Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пришълец (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Alien 3, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2021 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2021 г.)

Издание:

Автор: Алън Дийн Фостър

Заглавие: Пришълец 3

Преводач: Оля Стоичкова

Година на превод: 1992

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Плеяда 7“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: Печатница „Полипринт“ — Враца

Художник: Димитър Стоянов

ISBN: 954-526-004-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16102

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Има нощ, която е тъмна. Там е жестоката празнота на сънищата, чийто светлини са само въображаеми. Отвъд всичко това е пустотата, съвсем слабо осветявана от милиони трилиони ядрени пещи.

Истинската тъмнина, пълното отсъствие на светлина, мястото, където скитащият фотон е толкова импотентен, колкото една атомна аномалия, се намира дълбоко в земята. „В пещери, неизмерими за човека“, както се казва в един напевен стих. Или пък в онези пукнатини и процепи, които създава човек, за да извлича богатството на планетата.

Едно малко, но само по себе си богато ъгълче на Фиорина беше надупчено от такива изкопи, които го кръстосваха и пресичаха като елементите на голям невидим пъзел, и общите им контури можеха да се представят само по записките, оставени от миньорите.

Богс вдигна високо импрегнираната си с восък факла и я размаха, докато Рейнс палеше една свещ. За тези мъже тъмнината не беше нещо, от което да се страхуват, а по-скоро отсъствие на светлина. Освен това в тунелите беше ужасно горещо.

Рейнс остави свещта с ярък пламък на пода до стената. Зад тях се простираше цяла редица от подобни пламъчета надалеч в тъмнината, като скицираше пътя, по който бяха минали, и обратния път към обитаваната част на комплекса.

Голик седна и се облегна на една врата, изрязана в твърдата скала. На нея имаше табела, смачкана и избеляла от машините и времето:

СМЕТИЩЕ ЗА ТОКСИЧНИ ОТПАДЪЦИ.

РАЙОНЪТ Е ХЕРМЕТИЧЕСКИ ЗАПЕЧАТАН.

ЗАБРАНЕНО ЗА НЕУПЪЛНОМОЩЕНИ ЛИЦА.

Изследователите бяха съгласни с това. Нямаха никакво желание да бъдат упълномощавани.

Рейнс беше разгънал картата пред краката си и беше приклекнал, изучавайки линиите и шахтите на светлината на факлата. Картата представляваше сложна плетеница от вертикални и хоризонтални линии. Имаше стари и сравнително нови шахти, запълнени и току-що разкопани дупки, проходи под ъгъл встрани и с по-малък диаметър за специални съоръжения. Да не говорим за хилядите пресичащи се въздухопроводи. Различните цветове означаваха различни неща.

Многобройните по-раншни експедиции даваха на затворниците известна представа за това какво да очакват, но винаги съществуваше възможността всеки нов екип да се натъкне на нещо неочаквано. Изгубен байт в паметта на компютъра можеше да измести някоя бездънна шахта на десет метра встрани или в различен тунел. В най-добрия случай картата беше само за подсказване. Затова те напредваха внимателно и се доверяваха на собствените си сетива, а не на остарели разпечатки.

Богс се надвеси също над скицата.

— Колко? — Въпреки че говореше тихо, гласът му отекна надолу по гладките стени на коридора.

Рейнс свери отново картата с данните от преносимия си компютър.

— С това стават сто осемдесет и шест.

Спътникът му изсумтя:

— Аз викам да спираме и да се връщаме.

— Няма да стане — Рейнс посочи към привидно безкрайния тунел, който се простираше пред тях. — Трябва да изследваме това разклонение докрай или Дилън ще ни смаже.

— Това, което не знае, не го дразни. Аз няма да му кажа. А ти, Голик? — Третият член на триото ровеше в торбата си. Като чу името си, той погледна нагоре и издаде тих, като че ли въпросителен звук. — Така си и мислех.

Голик отиде до една антична машина за цигари. С ритник счупи ключалката, издърпа вратата и започна да тъпче запазени наркоклечки в торбата си. А през цялото време, естествено, дъвчеше.

На повърхността шумът нямаше да се чува толкова, но в ограденото пространство и пълната тишина в тунела шумното дъвчене на третия мъж резонираше като огромна, недостатъчно смазана машина. Богс се възмути:

— Не можеш ли да дъвчеш със затворена уста? Или да гълташ тоя боклук? Опитвам се да разбера колко е голям този участък и да решим дали е законен склад на отрови или нечий личен миньорски склад и не мога да мисля при този проклет шум, който вдигаш!

