Оноре дьо Балзак
Златоокото момиче ^[0] (2)

Втора глава
Необикновена сполука

Дьо Марсе не обичаше да действува необмислено. Всеки друг млад мъж на негово място не би се въздържал веднага да се осведоми за момичето, което толкова пълно олицетворяваше неговите най-светли представи за жената, изразени в поезията на Изтока; но тъй като беше доста ловък и не искаше да провали бъдещото си щастие, каза на кочияша да продължи по улица Сен Лазар и да го заведе вкъщи.

На другия ден камериерът му, на име Лоран, хитър момък, нещо като Фронтен^[1] от старите комедии, чакаше край къщата, в която живееше непознатата, в часа, когато се разнася пощата. За да може да следи удобно и да обикаля, Лоран, както правят в подобен случай полицаите, си беше купил износени дрехи от един овернец и се опитваше да заприлича напълно на такъв. Когато пощаджията, който тази седмица обслужваше улица Сен Лазар, се появи, Лоран, се престори на чирак, забравил името на лицето, на което трябва да връчи пакет, и се обърна за помощ към него. Подведен в първия миг от външния му вид, пощаджията, тази толкова живописна личност сред цивилизования парижки живот, му каза, че домът, в който живее Златоокото момиче, принадлежи на дон Ихос, маркиз Де Сан-Реал, испански гранд. От само себе си се разбираше, че „овернецът“ не беше изпратен при маркиза.

— Аз трябва да предам този пакет на маркизата.

— Тя отсъствува — отговори пощаджията. — Писмата и се препращат в Лондон.

— Но маркизата не е ли младото момиче, което…

— Аха! — прекъсна го пощаджията и го изгледа внимателно, — ти си чирак, колкото аз съм танцьор.

Лоран показа няколко жълтици на приказливия служител и той започна да се усмихва.

— Ето ви името на вашия дивеч — каза той, изваждайки от кожената си чанта писмо с лондонски печат, на което се четеше следният адрес:

До госпожица

Пакита Валдес

ул. Сен Лазар, дом Сан Реал Париж

Адресът беше написан с остър, дребен женски почерк.

— Надявам се, че няма да се откажете от една бутилка вино „Шабли“ към филе с гъби, предшествувани от няколко дузини стриди? — попита Лоран, който искаше да спечели ценната дружба на пощаджията.

— След работа, в девет и половина, а къде?

— На ъгъла на Шосе д’Антен и улица Ньов де Матюрен, в „Пюи сан вен“ — отговори Лоран.

— Слушай, приятелю — каза пощаджията, когато се видя отново с камериера един час след първата им среща, — ако твоят господар е влюбен в това момиче, тежко му! Съмнявам се, че ще успеете да я видите. Аз съм от десет години пощаджия в Париж и съм видял най-различни врати, но мога със сигурност да кажа, без да се страхувам да бъда опроверган от някой колега, че няма по-загадъчна врата от вратата на господин Де Сан Реал. Никой не може да влезе, ако не знае някаква неизвестна парола, и забележете, че този дом ненапразно е избран с двор и градина, а за да бъде избягнат всякакъв контакт с другите къщи. Вратарят е един стар испанец, който не обелва нито дума на френски, но се взира в хората като същински Видок^[2], за да разбере да не би случайно да са крадци. Ако вратарят на първата врата се остави да бъде излъган от някой влюбен, от крадец или от вас, не че ви сравнявам, то в първата зала, която е със стъклена врата, ще срещнете домоуправителя, заобиколен от лакей. А той е стар хитрец, само че е още по-див и по-намръщен от вратаря. Ако някой мине през външната врата, то този домоуправител излиза, причаква го под колонадата и го подлага на разпит, като че ли е престъпник. Това ми се случи на мен, обикновения пощаджия. Той ме помисли за преоблечен пратеник — каза той, смеейки се над това недоразумение. — А що се отнася до слугите, не се надявайте да измъкнете нещо от тях; мисля, че са неми; никой в квартала не е чул и думичка от техните уста; не знам какви заплати им дават, за да не говорят и да не пият; истината е, че са необщителни, може би защото се страхуват да не им теглят куршума или пък да не загубят някаква огромна сума, ако проговорят. Ако вашият господар обича толкова много госпожица Пакита Валдес, че да преодолее всички тези препятствия, в никакъв случай няма да се справи с доня Конча Мариалва, дуенята, която я придружава и по-скоро ще я скрие под полите си, отколкото да се отдалечи от нея. Тези две жени сякаш са зашити една за друга.

— Това, което ми казахте, уважаеми пощенецо — каза Лоран, след като опита виното, — потвърждава всичко, което сам току-що научих. Честна дума, помислих, че се подиграват с мен. Овощарката срещу къщата ми каза, че през нощта в градината пускали кучета и закачали храната им на стълбове, за да не могат да я достигнат. Ако някой се опита да влезе в градината, тези проклети животни ще се нахвърлят върху него и ще го разкъсат, защото ще помислят, че иска да им я отнеме. Ще ми кажете, че може да им се подхвърлят парчета месо, но изглежда, че са научени да ядат само от ръцете на вратаря.

— Вратарят на господин барон Дьо Нюсенжан, чиято градина в горната си част граничи с дома Сан Реал, ми разправи същото — каза пощаджията.

„Много добре, господарят ми го познава“ — помисли си Лоран.

— Знаете ли какво? — подзе той, поглеждайки крадешком към пощаджията. — Моят господар е такъв човек, че ако реши да целуне ходилата на някоя императрица, ще го направи непременно. Искам само да знам: ако той има нужда от вас, а това ви го пожелавам, защото е много щедър, ще може ли да разчита на вас?

— Дадено, господин Лоран, аз се казвам Моано^[3]. Името ми се пише точно както името на птичката.

— Наистина ли? — с усмивка каза Лоран.

— Живея на улица Троа Фрер номер 11, на шестия етаж — продължи Моано, — имам жена и четири деца и ако това, което ще искате от мен, не е противно на съвестта ми и на служебните ми задължения, нали разбирате, аз съм на вашите услуги.

— Вие сте порядъчен човек — каза Лоран и му стисна ръката.

— Няма съмнение, че Пакита Валдес е любовница на маркиз Де Сан-Реал, приятел на крал Фернандо. Само един осемдесетгодишен испански труп е способен да вземе такива предохранителни мерки — каза Анри, когато камериерът му докладва за резултата от своето разузнаване.

— Господине — каза му Лоран, — в този дом може да се влезе само ако се прелети с балон.

— Ти си глупак! Нима е необходимо да вляза вътре, за да притежавам Пакита. Тя нали може да излиза?

— Ами дуенята, господине?

— За няколко дни ще затворим твоята дуеня.

— И тогава Пакита ще бъде наша! — възкликна Лоран, потривайки ръце.

— Негодник! — отговори Анри. — Ще те дам на дуенята, ако говориш така нагло за жена, която още не е моя. Дай ми дрехите, излизам.

