Алън Дийн Фостър
Пришълец 3 (11)

Единайсета глава

Оцелелите се събраха в залата за събрания, намалели на брой, но в ликуващо настроение. Дилън се изправи пред тях и изчака да се увери, че присъстват всички. Едва тогава започна да говори:

— Ликувайте, братя! Дори за тези, които си отидоха, сега е време за ликуване. Оплаквайки тяхната смърт, ние празнуваме тяхната смелост. Ние живеем благодарение на тяхната саможертва и кой може да каже дали живите или мъртвите са спечелили? В едно нещо сме сигурни: те са получили своята награда. Те са на много по-добро място, тъй като не може да има по-лошо място от това. Те ще живеят вечно. Ликувайте! Тези, които са мъртви, не са си отишли, а продължават да живеят, освободени от оковите си, освободени от мъките на едно безумно общество. То ги напусна и сега те го напуснаха. Те се издигнаха, застанаха над него. Ликувайте и отдайте благодарността си!

Мъжете наведоха глави и започнаха да мърморят на себе си.

Рипли и Арон наблюдаваха от галерията отгоре. Накрая заместник-управителят погледна към нея. И двамата прекараха доста време под душовете. Съвсем не бяха освежени, но поне бяха чисти. Рипли се извиваше от удоволствие под горещите, удрящи капки, знаейки, че този път може да им се наслаждава, без да трябва да наблюдава внимателно отдушника.

— Какво мислиш за това? — Той посочи бърборещото, импровизирано събрание долу.

Тя слушаше само с половин ухо — останалата част от мислите й бяха другаде.

— Почти нищо. Щом им доставя удоволствие…

— Тук си права. Тия копелета се луди, но това ги държи спокойни. Управителят и аз се бяхме разбрали за това. Ендрюс винаги казваше, че Дилън и момчетата му стават по-хрисими, защото се занимават с религиозни глупости.

Рипли се извърна към него.

— Не си падаш по религиите.

— Аз ли? Не! Аз си имам работа. — Той се замисли. — Мисля, че спасителната група ще се появи тук след четири, пет дни. Ще отворят вратата, ще влязат с умните си пушки и ще убият копелето, нали така?

— Те обадиха ли се? — тонът й не беше дружелюбен.

— Аха. — Имаше доста добри предчувствия за положението, както и за самия себе си. От тази бъркотия със сигурност щеше да излезе нещо добро. — Отвърнаха само: „Съобщението е получено“. Никакви подробности. След това получихме още нещо, според което ти си много важна личност. И пак без никакви обяснения. Много не ни бръснат — ние тук сме им последна грижа.

— Слушай — започна тя предпазливо, — ако Компанията иска да вземе това нещо обратно…

— Да го вземе обратно? Шегуваш ли се? Да не мислиш, че са луди? Ще го убият на място. — Той я погледна навъсено и сви рамене. Понякога си мислеше, че разбира идеално тази необикновена жена, а в следващия момент тя съвсем го объркваше.

Е, не му беше работа да я разбира, а само да я запази жива — това беше всичко, което искаха от Уейленд-Ютани. След като Ендрюс беше мъртъв и Пришълецът беше затворен, Арон започна да вижда някои възможности за изход от ситуацията. Не само че сега той отговаряше за нещата, но и той трябваше да поздрави и да обясни всичко на представителите на Компанията. Щеше да разкаже за себе си — както и за последните събития — така че по-висшестоящите да го запомнят. Може би щеше да има премия за него или дори нещо по-добро: ранно пенсиониране от Фиорина. Май беше прекалено хубаво, за да се надява.

Освен това, след толкова години подмазване на Ендрюс и след случилото се през последните няколко дни, той трябваше да получи това, което беше заслужил.

— Ей, май наистина не ти пука за това, нали? Защо? За какво се тревожиш? Онова нещо е заключено и изобщо не може да стигне до нас.

— Не ми пука за Пришълеца, а за Компанията. Вече два пъти се сблъсквам с разбирането й по този въпрос. — Рипли се обърна към него. — Те ламтят за един представител на пришълците още откакто хората от първия ми екипаж ги откриха. На онези там горе им трябва за изследване на биологически оръжия. Те не разбират какво имат насреща си и мен не ме интересува колко данни са събрали за него. Интересува ме само това, че може би ще се опитат да го вземат обратно с тях.

