Джо Абъркромби
Полукрал (7)

Мъжка работа

Всяка родена от майка Море вълна го повдигаше, претъркулваше, дърпаше подгизналите му дрехи и той мърдаше, потрепваше и изглеждаше така, сякаш напряга сили да се изправи. Но тогава вълната се оттегляше със съскане назад и оставяше тялото му заседнало върху чакъла, а косата му — оплетена и покрита с пяна и пясък, също като сноповете морска трева наоколо.

Ярви го гледа замислено, чудейки се кой е той. Или по-скоро, кой е бил. Момче или мъж? Беше ли умрял, бягайки или докато се е бил смело?

Какво значение имаше?

Килът задра в пясъчното дъно, палубата се разтресе, а Ярви залитна силно напред и трябваше да се хване за ръката на Хюрик. С тракане и тропот мъжете прибраха греблата, откачиха щитове от борда и наскачаха в прибоя. Бяха намусени, че са последни на брега — закъснели за слава и плячка. Място на кралския дракар бе огромна чест при крал Утрик.

И никаква при крал Ярви.

Няколко от мъжете хванаха въжето на носа и започнаха да теглят кораба напред покрай трупа в прибоя, нагоре по чакълестия бряг. Останалите извадиха оръжия и се отправиха с бърза крачка към Амвенд. Градът вече гореше.

Ярви прехапа устни и понечи да се прехвърли през борда с колкото кралско достойнство можа да събере, но дръжката на щита се изплъзна от жалката хватка на сакатата ръка, дървеният ръб се закачи в наметалото му и той едва на се пльосна с главата напред в прибоя.

— Проклето нещо!

Задърпа настървено ремъците, разхлаби ги и измъкна ръка, после захвърли щита насред сандъците, на които мъжете седяха, докато гребяха.

— Кралю мой — каза Киймдал. — Трябва да задържиш щита си. Може да е опасно…

— Бил си се с мен. Знаеш колко полза имам от щит. Ако някой тръгне към мен и не мога да го спра само с меч, по-добре да бягам. А аз бягам много по-бързо без щит.

— Но, кралю мой…

— Той е крал — избоботи Хюрик и прокара замислено дебели пръсти през прошарената си брада. — Ако каже всички да оставим щитовете си, така ще бъде.

— Всеки с две здрави ръце е добре дошъл да задържи своя — каза Ярви, скочи в прибоя и изруга под нос, когато първата ледена вълна го намокри до кръста.

Там, където пясъкът преминаваше в трева, няколко новопоробени стояха вързани един за друг в очакване да бъдат натоварени на палубата на един от корабите. Бяха увесили рамене, омазани със сажди, с облещени от ужас очи, все още невярващи, че нещо може да изскочи от морето и просто ей така да отнеме живота ти. Край тях група от воините на Ярви разиграваха дрехите им на зарове.

— Чичо ти Одем те търси, кралю мой — каза един, изправи се намръщен, срита един хлипащ старец в гърба и го просна по очи.

— Къде? — попита Ярви.

Устата му беше пресъхнала.

— Горе, в малката крепост. — Мъжът посочи към сивата каменна кула на отвесната скала над града. От едната й страна морето бесуваше и блъскаше скалата, а от другата беше навлязло в сушата и тесният проток беше целият побелял от натрупаната по повърхността морска пяна.

— Не са затворили портите? — учуди се Киймдал.

— Бяха, но се оказа, че трима от синовете на старейшината са останали отвън, в града. Одем преряза гърлото на един и им каза, че ще направи същото с останалите, ако не отворят портите.

— И те ги отвориха — обади се втори воин и веднага след това се изкиска доволно при вида на зара, който беше хвърлил. — Нови чорапи!

Ярви примига озадачено. Не можеше да си представи вечно усмихнатия си чичо като безмилостен воин. Но Одем беше издънка от същото семе, родило баща му, следите от чийто гняв още носеше по тялото си, и брат им Удил, при спомените за когото калени в битки ветерани все още се просълзяваха около тренировъчния квадрат. Понякога под тихата вода се крият най-страховитите течения.

— Проклет да си!

Една жена излезе от колоната роби, колкото позволяваше въжето, с което беше вързана. От едната страна косата й беше сплъстена от кръв и залепнала за лицето.

— Шибан крал от шибана страна, дано майка Море те погълне…

Един от воините я зашлеви с опакото на ръката и я просна на земята.

— Да й отрежем езика — каза друг и я сграбчи за косата, а трети извади нож.

— Не! — извика Ярви. Мъжете го погледнаха изпод свъсени вежди. Накърняването на честта на краля им бе предизвикателство към собствената им чест и проявата на милост не съществуваше като възможност. — Ще донесе повече печалба с език в устата.

