Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда 2 (2)

Отне им половин час докато се върнат отново в коридора. През повечето време мълчаха, всеки мислеше за това, което бяха намерили до момента и как това променяше нещата. Но основният въпрос, който ги вълнуваше, бе какво още ще намерят в близкото бъдеще. Инженера извади електронния ключ от пулта, и тримата наблюдаваха как металната врата се спуска, затваряйки склада. Обърнаха се и тръгнаха.

— Пак ли стълбището? Едва не си изкашлях дробовете докато слизахме тук! — недоволно измърмори Миша.

— Другият вариант за придвижване е с така познатия ни всеобщ любимец — асансьора! — отбеляза Инженера.

— А какво ще кажете да използваме това? — и Алекс посочи масивната петдесетметрова квадратна платформа, покрай която минаваха в момента.

— Хмм, любопитно предложение.

— Абе, хора, вие луди ли сте?! Ами ако тази антика на подемната техника се разкачи и пропадне надолу? За отрицателно време ще се размажем на дъното на шахтата. От нас ще остане само три мокри петна върху бетонното дъно!

— А какво предлагаш, Миша? Да се спускаме още бог знае колко етажа надолу пеша? Видя колко много време ни отне, а дори не знаем на каква дълбочина е следващото ниво. Може да си се спускаме надолу до края на деня!

— Господа, нека да не се караме, всички сме изнервени от ситуацията, но да помислим трезво и спокойно. Няма нужда от нерви, както и да се нагнетява излишно напрежение помежду ни. Да, наистина елеваторната платформа е доста стара, господин Василиевич, но както сам се убедихте, всички основни механизми в тази подземна база работят изправно. Сигурен съм, че съветските инженери, проектирали и строили това място, са взели всички предохранителни мерки за предотвратяване на възможни тежки злополуки. Сам виждате, че всичко тук е с тройно подсигуряване.

— Щом казваш… — отговори не особено убеденият Миша.

— Така че има резон в идеята на господин Орлов. Платформата е предназначена за транспортирането на стотици тонове товар. А нашата обща маса е не повече от триста килограма. Така че едва ли ще натежим особено. Въпросът е дали изобщо елеваторът функционира. Което мисля и да проверя сега.

Инженера пристъпи на платформата и се насочи към малкия пулт за управление, намиращ се в десния ъгъл на платформата. Алекс го последва. Миша постоя известно време нерешително, след което с нежелание стъпи върху металния под на платформата и се насочи към спътниците си. Когато наближи, Инженера вече бе сложил електронния ключ в приемника и бутоните по таблото светеха.

— Забелязвате ли, че има бутони за нулево, първо, второ, трето и пето ниво. Но не и за четвърто. — каза Алекс.

— Както изглежда, товарните платформи нямат достъп до четвърто ниво. Това е интересно. . — отбеляза Инженера.

— Тръгваме ли? — прекъсна ги недоволният Михаил.

Инженера само поклати глава и натисна бутона с цифра номер три.

Цялата платформа силно се разтресе и тримата залитнаха, Инженера и Алекс успяха устоят на краката си. А изненаданият Миша звучно се пльосна на пода по гъз. Докато платформата, скрибуцайки протяжно, започна да се спуска надолу, ухиленият до уши Алекс подметна на приятеля си:

— Миша, късметлия си, че имаш толкова големи еърбеци. Да те предпазват от сериозни наранявания, хе-хе.

— Майната ти, Алекс! Присмял се хърбел на щърбел! Да ти се връща! И мърморейки под нос, стана. Платформата с равномерна скорост се спускаше надолу и заобикалящият ги мрак се сгъстяваше. Това ги принуди да включат фенерите, които носеха със себе си.

— Имам усещането, че се спускам в преизподнята.

— Аха, разбирам какво искаш да кажеш — съгласи се Алекс. А Инженера, както винаги в такива моменти, мълчеше. Над главите им халогенната светлина, идваща от лампите, осветяващи коридора, се бе превърнала в малък бял квадрат, който ставаше все по-малък. Лъчите на фенерите им осветяваха гладките сиви стени на шахтата с вградените в бетона масивни метални жлебове, по които се спускаше платформата. Струваше им се, че се спускат цяла вечност, когато Алекс забеляза нещо на стената.

— Вижте! — Алекс освети с фенера си огромната цифра 3, нарисувана с червена боя на срещуположната стена.

Платформата рязко спря, карайки ги да залитнат. Но този път дори Миша успя да запази равновесие.

— Мисля, че стигнахме — отбеляза Инженера.

Над главите им се разнесе вече познатото пращене и халогенните лампи започнаха да се включват една след друга. Предвидливо и тримата затвориха очи, научени от горчивия си опит. Така че никой от тях не бе заслепен. Когато отвориха очи, пред погледа им се откри широк коридор, със същата форма и радиус като този на горното ниво, но значително по-къс. Дължината му бе едва триста метра. Коридорът завършваше в огромна метална врата, пресичаща го по цялата височина от пода до тавана. Никой от тримата през живота си не бе виждал толкова огромна врата, или по-скоро порта. Дори от такава дистанция се виждаше, че портата е с две крила, като всяко крило се плъзгаше по дебели метални релси, прибирайки се в стените на тунела. В лявата и дясната стена на коридора се виждаха две, от познатите от горното ниво бронирани врати.

— Имаме три избора, как ще действаме? — попита Алекс.

— Първо ляво после дясно и накрая напред! — каза Миша.

— В края на краищата, резултатът ще един и същ. Така че… защо пък не. — съгласи се Инженера.

Насочиха се към лявата врата, а стъпките им отекваха глухо в пустия коридор. Инженера застана срещу пулта за управление и вкара електронния ключ. Екранът светна в зелено в очакване на паролата.

— И така господа, пак опряхме до избор на парола. Пак ли ще хвърляме монета или ще пробваме с „За род и родина“.

— Този път ще Ви послушаме, Павел Сергеевич. — каза Алекс.

— И аз съм съгласен — потвърди Миша.

Инженера, учуден вдигна вежди от толкова бързото съгласие на спътниците си, след което се зае с въвеждането на кода. Когато свърши, натисна бутона въвеждане и металната врата потрепна докато електромоторите задвижваха мощната хидравлика. Вратата се плъзна бавно нагоре и се прибра в тавана. Тримата изчакаха да се включи осветлението в склада и едва тогава влязоха. Оказаха се в тясно и дълго помещение. Алекс го измери на око, някъде около петдесет метра ширина на сто дължина, а височината бе десет метра. Самият склад бе запълнен с някакви странни конструкции, приличащи на пилони, от тези, които се използват за осветяване на магистралите. Пилоните, ако бяха наистина пилони, имаха различна форма и големина. Някои бяха кръгли и дълги, а други къси и четвъртити, като всичките лежаха на една страна фиксирани към пода със специални метални рами, повтарящи формата им. Това, което се набиваше на очи, бе, че повечето изглеждаха повредени, тук-там обгорели и с различни по големина дупки по тях. Някои от страните съоръжения бяха разглобени и неокомплектовани. Навсякъде около тях се виждаха дълги работни маси, покрити с различни части и инструменти. Тук-там се виждаха чертожни табла с нарисувани на тях схеми и графики.

— На фона на предходните складове този направо е пълно разочарование. — въздъхна тъжно Миша.

— А ти какво очакваше, планини от злато и платина ли — изсмя се Алекс.

— Тъкмо обратното, господин Василиевич, този склад е безценен. — каза Инженера и се приближи до близките конструкции.

— Не ви разбирам Павел Сергеевич, какво искате да кажете с това, та тук няма нищо ценно? — попита Алекс.

— Това господа, е безценна технологична съкровищница — каза Инженера и посочи с ръка.

