Оноре дьо Балзак
Златоокото момиче ^[0] (1)

Първа глава
Парижки физиономии

Едно от зрелищата, способни да събудят най-голям ужас, е положително гледката, която представя парижкото население — отвратително на вид, бледо, жълто, потъмняло. Не е ли Париж едно огромно поле, брулено непрестанно от ветровете на користта, под чиито вихри като жита се мятат хора, които тук по-често, отколкото другаде, падат под косата на смъртта, но поникват отново все така многобройни? Всяка пора на техните изкривени и сгърчени лица излъчва мислите, желанията и отровите, с които са обременени мозъците им; това не са лица, а маски — маски на слабост, на сила, на нищета, на радост, на лицемерие; всички те са изтощени и носят незаличимия отпечатък на ненаситна алчност. Какво искат тези хора? Злато или удоволствия?

Няколко наблюдения върху душата на Париж могат да обяснят причините за неговата мъртвешка физиономия, която има само две възрасти: младост или грохнала старост — посърнала, безцветна младост и силно гримирана старост, която иска да изглежда млада. Щом видят тези живи мъртъвци, чужденците, които са малко склонни към разсъждение, отначало изпитват отвращение към тази столица — огромна работилница за наслаждения, но скоро и самите те не могат да се измъкнат от нея и остават доброволно, за да се обезобразят.

Не са необходими много думи, за да се обясни физиологически почти пъкленият цвят на лицата на парижаните, тъй като Париж не само на шега е наречен пъкъл. Това е истински ад. Тук всичко дими, гори, блести, ври, пламти, изпарява се, гасне, отново лумва, искри, святка и се изпепелява. Никъде другаде не е имало по-пламенен и по-жесток живот. Социалната природа на Париж се намира в постоянен кипеж и подобно на самата природа, сякаш след всяка завършена работа си казва: „А сега към следващата!“ Както и самата природа, тази социална природа се занимава с насекоми, с цветя еднодневки, с дреболии, с мимолетни неща и като нея бълва огън и жупел от вечния си кратер.

Преди да се анализират причините, които придават особена физиономия на всяко племе от този умен и подвижен народ, може би ще трябва да се посочи общата причина, поради която отделните индивиди се обезцветяват, избледняват, посиняват, потъмняват.

След като е проявявал интерес към всичко, парижанинът губи всякакъв интерес. По изхабеното му лице не личи никакво преобладаващо чувство, то е само сиво като покритата с какъв ли не прах и сажди мазилка на къщите. И действително, равнодушен предния ден към това, от което ще се възпламени на следващия, парижанинът живее като дете независимо от възрастта си. Той роптае срещу всичко, утешава се с всичко, подиграва се с всичко, забравя всичко, пожелава всичко, опитва от всичко, страстно грабва всичко, изоставя безгрижно всичко — кралете си, завоеванията си, славата си, идола си, бил той от бронз или от стъкло — и прави това по същия начин, по който хвърля чорапите си, шапките си, състоянието си. В Париж никакво чувство не може да устои на постоянния прилив на нови неща и техният поток принуждава да се води борба, която отслабва страстите; тук любовта се превръща в желание, а омразата — в прищявка; хилядафранковата банкнота замества родината, а заложната къща — истинския приятел. Това всеобщо нехайство носи своите плодове; и в салоните, и на улицата никой не е излишен, никой не е абсолютно полезен, нито абсолютно вреден — както глупаците и мошениците, така и умните и честните. Всичко се понася — правителството и гилотината, религията и холерата. Вие винаги ще допаднете на тези хора, но никога няма да им липсвате.

Кой впрочем господствува в тази страна без нрави, без убеждения, без никакви чувства, но в която се зараждат и до която достигат всички чувства, всички убеждения и всички нрави? Господствуват златото и удоволствията. Използувайте тези две думи като светилник, за да огледате този голям гипсов затвор, този кошер с кални канавки и да проследите в него криволиците на мисълта, която го вълнува, бунтува и терзае. Гледайте. Най-напред изследвайте света на нищите.

Работникът, пролетарият, човекът, който трябва да движи краката си, ръцете си, езика си, гърба си, петте си пръста, за да преживява, пръв би трябвало да щади жизнените си сили, но той се изтощава, впряга жена си в някаква машина, съсипва детето си, като го приковава към някакво колело. Фабрикантът, нещо като второстепенна трансмисия, задвижва този народ, който със загрубелите си от труд ръце обработва и позлатява порцелан, шие фракове и рокли, кове желязо, дяла дърво, превръща стоманата в гъвкави нишки, а конопа и лена в корава тъкан, придава кадифеност на бронза, шлифова кристала, копира живите цветя, преде вълна, обяздва коне, плете хамути и галони, гравира мед, украсява карети, подрязва старите брястове, апретира памука, духа стъкло, реже диаманти, полира метали, превръща мрамора в тънки листове, шлифова камъни, заглажда мисълта, всичко оцветява, избелва, почерня. И така този подначалник, фабрикантът, се е появил и е обещал големи печалби на народа срещу неговата пот и воля, знание и търпение, било за да задоволява прищевките на самия град, било за да изпълнява заповедите на чудовището, наречено Спекула.

И тогава четириръките нещастници започват да бодърствуват, да страдат, да работят, да проклинат, да тримирят, да действуват и се изтощават от работа, за да спечелят златото, което ги заслепява. А след това, без да ги е грижа за бъдещето, жадни за наслаждения, разчитайки на ръцете си, както художникът разчита на четката си, те хвърлят парите си, за да се превърнат в господари за един-единствен ден — понеделника — в кръчмите, обвили града с кален пояс, стяган и разпасвал непрекъснато, пояса на най-безсрамната Венера, в който като на комар се губи непостоянното богатство на този толкова разюздан в удоволствията, колкото спокоен в труда народ! И така през петте работни дни тази дейна част от парижкото население няма никакво време за почивка! Тя е отдадена на труд, при който се изкривява, загрубява, слабее, бледнее и кипи от творческа енергия. Нещо повече — нейните удоволствия и нейната почивка не са нищо друго освен уморителен разврат, мръсотия, синини от побои, бледност от пиянство или жълтина от лошо храносмилане и траят само два дни, но поглъщат хляба за старини, супата за седмицата, роклите на жената, пелените на детето, облечени винаги в дрипи.

