Метаданни
Данни
- Серия
- Човешка комедия
- Включено в книгата
-
Избрани творби в 10 тома. Том 4
Лилия в долината. Херцогиня Дьо Ланже. Златоокото момиче - Оригинално заглавие
- La Fille aux yeux d’or, 1834–1835 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Марина Нитова, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Иван Пешев
- Разпознаване, корекция и форматиране
- NomaD (2021 г.)
Издание:
Автор: Оноре дьо Балзак
Заглавие: Избрани творби в десет тома
Преводач: Дора Попова; Ерма Гечева; Марина Нитова
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1984
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“, ул. „Ракитин“ 2
Излязла от печат: октомври 1984 г.
Главен редактор: Силвия Вагенщайн
Редактор: Мария Коева; Силвия Вагенщайн
Технически редактор: Олга Стоянова
Художник: Ясен Васев
Коректор: Грета Петрова; Радослава Маринович
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11176
История
- — Добавяне
Трета глава
Силата на кръвта
Дьо Марсе се събуди към обед, протегна се и почувствува пристъп на вълчи глад, какъвто всички стари войници си спомнят, че са изпитвали в ден след победа. Ето защо той с удоволствие видя пред себе си Пол дьо Манервил, тъй като няма нищо по-приятно от това да ядеш в компания.
— Ей, ние всички си въобразявахме, че от десет дни си се затворил със Златоокото момиче — каза приятелят му.
— Златоокото момиче ли? Не мисля вече за него. Бога ми, сега имам други грижи.
— Аха, правиш се на дискретен.
— Защо не? — засмя се Дьо Марсе. — Дискретността, драги, е най-ловката пресметливост. Слушай… Но не, няма да ти кажа нито дума. Ти никога не ми доверяваш нищо и аз нямам намерение да те уча безвъзмездно на моята скъпоценна тактика. Животът е река, която служи за търгуване. Кълна се в най-святото на тази земя, пурите, че аз не съм професор по икономика, разбираема за глупаците. Ще обядваш ли с мен? По-малко ще ми струва да те почерпя омлет с тон, отколкото да хвърлям на вятъра ума си.
— Ти и с приятелите си ли правиш сметки?
— Слушай, драги — каза Анри, който рядко скъпеше ироничните забележки, — понеже и на теб като на всеки друг може да ти се случи да имаш нужда от дискретност, а аз много те обичам… Да, обичам те! Честна дума, ако ти потрябва само хилядафранкова банкнота, за да не си пръснеш черепа, ще я намериш при мен, тъй като още нищо не сме ипотекирали, нали, Пол? Ако утре се биеш на дуел, аз ще премеря разстоянието и ще заредя пистолетите, за да бъдеш убит по правилата. И най-сетне, ако някой друг освен мен реши да говори лошо за теб в твое отсъствие, ще трябва да премери силите си с жестокия благородник, който се крие в душата ми. Ето, това аз наричам истинско приятелство. И така, моето момче, тъй като ще имаш нужда от дискретност, научи, че съществуват два вида дискретност: активна и негативна. Негативната дискретност е за глупците, които използуват мълчанието, отрицанието, мръщенето. Това е дискретността на затворените врати, която показва истинско безсилие! Активната дискретност си служи с потвърждението. Ако тази вечер заявя в клуба: „Честна дума, Златоокото момиче не струва толкова, колкото ми струваше“, всички, щом си тръгна, ще се провикнат: „Чухте ли го този самомнителен Дьо Марсе как ни караше да повярваме, че вече е съблазнил Златоокото момиче? По този начин той иска да се отърве от съперниците си. Никак не е глупав.“ Но тази хитрост е вулгарна и опасна. Колкото и да е глупаво едно признание, винаги ще се намерят наивници да повярват. Най-добра е дискретността на ловките жени, когато искат да измамят съпрузите си. Тя се състои в компрометиране на жена, на която не държим или която не притежаваме, за да бъде запазена честта на тази, която обичаме достатъчно, за да я уважаваме. Това се нарича да прибегнеш към жена параван. А, ето го и Лоран. Какво ни носиш?