— Това е отбранителна „Тесла кула“ модел. 1, използвана през ВСВ — и Инженера посочи един дълъг пилон, завършващ на върха си с голяма сребриста топка. До него, на метални стойки имаше наредена редица от кръгли сребристи пръстени. — До нея е „Тесла кула“ втора модификация от ТСВ.

— Като малък, в Сев си играех край една такава кула — вметна Миша. — Старчето е прав, наистина са Тесла кули.

— По-нататък са „Призма кули“, както изглежда от няколко неработещи са пробвали да сглобят една работеща. Който и да е работил тук, се е опитвал да възстанови призма технологията.

— Призма технологията? — попита Алекс докато гледаше с интерес върха на кулата, завършващ с платформа с наредени в кръг шест правоъгълни огледала, изработени от странен бял кристал.

— Призма технологията е предшественик на така любимите на НОД лазери. Група от няколко такива кули е способна да си предават една на друга смъртоносните фотонни лъчи, сумарно увеличавайки по този начин енергийната мощ на отделните кули. — обясни Инженера. — Навремето до ушите ми достигнаха слухове, че НОД са откраднали технологията от старата лаборатория на Алберт Айнщайн в Черната гора. НОД-овците нападнаха лабораторията и я превзеха, хакерите им изтеглиха цялата налична информация, върху която можеха да сложат ръка, след което унищожиха базата с данни и лабораторията. ГДИ се опитаха да замажат инцидента, но не успяха, стана грандиозен скандал. Все пак лабораторията бе на Алберт Айнщайн, физик, известен в целия свят с откритията си! През следващите десетилетия НОД упорито доразвиваше призма технологията и така на бял свят се роди лазерната технология. Всички знаят, че НОД питае особена слабост към лазерите или какъвто и да е вид енергийни оръжия. Но обикновено само елитните им части са въоръжени с такива оръжия, производството им гълтат много ресурси, а и е твърде скъпо.

— М, да, Старче. НОД-овците са си известни с това, че обичат да светят маслото на враговете си от ГДИ с някоя високотехнологична джаджа.

— А другите отбранителни съоръжения какви са, Павел Сергеевич? — попита Алекс, поясненията на Инженера го бяха заинтересували.

— Това е „Усъвършенствана Охранителна Кула“ (УОК) модификация 2. Използвана е през Първата Териумна Война. Има вградени радари и топловизори, които позволяват да поразява с ракетите си, както наземни, така и въздушни цели… Охо, това вече е нещо интересно — отбеляза Инженера и спря пред една странна абаносово черна структура, приличаща на дълъг и извит триъгълен нокът. На върха се виждаше голям кърваво червен кристал. Това е „Обелиска на светлината“, от първите модели. Любимото отбранително оръжие на НОД, свръхмощен рубинен лазер, използван основно за унищожаване на тежко бронирани цели.

— Павел Сергеевич, това не са ли „Модулни кули“, с такива е осеяна защитната стената на Капитолия и тази на Президентския дворец? — попита Алекс.

— Прав сте, тук виждаме и трите основни модификации. С двойка шестцевни 20 мм противопехотни оръдия, с противотанков управляем комплекс и ПВО (противовъздушна отбрана) модул. — каза Инженера.

Докато за последно оглеждаше съоръженията, нещо привлече погледа му.

— Охо, това вече е изненада!

— Кое, Павел Сергеевич — попита Алекс.

— Там в ъгъла има почти цял Gap — генератор.

— Какъв генератор?

— Генератор на Gap! Устройство, което заглушава радарите, и изкривява зрителното поле в определен радиус около себе си. Тази роля в днешно време играят НОД-овските Стелт кули.

— Звучи като да струва много пари? — прояви веднага интерес Миша.

— Ако доживееш да го продадеш, да! — отговори Инженера и добави — Като гледам следите от повреди по тях, вероятно това, което е оцеляло от кули на бойното поле е било разглабяно на отделни части, след което възли и агрегати са докарани тук за повторно сглобяване и изучаване. Който и да е работил тук, е имал сериозното намерение да проникне в технологичните секрети на НОД и ГДИ. А да се замесваш с ГДИ и НОД вече е опасно.

— Няма какво повече да правим тука, да продължим към следващия склад, а? — каза Михаил.

Другите двама се съгласиха с него и го последваха.

Излизайки, Инженера извади ключа и тримата се насочиха към следващия склад. Зад гърба им металната врата бавно се спускаше.

 

Стигайки до следващата масивната метална врата, Инженера привично вкара ключа, и без да се бави, набра на клавиатурата паролата.

Оказаха се в склад, сходен с предния, но вътре вместо отбранителни кули имаше редица от различни, странни на вид бронирани машини.

Вниманието на Миша веднага бе привлечено от един странен механизъм. Металическо сивият му корпус имаше формата на полусфера, крепена от четири тънки, сегментирани като на насекомите, метални крака. В горната част на полусферата имаше монтирани четири големи видео камери с панорамни обективи и вградени сензори за дистанция. В долната част на механизма, между свивките на четирите крака, зловещо стърчеше голяма конусовидна дрелка. Отстрани, по периферията й, се виждаха дюзите на четири плазмени горелки.

— Хъм, какво е това паяче — попита Миша — и ухилен го чегърта с пръст по корпуса. — Гуци, гуци, колко си ми грозен! Това тенеке бие на кухо.

— Това тенеке е „Терор дрон“, господин Василиевич.

— Името му звучи,… някак си много тероризиращо! — изхили се Миша.

— И има защо! През ТСВ тези роботизирани единици всяваха хаос в редиците на врага. Дроновете спокойно се справяха с вражеската пехота и танковете на Алианса. Вградената диамантена бургия дрелеше без проблем, както през човешката плът, така и през стоманата на танковите брони. Последната забележка накара Миша да се отдръпне от изведнъж станалия толкова опасен механизъм. Инженера продължи с обясненията:

— През 70-те години на миналия век Съветският съюз бе далеч пред другите страни в областта на електрониката и кибернетиката. Спокойно може да се каже, че това е една от първите в света напълно автономна бойна единица, разполагаща със собствен изкуствен интелект. Вътре в металния череп има изключително модерен за времето си процесор. Той отговаря за движението на дрона, опознаването и класификацията на целите, както и за избора на стратегия на атака и определяне на приоритетните цели. Отделните дронове комуникират помежду си и са свързани в безжична мрежа. Програмното им осигуряване е копирано от поведението на глутниците вълци.

— Определено не бих искал това нещо да ме дрели! — каза Миша и отстъпи още няколко крачки.

— Спокойно, господин Василиевич. Дронът не е активен. Виждате ли празните гнезда отстрани? Липсват плутониевите батерии, които го захранват с електричество.

В това време Алекс, който с половин ухо следеше за разговора им, бе застанал пред една верижна машина, приличаща на лек танк. Шасито бе късо и тясно с груба ръбата форма. Това, което привличаше внимание, бе малкият купол, от двете страни на който имаше масивни сребристи намотки, завършващи с масивна сребърна сфера.

— Любувате се на T-2 „Тесла танк“ ли? — застана до него Инженера.

— Да, свикнал съм танковете да са големи куполи и тежки оръдия… Докато това е една странна малка машинка.

— Така е, но затова пък е доста бърза и маневрена. А и се налага да е такава. Тесла намотките от двете страни генерират мощни електрически лъчи, приличащи на светкавици по време на буря. Попадне ли такъв лъч в човек буквално го изпаряват за част от секундата. А при попадение в танковата броня просто я топи като масло на огън. За съжаление обсега на Тесла оръжията е доста малък, оттук се налага и бронята да бъде пожертвана за сметка на скоростта.