Тези хора, родени безсъмнено за да бъдат красиви, тъй като всяко живо създание притежава относителна красота, още от детските години са били зачислени под командуването на силата, във властта на чука, на резеца, на предачните машини и затова бързо са се „вулканизирали“. Нима Вулкан, с грозотата и силата си, не е емблемата на този грозен и силен град, достигнал великолепно майсторство в занаятчийството, търпелив, когато рече, страшен един ден в столетие, възпламеняващ се като барут и готов да запали революционния пожар под влияние на ракията, най-сетне достатъчно умен, за да се въодушевява от една упоителна дума, която за него винаги означава злато и удоволствия? Този народ наброява триста хиляди души, като се включат всички, които протягат ръка — за милостиня, за законните заплати или за петте франка, отпускани за разните видове парижка проституция, с една дума, за парите, спечелени по един или друг начин! Ако не съществуваха кръчми, нямаше ли правителството да бъде сваляно всеки вторник? За щастие във вторник този народ е затъпял, смила изживените удоволствия, няма пукнат грош и се завръща към работата си, към сухата коричка хляб, подбуждан от нуждата за материално творчество, превърнало се за него в навик.

Този народ обаче има и своите високо добродетелни личности, своите съвършени хора, своите непознати за света наполеоновци, които въплъщават силите му в тяхната най-висша изява и изразяват социалната му значимост в едно съществование, в което мисълта и движението се сливат по-скоро за да сложат в някакви релси страданието, отколкото за да носят радост.

Случайността е създала някой работник пестелив и го е надарила с мисъл, той е успял да хвърли поглед към бъдещето, намерил си е жена, станал е баща и след няколко години тежки лишения е наел магазинче и е започнал галантерийна търговия. Ако болестите или пороците не го спрат по пътя му и той преуспее — ето в няколко щриха неговия нормален живот.

Но преди всичко поздравете този крал на парижкото движение, съумял да подчини времето и пространството. Но да, поздравете това същество, пропито със селитра и газове, което създава деца за Франция през тежките си нощи, а през деня работи на няколко места, за да бъде в услуга на своите съграждани, за тяхна слава и удоволствие. Този човек успява едновременно да задоволи милата си жена, семейството си, вестник „Конститюсионел“^[1], канцеларията си, националната гвардия, Операта, Бога, но при условие, че може да спечели от „Конститюсионел“, от канцеларията, от Операта, от националната гвардия, от жената и Бога. И така, поздравете този безукорен вездесъщ човек!

Той става всеки ден в пет часа и бързо като птица преминава разстоянието, което дели жилището му от улица Монмартр. Даже ако духа вятър или гърми, даже ако вали дъжд или сняг, той стои пред редакцията на вестник „Конститюсионел“ и чака товара вестници, с разнасянето на които се е наел. Получава този политически хляб, грабва го и тръгва. В десет часа е отново в лоното на семейството си, разказва на жена си някой каламбур, открадва й една звучна целувка, изпива с наслаждение чаша кафе и мъмри децата. В десет и четвърт вече е в кметството. Там, седнал в креслото като папагал на летва, отопляван за сметка на града Париж, вписва до четири часа кончините и ражданията на цял район, без да пророни нито една сълза и без да се усмихне. Щастието и нещастието на квартала минават през перото му, както преди малко духът на „Конститюсионел“ се носеше на гърба му. На него нищо не му тежи! Той върви винаги по утъпкания път, взима патриотизъм наготово от вестника, не противоречи на никого, възмущава се и ръкопляска заедно с всички и си живее като лястовица.

Тъй като кметството се намира на две крачки от енорийската черква, ако има тържествена служба, може да отстъпи мястото си на извънщатен чиновник, а самият той да отиде да изпее реквиема пред аналоя, където в неделя и в празнични дни е най-хубавото украшение, най-мощният глас и където енергично отваря широката си уста, когато прогърмява радостно „амин“. Той е и псалт.

След като в четири часа се освободи от служебните си задължения, наминава край своето магазинче, най-известното в Сите, за да разпръсне около себе си радост и веселие. Жена му е щастлива, защото той няма време за ревност, тъй като е човек повече на делата, отколкото на чувствата. Ето защо, щом престъпи прага на магазинчето, се закача с продавачките, чиито живи очи привличат тълпа купувачи, шегува се сред накити, шалчета, муселинови гарнитури, изработени от ръцете на сръчни момичета, а още по-често, преди да седне да обядва, сам се занимава с клиентите, преписва си нещо от вестника или занася на съдебния пристав просрочена полица.

Три пъти седмично в шест часа вечерта отново е на поста си. Несменяем бас-баритон в хора на Операта, той пристига, готов да се превърне във войник, арабин, затворник, дивак, селянин, сянка, крак на камила, дявол, добър дух, роб, черен или бял евнух, умело да изобразява радост, мъка, съжаление, учудване, да издава неизменни викове, да мълчи, да ловува, да се бие, да представя Рим или Египет: но in petto^[2] винаги си остава галантерист.

В полунощ отново се превръща в добър съпруг, мъж, нежен баща и се промъква в брачното легло с още възбудено съзнание от примамливите форми на нимфите в Операта, като по този начин от светските поквари и сладострастните балетни стъпки на Талиони^[3] извлича полза за законната любов. Най-после заспива и спи бързо, препуска в съня си така, както е препускал през деня.