Анри потъна за момент в радостни мисли. Без да проявяваме неуважение към жените, можем да признаем, че той постигаше всяка жена, която благоволеше да пожелае. Какво следователно да се каже за жена без любовник? Би ли могла да устои пред млад мъж, надарен с красота, която одухотворява тялото, с ум, който украсява душата, с упоритост и богатство, които са единствените истински сили? Но с тези толкова леки победи от две години насам Дьо Марсе се отегчаваше. От бездната на сладострастието той изваждаше повече чакъл, отколкото бисери. И подобно на властелините умоляваше съдбата да му даде някакво препятствие, за да го преодолее, някакво приключение, което ще изисква от него разгръщане на духовните му и физически сили, които се намираха в пълно бездействие. Въпреки че Пакита Валдес представляваше за него едно прекрасно съчетание на съвършенства, на които досега се бе наслаждавал само поотделно, към нея той почти не изпитваше страст. Лесните му успехи бяха отслабили любовното чувство в сърцето му. Подобно на старците и на преситените хора той проявяваше само екстравагантни капризи, опустошаващи влечения, прищевки, които, веднъж задоволени, не оставяха някакъв хубав спомен у него. За младите хора любовта е най-красивото чувство; под нейно влияние животът разцъфтява в душите им, а слънчевата й сила поражда най-красиви вдъхновения, най-велики мисли; Първите плодове на всяко нещо имат прекрасен вкус. При зрелите мъже любовта става страст; силата води до излишества. При старците се превръща в порок; безсилието води до крайности. Анри беше едновременно старец, зрял мъж и младеж. За да може да изпита отново вълненията на истинската любов, на него, както на Лъвлейс^[4], му трябваше една Кларис Харлоу. Без магическото отражение на такъв рядък бисер той щеше да има само страсти, изостряни било от парижката суета, било от амбицията да доведе някоя жена до дадена степен на разврат, или авантюри, които щяха да дразнят любопитството му. Докладът на камериера му Лоран придаде огромна цена на Златоокото момиче. Предстоеше борба с таен враг, който, изглежда, беше колкото опасен, толкова и умен и за да победи, Анри трябваше да пусне в ход всичките си сили. Той щеше да изиграе тази вечна стара комедия, която винаги ще бъде нова и чиито действуващи лица са старецът, младото момиче и любовникът — дон Ихос, Пакита и Дьо Марсе. Ако Лоран можеше да мине за Фигаро, то дуенята изглеждаше съвършено неподкупна. Така случайността беше създала завръзката на тази поема на живо много по-добре от който и да е драматург. Но случайността не е ли също гениална?

„Играта ще бъде напрегната“ — помисли си Анри.

— Е, докъде стигнахме? — каза, влизайки, Пол дьо Манервил. — Идвам да обядвам с теб.

— Нали няма да се обидиш, ако се приготвя в твое присъствие?

— Защо се шегуваш?

— Напоследък толкова неща взимаме от англичаните, че нищо чудно да станем лицемерни и превзети.

Лоран донесе на господаря си толкова различни тоалетни принадлежности и такива красиви неща, че Пол не се сдържа и каза:

— Но ти ще се забавиш два часа!

— Не — отговори Анри, — два часа и половина.

— Слушай, тъй като сега сме сами и можем да си кажем всичко, обясни ми, защо ти, който си толкова съвършен човек (защото ти наистина си съвършен), се правиш на прекалено суетен, което не е в твоя характер? Защо губиш два часа и половина за вчесване, след като е достатъчно да влезеш за четвърт час в банята, да се вчешеш набързо и да се облечеш? Хайде, обясни ми тази тайна.

— Трябва много да те обичам, глупчо, за да ти доверя възвишените си идеи — каза младият човек, на когото в момента четкаха краката с мека четка, намазана с английски сапун.

— Но аз съм толкова искрено привързан към теб — отговори Пол дьо Манервил — и те обичам, като признавам твоето превъзходство.

— Трябва да си забелязал, ако, разбира се, си способен да наблюдаваш душевните явления, че жените обичат суетните мъже — продължи Дьо Марсе, като отговори само с поглед на излиянията на Пол. — Знаеш ли защо? Приятелю, тези мъже са единствените, които се грижат за себе си. А да се грижиш толкова за себе си, нима не означава да се грижиш за чуждото благо? Мъжът, който не си принадлежи, е именно този, за когото жените се полакомяват. В своята същност любовта е крадла. А да не говорим за крайната чистоплътност, по която те лудеят. Намери ми една жена, в която би пламнала страст към някой занемарен мъж, дори да е забележителна личност! Ако това се случи, трябва да го причислим към прищевките на бременната жена ненормалност, каквато впрочем може да мине през ума на всекиго. Напротив, аз съм видял много забележителни мъже, изоставени от жените поради немарливостта им. Суетният мъж, като се занимава със своята особа, се занимава с глупости, с дреболии. А какво представлява жената? Една дреболия, сбор от глупости. Нима две случайно изпуснати думи не я карат да се измъчва в продължение на четири часа? Тя е сигурна, че суетният мъж ще се занимава с нея, защото той не мисли за велики неща. Тя няма да бъде изоставена заради славата, амбицията, изкуството, тези големи куртизанки, в които вижда свои съперници. Освен това суетните мъже приемат да бъдат осмени, за да се харесат на жената, а нейното сърце е пълно с благодарност към осмяния поради любов човек. Накратко казано, суетният мъж може да стане суетен само ако има достатъчно основание. Именно жените ни дават това звание. Суетният е полковник в любовта, има успехи и командува цял полк жени. Драги, в Париж всичко се знае и мъжът не може да стане суетен даром. Опитай се ти, който притежаваш само една жена и може би имаш причина, за да бъде само една, да станеш денди… ти даже няма да станеш смешен, а просто ще умреш. Ще се превърнеш в двуног предразсъдък, в един от тези хора, които са осъдени неминуемо да правят едно и също нещо. Ти ще бъдеш олицетворена глупост, тъй както господин Дьо Лафайет^[5] олицетворява Америка, господин Дьо Талейран^[6] — дипломацията, Дезожие^[7] — песента, господин Дьо Сегюр^[8] — романса. Ако те изменят на своя жанр, никой няма вече да вярва в стойността на това, което правят! Ето какви сме ние, хората във Франция, винаги безапелационно несправедливи! Може би господин Дьо Талейран е голям финансист, господин Дьо Лафайет — тиранин, а Дезожие — администратор. Даже догодина да имаш четиридесет любовници, обществото ще ти признае само една. И тъй, суетността, приятелю Пол, е признак на спечелена неопровержима власт над женската порода. Обществото гледа на обичания от много жени мъж като на човек с великолепни качества и всички се надпреварват да го завладеят, горкия! Но повярвай ми, не е без значение да можеш да влизаш в салоните и да гледаш на хората от височината на възела на връзката си или през монокъл, да презреш и най-великолепния човек, ако носи демодирана жилетка. Лоран, боли ме! Следобед, Пол, ще отидем в Тюйлери да видим очарователното Златооко момиче.

След прекрасния обед двамата приятели обиколиха терасата на Фьойан и главната алея на Тюйлери, но не срещнаха божествената Пакита Валдес, заради която петдесет от най-елегантните млади парижани, ухаещи на мускус, с високо вързани връзки, звънтяха с шпорите на ботушите си, пляскаха с камшици, разхождаха се, говореха, смееха се и се пращаха по дяволите.

— Напразно дойдохме — каза Анри, — но имам една чудесна идея. Това момиче получава писма от Лондон. Пощаджията трябва да се подкупи или да се напие, да се разпечата някое писмо и, естествено, да се прочете, да се сложи в плика любовно писмо и да се запечата отново. Старият тиранин, crudel tiranno, несъмнено трябва да знае кой пише от Лондон и нищо няма да заподозре.