— Това е руски танк нали?

— Да. Използвана е от елитните танкови бригади на съветската армия през ТСВ.

— А каква е странната машина до него, с този извит гребен вместо купол, не прилича на съветски танк?

— Ето това вече е едно доста опасно лъчево оръжие. Това е танк „Призма“ R-1 на Западния Алианс. Гребенът, както вие го нарекохте, е фокусиращия призма излъчвател. Или по-точно това е призма кула на вериги. И призма танкът като призма кулата са разработени от Алберт Айнщайн като оръжие в борбата срещу СССР. Виждате, че тук, както и в съседния склад, са пробвали от няколко повредени машини да сглобят една работеща. И наистина, до напълно окомплектования танк имаше няколко полуразбити и разглобени корпуса.

— Пичове, вижте какво намерих отзад сред резервните части! Някой доста се бе постарал да я скрие! Да ви представя, това е Чери 2000, и аз имах такава като малък! — чуха радостният глас на Михаил, преди той да изскочи зад танка, размахващ гумен пакет в ръце. — Както изглежда, не всички в това забравено от бога място, са били монаси. И нищо чудно, кой нормален мъж няма да изперка, ако стои забит в този бункер месеци наред, без да види нормална жена! Да виждаш около себе си всеки божи ден само брадясали мутри и други пръчове… брррррр! Тръпки ме побиват от такава перспектива!

— Те са го правили за родината си, мистър Василиевич!

— Да, да, щом казваш, старче. Я да видим и дали е още функционираща.

Михаил пое дълбоко въздух и започна да надува. С големите си дробове му трябваха само няколко издишания, за да надуе секс куклата.

— Пичът, на когото е била тази Чери, е бил гъзар — има от екстра модела с допълнително овлажняване и на трите дупки и е с гласови функции. Охоо, и е блондинка с голям бюст, точно както ги харесвам — доволно примлясна Миша докато се любуваше на надутата кукла.

Алекс и Инженера го наблюдаваха неразбиращо.

— Миша, непоправим си братче. Понякога си мисля, че акълът ти е точно като на някой пубер.

— Ееее, ти пък. Какво толкова съм направил! Просто отбелязах, че някой тук е имал вкус.

— Продължаваме ли, господа? — намеси се Инженера.

— Да, Павел Сергеевич.

Инженера и Алекс се обърнаха и тръгнаха покрай редицата от машини. Михаил се подвоуми, след което сложи куклата под мишница и доволен ги последва.

— Каква е тази машина, Павел Сергеевич, прилича на нормален танк. Но тези три масивни плоскости, стърчащи като шипове от двете страни и отзад на купола изглеждат странно.

— Това са холографски прожектори, млади ми приятелю. Пред себе си виждате технологията довела до създаването на активния СТЕЛТ, използван днес от НОД. Това е танк „Мираж“ Ф-1, името му само̀ говори за себе си. Представлява истинско технологично чудо, създадено от Алберт Айнщайн в относително късен етап на Третата Световна Война. Използвайки трите холо прожектора, монтирани на купола, танкът може да генерира около себе си холографско поле, буквално превръщайки се в такива органични обекти като дървета храсти, гора и т.н. Танкистите на Алианса, управляващи тези машини, използваха за прикритие гъстите гори. Заели позиция между дърветата или храсталак край пътя, те устройваха засада там. Любимата им тактика е да изчакват да преминат съветските танкови колони, след което да нападнат снабдителните и тилови части, разбивайки ги със своите 105 мм оръдия, изстрелващи специални термични снаряди, разтапящи бронята като масло. Срещу пехотата използваха запалителни фосфорни снаряди. Фосфорът буквално прояжда плътта, отделно от това е и токсичен.

— Ей, пичове, а какво е това? — чуха гласа Миша, идващ отстрани. Алекс видя приятеля си да ударя с юмрук по бронираното стъкло на нещо подобно на купол с мътна субстанция вътре.

— Да не е мобилен супник, или тенджера под налягане на вериги, а? — попита Миша.

Танкът или каквото беше там наистина изглеждаше странно. Двойно, дори тройно по-голям от останалите танкове, той имаше дълго издължено шаси с широки вериги и фалшборд, прикриващ окачването. Над корпуса се извисяваше огромен полусферичен купол. Нямаше нито оръдие, нито ракети, а това, което минаваше за купол, бе направено от дебело бронирано стъкло. Вътре плуваше огромна сивкава маса, приличаща на гигантска гъба или сюнгер с множество гънки. Нямаше съмнение, че това, което плуваше вътре, някога е било живо. Цялата същност на биомеханичния хибрид излъчваше омерзение. Подсъзнателно Алекс изпита вълна от погнуса и отвращение дори само наблюдавайки странната машина. Усети рязко движение до себе си, и видя Инженера да отстъпва несъзнателно няколко крачки назад. Бе вперил поглед в машината пред тях, и в очите му е четеше панически страх, или по-скоро ужас. Кръвта се бе оттеглила от лицето му, и то бе побеляло като тебешир. Алекс не можеше да разбере какво става, за първи път от началото на експедицията виждаше Инженера изплашен от нещо.

— Павел Сергеевич какво става? Добре ли сте?

— То… — лицето му започна да си възвръща цвета и Инженера си прочисти гърлото — То мъртво ли е?

— Кое, имате предвид тази машина ли? Ами да, би трябвало отдавна да е мъртво, поне отпреди 80 години…

— По-малко години, това е „Главен мозък“ (Master mind) на Юри. Юри го използваше през 70 години на миналия като основен аргумент на бойното поле. — обясни Инженера, и добави на висок глас: — Господин Василиевич, по-внимателно с него! Освен ако не искате да се превърнем в безмозъчни зомбита!

— Юри? „Главен мозък“ (Master mind)?

— Нищо чудно, че не знаете кой е Юри. Единици са живите, които още го помнят, или изобщо смеят да си го спомнят. Все пак Западният Алианс, а и ГДИ след това положиха доста усилия, за да изтрият всяка следа, оставена от него в световната история! Заличиха всичко, дори доказателствата за самото му съществуване. По дяволите, дори пренаписаха учебниците по история заради него!

— И все пак кой е Юри — попита Алекс, думите на Инженера бяха разпалили любопитството му.

— Очаквах да ми зададете този въпрос. Юри бе министър на науката и главен консултант на премиера Романов. Неговата дясна ръка преди и по време на ТСВ. Той бе прекият началник на Психо Корпуса или съкратено Пси Корп, който бе създаден още по времето на другаря Сталин като секретен клон на съветската армия. По цялата територия на СССР, Пси Корп търсеше индивиди, надарени с различни психически сили. След качествен подбор притежаващите талант кандидати биваха транспортирани до школите на Психо Корпуса. Там те бяха непрекъснато обучавани и тренирани, за да развиват силите и способностите на мозъка си. Развиваха се основните човешки способности в областта на телепатия, умствен контрол, пирокинеза, телекинеза и др. Юри бе мощен телепат, имаше имплантиран в главата си психоусилвател, благодарение на който можеше да чете мисли на големи разстояния или да подчинява хората на волята си. Под негово ръководство и това на Пси Корп съветските учени и инженери успяха да създадат множество уникални технологии. Технологии в областта на парапсихологията и умствения контрол, генетиката и предизвиканите изкуствено мутагенни процеси, както и в клонирането на живите организми. Бяха създадени редица психотронни оръжия като Психичния маяк и неговата по-мощна версия Психически усилвател, способни да подчинят цял град, превръщайки хората в зомбита с промит мозък. Или като Психичния Сензор, играещ ролята на радар, показващ къде ще нападне Алианса. Отделно благодарение на Клониращите цистерни, които имахме, ни осигуряваха непрекъснат поток от свежи новобранци за съветската военна машина. В началото на войната благодарение на психотронните оръжия, с които разполагаше Съветския съюз, бяха постигнати огромни успехи! Цели градове бяха подчинени на нашата воля без нито един изстрел! Вражеските войски сами се предаваха или заставаха рамо до рамо с нашите войници, биейки се против бившите си капиталистически господари.