Не е ли той движението, превърнато в човек, въплъщение на пространството, Протей^[4] на цивилизацията? Този човек съдържа в себе си всичко: история, литература, политика, религия, военно изкуство. Не е ли той жива енциклопедия, непрекъснато крачещ чудноват Атлант, като самия Париж, който никога не знае покой? Той сякаш ходи с всички части на тялото си. При такъв труд е невъзможно лицето да запази чистите си очертания. Според някои добре осигурени материално философи може би работникът, който умира остарял, въпреки че е на тридесет години, с ощавен стомах от все по-големи и по-големи количества ракия, е по-щастлив от дребния търговец. Единият умира изведнъж, а другият на части. От своите осем поминъка, от гърба си, гърлото си, ръцете си, жена си, търговията си той извлича (както други от стопанствата си) няколко хиляди франка доход и най-трудно придобитото щастие, на което може да се радва човешкото сърце. Парите и децата, с една дума — всичко, което представлява смисълът на неговия живот, става плячка на обществото, на което предава златото си и дъщеря си, или пък сина си, възпитан в колеж, и тъй като е по-образован от баща си, синът хвърля амбициозни погледи по-нависоко. Често пъти изтърсакът на някой дребен търговец се стреми към държавен пост.

Тази амбиция ни довежда до втория кръг на парижкото общество. Качете се само един етаж по-горе и отидете в мецанина или пък слезте от тавана и се спрете на четвъртия етаж; с една дума, проникнете сред хората, които имат нещо зад гърба си; и двата етажа ще ви направят едно и също впечатление.

Там ще видите едрите търговци и техните чираци, подведомствените — честните служители в малките банки, мошениците, копоите, старшите и младшите чиновници, писарите при съдебния пристав, при адвоката, при нотариуса, с една дума — дейните, мислещите, спекулиращите представители на дребната буржоазия, която вещо борави с интересите на Париж и бди над своите, присвоила си е монопола над търговията, складира произведеното от пролетариите, трупа в магазиите си южни плодове, океанска риба, вина от всички облени със слънце склонове; протяга ръце към Изтока и взима оттам шалове, пренебрегнати от турци и руснаци, отива да събира реколта чак в Индия, изчаква удобния момент за продажба и пресмята печалбите, шконтира полици, купува и скътва в касите си всички видове ценности, разпродава на дребно целия Париж, превозва го, следи, за да разбере какви са детските прищевки, капризите и пороците на зрялата възраст и вади пари от болестите. И все пак какво се получава? Въпреки че не пият като работника, нито ходят в покрайнините на града да се въргалят в калта на пороците, дребните буржоа също се изтощават, напрягат извън мярка и тялото, и ума си, изсъхват от неосъществени желания, съсипват се от препускане. Физическата им деформация се извършва под камшика на користта, под бича на амбициите, които измъчват висшите кръгове на този чудовищен град, тъй както пролетариите се обезобразяват под тежестта на материалното производство, непрекъснато изисквано от деспотичните желания на аристокрацията.

Така че и дребният буржоа, изцяло подчинен на всевластния господар — удоволствия и злато, — трябва да препуска с времето, да го изпреварва, да намира повече от двадесет и четири часа в денонощието, да се нервира, да се съсипва, да продаде тридесет години спокойна старост за две години изпълнена с болести почивка. Само че работникът умира в болница, изнемощял до краен предел, докато дребният буржоа упорствува да живее и продължава да живее, превърнал се в кретен. Ще го срещнете с изтощено, безизразно, състарено лице, безжизнен поглед, несигурна походка, като се влачи с тъп израз по булеварда — този пояс на неговата Венера, на неговия любим град. Какво е желал този буржоа? Униформа на националната гвардия, неизменното говеждо варено, гроб на прилично място в Пер Лашез и мъничко законно спечелено злато за стари години. Неговият понеделник е в неделя, а почивката му се състои в разходка извън града с нает файтон, излет, по време на който жена му и децата му радостно гълтат прахоляк или се припичат на слънце; вместо в кръчма ще отиде на ресторант, известен с обедното си меню, което е направо отрова, или на семейна вечеринка, където ще се задушава до полунощ. Някои глупци се учудват на светивитовото хоро^[5], от което сякаш са болни монадите^[6], видими под микроскоп в капка вода, но какво би казал Гаргантюа на Рабле, удивително смел и неразбран образ, какво би казал този гигант, паднал от небето на земята, ако реши за забавление да понаблюдава движението във втория кръг на парижкото общество, за което разказваме тук?

Виждали ли сте малките бараки, студени даже през лятото, а през зимата отоплявани с мангал, разположени под медния покрив на житните хали? Госпожата е там още от сутринта, тя е продавачка в халите и, както казват, печели от този занаят по дванадесет хиляди франка годишно. Когато госпожата стане сутрин, господинът отива в мрачната кантора и там дава под лихва краткосрочни заеми на търговците от своя квартал. В девет часа той е в паспортната служба, на която е един от подначалниците. Вечерта продава билети в касата на Театър Италиен или който и да е друг театър. Децата са дадени на дойка на село и ги прибират оттам, за да ги пратят в колеж или пансион. Господинът и госпожата живеят на четвъртия етаж, имат само готвачка, дават вечеринки в салон с размери дванадесет на осем стъпки, осветен с газени лампи; но те дават сто и петдесет хиляди франка зестра на дъщеря си и на петдесет години започват да си почиват, да се появяват в ложите на трети балкон в Операта, с файтон в Лоншан или в слънчеви дни да се разхождат, облечени в извехтели дрехи по булевардите. Това е следващото стъпало на техните успехи. Те са уважавани в квартала, ползуват се от благосклонността на правителството и са сродени с едрата буржоазия. На шестдесет и пет годишна възраст господинът получава кръста на Почетния легион, а бащата на неговия зет, който е кмет на някой парижки район, го кани на приемите си. Така че трудът на целия им живот отива в полза на децата, които дребната буржоазия неизменно се стреми да издигне до нивото на едрата. По този начин всеки кръг на обществото хвърля хайвера си в по-горния. Синът на богатия бакалин става нотариус, а синът на търговеца на дървен материал — висш съдебен чиновник. Този механизъм действува безотказно и всичко способствува за възходящото движение на парите.

