Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда 2 (9)

Близка въздушна поддръжка

Танков командир Павел Серегатов

1953 г. Град Валядолид, Испания

Политическото ръководството бе преценило, че инженерите и техниците, които придружаваха експедицията, са твърде ценни кадри, за да бъдат рискувани и транспортирани напред-назад с бронетранспортьор. Затова на три от десантните кораби бяха монтирани вертолетни площадки — една за транспортния Як-24 и две за ескорта му от ударни Ми-24. Когато техниците бяха доставени до местоназначението си, бойните вертолети останаха паркирани на импровизираното фронтово летище само на няколко километра от фронта. Силуетите на двете петнисто камуфлажни десантно щурмови машини се появиха от дима, завихряйки с перки изпълнения с пушек въздух. Ми-24 приличаха на праисторически птеродактили или двойка лешояди, дебнещи своята плячка. Носейки се ниско над бойното поле, „Хайнд“-овете се намесиха в разгара на боя и използваха изненадата. Атакуваха на максимална скорост. Първи в действие бяха използвани противотанковите ракети „Скорпион“ и НУРС-овете, техни жертви станаха два съюзнически танка и един БТР. Сближавайки се с врага, стрелците преминаха към картечното въоръжение — четирицевните ротационни картечници ЯкБ — 12.7 мм. За много от пехотинците на Алианса последната гледка, която видяха в живота си, бе пламъкът, който излизаше от носа на съветските „Хайнд“-ове. При скорострелност от почти 5000 изстрела в минута големокалибрените разривни куршуми просто превръщаха войниците в късове месо, летяха ръце, крака, глави. Обикновено получените тежки рани бяха несъвместими с живота. За по-малко от минута почти изцяло бе анихилиран един взвод пехота, след което двата Ми-24 се развърнаха за нов заход. Вражеските бойци се пръснаха в търсене на укрития, оставяйки танковете без пехотно прикритие. Никой не искаше да остане на открито, и затова повечето се скриха полуразрушените сгради на казармата и командния център. При втората атака Ми-24 срещнаха ожесточен отпор. Няколко джипа и бронетранспортьора откриха огън, но снарядите и куршумите рикошираха от тежко бронираните корпуси на съветските вертолети. Ракетчиците, които успяха да се укрият в казармите, също изстреляха няколко ракети „Ред Ай“. Голямото количество горящи машини и сгради пречеха на ракетите да захванат целта и повечето просто пропуснаха. Но две все пак прихванаха топлинната сигнатура от двигателите на единия „Хайнд“, и оставяйки димна следа, се насочиха към него. Пилотът забеляза опасността в последния момент и се опита да избяга, правейки дълбок вираж, но ракетите просто не му оставиха шанс. Миг по-късно там, където бе вертолетът избухна ярко оранжево кълбо и от небето се посипаха останките на машината. Вторият Ми-24 бе по-голям късметлия и успя да избегне участта на събрата си. Предупреден, пилотът навреме активира заглушаващите устройства и започна да отстрелва топлинни капани докато машината се прикриваше зад това, което бе останало от сградите. Съветските войски подложиха на кръстосан огън съюзниците, докато затягаха клещите на обкръжението около тях. Останали без прикритието на ракетната пехотата, приклещени между руините, съюзническите танкове и бронирани машини станаха лесна плячка на съветската щурмова пехота — огнеметчиците и гранатометчиците. Мамутите и Т-49 с масиран огън на оръдията си разбиха и последната що-годе организирана атака, последния етап на битката си бе чиста проба клане. Оцелелите вражески бойци се бяха окопали в казармения комплекс, откъдето продължаваха да водят автоматичен и ракетен огън по руснаците. Докато руската пехотата се опитваше да се приближи достатъчно, за да щурмува, танковете, започнаха да се пристрелват по този последен бастион на съпротива в базата. Всички вече бяха забравили за оцелелия Ми-24, когато той отново се появи на сцената, пилота му бе ас и се славеше сред колегите си с това, че е хазартен тип. Озлобен за загубата на колегата си, с когото бяха близки приятели, той бе твърдо решен да си отмъсти. Машината за момент изчезна в димния облак на ракетния залп и секунди по-късно цялата фасада на казармата избухна в разривите на 57 мм НУРС-ове. Ракетите се взривяваха в стените и прозорците, като осколките буквално насякоха тези от войници, които се криеха зад тях. Бордовият стрелец разстреля прозорците с дълги откоси на своята скорострелна картечница. Внезапната атака на машината и артилерийската поддръжка позволи на руските бойци да се приближат достатъчно и струите на огнеметите започнаха да заливат сградата с напалм. Обезумелите съюзнически войници изскачаха от горящата сграда в опит да се спасят, но веднага биваха разстрелвани от съветските автоматчици.