На другия ден Дьо Марсе отново отиде да се разходи по слънчевата тераса на фьойантинците и срещна Пакита Валдес. Понеже вече беше увлечен, тя му се стори още по-красива. Очите й наистина го влудиха: лъчезарни, сякаш бяха от слънчева материя, те излъчваха пламенността на съвършеното й тяло, в което всичко беше сладострастие. Когато се разминаваха, Дьо Марсе гореше от желание да докосне роклята на прелъстителното момиче, но всичките му опити бяха напразни. В момента, в който успя да изпревари дуенята и Пакита, така че да се намери откъм Златоокото момиче, когато тръгне обратно, Пакита, не по-малко нетърпелива, избърза напред и Дьо Марсе почувствува как притисна ръката му толкова бързо, страстно и многозначително, че усети нещо като удар от електрическа искра. В миг всички младежки чувства бликнаха в сърцето му. Когато двамата влюбени се погледнаха, Пакита сякаш се засрами и сведе очи, за да не срещне очите на Анри, но нейният поглед се плъзна надолу, за да огледа краката и тялото на своя „победител“, както са казвали жените преди Революцията.

„Сигурен съм, че това момиче ще стане моя любовница“ — помисли си Анри.

Докато вървеше след нея, в края на терасата откъм площада Луи XV той забеляза стария маркиз Де Сан Реал, който, опрян на ръката на камериера си, се разхождаше с предпазливостта на болен от подагра изтощен старец. Доня Кончита, която се опасяваше от Анри, накара Пакита да мине между нея и стареца.

„Ах, така ли! — каза си Дьо Марсе, като хвърли презрителен поглед към дуенята. — Ако не успеем да те заставим да капитулираш, ще те приспим с малко опиум. Познаваме митологията и легендата на Аргус^[9].“

Преди да се качи, Златоокото момиче размени със своя възлюблен няколко погледа с напълно ясен смисъл, които очароваха Анри, но накрая дуенята ги забеляза, рязко каза няколко думи на Пакита и тя отчаяно се спусна към каретата. В продължение на няколко дни Пакита не се мярна в Тюйлери. Лоран, които по заповед на своя господар дебнеше около дома й, разбра от съседите, че нито двете жени, нито маркизът са излизали от деня, когато дуенята бе забелязала погледа, разменен между повереното й момиче и Анри. Тази толкова слаба нишка, която свързваше двамата влюбени, беше следователно прекъсната.

За няколко дни, без никой да разбере по какъв начин, Дьо Марсе постигна целта си. Намери печат и восък, съвсем подобни на тези, с които се запечатваха пращаните за госпожица Валдес от Лондон писма, същата хартия, с която си служеше нейният кореспондент, и освен това всички необходими принадлежности за слагане клеймата на английската и френската поща. После написа следното писмо, като му придаде вид, сякаш е изпратено от Лондон.

„Скъпа Пакита, няма да се опитам да обрисувам с думи страстта, която възпламенихте в сърцето ми. Ако за мое щастие я споделяте, знайте, че аз намерих начин да се свържа с вас. Наричам се Адолф дьо Гуж и живея на улица Юниверсите номер 54. Ако вие сте следена и не можете да ми пишете и ако нямате хартия, нито пера, ще разбера по вашето мълчание. Така че ако утре от 8 часа сутринта до 10 часа вечерта не подхвърлите писмото (което ще бъде чакано през целия ден) през оградата на вашата градина в градината на барон Дьо Нюсенжан, в 10 часа на другия ден един напълно предан мой човек ще спусне незабелязано през стената с помощта на въже две шишенца. Разхождайте се по това време там. Едното шишенце ще съдържа опиум, за да бъде приспан вашият Аргус. Ще бъдат достатъчни шест капки. Другото шишенце ще съдържа мастило и е с ръбове, а флакончето с опиума — гладко. И двете са достатъчно плоски, за да можете да ги скриете под корсета си. Всичко, което вече направих, за да се свържа с вас, трябва да ви докаже колко много ви обичам. Ако се съмнявате в това, ще ви призная, че за едночасова среща с вас бих дал живота си.“

„Те вярват в това, тези глупави създания! — каза си Дьо Марсе. — И имат право. Какво ли ще си помислим за жена, която не се остави да бъде съблазнена от любовно писмо, придружено с толкова убедителни аргументи?“

На другия ден към 8 часа сутринта писмото бе предадено от почтения господин Моано, раздавача, на портиера на дома Сан Реал.

За да бъде по-близко до бойното поле, Дьо Марсе отиде да обядва у Пол, който живееше на улица Пепиниер. В два часа следобед в момента, когато двамата приятели си разказваха, като се смееха, за разоряването на един млад мъж, който бе пожелал да води елегантен живот, без да има достатъчно средства, и търсеха начин да го оженят сполучливо, кочияшът на Анри дойде у Пол и представи на господаря си един странен човек, който искал да говори на всяка цена с него. Човекът беше мулат, от когото Талма^[10], ако го срещнеше, би се вдъхновил, за да изиграе ролята на Отело. Никога африканско лице не е изразявало по-добре величието на отмъщението, бързината на подозрението, готовността за незабавно изпълнение на някаква мисъл, силата на мавъра и детското му безразсъдство. Черните му очи бяха неподвижни като на хищна птица, оградени като на лешояд с ципести синкави клепачи без мигли. Тясното му ниско чело таеше нещо заплашително. Очевидно този човек беше подвластен на една-единствена мисъл. Не той беше господарят на жилестите си ръце. След него вървеше друг човек, когото всички земни обитатели, от зъзнещите гренландци до обливащите се в пот жители на Нова Англия, могат да си представят, като за това е достатъчна само една дума — нещастник. По това определение всеки ще го познае и ще си го въобрази в съответствие с представите на своята страна. Но чия фантазия може да измисли това бяло, набръчкано, червеникаво по краищата лице и тази дълга брада? Кой може да обрисува жълтеникавата му усукана връзка, мазната яка на ризата му, износената шапка, зеленикавия редингот, жалкия панталон, измачканата жилетка, иглата за вратовръзка от фалшиво злато, изцапаните обувки, чиито връзки са се влачили в калта? Кой ще го разбере в цялата му безкрайна сегашна и минала нищета? Кой? — Само парижанинът. Парижкият нещастник е нещастник в пълния смисъл на думата, тъй като той още изпитва радост и за това разбира колко е нещастен. Мулатът приличаше на палач на Луи XI, съпровождащ осъден към бесилката.

— Откъде измъкна тези чудаци? — възкликна Анри.

— По дяволите! От единия тръпки ме побиват — каза Пол.

— А кой си ти, който повече приличаш на християнин? — попита Анри, като погледна нещастника.

Мулатът прикова очите си върху младите хора, като човек, който не чува, но се мъчи да долови нещо по жестовете и по движенията на устните.

— Аз съм просбописец и преводач в съда. Седя в Съдебната палата. Казвам се Поансе.

— Добре, а другият? — попита Анри, като посочи мулата.

— Не знам, той говори само на някакво испанско наречие и ме доведе, за да се разбера с вас.