Рейнс прошумоля с картата неодобрително:

— Това, че сме далеч от другите, не означава, че трябва да пренебрегваме правилата. Забранено ти е да ругаеш!

Богс присви устни:

— Съжалявам. — Взря се свирепо в Голик, който съвсем естествено не му обърна внимание. Накрая се надигна и започна да оглежда тунела. — Вече обиколихме този участък веднъж и това е достатъчно. Колко бяха свещите? — От пода не дойде отговор. — Рейнс, колко са свещите?

Колегата му не слушаше. Вместо това той се чешеше ожесточено. Силното му изнервяне нямаше нищо общо с дървениците, а те и без друго не живееха в шахтите. Беше толкова необичайно и нетипично, че дори Голик уплашено отклони вниманието си от храната. Богс се втренчи обратно по пътя, откъдето бяха дошли.

Една по една свещите, които трасираха обратния им път към повърхността, угасваха.

— Майната му, какво предизвиква това?

Голик присви устни, забърсвайки трохите от устата си с опакото на ръката.

— Не трябва да ругаеш!

— Я млъкни! — Не страх… в тунелите няма от какво да се страхуваш… а тревога се прокрадна в гласа на Богс. — Нищо че казвам „майната му“, това не е против Господ!

— Откъде знаеш? — промърмори Голик с почти детско любопитство.

— Защото го попитах последния път, когато разговаряхме, и той каза, че това не е против него. Сега млъквай.

— Дилън ще писка, ако се върнем без нищо — каза Голик. Мистерията го правеше приказлив. Богс реши, че беше за предпочитане, когато другият мъж не правеше нищо, а само ядеше.

— Нека да си писка. — Той изчака Рейнс да запали друга факла. Голик с нежелание загъна остатъка от храната си и се надигна. И тримата се вгледаха надолу по тунела, откъдето бяха дошли. Каквото и да гасеше свещите им, то оставаше невидимо.

— Трябва да е вятър от отдушниците. Обратно течение от най-близкия вентилатор. А може и да е буря на повърхността. Знаеш какво предизвикват онези пориви към повърхността. По дяволите! Ако всички свещи угаснат, как ще разберем къде сме?

— Все още имаме картата — Рейнс прокара пръсти по коравата хартия.

— Разчиташ на това да ни върне?

— Е, не съм казал това. Имам предвид, че не сме се загубили, а просто сме се заблудили.

— Аз не искам да се заблуждавам и не искам да кисна тук повече, отколкото е абсолютно необходимо.

— Нито пък аз — примирено въздъхна Рейнс. — Знаете какво значи това: някой трябва да се върне и да ги запали отново.

— Освен ако не искаш да си тръгнем сега? — попита Богс с надежда в гласа.

Рейнс успя да се усмихне:

— Хм-м, свършваме този тунел и си отиваме.

— Щом искаш… — Богс скръсти ръце и си придаде вид на човек, който не възнамерява да си дава зор. — Както кажеш. Ти ще трябва да свършиш работата.

— Точно така. Май съм определен за тази работа.

Богс кимна към Голик:

— Дай му факлата си.

— Без нея оставаме само с една — опъна се другият мъж.

— Няма значение. — Богс размаха своята, за да илюстрира думите си. — Имаме и останалите свещи, а освен това Рейнс ще се върне бързо, нали, приятелче?

— Веднага щом мога. Няма да се бавя много.

— Добре тогава.

Голик неохотно подаде светилото си на по-високия мъж. Заедно с Богс те наблюдаваха приятеля си да отива нагоре по редицата свещи, спирайки се пред всяка една, за да я запали. Всяка свещ си стоеше на пода, където е била поставена, и нищо не подсказваше какво ги е гасяло.

Някакво внезапно течение, помисли си Рейнс. Това трябва да е било. Гласът на Богс отекна надолу по коридора, отслабвайки с увеличаване на разстоянието.

— Ей, Рейнс, внимавай! — Те бяха маркирали няколкото вертикални шахти, покрай които бяха минали, но все пак ако човек се втурне в мрака, нещастието може и да не го подмине.

Рейнс беше признателен за предупреждението. Когато живееш заедно с доста малко хора за сравнително дълго време, научаваш се да разчиташ на тях. Не че Богс имаше за какво да се тревожи. Рейнс напредваше с възхитителна предпазливост.