Ето че стигнахме до третия кръг на този ад, който може би един ден ще намери своя Данте.

В този трети кръг на обществото, нещо като стомах на Париж, в който интересите на града се смилат и се превръщат в така наречените сделки под въздействието на изпълненото с горчива жлъчка движение на червата, възбудено се върти тълпата от пълномощници, лекари, нотариуси, адвокати, гешефтари, банкери, едри търговци, спекуланти и висши съдебни чиновници. Там повече, отколкото навсякъде другаде може да се видят причините за физическото и моралното унищожение на хората. Почти всичките работят в мръсни кантори, в зловонни съдебни зали, в тесни душни кабинети, прекарват деня прегърбени под тежестта на сделките, стават още в тъмни зори, за да бъдат в състояние да направят всичко, за да не се оставят да бъдат ограбени, за да спечелят всичко или за да не загубят нищо, за да се домогнат до някой човек или до парите му, за да уредят или да развалят някоя сделка, за да използуват благоприятен момент, за да окачат някого на бесилото или да го оправдаят. Изкарват си го на конете си, изтощават ги от препускане, пресилват, съсипват и техните крака преждевременно. Времето е техният тиран — то им липсва, не им се подчинява, не могат да забавят, нито да ускорят неговия ход. Коя душа може да остане великодушна, чиста, морална, благородна и следователно кое човешко лице може да остане красиво при покваряващото упражняване на занаят, който принуждава човека да понася тежестта на обществените нищети, да ги проучва, претегля, преценява и използува? Тези хора скътват някъде сърцето си, не знам точно къде, но все пак го оставят някъде, поне когато имат сърце, преди да слязат сутрин до дъното на страданията, които смазват цели семейства. За тях няма никакви тайни, те познават опаката страна на обществото, на което са изповедници, и го презират. Но каквото и да правят, при тази непрестанна борба с покварата, тя започва да ги ужасява и да ги гнети; или пък, изтощени, сключват тайна сделка с нея; накрая всичките им чувства неминуемо се притъпяват, тъй като законите, хората, институциите ги карат да се нахвърлят като гарвани върху неизстиналите още трупове. Всеки час богатият определя цената на живите хора, нотариусът — цената на мъртвите, съдията — цената на съвестите. Принудени непрекъснато да говорят, всички те заменят мисълта с думи, чувствата с фрази, а душата им се превръща в ларинкс. Изхабяват се и се покваряват. Нито едрият търговец, нито адвокатът запазват здравия си усет, престават да чувствуват, прилагат правила, които изключенията обезсилват. Увлечени от бурния поток на своето съществование, те нито са съпрузи, нито бащи, нито любовници; плъзгат се по житейските неща и животът им е непрекъснато подчинен на сделките на великия град. Едва прибрали се вкъщи, трябва да отидат на бал, на опера, на празненства, където ще си създадат клиенти, познанства и покровители. Всички те ядат прекомерно, играят комар, лягат си късно, лицата им напълняват, сплескват се, почервеняват. На страшното изразходване на умствени сили и на растящите нравствени противоречия противопоставят не удоволствието — то е толкова бледо, че не компенсира, — а разврата, тайния разврат, който ужасява, тъй като те могат да разполагат с всичко и създават морала в обществото. Истинската им глупост е прикрита от тясната им специализация. Познават занаята си, но не знаят нищо извън него. И за да не страда самолюбието им, оспорват всичко, критикуват наляво и надясно; дават вид, че се съмняват, а всъщност са лековерни хапльовци, объркват се в безкрайните си препирни. Почти всички приемат охотно обществените, литературните и политическите предразсъдъци, които ги освобождават от необходимостта да си съставят собствено мнение, тъй като кодексът от закони или търговският съд ги закрилят от собствената им съвест. Отрано са си поставили за цел да станат забележителни хора, но стават посредствени и пълзят по върховете на обществото. Ето защо лицата им са мъртвешки бледни, с неестествен цвят, очите им са мътни, подсинени, а устата им — бъбрива и чувствена. По тези признаци наблюдателният човек разбира израждането на мисълта, затворена в ограничения кръг на тясната специалност, която убива творческите способности на мозъка, дарбата му да вижда мащабно, да обобщава и да прави изводи. Почти всички тези хора се съсухрят в голямата пещ на сделките. Ето защо човек, оставил се да бъде хванат в трошачката и зъбчатите колела на тези огромни машини, не може да стане никога велик. Ако е лекар, или малко се е занимавал с медицина, или е изключение като Биша и умира млад. Ако, въпреки че е голям търговец, е останал личност, той е почти Жак Кьор^[7]. Нима Робеспиер е упражнявал професията си? Дантон е бил мързеливец, който е изчаквал. Но кой впрочем е завидял на Дантон и на Робеспиер, колкото и великолепни личности да са били?

Тези истински претоварени хора привличат парите към себе си и ги трупат, за да се сродяват с аристократичните семейства. Ако амбицията на работника е да се превърне в дребен буржоа, то и тук страстите са подобни. В Париж тщеславието съдържа всички видове страсти. Типичният представител на тази класа ще бъде или амбициозният буржоа, който след дълги години изпълнени с тревоги и постоянни хитрувания, успява да влезе в Държавния съвет, както мравката се промъква през пукнатинка, или някой редактор на вестник, лукав интригант, когото кралят прави пер на Франция, за да отмъсти може би на благородниците, или нотариус, станал кмет на своя район; така или иначе, всичките тези хора се смачкват под валяка на сделките и достигат целта си напълно унищожени. Във Франция има обичай да се дава власт на покритите с перуки оплешивели глави. Само Наполеон, Луи XIV, само великите владетели са избирали млади хора за осъществяване на замислите си.