— Стриди от Остенде, господин графе…
— Пол, един ден ще разбереш колко е забавно да се подиграваш с хората, като криеш от тях истинските си чувства. Доставя ми огромно удоволствие да избягвам глупавата присъда на тълпата, която никога не знае какво иска, нито какво я карат да иска, взима средството за цел и ту обожава, ту проклина, ту издига, ту унищожава. Какво голямо щастие е да й налагаш вълнения, които сам не изпитваш, да я овладееш и никога да не й се подчиняваш. Ако човек може да бъде горд от нещо, нима това не е от придобитата от самия него власт, на която той е едновременно причина и следствие, основен елемент и резултат? И така, никой не знае кого обичам, нито какво искам. Може би ще се разбере кого съм обичал, какво съм искал, както се разбират завършените драми… но да оставя да надникнат в моите карти?… Що за слабост, що за измама… Аз не презирам нищо повече от силата, изиграна от ловкостта. По този начин, забавлявайки се, навлизам в занаята на посланика, ако все пак дипломацията е толкова трудна, колкото животът. Съмнявам се в това. Амбициозен ли си? Искаш ли да станеш нещо?
— Но, Анри, ти се шегуваш, като че аз не съм достатъчно посредствен, за да постигна всичко.
— Добре, Пол. Ако продължиш да се подиграваш така със себе си, скоро ще можеш да се подиграваш с всички.
След като се наобядва и запали пура, Дьо Марсе започна да вижда в особена светлина събитията от изминалата нощ. Както при много големи умове, неговата проницателност не се проявяваше спонтанно, той не проникваше дълбоко в нещата изведнъж. Като всички хора, надарени със способността да живеят предимно в настоящето, да му изстискват, така да се каже, сока и да го поглъщат, неговата проницателност имаше нужда от нещо като сън, за да установи връзката между причината и следствието. Кардинал Дьо Ришельо е бил такъв, което не е изключвало дарбата му да предвижда, необходима за разбиране на големите събития. Дьо Марсе имаше същите качества, но в началото на своя живот той използуваше оръжията си само за удоволствие, а стана един от най-дълбоките политици на своето време едва след като се насити на удоволствията, за които един млад човек мисли първо, когато притежава злато и власт. По този начин мъжът се калява: той изчерпва жената, за да не може тя да го изчерпи.
Впрочем, след като си припомни цялата нощ последователно, първите струи удоволствие, които се бяха засилили постепенно, за да се превърнат накрая в буйни потоци, Дьо Марсе реши, че е бил изигран от Златоокото момиче. И едва тогава успя да прочете тази блестяща страница и да разгадае скрития й смисъл. Чисто физическата невинност на Пакита, радостното й учудване, няколкото изпуснати през нощта думи, в началото неразбираеми, но сега вече ясни — всичко му доказа, че преди него е имало някой друг. Тъй като за него нито една поквара не беше непозната и към всички прищевки изпитваше едно и също безразличие, като смяташе, че те са оправдани тъкмо защото могат да бъдат задоволени, Дьо Марсе не се възмути от самия порок — познаваше го добре, сякаш му беше приятел, — но се почувствува обиден, че му е послужил за храна. Ако предположенията му се окажеха верни, той е бил засегнат в дълбочината на душата си. Това подозрение го разгневи и той изрева като тигър, с който газелата се е подиграла, и в този рев се съчетаваше силата на звяра с ума на демона.
— Но какво става с теб? — попита Пол.
— Нищо!
— Не бих искал да отговориш с подобно „нищо“, ако те попитат дали имаш нещо против мен. Ще трябва да се дуелираме още на другия ден.
— Отказал съм се от дуелите — отговори Дьо Марсе.
— Това ми изглежда още по-трагично. Значи, убиваш.
— Преиначаваш нещата. Аз екзекутирам.
— Приятелю, тази сутрин шегите ти са много мрачни — каза Пол.
— Какво искаш? Сладострастието води до ярост. Защо е така ли? Не зная и не съм достатъчно любопитен, за да търся причината. Тези пури са великолепни. Подай чаша чай на приятеля си. — Знаеш ли, Пол, че водя скотски живот? Вече е време да помислим за бъдещето и да употребим силите си за нещо, за което си заслужава човек да живее. Животът е странна комедия. Аз се надсмивам над непоследователността на обществените порядки, но съм уплашен. Правителството обезглавява у нас бедняка, който е убил само един човек, а търпи същества, които, по данни на лекарите, изпращат на оня свят по дванадесет младежи на зима. Моралът е безсилен пред дузина пороци, които рушат обществото, но никой не ги наказва. Искаш ли още една чаша чай? Честна дума, човек е шут, който танцува на ръба на пропаст. Говорят ни за неморалността на „Опасни връзки“[1] и на не знам коя книга с име на камериерка за заглавие[2], а съществува една отвратителна, мръсна, страшна, развращаваща и винаги отворена книга, която никога няма да се затвори. Това е голямата книга на обществото, без да споменавам другата, хиляди пъти по-опасна, съставена от всичко, което вечер на бал се говори между мъжете на ухо, а между жените зад ветрилото.