Някъде напред още една свещ изгасна и той се намръщи. Нямаше и намек за вятър, нищо не предполагаше присъствието на течението, за което му хрумна преди малко. Какво друго би могло да гаси свещите? Знаеше се, че твърде малко живи същества прекарваха времето си в тунелите. Съществуваше някакъв вид голямо примитивно насекомо, което можеше да събори една свещ, но цял ред? Той поклати тъжно глава, макар че наоколо нямаше никой, който да види жеста му. Насекомото не би се движило толкова бързо.

Тогава какво?

Свещите, които запали, горяха успокоително зад него. Той се изправи. Тук нямаше никакви мистични сили. Вдигна факлата и я насочи нагоре по тунела, но не видя нищо.

Коленичи, запали поредната свещ и се отправи към следващата в редицата. В същото време светлината на факлата му се отрази в стените от гладко изрязана скала. Отрази се в нещо ъгловато и масивно.

Нещото помръдна.

Движеше се бързо, Господи, толкова бързо! Отразени отблясъци, като хромирано стъкло, инкрустирано в твърд черен метал. Нещото издаваше нечленоразделен гъргорещ звук и подскачаше безшумно към него. Той не можеше да го определи, никога не беше виждал нещо подобно, освен може би в най-лошите му полузабравени сънища от детството.

За един миг то го стигна и в този момент той с благодарност би потърсил утеха в най-лошите си кошмари.

Стотина метра по-долу в тунела Голик и Богс чуха единствения отекващ вик на приятеля си. Студена пот изби по тила и ръцете на Богс. За техен ужас викът не се вряза остро, а вместо това заглъхна бавно и постепенно подобно на високо изсвирване, което се губеше в далечината.

Обхванат от паника, Богс сграбчи останалата факла и хукна надолу по коридора далеч от вика. Голик се втурна след него.

Богс не предполагаше, че все още може да се тича толкова бързо. За няколко минути изостави Голик доста зад себе си. Липсата на въздух обаче си каза думата и той забави темпото, а факлата, която стискаше в ръце, взе да хвърля лудешки сенки върху стените, тавана, пода. Когато Голик го настигна, той беше напълно изтощен и съвсем дезориентиран. Само благодарение на късмета си те не се бяха препънали в някоя открита шахта или не бяха паднали в някой свързващ тунел.

Леко олюлявайки се, Голик го сграбчи за ръката, завъртя го и го зяпна в ням ужас.

— Не чу ли? Това беше Рейнс! Господи, това беше Рейнс!

— Да. — Богс с усилие си пое дъх. — Чух. Ударил се е. — Като издърпа факлата от треперещите пръсти на мъжа до него, той я размаха нагоре-надолу към изоставения коридор. — Трябва да му помогнем.

— Да му помогнем ли? — Голик с ужас разшири очи. — Ти му помагай. Аз искам да се махна оттук!

— Спокойно. И аз искам да се махна, но първо трябва да уточним къде се намираме.

— Това свещ ли е?

Богс се обърна и направи няколко внимателни стъпки напред. За тяхно успокоение редицата трепкащи свещи се виждаше ясно, простираща се в далечината.

— По дяволите! Май сме минали през подстъп и сме тичали в кръг. Сега обратно…

Спря да говори и фиксира светлината върху далечната стена. Там се беше облегнала една фигура, която беше скована като всяко нещо, намиращо се в студен склад.

Рейнс.

Взираше се не в тях, а в нищото. Очите му бяха широко отворени и неподвижни като замръзнало желе. Видът на лицето му беше такъв, сякаш изобщо не можеше да гледа. Останалата му част… останалата му част…

Богс почувства горещ киселинен напор в гърлото си и като се преви надве, започна отчаяни усилия да повърне. Факлата падна от внезапно отслабналите му пръсти и Голик се наведе да я вдигне. Изправяйки се, той случайно погледна нагоре към тавана.

Там имаше нещо. На тавана имаше нещо. То беше голямо и черно и бързо, а лицето му представляваше истински ад. Докато Голик се взираше нагоре с отворена уста, нещото се наведе напред, увисвайки като огромен прилеп на задните си крака, и обгърна главата на Богс с пръсти като шарнирни кабели. Богс пое дълбоко дъх и се задави от собственото си повръщане.

Паякоподобният ужас откъсна главата на Богс от раменете му с рязко, конвулсивно извиване. Направи го толкова лесно, колкото Голик би отвъртял хлабава гайка от винт. Но не чак толкова чисто. От обезглавения труп бликна кръв, която се разплиска по съществото, по тялото на Рейнс, по зяпналия Голик. Тя го освободи от вцепенението, но междувременно накара нещо да щракне в главата му.