Над този кръг живеят хората на изкуството. Там също лицата са белязани, макар и благородно, макар и с печата на оригиналността, но са белязани, уморени, изкривени. Изтощени от нуждата да творят, надхвърляйки силите си, за да задоволяват своите скъпи прищевки, уморени от тираничния си гений, жадни за удоволствия, всички хора на изкуството в Париж се стремят чрез прекомерна работа да попълнят пропуските, дължащи се на леността, и напразно се опитват да примирят светския живот със славата, парите с изкуството. Отначало човекът на изкуството се задъхва от преследването на кредиторите, нуждите му го карат да прави дългове, а дълговете му отнемат нощите. След работата идва ред на удоволствията. Актьорът играе до полунощ, учи ролите си сутрин, репетира по обед; скулпторът се огъва под тежестта на статуята си; журналистът — мисъл в постоянно движение — е като войник по време на бой; модният художник е претрупан с работа, а художникът без поръчки се изяжда от мъка, ако чувствува, че е гениален. Конкуренцията, съперничеството и клеветите убиват тези талантливи хора. Едни от отчаяние пропадат в бездната на порока, други умират млади и непризнати, тъй като прекалено рано са пропилели бъдещето си. Рядко тези хора, прелестни в зората на живота си, запазват своята красота. Впрочем пламенната хубост на лицата им остава неразбрана. Лицето на човека на изкуството е винаги необичайно, винаги е под или над каноните, наричани от глупците идеал за красота. Каква е тази сила, която ги унищожава? Това е страстта, а всяка страст в Париж се свежда до двете думи — злато и удоволствия.

Да преминем по-нататък. Не дишате ли по-леко? Не чувствувате ли, че въздухът е станал по-чист, просторът по-широк? Тук няма нито труд, нито мъки. Виещата се спирала на златото е достигнала върховете. От сутерените, от тесните улеи, по които започва да струи, от дъното на магазинчетата, където ненадеждни диги се опитват да го задържат, от недрата на банковите каси и големите лаборатории, където го превръщат в слитъци, златото, предадено под формата на зестра от ръцете на момичета или като наследство — от костеливи старчески ръце, бликва към света на аристокрацията, където ще блести, ще се излива, ще тече. Но преди да напуснем четирите опори, на които се крепят едрите парижки собственици, не би ли трябвало, след като изложихме нравствените причини, да изложим и физическите и да покажем скритата проказа, действуваща непрекъснато върху лицата на портиера, на собственика на магазинчето, на работника, не би ли трябвало да предупредим за разрушителното влияние на това разложение, равно на разложението на парижките власти, които благосклонно го оставят да съществува? Ако въздухът в къщите, където живее по-голямата част от буржоазията, е отвратителен, ако улицата бълва страшни миазми в стаичките зад магазинчетата, където и без това не достига въздух, то знайте, че освен тази зараза четиридесетте хиляди къщи на великия град са пълни в основите си с нечистотии, които властите до ден-днешен не са сериозно решили да затворят в бетонни тръби, за да попречат на най-зловонната кал да се просмуква през почвата, да трови кладенците и да оправдава името Лутеция^[8]. Половината Париж спи сред смрадните изпарения от дворовете, от улиците и от помийните ями.

Но да пристъпим към просторните, проветрени и покрити с позлата салони, към разкошните къщи, заобиколени с градини, към света на богатите, безделните, щастливите, осигурените. Там лицата са повехнали и измъчени от тщеславие. Там всичко е нереално. Нима търсенето на удоволствия не води до скука? Светските хора рано се съсипват. Понеже главното им занимание е да си създават радости, те бързо започват да злоупотребяват с чувствата си, както работникът злоупотребява с ракията. Удоволствието прилича на някои лекарства: за да се получават едни и същи резултати, трябва дозата непрекъснато да се увеличава, а последната доза води до смърт или до пълно затъпяване. Всички низши класи се стаяват пред богатите, дебнат да разберат техните вкусове, да ги превърнат в пороци и да ги използуват. Как да устои човек на изкусно замислените съблазни, които му се предлагат? Ето защо Париж има своите наркомани, за които хазартът, чревоугодието и куртизанките заместват опиума. Ето защо у тези хора отрано виждате само влечения, но не и страсти, романтични приумици и вяли любовни чувства. Там царува безсилието; няма никакви идеи, тъй като и те, както и енергията, са се превърнали в будоарни преструвки и женски превземки. Там се срещат неопитни четиридесетгодишни мъже и шестнадесетгодишни учени старци. В Париж богатите намират наготово остроумие, напълно сдъвкани знания, докрай формулирани убеждения, които им спестяват необходимостта да имат собствено остроумие, собствени знания и убеждения. В този свят безразсъдството е равно на слабостта и разюздаността. Там хората скъпят времето си, за да го пилеят за глупости. Не търсете у тях чувства, нито идеи. Зад прегръдката се крие дълбоко безразличие, а зад вежливостта — неизменно презрение. Там любовта към ближния е непозната. Плитко остроумие, голяма недискретност, клюки и на всичко отгоре баналности — това е съдържанието на разговорите им, но тези нещастни щастливци казват, че не се събират, за да изричат и да съставят максими в духа на Ларошфуко, сякаш осемнадесетият век не е вече намерил златната среда между тези две крайности. Ако някои нормални хора се шегуват остроумно и леко, духовитостта им остава неразбрана и много скоро, уморени да дават, без да получават, започват да си седят вкъщи и оставят глупците да царуват на тяхно място. Този празен живот, това непрекъснато очакване на удоволствия, които никога не идват, тази постоянна скука, нищетата на духа, на сърцето и на мозъка, изтощението от парижките светски сборища се отразяват върху чертите на хората и превръщат лицата им в картонени маски с издълбани преждевременно бръчки — обичайната физиономия на богаташа, която изразява безсилие, в която се отразява блясъкът на златото, физиономия, от която интелигентността е изчезнала.