— Анри, с теб положително става нещо необикновено и това личи въпреки активната ти дискретност.
— Да. Виж какво, ще трябва да си убия времето до довечера. Да отидем да поиграем. Може би щастието ще ми се усмихне и ще загубя.
Дьо Марсе стана, взе пачка банкноти, напъха ги в кутията си за пури, облече се и използува каретата на Пол, за да отиде в клуба на чужденците, където до вечерта убива времето си с вълнуващото редуване на загуби и печалби, последно убежище за силните натури, принудени да действуват на празни ходове. Вечерта се яви на срещата и с готовност се остави да му завържат очите. После с усилие на волята, каквото само истински силните хора са способни да направят, насочи вниманието си и използува ума си, за да разбере по кои улици минава каретата. Почти се увери, че го водят по улица Сен Лазар и спират пред малката врата на дома Сан Реал. Когато както и първия път мина през вратата и беше сложен на носилка, несъмнено държана от мулата и кочияша, по скърцането на пясъка под краката им разбра защо взимат толкова предпазни мерки. Ако очите му не бяха вързани или ако прекосяваше градината пеша, можеше да откъсне клонче от храстите, да разгледа пясъка, залепен по ботушите му. Докато с това пренасяне, така да се каже, по въздуха в един недостъпен дом цялото любовно приключение щеше да си остане за него като сън, каквото беше и дотогава. Но за нещастие всичко, което човек прави, добро или зло, е несъвършено. Всичко, създадено от човешкия ум или ръка, подлежи на разрушение. Беше валял лек дъжд и земята беше влажна. През нощта някои аромати на растения са много по-силни, отколкото през деня и докато го носеха по алеята, Анри усети ухание на резеда. Това указание трябваше да му помогне в търсенията, които си обещаваше да предприеме, за да открие дома, в който се намираше будоарът на Пакита. Той даже се постара да запамети всички завои, които правеха носачите му в къщата, и реши, че ще може да си ги припомни. Както и предната вечер се намери на отоманката пред Пакита, която му развърза очите, но забеляза, че тя е бледа и променена. Беше плакала. Коленичила като молещ се, но тъжен и изпълнен с меланхолия ангел, бедната девойка вече не приличаше на любопитното, нетърпеливо, игриво създание, което беше грабнало Дьо Марсе на крилете си, за да го пренесе на седмото небе на любовта. Имаше нещо толкова истинско в нейното отчаяние, омекотено от радостта, че страшният Дьо Марсе почувствува дълбоко в душата си възхищение пред това ново съвършено творение на природата и мигновено забрави главната цел на тази среща.
— Какво се е случило, моя Пакита?
— Приятелю — каза тя, — отведи ме още тази нощ. Хвърли ме някъде, където, ако ме видят, не могат да кажат: „Ето Пакита“ и никой не може да отговори, ако го попитат: „Да, тук има момиче със златист поглед и дълги коси“. Там ще ти даря толкова удоволствия, колкото поискаш. А после, когато престанеш да ме обичаш, ще ме изоставиш и аз няма да се оплача, нищо няма да кажа; а това, че си ме напуснал, не бива да ти причинява никакво угризение на съвестта, тъй като един ден, прекаран с теб, един-единствен ден, в който ще те гледам, е по-скъп от целия ми живот. Но ако остана тук, аз съм загубена.
— Не мога да замина от Париж, малка моя — отговори Анри. — Аз не принадлежа на себе си, клетва ме свързва със съдбата на няколко души, които са ми верни, както и аз съм им верен. Но мога да ти създам в Париж такова убежище, в което никой човешки крак няма да стъпи.
— Не — отговори тя, — ти забравяш женската власт.
Никога човешки глас не беше произнасял думи, изпълнени с толкова ужас.
— Но кой би могъл да стигне до теб, ако застана между теб и света?
