Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пришълец (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Alien 3, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2021 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2021 г.)

Издание:

Автор: Алън Дийн Фостър

Заглавие: Пришълец 3

Преводач: Оля Стоичкова

Година на превод: 1992

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Плеяда 7“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: Печатница „Полипринт“ — Враца

Художник: Димитър Стоянов

ISBN: 954-526-004-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16102

История

  1. — Добавяне

С благодарност на Insight Computers в Темп, Аризона, за техните чудесни компютри.

АДФ

Първа глава

Лоши сънища.

Има нещо странно в кошмарите. Те са като хронична болест, появяваща се отново и отново. Духовна малария. Точно когато си мислиш, че си ги победил, те те връхлитат отново, издебват те, когато си неподготвен, когато си изцяло отпуснат и най-малко ги очакваш. А и нищо не можеш да направиш, по дяволите! Абсолютно нищо! Не можеш да вземеш никакви хапчета или сиропи, нито да помолиш за възстановяваща инжекция. Единственото лекарство е здравият сън, а той просто подхранва инфекцията.

И затова се опитваш да не заспиш. Но в далечния космос нямаш никакъв избор. Ако се опиташ да избегнеш криогенните камери, досадата от дългото пътуване ще те унищожи. Дори по-лошо: ще оцелееш — замаян и мърморещ — след като си пожертвал десет, двайсет, трийсет години съзнателен, но безполезен живот. Един човешки живот, изгубен във взиране в измервателни уреди, в търсене на проблясък в неизменната светлина на циферблатите в определени цветове. Можеш да четеш и да наблюдаваш видеото, и да се упражняваш, и да пресмяташ какво щеше да се случи, ако беше избрал здравия сън за убиване на досадата. Не са много професиите, където е желателно да заспиш на работа. А тази съвсем не е лоша. Парите са добри и човек има шанса да наблюдава социалния и технологичен прогрес от уникална позиция. Отлагането на смъртта не се равнява на безсмъртие, а по-скоро го имитира.

С изключение на кошмарите. Те са неизбежния минус, когато служиш на кораб в далечния космос. Естественото лекарство е да се събудиш. Но когато спиш дълбоко, просто не можеш да се събудиш. Уредите няма да ти позволят. Тяхна работа е да те държат под контрол, да намаляват функциите на тялото ти, да забавят осъзнаването ти. Само че инженерите още не са измислили как да забавят сънищата и техния незаконен братовчед — кошмара. Така че заедно с дишането и кръвообращението несъзнателните ти размишления се протакат, удължават и разширяват по подобен начин. Един сън може да продължи година, две. Или един кошмар.

При определени обстоятелства отегчението до смърт би било алтернатива, която е за предпочитане. Но когато спиш дълбоко, нямаш никакъв избор. Тялото ти — ако не и животът ти — се управляват от студената, регулирана атмосфера и иглите, които те боцкат и те изследват съгласно предварително определена медицинска програма. Когато спиш дълбоко, ти се оставяш по свое желание на грижите на машините, доверяваш им се, разчиташ на тях. И защо не? От десетилетия насам те са доказали, че са дяволски по-надеждни, от хората, които са ги проектирали. Машините не могат да ти имат зъб, нито пък да изпитват неприязън към теб. Оценките, които дават, се основават единствено на наблюдения и анализ. От тях не се изисква да определят количеството емоции, а още по-малко — да действат в съответствие с тях.

Машината, каквато представляваше корабът „Сулако“, си вършеше работата. Четиримата спящи на борда редуваха сън и почивка, носейки се по предварително програмирания им курс, докато за тях се грижеше най-съвършената технология, която цивилизацията бе сътворила. Тя поддържаше живота в тях, регулираше жизнените им процеси, нанасяше мигновени корекции в системите им. Спящите бяха Рипли, Хикс, Нют и дори Бишоп, макар останалото от него да бе лесно за поддържане. Той беше свикнал да го включват и изключват. Беше единственият от четиримата, който не сънуваше и нямаше кошмари. Съжаляваше за това — да спи, без да сънува му изглеждаше загуба на време. Проектантите на усъвършенстваната серия андроиди, към която принадлежеше той, биха окачествили сънуването като скъпа прищявка и затова не се заемаха с разрешаването на проблема.