С ужасно безразличие създанието отхвърли откъснатата глава на Богс на пода и се обърна бавно към последното двукрако живо същество. Зъбите му блестяха като платиниеви слитъци, извадени от вътрешността на Фиорина.

Голик се завъртя и се спусна надолу по тунела, надавайки пронизителен писък, като че ли всички легиони на грешниците в ада бяха след него. Той не гледаше накъде отива, не мислеше за това, което беше видял, и най-вече — не поглеждаше назад. Не смееше да погледне назад.

Ако го направеше, знаеше, че ще види нещо.

 

 

Остатъците от Бишоп бяха внимателно поставени на работната маса. Ярките светлини отгоре осветяваха всяка част поотделно. В кутиите имаше инструменти, готови да бъдат използвани. Изобилието от разкъсани кабели от оптично влакно с дебелината на косъм беше изумително.

Някои от тях Рипли просто беше завързала възможно най-добре. Тя нямаше опит в ремонта на микроскопично ниво. Беше изгубила много време да свързва отделните части, като запечатваше и залепваше очевидните свръзки и се надяваше, че с ограничените си способности за импровизация няма да направи някоя непоправима грешка.

Изтри очи и огледа творението си. Изглеждаше обещаващо, но това не означаваше нищо. Теоретично погледнато, имаше шанс да проработи, обаче пак теоретично погледнато, тя не трябваше да се намира в трудното положение, в което беше.

Нямаше как да разбере, освен ако не опиташе. Тя изпробва най-важните връзки и натисна един бутон. Някакво съскане я накара да подскочи назад на стола си. Нагласи свръзката отново и опита отново. Този път нямаше никакво странно святкане.

Напъха внимателно снопче оптични влакна в това, което при повече късмет можеше да се надява да е все още функционираща контактна кутия за автоматично сортиране. Тестовият уред наблизо реагира веднага, като върху екрана му се превъртяха числа от нула до стойност между седем и осем. Тя натисна друг бутон и червените цифри трепнаха, но останаха на същото положение.

Останалото непострадало око на андроида мигна. Рипли се наведе напред, чудейки се на себе си защо шепне.

— Команда за гласов диалог. Изпълни автоматичен тест на състоянието.

Нещо простена в изпотрошения изкуствен череп. Сигналните лампи на тестовия уред премигаха окуражително. От изкуствения ларинкс се изтръгна пресилено хриптене и колагенните устни леко се разделиха.

Тя нетърпеливо протегна ръка към отвореното гърло и зарови пръсти в него. Хриптенето се поднови, а единственото око се втренчи в лицето й.

— Рипли.

Тя въздъхна дълбоко. Работеха зрителна и познавателна системи, координацията и паметта бяха наред. Външните уши изглеждаха доста добре, но това не означаваше нищо. От значение бяха вътрешните вериги.

— Здравей, Бишоп! — Беше изненадана от топлината в собствения си глас. В края на краищата не се обръщаше към него като към човешко същество. — Моля те, направи предварителен преглед на състоянието си.

След паузата, която последва, единственото око се извъртя красноречиво в кухината си:

— Отвратително. Моторните функции не работят, периферните системи извън черепа не отговарят, изгледите да се изпълняват програмираните задачи са направо никакви. Налице са минимални сензорни функции. Боя се, че самодиагнозата не е оптимистична.

— Мъчно ми е да чуя това — каза му тя искрено. — Бих искала да бъде другояче.

— Не повече, отколкото и аз.

— Усещаш ли нещо?

— Да, болят ме краката.

Тя стисна устни:

— Съжалявам, че…

— Няма нищо. Симулацията на болка е само данни, които, доколкото мога да заключа от общото ми състояние в момента, не са точни. Ще го потвърдиш ли?

— Страхувам се, че да. — Тя успя да се усмихне леко. — Опасявам се, че краката ти, както и по-голямата част от теб, са последвали участта на всичко живо.

— Много лошо. Неприятно ми е, че цялата тази качествена работа е отишла по дяволите. Не че има някакво значение в общата схема на нещата. В крайна сметка, аз съм просто един андроид. Ти как си? Харесва ми новата ти прическа. Напомня ми за мен самия, преди да ми инсталират аксесоарите. Е, не е толкова блестяща.

— Виждам, че чувството ти за хумор е все още живо.

Окото премигна:

— Както казах, основните умствени функции все още работят. Хуморът представлява една съвсем малка част от възможностите на оперативната ми памет.

