Ю Несбьо
Хлебарките (36)

Трийсет и шеста глава

Йенс, с прилежно вързана папийонка, седеше облегнат на стола и се усмихваше с пламнали бузи. Хари го оприличи на момченце, което чака гости за рождения си ден.

— Почти се радвам, че ме държаха затворен няколко дни. Така човек се научава да цени повече малките неща. Като например „Дом Периньон“ от осемдесет и пета.

Щракна с пръсти на келнера, онзи доприпка до масата, вдигна капещата бутилка с шампанско от кофичката с лед и наля.

— Обожавам да ме обслужват сервитьори. Така се чувствам почти свръхчовек. А ти, Хари?

— Все ми е едно. Май не съм по тази част. — Хари опипваше нервно чашата си.

— Хората сме различни, Хари — установи с усмивка Йенс.

Отново изпълваше костюма си. Или просто беше облякъл друг костюм със същата кройка — Хари се затрудняваше да прецени.

— За някои хора луксът е необходим, колкото за други — въздухът — продължи да философства Йенс. — На мен скъпата кола, хубавите дрехи и малко глезотийки са ми нужни, за да се чувствам добре, за да усетя, че съществувам. Разбираш ли ме?

Хари поклати глава.

— Е, значи, от двама ни аз съм по-големият сноб. — Йенс хвана чашата си за столчето. — Вярвай на първото си впечатление, Хари, защото аз наистина съм боклук. А докато за нас, боклуците, има място под слънцето, не възнамерявам да изневерявам на същността си. Наздраве.

Повъртя глътката шампанско в устата си, преди да я преглътне. После оголи зъби и простена от удоволствие. Хари се усмихна и вдигна чашата си. Йенс го изгледа критично.

— Вода? Не е ли крайно време и ти да започнеш да се радваш на живота, човече? Не е нужно да си толкова строг към себе си.

— Понякога е нужно.

— Дрън-дрън. Всички хора сме родени хедонисти. Просто на някои им отнема повече време да го проумеят. Имаш ли си приятелка?

— Не.

— Не ти ли е време?

— Сигурно. Не виждам обаче какво общо има това с хедонизма.

— Няма, прав си. — Йенс надникна в чашата си. — Разказвал ли съм ти за сестра ми?

— Същата, на която си се обадил във вечерта на убийството?

— Да. Впрочем, тя не е обвързана.

Хари се разсмя.

— Не се чувствай задължен да ми се отблагодаряваш, Йенс. Не съм направил нищо кой знае какво, освен да уредя ареста ти.

— Не се шегувам. Страхотна мацка е. Работи като редактор в издателство, но според мен бачка твърде много и не й остава време за личен живот. Пък и плаши мъжете, защото е точно като теб — сериозна жена, знае какво иска. Направило ли ти е впрочем впечатление, че всички норвежки мацки, избрани за мис еди-какво си, използват точно това клише, за да се самоопределят пред журналистите: аз съм жена, която знае какво иска. Адски дразнещо е, че този иначе нелош израз се обезцени до такъв шаблон. — Йенс придоби замислен вид. — Сестра ми прие моминското име на майка ми в деня, когато навърши пълнолетие. А навърши пълнолетие в пълния смисъл на думата.

— Не съм толкова сигурен дали с нея ще си паснем.

— Защо?

— Ами защото съм страхливец. Търся си себеотрицателно момиче с професия в сферата на социалното обгрижване и държа да е толкова красива, че още никой да не е посмял да й го каже.

— Съвсем спокойно се оженѝ за сестра ми — засмя се Йенс. — Няма проблем дори ако не я харесаш. Ужасна работохоличка е, почти няма да я виждаш.

— Тогава защо си се обадил в дома й, а не на работното място? Когато си я потърсил, в Норвегия е било два следобед.

Йенс поклати глава.

— Да си останем между нас: така и не се научих да се оправям с времевата разлика; в смисъл — прибавят ли се часове, или се изваждат. Чувствам се ужасно неудобно. Според баща ми страдам от начална форма на старческа деменция, наследена по майчина линия.

Йенс побърза да увери Хари, че сестра му не проявявала никакви признаци на подобно слабоумие, дори тъкмо обратното.

— Стига толкова, Йенс. Я по-добре разкажи как върви при теб. Вече мислиш ли за брак?

— Шшт… Не изричай тази дума на глас, ще вземеш да ми докараш сърцебиене. Брак… — Йенс потръпна. — Имам проблем: от една страна, не съм моногамен по природа, но от друга, съм романтична натура. Сключа ли брак, трябва да приключа с кръшкането, разбираш ли? А мисълта никога повече през целия си живот да не правя секс с друга жена, освен със съпругата ми, е доста страшничка, не мислиш ли?

Хари се замисли по въпроса.

— Вземи, например, поканата към момичето в асансьора. Според теб кое ме е подтикнало? Чисто и просто ме е хванал гипсът, нали? Само за да си докажа, че още ме бива да се вълнувам от друга жена. Всъщност пълно фиаско. Хилде е… — Йенс затърси думите — … притежава нещо, което не съм открил у никоя друга жена. А доста съм търсил, повярвай ми. Не мога точно да го определя, но ме е страх да се откажа от него, защото трудно ще го намеря другаде.

