Джо Абъркромби
Полукрал (1)

Всеобщото благо

Духаше бурен вятър в нощта, в която Ярви разбра, че е крал. Или по-скоро полукрал.

Вятър търсач, така го наричаха хората в Гетланд, защото търсеше и винаги намираше всяка пролука и всяка ключалка, през които да влети с воя на майка Море в стаята и да я изпълни с мъртвешка леденина, независимо колко високо беше накладен огънят и колко скупчени един в друг седяха хората около него.

Той натискаше капаците на тесните прозорци на стаята на майка Гундринг, тресеше дори обкованата с желязо врата. Тормозеше пламъците в огнището и те му отвръщаха с гневно съскане и пращене, караха сенките от провесените от тавана снопове билки да танцуват по стените и светлината да играе по корена в чепатите пръсти на майка Гундринг.

— Ами този?

Приличаше на най-обикновено коренище с пръстта по него, но Ярви знаеше, че е повече от това.

— Черен език.

— И защо един пастор би посегнал към него, принце мой?

— Пасторът се надява никога да не се налага да го прави. Отварата му няма вкус, нито мирис или цвят, но е смъртоносна отрова.

Майка Гундринг хвърли корена настрана:

— Понякога се налага пасторът да посяга към зловещи неща.

— Пасторът трябва да избира по-малкото зло — отвърна Ярви.

— И винаги да се ръководи от всеобщото благо. Позна пет от пет. — Майка Гундринг кимна одобрително и Ярви се изчерви от гордост. Одобрението на пастора на Гетланд не се печелеше лесно. — А въпросите на изпита ще са по-лесни.

— Изпитът. — Ярви потърка нервно с палец кривата длан на сакатата си ръка.

— Ще го издържиш.

— Не можеш да си сигурна.

— Пасторът винаги се съмнява…

— Но никога не показва неувереност — довърши Ярви.

— Ето, виждаш ли? Познавам те. — Беше истина, никой не го познаваше така добре като нея, дори хората от семейството му. Най-малко хората от това семейство. — Никога не съм имала по-схватлив ученик. Ще издържиш от първия път.

— И повече няма да бъда принц Ярви. — Мисълта го изпълни с облекчение. — Няма да имам повече семейство и наследствено право върху трона.

— Ще бъдеш брат Ярви и Съборът ще бъде твоето семейство. — Светлината на огъня огря бръчките покрай очите на майка Гундринг, когато тя се усмихна. — Твое наследствено право ще бъдат билките, книгите и благото слово. Ще помниш и съветваш, ще лекуваш и говориш истината, ще знаеш тайните проходи и ще проправяш пътя на баща Мир на всички езици. Също като мен. Няма по-благородна кауза от тази, пък каквото щат да дрънкат мускулестите дръвници в тренировъчния квадрат.

— Не е лесно да игнорираш мускулестия дръвник в квадрата, когато си вътре с него.

— Ха. — Майка Гундринг изви презрително устни и се изплю в огъня. — Веднъж издържиш ли изпита, ще ходиш там само да лекуваш счупени глави, когато играта им загрубее. Един ден ще носиш моя жезъл. — Тя кимна към подпряния на стената, заострен в долния край прът от елфически метал, покрит по цялата си дължина с поредица от вдлъбнатини и изпъкнали навън щифтове. — Един ден ще седиш до Черния трон и ще бъдеш отец Ярви.

— Отец Ярви. — Той се сгърчи неловко на ниското столче. — Нямам мъдростта за това. — Всъщност му липсваше смелост, но не намери кураж да го признае.

— Мъдростта идва с учене, принце мой.

Ярви вдигна лявото си подобие на ръка:

— Ами ръцете? Те порастват ли с учене?

— Може да ти липсва една ръка, но бог ти е дал по-рядко срещан дар.

— Хм — изсумтя той. — Хубав глас и певчески умения ли имаш предвид?

— Защо не? Но също така остър ум, състрадание и сила. Е, такава сила, с която се става велик пастор, не велик боец, но все пак. Докоснат си от баща Мир, Ярви. Не забравяй: силни мъже — много, мъдрите са малко.

— Ето защо от жените стават по-добри пастори.

— Те правят и по-добър чай, като цяло. — Гундринг сръбна от чашата, която като всяка вечер й бе донесъл, и отново кимна с одобрение. — Но ето че и правенето на чай е сред множеството ти дарби.

— Работа за герои, няма що. Ще ме ласкаеш ли по-малко, когато вече не съм принц, а пастор?

— Ще получаваш колкото ласкателство заслужаваш, а през останалото време — ритник по задника.

— Е, някои неща никога не се променят — въздъхна Ярви.

— А сега история.

Майка Гундринг свали една книга от рафта и камъните по златистия кожен гръб проблеснаха в зелено и червено.

— Сега? Трябва да ставам преди първите лъчи на майка Слънце, за да нахраня гълъбите ти. Надявах се да поспя малко преди това…

— Ще те оставя да се наспиш, когато издържиш изпита.

— Не, няма.

— Прав си. Няма. — Тя облиза пръст и древната хартия зашумоля, когато започна да прелиства страниците. — Кажи сега, принце мой, на колко части елфите разкъсаха бог?

— Четиристотин и девет. Четиристотинте малки богове, шестимата върховни богове, първата жена, първият мъж и Смърт, който пази Последната врата. Но не е ли по-скоро работа на молитвоплетеца отколкото на пастора да знае това?

Майка Гундринг цъкна с език:

— Работа на пастора е да знае всичко, защото само онова, което познаваш, можеш да контролираш. Назови шестимата върховни богове.

— Майка Море и баща Земя, майка Слънце и баща Луна, майка Война и…

Вратата се отвори с трясък и вятърът търсач влетя в стаята. Пламъците в огнището подскочиха в същия момент, в който и Ярви скочи на крака. Светлината им заблещука в стотиците стъклени буркани и бутилки по рафтовете. Фигурата на новодошлия изкачи тичешком стъпалата и сноповете провесени от тавана билки започнаха да се полюшват като тела под бесилката, докато той се провираше през тях.

Косата на чичото на Ярви, Одем, беше мокра от дъжда и залепнала за бледото му лице, а гърдите му се вдигаха и спускаха учестено. Вторачи се в Ярви с широко облещени очи, отвори уста, но не проговори. Не се искаше рядка дарба, за да разбереш, че раменете му не бяха превити под тежестта на добри новини.

— Какво има? — изграчи сподавено Ярви със свито на топка от страх гърло.

Чичо му се свлече на колене и опря длани в мърлявата слама на пода. Склони глава и изрече дрезгаво само две думи:

— Кралю мой.

Така Ярви разбра, че баща му и брат му бяха мъртви.