Съвсем естествено никой и не помисли да потърси мнението на андроидите за възникналата ситуация.

След Бишоп, който от техническа гледна точка принадлежеше към кораба, а не към екипажа и поради това не се броеше, Хикс беше най-зле от спящите. Не защото кошмарите му бяха по-жестоки от тези на спътниците му, а защото раните, които неотдавна беше получил, не позволяваха да се пренебрегват за дълго време. Той се нуждаеше от грижите на съвременно многофункционално медицинско оборудване, а най-близкото такова отстоеше на две години път и на огромно разстояние.

Рипли беше направила всичко по силите си за него, оставяйки окончателната диагноза и предписание на ефективни мерки на медицинския инструментариум на „Сулако“, но тъй като никой от медицинския персонал не оцеля след нещастието на Архерон, лечението беше ограничено по принуда до минимум. Няколко години, прекарани в дълбок сън, не благоприятстваха за бързо оздравяване. Единственото, което Рипли можеше да направи, беше да го наблюдава как се потопява в предпазващото го безсъзнание и да се надява.

Докато корабът полагаше всички усилия, тялото на Хикс се напъваше да оправи уврежданията. Забавянето на жизнените му функции помогна, тъй като това намали също и разпространението на потенциалната инфекция, но той понасяше болката на вътрешните рани, за която корабът не можеше да направи нищо. Дотук Хикс беше преживял всичко благодарение на упоритостта си, но вече беше изчерпал всичките си резерви. Сега се нуждаеше от хирургическа намеса.

Нещо се движеше в камерата за сън, нещо, което не беше част от кораба, въпреки че от гледна точка на факта, че се водеше напълно от предварително зададена програма, не се различаваше особено от студените, безразлични коридори, по които се прокрадваше. Една-единствена команда вдъхновяваше безмилостния му ход напред и неумолимото му търсене. Не търсеше храна, тъй като не беше гладно и не ядеше. Не търсеше секс, тъй като нямаше пол. Движеше го единствено и изцяло желанието да се възпроизвежда. Макар и органично, то беше толкова машина, колкото и компютрите, управляващи кораба, макар да притежаваше съвсем непозната за тях упоритост.

Сравнено със земните същества, то приличаше най-много на морски рак с формата на подкова и с гъвкава опашка. Придвижваше се по гладкия под на камерата за сън върху крака с много стави от необикновено богат на въглерод хитон. Физиологията му беше проста и ясна, предназначена да изпълнява една-единствена биологична функция и да я върши по-добре, от което и да е друго подобно познато творение. Нито една машина не би го направила по-добре.

Водено от усещанията си, уникално комбиниращи примитивното и съвършеното, направлявано от вградена команда за действие, каквато никое друго живо същество не притежаваше, то пресече целенасочено камерата.

Изкачването по гладката страна на криогенния цилиндър не представляваше никаква трудност за нещо с такава съвършена конструкция. Капакът на контейнера беше изработен от прозрачно метално стъкло. В нея спеше малко органично създание — момиче с още незавършено развитие, русо и невинно, като изключим кошмарите му, които бяха по-комплицирани и често пъти по-продължителни, отколкото тези на възрастните, спящи наблизо. То продължаваше да спи със затворени очи, неподозиращо нищо за ужасния гост, който разучаваше тънкия купол над него.

В момента то не сънуваше. В момента кошмарът беше конкретен и съвсем истински. По-добре, че то не разбра за неговото съществуване!

Нещото разгледа нетърпеливо цилиндъра за сън, като започна от единия край и стигна педантично до другия. Покривът беше затегнат, тройно запечатан и до голяма степен по-сигурен от корпуса на самия „Сулако“. Въпреки нетърпението си създанието не беше в състояние да се разстрои. Изгледите за незабавно изпълнение на биологичния му императив само го възбуждаха и го предизвикваха да влага повече усилия. Разтягащата се тръба, стърчаща от коремната му страна, изследва неподвижния прозрачен капак, който предпазваше безпомощното тяло върху недостижимите възглавници, и близостта до набелязаната жертва накара създанието да действа бясно.