Серегатов издаде необходимите заповеди и съветските щурмоваци обезопасиха Хроносферата, блокирайки всички пътища към нея. Бе спечелил битката, но не изпитваше триумф, само чувство за вина заради тежките загуби сред войниците си, както и умора, смъртна умора. Отвори командирския люк и се подаде до кръста навън. Първото, което усети и буквално го удари в носа, бе миризмата. Победата имаше горчивия привкус на барутен нагар и кръв, зарадва се, че сутринта не бе закусвал. Въздухът бе пропит с отвратителната миризма на изгоряло човешко месо и нафта. Свали шлема си и избърса с него потта от челото си, но така само размаза черните барутни сажди по лицето си. Дори родната му майка нямаше да го познае, с това лице спокойно можеше да мине за негър, но не и за бял човек. Навсякъде, докъдето му стигаше погледа, се виждаха разхвърляните по бойното поле разбити корпуси на бойните машини и купища човешки трупове между тях. Гледката не бе от приятните. По-скоро беше мрачна, потискаща и донякъде сюрреалистична. Един руски Т-49 се бе сблъскал челно с един съюзнически бронетранспортьор М-113, двете машини стояха като паметник на противостоянието на Изтока и Запада. По-нататък стърчеше обгорялата опашка на един АН-64 „Апачи“. Най-близко до него бяха два съветски Т-49, единият изглеждаше цял и непокътнат със задрани люкове и вдигнати към небето оръдия. Само ако човек се вгледаше по-внимателно можеше да види коварните дупчици, оставени от кумулативните струи, пробили бронята и убили екипажа. Другата машина продължаваше да дими, а наполовина подадените от люковете тела на мъртви танкисти горяха. В далечината все още се чуваха единични изстрели и откоси, докато руснаците добиваха последните огнища на съпротива. Павел изпитваше някакво тревожно чувство и не можеше да разбере каква е причината. Във въздуха се носеше едва доловимо нискочестотно бръмчене, което все повече се усилваше. Огледа се в опита да открие откъде идва звукът, усети как косъмчетата по кожата и главата му настръхват, наелектризирани от статичното електричество. Тогава забеляза, че нещо нередно става с Хроносферата, въздуха около нея трептеше и бе изпълнен със слабо синкаво сияние, което все повече се засилваше. Хората, които бе изпратил да я охраняват, изглеждаха като мравки на фона на гигантското съоръжение. С дължина от половин километър Хроносферата имаше вид на черен пресечен цилиндър, опасан по цялата дължина с енергийни кабели и тръби на охлаждащата система. Един техногенен кошмар, породен от болния мозък на някой инженер или зъл гений като Айнщайн. Имаше нещо зловещо в нея, сякаш със самото си съществуваше предизвикваше физическите закони на природата. Серегатов изпитваше искрено отвращение и подсъзнателен страх от това чудо на инженерната мисъл. Не знаеше, че скоро страховете му ще се сбъднат.

Команданте Диего де Вега

База на Алианса „Конкистадор Кабеса де Вака“. Испания 1953 г.

Де Вега не обръщаше внимание на треперещия таниенте. Знаеше, че той, както и всеки от персонала на базата, са обречени. Бе заповядал на всичките си резерви да атакуват, за да забавят предвижването на руските части. Сега хората му плащаха с живота си заради решението, което бе взел. Трудно решение, защото осъзнаваше, че лишава хората си и от последната надежда или шанс за спасение. Но просто нямаше друг избор, когато толкова много бе заложено на карта. Съдбата на западната демокрация и целия свят бяха в ръцете му. Това бе единствената правилна постъпка, ако искаше да спаси Испания, народа си, и народите на Европа от лудостта на червения терор! Той трябваше да пожертва себе си и подчинените му войници. Единственото, за което съжаляваше, бе, че никога повече няма да види жена си, както и как расте синът му. Обърна се към озъртащия се страхливо при всяка близка експлозия таниенте.

— Хулио, свържи ме с главния инженер Санчес!

— Си, команданте!

След десетина секунди на тактическия монитор се появи лицето на Санчес.