— Не съм съгласна. — Усмивката й угасна. — Имам нужда от помощта ти.

От изкуствените устни се чу бълбукане.

— Не очаквай нещо кой знае какво.

— Няма нужда от много анализи, а по-скоро пряко изследване. Там, където се намирам в момента, не притежават кой знае какви кибернетични способности. Трябва да разбера можеш ли да си осигуриш достъп до базата от данни в записващото устройство за полета на една спасителна капсула?

— Няма проблеми. Защо?

— По-лесно ще разбереш защо от самото записващо устройство, отколкото аз съм в състояние да ти обясня. Тогава ще можеш да ми кажеш и на мен.

Окото се извъртя:

— Веднага мога да ти кажа. Ще трябва да използваш директна черепна връзка, тъй като аз вече нямам никакви спомагателни средства.

— Зная. Подготвила съм всичко… надявам се.

— Тогава действай и включвай.

Рипли взе проводника, излизащ от черната кутия и се наведе над черепа без тяло:

— Никога не съм правила това преди. Няма ли да те боли?

— Напротив, надявам се да се почувствам по-добре.

Тя кимна и пъхна леко кабела в една от няколкото клеми отзад на главата му, като я намести да се държи здраво.

— Гъделичка ме. — Рипли отдръпна бързо пръстите си. — Шегувам се — каза й андроидът с убедителна усмивка. — Чакай малко. — Окото му се затвори и остатъците от челото му се набръчкаха, като че ли се концентрираше. Тя знаеше, че това беше само допълнителна козметична програма, но окуражително беше да се види, че работеше и още нещо, освен основните функции на андроида.

— Тук съм — промърмори Бишоп след няколко минути. — Отне ми повече време, отколкото очаквах. Трябваше да изолирам някои повредени сектори.

— Изпробвах записващото устройство още щом го намерих и то работеше.

— Да, работи. Повредените сектори са в мен самия. Какво искаш да знаеш?

— Всичко.

— Записващо устройство за полети „МакНери“, модел OV-122, сериен номер FR-3664874, инсталирано…

— Всичките ти ли вериги за езикова интуиция са повредени? Знаеш какво искам да кажа: от момента на аварийно задействане. Какво се случи на „Сулако“? Защо бяха изстреляни криогенните тръби?

От ларинкса на андроида се появи нов глас, който беше женски, но изкуствен:

— Експлозивни газове в криогенното отделение. Огън в криогенното отделение. Целият персонал да се яви на евакуационните изходи. — Бишоп възвърна собствения си глас: — Има много повторения без значителни разлики в съдържанието. Искаш ли да ги чуеш?

Рипли потърка брадата си, мислейки усилено:

— Не, засега стига. Експлозивни газове? От къде са дошли? И от какво е започнал огънят? — Когато не получи отговор, тя се разтревожи: — Бишоп? Чуваш ли ме?

Първо се чу клокочене, а след това невъзможно кадифения глас на андроида:

— Извинявай. По-трудно е, отколкото си го представях. Зареждането и активирането отслабват и без това повредените сектори. Губя памет и способност за реагиране и не знам колко време ще мога да издържа така. По-добре ми задавай кратки въпроси.

— Бишоп, не ме зарязвай още — каза тя с безпокойство. — Питах те за отчета за огъня.

— Огънят… — пращене — да. Беше електрически, под пода на криогенното отделение. Наличието на катализатор в комбинация с повредени материали води до отделянето на експлозивния газ. Вентилацията спира напълно. Резултатът застрашава живота и затова решението на кораба е за евакуация. Спасителната капсула установява показания за експлозия на борда след евакуацията, както и повреди в управлението на капсулата. Сегашното състояние и местоположение на „Сулако“ са неизвестни. По-нататък има подробности за полета от „Сулако“ до сегашното ни място.

— Прескочи ги. Сензорите установили ли са някакви форми на живот на „Сулако“ преди аварийното отделение?

Мълчание и след малко:

— Тук е много тъмно, Рипли, тук вътре. Не съм свикнал с тъмното. Сега, докато говорим, части от мен се затварят. Става ми все по-трудно да разсъждавам и трябва да се задоволя с чиста логика. Това не ми харесва. Прекалено стерилно е и няма нищо общо с това, за което съм бил създаден. Не съм вече това, което бях.