Духовният облик на Париж доказва, че материалният Париж не може да бъде различен. Този град, украсен с диадема, е като постоянно бременна кралица, с неудържими бесни желания. Париж е главата на земното кълбо, мозък, пращящ от гениални мисли, който води напред човешката цивилизация, велик човек, непрестанно творящ човек на изкуството, далновиден политик, длъжен неизбежно да притежава мозъчните гънки и пороците на великия човек, въображението на човека на изкуството и скептицизма на политика. Неговото лице издава кълновете на доброто и злото, борбата и победата, идейната битка от 1789 година, чиито фанфари още звучат по всички краища на света, и поражението от 1814 година. Следователно този град не може да бъде нито по-нравствен, нито по-сърдечен, нито по-чист от парния котел на великолепните параходи, които будят възхищение, порейки вълните! Нима Париж не е един чуден кораб, натоварен с разум? Да, неговият герб^[9] е пророчество, каквото съдбата понякога си позволява да направи. Париж има висока бронзова мачта^[10], на която са изваяни победите, а неговият дежурен наблюдател е Наполеон. Наистина този кораб се клати и странично, и надлъжно, но той пори водите по целия свят, стреля от стоте гърла на своите трибуни, с разперени платна бразди моретата на науката и зове от върха на своите марсели^[11] чрез гласа на учените и на художниците си: „Напред, в атака! След мен!“ Той има огромен екипаж, който обича да вдига нови флагове. Юнги и хлапаци се сменят сред въжетата, тежката буржоазия служи за баласт, работниците и моряците са изцапани с катран, щастливите пасажери заемат кабините, елегантни мичмани пушат пури наведени над борда, а на горната палуба стоят войниците — новаторите, амбициозните хора, — готови да слязат на който и да е бряг и да разпръснат там ярки светлини в търсене на слава, която е удоволствие, или на любов, за която трябва злато.

Следователно непосилният труд на пролетариите, опорочаващата корист, която смазва и едрата, и дребната буржоазия, жестоките мъки на творческата мисъл и накрая злоупотребата с удоволствия, непрестанно търсени от хората по върховете на това общество, обясняват обичайната грозота на парижаните. Само в Ориента човешкият род може да покаже великолепни образци на лица, но те са резултат от неизменното спокойствие на тези дълбоки философи с дълги лули, къси крака и едри тела, философи, които презират движението и се ужасяват от него; докато в Париж дребните, средните и големите хора тичат, скачат и се премятат, шибани от безмилостната богиня, наречена Нужда: нужда от пари, от слава, от забавления. Ето защо там някое свежо, отпочинало, мило, истинско младо лице е най-необикновено изключение и се среща съвсем рядко. Ако видите такова лице, то сигурно принадлежи на млад ревностен духовник или на добродушен четиридесетгодишен абат с тройна гуша; на добродетелна девойка, каквито се отглеждат в някои буржоазни семейства; на двадесетгодишна майка, още пълна с илюзии, която кърми първото си дете; на младеж, току-що пристигнал от провинцията и поверен на набожна вдовица, която го оставя без стотинка, или може би на някой скромен чирак, който си ляга в полунощ, преуморен от непрекъснато навиване и разгъване на топове хасе, и който става сутрин в седем часа, за да подреди витрината; или често на учен, на поет, който воли щастлив монашески живот с някоя красива идея и си остава скромен, търпелив и непорочен; или на някой самодоволен тъпак, който се храни със собствената си глупост, пращи от здраве и непрекъснато се усмихва сам на себе си; или на представители на породата щастливи и отпуснати скитосващи безделници, единствените наистина щастливи хора в Париж, които по всяко време се наслаждават на поезията на този град в движение. В Париж обаче има шепа привилегировани, които извличат полза от прекомерното производство, от стремежа към печалби, от сделките, от изкуствата и златото. Това са жените. Въпреки че тук повече от където и да било другаде тайни причини обезобразяват лицата им, в техния женски свят се срещат щастливи малки племена, които живеят по ориенталски и съумяват да запазят красотата си; но тези жени почти не излизат пеша на улицата и си остават скрити като редките растения, които разтварят венчетата си само в определени часове и са истински екзотични изключения.

Все пак Париж в своята същност е град на контрастите. Ако истинските чувства в него са нещо рядко, то и там като навсякъде се срещат благородни приятелства и безгранична преданост. На това бойно поле на користи и страсти, както и сред онези общества в поход, където егоизмът тържествува, където всеки е принуден сам да се защищава и които наричаме армии, изглежда, чувствата са силни, когато се проявяват, и са възвишени при съпоставяне. Същото е и с лицата на хората. Понякога в парижката висша аристокрация се срещат тук-там очарователни лица на млади хора, в резултат на съвсем изключителни нрави и възпитание. Те съчетават изразителните южняшки черти, френския дух, чистотата на формите с младежката красота на английската кръв. Огънят в очите им, прелестните червени устни, блясъкът на тънките им черни коси; бялата кожа, изящният овал превръщат тези лица в красиви човешки цветя, които правят удивително впечатление сред масата потъмнели, старешки, изкривени, сгърчени физиономии. Ето защо жените веднага изпадат във възхищение пред такива млади хора и жадно им се любуват, както мъжете се възхищават, когато видят красиво, скромно, грациозно момиче, надарено с всички онези непорочни черти, които нашето въображение приписва на идеалната девойка.

Ако този набързо хвърлен поглед върху населението на Париж е пояснил редкостта на рафаеловския тип и страстното възхищение, което той предизвиква още от пръв поглед, основната цел на нашия разказ е постигната. Quod erar demonstrandum — което трябваше да се докаже — ако ни е позволено да използуваме формули от схоластиката при изучаването на нравите.

