика в дневната. Обиколи я няколко пъти. После колата отпраши и Клипра изчезна.

— Няма как да си сигурен, че посетителят е бил именно посланикът — заключи Хари.

— И защо?

— Защото от мястото, където си се намирал, си го видял само от средата на гърба. Мозайката е скривала горната част от тялото му.

Льокен се разсмя.

— Видях повече от достатъчно. — Той успя най-сетне да запали лулата си и дръпна доволно. — Защото само един-единствен човек в цял Тайланд ходи облечен в такъв костюм.

При по-различни обстоятелства Хари вероятно би възнаградил оригиналността на събеседника си с усмивка, но точно сега в главата му се тълпяха твърде много мисли.

— Защо Турхюс и началникът на полицията в Осло не са уведомени за това?

— Кой казва, че не са уведомени?

Хари усети вътрешен натиск върху очните си ябълки. Огледа се за подходящ предмет, който да строши.