В тази причина Хари не намери нищо по-различно от всяка друга, която бе чувал хората да изтъкват в полза на взаимоотношенията си със своя партньор. Йенс опипа нервно чашата си и се усмихна накриво.

— Престоят в затвора явно ми е изопнал нервите. Изобщо не ми е присъщо да споделям лични неща. Обещай да не ме издадеш през приятелите ми.

Келнерът се приближи и им направи знак.

— Хайде, започнал е.

— Кой?

Келнерът ги поведе навътре в ресторанта, прекосиха кухнята и тръгнаха да се качват по тясно стълбище. В коридора един върху друг бяха накамарени легени, а на стол седеше възрастна жена и се хилеше с почернелите си зъби.

— От бетеловите орехи е — поясни Йенс. — Отвратителен навик. — Дъвчат ги, докато мозъкът им изгние, а зъбите изпопадат.

Зад една врата Хари чу викове. Келнерът отвори и се озоваха в просторно таванско помещение без прозорци. Двайсетина-трийсетина мъже, сключили затворен кръг, жестикулираха и сочеха, брояха намачкани банкноти и си ги подаваха с бясна скорост. Повечето мъже бяха светлокожи, някои — в светли памучни костюми. На Хари му се стори, че вижда познато лице от Писателския салон в хотел „Ориентал“.

— Бой между петли — оповести Йенс. — Частно мероприятие.

— Защо? — Наложи се Хари да извика, за да надмогне ужасната олелия. — Четох, че в Тайланд боевете с петли все още са законни.

— Не съвсем. Властите разрешиха модифицирана разновидност на боевете: завързват ноктите зад краката, за да не се раняват смъртоносно. А и въведоха фиксирано времетраене, вместо боят да продължи, докато единият падне мъртъв. А тук се действа по старите правила. И няма ограничения за залозите. Да се приближим, а?

Хари се извисяваше над мъжете отпред и надникна в кръга. Два петела, кафявочервен и оранжев, обикаляха с поклащащи се глави и не изглеждаха ни най-малко заинтригувани един от друг.

— Как ще ги накарат да се сбият? — попита Хари?

— Няма страшно. Петлите се мразят по-силно, отколкото бихме се намразили двамата с теб.

— Защо?

— Защото се намират в един кръг. Защото са петли.

После, като по зададен сигнал, птиците се нахвърлиха една върху друга. Хари виждаше единствено пляскащи криле и хвърчаща слама. Мъжете крещяха от възбуда, а неколцина започнаха да подскачат. Из помещението плъзна странна, сладникавогорчива миризма на адреналин и пот.

— Виждаш ли петела с разделения по средата гребен? — попита Йенс.

Хари не виждаше нищо.

— Той е победителят.

— Как разбра?

— Ами така. Просто знам. Предварително съм наясно.

— Как…

— Не питай — усмихна се Йенс.

Крясъците отведнъж утихнаха. Единият петел лежеше повален. Някой простена, а мъж в сив ленен костюм ядосано удари шапка в пода. Хари погледна умиращия петел. Някакъв мускул под перата потрепна лекичко, после животното застина съвсем неподвижно. Изглеждаше абсурдно. Всичко бе започнало уж на игра, като боричкане, придружено от възгласи.

Покрай лицето на Хари прелетя окървавено перо. Тайландец с широки панталони вдигна мъртвия петел. Човекът едва се сдържаше да не заплаче. Другият петел поднови обхождането на кръга. Сега Хари забеляза разделения му гребен.

Келнерът се приближи до Йенс с пачка банкноти. Част от зрителите хвърлиха поглед към Бреке, някои кимнаха, но никой не обели дума.

— Случва ли се да загубиш? — поинтересува се Хари, след като заеха масата си в ресторанта.

Йенс запали пура и си поръча коняк, отлежал „Ричард Хенеси“ с четирийсет процента алкохолно съдържание. Келнерът попита два пъти дали е чул правилно. Направо не беше за вярване, че този Йенс е същият, когото Хари бе утешавал по телефона предния ден.

— Знаеш ли защо хазартът е болест, а не професия, Хари? Защото патологично пристрастеният към хазарта обича риска. Живее и диша заради тръпката на неизвестността.

Изпускаше дим на тлъсти клъбца.

— При мен е обратното. За да елиминирам риска, съм готов да стигна до екстремни крайности. Като приспаднеш разноските, от спечелената днес сума няма да остане много. Да не говорим за хвърления труд.

— Но никога не губиш?

— Имам прилична възвръщаемост.

— Прилична възвръщаемост? Да разбирам ли, че рано или късно хазартните типове се принуждават да заложат цялото си имущество?

— Нещо такова.

— А не се ли губи част от очарованието на хазарта, ако предварително знаеш изхода?