И тъй, през една от онези прелестни пролетни утрини, когато дърветата още не са зелени, въпреки че са започнали да се разлистват, когато слънцето вече блести по покривите, а небето е синьо, когато парижкото население напуска своите восъчни килийки, тръгва да бръмчи по булевардите и подобно на хилядацветен змей запълзява по улица Дьо ла Пе към Тюйлери, за да приветствува сватбения пир на възродената природа, през такава радостна утрин един млад мъж, красив като светлината на този ден, облечен с вкус, с непринудено държане (да разкрием тайната му: той беше дете на любовта, извънбрачен син на лорд Дъдли и на известната маркиза Дьо Водрак, се разхождаше по широката алея в Тюйлери.

Този Адонис, на име Анри дьо Марсе, се беше родил във Франция, където лорд Дъдли бе дошъл, за да омъжи младата жена, вече майка на Анри, за стария граф Дьо Марсе. Този гаснещ и почти угаснал човек призна детето срещу пожизненото ползване на една рента от сто хиляди франка в облигации, която щеше да остане на предполагаемия му син; лорд Дъдли не плати скъпо за своето безразсъдство — по това време френските облигации вървяха по седемнадесет франка и петдесет сантима.

Старият благородник почина, без да се бе докоснал до жена си.

След това госпожа Дьо Марсе се омъжи за маркиз Дьо Водрак, но и преди да стане маркиза, малко се интересуваше от сина си и лорд Дъдли. В началото войната между Франция и Англия беше разделила любовниците, а верността при всички обстоятелства не е била и няма да бъде на мода в Париж. След това успехите на младата, елегантна, хубава, обожавана от всички млада жена заглушиха у парижанката майчините чувства.

И лорд Дъдли не се показа по-грижлив към своя потомък от майката. Вероятно бързата изневяра на пламенно обичаната от него девойка му вдъхна нещо като отвращение към всичко, свързано с нея. Освен това може би бащите обичат само децата, които познават отблизо; това общоприето мнение е от най-голямо значение за спокойствието на семействата и трябва да се поддържа от всички неженени мъже, понеже доказва, че бащинското чувство се отглежда в парник от жената, нравите и законите.

Всъщност за бедния Анри дьо Марсе баща беше този, който не беше го създал. Естествено бащинското чувство на господин Дьо Марсе беше несъвършено. Обикновено миговете, които бащите прекарват с децата си, са редки, а този благородник подражаваше на истинските бащи. Старикът не би продал името си, ако нямаше пороци. Ето защо той без никакви угризения на съвестта си изяде и изпи в игралните домове и други подобни заведения малкото, което държавното съкровище плащаше на притежателите на облигации. След това даде детето за отглеждане на сестра си, старата госпожица Дьо Марсе, която прояви големи грижи към него и въпреки оскъдните средства, които получаваше от брат си, успя да му осигури домашен учител, абат без пукната пара, който прецени бъдещето на момчето и реши, че ще си вземе дължимото от стоте хиляди франка рента за грижите си за своя ученик, когото впрочем обикна.

Този частен учител случайно се оказа истински свещеник, един от духовниците, създадени, за да станат кардинали във Франция или Борджии с папска тиара. За три години той научи момчето на това, което в колежа щяха да го научат за десет. После този необикновен човек, на име абат Дьо Маронис, довърши образованието на своя ученик, като го накара да изучи цивилизацията във всички нейни аспекти; предаваше му собствения си опит, рядко го мъкнеше по църквите, които по това време бяха още затворени, понякога го водеше зад театралните кулиси и още по-често при куртизанки; показа му един по един механизмите на човешките чувства, изясни му политическите игри в салоните, които навремето бяха техен център; запозна го с правителствената машина и се опита от приятелско чувство към изоставеното, красиво и многообещаващо момче да му замести мъжествено майката. Нали Църквата е майка на сираците? Ученикът оправда големите грижи на учителя си.

Достойният човек почина като епископ през 1812 година, удовлетворен, че е оставил след себе си на земята едно шестнадесетгодишно момче, чиито чувства и ум бяха така формирани, че то би могло да сложи в джоба си който и да е четиридесетгодишен мъж. Кой би очаквал да намери каменно сърце и помътен от алкохол мозък под най-привлекателната външност, която старите примитивисти са придавали на змията-изкусителка в земния рай?

И това не е всичко. Добрият свят човек, облечен във виолетово, беше създал за своя любим питомец няколко връзки във висшето парижко общество, които можеха да се равняват на още сто хиляди франка рента. И така този свещеник, порочен, но дипломат, недоверчив, но учен, коварен, но учтив, на вид слабоват, но силен и духом, и телом, беше толкова полезен за своя ученик, толкова снизходителен към пороците му, толкова опитен в оценката на борещите се сили, толкова дълбок, когато разобличаваше човешката природа: толкова млад на маса във „Фраскати“^[12] и къде ли не другаде, че през 1814 година признателният Дьо Марсе се трогваше само когато видеше портрета на скъпия си епископ, единственото движимо имущество, което можа да му завещае този прелат, великолепен представител на хората, чийто гений ще спаси апостолическата римокатолическа църква, компрометирана в момента от слабостта на новите си свещеници и от старостта на първосвещениците си; но ако Църквата реши.