Арон я зяпна недоумяващо и искреното му учудване я окуражи. Поне за момента тя не беше без съдружници.

— Да го вземат обратно? Искаш да кажеш жив? На Земята? — Тя кимна. — Майтапиш се!

— Погледни ме в очите, Арон. За мен това не е майтап.

— По дяволите, май че си права! Но това е безумие. Те трябва да го убият!

Рипли се усмихна напрегнато:

— Точно така. Да разбирам ли, че сме единни по този въпрос?

— Абсолютно си права — отговори той развълнувано.

Е, поне Арон беше на нейна страна, помисли си тя. Засега. Компанията имаше свой начин да управлява хората, като ги убеждаваше да подложат на преоценка положението си, да не говорим за стойностите им.

 

 

В амбулаторията беше тихо. Спокойствието се беше възвърнало — или поне за някои от населяващите я. Загрижен, че в отсъствието на Клеменс някои затворници, чието присъствие на Фиорина се дължеше отчасти на погрешното прилагане на определени забранени лекарства от тяхна страна, биха могли да се опитат да изпразнят складовете от тези или подобни медикаменти, Арон изпрати Морз да ги наглежда, а така също да наглежда и единствения обитател на амбулаторията.

Морз седна на една от кушетките, вгледан в един видеомонитор. Не беше от тези, които бяха провесили носове поради недостига на развлечения на Фиорина, тъй като не си падаше по непредвидени забавления. Той беше човек на действието — или поне беше такъв на младини, когато беше по-активен. Сега беше просто един зрител, който се отдаваше на спомени.

Въпреки че бяха работили един до друг и се познаваха от години, Голик не го поздрави, когато влезе, нито пък обели дори една дума след това. Накрая вързаният затворник извърна лицето си от стената, но ръцете му все така бяха стегнати в архаичната усмирителна риза.

— Ей, Морз!

По-старият мъж вдигна поглед от монитора.

— Значи още можеш да говориш. Голяма работа! Ти и без това никога не си имал какво да кажеш.

— Хайде, братко, извади ме оттук!

Морз се ухили неприятно:

— О-о, сега, когато си опакован целия като неделно печено, изведнъж станах „братко“, а? Я не ме будалкай!

— Хайде бе, човек! Не бъди такъв! Това нещо е адски неудобно. Нека да си почина.

— В никакъв случай! Аз следвам заповеди.

— Хайде бе, боли ме!

— Съжалявам. — Морз насочи вниманието си отново към видеото. — Ако Арон каже да те пусна, ще те пусна. Дотогава оставаш затворен. Не искам да си имам проблеми. Особено сега, когато идва кораб на Компанията.

— Нищо не съм направил! Е добре, разбрах, че съм бил мръднал малко. По дяволите, кой нямаше да е, ако беше видял това, което аз видях? Но сега съм добре. Докторът ме оправи. Питай го.

— Не мога. Докторът пукна. Ти го чу.

— О, да бе, точно така. Сега си спомних. Много лошо! Беше добро момче, нищо че ме натика тук.

— Не ми приказвай! — Морз направи гримаса от отвращение.

Голик продължи да се моли:

— Какво да правя? Просто ми кажи какво да правя?

Морз въздъхна, остави настрана видеото си и се вгледа в колегата си.

— Не знам, но ще ти кажа аз какво ще направя: ще пазя задника ти както ми заповядаха.

Голик изсумтя насмешливо:

— Страх те е от тази въшка Арон?

— Не, не ме е страх, нищо че сега е неофициалният Управител. Не искам да си имам проблеми с Дилън, а и ти не бива да си създаваш, ако си умен — в което се съмнявам.

По-едрият мъж се навъси:

— Само казах за дявола и какво направи той на Богс и Рейнс. Никой не ми повярва, ама аз не излъгах. Аз съм последният за връзване. Не е честно! Знаеш, че казвам истината. Ти също видя.

— Да бе, наистина го видях! — спомни си Морз. — Беше огромен. И бърз. Господи, колко бърз беше! И гро-о-озен! — Потрепери леко. — Има по-чист начин да умреш.

— Точно така! — Голик се размърда безуспешно в оковите си. — Хайде бе, пусни ме! Трябва да ме пуснеш. Ами ако той дойде тук? Не мога да тичам. Все едно че вече съм мъртъв.

