Андре Мороа
Дизраели (5)

V. Усамотение.

Пътешествието беше успокоило духа му, обаче тялото му си оставаше все още болно. Продължителното главоболие правеше всяка работа почти невъзможна. Лекарите говореха за възпаление на мозъчните ципи. Баща му бе решил да напусне Лондон и беше закупил в Браденхам, всред горите на окръга Бъкс, една голяма селска къща. Младият инвалид потърси там усамотение. В тая неизвестна зала, седнал пред високата камина всред мебелите и безбройните сандъци с книги, Вениамин д’Израели направи заедно със сестра си Сара един внимателен преглед на своето положение.

Беше претърпял два пъти поражение. Едва бе смогнал да сграбчи света в свои ръце и той му се беше изплъзнал из ръцете. Беше се превърнал в един фантом като тия от „царството на сенките“, поради фаталното си преждевременно развитие. Но защо? Щом като приема поражението, той искаше да извлече от него урок.

Преди всичко, той беше превзет, надменен, егоист, тщеславен — както в своя живот, така и в писмените си трудове. — Да, но това действително грешка ли е? Всеки човек си има правото да биде превзет, докато успее. Байрон е бил най-превзет от всички, а е възтържествувал. — Да, обаче Байрон си беше… Байрон. На един велик поет и при това от благороден произход по-лесно му приляга надменността. — Лошо разсъждение. Надменността е толкова необходима, колкото произходът на един човек е по-долен. Въпреки своя неуспех, той продължаваше все още да вярва, че неговата смела фантазия струва повече от достоверното съвършенство на писателите и на кухите салонни бърборковци — джентълмени с корсети, грозни като клечки. Не му оставаше друго по-добро държане, освен това на конте, особено сега, след поражението си. Само че трябваше да го усъвършенствува; едно добре проучено нехайство би било по-добро от грубите превземки. Въпрос на различия в подробностите.

Беше извършил и една още по-груба грешка — беше се опитал да изнасили живота. Баща му с пълно право му бе казал, че не се става велик в един ден. Колко и да бе бляскав неговият гений, той си даде сметка, че не е бил нещо повече от едно дете в момента, когато се бе опитал да действува като главатар. Щом е нямал възможност да ръководи работите си лично, той се бе принудил да си потърси съюзници, но се бе излъгал при избирането им. Би трябвало да се научи да познава хората, а преди всичко — да може и без тях. Обаче за тая цел трябвало е да чака… Търпението, това е първото качество, необходимо, за да се придобие нещо. Търпението за него беше нещо природно в дребните неща, но трябваше отсега нататък да превърне минутите в години. Ще бъде тежко. Необходимо е обаче… И какво още? — Беше приказвал прекалено много, много отрано беше събудил вниманието на противниците. Трябва да се научи на мълчание, на тайна, на безстрастие; да придаде на лицето си една надменна, непроницаема, но същевременно и вежлива маска — комбинация трудна, но отлично средство за задържане разпитвачите на почтено разстояние. Дотогава може би трябва да запази лекомислието, като временна маска. Да чете Рец, Рошфуко — добри учители в тия неща; да чете и препрочита всичко относно Наполеона. И никога никакво доверяване на тайни, дори и на интимните си приятели.

Когато завърши моралния си баланс и премина към баланса на финансовото си положение, положението там се оказа още по-малко бляскаво. Книгата „Вивиян Грей“ му беше донесла двеста английски лири, обаче той беше платил с тях на Мърей брошурите за южноамериканските мини — Паулс, след като бе разорен, не бе могъл да изплати дълга за брошурата. Д’Израели не дължеше тая сума, обаче имаше кокетството, останал без пари да се покаже великодушен. Дълговете в борсата бяха уредени отчасти от спестените пари на неговия съдружник, Евънс, но по-голямата част бе покрил чрез заеми от лихвари. Кредиторите му се втурнаха подире му още щом стъпи в Лондон, обаче той не се боеше от тях; напротив — правеше му удоволствие да отива при тях, младежкото му лице грейнало от престорена невинност, да повежда разговора с невероятна несръчност, а след това да се измъква неочаквано, с тържествената походка. В действителност той се чувстваше признателен на своите дългове, загдето бяха внесли малко раздвижване в неговия монотонен иначе живот. Впрочем той бе решил да ги изплати до стотинка. Как? Понятие нямаше, но не се съмняваше, че ще успее. Сара му помагаше да не губи доверие в себе си. Пред нея той си позволяваше да говори неща, чиято дива, наивна гордост никой друг не би могъл да търпи, обаче Сара ги приемаше равнодушно, като верую.

Заедно със Сара, на Вениамин му правеше удоволствие да изследва хубавата околност край новата им къща. От парка Браденхам беше очарован. От прозореца на неговата стая се виждаха обширни поляни, с разхвърляни по краищата им боклуци. Това огромно жилище със своя господарски вход уталожваше една негова вътрешна нужда.

* * *

Когато идваше сега в Лондон, д’Израели се срещаше с някои приятели. Беше се запознал чрез писма с един млад писател на своята възраст — Едуард Литън Булуер. Скоро след излизането на „Вивиян Грей“, Булуер беше започнал кариерата си още по-бляскаво с един роман „Пелхам“. Булуер, също като д’Израели, пишеше и живееше като конте. Имаше много хубава жена, водеше без пари бляскав живот и приемаше приятелите си в своята хубава къща на улица „Хертфорд стрийт“.