Благодарение на тези технологии Съветският съюз имаше огромно предимство пред Америка и Западния Алианс и му беше отредено от съдбата да Победи! Но Юри бе твърде жаден за власт, искаше сам да управлява. И то не само Майка Русия, а и целия свят! В мига на триумфа, когато Съветският съюз бе на косъм от победата, тази змия Юри подло удари в гръб! Предателят се опита убие премиера Романов, а като не успя, избяга с всички генетични и психотронни технологии, създадени с ресурсите, ръцете и ума на руския народ! Значително отслабнал и обезсилен, СССР трябваше да се бие на два фронта, срещу Юри и неговите породени от болната му фантазия генетични чудовища, и срещу Западния Алианс и Америка. Юри построи много Психо Доминатори, с които искаше да подчини целия света на своя извратен ум, но не успя! Защото ние го спряхме! Успяхме да спасим света от Юри, но накрая изтощен Съветският съюз загуби войната, и се предостави на милостта на победителите. Западният Алианс и Америка не губеха време и веднага се заеха с унищожаването на всички технологии, свързани с Юри. На закрито заседание на ООН бе приета тайна резолюция, че всички разработки в областта на парапсихологията се забраняват за вечни времена. Алиансът доста се постара да не остане и никаква следа, както от Юри, така и от неговата фракция. Дори самият Айнщайн на времето го нарече „hostis humani generis“, враг на човечеството. Инженера разказваше всичко така убедително и с такава страст, че дори Алекс за момент му повярва. Алекс тръсна глава и си помисли — Да бе, да. Клонинги, генетични чудовища, умствен контрол, психотропни оръжия. Дори сега тези технологиите не бяха толкова добре развити, пък какво остава да е било преди шестдесет — седемдесет години. Но не можеше да се отрече на Инженера, всичко звучеше толкова логично и увлекателно.

— Старче, това да не е нещо като вуду-муду черната магия, хехехехеехх — изсмя се приближилият се Миша.

— Няма никаква магия, господин Василиевич. Всичко е чиста наука! Мозъкът на човек представлява жива изчислителна машина, в която протичат биохимични процеси. Мислите на човек, неговата същност, това са електрическите импулси, предавани от невроните на мозъка. При функционирането на мозъка, мозъчната кора генерира електрическо биополе около себе си. За да Ви е по-просто да го възприемете, нека го наречем аура. Естествено върху това електромагнитно поле, или тази аура, по един или друг начин може да се оказва въздействие. Просто за целта е необходимо друго много по-мощно електромагнитно поле.

— И тази машина е способна да създава такова поле? — попита Алекс, гледайки със страхопочитание огромния танк.

— Да, Ръководителя или „Master mind“ е псионен танк. Представлява гигантски биологичен мозък монтиран върху бронирано верижно шаси. Учените на Юри може и да бяха луди извратеняци и психопати, но и бяха гениални в биоинженерните технологии. За създаването му използваха клетки от човешки мозък, подлагайки ги на генетически и мутагенни промени. По този начин започнаха да произвеждат, или по-скоро да отглеждат огромни по размерите си мозъци. Както виждате, прозрачният купол, който предпазва мозъка, е от бронирано стъкло, това е защото металът пречи на мощното електромагнитното поле, генерирано от биомозък. Той може да подчини на волята си всички вражески единици, които влязат в обсега му. Има един съществен недостатък, и това е, че електрическата верига, свързваща биомозъка и кибернетичните системи, не е достатъчно мощна. Ако биомозъкът подчини повече от три вражески единици, електрониката не смогва и започва да прегрява. Флуидът, в който плува мозъкът, започва да се нагрява и „Master mind“ постепенно започва да се самоунищожава, сварявайки се в собствения си сос. Но както отбелязах, това става, след като подчини волята си повече от три вражески единици, а ние сме точно трима. Изведнъж на Алекс му стана хладно, и го изби студена пот. Дори Миша престана да се подхилва.

Алекс се вслуша в чувствата си, но не усети никаква промяна.

— Мммммммм, вкусно! Мозък в собствен сос. — пошегува се безвкусно Миша.

— Щом досега не сме се превърнали в безмозъчни зомбита, това нещо е мъртво? Нали така, Павел Сергеевич? — каза Алекс.

— Искрено се надявам да е така, господин Орлов. За наше добро е.

Миша побърза да смени темата.

— Така, старче, след като установихме, че чудовището Мозъчко е мъртво, ще кажеш ли каква е тази последната машина? Като гледам формата, май е пак на този психопат Юри?

— Прав сте. Това е „Magnetron“, или обсадната артилерия на Юри. Инженерите на Юри успяха да монтират свръхмощен електромагнитен генератор на танково шаси. Това, което виждате, монтирано в купола отгоре на корпуса, и имащо формата на подкова, представляват два мощни електромагнита с намотки от свръхпроводници. Двата полюса генерират наистина мощен електромагнитен лъч, който може да вдига във въздуха и да пренася на голяма дистанция всичко, което съдържа метал в себе си. Това може да е танк, БТР, кораб, каквото си изберете. Може да пренася приятелските единици през хълмове или реки, спускайки ги на земята внимателно. Или може да вдигне вражеска фрегата във въздуха, след което да го пренесе на сушата, захвърляйки я като издъхнал на сушата кит. Може да вдигне цял самолетоносач във въздуха и да го стовари върху друг кораб, или просто да прекъсне лъча. Тогава тежащата десетки хиляди тонове грамада на кораба, просто ще се разбие във водата. Магнетронът успешно разрушава и сгради, буквално ги разбива на парчета, изтръгвайки металните елементи на конструкциите им. Това е една от технологиите, които САЩ и Западния Алианс унищожиха след края на войната с Юри.

— А аз си мислех, че аз имам най-хубавите играчки — недоволно отбеляза Миша — както изглежда този Юри е бил голям пичага! Не се е задоволявал с нищо по-малко от световно господство!

— Повярвай ми, имаме огромен късмет, че тази предателска отрепка не успя! Иначе сега всички щяхме да сме роби на един извратен психопат с мания за величие!

— Все едно нашия любим Ел Президенте — пожизнения Диктатор на Източна Крайна, не е същият.

— Господин Василиевич, наистина не знаете какво говорите. На фона на Юри, Зюганов е неопетнен младенец или божа кравичка. Едно от основните хобита на Юри бяха генетичните експерименти… с живи хора. И то не с един или двама, а десетки хиляди… Юри бе световно зло, враг на цялата човешка раса. Тръпки ме побиват само от мисълта какво щеше да е, ако той бе спечелил войната!

— Затова пък Зюганов обича да праща хората на разходка в териумните полета.

— Няма смисъл да спорим — каза с досада Инженера — Видяхме всичко тук, да проверим и другия склад.

Инженера се обърна и се насочи към вратата. Миша също понечи да го последва, но Алекс го спря, хващайки го за ръкава.

— Абе прави ли ти впечатление, че когато Инженера разказва, все по-често го прави в първо лице? Сякаш е бил свидетел на тези отдавна отминали събития? — попита тихо Алекс докато гледаше как Инженера се отдалечава.