Плъзгайки се на една страна, в крайна сметка то достигна почти невидимата линия, която отделяше прозрачния купол на цилиндъра от металната му основа. Малки нокти се промъкнаха в миниатюрната пукнатина, а в това време невероятно силната опашка се опря здраво върху контролния панел върху предната страна на цилиндъра. Създанието се напъна, наблягайки върху опорната си точка, а малкото му тяло затрепери от усилието. Капакът се напрегна. Нещото полагаше фанатични усилия, а резервите му от сили бяха невъобразими.

Долният край на прозрачния купол внезапно се отчупи и метализираното стъкло се разцепи успоредно на пода. Едно тънко парче от откъсналия се материал, остро като хирургически инструмент, мина директно през тялото на създанието. От цилиндъра започна да бълва студен въздух, докато едно уплътнение за спешни нужди отвътре не възстанови херметизацията му.

Простряла се по очи върху леглото си от неспокойните сънища, Нют тихо простена, обръщайки главата си настрана и движейки очи под затворените клепачи, но не се събуди. Целостта на цилиндъра беше възстановена точно навреме, за да спаси живота й.

Като издаваше периодични неземни крясъци, смъртно ранената гад взе да се мята из стаята, а краката и опашката й се гърчеха конвулсивно от прозрачното парче, пронизващо тялото й. Тя се приземи върху цилиндъра, където почиваше безжизнения Хикс, а краката й обхванаха здраво върха на купола. Като се тресеше цялото, нещото пропълзя по металното стъкло, а от тялото му изригнаха киселинни телесни флуиди, които проядоха стъклото, металната основа на цилиндъра и накрая пробиха пода. Някъде изпод палубата започна да се издига дим, който изпълни камерата.

В стаята и из целия кораб започнаха да мигат сигнални устройства, засвяткаха предупредителни лампи и зазвучаха клаксони. Нямаше нито един буден, който да ги чуе, но това не повлия на реакцията на „Сулако“. Корабът си вършеше работата съгласно собствената си програма. Междувременно димът продължи да изпълва стаята от пролуките, осеяни по пода. Върху капака на цилиндъра на Хикс гадината се изгърби неприлично, продължавайки да кърви смъртоносно.

В камерата отекна — нечут от никого — спокоен и определено изкуствен женски глас:

— Внимание! В криогенното отделение се натрупват избухливи газове! В криогенното отделение се натрупват избухливи газове!

Мощни вентилатори на тавана започнаха да всмукват газа, който се виеше и сгъстяваше. От вече неподвижната, мъртва гад продължаваше да капе киселина.

Някъде изпод пода нещо избухна. Пламна ярка актинова светлина, последвана от остър яркожълт пламък. По-тъмен дим започна да се смесва с разредените газове, изпълнили вече цялата камера. Светлините отгоре проблеснаха несигурно.

Вентилаторите спряха.

— Пожар в криогенното отделение! — обяви невъзмутимият женски глас с тона на човек, нямащ какво да губи. — Пожар в криогенното отделение!

От тавана се появи дуло, въртящо се като миниатюрно оръдие. Спря, прицелвайки се в пламъците и дупката в пода, от която излизаше газ. От дулото забълбука течност и после бликна силно в посока към огъня. В миг пламъците утихнаха.

В основата на дулото се появиха искри. Обилният поток секна и само безпомощни капки увиснаха от отвора.

— Противопожарната система дезактивирана. Противопожарната система дезактивирана. Всмукателната система дезактивирана. Пожар и избухливи газове в криогенната камера!

Забръмчаха мотори. Четирите функциониращи криогенни цилиндъра се издигнаха от поставките си върху хидравлични опори. Мигайки предупредително, те започнаха да се придвижват към крайния ъгъл на стаята. Димът и засилващите се пламъци затрудняваха, но не забавяха хода им напред. Все още промушена от металическото стъкло, мъртвата гадина се хлъзна от движещия се ковчег и падна на пода.