— Ти и така ще си мъртъв. Живял съм достатъчно и знам. Обаче това няма никакво значение, защото той няма да дойде тук. — Усмихна се гордо. — Ние го хванахме в капан. Аз и другите. Заключихме го яко. Басирам се, че вече е полудял. Компанията ще се занимае с него, когато пристигне корабът.

— Правилно — съгласи се Голик с готовност. — И доколкото разбрах, те ще дойдат скоро. Тогава защо е тая работа? Защо трябва да вися тук така. Докато корабът влезе в орбита, ръцете ми ще изсъхнат. Ще ми трябва хирург да ме ампутира — и за едното нищо! Хайде бе, човек! Знаеш, че няма да ме дигнат оттук за операция и че няма да имаме фелдшер кой знае колко дълго още. Ще трябва да страдам през цялото това време и ти ще си виновен.

— Ей, я престани! Не съм те сложил аз тук.

— Не си, но ти ме държиш в това, а човекът, който ти заповяда, е мъртъв сега. На Арон не му пука. Той сега е много зает да сваля тая мацка лейтенантката. Дори не е питал за мен, нали?

— Е, не — призна Морз.

— Видя ли? — лицето на Голик се изпълни с патетично нетърпение. — Няма да ти създавам проблеми, Морз — ще се крия, докато дойде корабът и Арон въобще няма да разбере. Хайде, пусни ме! Гладен съм. Какво толкова? Не ти ли давах винаги цигари преди другите, и то без да ти искам нищо?

— Да… Вярно.

— Ти си ми приятел. Аз те обичам.

— Да, и аз те обичам също. — Морз се поколеба и после изпсува тихо. — Е, майната му, защо не? Никой не заслужава да бъде завързан като животно цял ден. Дори и такъв голям тъпанар като тебе. Обаче ще се държиш както трябва. Да не се мотаеш наоколо, защото аз ще пострадам!

— Разбира се, Морз, каквото кажеш! — Той се обърна, за да предостави гърба си на Морз, който започна да разкопчава коланите му. — Няма проблеми. Вярвай ми, приятелче! Заради теб ще го направя.

— Да, ама аз не съм толкова луд, че да се напъхам в торба като тая. Те знаят, че съм наред — каза другия мъж.

— Хайде, не ми се подигравай. На луд ли ти приличам? Разбира се, че не. Просто всеки ми се подиграва, защото аз обичам да ям през цялото време.

— Не защото обичаш да ядеш, а заради обноските ти на масата бе, човек! — Морз се изкикоти на шегата си, разкопчавайки последния колан. — Готов си.

— Дай си ръката. Схванал съм се и не мога да се помръдна!

— По дяволите! Не стига, че ме карат да те наглеждам, а сега трябва и да ти бъда бавачка. — Той се протегна и дръпна ризата от Голик, който си помагаше доколкото можеше.

— Къде са го хванали?

— Горе на ниво пет, в най-близкия бункер за отпадъци. Ама как го гепихме! Съвсем сигурно! — Прекалено много се фукаше. — Скапаните войници не можаха, но ние успяхме.

Голик размаха ръцете си напред и назад пред големия си гръден кош, после нагоре и надолу в постепенно разширяващи се кръгове, за да си върне кръвообращението.

— Значи е още жив?

— Да, много лошо. Трябва да видиш дупките, които направи във вратата. Керамо-карбидна врата, разбираш ли? — Поклати глава с учудване. — Много жилав организъм, ама ние го хванахме.

— Трябва да го видя пак. — Погледът му фокусираше някаква точка зад Морз, нещо, което само той виждаше. Изражението на лицето му беше безстрастно и непоколебимо. — Трябва да го видя пак. Той ми е приятел.

Изведнъж Морз отстъпи предпазливо назад:

— За какво, по дяволите, говориш? — Погледът му се защура към входа на амбулаторията.

Съвсем делово Голик изтръгна един малък пожарогасител от близката стена и очите на другия мъж се разшириха. Той отскочи към вратата, но… прекалено бавно. Пожарогасителят се стовари веднъж върху му, после още веднъж и Морз се сгърчи…

Голик погледна към него замислено. Лицето му беше обзето от идиотска тъга, а тонът му беше извинителен:

— Прости ми, братко, но имам чувството, че нямаше да ме разбереш. Никакви цигари повече, приятел!

После мълчаливо прескочи безжизнения труп и излезе от стаята.