Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Vie de Disraeli, 1927 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Борис Табаков, 1941 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Андре Мороа
Заглавие: Дизраели
Преводач: Борисъ Табаковъ
Език, от който е преведено: френски
Издател: Издателство „М. Г. Смрикаровъ“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1941
Тип: биография
Печатница: Печатница „Братя Миладинови“ ул. „Ив. Вазовъ“ 13 — София
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10666
История
- — Добавяне
III. Мери-Ана
Той беше за нея това, което един мъж трябва винаги да бъде за една жена: твърде нежен и все пак да я напътствува.
Един женен мъж, хубава къща в „Парк лейн“, вечери от четиридесет прибора на своите колеги, по-малко златни ланди, по-малко дантели — Дизраели се беше променил много през последните месеци. Мери-Ана можеше да има хиляди недостатъци в очите на другите, но тя беше жена, каквато му бе липсвала дотогава на тоя горд и чувствителен мъж. Тя го накара да живее в един рай на обожаване, малко смешен, но в замяна на това новата безпечност дойде да потисне неговото дългогодишно мъчително безпокойствие.
Известно време след сватбата, той начерта двойния портрет на своя семеен живот:
Твърде спокоен | Твърде жизнерадостна |
Обноски важни, почти тъжни | Весела и щастлива, когато тя говори |
Никога не се дразни | Твърде раздразнителна |
Сериозен нрав | Винаги във весело настроение |
Пламенен в любовта, хладен в приятелство | Хладна в любовта, пламенна в приятелството |
Твърде търпелив | Никакво търпение |
Твърде работлив | Твърде ленива |
Твърде щедър | Щедра само спрямо ония, които обича |
Често пъти казва нещо, без да го вярва | Никога не казва нещо, ако не е на него мнение |
Невъзможно е да се отгадае какво обича или не обича. Не издава чувствата си | Съвършено различна, издава чувствата си пред тия, които обича |
Доволен от самия себе си | Недоволна от себе си |
Липса на егоизъм | Голяма егоистка |
Малко неща го забавляват | Всичко я забавлява |
Той е гений | Тя е женско канарче |
Може да се разчита на него до известна степен | Не може да се разчита на нея |
С цялата си душа е отдаден на политиката и на амбицията си | Тя няма амбиция и мрази политиката |
— Аз съм грозна и глупава като мисис Дизи — казваше понякога навъсената и ревнива Розина Булуер, защото откак изгуби мъжа си, не можеше да търпи никоя жена, успяла да се ожени втори път. Обаче двойният портрет, начертан от Дизраели, доказваше много ясно, че Мери-Ана има много по-добра душа, отколкото Розина мислеше за нея. Самата Мери-Ана дотогава бе прозряла дълбоката печал, прикривана зад иронията на Дизраели, липсата на истинска веселост у него, контраста между лекомислените му обноски, насмешките на бившето конте, бурните и мрачни чувства, кипящи под тая тънка коричка.
Тя го придружаваше навсякъде. В Браденхам семейството я обожаваше; тя вливаше добро настроение в тоя дом, попаднал вече под властта на старостта. Мистър Исак д’Израели беше започнал да ослепява — жестока съдба за човек, привикнал на четене през целия си живот. Сара по цял ден взимаше бележки вместо него и му даваше възможност по такъв начин да продължава своите трудове. Мери-Ана и нейната зълва споделяха помежду си своето възхищение от Дизи.
Семейството Дизраели често пъти отиваха на гости по за няколко дни в чифлиците на техни приятели аристократи, където наивността на Мери-Ана жънеше големи успехи. Един ден няколко дами разискваха върху някои гръцки статуи. Ненадейно тя им каза:
— О! Да го видите моя Дизи в банята!
А на една друга дама веднъж каза:
— Вашата къща е пълна с неприлични картини. И у нас има една такава, ужасна! Дизи каза, че била Венера и Адонис. Стана нужда до среднощ да стоя будна, за да не може да я гледа.