— Според мене от толкова много знание са му прегорели бушоните. Затова винаги съм казвал, че от много учене няма полза! Който учи, ще сполучи, а който не — още повече! Затова и прекъснах с ученето след четвърти клас и виж какъв богатир станах! Хехехеххехеех — засмя се Михаил — Спокойно Алекс нали знаеш, всеки луд с номера си.

— Може и да си прав, а може и да не си. Там е номерът, че Инженера не изглежда луд, а като човек, който знае какво говори. — каза Алекс замислено, гледайки гърба на отдалечаващия се Инженер.

Вратата зад гърба им се затвори, и тримата продължиха към последния склад на това ниво. Застанаха пред портата, която се извисяваше над тях. Отблизо вратата изглеждаше още по-огромна, височината й бе колкото пететажна сграда и имаше наистина впечатляващи размери. В пода се виждаха жлебовете на масивните релси, по които се плъзгаха двете крила на вратата, бяха с дебелина от по три метра.

— Някой да вижда командното табло? — попита Инженера.

— Там вляво, в стената на коридора.

— Отлично зрение, господин Орлов.

— Все пак съм Търсач, Павел Сергеевич. Ако търсачът няма набито око, не е никакъв търсач.

Доближиха таблото и Инженера вкара електронния ключ. Изчака екрана да светне в зелено, след което набра кода. Известно време не ставаше нищо, и Алекс се притесни, че този път старата механика на вратата ще ги подведе. Но след това се чу звука на вдигащите се едно след друго метални резета, заключващи вратата. След падането на последното резе, първото, което усетиха бяха вибрациите на бетонния под. Двете масивни крила на вратата започнаха бавно да се отварят. Вътре цареше мрак, още нямаше подадено електричество към осветлението. Но не след дълго започнаха да се включват първите халогенни лампи. Тримата стояха пред относително къс, но затова пък широк и висок склад. Складът, или по-скоро хангарът, представляваше полусферично разширение на коридора, в който се намираха в момента. Пред погледа им попадна редица от пет машини. Точно пред тях имаше два наистина големи камиона, на водните им радиатори се виждаха марките на заводите, които ги бяха произвели. На един пишеше MACK, а на други КрАЗ. Шаситата им бяха усилени и издължени, за да могат да поемат масата на металните им каросерии. Каросериите имаха странни полуцилиндрични форми, опасани със захранващи енерго кабели и различни по големина и форма тръби. Но не камионите привлякоха вниманието на тримата спътници, а другите три машини в хангара. Първата машина приличаше на огромен камион на стероиди. Със своите габарити от петдесет метра дължина, двайсет метра ширина и осемнадесет метра височина, той превишаваше двойно, дори тройно предните два камиона, КрАЗ-а и МАСК-а. Следващата машина бе с малко по-големи размери, имаше ъгловата цилиндрична форма и шасито се поддържаше от четири броя масивни вериги. Най-странно изглеждаше последната машина, във формата и се долавяше нещо живо и биологично. Издълженият корпус, поддържан от множество малки вериги, приличаше по-скоро на нещо като кръстоска между калмар и скат, отколкото на машина. Пред всяка от машините се виждаха големи табла с нарисувани на тях схеми, графики и обяснителен текст. Без да губи време, Инженера се насочи към първото табло, което го беше заинтересувало.

— Господи, Алекс, тези неща са с наистина гигантски размери! — успя да каже смаяният Михаил. Алекс само клатеше невярващо глава, никога през живота си не бе виждал толкова огромни мобилни машини. А за какво служеха и какво правеха, един бог знаеше. Все още зашеметен Алекс откъсна поглед от машините и се загледа в действията на Инженера.

— Мисля, че той знае какви са тези неща — Алекс кимна към Инженера.

— Ами тогава да го попитаме — предложи Михаил.

— Ами давай, с тебе съм. И двамата се насочиха към Инженера, който бе забил нос в схемите и си мърмореше нещо неясно под нос.

— Старче, ти, както изглежда, си наясно с нещата. Искаме да попитаме…

— Изчакайте, първо искам да проверя нещо. Въпросите по-късно! — безцеремонно го отряза Инженера и отново се задълбочи в написаните на таблото спецификации, които не говореха нищо на надзъртащия зад рамото му Алекс.

Миша и Алекс се погледаха, но нямаше какво повече да кажат. Инженера ясно им бе заявил да не му досаждат. Двамата се отделиха встрани, обсъждайки видяното. Инженера постоя пет минути пред таблото, след което се почеса по главата и се придвижи към таблото пред следващата машина. Двамата приятели го последваха мълчаливо, спазвайки дистанция. На Инженера му отне повече от половин час докато обходи всичките табла, като на последните две се задържа повече време. Нещо бе привлякло вниманието му, изглеждаше възбуден. Нещо нетипично за Инженера. Когато свърши, махна на двамата приятели да се приближат.

— Какви са тези неща, Павел Сергеевич? — веднага попита Алекс.

— Нищо чудно, че тунела горе е толкова голям, едва са успели да прекарат MCV-тата през него. Тази база служи не само като склад за стратегически резерви и запаси, но и като склад на секретни военни технологии. Както наши, така и чужди. — Инженера обходи с ръка огромните машини — Това са MCV (Mobile Construction Vehicle), или мобилни строителни превозни средства. Представляват мобилни строителни площадки на колела или вериги. Когато дадена фракция избере къде иска да построи база, MCV се разпъва, превръщайки се едновременно в команден център и в строителна площадка. Разполага със собствена кибернетична система и централна база данни, вътре има достатъчно производствени мощности и материали, за да строи други сгради. То това е и основната функция, освен командната, де. Да изгражда база, строейки други сгради като рафинерии, казарми, военни фабрики, радари, летища и т.н.

— MCV? Като тези, с които НОД и ГДИ строят новите си бази по целия свят?

— Да. Само че тези тук са стари модели. Не са толкова технологически съвършени като тези на НОД и ГДИ.

— Пичове само да уточня, някой ще плати за тези неща купища пари? — веднага се намеси Миша — Говорим за милиарди кредити, нали така?

— Тази ваша лакомия, мистър Василиевич, няма да ви доведе до нищо добро!

— И в какво състояние са MCV тата?

— Бих казал отлично. Но, за да могат да се използват, има нужда от минерални руди Орр. А такава руда не остана много по света, териума погълна почти всички големи находища.

— Но такива руди има в Донбаския регион, нали?

— Да — потвърди Инженера.

— Значи все пак може да намерим заинтересувани хора. — добави Миша.

— Заинтересувани хора винаги ще се намерят. Това са безценни технологии, дори е възможно… — спря по средата на думата Инженера и прекара замислено ръка по брадичката си.

— Дори е възможно какво? — попита нетърпеливо Миша надушил печалбата, като пираня кръв.

— Дори е възможно, ако се вложат пари, много пари, тези MCV-та да се преработят да работят с териум. Тогава стойността им ще нарасне многократно.

— Е, това е музика за моите уши. — ухили се доволно Миша.

— MCV-тата са различни модели, на различни фракции… или греша? — попита Алекс.

— Така е, първите два — тези, които са на шаситата на тежките камиони, са от периода на Втората световна война. Съответно технологиите, използвани в тях, са доста стари, но все още са ценни. КрАЗ е руски, а MACK е на Алианса. Следващото колесно MCV, което прилича на голям камион, е американско, и е от ТСВ. Другите две също са от ТСВ, това, което прилича на цистерна на вериги, е съветско, а последното е на Юри. И с последните две вече имаме наистина голям проблем.

— Проблеми, какви проблеми — попита подозрително Миша, загрижен за бъдещото си богатство.