Той отмина превил рамене под тежестта на ризницата и затътри крака нагоре към крепостта.

— Ти си истински син на майка си, кралю мой — каза Хюрик.

— Чий друг мога да бъда?

Очите на баща му и на брат му грееха от възбуда, докато те говореха за отминалите набези по брега, за великите дела, които са извършили, и големите печалби, които са донесли, докато той се спотайваше в далечния край на масата, мечтаейки да можеше да вземе дейно участие в мъжката работа. Но сега, видял истината с очите си, участието в нападение вече не изглеждаше завидно занимание.

Битката, ако въобще беше имало нещо достойно да се нарече така, беше свършила, но независимо от това Ярви вървеше като през същински кошмар, потеше се под ризницата, гризеше нервно вътрешността на бузите си и подскачаше при всеки шум. Чуваше писъци и смях, зърваше стрелкащи се в маранята над пламъците фигури, димът дращеше гърлото му. Гарваните кълвяха, кръжаха и крякаха триумфално. Ако имаше истински победител в тази битка, това бяха те. Днес майка Война, майка на гарвани, тя, която събира мъртвите и свива разтворената длан в юмрук, ще танцува, докато баща Мир ридае, заровил в шепи лице. Тук, по протежението на вечно менящата се граница на Ванстерланд и Гетланд, той често ридаеше.

Скалата, на която стоеше крепостта, изплува отпред с щръкнала нагоре черна кула и шумът от разбиващите се в основата й вълни се усили.

— Спрете — каза Ярви. Беше задъхан, замаян, а лицето му плувнало в пот. — Помогнете ми да сваля ризницата.

— Кралю мой, протестирам, в никакъв случай! — избълва на един дъх Киймдал.

— Протестирай колкото искаш, но направи каквото ти казвам.

— Мой дълг е да те пазя…

— Представи си тогава срама, който те чака, когато умра от цялото това потене на половината път до върха на кулата! Хюрик, разкопчай ризницата.

— Кралю мой.

Двамата му помогнаха да свали ризницата и Хюрик я преметна през рамо.

— Води — сопна се Ярви на Киймдал, докато се бореше да закопчае с нескопосаната си ръка златистото бащино наметало — прекалено тежко за него, а и тази катарама непрекъснато заяждаше…

Гледката, която се разкри пред отворените порти, го накара да закове на място.

— На това казвам аз реколта — отбеляза Хюрик.

Тесният двор пред кулата на крепостта беше покрит с трупове. Бяха толкова много, че Ярви трябваше непрекъснато да гледа в краката си, за да не гази по тях. Имаше жени, а също и деца. Навсякъде жужаха мухи. Ярви усети стомаха си да се надига, но успя да го укроти.

Все пак сега е крал, а истинският крал ликува при гледката на труповете на враговете си.

Един от воините на чичо му седеше до вратата на кулата и чистеше острието на секирата си бавно и спокойно, все едно седеше край тренировъчния квадрат.

— Къде е Одем? — прошепна Ярви.

Мъжът се усмихна широко и посочи:

— Там горе, кралю мой.

Ярви се мушна приведен под арката, преглътна насъбралата се в устата си слюнка и тясното пространство се огласи от ехото на запъхтяното му дишане и от стъпките му по каменните стъпала.

„На бойното поле — казваше баща му — няма правила.“

Продължи нагоре в тъмното, следван по петите от Хюрик и Киймдал. Спря до тесния прозорец, за да улови хладния полъх по горещото си лице, погледна надолу, видя разбиващата се в подножието на скалата вода и трябваше да положи усилия да надвие надигналия се страх.

„Изправи се, стой като крал — казваше майка му. — Говори като крал. Бий се като крал.“

Имаше дъсчена платформа на върха на кулата, издигната на дървени подпори. Беше опасана по края с парапет, но толкова нисък, че едва стигаше над коляното на Ярви. Когато видя колко високо се беше изкачил, колко малки изглеждаха оттук майка Море и баща Земя от едната страна и необятните гори на Ванстерланд — от другата, страхът се върна с пълна сила.

Чичо Одем стоеше в единия край и наблюдаваше спокойно горящия Амвенд. Черните стълбове дим се размиваха в сивото небе, малките фигурки на воините му сееха разруха из града, а миниатюрните кораби, подредени на брега, бяха готови да отплават, натоварени с кървавата жътва. Около дузина от ветераните му стояха около него, наобиколили коленичил пленник. Беше облечен с фина жълта роба, с вързани ръце на гърба, запушена устата, подуто и насинено лице и сплъстена от кръв дълга коса.