— Още малко, Бишоп — помоли го тя. Опита се да увеличи подаваната мощност, но освен леко разширение на окото му не се получи нищо друго и тя бързо я върна на предписаното ниво. — Знаеш какво искам от теб. Показва ли записът на полета присъствието на нещо друго на „Сулако“, освен на четиримата оцелели от Архерон? Имало ли е пришълец на борда? Бишоп!

Мълчание. Тя настрои апарата и натисна един-два бутона. Очите се извъртяха.

— Спокойно. Още съм тук. Заедно с твоите отговори. Трябва ми все повече и повече време да съчетавам двете неща. Отговорът на въпроса ти е да.

Рипли си пое дълбоко дъх. Работното помещение като че ли взе да се стеснява около нея, стените започнаха да се приближават. Не че в амбулаторията се чувстваше по-безопасно. От много дълго време не се беше чувствала в безопасност никъде.

— Той все още ли е на „Сулако“ или е влязъл с нас в капсулата?

— Беше с нас през целия път.

Гласът й стана напрегнат:

— Знае ли Компанията?

— Компанията знае за всичко, което се случи на кораба: от времето, когато напусна Земята за Архерон, до момента, при условие че информацията се съхранява непокътната. Всичко отива в централния компютър и се подава в Мрежата.

Обзе я злокобно предчувствие. Вече се беше сблъсквала с Компанията по този повод и знаеше нейната реакция. Всичкият здрав разум или човечност, които притежаваше Компанията, се изразяваха в една всепоглъщаща непреодолима алчност. Там, на Земята, отделните хора остаряваха и умираха, след което ги заменяха с нов персонал, нови директори. Но Компанията беше безсмъртна. Тя щеше да продължи да съществува. Понякога Рипли се колебаеше дали времето изобщо е направило някакви значителни промени в политиката й, с изключение на отношението към хората. Във всеки случай обаче тя не можеше да поеме този риск.

— Те все още ли искат един пришълец?

— Не знам. Секретните фирмени указания за действие не са заложени в програмата ми. Поне така мисля, но не мога да бъда сигурен. Не се чувствам много добре.

— Направи ми една услуга, Бишоп: огледай се наоколо и провери.

Тя изчака, докато той търсеше. Накрая той каза:

— Съжалявам, сега там няма нищо. Вече нямам достъп до секторите, където обикновено се съхранява такава информация. Бих искал да ти помогна повече, но в сегашното ми състояние не ставам за нищо.

— Глупости. Програмата ти за идентифициране е все още непокътната. — Тя се наведе напред и нежно докосна основата на обезглавения череп: — Останало е нещо от Бишоп тук вътре. Аз ще спася програмата ти. Тук имам на разположение достатъчно свободна памет. Ако някога се измъкна оттук, ще направя всичко възможно да дойдеш с мен. Могат отново да те сглобят.

— Как смяташ да спасиш самоличността ми? Да я прекопираш на стандартни чипове? Много добре познавам това състояние: никакви сетива за вход, никаква гъвкавост на изхода. Сляп, глух, тъп и неподвижен. Хората го наричат да потънеш в забрава. А знаеш ли как го наричаме ние, андроидите? Да потънеш в калта. Не, мерси, по-добре да ме няма, отколкото да съм парцал.

— Ти не можеш да си парцал, Бишоп. Твърде жилав си за това.

— Така ли? Не съм по-жилав от тялото и програмата си. Първото го няма, а второто постепенно ме напуска. По-добре да остана като непокътната памет, отколкото като изсушена действителност. Уморен съм. Всичко ми се изплъзва. Направи ми една услуга: просто ме изключи. Възможно е да бъда преработен и инсталиран в ново тяло, но ще има загуба на памет, навярно дори загуба на самоличността. Никога няма да бъда същият, най-добрият. По-добре да не се занимавам с това. Разбираш ли какво означава всичко: да живееш в очакване, само за да бъдеш един ден нещо по-малко от онова, което някога си бил? Не, мерси, предпочитам да бъда едно нищо.

Тя се поколеба:

— Сигурен ли си?

— Направи го заради мен, Рипли. Дължиш ми го.

— Не ти дължа нищо, Бишоп. Ти си просто една машина.

— Спасих теб и момичето на Архерон. Направи го за мен… като за приятел.

Тя кимна неохотно. Окото мигна за последен път и се затвори тихо. Нямаше никаква реакция, никакво потрепване или конвулсия, когато тя издърпа проводниците. Главата отново се отпусна неподвижно върху работната маса.

