Джо Абъркромби
Полукрал (20)

Свобода

Сюмаел наложи убийствено темпо и те тръгнаха по определения от нея курс така безропотно, както доскоро гребяха по него. Напредваха трудно през нагънатия терен, през черна скала и бял сняг, където ниските дървета бяха превити от напорите на вятъра и застинали във всевъзможни измъчени пози, наподобяващи вяли поклони към морето.

— Колко крачки са до Ванстерланд? — провикна се Рълф. Сюмаел спря да провери по инструментите, размърда устни, пресмятайки наум, загледа се в размазаното светло петно, което представляваше в момента майка Слънце на стоманеносивото небе, и продължи, без да отговаря.

Малцина от обитателите на крепостта в Торлби биха оценили влажното вълнено платно, донесено от Нищо като съкровище, но в момента то беше най-ценната им придобивка. По-завистливо от пирати, поделящи плячка, нарязаха половината на ленти, които увиха около себе си под дрехите, намотаха около главите си, натъпкаха в ботушите си. Другата половина Джоуд носеше на рамо, за да я използват като завивка нощем. Не страдаха от заблуди, знаеха, че щеше да ги предпази колкото тъмнината, но бяха благодарни и на толкова малко.

Толкова малко в момента беше разликата между живот и смърт.

Редуваха се да проправят път начело на колоната. Джоуд вървеше и разриваше снега, без да се оплаква. Рълф си изкарваше гнева върху него, все едно беше стар враг. Анкран залиташе, обгърнал с ръце раменете си. Нищо вървеше вдигнал гордо глава, стиснал здраво меча, все едно и той като него беше от стомана и ни студ, ни жега можеха да го уплашат, дори след като въпреки молитвите на Ярви снегът започна да се сипе и трупа по раменете му.

— Просто прекрасно — промърмори Рълф и вдигна очи към небето.

— В наша полза е — каза Анкран. — Затрупва следите ни, ще ни скрие. С малко късмет бившата ни господарка ще реши, че сме замръзнали, и ще се откаже.

— А с още по-малко наистина ще замръзнем — промърмори под нос Ярви.

— Така или иначе, никой не го е грижа — каза Рълф. — Никой не е толкова луд, че да тръгне след нас в това време.

— Ха! — викна Нищо. — Шадикшарам е точно толкова луда. — Той преметна през рамо тежката си верига и отмина напред, слагайки край на разговора така безцеремонно и окончателно, както беше сложил край на онези надзиратели, застанали насреща му на палубата на „Южен вятър“.

Ярви извърна поглед през рамо и се загледа във виещите се в далечината следи, които бяха оставили. Зачуди се кога ли щеше да открие останките от кораба си Шадикшарам. После се замисли какво щеше да направи след това. Накрая преглътна тежко и забърза след останалите.

По пладне, когато майка Слънце достигна мижавия си зенит — малко над рамото на Джоуд — и удължи сенките зад мъчително влачещата се колона, спряха за почивка и се скупчиха в плитка падина.

— Храна — каза Сюмаел, давайки глас на мислите на всички.

Никой не побърза с проявите на щедрост. Знаеха, че тук храната е по-ценна от злато. Накрая Анкран изненада всички, като пръв бръкна под кожите, в които се беше увил, и измъкна пакет осолена риба.

— Мразя риба — сви рамене той.

— Онзи, който щеше да ни умори от глад, сега ни храни — каза Рълф. — Кой казва, че няма справедливост на този свят?

Той на свой ред извади няколко сухара, видели далеч по-добри дни. Сюмаел се включи с два корави хляба.

Ярви разпери празни ръце и се усмихна:

— Смирено благодаря за… тази проява на щедрост…?

Анкран разтърка счупения си нос:

— Смиреността ти ме стопля. Ами вие двамата?

Джоуд сви рамене:

— Нямах много време да се подготвя.

— Аз донесох ножа — каза Нищо и вдигна меча.

Шестимата огледаха замислено оскъдното си продоволствие — не стигаше за едно прилично ядене.

— Предполагам, аз ще съм майката — каза Сюмаел.