— Отровата! — отговори тя. — Доня Конча вече те подозира. А освен това — продължи тя, като оставяше сълзите да текат по бузите й — много е лесно да се забележи, че не съм вече същата. Добре, щом ме оставяш на яростта на чудовището, което ще ме разкъса, нека бъде святата ти воля! Но ела и изпълни любовта ни с всички наслади. Впрочем аз ще умолявам, ще плача, ще викам, ще се защищавам и може би ще се спася.
— Но кого ще умоляваш? — попита той.
— Мълчи! — продължи Пакита. — Ако бъда помилвана, то ще бъде заради моята дискретност.
— Дай ми роклята — лукаво каза Анри.
— Не, не — бързо отговори тя. — Остани така, както си, един от тези ангели, които бях научена да мразя и в които виждах само чудовища, докато вие сте най-красивото нещо под небето — добави тя, галейки косите на Анри. — Ти даже не можеш да си представиш колко съм глупава. Аз не съм учила нищо. От дванадесетгодишна възраст съм затворена и никого не виждам. Не знам нито да чета, нито да пиша и говоря само английски и испански.
— Тогава как получаваш писма от Лондон?
— Тези писма ли? Ето, вземи ги! — каза тя, като извади няколко листа от една висока японска ваза и ги подаде на Дьо Марсе.
Младият човек с учудване видя странни фигури. Начертани с кръв, те приличаха на ребус и изразяваха фрази, пълни със страст.
— Но ти си във властта на някакво адско изчадие! — възкликна той, възхищавайки се от тези йероглифи, създадени от изобретателна ревност.
— Да, адско! — повтори тя.
— А как успяваше да излизаш…
— Ах, това ме погуби — каза тя. — Заставих доня Конча да избира между незабавната смърт и застрашаващия ни бъдещ гняв. Бях обхваната от дяволско любопитство и исках да разчупя железния обръч, който ме отделяше от света, исках да видя какво представляват младите мъже, тъй като познавах само маркиза и Кристемио. Кочияшът и слугата, който ни придружава, са старци…
— Но нали невинаги си била затворена? Здравето ти изисква…
— Ах! — продължи тя. — Ние се разхождахме, но през нощта, вън от града, по брега на Сена, далеч от всички.
— Не се ли гордееш, че си обичана така?
— Не — отговори тя, — вече не! Въпреки че е добре запълнен, този живот, забулен в тайна, е само мрак в сравнение със слънчевата светлина.
— Какво наричаш слънчева светлина?
— Тебе, прекрасни мой Адолф, за когото съм готова да дам живота си. Всички страстни чувства, за които са ми говорили и които възбуждах, сега аз изпитвам към теб. Преди нищо не можех да разбера, но сега знам как се обича. Досега само бях обичана, но самата аз не обичах. Заради теб ще изоставя всичко. Отведи ме. Ако искаш, вземи ме за играчка, но ме остави при себе си, докато ме счупиш.
— Няма ли да съжаляваш след това?
— Никак! — каза тя и го загледа със златистите си очи, чийто цвят си оставаше чист и ясен.
„Дали мене предпочита? — помисли си Анри. Въпреки че подозираше истината, сега в името на тази толкова наивна любов беше склонен да прости обидата. — Ще видим.“
При все че Пакита не беше длъжна да му дава сметка за миналото си, и най-малкият й спомен се превръщаше в престъпление в неговите очи. Като се отдаваше на най-пламенните наслади, които слязлата от небесата пери[3] е дарявала на свой възлюблен, Анри има печалната сила да затаи една своя мисъл, да преценява и изучава любимата си. Пакита изглеждаше създадена за любов от природата с особена грижливост. От първата им нощ женският й усет се беше напълно развил. Въпреки че беше силен мъж и се отнасяше нехайно към удоволствията в любовта, а и беше преситен от миналата нощ, той намери в Златоокото момиче сарайските опиянения, които е способна да създаде само любещата жена и от които мъжът никога не се отказва. Пакита отговаряше на страстта към вечното, изпитвана от истински силните хора — тайнствена страст, толкова драматично изразена във „Фауст“, толкова поетично предадена в „Манфред“[4], страст, която е тласкала дон Жуан да се рови в женските сърца с надеждата да постигне безкрайността, търсена от толкова ловци на призраци и която учените смятат, че съзират в науката, а мистиците — само в Бога. Надеждата, че най-после е обладал идеалното същество, с което борбата никога не спира и не отегчава, очарова Дьо Марсе, който за пръв път от много време разтвори сърцето си. Нервите му се отпуснаха, студенината му се стопи в атмосферата на тази пламенна душа, крайните му теории отлетяха и щастието оцвети живота му в бяло и розово като будоара на Пакита. Той почувствува прилив на върховно сладострастие и беше увлечен извън пределите на изпитаната дотогава от него страст. Не искаше да бъде надминат от това момиче, обучено предварително от някаква изкуствена любов за нуждите на неговата душа. В суетата, която тласка мъжа да побеждава във всичко, намери сили да овладее момичето, но същевременно, когато премина границата, отвъд която душата няма повече власт над себе си, се загуби в онези прелестни селения, наречени нелепо от обикновения човек „въображаеми пространства“. Стана нежен, добър, общителен и почти подлуди Пакита.