Мулатът извади от джоба си писмото на Анри до Пакита и му го даде. Анри го хвърли в огъня.

„Аха, добре, ето че работата започна да се изяснява“ — помисли си Анри.

— Пол, остави ни за момент сами.

— Аз му преведох това писмо — продължи преводачът, когато останаха сами. — След като го преведох, той отиде някъде. После се върна и ме доведе тук, като ми обеща два луидора.

— Какво имаш да ми кажеш, китаецо? — попита Анри.

— Аз не го нарекох китаец — вметна преводачът, докато чакаше отговора на мулата. И след като го изслуша, продължи: — Той казва, господине, че вие трябва да бъдете утре вечер в десет и половина на булевард Монмартр, до кафенето. Там ще видите карета, в която ще се качите, след като кажете на този, който ще ви отвори вратичката, думата cortejo. Испанска дума, значи любовник — добави Поансе. И с поглед поздрави Анри.

— Добре.

Мулатът понечи да даде двата луидора, но Дьо Марсе не го остави и сам плати на преводача. Докато подаваше парите, мулатът изрече няколко думи.

— Какво казва?

— Предупреждава ме — отговори нещастникът, — че ако проговоря, ще ме удуши. Той е любезен, но по вида му личи, че може да го направи.

— Сигурен съм — отговори Анри, — ще го направи, щом казва.

— Той каза още — продължи преводачът, — че особата, която го изпраща, ви умолява заради вас и заради нея да бъдете много предпазлив в действията си, иначе вдигнатите над главите ви кинжали ще пронижат сърцата ви и никаква земна сила не може да ви спаси.

— Така ли каза? Още по-добре, ще бъде по-забавно.

— Вече можеш да влезеш, Пол! — повика приятеля си той.

Мулатът, който не беше престанал да наблюдава с магнетичния си поглед възлюбления на Пакита Валдес, си тръгна, последван от преводача.

— Най-после едно наистина романтично приключение! В няколко подобни истории съм помагал досега. И аз най-после да намеря в този Париж любовна интрига, свързана със сериозни трудности и големи рискове. А, дявол да го вземе, каква смелост придава на жената опасността! Да ограничаваш, да принуждаваш жена, не значи ли да й вдъхнеш смелост и да й дадеш правото мигом да преодолее прегради, които иначе с години не би имала сили да прескочи? Хайде, скочи, мила моя! Ще умреш ли? Бедно дете! Кинжали ли? Това са женски фантазии. Всички жени чувствуват нужда да придават значение на такива глупости. Впрочем ще помислим за това. Да, Пакита, моето момиче, ще помислим! Но, да ме вземат дяволите, сега, когато знам, че това красиво момиче, този шедьовър на природата, ми принадлежи, приключението губи малко от своята пикантност.

Въпреки тези лекомислени думи в душата му се бяха пробудили младежките чувства. За да съкрати очакването, той потърси силни удоволствия — игра на карти, обядва и вечеря с приятели, пи и яде прекалено и спечели десет-дванадесет хиляди франка. В два часа сутринта си тръгна от ресторант „Роше дьо Канкал“^[11], спа дълбоко като младенец, на сутринта се събуди свеж и румен, облече се, за да отиде в Тюйлери да види Пакита и след това да поязди, та да има апетит на обед и да убие времето си.

В уречения час Анри беше на булеварда, видя каретата и каза паролата на един човек, който, изглежда, че беше мулатът. Чувайки я, мулатът отвори вратичката и веднага разгъна подвижната стълбичка. Каретата се понесе толкова бързо из парижките улици, а и самият Анри беше толкова потънал в мисли, че не успя да види по кои улици минаваха и къде всъщност спряха. Мулатът го въведе в къща, чието стълбище се намираше до външната врата. То беше мрачно, както и площадката, на която Анри беше принуден да чака, докато мулатът отвори вратата на един влажен и зловонен тъмен апартамент, чиито стаи, едва осветени от свещта, която неговият водач намери във входното антре, изглеждаха празни и лошо мебелирани, като че ли собствениците бяха заминали. Същото усещане бе изпитал, докато бе чел един роман от Ан Радклиф^[12], в който героят прекосява хладните мрачни и безлюдни помещения на някакво тъжно и пусто жилище. Най-после мулатът отвори вратата на един салон. Старите мебели, извехтелите завеси му придаваха вид на вертеп. Тук се долавяше същата претенция за елегантност, същата смесица от безвкусица, прах и мръсотия. До камината с едва тлеещ под пепелта огън, на едно канапе, тапицирано с червено холандско кадифе, седеше доста лошо облечена старица, на главата с тюрбан от онези, които само застарелите англичанки могат да измислят и които биха имали огромен успех в Китай, където чудовищното е идеалната красота за художниците. Този салон, старата жена, гаснещата камина биха изстудили любовта, ако Пакита също не се намираше там, полуизлегната на едно малко канапе, облечена със съблазнителен пеньоар; сега тя без стеснение хвърляше златистоогнени погледи, показваше изящните си крака и пленяваше с красивите си движения. Тази първа среща беше като всички първи срещи на обхванати от страст хора, които бързо са преминали разделящото ги разстояние и се желаят пламенно, без обаче да се познават още. При такова неудобно положение неизбежно се чувствува принуда до момента, в който душите намерят общ език. Ако желанието придава смелост на мъжа и го подтиква да преодолее всички препятствия, то влюбената, ако е истинска жена, колкото и да е увлечена, се чувствува изплашена, че толкова бързо е стигнала до целта и трябва да се отдаде, което за много жени означава пропадане в бездна, в дъното на която те не знаят какво ще намерят. Неволната студенина на жената контрастира с любовните й признания и действува неизбежно даже на най-влюбения мъж. Тези настроения замъгляват душите и предизвикват нещо като мимолетна болест. В блаженото странствуване, което две души предприемат през красивата страна на любовта, този момент представлява безплодна пустош, ту влажна, ту пламтяща, покрита с горещи пясъци, пресечена от блата, но тя трябва да се премине, преди да се стигне до китните горички, пълни с рози, под чиито сенки, на килими от мека зеленина се разполагат любовта и нейната свита от наслаждения. Често пъти в такива моменти остроумният човек се лишава от остроумието си, откликва на всичко с глуповат смях, сякаш затъпява под вледеняващия натиск на желанието. Случва се двама души, и двамата красиви, умни и увлечени, в началото да си говорят само най-глупави изтъркани фрази до момента, в който случайно изпусната дума, трепетен поглед, внезапно преминала между тях искра ги довеждат до оградената с цветя пътека, по която човек не върви, а се спуска, без обаче да слиза надолу. Това душевно състояние винаги зависи от силата на чувствата. Двама души, които не са много влюбени, не могат да изпитват подобно нещо. Като въздействие тази душевна криза може да бъде сравнена със сиянието на безоблачно небе. На пръв поглед природата е сякаш обвита с тънък воал, небесният лазур изглежда черен, а ослепителната светлина се възприема като мрак. Страстта, обхванала Анри и испанката, беше еднакво силна, законът на статиката, който гласи, че две еднакви сили при стълкновение взаимно се унищожават, може би е валиден и за духовния свят. Освен това смущението между тях се увеличаваше поради присъствието на старата мумия. Любовта се плаши от всичко и се радва на всичко, за нея всичко има смисъл, всичко е предзнаменование — щастливо или злокобно. Тази грохнала старица се явяваше като една възможна развръзка и приличаше на отвратителната рибя опашка, с която древногръцката символика е надарила химерите и сирените, които имат толкова привлекателни и съблазнителни тела, както в началото е привлекателна всяка страст. Въпреки че Анри беше не точно свободомислещ (тази дума винаги звучи подигравателно), но човек с изключителна вътрешна свобода, толкова силен, колкото това е възможно за невярващи, картината, която се разкри пред очите му, го порази дълбоко. Впрочем, най-силните хора са, естествено, и най-чувствителни и следователно — най-суеверни, ако може да бъде наречена суеверие първата неволна преценка, безспорно резултат на проницателност за неща, които убягват от погледа на обикновените хора, по не и от техния.