Докато Ярви я гледа как отрязва шест безмилостно еднакви и ужасяващо тънки филии, разбра как се чувстваха кучетата в тронната зала на баща му, чакайки да им подхвърлят остатъците от масата. Рълф погълна своята на две хапки и се вторачи в Анкран, който, притворил блажено очи, дъвчеше всяка троха по десет пъти, преди да я преглътне.

— Само толкова ли? — попита Рълф.

Сюмаел стисна зъби, уви всичко накуп и без да продума и дума, прибра в пазвата си скъпоценния пакет.

— Триг започва да ми липсва — каза натъжен той.

От Сюмаел би излязъл добър пастор. Беше запазила самообладание и проявила достатъчно разум да вземе две от празните бутилки на Шадикшарам, преди да се измъкне от кораба. Сега ги пълнеха със сняг и се редуваха да ги носят в пазвите си. Ярви бързо научи, че е добра идея да пиеш на малки глътки и не много често. Пикаенето изискваше размотаване на дрехи, което в този студ беше равносилно на героизъм, отбелязван от останалите с одобрително мърморене — искрено при това, защото знаеха, че рано или късно, ще дойде и техният ред да изложат задни части на милостта на пронизващия вятър.

Въпреки че се точеха мъчително като месеци, дните бяха кратки и вечерите идваха бързо. Тъмнината се спускаше и в небесата пламваха огньове от звезди — светещи завъртулки, искрящи снопове, горяха ярки като очите на богове. Сюмаел сочеше едно или друго чудато съзвездие. Знаеше името на всяко — Плешивия тъкач, Криволичещия път, Странник на портата, Ядяча на сънища — и докато ги казваше, се усмихваше и в гласа й имаше нещо, което Ярви не беше чувал преди — щастие. То караше и него да се усмихва.

— А сега колко крачки остават до Ванстерланд? — попита я.

— Достатъчно. — Тя сведе отново поглед към хоризонта и радостта изчезна от лицето й. Забърза отново напред.

Ярви я догони:

— Още не съм ти благодарил.

— Предлагам да изчакаш, докато сме сигурни, че няма да свършим като две парчета замръзнало месо.

— Е, тъй като може да не ми се отдаде такава възможност… благодаря ти. Можеше да оставиш Триг да ме убие.

— Ако бях спряла да помисля, щях.

Не можеше да я вини за това. Зачуди се какво би направил на нейно място, ако не той, а тя беше в ръцете на Триг, и не остана доволен от отговора.

— В такъв случай се радвам, че не спря да помислиш.

Тя не отговори. Продължиха да вървят в мълчание, нарушавано единствено от скърцането на снега под ботушите им. Тогава Ярви я видя да го гледа свъсила вежди през рамо.

— Аз също — отвърна тя, преди да извърне глава.

 

 

На втория ден се шегуваха, за да поддържат духа.

— Анкран, пак се стискаш с дажбите! Я дай насам печеното прасе!

Засмяха се с глас.

— Да се надбягваме до Вулсгард! Последния на градските порти го продаваме и си купуваме ейл!

Разнесе се кикот.

— Надявам се, като ни настигне, Шадикшарам да носи вино.

Този път имаше само усмивки.

Когато на третия ден изпълзяха изпод жалката завивка на зазоряване, ако лекото просветляване на хоризонта можеше да се нарече така, всички бяха в лошо настроение.

— Писна ми от дъртаци, които ми се пречкат в краката — изграчи сърдито Нищо, когато се спъна за трети път в петата на вървящия пред него Рълф.

— Не съм сигурен, че ми допада зад гърба ми да върви ненормалник с меч в ръка — кресна през рамо Рълф.

— Сигурно го предпочиташ между плешките си тогава.

— На колко сте години вие двамата, а се държите като деца? — Ярви си проправи път през колоната и тръгна между тях. — Трябва да си помагаме един на друг, иначе зимата ще ни затрие всичките.

Някъде отпред чу Сюмаел да си мърмори под носа:

— Най-вероятно ще ни затрие, така или иначе.

Не можа да не се съгласи с нея.