— В първите три програмното осигуряване на кибернетичните системи е до втори ред. Тоест, могат да се строят основните сгради като казарми, военна фабрика, радари и т.н. В които съответно да обучават пехота, да произвеждат танкове и да следят за въздушното пространство. Тоест, произвежданите единици не са кой знае колко високотехнологични. В базата данни на Американското MCV липсват чертежите на „Хроносферата“ и „Устройството за Контрол на Времето“.

— Какво е „Хроносферата“ и „Устройството за Контрол на Времето“ — попита Алекс.

— Хроносферата е устройство, което създава поле, изкривяващо времево-пространствения континуум. — Инженера срещна неразбиращия поглед на Алекс и поясни — С други думи, осъществява телепортация. Може да телепортира материални обекти от едно място на друго. Само че не и живи обекти, изложена директно на лъчението от полето, живата материя буквално експлодира. Алиансът научи по трудния начин, че пехотата става на кайма ако пробват да я телепортират директно. Ако пехотата е защитена зад бронята на БТР-и или танкове, няма проблем — може да се прехвърли, но иначе — не. „Устройството за Контрол на Времето“ е това, което звучи — устройство, създаващо мощни гръмотевични бури, които унищожават всичко в определена зона. Това е вид супероръжие, прилича на силна йонните бури и по мощ се доближава до тях.

Инженера помълча малко, след което добави:

— Следващите две MCV представляват голям интерес, те вече са нещо друго. Съветското има програмно осигуряване до трето ниво, тоест може да построиш и бойна лаборатория. Тя съответно осигурява достъп до всички технологии, разработени от Съветския съюз през ТСВ. Като се започне от „Тесла“ танкове, „Апокалипсиси“, и се стигне до атомни подводници клас „Тайфун“ и ракетни крайцери тип „Дреднаут“. Вътре в базата данни се намират схемите на супер оръжия като „Желязната завеса“ и силозите за балистични междуконтинентални ядрени ракети.

— Тоест, може да се произведе атомна бомба?! — попита слисано шокираният Алекс.

— Да! И не само това, MCV-то на Юри е още по-опасно! Заложените компютърни програми са до второ ниво. Няма ги супероръжията, използвани от Юри, но могат да се строят Клониращи цистерни, в които да се клонират генетично създадените чудовища „Брут“. Има съхранени и спецификациите на отбранителните Псиони кули, психотронен излъчвател, потискащ свободната воля на човек. Използвайки генетиката и клониране чрез реверсивно инженерство на „Mastermind“ и „Magnetrona“ могат да се възстановят и другите пси технологии, създадени от Юри!

— Какво толкова, старче! Това само вдига цената на стоката — каза Михаил, а очите му буквално светеха от алчност.

— Господин Василиевич! С извинение, чавка Ви е изпила мозъка?! Алчността Ви заслепява! Вие си нямате представа какво технологично богатство е това! Всички живеем в свят, доминиран от технологиите на ГДИ и НОД. Никой друг, освен тях не разполага с модерни технологии като тези MCV-та. Ако НОД или ГДИ разберат за тези неща, ще ни погребат живи два метра под земята! ГДИ ще иска да види тези технологии унищожени, а НОД ще изгаря от нетърпение да сложи ръка върху тях! Последните близо 70 години никой не е правил каквито и да е проучвания в сферата на психотехнологиите под негласния натиск на ГДИ. А ето ги тези технологии тук, само да протегнеш ръка и да ги вземеш! Ако някой научи за това място, всички сме мъртви!

— Послушай Инженера, Миша. Предпочитам да съм беден и жив, отколкото богат и мъртъв.

— Добре, добре убедихте ме! Ще си затварям устата!

— Чужд крак не трябва да стъпва тук. — пределно сериозно заяви Инженера — Никой друг, освен нас тримата не трябва да знае за това място.

— Съгласен.

— Брой ме и мене, ще мълча като гроб. — каза с досада Миша.

— Това ще е разумно от ваша страна, господин Василиевич. Сега, след като се уточнихме, предлагам да се придвижим към следващото ниво. Някакви възражения, господа? Не, тогава да вървим.

 

Инженера извади ключа и масивните врати на хангара започнаха да се затварят, плъзгайки се по релсите.

— А сега накъде, мистър Орлов?

Алекс погледна GPS-а на ръката си и каза:

— Направо, до срещуположната платформа на тази, с която слязохме, има асансьор. Според схемата, до следващото ниво се спуска само този асансьор.

— Оооо, не. Пак ли асансьор. — изстена Миша.

— Това е положението, братко. Има и някакво стълбище. Ако решиш да го използваш, ние с Павел Сергеевич ще те изчакаме долу.

— Не, с вас съм. Пък каквото ще да става.

Когато стигнаха до асансьора огромната врата се бе затворила вече. Инженера вкара картата в прореза и натисна бутона за извикване на асансьора. След половин минута асансьора пристигна и вратата се отвори, видяха срещу себе си трима непознати. Алекс и останалите веднага посегнаха към оръжията си. Непознатите също повториха движенията им посягайки към оръжията си. Вече извадил своя верен ТТ-43 Алекс се усети, че вижда огледалния си образ в монтираното в стената на кабинката огледало цял ръст.

— Пфу, почти напълних гащите. За малко да стрелям! — въздъхна Миша и тримата избухнаха в нервен смях. Смяха се няколко минути едва поемайки си въздух.

Истеричния смях бе отдушник на натрупалото се в тях за последните няколко часа психическо напрежение. Когато се поокопитиха, влязоха в просторна асансьорна кабина. Стените бяха чисти от сребрист метал. Когато Алекс натисна бутона с номер 4, се чу тих музикален тон, а над главите им се разнесе приятна и мелодична релаксираща музика. Тримата се спогледаха и пак избухнаха в смях, докато кабината плавно ги спускаше на стотици метри под планината. Когато кабинката най-после спря и вратата се отвори, видяха пред себе си нещо като метална пътека или мост с решетест парапет от двете страни. Излязоха и се огледаха, единствено пътеката бе добре осветена. От тавана на дълги кабели висяха лампи, с нормални електрически крушки с нагреваема жичка. Светлината бе недостатъчна, и доколкото можеха да преценят по неясните силуети и очертания, се намираха в нещо като огромна, естествено създадена от природата пещера. От двете страни, две по две, имаше големи метални сфери с изписани върху тях с червена боя цифри от едно до четири. От сферите излизаха тръби и кабели, които се спускаха надолу и изчезваха в мрака. Право срещу тях, в края на моста, се виждаше метална платформа със сглобена върху нея едноетажна сграда с правоъгълна форма. Стените бяха от леки материали и сградата по-скоро приличаше на нещо като офис, отколкото на команден център. Алекс се наклони през парапета, гледайки право надолу и се опита да различи нещо. Но не видя нищо. Тънките телескопични опори на моста изчезваха в мастиления мрак, сякаш бяха отрязани. Миша застана до него и също наведе глава надолу.

— М, да. Тъмничко е и определено нямам желание да проверя колко е високо.

— Да вървим.

Чуха зад себе си гласа на Инженера. Не бяха минали и няколко метра, когато чуха над главите си познато свистене. Което не бяха чували от известно време. Тримата машинално вдигнаха глава нагоре и видяха от тавана да се спускат автоматични защитни турели.

— Така, спокойно и без резки движения. Придвижваме се напред. — каза хладнокръвно Инженера и ги поведе.

Искат, не искат, Миша и Алекс го последваха. Турелите плавно се въртяха, държейки на мушка тримата спътници. Алекс чуваше лекото съскане, което издаваха турелите, това привлече вниманието му и той ги огледа по-внимателно. Бяха различни от тези, които бе виждал досега. С по-дебели, къси дула и маркучи, свързващи дулото с металните балони от двете страни.

— Павел Сергеевич, тези турели са различни от предходните. — отбеляза Алекс.