Испанката се възползува от този миг на смайване, за да се отдаде на възторга на безпределното обожание, което владее сърцето на жената, когато обича истински и е в присъствието на толкова желания кумир. Очите й искряха, пълни с радост и щастие. Беше като омагьосана и без страх се опияняваше от дълго очакваното блаженство. В този миг тя се стори на Анри тъй чудно красива, че цялата тази фантасмагория от дрипи, излинели червени завеси, зелени рогозки пред креслата, лошо изчистените плочки на пода, целият този мизерен и жалък разкош изчезна веднага. Салонът се озари от светлина и той виждаше като през мъгла ужасната харпия^[13], неподвижна и безмълвна на червеното канапе, и жълтите й очи, които издаваха робски чувства, породени от нещастие или от порок, който като тиран оскотява човека под бича на своя деспотизъм. Очите й имаха студения блясък на очите на тигър в клетка, който чувствува безсилието си и е принуден да сподави желанието си да разкъсва.

— Коя е тази жена? — промълви Анри.

Но Пакита не отговори. Със знак показа, че не разбира френски, и го попита дали знае английски. Дьо Марсе повтори въпроса си на английски.

— Това е единствената жена, на която мога да се доверя, въпреки че ме е продала — отговори спокойно Пакита. — Мили Адолф, това е моята майка, робиня, купена от Грузия заради рядката си красота, от която е останало много малко. Говори само родния си език.

Държанието на жената и желанието й да разбере по движенията на дъщеря си и Анри какво става между тях, изведнъж се изясниха и младият човек се почувствува по-добре.

— Пакита — попита той, — значи, няма да бъдем оставени сами?

— Никога — тъжно каза тя. — При това ние имаме на разположение малко дни.

Тя наведе очи, погледна ръцете си и с пръстите на лявата започна да брои върху дясната. За Анри това бяха най-красивите ръце, които бе виждал.

— Един, два, три…

Тя изброи до дванадесет.

— Да — каза тя, — имаме дванадесет дни.

— А след това?

— След това — отвърна Пакита, потънала в мисли подобно на слаба жена, над която виси брадвата на палача и предварително е убита от ужасния страх, който я лишаваше от великолепната енергия, с която природата видимо я беше надарила, за да възбужда още по-голямо сладострастие и да превръща в безкрайни поеми даже най-плътските наслаждения, — след това… — повтори тя и очите й се втренчиха в една точка. Изглежда, че съзерцаваше нещо далечно и заплашително. — Не знам.

„Това момиче е лудо“ — помисли си Анри, сам обзет от странни мисли.

Струваше му се, че Пакита е заета с нещо извън него. Приличаше на жена, разкъсвана едновременно от угризения и от страст. Може би таеше в сърцето си друга любов, която ту забравяше, ту си припомняше. В миг у Анри нахлуха хиляди противоречиви мисли. Това момиче се превърна за него в мистерия; но като я наблюдаваше с опитния поглед на преситен мъж, зажаднял за нови преживявания, подобно на онзи източен цар, който изисквал да му се измислят наслаждения — ужасна клада, която терзае силните души, — Анри видя в Пакита най-разкошния инструмент за любов, който природата си беше доставила удоволствието да създаде. Предполагаемите възможности на тази машина, без душата да влиза в сметката, биха изплашили всеки друг, но не и Дьо Марсе; той обаче беше заслепен от тази богата жетва на бъдещи наслади, на постоянно разнообразие в блаженството — мечта за всеки мъж, която и всяка любеща жена се стреми пламенно да осъществи. Влуди го мисълта, че безконечното е станало осезаемо и е преминало в най-опияняващите за човека усещания. Той видя у Пакита всичко това много по-ясно, отколкото у която и да било друга жена, тъй като с удоволствие се оставяше да бъде гледана, щастлива, че се възхищават от нея. Възхищението на Дьо Марсе се превърна в скрита ярост, гняв, който той издаде напълно, като хвърли поглед на испанката; тя го разбра, като че ли бе свикнала на такива погледи.

— Ако не бъдеш само моя, ще те убия! — извика той.

Като чу тези думи, Пакита закри лицето си с ръце и наивно извика:

— Света Дево, къде попаднах!

Тя стана, втурна се към червеното канапе, зарови глава в дрипите, които покриваха майчината й гръд, и заплака. Старицата седеше, без да мръдне и без да утеши дъщеря си. Тя притежаваше в най-висша степен суровостта на дивите народи и невъзмутимостта на статуя, непроницаема за наблюдателя. Дали обичаше дъщеря си? Невъзможно беше да се разбере. Под нейната маска се таяха всички човешки чувства, както добрите, така и лошите, и всичко можеше да се очаква от това същество. Погледът й се местеше бавно от красивите коси на дъщеря й, които я обгръщаха като наметка, към лицето на Анри, което тя наблюдаваше с неизразимо любопитство. Тя като че ли се питаше дали не е магия появяването му в тази стая и каква прищявка на природата е създала толкова привлекателен мъж.

„Тези жени се подиграват с мен“ — помисли си Анри.

В този момент Пакита вдигна глава и му хвърли поглед, който проникваше в душата и я изгаряше. Стори му се толкова красива, че се закле да притежава това съкровище от красота.

— Бъди моя, Пакита!

— Да ме убиеш ли искаш? — попива плахо тя, пълна с трепет и безпокойство, но привлечена към него от необяснима сила.

— Да те убия ли? — усмихна се Анри.

Пакита извика от ужас, каза нещо на старицата, която властно взе ръката на младежа, а след това и тази на дъщеря си, дълго ги разглежда и ги пусна, клатейки зловещо глава.

— Бъди моя още тази вечер, веднага, последвай ме, не ме оставяй, послушай ме, Пакита! Обичаш ли ме? Ела!

И за един миг той й каза хиляди безумни слова със скоростта на поток, който скача между скалите и повтаря ромона си с безброй различни звуци.

— Същият глас… — промълви тъжно Пакита, но така, че Дьо Марсе да не я чуе — и същата пламенност — прибави тя. После, оставяйки се на неизразимата си страст, каза: — Добре, да бъде така. Само че не тази вечер. Тази вечер съм дала съвсем малко опиум на Конча, може да се събуди и тогава съм загубена. Сега всички вкъщи смятат, че спя в стаята си. След два дена бъди на същото място и кажи същата дума на същия човек. Той е мъж на моята дойка и ако го подложат на мъчения, ще умре, но няма да успеят да изтръгнат нито дума против мен. Сбогом.

