Андре Мороа
Дизраели (10)

X. Жени

Светът предлага на разочарования амбициозен човек сигурна и сладка отплата. А ако е обичлив човек, отнася се често пъти спрямо него по-благо отколкото с някой велик победител или министър. Бездействието на човека, оставен без място в живота, е в очите на жените едно добро качество, защото му дава възможност да бъде на тяхно разположение. Дизраели се подчини с радост на това възхитително робство. Той се завърна с радост при трите несравними сестри, при своите три Шеридановски хубавици. Неговият кръг на хубави приятелки се разшири. Съседките на Браденхам и двете сестри — леди Честърфилд и мисис Ансън — го разведоха на най-хубавите костюмирани балове. Леди Честърфилд беше костюмирана като султанка, а мисис Ансън като гъркиня; дългите й разплетени коси падаха чак до колене. Маркиза Лондондери, костюмирана като Клеопатра, блеснала в диаманти и смарагди, поиска Дизраели да й бъде представен. В тоя хубав дом, целият плувнал в светлина, Дизраели — леко люлян от това живо море от скъпоценни камъни и хубави личица — за миг се почувствува щастлив.

Дизраели си имаше една метреса; обичаше я и съчини в нейна чест един любовен роман — „Хенриета Темпъл“, последван бързо от един роман върху живота на Байрон и Шели — „Венеция“. Истинската Хенриета беше женена, но твърде свободна. Тя спадаше към една малка, бляскава група, все приятели на Дизраели, така щото можаха лесно да съберат около тях най-хубавата компания в Лондон.

Всеки ден го канеха — ту на някое празненство върху Темза, ту на някое градинско увеселение в градини, достойни за Веронезе, преизпълнени с цветя, водоскокове и папагали; ту на някоя великолепна вечеря след опера. Понякога Дизраели отиваше на лов с коне, яздеше великолепна арабска кобила, собственост на метресата му, прескачаше всички препятствия и печелеше уважението дори и на най-взискателните кавалери. Той не изпитваше никакво влечение към тоя спорт, обаче не позволяваше на никаква пречка да го възпре — това беше част от неговия начин на действие.

Булуер го беше представил в един нов дом — в дома на леди Блесингтън. Дизраели беше чувал вече доста историйки за живота на домакинята. Маргарита, леди Блесингтън, беше дъщеря на дребен ирландски съдия. Баща й я беше принудил да се ожени на петнадесет години за един умопобъркан, за пари. Лорд Блесингтън, виден аристократ и крупен собственик, особен човек, вдовец, баща на две дъщери, с приход над тридесет хиляди лири годишно, беше открил тая потулена млада хубавица, беше й предложил да я отведе със себе си в Англия, да й помогне да се разведе и да се ожени за нея. Лорд и леди Блесингтън бяха заминали за Италия, придружавани от граф д’Орсей, млад французин, образец на хубост, блясък и култура. Никой не се съмняваше в това, че той е любовник на леди Блесингтън, както и беше всъщност. Лорд Блесингтън беше се привързал невероятно силно към Алфред д’Орсей и му беше завещал една голяма част от имуществото си, със задължение да се ожени по свой избор, за една от дъщерите на завещателя. Дъщерите, завещани по тоя начин с едно напълно законно завещание, бяха по него време на единадесет и дванадесет години. Четири години по-късно, през 1827 година, граф д’Орсей, верен на своя подпис, се беше оженил за втората дъщеря, леди Хариет — бледа петнадесетгодишна девойка; за сватбата бяха я накарали да напусне училище. Хората казваха, че Алфред д’Орсей бил поел задължение пред леди Блесингтън, никога да не направи леди Хариет своя жена в истинския смисъл на думата и че бил спазил това задължение напълно. След това лорд Блесингтън бил починал ненадейно. Д’Орсей и младата му жена девственица се върнали в Англия да влязат във владение на наследството, придружени от леди Блесингтън. Ученичката била вече пораснала, станала много хубава; скоро започнала да страда твърде силно от вежливото пренебрежение на своя мъж и от присъствието на неговата тъща, затова напуснала своя дом на „Симор плейс“, за да не се върне вече никога там.

Такова беше описанието на Лондон за леди Блесингтън, обаче Булуер, когато отведе Дизраели при нея, беше прибавил някои подробности към тоя портрет:

— Ти ще видиш, че е много симпатична. Притежава сърдечни ирландски обноски и своя чисто лична грация. Има добро сърце, щедра е. Тя разбира от мъчнотиите на своето положение и не се опитва да се наложи на жените. Впрочем каквито и да са били нейните грешки, много несправедливи работи са били казани за нея. Обвиняваха я, че тя била устроила женитбата между д’Орсей и заварената си дъщеря; това не е вярно, тя беше против тая женитба и лорд Блесингтън я наложи на всички. Ако съдим по външността, с д’Орсей я свързва само обичта на една майка към нейното глезено дете. Аз съм убеден, че след женитбата на дъщерята, между нея и графа нищо вече не е имало. Впрочем тя няма никакъв темперамент; тя е, преди всичко, твърде нежна приятелка и много вярна. Загубила е много от своята хубост; останало й е едно миловидно лице, хубави очи; вижда се, че е била много хубава, но има една опасна наклонност към пълнеене.