— Така е господин Орлов. Това са Автоматични турели втора модификация. С огнехвъргачки вместо тежки картечници.

— Огнехвъргачки? — повтори Миша и шумно преглътна.

— Да, навсякъде тук има доста чуплива апаратура и важни за функционирането на базата съоръжения. Този, който е проектирал това място, не е искал да рискува. Затова е решил и да използва огнеметни турели, за да избегне евентуални повреди при бой.

— Апаратура, съоръжения?

— Да, ето тези четири ядрени реактора. — и Инженера посочи към металните сфери с изписаните върху тях цифри.

— Майчице — прошепна Миша и отстъпи назад, гледайки с неприкрит ужас металните корпуси на реакторите.

— Няма нужда от притеснения, господин Василиевич. Няма да почнете да светите нощем — позволи си да се пошегува леко Инженера, и се усмихна, виждайки страха на Миша. — Реакторите не са активни, не работят, ако не ми вярвате, сам се вслушайте. Не се чуват никакви механични звуци. Пещерата е тиха като гробница.

— Ако реакторите не работят, тогава откъде има електричество тук? — попита Алекс — Как се захранва бункерът? Откъде идва електричеството.

— Ето това вече е добър въпрос, мистър Орлов. Не знам със сигурност, само мога да предполагам. Според мене електричеството идва от Чиркейската хидроелектроцентрала. Електричеството, което ВЕЦ произвежда, е достатъчно за няколко големи индустриални града. В Кавказ, както знаете, не останаха градове, а какво остава за промишленост. Така че електричество има в излишък, затова и реакторите са на изчакващ режим.

Докато си говореха, неусетно бяха стигнали до сградата. Инженера протегна ръка и натисна надолу дръжката на вратата, отваряйки я. Тримата влязоха в обширно помещение с площ около двеста квадрата. Навсякъде се виждаха примигващи светлинки на работещите машини. По-голямата част от помещението бе заета от изчислителни машини с различна форма и големина. Чуваше се шум от работещи вентилатори, охлаждащи електрониката. В някой от машините се виждаха въртящи се ролки с магнитна лента.

— Кой по дяволите все още използва магнитни ленти? Това е антична техника! — възкликна Миша.

— Техниката може да е антична, но затова пък е надеждна. — отбеляза обидено Инженера, като същевременно оглеждаше обстановката. Не след дълго откри това, което търсеше. Леко издигната платформа, по средата на залата с няколко свързани монитора върху метално бюро. Инженера, без да губи време, се насочи натам. Когато приближи, застана срещу бюрото, издърпа офис стола и седна в него, вдигайки облак прах. Изчисти праха от централния монитор с опакото на ръкава си. Загледа се в неясния образ, след което почисти и останалите монитори. Огледа прашното бюро в търсене на приемника, и намери кутия на устройството отстрани до клавиатурата. Извади електронния ключ от джоба си, след което го сложи в приемника на устройството. Алекс и Миша мълчаливо наблюдаваха за действията му. Екранът стана по-ярък и върху него се появи надпис:

ВЪВЕДЕТЕ ПАРОЛА

И отдолу:

ПРИ НЕПРАВИЛНО ВЪВЕДЕН КОД ЩЕ БЪДЕТЕ ТЕРМИНИРАНИ<<<<

Последното изречение особено добре се набиваше на очи, и не вдъхваше особен ентусиазъм. След прочетеното Алекс и Миша вече търсеха с поглед добре познатите им автоматични турели, но не видяха нито един.

— Нещо не виждам как ще приведат в действие заплахата си — каза Миша и с огледа неспокойно.

— Тук е кибернетичният център на базата. Има прекалено много електроника и други жизненоважни системи. Никой не би позволил да се използва огнестрелно оръжие или огнехвъргачки. Куршумите и огъня ще унищожат всичко тук за секунди. Въпреки че, според мен, този център вероятно е дублиран на поне още едно място.

— Е тогава как ще ни светят маслото ако, не дай си боже, сгафим?

— Предполагам, че компютърът ще пусне нервнопаралитичен газ през вентилацията. Или ще използва БОВ (Бойни Отровни Вещества) с кожнообривно действие, в случай че сме с противогази, каквито ние нямаме. Така ние ще издъхнем в кански мъки, а на електрониката няма да й има нищо. Само ще останат три бавно разлагащи се в продължение на месеци и години трупа.

— Ега ти успокоението, старче! Няма що! Искрено ти благодаря!

— Винаги се радвам ако съм бил в помощ, господин Василиевич. А сега, ако нямате нищо против, бихте ли млъкнали? Чака ме работа, от която зависи живота и на трима ни. Михаил понечи да каже нещо, но премисли и се отказа.

Инженера раздвижи пръстите си упражнявайки тяхната гъвкавост, след което ги положи върху старата клавиатура. С няколко бързи движения на пръстите си набра:

…ЧЕРВЕНА ЗВЕЗДА…

И натисна Въвеждане.

Чу се чегъртането на хард диска и на екрана се появи пулсиращ надпис:

…ПАРОЛАТА Е ПРИЕТА…

ОЧАКВАМ ИНСТРУКЦИИ

Пръстите на Инженера заиграха по клавиатурата, отваряйки главните директории и поддиректории. Преглеждаше всичко, до което имаше достъп. План на базата, нива, запаси, състава на запасите, изобщо всичко, до което можеше да се докопа. Мозъкът му поемаше информацията за бъдещ анализ. За момента просто преглеждаше основните директори, запознавайки се със структурата и съдържанието на бункера. Не забравяше и за охранителната система, която висеше над главите им като дамоклев меч. Системата му бе напълно чужда и доста си поигра, докато намери директорията, където бяха отбранителните системи. Но накрая работата му се увенча с успех и той деактивира отбраната на комплекса. Задълбочен в хакването на компютъра и ровенето в толкова много информация Инженера не усещаше как времето лети.

След петнайсетина минути тишина на Миша му омръзна да виси над главата на Инженера.

— Още колко остава? — нетърпеливо попита Миша.

Инженера дори не го удостои с отговор. Бе пределно съсредоточен и изцяло погълнат от това, което вършеше.

— Шшшт, Миша! Стига досажда на човека! Остави го да работи на спокойствие!

Михаил недоволно измърмори нещо под нос, разкърши рамене и премести надуваемата секс кукла от лявата в дясната си подмишница. Алекс осъдително го изгледа и шепнешком му подхвърли.

— Миша, докога ще се размотаваш с тази кукла? Порасни най-сетне!

— Това си е законен трофей! А и за мене има сантиментална стойност. Колко часове съм прекарал…

— Спести ми подробностите — побърза да го прекъсне Алекс.

И двамата пак млъкнаха. Мина почти един час, преди Инженера да вдигне ръце от клавиатурата и да се отпусне уморено назад в стола. Миша вече изгаряше от нетърпение, но успя да се сдържи да не каже нищо. Инженера няколко минути си масажираше слепоочието, преди да се обърне към тях.

— И така, господа, отбранителната система е изключена. Вече няма опасност. Включих тока и към нулевото ниво, така че хората Ви, мистър Василиевич няма да стоят на тъмно.

— Отлична работа, Старче! — изригна Миша, но бе прекъснат от Алекс.

— Какво още научихте за това място, Павел Сергеевич? И какво значи „Червена звезда“, защо е използвана тази парола за достъп до кибернетичния мозък на базата? Вече няколко пъти срещаме това словосъчетание.