Тя го прегърна силно, обви се около него, привлече главата му, подаде му устните си и целувката им ги замая така, че земята сякаш се разтвори под краката на Дьо Марсе, а Пакита извика „върви си!“ с глас, който явно показваше колко малко се владее и тя, но не отпускаше прегръдката си, само продължаваше да вика „върви си!“ — докато бавно го заведе до стълбището.

Там мулатът, на когото белите очи заискриха, щом видя Пакита, взе свещника от ръцете на своя идол и придружи Анри до улицата. Остави свещника под свода, отвори вратичката, настани Анри в каретата и с огромна скорост го заведе до булевард Италиен. Конете препускаха, като обсебени от дяволи.

Цялата тази сцена изглеждаше на Дьо Марсе като сън, но такъв сън, който, след като изчезне, оставя в душата чувство за свръхестествена наслада и после човек я търси цял живот… Една целувка беше достатъчна. Не можеше да има по-благопристойна, по-чиста, дори по-хладна от тази любовна среща, станала на толкова ужасно във всичките си подробности място, пред очите на толкова отвратително божество — тъй като майката се отпечата в съзнанието на Анри като адско изчадие, сгърчено, мъртвешко, порочно, диво и жестоко, до което въображението на художниците и поетите не беше още достигнало. Всъщност никоя друга среща не беше възбуждала до такава степен неговата чувственост, не беше разбулвала толкова дръзко сладострастие и не бе карала любовта по-силно да блика от сърцето му, за да насища въздуха около него. Дьо Марсе беше опиянен от нещо мрачно, тайнствено, сладостно, нежно, смущаващо, преливащо — съчетание на ужасно и божествено, на рай и ад. Той не беше вече същият човек, въпреки че беше достатъчно силен, за да устои на опиянението на страстта.

За да може да бъде разбрано добре поведението му при развръзката на тази история, е необходимо да се обясни как душата му се беше разширила във възраст, когато младите хора се смаляват, като прекарват времето си с жени или като се занимават прекалено много с тях. Той беше израснал душевно поради такова съчетание на скрити обстоятелства, които го облякоха с огромна непозната власт. Този млад човек държеше в ръцете си по-мощен скиптър от скиптъра на съвременните крале, повечето от които са ограничени от законите даже в най-малките си прояви на собствена воля. Дьо Марсе упражняваше тираничната власт на източен деспот. Но тази власт, глупаво упражнявана в Азия от оскотели хора, беше удесеторена от европейската интелигентност, от френския дух — най-будния, най-острия от всички инструменти на ума. Анри можеше да направи всичко, за да удовлетвори желанието си за удоволствия и своята суета. Това невидимо въздействие върху обществото му придаваше истинско, но тайно величие, без надутост, съсредоточено в себе си. Той се чувствуваше не като Луи XIV, а като най-гордите халифи, фараони, ксерксовци, които са смятали, че имат божествен произход, и подобно на Бога са забулвали лицата си пред своите поданици под предлог, че погледът им умъртвява. Така, без никакво угризение, че е едновременно съдия и страна, Дьо Марсе хладно осъждаше на смърт мъжа или жената, които го бяха дълбоко обидили. Въпреки че често присъдата беше произнесена почти шеговито, тя си оставаше окончателна. Една грешка се превръщаше в нещастие, гибелно като гърма, който пада върху някоя щастлива парижанка във файтона, вместо да удари стария кочияш, който я води на среща. Именно затова горчивата дълбока ирония, с която се отличаваше езикът на този млад човек, предизвикваше доста често ужас и никой не смееше да го дразни. Обикновено жените много се увличат по такива мъже, които сами се смятат за паши и сякаш шествуват придружени от лъвове и палачи, като всяват ужас. В резултат на това подобни мъже притежават сигурност в действията, увереност във властта си, гордост в погледа, лъвско съзнание, което въплъщава за жените типа силен мъж, за когото те всички мечтаят. Такъв беше и Дьо Марсе.

В този момент, уверен в щастливото си бъдеще, той отново се превърна в гъвкав юноша и когато отиде да си легне, мечтаеше само да обича. Сънува Златоокото момиче, тъй както сънуват страстно влюбените младежи. Това бяха фантастични видения, неуловими странни образи, изпълнени със светлина, които разкриваха невидими светове, но си оставаха неясни, като че ли було се спускаше пред тях. Следващите два дни той изчезна, без никой да разбере къде е отишъл. Властта му се проявяваше само при определени условия и за негово щастие през тези два дни той беше прост войник в служба на този демон, на когото дължеше свръхестественото си съществование. Но вечерта в уречения час, той чакаше на булеварда каретата, която дойде навреме. Мулатът се приближи до Анри и произнесе на френски една фраза, която очевидно беше научил наизуст:

— Ако искате да дойдете, каза тя, ще трябва да се съгласите да ви завържа очите.

И Кристемио извади един бял копринен шал.

— Не! — възпротиви се Анри, чиято могъща душа се разбунтува изведнъж.

И той понечи да се качи в каретата, но мулатът даде знак и тя потегли.

— Съгласен съм! — извика Дьо Марсе, разярен, че загубва обещаното щастие. Впрочем той виждаше, че не е възможно да не отстъпи пред един роб, сляпо покорен като палач. И нима върху това пасивно оръдие трябваше да стовари гнева си?

Мулатът подсвирна и каретата се върна. Анри се качи бързо. Вече няколко любопитни глупаци се бяха събрали на булеварда. Анри беше силен и поиска да изиграе мулата. Когато каретата тръгна в тръс, той хвана ръцете на пазача си, за да го обуздае и като го обезвреди, да може да разбере къде отиват. Опитът му беше напразен. Очите на мулата блеснаха в тъмнината. Човекът нададе викове, които гневът задавяше в гърлото му, успя да се освободи, отблъсна Дьо Марсе с желязната си ръка и го закова, така да се каже, в дъното на каретата; след това със свободната си ръка извади кама с триъгълен връх и подсвирна. Кочияшът чу и спря. Анри не носеше оръжие и беше принуден да се подчини; протегна глава към шала. Това движение на покорност успокои Кристемио и той му върза очите с грижливост и внимание, които свидетелствуваха за нещо като страхопочитание пред личността на човека, обичан от неговия идол. Но преди да вземе тази предпазна мярка, прибра недоверчиво камата в страничния си джоб и закопча дрехата си догоре.

„Тоя китаец можеше да ме убие!“ — помисли си Дьо Марсе.

Каретата бързо потегли отново. За човек като Анри, който познаваше така добре Париж, оставаше една възможност да разбере къде отиват: достатъчно беше да се съсредоточи и да пресмята по броя на прекосените канавки напречните улици, край които минаваха, докато каретата продължеше да се движи само напред по булевардите. По този начин той щеше да успее да познае по коя странична улица ще завият към Сена или към високите части на Монмартр и да открие името и мястото на улицата, на която неговият водач щеше да нареди да спрат. Но силното вълнение, което му беше причинила схватката, яростта от унизеното му достойнство, мислите за отмъщение, които се въртяха в главата му, предположенията, които му подсказваха щателните предпазни мерки, взети от тайнственото момиче, за да бъде отведен при нея — всичко това му попречи да съсредоточи вниманието си като слепец, а то му беше необходимо, за да разчита на ума и паметта си. Пътуваха половин час. Когато каретата спря, пътят не беше вече павиран. Мулатът и кочияшът хванаха Анри през кръста, вдигнаха го и го сложиха на нещо като носилка; прекосиха градина и той усети аромат на цветя и характерния мирис на дървета и на зеленина. Цареше такава дълбока тишина, че той даже успя да долови звука на падащи от влажните листа капки. Двамата мъже го изкачиха по стълбите, накараха го да се изправи, преведоха го през различни помещения, държейки го за ръка, и най-после го оставиха в една стая, в която въздухът ухаеше. Той почувствува дебел килим под краката си. Женска ръка го накара да седне на един диван и свали шала от очите му. Анри видя пред себе си Пакита, но Пакита, обкръжена с разкоша на сладострастна жена.