— Защо да не отидем в Соренто, в Ница, в Киавари да прекараме така целия си живот? Искаш ли? — питаше той Пакита с глас, който проникваше в душата й.
— Но има ли нужда да ме питаш дали искам? — възкликна тя. — Нима имам собствена воля? Аз съм нещо извън теб само за да бъда твое удоволствие. Ако искаш да избереш достойно убежище за нас двамата, Азия е единственото място, където любовта може да разгърне крилете си…
— Имаш право — продължи Анри. — Да отидем в Индия, там е вечна пролет, земята е покрита с цветя и човек може да живее в разкош като владетел, без да предизвиква хорската злоба, както става в глупавите страни, които искат да осъществят плоската химера на равенството. Да отидем в страната, където човек властвува над цял народ от роби, а слънцето осветява винаги неизменно бял дворец; където във въздуха се носят благоухания, птиците възпяват любовта, а онзи, който не може повече да люби, умира…
— И където ще умрем заедно! — добави Пакита. — Но да не тръгнем утре, да тръгнем веднага и да вземем Кристемио с нас.
— Честна дума, удоволствието е най-красивата развръзка в живота. Да отидем в Азия… но за това, мое дете, трябва много злато, а за да го имам, трябва да си уредя работите.
От подобни неща тя нищо не разбираше.
— Злато ли? Та тук има ей такъв куп злато! — каза тя, като вдигна ръката си.
— Но то не е мое…
— Какво от това! — продължи тя. — Щом имаме нужда от него, ще го вземем.
— То не ти принадлежи.
— Не ми принадлежи! — повтори тя. — Та ти не ме ли взе? Когато го вземем, ще ни принадлежи.
Той се засмя:
— Бедно мое невинно момиче! Ти нищо не знаеш за земните неща.
— Не, но ето какво знам… — възкликна тя, като привлече Анри към себе си.
В момента, в който Дьо Марсе забрави всичко и в него се породи желанието да притежава навеки това създание, в момента на най-висше удоволствие той получи такъв удар с кама, който за пръв път нарани жестоко сърцето му. Пакита, която го беше повдигнала, като че ли за да му се любува, извика:
— О, Марикита!
— Марикита ли? — изрева младият мъж. — Сега знам всичко, в което още исках да се съмнявам.
Той се спусна към шкафа, в който се намираше дългият кинжал. За негово и за нейно щастие шкафът беше заключен. Това препятствие увеличи гнева му, но той се овладя, отиде да вземе връзката си и се приближи с толкова красноречив и яростен израз, че без да знае в какво престъпление е обвинена, Пакита все пак разбра, че я грози смъртна опасност. С един скок се озова на другия край на стаята и отбягна фаталната примка, която Дьо Марсе искаше да метне на шията й. Почна се борба. Двамата не си отстъпваха по гъвкавост, ловкост и сила. За да прекъсне борбата, Пакита хвърли в краката на любовника си възглавница, той се спъна и падна, а тя се възползува от това, за да натисне пружината на звънеца. Мулатът се появи веднага. Мигновено Кристемио се хвърли върху Дьо Марсе, повали го и стъпи с крак на гърдите му, насочвайки тока на обувката си към гърлото му. Дьо Марсе разбра, че ако направи опит да се освободи и ако Пакита даде знак, ще бъде смачкан.
— Защо искаше да ме убиеш, любов моя? — попита тя.