— Добра работа свършихме днес! — провикна се през рамо чичо Одем и се усмихна на Ярви. — Пленихме двеста роби, добитък, плячка и запалихме един от градовете на Гром-гил-Горм.

— А самият Гром? — попита Ярви, стараейки се да не проличи колко е задъхан от дългото изкачване.

Очевидно да стои и да се бие като крал, не му се отдаваше — трябваше поне да опита да говори като такъв.

Одем направи кисела гримаса и пое дълбоко дъх през стиснатите си зъби:

— Трошачът на мечове със сигурност е на път за насам, прав ли съм, Хюрик?

— Безсъмнено. — Хюрик се провря под ниската врата, излезе на платформата и се изправи в цял ръст. — Старият мечок надушва битката по-бързо от мухите.

— Трябва да побързаме. Да съберем мъжете и до час да сме обратно в морето — каза Одем.

— Тръгваме си? — попита Киймдал. — Толкова бързо?

Ярви осъзна, че беше ядосан. Беше изморен, гадеше му се, но предимно беше ядосан. На собствената си слабост, на това колко безмилостен можеше да е чичо му, на целия свят за това, че беше каквото е.

— Така ли отмъщаваме ние, Одем? — Ярви посочи със здравата си ръка горящия град. — И на кого, на жени, деца и селяни?

— Отмъщението се гради парче по парче. — Както винаги, гласът на чичо му беше тих и спокоен. Тих като пролетен ръмеж. — Но ти не бери грижа за това сега.

— Нима не положих клетва? — изръмжа Ярви.

През последните няколко дни настръхваше всеки път, когато чуеше някой да казва „кралю мой“. Сега се ядоса, когато не го чу.

— Да, даде клетва. Бях там, чух и ти казах, че това е тежка клетва. — Одем посочи към коленичилия пленник. — Но той ще те отърве от този товар.

— Кой е той?

— Старейшината на Амвенд. Човекът, който те уби.

Ярви примига озадачен:

— Какво?

— Аз се опитах да го спра, но страхливецът имаше скрито в ръкава острие.

Одем вдигна ръка и Ярви видя в нея дълъг кинжал, чиято дръжка завършваше с топка от лъскав черен кехлибар. Изведнъж, въпреки че лицето му още пламтеше от изкачването, Ярви усети да го побиват ледени тръпки.

— Никога няма да мога да си простя, че се забавих толкова и не успях да спася любимия си племенник.

Небрежно, все едно разфасоваше месо, Одем заби кинжала между шията и рамото на старейшината, събори го с крак по очи и кръвта му бликна по дъските.

— Какво имаш предвид?

Гласът на Ярви беше изтънял, а думите излязоха накъсани от свитото му на топка гърло, когато изведнъж осъзна колко много от хората на чичо му бяха на платформата, въоръжени до зъби и целите в брони.

Одем пристъпи леко напред, бавно, спокойно и Ярви заотстъпва назад с разтреперани колене, все по-близо до парапета и пропастта под него.

— Помня нощта, в която се роди. — Тонът на Одем беше равен и леденостуден като повърхността на замръзнало езеро. — Баща ти се гневи на боговете за това, дето имаш вместо ръка. Но мен ти винаги успяваше да разсмееш. Според мен от теб щеше да излезе чудесен шут. — Той повдигна вежди и въздъхна. — Но нима дъщеря ми заслужава еднорък слабак за съпруг? Нима Гетланд заслужава полукрал? Саката кукла на конци в ръката на майка си? Не, племеннико, аз… не мисля… така.

Киймдал сграбчи Ярви за ръката, придърпа го зад гърба си и извади с рязко движение меча си:

— Стой зад мен, кра…

Кръвта плисна в лицето на Ярви и го заслепи.

Киймдал се свлече на колене, изхърка, задави се, стисна гърлото си и между пръстите му плъзнаха червени струйки. Ярви извърна глава настрани и видя смръщеното лице на Хюрик. В ръката му имаше нож, целия почервенял от кръвта на Киймдал. Той пусна ризницата на Ярви и тя се свлече със звън на пода.

— Трябва да постъпим както е най-добре за Гетланд — каза Одем. — Убий го.

Ярви залитна заднешком и зяпна с широко отворена уста, когато Хюрик го сграбчи за предницата на наметалото. Чу се звън и тежката златна катарама на бащиното наметало се откопча. Ярви полетя назад.

Парапетът го блъсна в сгъвката на коленете, дъхът изсвистя от гърлото му и той се преметна заднешком.

Скала, вода и небе се завъртяха стремително и кралят на Гетланд полетя надолу. Водата го блъсна, както чукът удря наковалня.

И майка Море го пое в студената си прегръдка.