Една сутрин, след като съпрузите Дизраели бяха прекарали нощта в стаята, съседна на спалнята на лорд Хардинг, тя му каза на закуска:
— О! Лорд Хардинг, аз съм най-щастливата жена на света. Аз си казах тая сутрин, като се събудих: „Какво щастие имам! Спах между най-великия оратор и най-великия военачалник на нашето време!“
Хората се смееха много на нейните думи, сподавено и когато съпругът беше обърнат с гръб. Дизи беше извънредно чувствителен към смеха, обаче защищаваше жена си със свирепа преданост и никога не й правеше упреци.
Един ден, на гости у Булуер, на брега на Темза, съпрузите Дизраели бяха отведени на разходка с лодка от принц Луи-Наполеон, претендент за френския престол, по него време изгнаник в Лондон, любимец на английското висше общество. Принцът ги докара по едно време в твърде опасно положение, насред реката. Мери-Ана кипна и се отнесе с Луи-Наполеон не като с бъдещ император, а както би се отнесла с един неопитен лодкар:
— Никога да не се залавяте — каза му тя, — с нищо, щом като не разбирате от него! Вие сте луда глава и нищо друго!
Принцът се засмял добродушно, а Дизраели, мълчалив, твърде сериозен на вид, се наслаждавал на тая сцена от сърце.
* * *
Един член на парламента, когато има успех, не може да мисли за друго, освен за министерско кресло; Дизи имаше всичкото основание да се надява да стане в скоро време министър. Либерализмът беше пропаднал. Бяха казали на народа, че избирателната реформа ще сложи край на всички негови беди; народът беше наложил реформата на лордовете, обаче бедите бяха станали още по-големи. Навсякъде машината беше изместила занаятчиите. Тъкачите на ръчни станове умираха от глад; броят на бедните ставаше все по-голям. Народните маси, останали без работа, обвиняваха политическия строй. Сега им казваха, че реформата не била достатъчна, че се била ограничила само да замести лордовете на земеделските имения с лордове на памука и на фабриките, че само всеобщото гласоподаване ще обезпечи най-после благополучието на бедните. Образувана бе цяла една партия, с платформа — да се бори за извоюване една „Харта на народа“. Хартистите — така нарекоха привържениците на новата партия — бяха много дръзки: искаха не само всеобщо избирателно право, но и тайно гласоподаване, заплати за депутатите, избирателни околии, равни една на друга. Мнозина от буржоазите се изплашиха. Други си мислеха:
— Нищо няма да се случи, защото в тая страна никога нищо не се случва.
Едните искаха от правителството да вземе мерки срещу хартистите, другите пък искаха мерки срещу фабрикантите. Либералното правителство изпадна в най-тежко положение. Издигнато до властта от една коалиция на доктринисти — крупни фабриканти и закоравели либерали, то не можеше нищо да предприеме в полза на работниците, без да разсърди собствените си съюзници. За облекчаване на мизерията единствената идея на правителството бе новият „Закон за бедните“; с него бяха създадени така наречените „Работнически домове“, където бедните биваха приютявани и хранени, но при извънредно строги условия. Новите домове бяха същински затвори, защото жената там биваше разделена от мъжа си, бащата нямаше почти никога възможност да прегърне децата си, затова домовете в най-скоро време станаха твърде омразни. Дикенс в своя „Оливър Туист“ ги описа правдиво, в истинския им ужас. Народът толкова много ги намрази, щото мнозина от бедните предпочитаха своите голи и студени колиби, отколкото да потърсят подслон в тия „бастилии за бедните“.
Консервативната партия, напротив, се възползува от непопулярността на своите противници. Пийл, син на фабрикант, а при това и гласувал за новия закон, трудно можеше да използва в Парламента новосъздаденото положение. Дизраели обаче не би могъл да мечтае за едно по-благоприятно стечение на обстоятелствата за своите идеи. Съжалението по миналото, изпитвано от изпадналите в неволя народни маси; тяхната печал, предизвикана от появяването на грубата административна благотворителност, в замяна на бащинските грижи на енорията и господарския замък — всичко това сега се превърна в наивна сантименталност, в един популярен консерватизъм — тъкмо каквото Дизраели винаги беше проповядвал дотогава. Откъде идваше злото според него? Идваше оттам, че на власт дойдоха случайни хора и прехвърлиха върху правителството задълженията на своята класа.