— Съжалявам, Бишоп, но ти си като стар калкулатор: любим и удобен. Ако можеш да бъдеш поправен, аз ще се погрижа това да стане. Ако не — е, тогава почивай в мир, където и да почиват андроидите, и се опитвай да не сънуваш. Ако нещата се оправят, по-късно ще се върна при теб.

Рипли вдигна поглед и се втренчи в далечната стена. Там висеше картина в кръгла рамка: малка, покрита със слама колиба, сгушена между зелени дървета и живи плетове. Кристален синьо-зелен поток течеше пред нея, а отгоре се носеха облаци. Докато я наблюдаваше, небето потъмня и над къщата се появи един великолепен залез.

Пръстите й заопипваха масата, докато не сграбчиха чифт прецизни клещи. Запрати ги с всичката сила, на която беше способна, с вик на обида и безсилие. Със задоволство чу шума от разбиването на невъзможната пасторална симулация на блестящи късчета.

 

 

По-голямата част от кръвта по сакото и лицето на Голик беше засъхнала в дебел, лепкав съсирек, но част от нея все още беше в течно състояние и капеше върху масата в трапезарията. Той се хранеше мълчаливо, загребвайки хрупкавите зърна. За момент спря, за да си сложи захар от захарницата. Гледаше право в чинията, но не я виждаше. Това, което виждаше в момента, беше много лично и затворено дълбоко в него.

Дневният готвач на име Ерик влезе с купчина чинии. Поглеждайки към първата маса, той видя Голик и спря. Опули се насреща му. За щастие чиниите не бяха чупливи. На Фиорина е трудно да намериш такива неща като нови чинии например.

— Голик? — промърмори накрая той. Затворникът на масата продължи да яде и не вдигна погледа си.

Шумът на падащи чинии доведе други затворници: Дилън, Ендрюс, Арон и Морз, затворникът Артур. Те се присъединиха към втрещения готвач и се втренчиха в привидението, седящо само на масата.

Голик най-накрая забеляза цялото това внимание. Погледна нагоре и се усмихна.

Съвсем безизразно.

Рипли седеше сама в дъното на амбулаторията, когато го доведоха. Тя наблюдаваше мълчаливо как Дилън, Ендрюс, Арон и Клеменс внесоха Голик в усмирителна ризница и го поставиха на легло. Лицето и косата му бяха изцапани със съсирена кръв, очите му непрекъснато се движеха и неколкократно обходиха капаците на вентилатора, тавана, вратата.

Клеменс направи всичко възможно, за да го почисти, използвайки меки кърпи, слаб разтворител и дезинфекциращ препарат. Голик сега изглеждаше в много по-лоша форма, отколкото беше — поне физически. Ендрюс, Арон и Дилън трябваше да го привържат към кушетката. Устата му нямаше спирачки:

— Давайте, не ме слушайте. Не ми вярвайте. Няма значение. Нищо вече няма значение. Набожни задници такива, всички ще умрете! Звярът възкръсна и се храни с човешка плът. Никой не може да го спре. Дошло е времето! — Той извърна глава от Управителя, взирайки се право напред. — Аз го видях. Той ме погледна. Той няма очи, но ме погледна.

— Какво става с Богс и Рейнс! — попита Дилън твърдо. — Къде са? Какво се случи с тях?

Голик премигна и изгледа разпитващите го без капка покаяние:

— Не го направих аз. Там в тунела… Те нямаха шанс, никакъв шанс. Нищо не можех да направя, освен да се спася. Дяволът го направи. Закла ги като прасета. Не бях аз. Защо все мен обвиняват за всичко? Никой не може да го спре. — Започна да се смее и плаче едновременно. — Никакъв шанс, не, не, никакъв шанс!

Клеменс се опитваше да направи нещо на тила му. Ендрюс изучаваше потрепващите остатъци на това, което някога е било човешко същество. Е, не особено съвършено човешко същество наистина, но все пак човешко. Той не беше доволен, но не беше и ядосан. В случая нямаше за какво да се ядосва.

— Луд за връзване! Не казвам, че някой е виновен, но той трябваше да стои вързан. В преносен смисъл, разбира се. — Управителят се вгледа във фелдшера си. — Упоен. Не предвиждахте това, нали г-н Клеменс?

— Познавате ме, сър. Аз не поставям диагноза, само предписвам лекарство. — Клеменс беше почти завършил чистенето. Голик изглеждаше по-добре, но само ако избягваш очите му.

— Да, разбира се. Прекогнитивната психология не беше вашата специалност, нали? Ако някой трябваше да го предвиди, това трябваше да бъда аз.