На четвъртия ден бялата земя беше обгърната във воала на леденостудена мъгла и всички мълчаха. Тук-там някой изръмжаваше, когато се спъваше и падаше, после отново, когато друг му помагаше да стане и да продължи напред. Шест мълчаливи фигури в огромната пустош, в тази ледена бездна, всеки налегнат от собствения си товар от студ, нещастие и все по-тежък нашийник и верига, всеки сам с болките си, глада и страховете си.

Първоначално Ярви мислеше за хората, които се издавиха на кораба. Колко бяха? Чу отново пращенето на дъските и съскането на нахлуващата в трюма вода. И за какво, за да се спаси той? Видя робите, опънали вериги, протягащи шии за последна глътка въздух, преди майка Море да ги повлече надолу.

„Не хаби тревоги за онова, което вече е станало, само за онова, което тепърва има да става“, казваше майка му.

Не можеше да върне времето назад. И вината за миналото избледня, а след нея тревогите за бъдещето постепенно се стопиха и в главата му останаха само мъчителните спомени за храна. Четирите дузини печени прасета при посещението на върховния крал — толкова много за такова малко посивяло старче и коравосърдечния му пастор. Пирът по случай воинския изпит на брат му — цяла вечер побутва храната в чинията си, потънал в размисли за това как той никога няма да издържи своя. Плажът преди злощастното нападение, което предвожда — мъжете приготвят вечерята, която за мнозина се оказа последна, месото се върти над огньовете, горещо е като в пещ, стотици нахилени, огрени от пламъците физиономии, мазнината пращи, кожата на прасето е почерняла и напукана…

— Свобода! — изрева с пълно гърло Рълф и разпери широко ръце. — Свобода да измръзнеш до смърт където ти се прииска! Свобода да умреш от глад където ти се прииска! Свобода да вървиш, докато не паднеш от умора!

Гласът му заглъхна бързо в леденостудения въздух.

— Свърши ли? — попита Нищо.

Рълф спусна унило ръце:

— Да.

И колоната продължи да бъхти напред.

Не мислите за майка му крепяха Ярви в колоната, не те му даваха сили за следващата несигурна стъпка, за следващата болезнена крачка. Не бяха и тези за годеницата му, за мъртвия му баща, дори за ниското трикрако столче до огнището на майка Гундринг. Крепяха го мислите за Одем. Усмихнат, с ръка на рамото на Ярви. Гледа го в очите и обещава да е рамо до рамо с него в битката. Пита с онзи негов тих като пролетен ръмеж глас дали е редно Гетланд да има сакат крал.

— Аз… не мисля… така — процеди през зъби Ярви и излязлата през напуканите му устни пара обгърна лицето му. — Аз… не мисля… така, аз… не мисля… така.

И така, стъпка по стъпка, всяка болезнена и мъчителна, Гетланд се приближаваше все повече.

Петият ден беше ведър, леденият въздух щипеше бузите, а небето беше ослепително синьо. На Ярви му се стори, че вижда чак до морето — тънка черно-бяла ивица на хоризонта, отвъд необятна черно-бяла земя.

— Дотук се справихме добре — каза той. — Трябва да ни го признаеш.

Сюмаел засенчи очи, загледа се на запад и Ярви знаеше, че не е длъжна да му признава каквото и да е.

— Извадихме късмет с времето.

— Аз не се чувствам късметлия — промърмори Рълф, обгърнал рамене с ръце. — Ти чувстваш ли се късметлия, Джоуд?

— Не, просто ми е студено — отвърна Джоуд и разтърка зачервените си уши.

Сюмаел поклати недоволно глава при вида на миниатюрно тъмно петънце в далечината на север в иначе необичайно ясното небе.

— Довечера или най-късно утре ще видите какво означава лош късмет с времето. Задава се буря.

Рълф свъси вежди и примижа към небето:

— Сигурна ли си?

— Аз казвам ли ти как да хъркаш? Тогава не ме учи как да отгатвам времето.

Рълф извърна поглед към Ярви и сви рамене. Както обикновено, още преди да се стъмни, Сюмаел се оказа права. През целия ден петънцето на небето растеше, надуваше се, потъмняваше и придобиваше странни оттенъци.

— Боговете са гневни — промърмори Нищо и огледа сърдито небето.

— Че кога не са? — каза Ярви.