— Целият екипаж да се яви при КАН — настоя гласът, без да променя тона си. — Аварийна евакуация след една минута.

Движещи се в колона, криогенните цилиндри влязоха в една транспортна тръба и преминаха с висока скорост през целия кораб, за да излязат от десния му шлюз, където бяха натоварени от автоматични манипулатори в очакващата ги капсула за аварийно напускане. Те бяха единствените пътници. През прозрачния капак се виждаше как Нют потрепва в съня си.

Блеснаха светлини и забръмчаха мотори. Гласът отново проговори, въпреки че нямаше кой да го чуе:

— Всички КАН ще бъдат аварийно изстреляни след десет секунди. Девет…

Вътрешните шлюзове се затвориха с трясък, а външните се отвориха широко. Гласът продължи да отброява.

При „нула“ се случиха две неща, чиято едновременност беше фатална: от кораба бяха изстреляни десет спасителни капсули, девет, от които празни, и количеството просмукващи се газове в повредената криогенна камера стигна до критичната си точка, за да взаимодейства с пламъците, излизащи от проядената от киселината дупка в пода. В краткия миг на взрива цялата предна част на „Сулако“ заблестя в огнено подобие на далечните звезди.

Половината от бягащите спасителни капсули се раздрусаха силно от експлозията. Две започнаха да се преобръщат, напълно загубили управление. Едната пое къс, криволичещ курс, който я отведе по широка помитаща дъга обратно до кораба, от който беше изстреляна. Тя не намали скоростта си, когато се приближи към собствената си ниша, а се блъсна с всичка сила в корпуса. Големият кораб се разлюля от втора, по-мощна експлозия. Поразен, той се наклони напред в празното пространство, като периодично бълваше неравномерна светлина и горещина и така замърсяваше безупречната пустош със стопени и раздробени части от безвъзвратно повреденото си тяло.

На борда на спасителния апарат с четирите криогенни цилиндъра мигаха сигнални лампи, святкаха и искряха електрически вериги. По-малките и по-несъвършени компютри на спасителната капсула се опитваха да изолират, задържат и ограничат повредата, причинена от последната експлозия. Самият летателен апарат не беше засегнат, но ударът беше повредил чувствителните инструменти.

След като поиска и не получи изясняване на положението от кораба-майка, капсулата извърши сама сканиране на заобикалящото я пространство. Някъде по средата на прибързания преглед необходимите уреди се повредиха, но бяха заместени почти веднага от дублираща система. „Сулако“ се беше движил твърде далеч от утъпкания фотонов път и мисията му го беше довела до границата на проученото от човека. Не беше изминал голямо разстояние в посока към дома, преди да го застигне нещастието. Човешкото присъствие в този сектор на космоса беше забележимо, но непостоянно, а инсталациите — твърде отдалечени една от друга.

Направляващият компютър на спасителната капсула откри нещо. Нежелателен, неприоритетен избор. Само че при съществуващите условия това беше единственият избор. Капсулата не можеше да изчисли колко дълго ще продължи да функционира при сериозните повреди, които беше получила. Основната й задача беше съхраняването на човешкия живот, който носеше в себе си. Курсът беше избран и зададен. Като се бореше с мощно свистене да поправи собствените си повреди, двигателят на капсулата се включи.

Фиорина не беше свят, който внушаваше доверие, а още по-малко привличаше, но беше единственият в Нероидния сектор с работещ радиомаяк. Базите с данни на спасителната капсула я избраха заради стабилния сигнал. На два пъти повредената навигационна система го изгуби, но все пак продължи по зададения път. Информацията за Фиорина беше оскъдна и със стара дата, което напълно подхождаше на нейната изолация и особен статус.

„Фиорина ’Фюри’ 361“ — гласеше записът. „Рафинерия за минерална руда на повърхността. Трудоизправителен лагер с максимално строг режим“. Думите не означаваха нищо за компютъра на кораба. Щяха да означават много за неговите пътници, но те не бяха в състояние, нито пък имаха условия да прочетат каквото и да било. „Нужна ли е допълнителна информация?“ — проблесна компютърът умолително. След като не беше натиснат веднага съответният бутон, екранът послушно се изключи.