Дьо Марсе не отговори.
— С какво те обидих? Говори, обясни ми.
Анри запази флегматичното държане на силен човек, който се чувствува победен — студена, мълчалива, съвсем английска сдържаност, която показва съзнание за собствено достойнство, неунизено от моментното примирение. Впрочем, въпреки обхваналата го ярост той беше вече разсъдил, че е непредпазливо да се излага на неприятности от страна на правосъдието, като убие това момиче ненадейно, без да е подготвил убийството по начин, който ще му осигури безнаказаност.
— Любими — продължи Пакита, — кажи ми нещо, не си отивай без прощална любовна дума! Не бих искала в сърцето ми да остане ужасът, който ти току-що всели. Ще говориш ли? — извика тя и тропна гневно с крак.
Вместо отговор Дьо Марсе й хвърли поглед, който толкова ясно означаваше „ти ще умреш!“, че Пакита се втурна към него:
— Е, какво, искаш да ме убиеш ли? Убий ме, ако моята смърт ще ти достави удоволствие!
И тя направи знак на Кристемио, който махна крака си от гърдите на младия мъж и излезе. Лицето му не изразяваше нито одобрение, нито порицание.
— Ето, това е мъж! — каза Дьо Марсе и посочи мулата. — Който е дълбоко предан приятел, се подчинява, без да разсъждава. В негово лице ти имаш истински приятел.
— Ако искаш, ще ти го дам — отговори тя. — Ще ти служи също така предано, както и на мен, ако му заръчам.
Тя зачака отговор и после продължи с голяма нежност:
— Адолф, кажи ми поне една добра дума. Ето че скоро ще съмне.
Анри стоеше безмълвен. У него имаше едно печално качество, тъй като хората считат за достойнство всичко, което прилича на сила, и често се прекланят пред странностите: Анри не умееше да прощава. Умението да преразглеждаме преценките си, безспорно една от красивите прояви на душата, за него беше нещо напълно безсмислено. От баща си бе наследил жестокостта на хората от Севера, с която е наситена кръвта на англичаните. Той беше непоколебим както в добрите, така и в лошите си чувства. Възклицанието на Пакита го беше толкова ужасило, защото беше развенчана най-сладката победа, на която някога се беше радвало мъжкото му самолюбие. Надеждата, любовта и всички други чувства се бяха възбудили у него до такава степен, че сърцето и умът му горяха, и тези пламъци, запалени, за да осветят живота му, бяха загасени от студен вятър. Озадачена, Пакита едва намери сили в своето отчаяние да даде знак да тръгне.
— Сега това е безполезно — каза тя и хвърли превръзката. — Ако не ме обичаш вече, ако ме мразиш, всичко е свършено.
Напразно почака един прощален поглед от него, после падна като мъртва. Мулатът изгледа Анри толкова заплашително, че младият човек за пръв път в живота си се разтрепери, макар по всеобща преценка да беше надарен с рядко безстрашие. „Ако не я обичаш истински, ако й причиниш и най-малкото зло, ще те убия“ — това казваха очите на мулата. Дьо Марсе беше преведен с почти раболепно внимание по осветения от малки отдушници коридор, в края на който имаше скрита врата към тайно стълбище; слязоха по него и се озоваха в градината на дома Сан Реал. Мулатът го накара да върви предпазливо по липовата алея, която стигаше до малка врата към пустата по това време улица. Дьо Марсе запомни всичко; този път мулатът не го придружи. В момента, когато Анри погледна през вратичката на каретата, за да огледа отново градината и дома, видя белите очи на Кристемио, с когото си размениха поглед. И от едната, и от другата страна това беше предизвикателство, обявяване на война между диваци, дуел, който не се подчинява на никакви правила и в който се допускат като оръжие измяната и коварството. Кристемио знаеше, че Анри се е заклел да погуби Пакита. Анри също знаеше, че Кристемио иска да го убие, преди той да убие Пакита. И двамата прекрасно се разбраха.
„Приключението се усложнява по доста интересен начин“ — помисли си Анри.
— Къде отива господинът? — попита кочияшът.
Дьо Марсе поръча да го заведе у Пол дьо Манервил.
Повече от една седмица Анри отсъствува от дома си, без никой да успее да разбере нито какво е правил през това време, нито къде е бил. Това го спаси от гнева на мулата и причини гибелта на прекрасното създание, вложило цялата си надежда в човека, когото обичаше така, както още никой не бе обичал на тази земя.