— Очарование? — Йенс вдигна пачката банкноти. — На мен това ми се струва достатъчно чаровно. Обезпечава ми това — направи широк жест с ръка и опаса помещението. — Аз съм просто устроен човек. — Йенс огледа огънчето на пурата. — Или нека си го кажем, както си е: малко си падам сухар.

И избухна във внезапен блеещ смях. Хари се усмихна от куртоазия.

Йенс погледна часовника си и скочи.

— Щатските борси отварят. Очаквам големи сътресения. Ще се чуем. Помисли върху предложението за сестра ми.

Йенс излетя през вратата. Хари остана да си изпуши цигарата и да мисли за сестра му. После взе такси до Патпонг. Не знаеше какво търси, но влезе в един гоу-гоу бар, едва се сдържа да не си купи бира и бързо излезе. Хапна жабешки бутчета в „Льо Бушерон“, а собственикът лично дойде до масата му да му обясни на много лош английски каква носталгия го мъчи по Нормандия. Хари сподели, че дядо му е участвал в Нормандския десант през 1944 година. Не беше съвсем вярно, но поне накара лицето на французина да грейне.

Хари плати сметката и си намери друг бар. До него седна момиче в обувки с нелепо високи токове, погледна го с големите си кафяви очи и го попита иска ли да му направи свирка. „Как да не искам!“ — помисли си той, но поклати отрицателно глава. На телевизор, закачен над покритите с огледала рафтове на бара, излъчваха мач на „Манчестър Юнайтед“. В огледалото Хари виждаше момичета, танцуващи върху малка, интимна сцена точно зад него. Бяха си залепили малки златни звездички от хартия, които едва-едва скриваха зърната на гърдите им, но вършеха работа, колкото барът да не бъде упрекнат, че нарушава закона за голотата. Върху крайно оскъдните бикини всяко момиче имаше закрепено номерче. Полицаите изобщо не питаха с каква цел. Беше им повече от известно, че номерчетата служат, за да се избегнат недоразумения, когато клиент пожелае да откупи момиче от бара. Хари вече я беше забелязал. Номер двайсет. Дим стоеше малко встрани от четирите танцьорки, а измореният й поглед сновеше като радар над наредените до бара мъже. По устните й току пробягваше мимолетна усмивка, но не пробуждаше оживление в очите й. Изглежда, беше успяла да привлече вниманието на един слаб мъж във военна униформа. Немец, предположи Хари, без сам да знае защо заложи именно на Германия. Клиентът гледаше как бедрата й се поклащат лениво наляво-надясно, как лъскавата й черна коса танцува по гърба й, когато се обръща, как съблазнително грее гладката й знойна кожа, сякаш обагряна от пламъка на вътрешен огън. „Ако очите й бяха малко по-различни, щеше да е красива“, прецени Хари.

За кратка секунда погледите им се срещнаха в огледалото и Хари мигом се почувства сконфузен. Тя не показа с нищо да го е познала. Отмести поглед към телевизионния екран. Там се виждаше гърбът на играч, изчакващ да влезе на мястото на свой съотборник. Същият номер. Двайсет. „Сулшер“ — пишеше най-горе на фланелката. Хари сякаш се отърси от сън.

— По дяволите! — извика той и прекатури чашата си. Кока-колата плисна в скута на упоритата куртизанка. Хари си проправи път към изхода, сподирян от възмутените й викове: „Ти не мой приятел!“.

 

 

Не успя да се свърже с Ивар Льокен на домашния му номер и набра Тоние Виг.

— Хари, как ли не се опитвах да вляза във връзка с теб! Снощи Льокен изобщо не се появи. Днес в посолството ми излезе с номера, че разбрал за друг ресторант и ме чакал там. Какво става?

— Друг път ще ти обясня. Знаеш ли къде е сега Льокен?

— Не. Или… момент, днес нали е сряда. Заедно с още двама от посолството се канеха да ходят на тематична вечер в КЧКТ — Клуба на чуждите кореспонденти в Тайланд. Там обаче членуват и мнозина други експати.

— Екс-пати?

— Прощавай, Хари. Екс-патриоти. Чужденци, заселили се и работещи тук.

— Тоест, емигранти?

Тоние Виг се изсмя.

— Не използваме това определение за себе си.

— Кога започва срещата?

— В седем и девет.

— И девет?

— Свързано е с будизма. Девет се смята за щастливо число.

— Виж ти.

— Това е нищо. Да видиш какво става, когато предстоят важни събития. Преди хонконгските представители да пристигнат за сключването на споразумението за BERTS, четирима ясновидци се опитвали цели две седмици да определят възможно най-благоприятната дата и час за подписването. Нямам нищо против азиатците, трудолюбиви и симпатични са, но в някои отношения още не са слезли от дърветата.

— Интересно, обаче трябва да…

— Налага се да приключваме, Хари. Може ли да довършим по-късно?

Хари затвори и поклати глава, потресен от ширещата се снобарщина. А после нумерологията била смехотворна.

Позвъни в участъка и попадна на Рангсан, който му продиктува личния номер на професора изкуствовед от музея „Бенчамабопит“.