Снегът заваля на парцали, които започнаха да се стелят на пелени и да се извиват на талази. Вятърът задуха с пронизителни писъци и заблъска колоната от всички страни наведнъж. Ярви се спъна и падна и когато се изправи, вече не виждаше останалите. Обзет от паника, се завтече напред и се блъсна в гърба на Джоуд, който изникна пред него изневиделица.

— Трябва да се скрием някъде! — изкрещя с всички сили, но почти не чу гласа си през воя на вятъра.

— Няма да споря! — изрева през рамо Джоуд.

— Трябва ни дълбок сняг!

— Сняг колкото искаш! — извика отзад Анкран.

Дотътриха се до дъното на тясно сухо дере — най-близкото до склон, което Ярви можеше да се надява да открие в почти непрогледните талази на снега, превърнали фигурите на останалите в призраци. Клекна и започна да копае като заек, избутвайки назад снега между краката си. Прокопа тунел право надолу и достатъчно дълбок, че да се побере целият в него, и когато се увери, че е така, започна да копае нагоре. Дланите му пареха от студа въпреки намотаните около тях вълнени ленти от платното, мускулите на ръцете му изгаряха от умора, но той продължи все така настървено. Копаеше така, все едно животът му зависеше от това.

Защото зависеше от това.

Сюмаел пропълзя след него. Ръмжеше през зъби и използваше брадвичката си като лопата. Заедно разшириха дупката и оформиха площадка, после кухина, накрая малка пещера в снега. Анкран пропълзя вътре и натикал език в дупката в предните си зъби, започна да изгребва навън изкопания сняг. Следващият в тъмната хладна камера беше Рълф, след него Джоуд намърда едрото си телосложение в разрастващата се пещера. Накрая Нищо подаде глава през отвора.

— Уютно — каза той.

— Трябва да държим входа чист — промърмори Ярви, — иначе до сутринта ще сме погребани.

Облегна се на стената от отъпкан сняг, размота бавно вълнените парчета от ръцете си и задуха в шепи. Вече му липсваха достатъчно пръсти: не можеше да си позволи да изгуби повече.

— Къде научи това? — попита Сюмаел, докато сядаше до него.

— Баща ми ме научи.

— Да му благодариш, като го видиш.

Анкран се намести удобно. Бяха притиснати един в друг, натикани натясно, но това можеше да се каже за последните няколко дни като цяло. В тази дива пустош помежду им нямаше място за гордост, за лоши чувства или вражди.

Ярви притвори очи и се замисли за баща си, както го видя за последно — студен и блед върху каменната плоча.

— Баща ми е мъртъв.

— Съжалявам — чу отстрани плътния боботещ глас на Джоуд.

— Хубаво, че поне един от двама ни съжалява.

Ярви отпусна надолу ръка и със закъснение осъзна, че дланта му лежи върху тази на Сюмаел — усети обърнатите й нагоре пръсти в шепата си. Усещането беше приятно, допирът им беше топъл върху дланта му. Не отдръпна ръката си. Нито тя своята.

Ярви бавно обгърна с пръсти ръката й.

Шестимата мълчаха, а вятърът стенеше тихо в прохода на убежището им. Чуваше тежкото дишане на останалите и скоро се почувства уютно под камарата сняг над главата си, почти толкова, колкото до огъня на Анкран първата вечер.

— Дръж.

Той почувства дъха на Сюмаел по лицето си и усети пръстите й върху китката си. Отвори рязко очи, но не можеше да види ясно лицето й в тъмното.

Тя извъртя нагоре дланта му и притисна нещо в нея. Нещо меко, миришещо на вкиснато, наполовина размито на каша, наполовина замръзнало. Беше хляб и, о, богове, колко благодарен бе да го получи.

Седяха притиснати един в друг, дъвчеха оскъдните си дажби ако не със задоволство, то поне с облекчение, един по един преглътнаха, вътре стана тихо и спокойно и Ярви се запита дали смее да хване отново ръката на Сюмаел.

Но тогава тя каза:

— Това беше последната храна.

Отново стана тихо, но този път тишината не беше успокояваща.

— Колко остава до Ванстерланд — чу се приглушеният глас на Рълф.

Никой не му отговори.