Последния ден на тази седмица Анри се върна с карета пред малката градинска вратичка на дома Сан Реал. Придружаваха го трима души. Очевидно кочияшът също беше негов приятел, тъй като се изправи на капрата като бдителен страж, който не иска да пропусне и най-лекия шум. Единият от другите трима застана пред вратата, вторият влезе в градината и се облегна на стената, а последният, с връзка ключове в ръка, тръгна с Дьо Марсе.
— Анри — каза неговият спътник, — предадени сме.
— Но от кого, Ферагюс?
— Не всички спят — отговори водачът на деворантите[5]. — Сигурно днес тук на някого не му е било нито до ядене, нито до пиене. Виж онази светлина.
— Имаме плана на къщата, да видим откъде идва.
— Нямам нужда от плана, за да разбера — отговори Ферагюс, — светлината идва от стаята на маркизата.
— Ах! — извика Дьо Марсе. — Навярно днес е пристигнала от Лондон. Тази жена ще ми отнеме даже отмъщението! Но ако ме е изпреварила, Грасиен, ще я предам на правосъдието.
— Слушай!… Вече всичко е свършено — каза Ферагюс на Анри.
Двамата приятели се ослушаха и чуха слаби викове, които биха умилостивили и тигър.
— Твоята маркиза не е помислила, че звуковете излизат през комина на камината — каза водачът на деворантите със смях на критик, очарован, че е намерил грешка в едно красиво произведение на изкуството.
— Само ние умеем да предвиждаме всичко — каза Анри. — Почакай ме, искам да отида да видя какво става горе, за да разбера как се решават този род семейни разпри. Бог ми е свидетел, изглежда, че тя я пече на тих огън.
Дьо Марсе се изкачи бързо по познатите стълби и намери пътя към будоара. Когато отвори вратата, неволно изтръпна, което се случва и с най-смелите хора при вида на пролята кръв. Зрелището, което се разкри пред очите му, го порази не само поради тази причина. Маркизата беше истинска жена и беше пресметнала отмъщението си с тънкото коварство на слабо животно. Отначало тя беше прикрила гнева си, за да се увери в престъплението, преди да го накаже.
— Много късно, любими мой! — промълви умиращата Пакита и гаснещите й очи се обърнаха към Дьо Марсе.
Златоокото момиче издъхваше, потънало в кръв. Всички светилници бяха запалени, нежен парфюм се носеше във въздуха, цареше характерен безпорядък, по който опитното око на мъжа можеше да познае безумствата, свойствени на всяка страст. Всичко доказваше, че маркизата умело беше разпитвала виновницата. Тази бяла стая, в която кръвта ясно личеше, издаваше дълга борба. По възглавниците се виждаха отпечатъци от ръцете на Пакита. Тя навсякъде се бе вкопчвала в живота, навсякъде се бе защищавала и навсякъде беше удряна. Цели парчета тапети с канелюри бяха откъснати от окървавените й ръце, които несъмнено се бяха борили дълго. Пакита, изглежда, се беше опитала да се качи нависоко. Босите й крака бяха оставили следи покрай гърба на дивана, по който сигурно беше тичала. Тялото й, разкъсано от ударите на кинжала на нейния палач, показваше с какво настървение беше бранила живота си, на който любовта на Анри бе придала стойност. Вече умираща, паднала на пода, тя бе успяла да ухапе горната част на стъпалото на госпожа Де Сан Реал, която не изпускаше окървавения кинжал. Косите на маркизата бяха изскубани, цяла беше покрита с рани от ухапване, повечето от които кървяха, а скъсаната й рокля разкриваше полуголото й тяло и издрасканите гърди. Така тя изглеждаше величава. Стръв и ярост дишаше опияненото й от мириса на кръв лице. Полуотворените й устни трептяха, ноздрите й буйно се разтваряха, тя се задъхваше. Някои разгневени животни се хвърлят срещу врага, убиват го и спокойни, че са победили, изглеждат така, сякаш всичко са забравили. А има и други, които обикалят около жертвата си, пазят я от страх да не им се отнеме и подобно на Омировия Ахил обикалят девет пъти Троя, като влачат врага си за краката. Такава беше и маркизата. Тя не видя Анри. Първо, понеже беше съвършено сигурна, че е сама и не се опасяваше от свидетели; освен това, беше прекалено опиянена от топлата кръв, разгорещена от борбата, възбудена, за да забележи някого, даже ако цял Париж се беше събрал около нея. Тя не би усетила дори да паднеше гръм. Не бе доловила последното дихание на Пакита и си мислеше, че мъртвата още я слуша.