Дизраели остана възхитен от тоя дом. Минаха през един салон — целият в рубинов и златен цвят, целият изпълнен с хубави янтарови вази, принадлежали по-рано на императрица Жозефина; след това влязоха в една тясна, дълга библиотека с бели и златожълти стени, украсени последователно с огледала и полици с книги. В дъното през високия прозорец се виждаха дърветата на Хайд парк. Околовръст край стените бяха подредени софи, дивани, емайлирани маси, покрити целите с дребни украшения. В едно кресло от жълт сатен бе седнала леди Блесингтън в роба от син сатен, извънредно деколтирана. Дизраели остана удивен от хубавите й рамене, от твърдите и пълни очертания на нейните гърди; възхити се от нейните пригладени коси, разделени с пътечка по средата на две, както и от диадемата със скъпоценните камъни на челото й. Щом като леди Блесингтън заговори, Дизраели бе пленен.

Когато опозна по-добре очарователната двойка — леди Блесингтън и граф д’Орсей — техните взаимни внимания, почти детското веселие и на двамата спрямо малките шеги, станали като че ли традиция в тоя дом, той забрави завинаги леди Хариет, стария лорд, всички мрачни историйки и започна да се радва без никаква задна мисъл на приятелството на тия две приятни същества. От своя страна, леди Блесингтън го намери преизпълнен с гений, красноречие, наивност и най-после, напълно подобен на своя Вивиян Грей. Тъй като никоя дама не я приемаше на гости, тя приемаше всяка вечер и Дизраели свикна да идва почти всяка вечер. Често пъти той оставаше умълчан, само се наслаждаваше на удоволствието да се намира в тоя любим за него салон и стоеше по часове, изправен край прозореца, загледан в алеите на Хайд парк. Последните слънчеви лъчи правеха да заблестяват позлатените копчета на неговата жилетка. В ръка Дизраели държеше своя бял бастун. Джобовете му биваха окичени със златни ланци. Когато някой разговор привличаше вниманието му, той се приближаваше до събеседниците и се оживяваше. Тогава лекотата на неговото изразяване и силата на неговия сарказъм удивляваха всички. Когато говореше, той напомняше на кон за надбягвания на няколко метра пред победния стълб. Всички негови мишци влизаха тогава в действие, във всеки свой израз той влагаше необикновена енергия. Дизраели обладаваше изкуството да съчетава толкова различни една от друга думи, щото тяхната близост им придаваше буен, обезпокоителен блясък. Беше удоволствие човек да го слуша, но удоволствие донякъде напрегнато. Към полунощ, след заседанията на Парламента, идваше и Булуер и между двамата приятели се завързваха бляскави диалози.

Обаче Дизраели обичаше повече да се вижда с леди Блесингтън насаме. Тя беше станала негова довереница и негова съветничка в любовните му авантюри. Той й казваше всичко — как е обичал Хенриета, как бил накарал своите родители да я приемат в Браденхам — добродушни хора, те нищо лошо не видели в това; разправяше й как бил обзет от известно гризене на съвестта, как тя го тласнала в нови дългове поради слабостта си към празненства и приеми, как тая връзка заплашвала да компрометира неговата кариера; Дизраели бе й доверил също така, че в него амбицията е едно чувство много по-силно от любовта. По-късно й бе разправил за разкъсването на тая връзка. Тя разбра всичко. Той й говореше за Браденхам, за стария мистър д’Израели, за своята майка. Той разкри пред нея нетърпеливата тъга и лекомислието, затаени в неговото сърце. В това свое примирение той беше очарователен. Колкото повече другите го считаха за повърхностен и циничен — понеже го познаваха малко — толкова повече една приятелка като леди Блесингтън го намираше за естествен и нежен. Той искаше от нея съвети, често пъти детински, караше я да му обяснява хората, осведомяваше се от нея за най-новите френски книги и се съветваше с нея какво да чете.

— Какво мнение трябва да си съставим за Балзак? По-добър ли е от Евгений Сю и Жорж-Санд? А тия двамата по-низко ли стоят от Виктор Хюго?

Дизраели си бе признал пред нея дори и своята свенливост и слабостта на своите нерви.

— Не знам как става това, но никога не се държа добре, освен когато се намирам в пълно действие. Тогава се чувствувам безсмъртен. Срамувам се, че съм „нервен“. Честите атаки на диспепсия ме карат да искам да избухне гражданска война… Измъчвам се до смърт от бездействието си и ръждясвам като сабя дамаскиня в ножницата на страхливец.

Понякога в салоните на своите приятели Дизраели се срещаше с политически мъже на власт. За миг той снемаше тогава своята маска на конте и заговорваше с жар по държавните работи. Ах! Как им завиждаше той, загдето заемат тия постове, където думата се превръща в действие! При Каролина Нортън една вечер той бе представен на лорд Мелбърн, знаменития либералски министър; Мелбърн продължаваше да идва редовно, изтягаше се нехайно върху дивана, говореше малко, но слушаше с удоволствие. Той бе обаян от оригиналните идеи и смелото красноречие на тоя млад мъж. Ненадейно, със своята груба благосклонност, той му предложи своята подкрепа:

— Слушайте, кажете ми, какво желаете?

— Искам да стана министър-председател.

Мелбърн вдигна рамене и въздъхна.

— Не, не — каза той твърде сериозно, — това няма да бъде възможно докато сте жив вие; всичко това е вече определено… идният министър-председател ще бъде Станлей… той е като млад орел всред своите съперници… Не, занимавайте се с политика, имате право, интелигентен сте и с търпение ще успеете сигурно… Но трябва да се откажете от тия абсурдни идеи…

Да се откаже, дума лесна за един лорд Мелбърн, познал всичко, вкусил всичко, обаче Дизраели иска да живее и не може да си представи живота без слава. Пред него трите шеридановски хубавици разискват оживено върху Върховното благо:

— Какъв живот е най-желателен?

Изведнъж младият Дизи става твърде сериозен и от своето кресло отговаря с жар:

— Едно триумфално шествие, бляскаво и непрекъснато, от млади години до гроба.