Половината от будоара, където се намираше Анри, беше леко закръглена, а противоположната му част образуваше правилен квадрат, в средата на който блестеше камина от бял и златист мрамор. Анри беше въведен през една странична врата, закрита от пищна бродирана завеса, която се намираше точно срещу един прозорец. В подковообразната част на стаята имаше истински турски диван, тоест матрак, сложен направо на земята, но широк като легло, с обиколка петдесет стъпки, покрит с бял кашмир, украсен с черни и маковочервени пискюли, разположени във формата на ромбове. Гърбът на това огромно легло се издигаше няколко пръста над куп възглавнички, подбрани с вкус, които го правеха още по-разкошно с украшенията си. Стените на будоара бяха покрити с червен плат, над който се спускаше муселин, набран така, че да образува нещо като канелюри на коринтска колона, закрепени горе и долу с ленти от маковочервен плат с черни арабески. Под муселина маковият цвят изглеждаше розов, с розовия цвят на любовта, в който бяха и завесите на прозореца, също от индийски муселин, подплатени с розова тафта и украсени с маковочервени и черни ресни. Шест позлатени аплика с по две свещи, окачени на стената на равни разстояния, осветяваха дивана. От средата на лъчистобелия таван с позлатен корниз се спускаше сребърен полилей с матова позлата. Килимът приличаше на източен шал, а шарките му припомняха стиховете на Персия, където ръце на роби го бяха изтъкали. Мебелите бяха тапицирани с бял кашмир с черни и маковочервени орнаменти. Часовникът с махало и свещниците бяха от бял и златист мрамор. На единствената маса в стаята вместо покривка имаше кашмирен шал. В изящни цветарници растяха най-различни рози и други бели и червени цветя. С една дума, и най-малката подробност изглеждаше обмислена грижливо и с любов. Никога пищността не е била толкова кокетно прикрита, за да се превърне в елегантност, да изрази изящество и да възбуди сладострастие. В тази обстановка и най-студеният човек би се възпламенил. Преливащите се цветове на тапетите, които се променяха при плъзгането на погледа, като ставаха ту съвсем бели, ту съвсем розови, се съчетаваха с игрите на светлината, проникваща през прозрачните гънки на муселина, и създаваха впечатление за нещо облачно и ефирно. Душата изпитва към белия цвят някакво особено влечение, на любовта се нрави червеният, а златистият цвят поощрява страстите, тъй като има власт да осъществи техните прищевки. По този начин всичко смътно и тайнствено, което се крие у човека, всички необясними симпатии са подхранвани несъзнателно. В тази съвършена хармония имаше такова съчетание на цветове, на което душата откликваше със сладострастни, смътни, блуждаещи мисли.

Сред тази ефирна атмосфера, наситена с прелестни благоухания, пред Анри се появи Пакита, облечена в бял пеньоар, боса с портокалови цветчета в косите, коленичила, изпълнена с молитвено благоговение, сякаш той беше божеството на този храм, в който бе благоволил да дойде. Въпреки че беше свикнал с изискания парижки вкус, Дьо Марсе се изненада при вида на тази раковина, подобна на мидата, в която се е родила Венера. Било под влияние на контраста между мрака, от който беше излязъл, и светлината, която обливаше душата му, било поради мигновено натрапилото се сравнение между тази сцена и обстановката при първата им среща, той изпита нежно чувство, каквото поражда истинската поезия. Щом забеляза сред това кътче, появило се пред него по вълшебен начин, най-съвършеното творение — девойката с топъл цвят на лицето, нежна кожа, леко позлатена от отраженията на червения цвят и от любовния изблик, и грейнала, сякаш отразяваше лъчите на светлината и на багрите, — целият му гняв, желанието му за отмъщение, ранената му гордост — всичко изчезна. Като орел, който се спуска към плячка, той я грабна в обятията си, сложи я на коленете си и почувствува с неизразимо опиянение сладострастната прегръдка на момичето, което се притисна към него с цялото си красиво и пищно тяло.

— Пакита, ела! — прошепна Анри.

— Говори, говори, без да се страхуваш! — каза тя. — Това място е създадено за любов. Никакъв звук не може да излезе оттук, направено е всичко, за да се запази тук всеки тон и всяка мелодия на любимия глас. И най-силните викове няма да бъдат чути отвъд тези стени. Тук може някой да бъде убит, но стенанията му ще бъдат напразни, все едно че е сред Великата пустиня.

— Кой ли така добре е разбрал ревността и нейните нужди?

— Никога не ме питай за това — отговори тя, като сваляше с безкрайна нежност вратовръзката на младия човек, несъмнено за да може да види шията му.

— Ето тази шия, която толкова харесвам — каза тя. — Искаш ли да ми доставиш удоволствие?

Въпросът прозвуча почти похотливо и изтръгна Дьо Марсе от мислите, в които беше потънал след деспотичната забрана на Пакита да разпитва за непознатото същество, чиято сянка витаеше над тях.

— Но ако аз поискам да разбера кой царува тук? Пакита го погледна разтреперана.

— Значи, не съм аз — каза той, стана, отблъсна момичето и то падна с главата назад. — Където и да съм, аз искам да бъда единствен.

— Поразително! Поразително! — извика бедната робиня, обзета от ужас.

— Но на кого ти приличам? Ще ми отговориш ли? Просълзена, Пакита бавно се изправи, отиде до един от двата абаносови шкафа, взе оттам кинжал и го подаде на Анри с толкова пълно покорство, че би умилостивила дори тигър.

— Създай ми празник, какъвто създават мъжете, когато обичат — каза Пакита, — и ме убий, докато спя, тъй като не мога да ти отговоря. Слушай. Аз съм вързана като нещастно животно за кол и се учудвам, че успях да хвърля мост над пропастта, която ни разделя. Опияни ме с ласки и след това ме убий! О, не, не… — възкликна тя, сплитайки ръце — не ме убивай! Аз обичам живота! Та той за мен е толкова красив! Въпреки че съм робиня, аз съм също и кралица. Бих могла да те измамя с думи, да ти кажа, че обичам само теб, да ти го докажа, да се възползувам от моментната си власт и да те помоля: „Вземи ме, както човек се наслаждава мимоходом на уханието на цветята в кралска градина.“ А после, след като използувам хитрото си женско красноречие и крилете на насладата, за да утоля жаждата си, бих могла да накарам да те хвърлят в дъното на един кладенец, където никой няма да те намери, защото е изкопан за отмъщение, което да не се бои от правосъдието. Това е кладенец, пълен с вар, която ще те унищожи така, че от теб няма да се намери и частица. В сърцето ми ти ще останеш завинаги мой.