Поканен от Булуер, д’Израели му отиде на гости, с тоалет: панталони от зелен плюш, жълта жилетка, обувки с джуфки, маншети с дантели. Облеклото му изпърво предизвика недоумение, обаче след като си отиде, събеседниците започнаха да си казват един другиму, че най-духовитият събеседник на трапезата е бил младежът с жълтата жилетка. Вениамин беше направил голям напредък в светските разговори от времето на обедите у Мърей. Верен на своя обичай, той си отбелязваше в дневника стъпките на своя напредък:

— Не говори много отначало! Но ако говориш, владей се! Говори със сдържан глас, гледай винаги събеседника си в очите! Преди да можеш да вземеш участие с успех в общия разговор, трябва да се запознаеш до известна степен с някои незначителни, но иначе забавни теми. Това може да стане лесно, като слушаш и наблюдаваш. Никога не влизай в пререкание. Ако някой събеседник не е на твоето мнение, отклони се от предмета на разговора и заговори за нещо друго! Когато си в общество, никога не се замисляй; бъди винаги нащрек, защото иначе ще пропуснеш добрите случаи или пък ще кажеш нещо неуместно. Говори с дамите колкото можеш! Това е най-доброто средство да се научиш да говориш леко, защото не ще има нужда да внимаваш какво казваш. Нищо не е по-полезно за един млад човек, при встъпването му в живота, отколкото това да бъде малко нещо критикуван от жените.

В семейството Булуер д’Израели взе няколко урока върху живота на женените писатели. Като годеник, Булуер е бил влюбен; като съпруг, той бе станал отегчителен, сърдеше се, щом жена му стъпи в работната му стая, всред книжата му. Очарователната мисис Булуер също е била влюбена; като съпруга, тя бе станала бреме на писателя. Булуер беше принуден да пише много и работеше извън силите си. Беше станал нервен, раздразнителен, особено с жена си. Вечер, за да си отдъхне и да освежи духа си, чувстваше нужда да се види със своите събратя, с приятели, канеше ги у дома си или пък излизаше.

— Чудно нещо — казваше мисис Булуер, — чудно ми е колко много ме отегчават тия писатели.

Тя не се интересуваше от нищо друго, освен от кучета. Мъжа си наричаше галено „Паленце“, а той нея — „Бараче“. Това не запълваше съществуването им. Вениамин д’Израели, човек романтичен, но и методичен, си отбеляза в дневника:

— Браковете по любов могат да бъдат опасни за любовта.

Д’Израели също така заработи в новото си жилище. Той бе поделил времето си между гората и работната си стая и бе написал две сатирични поеми в духа на Свифт и Лукиан и един светски роман: „Младият херцог“. Това заглавие беше направило недобро впечатление на бащата и той каза на Сара:

— „Младият херцог“? Че какво знае Бен за херцозите?

Сара смъмри баща си. Всъщност Бен не познаваше нито един херцог, но му правеше удоволствие да описва приемите с царствен блясък, безбройните слуги с червени и посребрени ливреи, трапезите със златни прибори, дамите отрупани с диаманти, сапфири и рубини, разкошни ястия, цели коли, натоварени с портокали и ананаси от парниците на младия херцог и жълтурки, особено жълтурки, защото тая мъничка и рядка птичка беше изтръгнала от Бен едно стихотворение в проза:

— Какъв вкус! Толкова необикновен!… Божествено!… Още едничка?… Ах, направете като мене. Моля ви… Раят се разкрива!… Ах! Готов съм да умра от ядене на жълтурки, под звуците на нежна музика!…

Защото беше прието да се счита, че който е конте, трябва да бъде и чревоугодник. Още едно съзнателно лекомислие.

Колбърн откупи „Младият херцог“ за петстотин английски лири; тия пари поукротиха лихварите за известно време. Успехът на книгата не бе особено голям, обаче Сара писа на брата си:

— Прочитането на книгата ме възнагради за дългите месеци очакване; само това мога да кажа и ти знаеш, че моето сърце живее само за твоята слава. Навсякъде, където и да идем, твоята книга е в ръцете на всички; отрупват я с похвали, но аз зная, че ти съвсем не се грижиш за успехите на нашето семейство.

И действително, напоследък и самият Вениамин беше направил това откритие — колко малко значение отдава на прославянето на тяхното семейство; все пак, по нямане на своя лична слава, той поддържаше славата на семейството си.

Понякога Вениамин отиваше в парламента да слуша ораторите. Критикуваше ги без пощада:

— Мистър Пийл отбелязва напредък, но му липсва стил… Чух Канинг, голям реторик е, но в речите му има много слаби места. От лордовете, възхищавам се на херцога. Той има една самобитна наивност, в духа на Монтен, странна, нова, увлекателна… Едно нещо е ясно, трябва два съвършено различни стила в камарата на общините и в камарата на лордовете. Ако ми остане време през време на моята кариера, ще им дам по един образец и от двата стила — в камарата на общините за образец трябва да ми служи Дон Жуан, а в камарата на лордовете — „Изгубеният рай“.

На излизане от трибуните, развълнуван, унесен в мечти, Вениамин д’Израели правеше опит да си представи какво ще бъде един ден неговото собствено красноречие, неговите несъкрушими аргументи, нагледното излагане на подробностите, а най-вече тонът — саркастичен, рязък тон, да изгаря като самума^[1] — същински гръмотевици на духа блясват внезапно като саблени удари, потоци хумор удавят и стопяват лепкавите, объркани речи на тия селски джентълмени. Накрая речите му щяха да завършат с несъкрушимото заключение, всред нескончаемите ръкопляскания на всички партии.

Вениамин идваше на себе си в някоя оживена улица; коне препускат весело по шосето, минувачи се блъскат в него с равнодушие — за всички тия англичани името д’Израели е едно чудновато име на непознат човек.