Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 15 гласа)

Информация

Форматиране
zelenkroki (2021)

Издание:

Автор: Валери Андровски

Заглавие: Изгревът на Червената звезда

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2021

Тип: роман

Националност: българска

Коректор: zelenkroki

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16357

История

  1. — Добавяне

Няколко часа по-късно.

База на Алианса, Кота Нула. Град Валядолид, Испания, 1953 г.

Павел се намираше на границата между съзнанието и безсъзнанието. Червената пелена на болката замъгляваше всичко, единственото, което усещаше, бе болката, всеобхващащата и всепоглъщаща болка. Долавяше приглушения разговор, някой над него говореше.

— Чудно ми е как реакторът не е гръмнал?

Предната част на корпуса е насочена към епицентъра на взрива — се чу поучителен глас — тя е поела ударната вълна и топлинното излъчване. Челната броня на танка е най-дебела. Изобщо какво ви учат, вас снабдителите, освен да крадете и с гъзовете си, друго май не знаете.

— А за какъв дявол ни карат да претърсваме тия полустопени метални гробове. И така е ясно, че няма оцелели, сякаш разкопаваме братски могили или оскверняваме гробове. Освен шепа пепел, друго няма какво да намерим.

— Хе, хе, да не си суеверен, Чуйков? — чу се отново присмехулният глас.

— Не, по дяволите! Това, че съм от колхоза, не значи, че съм неук селянин! Партията казва, че няма Бог, значи няма Бог! — упорито каза Чуйков.

— Внимавай дядо Господ да не те чуе — подразни го другият глас.

— Майната ти!

— Леле колко сте докачливи, вие, тиловаците, сте доста разпасано племе — пак се подигра другият глас.

— Давай да свършваме по-бързо!

— Давай.

Стърженето на метал в метал предизвести отварянето на командирския люк.

— Я, този се е запазил. Прилича на препечените кексчета, които майка ми правеше, когато бях малък.

— Ти си безподобна свиня! — в гласа се усещаше ярост. — Имай малко уважение, всеки заслужава човешко погребение, дори сволоч като теб!

— А ти бе, голям герой се извъди! — подигравателно се изсмя Чуйков.

— Да, за разлика от теб тилов плъх, аз съм помирисал барут.

— И аз изпълнявам дълга си пред родината — възмути се Чуйков.

— О, даааа. Като лъскаш ботуши, лижеш задници и белиш картофи ли?!

Чуваше се учестеното дишане на двамата и нещата отиваха към изясняване на отношенията, кой е крив кой е прав, чрез един от най-древните и ефективни методи — юмруците.

Тогава неочаквано се намеси трети глас.

— Какво става тука, дяволите да ви вземат.

— Ъъъъъъъъ, нищо, другарю сержант!

— Чуйков, размърдай дебелия си задник.

— Но сержант…

— Млъквай и действай, да не те размърдам аз! Провери и другите люкове!

— Слушам!

Дочу се тропане, докато някой се преместваше по корпуса на танка.

— Дима, давай да свършваме по-бързо, скоро се изтегляме и вие с тоя задник сте последните.

— Да, сержант!

— Я изчегъртай нагара да видим бордовия номер. Разнесе се равномерно стържене и след няколко минути Дима докладва:

— 001.

— Къде блеете бе, тъпаци, това е тактическият номер на командирския танк! Проверете всички! Проверете дали някой от тях още диша!

Следващото, което усети Серегатов, бе чуждото докосване и светът му избухна в болка. Започна да стене слабо и го чуха.

— Това е командващият, и още е жив! Дима, бий му инжекция епинефрин. Чуйков, дай ми радиостанцията веднага. — Сержантът бързаше да се свърже с щаба и единственият оцелял офицер от висшия команден ешелон, участващ в атаката и отговорен за провеждането на операцията.

— Полковник Соколов? Да? Тук е сержант Егоров, намерихме командващия в много тежко състояние. Бере душа, но още е жив, не съм медик и не знам как да му помогна. Да чакаме вертолета, разбрано, след колко време? Десет минути, да, добре ще бъде изпълнено.

— Ей, вие двамата, елате да ми помогнете — заповяда Егоров — внимателно! По-внимателно, това не ти е чувал с картофи Чуйков. Трябва да го измъкнем от купола и да потърсим някое равно място за площадка за вертолета. Времето ни е кът.

— Дима, срежи кабела на шлемофона и без резки движения. И тримата войници много внимаваха докато вадеха Павел от танка, но всяко докосване до обгорялата кожа гореше Серегатов като адски огън и той непрекъснато стенеше. Обгоряла му униформа бе на въглен и се разпадаше докато го носеха към площадката, откъдето щеше да го вземе вертолетът. Целият път дотам му се стори като една безкрайна агония. На моменти губеше съзнание и не знаеше нито кой е, нито къде се намира. Последното нещо, което чу, преди да изпадне в безсъзнание, бе звукът от свистенето на перките на приземяващата се машина.