Дни по-късно спасителната капсула се гмурна към сивата, размътена атмосфера на своята цел. Нямаше нищо приканващо в тъмните облаци, покриващи повърхността на планетата. През тях не се виждаше нито синьо, нито зелено, нито пък някакви признаци на живот. Каталогът обаче сочеше присъствието на комплекс, построена от човешка ръка, а радиомаякът за свръзка пулсираше неизменно в пустотата с необходимата настойчивост.

Бордовите системи продължаваха да излизат една по една от строя с отчайваща периодичност. Компютърът на спасителната капсула се напрягаше да задържи апарата под контрол, макар че дублиращите системи отказваха една след друга. Облаци с цвета на въглищен прах препускаха покрай апарата, докато атмосферни светкавици се отразяваха заплашително в хладните, запечатани ковчези вътре в него.

Компютърът успя да докара спасителната капсула невредим до повърхността без никакво напрежение и допълнителни усилия. Той щеше да функционира по същия начин и ако небето беше чисто и ветровете тихи, ако системите му работеха оптимално вместо да засилват и намаляват дейността си с нарастваща периодичност.

Механизмът за кацане на апарата не беше отговорил на командата за спускане, а нямаше нито време, нито мощност за втори опит. Взимайки предвид разпокъсания и отвесен характер на пейзажа, непосредствено заобикалящ радиомаяка, както и официалната площадка за кацане, компютърът реши да опита да се спусне върху сравнително гладкия пясъчен бряг.

Поиска допълнителна мощ, но се оказа, че такава няма. Компютърът все пак направи опит. Това му беше работата. Спасителната капсула обаче не успя да достигне брега и се бухна в морето под доста остър ъгъл.

Връзките и преградите в самия апарат се напрегнаха, за да смекчат удара. Метални и въглеродни съставни части простенаха, след като получиха удари, каквито изобщо не са били проектирани да понесат. Подпорни греди се пропукаха или извиха, стени се усукаха. Компютърът концентрира всичките си усилия в опит да запази четирите цилиндъра непокътнати. Кризисната ситуация почти не оставаше време за каквото и да било друго. Компютърът съвсем не го беше грижа за него самия — самосъхранението не беше заложено в програмата му. Повърхността на Фиорина беше толкова пуста, колкото и небето й — купчини сиво-черни камъни, жулени от виещи ветрове. Няколко усукани и изкривени растения обгръщаха предпазващите ги кухини в скалата. Проливен дъжд вълнуваше повърхността на усойни и студени езерца.

Траурният пейзаж беше осеян с безжизнените параметри на тежки машини. Багери, камиони, огромни изкопни машини и транспортьори стояха там, където бяха изоставени — бяха прекалено масивни и скъпи, за да бъдат махнати от невероятно богатия рудник, който на времето е имал нужда от тяхното присъствие. Три внушителни земекопни машини седяха обърнати съм вятъра като трио гигантски месоядни червеи — хоботите им, пробиващи дупки, бяха в покой, а кабинките за оператора — тъмни и запуснати. По-малки машини и транспортни средства бяха скупчени на групи подобно на множество гладуващи паразити, като че ли в очакване на някоя от по-големите машини да оживее и да заработи и те да се втурнат да събират трохите от работата й.

По-долу от рудника тъмни вълни се разбиваха методично в плажа от блестящ черен пясък, стоварвайки енергията си върху един мъртъв бряг. В този сенчест залив не препускаха ракоподобни животинки, не се спускаха и издигаха птици върху опитни и мощни криле през разпенените краища на приходящите вълни, търсейки дребни неща за ядене.