— Главен инженер Санчес, стартирайте процедура по активиране на Хроносферата!

— Не може, команданте! Нямаме достатъчно акумулирана енергия в главните кондензатори, ще се наруши баланса на полюсите в намотките на Фюрие!!!

— Имате издадена заповед! Изпълнете я, инженер Санчес!!!

— Да, но нооо…!!! Вие не разбирате! Тя ще се взриви! Никой, дори самия Айнщайн, не знае какво ще се случи! Може да се взриви само Хроносферата, само базата, или цялата Земя! Това е огромен риск! Ако си играем с време пространствения континуум, ще има играчка — плачка!

— Инженер Санчес! Отказвате да изпълните пряка заповед на командващия офицер? Това си плаче за трибунал! Във военнополеви условия, на бойното поле, присъдата за предателство е само една — Разстрел!

— Си, команданте, ще изпълня заповедта. — въздъхна тежко Санчес — Ще активирам запасните генератори! Но нали знаете, че това са помощни енерго установки. Няма шанс и едно на хиляда да активират Хроносферата.

— Това ми е добре известно, господин главен инженер — и Диего добави по-меко: — Но нямаме друг избор… действайте, Санчес.

Побелелият Санчес обречено козирува, преди да изчезне от екрана на конзолата. Отвън се чу нова поредица от взривове, а през счупените прозорци вятърът донесе миришещия на барут и кордит въздух. В далечината се чуваше почти непрестанно „Урааааааааааа… Урааааааа“ — бойният вик на щурмуващата съветска пехота.

— А сега, команданте?! — чу гласа на някого от двамата зад себе си де Вега.

— А сега, caballeros, ще чакаме. Съдбата ни е предрешена. — И без да каже повече дума, Диего пристъпи към панорамния прозорец на командния център, оставяйки двамата стъписани офицери зад гърба си. Застана до разбития прозорец и пред него се откри наистина апокалиптична картина. Земята бе покрита с кратери от ракетите и бомбите. Повечето сгради на базата бяха разрушени или горяха с ярки пламъци. Мастиленочерният дим се издигаше от огромните клади, покривайки половината небе. Навсякъде се чуваше непрекъснато оръжейно артилерийска канонада и писъците на умиращите. Беше изпълнил това, което му повеляваше дългът, единственото, което му оставаше, бе да умре като истински испански благородник от рода де Вега. Обърна поглед към покритата с дебели тръбопроводи и енерго намотки структура на Хроносферата. От панорамния прозорец на командния център Диего де Вега видя как неравномерните пулсации на енергийното поле, което обхващаше Хроносферата, започват да нарастват все по–бързо. Въздухът трептеше от все по-засилващите се нискочестотни вибрации, прерастващи в непрекъснато бучене. Огромният черен цилиндър на Хроносферата излъчваше ярко непостоянно синьо сияние и все по-бързо избледняваше, губейки характерния син цвят, типичен при формирането на темпорално хроно поле. Прерастваше в болезнено ярка бяла светлина, която ставаше непоносимо заслепяваща. Диего вдигна ръка, за да предпази сълзящите си очи, но въпреки това нетърпима болка изгаряше ретината му, но той не откъсна погледа си от Хроносферата. Миг по-късно тя избухна.

Танков командир Павел Серегатов

1953 г. Град Валядолид, Испания

— Това не може да бъде, всички електростанции са унищожени — помисли смутеният Павел, докато невярващо наблюдаваше за случващото се. Не желаеше да повярва, но усещането за опасност го накара да действа, и докато затваряше люка, успя да изкрещи в микрофона:

— Внимание, всички да се укрият. Търсете най-близкото убежище и се скрийте. Миг по-късно Хроносферата избухна. Сферично разпространяващата се ударна вълна отнесе повечето сгради и подмяташе танковете и бронираните машини като консервени кутийки. Топлината на синьото лъчение изпаряваше или стапяше всичко по пътя си, превръщайки земята в стъкло, а машините в полуразтопени късове метал. Фронтът на ударната вълна изкорени близките гори, силата му се запази дори на десетки километри от епицентъра. Звукът от взрива се разпространи на стотици километри, дори се чу в предградия и крайни квартали на столицата Мадрид. На мястото, където беше базата, остана кратер от овъглена черна земя… кота Нула. Не се чуваха гласовете на птиците, дори вятърът бе утихнал, навсякъде цареше гробна тишина.