Анри погледна момичето, без да трепне, и този безстрашен поглед я изпълни с радост.

— Не, няма да го направя! Ти не си попаднал в клопка, а в сърцето на жена, която те обожава. Самата аз ще бъда хвърлена в кладенеца!

— Всичко това е необикновено странно — каза Дьо Марсе, като я разглеждаше внимателно. — Ти ми изглеждаш добро, но особено момиче. Честна дума, ти си жива загадка, чийто отговор ми се струва труден за намиране.

Пакита не разбра нищо от това, което каза младият човек. Тя го наблюдаваше нежно, с широко отворени очи, които никога не биха могли да гледат глупаво, тъй като бяха пълни със сладострастие.

— Чакай, любов моя — каза тя, връщайки се на първоначалната си мисъл, — искаш ли да ми доставиш удоволствие?

— Ще направя всичко, което искаш, и даже това, което не искаш — отговори засмяно Дьо Марсе; беше си възвърнал непринудеността на суетен мъж и беше решил да се остави на щастливия случай, без да гледа нито напред, нито назад. Освен това може би разчиташе на своята власт и на умението си на човек с много успехи, за да овладее напълно това момиче след няколко часа и да научи всичките му тайни.

— Добре — каза Пакита, — остави ме да те наглася по мой вкус.

— Направи ме по твой вкус — съгласи се Анри.

Зарадвана, тя извади от единия шкаф рокля от червено кадифе и облече с нея Дьо Марсе, сложи му женска шапчица и го загърна с шал. Като се отдаваше на тези лудории, които правеше с детска невинност, тя се смееше нервно и приличаше на болна птичка, която пърха с крилца. В този момент за нея нищо друго не съществуваше.

Ако е възможно да бъдат обрисувани нечуваните наслади, които изпитаха тези две красиви същества, създадени от небето в миг на радост, то може би е необходимо да бъдат изразени по метафизичен начин странните, почти фантастични впечатления на младия човек. Хората с общественото положение на Дьо Марсе, които живеят като него, веднага могат да познаят невинността на момиче. Но странно! Въпреки че Златоокото момиче беше девствено, то положително не беше невинно. Толкова необичайното съчетание на тайнствено и реално, на сянка и светлина, на ужасно и красиво, на удоволствие и опасност, на рай и ад, което Дьо Марсе беше вече намерил в тази авантюра, продължаваше да действува в капризното и прекрасно същество, на което той се наслаждаваше. Цялата опитност и най-изтънчената чувственост, всичко, което Анри познаваше от тази поезия на плътта, която се нарича любов, всичко беше надминато от съкровищата, с които го надари това момиче, чиито искрящи очи не мамеха, когато обещаваха. Това беше някаква източна поема, обляна от слънцето, с което Саади^[14] и Хафез^[15] са изпълнили трепетните си стихове. Обаче нито ритъмът на Саади, нито този на Пиндар^[16] биха могли да предадат изпълнения със смущение и изумление екстаз, в който изпадна вълшебното момиче, когато разкри заблудата, в която нечия желязна ръка го принуждаваше да живее.

— Загубена съм! — каза тя. — Загубена съм! Адолф, заведи ме на края на света, на остров, на който никой няма да ни познава. Нека бягството ни да не остави следи! Ние ще бъдем преследвани даже в ада. Боже мой, зазорява се! Бягай! Ще те видя ли някога? Да, искам утре да те видя даже ако трябва, за да получа това щастие, да убия всичките си пазачи. До утре!

Тя го притисна в обятията си и в прегръдката й се чувствуваше смъртен ужас. После задвижи някаква пружина, вероятно свързана със звънец, и помоли Дьо Марсе да се остави да му вържат очите.

— А ако не искам и ако искам да остана тук?

— Ще ускориш смъртта ми — каза тя, — тъй като сега съм сигурна, че ще умра за теб.

Анри отстъпи. В съзнанието на мъжа, току-що преситен от удоволствие, се среща склонност към забрава, някаква неблагодарност, желание за свобода, за движение на въздух, пренебрежение към идола му и може би дори отвращение. С една дума, той изпитва необясними чувства, които го правят низък и подъл. Това смътно, но реално усещане на душите, в които не грее Божествената светлина и не ухае свещеният балсам, поради което са и непостоянни, очевидно е било установено от Русо и описано в приключенията на милорд Едуард^[17] в края на „Новата Елоиза“^[18]. Въпреки че очевидно се е вдъхновил от творчеството на Ричардсън^[19], Русо се отличава от него по хиляди подробности, които придават възхитително своеобразие на този паметник на неговото творчество. Той остави на потомството в наследство велики идеи, които трудно могат да се открият при анализа на книгата, защото на млади години това произведение се чете с намерение да се открие в него пламенното описание на най-плътското от всички чувства, докато сериозните писатели, склонни към философски разсъждения, използуват подобни картини само като нагледен пример или потвърждение на дълбоки мисли; а в това произведение страниците с приключенията на милорд Едуард съдържат едни от най-изтънчените от европейска гледна точка мисли.

И така, Анри се намираше във властта на това неясно чувство, непознато за истинската любов. За да се върне отново към някоя жена, му бяха необходими убедителната преценка на сравненията и неотразимата привлекателност на спомена. Истинската любов царува предимно чрез паметта. Може ли една жена да бъде обичана, ако образът й, запечатан в душата, не се свързва с безкрайни наслади или със силни чувства? Пакита, без Анри да разбере, беше завладяла сърцето му по тези два начина. Но в момента, изцяло предаден на умората от преживяното щастие, тази приятна телесна меланхолия, той не можеше да анализира сърцето си, да си възвърне върху устните вкуса на най-силното сладострастие, което някога беше изпитвал. В зори той се озова на булевард Монмартр, с безучастен поглед изпрати отдалечаващата се карета, извади от джоба си две пури, запали едната от фенера на една жена, която продаваше ракия и кафе на работниците, на хлапаците, на зарзаватчиите, на цялото това парижко население, за което животът започва още преди съмване; после си тръгна за къщи, с пура в уста и с ръце в джобовете, толкова безгрижно, че това наистина не му правеше чест.

„Хубаво нещо е пурата! Ето кое никога няма да омръзне на мъжа!“ — помисли си той.

Почти бе забравил Златоокото момиче, по което в онова време лудееха всички елегантни младежи в Париж. Думите за смърт, казани посред удоволствията, страхът, на няколко пъти помрачил челото на прекрасното създание, което носеше черти на азиатска хурия по наследство от майка си, на европейка по възпитанието си, на креолка от родните си тропици, му изглеждаха като измамите, с които всички жени се опитват да станат интересни.

— Тя е от Хавана, най-испанския град в целия Нов свят, следователно предпочита да ми разиграва сцени на ужас, вместо да ми говори за страдания, трудности, дълг или да кокетира, както правят парижанките. Кълна се в златистите й очи, че на мен наистина ми се спи!

На ъгъла до Фраскати той видя спрял наемен кабриолет в очакване на комарджии, събуди кочияша, нареди му да го откара до дома. Там той заспа със съня на негодник, който по странна случайност, досега неизползувана от никой песнописец е дълбок като съня на невинния младенец. Може би това е следствие на известната аксиома, че крайностите си приличат.