Във водата обаче имаше риба. Странни продълговати създания с изпъкнали очи и малки остри зъби. Човешките преселници, наричащи Фиорина „дом“, от време на време завързваха спор относно тяхната истинска природа, но тъй като никоя продължителна дискусия относно природата на успоредната еволюция не беше предпочитания им начин на забавление, те бяха склонни да приемат факта, че тези океански създания — независимо от класификацията им — можеха да се ядат и спираха дискусията дотук. Пресните продукти от всякакъв вид бяха рядкост. Може би беше по-добре човек да не се взира прекалено дълбоко в произхода на това, което завършваше в казана — стига то да е вкусно.

Мъжът, който се разхождаше по плажа, беше замислен и не бързаше особено. Интелигентното му лице беше навъсено и недружелюбно. Лека пластмасова прилепваща шапка предпазваше напълно голата му глава от вятъра и дъжда. От време на време той раздразнено изритваше чуждоземните насекоми, които се тълпяха около краката му, търсейки как да си пробият път през мазната, преработена пластмаса. Ако посетителите на Фиорина понякога се опитваха да съберат реколта от подозрителната щедрост на неспокойните й води, то по-примитивните местни форми на живот просто бяха готови да се угостят с новодошлите.

Той се шляеше мълчаливо покрай запуснати сондажни кули и изоставени подемни кранове, напълно погълнат от мислите си. Не се усмихваше. В израза му преобладаваше едно тихо примирение, породено не от решителност, а от безразличие — като че ли въобще не му пукаше какво става днес или дали утре някога ще дойде. Във всеки случай той изпитваше много по-голямо удоволствие да се вглежда в себе си. Познатото му до болка обкръжение почти не му доставяше радост.

Един звук го накара да погледне нагоре. Примигна, изтривайки студения ръмеж от маската на лицето си. Далечен рев привлече погледа му към една точка в небето. Без никакво предупреждение един свистящ облак изплю с грохот парче спускащ се метал. То блестеше с мека светлина и въздухът около него свистеше, докато падаше.

Мъжът се загледа в мястото, където металът докосна океана, и поспря, преди да поднови разходката си.

По средата на плажа погледна хронометъра си, после се обърна и тръгна да се връща по стъпките си. От време на време поглеждаше към морето и като не виждаше нищо, не очакваше да намери нищо. Затова беше изненадан от неясните форми, които се появиха на пясъка пред него. Съвсем леко ускори крачката си и се наведе над тялото, докато малки вълнички обгръщаха краката му. За първи път усети, че кръвта му се ускорява. Тялото пред него беше тяло на жена и тя беше все още жива. Той я обърна по гръб.

След това се втренчи в полепналото със сол лице на изпадналата в безсъзнание Рипли.

Огледа се наоколо, но все още беше съвсем сам на плажа. Сам заедно с тази абсолютно неочаквана, новопристигнала жена. Да я остави, за да отиде за помощ, би означавало забавяне на лечението, което би могло да спаси живота й; да не говорим, че това би я изложило на малките, но все още ентусиазирани хищници, населяващи на места Фиорина.

Като я прихвана под мишниците, той я повдигна и успя да метне тялото й върху раменете си. Напрегна краката си и се изправи. С жената на раменете и гърба си той се отправи към външния шлюз, откъдето беше дошъл по-рано.

Вътре спря да си поеме дъх, а после продължи към умивалнята за обеззаразяване. Трима затворници, които бяха работили навън, се обезвъшляваха голи под горещата, силна струя, представляваща смесица от вода и дезинфекционно средство. Като медицински служител Клеменс имаше известна власт, която употреби в този момент:

— Слушайте!

Мъжете се обърнаха и го погледнаха с любопитство. Клеменс рядко имаше вземане-даване със затворници, освен с тези, които го викаха при болест. Първоначалното им безразличие се изпари веднага, когато забелязаха тялото, висящо от раменете му.

— Приземи се една спасителна капсула. — Те се спогледаха. — Не стойте просто така! — озъби се той, опитвайки се да отклони вниманието им от товара си. — Идете на плажа. Може би има и други и уведомете Ендрюс!

Те се поколебаха, след това се раздвижиха. Напускайки умивалнята и протягайки ръце за дрехите си, те гледаха втренчено в жената, която Клеменс носеше, а той не посмя да я остави на земята.