Ю Несбьо
Хлебарките (27)

Двайсет и седма глава

По средата на китарното соло на Джими Хендрикс в песента „All Along The Watchtower“ музиката внезапно спря и Джим Лав подскочи, защото усети, че някой му е свалил диадемата със слушалките.

Извърна се на стола и висок рус мъж, без съмнение проявил небрежност при употребата на слънцезащитен лосион, се извиси над него в тясната охранителна будка. Голяма част от лицето бе скрито зад чифт авиаторски очила със съмнително качество. Джим имаше набито око за маркови очила — за своите бе прежалил едноседмичната си заплата.

— Ало! Попитах те дали говориш английски.

Джим се затрудни да определи акцента му и му отговори на бруклински:

— При всички случаи по-добре, отколкото тайски. С какво да ти помогна? Коя фирма търсиш?

— Не търся фирма. Искам да поговоря с теб.

— С мен ли? Да не си инспектор от охранителната фирма? Ще ти обясня за уокмена…

— Инспектор съм, но полицейски. Казвам се Хуле. Моят колега Нхо…

Хари отстъпи крачка встрани. Зад него на вратата стоеше Нхо с дежурната подстрижка в стил „помпадур“ и прясно изгладена бяла риза. И двете неща не оставиха и капка съмнение у Джим, че тайландецът му показва истинска значка. Джим присви едното си око.

— Полиция, а? А бе, вие при един и същи бръснар ли ходите? Никога ли не ви е хрумвало да експериментирате с нещо ново? Такова например. — Джим посочи небрежно разрошената си прическа и се засмя гръмко.

Високият се поусмихна.

— Ретромодата от осемдесетте явно още не е стигнала до полицейските управления.

— Коя мода?

— Няма значение. Има ли кой да те смени за малко и подходящо място, където да поговорим?

Джим разказа, че дошъл в Тайланд преди четири години на почивка с приятели. Взели си мотоциклети под наем и потеглили на север. В малко селце по течението на река Меконг на границата с Лаос един от компанията проявил глупостта да купи опиум и да го пъхне в раницата си. На връщане полицейски патрул ги накарал да отбият и ги претърсил. На прашния селски път насред Тайланд им станало ясно, че приятеля им го грози продължителен престой в затвора.

— По закон имат право да екзекутират наркотрафиканти, мамка му. Знаете ли? Ние тримата не бяхме сторили нищо нередно, ама си помислихме, мама му стара, че и ние ще загазим — ще ни осъдят за съучастничество или нещо подобно. Защото, мама му стара, аз съм чернокож американец и се вписвам доста добре в представата за типичния трафикант на хероин. Ударихме го на молби и мина време, докато загреем положението: един от полицаите подхвърли, че можело да минем и само с глоба. И така, събрахме всичките си кинти, те конфискуваха опиума и ни пуснаха да си вървим. Майчице, колко бяхме щастливи. Ама възникна проблем: за да се върнем в Щатите, ни трябваха пари за билети, нали? После…

Джим разказа с много думи и с още повече жестове цялата си одисея в Тайланд. Известно време се пробвал да работи като екскурзовод на американски туристи, но закъсал с разрешителното за пребиваване, после гледал да се спотайва — тогава го издържала тайландската му приятелка. Дошло време другите да се прибират, а той решил да остане. След множество перипетии се сдобил с разрешително за пребиваване, защото му предложили да работи като охрана на паркинг. За сградите, където са офисите на международните компании, им трябвали хора, говорещи английски.

Джим дрънкаше на поразия и накрая се наложи Хари да го прекъсне.

— Само дано тайландският ти колега не разбира английски. — Джим погледна притеснено Нхо. — Онези момчета, на които бутнахме подкупа…

— Спокойно, Джим. Тук сме по друг въпрос. На трети януари, към четири часа, тук е бил паркиран тъмносин мерцедес. Сещаш ли се за такава кола?

Джим се засмя с цяло гърло.

— Ако ме беше питал кое парче на Джими Хендрикс слушах допреди малко, щях да ти отговоря, човече. Но какви коли влизат и излизат от паркинга… — Той разпери ръце.

— На входния пункт изтеглихме от машината билет за паркинга. Не можеш ли да провериш в системата, ако въведеш регистрационния номер или нещо такова?

Джим поклати глава.

— Нямаме толкова съвършена система за проверка. По-голямата част от паркинга е под видеонаблюдение и ако се случи нещо, проверяваме впоследствие.

— Впоследствие ли? Да не искаш да кажеш, че правите видеозапис?

— Точно така.

— Не забелязах при теб да има монитори.

— Защото монитори няма. Паркингът е на шест нива. Не разполагаме с капацитет да наблюдаваме всички нива в реално време. Пък и повечето крадци, като мярнат видеокамера, се стряскат, че ги виждат, и се отказват от намеренията си, нали? Така целта е наполовина постигната. Ако пък някой е толкова тъп да се промъкне и да задигне някой автомобил, имаме кражбата на запис, готова за вас, полицаите.

— Колко време се пазят записите?

— Десет дни. За толкова време повечето хора обикновено откриват дали нещо в колата им липсва. После използваме същите ленти за нови записи.

— Значи имате на запис какво се е случвало в паркинга на трети януари между шестнайсет и седемнайсет часа?