Когато хартистите поднесоха в парламента своята петиция, подписана от един милион и двеста хиляди души, а партиите отказаха да се занимаят с нея; когато лорд Джон Ръсел, бащата на Реформата, започна да преследва по съдебен ред хартистите — децата на Реформата, тогава Дизраели, почти единствен в цялата страна, издигна глас в тяхна подкрепа. Той съвсем не вярваше, като тях, в спасителната мощ на всеобщото избирателно право; той мислеше, че за едно социално зло може да помогне само социален лек, обаче изказа своето съчувствие към тяхната нищета, изказа и учудването си, загдето лорд Джон Ръсел ги подлага на гонения, след като самият той им бе дал пример.
— Ще дойде време — каза Дизраели с горчивина, — когато хартистите ще открият, че в една страна така аристократична, каквато е Англия, дори и предателството, за да успее, трябва да бъде патрицианско. Те ще открият тая велика истина и когато се намери някой въодушевен висш аристократ да им стане водач, те може би ще постигнат своята цел. Там, където Уот Тайлър не бе сполучил, Хенри Болингброк бе успял да свали една династия, затова, макар Джек Стро да бе увиснал на бесилката, възможно е един лорд Джон Стро да стане министър.
— Хубава реч — казаха хората, — само че какво собствено иска той?
— Като че ли минава към радикалите.
— Не, речта му е анти радикална!
— Тогава сигурно ще става либерал.
— Той ли! Та той е ултра анти либерал!
— Тогава какъв е?
— Какъв!? Луд!
— Какво иска да каже с това: „Трябва да постигнем без Хартата целите, преследвани от Хартата?“
— Струва ми се, иска да каже, че ако искаме да запазим властта, можем да успеем само като обезпечим на народа по-голямо благоденствие.
— Е? Аз нали ви казвах? Това е чист радикализъм… Да се претендира, че народът може да бъде по-щастлив, отколкото си е сега, това е радикализъм и нищо друго.
Либералите се почувствуваха застрашени и се опитаха да предприемат контраатака:
— Консерваторите намериха — казваха те, — „изкупителна жертва“ в лицето на тежката индустрия, а ветрило — в Закона за бедните.
Либералите се замислиха за репресалии срещу крупните земевладелци и за отменяване закона за закрила на житото. Четири лоши реколти една след друга бяха повишили цените. Защо да не се счита, че безработицата идва от скъпия живот? Чрез политиката на свободен стокообмен ще се угоди едновременно и на работниците, и на крупните работодатели. Вярно е, че с това ще разсърдят фермерите, но те бяха почти всички все консерватори, та нямаха никакво значение за изборите.
Дизраели подкрепи твърдо доктрината за покровителствените мита. „Кой ще се възползува от премахването на митата“ — заяви той. — „Бедните ли? Не, фабрикантите, защото надниците ще спаднат едновременно с поевтиняването на живота. И защо пък да бъде пожертвувана земеделска Англия в полза на индустриална Англия? Защо да рискува човек да обезсърчи и да разори фермерите?“
Партизаните на свободния стокообмен, либералите, казваха:
— Ние ще внасяме храната си отвън, обаче ще се превърнем в заводи на целия свят.
Само, че кой можеше да предвиди бъдещето? Ами ако светът се промени, ако той целият се превърне в заводи, тогава кой ще храни Англия?
Положението на либералите се бе разклатило вече; слабостта им не беше още напреднала твърде много, обаче поражението им все пак беше вече сигурно. Херцог Уелингтън отказа да поема властта. Той беше станал твърде мълчалив; продължаваше да се явява в салоните, там му оказваха царски прием, обаче той преминаваше през тях само бързо, без да казва нито дума; заговореха ли му, отговаряше само с едно „Ха!“. Следователно новото правителство щеше да бъде образувано от Пийл; най-блестящият оратор на партията, естествено, щеше без друго да получи министерско кресло. Когато казваха това на мисис Дизи, тя се изчервяваше като младо момиче.