Инженера са замисли за момент и каза:

— Добре, ще отговарям по реда на нещата. „Червена звезда“ е тайна патриотична организация създадена от съветските офицери след загубата на СССР във ВСВ. Както изглежда, членовете й са били доста влиятелни хора от всички слоеве на съветското, а след това и от руското общество. Това са били хора с идеали, желаещи да възстановят величието, ако не на Съветския съюз, то поне на Майка Русия. Искали са да премахнат базите на Алианса, а после и на ГДИ от територията на Русия, превръщайки я отново в независима световна сила. Служебните постове на тези хора са им позволили да запазят в тайна от останалия свят този и още няколко други обекта. Там постепенно са трупали ресурсите и технологиите, необходими за освобождаването на Русия от западното господство.

Инженера се намести по-удобно в стола и продължи:

— А що се отнася до този обект, официалното му наименование СТРАТЕГИЧЕСКО ДЕПО № 5 към Главно управление на държавните материални резерви на СССР. Съветските патриоти са свършили добра работа, унищожавайки всички държавни архиви, където са се споменавали тези секретни обекти. Кибернетичният мозък на този обект е поддържал комуникационни канали и с главните компютри на останалите обекти, но през последните годините е загубил връзката си с тях.

Алекс още осмисляше поднесената от Инженера информация, а Миша вече питаше:

— А какво има на петото ниво?

— Нивото под нас представлява комплекс от множество взаимосвързани естествени пещери. В най-голямата се съхраняват 500 000 тона суров нефт. Това е напълно достатъчно, за да могат машините, намиращи се горе в склада да бъдат зареждани с гориво месеци дори години в зависимост от интензитета на военната кампания. В съседните й пещери има огромни резервоари с дизелово гориво за танковете, бензин за камионите и БТР и керосин за ракетите. Освен това долу има изградена цяла нефтопреработваща рафинерия. Има и завод за боеприпаси, със складирани взривни вещества и други материали, достатъчни за една малка война. Няколко от пещерите са превърнати в херметични нискотемпературни хладилници за съхранение на хранителни запаси. С толкова храна може да се изхранва една пехотна дивизия в продължение на месеци. Там се намират милиони и милиони консерви. Водата също не е проблем, има няколко изсечени в скалата водни хранилища, както и пречиствателна станция, захранвана от подземна река. Затова и са необходими тези четири атомни реактора, за да може да функционира нормално цялата подземна база. Три са действащи, а един е резервен. Беше ред на Алекс да подсвирне смаяно, описаните мащаби бяха зашеметяващи.

— Трябва много внимателно да обсъдим ситуацията, в която се намираме. Според мен не трябва да пускаме никого от хората под първо ниво. Или най-много до второ ниво, но не по-надолу. Мога да настроя системата, така че само ние тримата да имаме достъп до трето ниво с технологиите, четвърто, тоест тук, където е командният център, и до складовото пето ниво. Освен това, мога да настроя системата така, че да предупреждава ако някой пробва насила да проникне на тези нива. Какво ще кажете за предложенията ми?

— Аз съм съгласен, звучи разумно. А ти, Миша?

— Направи го, старче!

Инженера се наведе над клавиатурата и въведе няколко команди.

— Добре, този проблем го решихме, сега за останалите. В момента държим безценен ресурс в този раздиран от тибериума и гражданските войни свят. Въпросът е какво ще направим с него. Добре обмислете този въпрос.

— Господин Орлов, нима цял живот искате да се ровите из развалините и пепелищата на отдавна разрушените ни градове. Или да обирате труповете като някой мародер?

Алекс искрено се засегна от думите на Инженера, и затова му отговори по-остро отколкото искаше.

— Няма срамна работа, Павел Сергеевич! Ако ти помага да оцелееш!

Инженера се обърна към Михаил.

— А вие, господин Василиевич, нима искате да прекарате остатъка от живота си като дребен мафиот в Капитолия? Гризейки се един друг с останалите шефове на банди.

— Не съм дребен мафиот! — обиди се Миша — Ако има да казваш нещо старче, изплюй камъчето!

— Отдава ни се уникална възможност, момчета, да променим нещата както за себе си, така и за бедния многострадален народ както на Източна Крайна, така и на цяла Майка Русия. И такава възможност човек получава само един път в живота си.

— За какво намеквате, Павел Сергеевич? — попита неспокойно Алекс.

— Не намеквам, а направо го казвам. С толкова много оръжие спокойно може да свалим от власт диктатора Зюганов! Може да променим Източна Крайна към по-добро! Да премахнем тиранията и да помогнем на бедните и угнетявани хора! Вместо парите да отиват в гушката на самодоволната богатата върхушка, ще можем да ги пренасочим към по-бедните слоеве от населението за храна, образование, работни места, здравеопазване и развитие на инфраструктурата. Можем да възродим Майка Русия от пепелта!

— Тези патриотични глупости не са ми особено интересни — каза Миша — но виж другото, с вземането на властта, определено ме заинтересува. Само че има един голям проблем. Бандата ми е не повече от сто човека, мога да наема още няколкостотин човека макс, преди да се разоря. Но това е нищо на фона на десетките хиляди в армията на Източна Крайна

— Мислих по този въпрос и има решение на проблема. Другите складове. Хората, създали „Червена звезда“, не са били глупаци. Пределно ясно им е било, че светът се върти около алчността на хората и парите. Задължително в някой от другите складове има това, което търсехме по принцип. Десетки тонове скъпоценни метали, платина, злато, сребро или елмази, сапфири, смарагди, диаманти. Просто трябва да направим експедиции и дотам. По-добре ще е експедициите да са по-продължителни, за да може да обходим по два-три склада на веднъж. Разполагаме ли с огромен финансов ресурс ще можем да купим генералите, както и да си позволим колкото си искаме наемни войници.

— Да, това е така. Имам връзки в кръговете на Якудза, техните бойци, освен че са безстрашни, са и едни от най-добрите, ако не и най-добрите в света. Наистина струват доста пари, но си заслужават, един път приели поръчката никога не се отказват докато не я изпълнят. Това е техният път, пътя на бушидо и самурая. Но докато ме няма, ще страдат моите дела в Капитолия.

— Пак мислите на дребно. От какво значение са малките ви далавери, ако един ден може да притежавате Капитолия или цяла Източна Крайна! А и нали имате заместници, възложете делата си на тях.

— Е да, това е така, но… Трябва да помисля, просто трябва да помисля.

— Добре, има време, помислете над думите ми.

Алекс мълчаливо слушаше разговора между двамата си спътници. Това, за което си говореха, го беше развълнувало. Едно на ръка, че можеше да спечели много от цялата тази история. Но имаше и нещо друго, всеки ден се сблъскваше с немотията и бедността, която се ширеше в Източна Крайна. Когато минаваше по улиците на бедняшките квартали, четеше безнадеждността в очите на принудените да просят стари хора. Ако можеше да го промени, и същевременно да спечели много, защо, по дяволите, да не го направи. Но трябваше да остави емоциите настрани и да го обмисли пак на трезвен ум и прясна глава. В края на краищата, какво толкова рискуваше, само живота си. Нещо, което правеше ежедневно в руините на Сев.

Инженера ги изгледа преценяващо и предложи:

— След като деактивирахме охранителната система и разбрахме какво има в склада. Може би е време да се връщаме. Нищо чудно хората ви да стават доста нетърпеливи.

— Правилно мислиш, старче, да тръгваме.

— Само един момент, ще задам на кибернетичния мозък да може да приема команди и от другите терминали. Както и да изпълнява гласовите ни заповеди. Въведени сме в базата данни като лица с право на достъп от първо ниво. Тоест компютъра ще изпълнява всичките ни заповеди, стига да са разумни естествено. Инженера отново се наведе над клавиатурата и въведе бързо няколко команди.

— Е, Алекс, какво ще кажеш. Достъп първо ниво, не е зле за малък гангстер от Капитолия, а?