— Умри без изповед! — викаше тя. — Отиди в ада, неблагодарно чудовище! От сега нататък бъди само във властта на дявола! Ще ми заплатиш с цялата си кръв за кръвта, която си му дала! Умри, умри, изтърпи хиляди пъти смъртта! Аз бях много добра към тебе, за миг те убих, но бих искала да изпиташ всички мъки, на които ме обричаш. А аз ще живея! Ще живея нещастна и от сега нататък ще бъда принудена да обичам само Бога!
— Мъртва! — промълви тя, като направи отчаяно усилие да дойде на себе си. — Мъртва! Ах! Ще умра от мъка!
Маркизата изнемогваше от отчаяние, гласът й се загуби. Тя поиска да се хвърли на дивана и при това движение забеляза Анри дьо Марсе.
— Кой си ти? — попита тя и се спусна към него с вдигнат кинжал.
Анри й задържа ръката и по този начин двамата успяха да се видят лице в лице. От изумление и ужас кръвта им замръзна в жилите, а краката им се разтрепериха като на изплашени коне. И наистина, даже ако бяха близнаци от комедията на Плавт, не биха си приличали толкова. В един глас произнесоха едни и същи думи:
— Лорд Дъдли е ваш баща, нали?
И двамата кимнаха утвърдително.
— Тя беше вярна на кръвта — каза Анри, посочвайки Пакита.
— Тя беше най-малко виновна — отговори Маргарита-Еуфемия Пораберил и се хвърли върху тялото на Пакита с отчаян вопъл. — Нещастно момиче! Ох! Бих искала да те съживя! Сгреших! Прости ми, Пакита! Ти си мъртва, а аз живея! Аз съм по-нещастна от теб.
В този момент се появи страшната фигура на майката на Пакита.
— Ще ми кажеш, че не си я продала, за да я убия! — извика маркизата. — Знам защо излизаш от бърлогата си. Ще ти я платя двойно. Мълчи.
Тя взе кесия злато от абаносовия шкаф и я хвърли презрително в краката на старата жена. Звънът на златото предизвика усмивка върху неподвижното лице на грузинката.
— Навреме дойдох за теб, сестро моя — каза Анри. — Правосъдието ще ти потърси отговорност.
— Не — отговори маркизата. — Само един човек можеше да ми поиска сметка за това момиче, Кристемио, но той е мъртъв.
— А тази майка? — попита Анри, като посочи старицата. — Няма ли да те изнудва постоянно?
— Тя е от една страна, където жените не са хора, а вещи, с които всеки прави каквото си иска: продават ги, купуват ги, убиват ги, с една дума, задоволяват прищевките си, както вие тук си служите с мебелите. Впрочем тя е разяждана от страст, която унищожава другите й чувства и би унищожила майчинското й чувство, ако обичаше дъщеря си, страст…
— Но каква е тази страст? — прекъсна я живо Анри.
— Комарът и Бог да те пази от него! — отговори маркизата.
— Но кой ще ти помогне да премахнеш следите от тази твоя прищявка, която правосъдието няма да ти прости? — попита Анри и посочи Златоокото момиче.
— Майка й — отговори маркизата, като посочи старата грузинка и й направи знак да остане.
— Ние пак ще се видим — каза Анри, който мислеше за безпокойството на приятелите си и усещаше, че вече трябва да си тръгне.
— Не, братко — възрази тя. — Ние никога вече няма да се видим. Аз се връщам в Испания, за да вляза в манастира „Лос Долорес“.
— Ти си още много млада и много красива — отвърна Анри, като я прегърна и целуна.
— Сбогом — каза тя, — нищо не може да ни утеши, че сме загубили това, което ни е изглеждало вечно.
След осем дни Пол дьо Манервил срещна Дьо Марсе в Тюйлери на терасата на фьойантинците.
— Ей, злодей такъв, какво стана с нашето красиво Златооко момиче?
— Умря.
— От какво?
— От туберкулоза.
Париж, март 1834 — април 1634