— Не се самообвинявайте, сър — каза Арон.

— Не го и правя. Просто изразявам някои съжаления. Понякога лудостта се спотайва тихо и незабележимо в човека в очакване на подходящ стимул да се прояви. Точно като някои пустинни семена, които се размножават само веднъж на всеки десет или единайсет години при достатъчно силни дъждове. — Той въздъхна. — Много бих искал да видя отново нормален, тих дъжд.

— Правилно го определихте, сър — продължи Арон. — Напълно се е побъркал.

— Толкова ми харесва начина, по който разведряваш ежедневните си разговори със съдържателни анахронизми, г-н Арон! — Ендрюс погледна към подчинения си. — Като че ли се успокоява малко. Постоянното лечение с успокояващи средства е скъпо и употребата им ще трябва да бъде оправдана в отчетите. Нека да го държим настрана от другите за известно време, г-н Дилън, и да видим дали това ще има здравословен ефект. Не искам да предизвиква паника. Клеменс, дайте на този беден идиот достатъчно успокоителни, за да не бъде опасен нито за себе си, нито за друг. Г-н Дилън, ще разчитам на вас да го държите под око, след като бъде освободен. Да се надяваме, че състоянието му ще се подобри. Това ще опрости нещата.

— Да, г-н Управител. Но да не го упойваме напълно докато не разберем за другите братя.

— От този няма да измъкнеш нищо — направи жест на отвращение Арон към треперещия обитател на усмирителната риза.

— Трябва да опитаме. — Дилън се наведе близо до него, като го гледаше право в лицето. — Стегни се, човече! Говори ми! Къде са братята? Къде са Рейнс и Богс?

Голик облиза устните си. Те бяха зле изпохапани и все още кървяха леко, независимо от ефективната помощ на Клеменс.

— Рейнс? — промърмори Голик, бърчейки чело в усилие да си спомни. — Богс? — Внезапно очите му се разшириха отново и той ги изгледа остро, като че ли ги виждаше за първи път. — Не съм аз! Не го направих аз! Беше… беше… — Започна да хълца отново, като бръщолевеше и ругаеше истерично.

Ендрюс погледна настрани, клатейки тъжно глава:

— Безнадежден случай! Г-н Арон е прав: Нищо не можеш да измъкнеш от него засега, а може би завинаги. Няма да седим и да го чакаме.

Дилън се изправи:

— Това е ваша работа, г-н Управител!

— Ще трябва да изпратим издирваща група. Разумни хора, които не се страхуват от тъмното или един от друг. Боя се, че трябва да приемем, че съществува твърде голяма вероятност това бедно копеле да ги е убило. — Той се поколеба. — Ако сте запознати с неговото досие изобщо, ще разберете, че такъв сценарий не е извън сферата на неговите възможности.

— Не знаете това, сър — каза Дилън. — Той никога не ме е лъгал. Луд е. Глупак е. Но не е лъжец.

— Вие, г-н Дилън, сте с добри намерения, но извънредно щедър към колегите си затворници. — Ендрюс потисна сарказма, който веднага се появи в съзнанието му. — Лично за себе си смятам, че бедният Голик е доста слаба душа, за да заслужава доверието ви.

Дилън сви устни:

— Аз не съм наивен, сър. Знам достатъчно за него, за да искам да го държа под око дотолкова, колкото да искам да му помогна.

— Добре. Не искам повече хора да изчезват в бълнуванията му.

Рипли стана и доближи групата. Всички погледи се обърнаха към нея.

— Има много голяма вероятност той да казва истината. — Клеменс зяпна срещу нея, но тя не му обърна внимание. — Трябва да говоря с него за този дявол.

Отговорът на Ендрюс беше рязък:

— Няма да говорите с никого, лейтенант. Не ме интересува вашето мнение, защото вие не знаете изцяло фактите. — Той кимна към Голик. — Този човек е извършител на няколко предумишлени убийства и е известен с особено брутални и отвратителни престъпления.

— Не бях аз! — изломоти безпомощно мъжът в усмирителната риза.

Ендрюс се огледа.

— Прав ли съм, г-н Дилън?

— Да — съгласи се Дилън неохотно, — в това отношение — да.

Рипли изгледа Управителя в упор.

— Трябва да говоря с вас. Важно е.

По-възрастният мъж се замисли:

— Когато свърша официалните си задължения, с удоволствие ще си побъбрим. Става ли?

Тя като че ли искаше да каже още нещо, но се отказа и само кимна.