Джим вдигна поглед към календара на стената:

— Много ясно.

Спуснаха се по някакви стълби и влязоха в топло влажно мазе, където Джим включи самотна крушка и отключи една от металните картотеки покрай стената. Видеозаписите стояха чинно подредени по рафтове.

— Ако искате да проверите целия паркинг, предстои ви да изгледате доста записи.

— Достатъчно е да проверим паркинга за гости — поясни Хари.

Охранителят се разтърси из рафтовете. За записите от всяка видеокамера си имаше отделен рафт, а датите бяха отбелязани с молив на гръбчетата на касетите. Той издърпа една.

— Време е за шоу.

Отвори друга картотека, където имаше видеоплейър и монитор, пъхна касетата и след няколко секунди на екрана се появи черно-бяла картина. Хари веднага позна паркинга за гости. Записът явно беше направен с камерата, която беше видял миналия път. В долния ъгъл на екрана се изписваше месецът, денят и часът. Превъртяха записа до 15:50. Не се виждаше никакъв дипломатически автомобил. Почакаха. Все едно гледаха стопиран кадър. Нищо не се променяше.

— Да пуснем записа на забързан каданс — предложи Джими.

Освен дето броячът в ъгъла започна да мени бързо показанията си, разлика не произтече. Часът стана седемнайсет и петнайсет. Две коли профучаха покрай камерата и оставиха мокри следи по цимента. В седемнайсет и четирийсет следите бяха изсъхнали и изчезнали, но от мерцедеса на посланика нямаше и помен. В седемнайсет и петдесет Хари спря записа.

— По наши сведения на паркинга за гости е имало дипломатически автомобил.

— Съжалявам — поклати глава Джим. — Явно информацията ви е погрешна.

— Възможно ли е да е паркирал другаде?

— Възможно е, разбира се. Но пренасочват всички водачи без абонаментно място по пътя покрай тази камера. Щяхме да видим колата.

— Искаме да погледнем още някой запис.

— Готово. Кой да извадя?

Нхо се разрови из джоба си.

— Знаеш ли къде е паркинг-мястото на колата с този регистрационен номер? — попита той и подаде едно листче към Джим. Охранителят го изгледа мнително.

— По дяволите, човече, ти си знаел английски.

— Говорим за червено порше.

— И без да проверявам, ще ви отговоря: никой от работещите тук не кара червено порше. — Джим му върна листчето.

— Faen! — изпусна на норвежки Хари. Мамка му!

— Какво беше това? — ухили се Джим.

— Норвежка дума, която не искаш да научиш.

Излязоха на слънчева светлина.

— Ще ти намеря страхотен чифт на символична цена — предложи услугите си Джим и посочи слънчевите очила на Хари.

— Благодаря, няма нужда.

— Или ако търсиш нещо друго. — Джим му смигна и се засмя. Вече щракаше с пръсти. Сигурно изгаряше от нетърпение пак да си сложи слушалките. — Ей, полицай! — извика той след тях. Хари се обърна. — Фа-ан!

По целия път до колата чуваха смеха му.

— И така, какво знаем? — попита Лиз и намести краката си върху бюрото.

— Знаем, че Бреке лъже. След срещата си с посланика го бил изпратил до подземния паркинг, където Молнес оставил колата си. Поне така твърди.

— И защо ще лъже точно за това?

— По телефона посланикът иска само потвърждение на уговорката за четири следобед. Посланикът се е явил в кабинета на Бреке. Това е извън всякакво съмнение. Говорихме със секретарката. Тя потвърди също, че двамата са излезли заедно от кабинета, а Бреке се отбил до бюрото й да й даде някои наставления. Запомнила го, защото наближавало седемнайсет часа и тя се канела да си тръгва.

— Добре, че поне някой помни нещо.

— Не знаем обаче какво са правили Бреке и посланикът после.

— Къде е оставил колата си? Не ми се вярва да е рискувал да паркира на улица в тази част на Банкок — усъмни се Лиз.

— Не е изключено да са се уговорили предварително да проведат разговора на друго място и посланикът да е поверил някому да наглежда колата му, докато се качи да вземе Бреке — предположи Нхо.

Рангсан се изкашля и прелисти:

— На място, където гъмжи от апаши, които само чакат някой балама да прояви подобна непредпазливост?

— Съгласна съм — включи се Лиз. — Защо просто не е влязъл в гаража? Там е най-лесното и най-сигурното място за паркиране. Можел е да спре колата си буквално до асансьора.

Кутрето на ръката й се завъртя в ухото, а по лицето й се изписа върховна наслада.

— Питам се и друго: с каква цел сме се хванали да проучваме въпроса с колата?

Хари разпери безпомощно ръце.

— Надявах се да се сдобием със сигурни доказателства, че в пет следобед Бреке е излязъл от кабинета си заедно с посланика и двамата са потеглили с дипломатическия автомобил. Разчитах видеозаписите да покажат, че поршето на Бреке е престояло през нощта в паркинга. Бреке обаче не ходи на работа с личния си автомобил. Това не го съобразих.

— Дай засега да оставим тази история с колите — предложи Лиз. — Знаем със сигурност едно: Бреке лъже. Как ще процедираме при това положение?

Тя чукна с пръст по вестника на Рангсан.

— Ще проверим алибитата — чу се отзад.