Войната на континента попречи на младия Дьо Марсе да се запознае с истинския си баща, чието име надали знаеше. Изоставен от госпожа Дьо Марсе още като дете, той и нея не познаваше по-добре. Естествено, малко съжаляваше за смъртта на предполагаемия си баща. Колкото до госпожица Дьо Марсе, единствената, която се бе държала с него като майка, след смъртта й той й издигна красива малка гробница в Пер Лашез. Монсеньор Дьо Маронис беше обещал на набожната старица едно от най-хубавите места на небето и щом Анри видя, че тя умира щастлива, заплака с егоистични сълзи — жалеше не за нея, а за себе си. Като видя неговата скръб, за да го утеши, абатът му напомни, че почтената девица смъркаше енфие по отвратителен начин и ставаше от ден на ден толкова грозна, глуха и досадна, та той би трябвало да бъде благодарен за смъртта й. През 1811 година епископът сне опеката от своя ученик. А след това, когато майката на господин Дьо Марсе се омъжи повторно, свещеникът избра на семеен съвет измежду своите енориаши един честен акефал^[13], предварително проверен в изповедалнята, и го натовари да се грижи за състоянието на младия Дьо Марсе, чиито доходи нямаше нищо против да използува, но капиталът държеше да се запази.

И така към края на 1814 година Анри дьо Марсе не беше свързан с никакви емоционални задължения на тази земя и беше свободен като птица без другар. Въпреки че беше навършил двадесет и две години, изглеждаше едва на седемнадесет. Общото мнение даже на най-взискателните негови съперници беше, че той е най-красивият младеж в Париж. От баща си, лорд Дъдли, беше наследил пленително сините, изпълнени с любов очи, от майка си — гъстите черни коси, а от двамата — чистотата на кръвта, нежната кожа на момиче, мил и скромен външен вид, стройна аристократическа фигура и изключително красиви ръце. Щом някоя жена го зърнеше, полудяваше по него и в нея пламваше желание, което пронизваше сърцето, но се забравяше поради невъзможността да бъде задоволено, тъй като обикновено постоянството не е свойствено на парижанката. Малко от тези жени си повтарят подобно на мъжете девиза на Оранжкия владетелски дом: „Ще издържа.“

Въпреки юношеския си вид и бистрия си поглед Анри притежаваше лъвска храброст и маймунска ловкост. Стреляше в острие на нож от десет крачки и куршумът се разсичаше на две; яздейки, въплъщаваше легендарния кентавър; изящно караше екипаж с отпуснати юзди; беше пъргав като Керубино^[14] и кротък като агне, но можеше да победи човек от предградията на ужасната игра с ритници или тояги; свиреше на пиано така, че при нужда би могъл да стане музикант, и притежаваше глас, за който Барбайа^[15] би му давал по петдесет хиляди франка на сезон. Уви! Всички тези прекрасни качества и очарователни недостатъци се помрачаваха от един отвратителен порок: той не вярваше нито на мъжете, нито на жените, нито в Бога, нито в дявола. Капризната природа го беше надарила с качества, а един свещеник го беше дооформил.

За да може тази история да стане напълно ясна, тук е необходимо да се добави, че лорд Дъдли срещна, разбира се, много жени, съгласни да сътворят други копия на този прекрасен портрет. Неговият втори шедьовър от този вид беше едно момиче, кръстено Еуфемия, родено от една испанска дама, възпитано в Хавана и доведено след това в Мадрид заедно с една млада креолка от Антилите и с всички разорителни колониални навици. За щастие Еуфемия беше омъжена за един стар и много богат испански благородник — дон Ихос, маркиз Де Сан-Реал, който след окупирането на Испания от френските войски беше дошъл да живее в Париж и се бе настанил на улица Сен Лазар.

Колкото от нехайство, толкова и от уважение към непорочната им младост лорд Дъдли не осведомяваше децата си за роднинските връзки, които им създаваше навсякъде. Това е едно от малките неудобства на цивилизацията, но тя има толкова предимства, че заради благодеянията й ще трябва да й се простят подобни злополуки. За да не се връщаме повече към лорд Дъдли, ще добавим, че през 1816 година той дойде в Париж, за да се укрие от английското правосъдие, което, що се отнася до Изтока, покровителствува само стоките, внасяни оттам. Лордът пътешественик, виждайки за пръв път Анри, попита кой е този красив млад мъж, а когато узна неговото име, промълви: „Ах, колко жалко, че е мой син!“

Такава беше историята на младежа, който към средата на месец април 1815 година безгрижно се разхождаше по главната алея на Тюйлери подобно на животните, които знаят силата си и вървят спокойно и величествено; жените от буржоазията се обръщаха съвсем наивно, за да го видят още веднъж, другите жени не се обръщаха, а го изчакваха на връщане и запечатваха в паметта си този нежен образ, с когото и най-красивата измежду тях не би почувствувала тялото си загрозено.

Минавайки край него, маркиз Дьо Ронкьорол го попита:

„Но какво правиш тук в неделя?“

„Рибата кълве“ — отговори младежът.

Тези мисли бяха разменени само с поглед и нито Ронкьорол, нито Дьо Марсе дадоха вид, че се познават. Младежът оглеждаше разхождащите се с бързината на истинския парижанин, който като че ли не вижда и не чува нищо, а всъщност вижда и чува всичко. В този момент друг млад мъж се приближи до него, хвана го непринудено под ръка и му каза:

— Как си, приятелю Дьо Марсе?

— Прекрасно — отговори Дьо Марсе с привидна сърдечност, която между двама млади парижани не обещава нищо нито за настоящето, нито за бъдещето.

И действително младите хора в Париж не приличат на младите хора от другите градове. Те се делят на две категории: младежи, които имат известно състояние, и младежи, които нямат нищо, или младежи, които мислят, и младежи, които харчат. Но да сме наясно, става въпрос за онези туземци, които се наслаждават на елегантния живот в Париж.

Безспорно има и други млади хора, но те са деца, които много късно опознават парижкия живот и остават разочаровани от него. Те, както казват първите, не разсъждават, а учат, зубрят. Най-сетне тук може да се срещнат и младежи, богати или бедни, които си избират кариера и се занимават само с нея. Донякъде напомнят Емил^[16] на Русо; от това тесто излизат граждани; те не се появяват в светското общество. Дипломатите ги наричат неучтиво глупаци. Глупаци или не, те увеличават броя на посредствените хора, под чиято тежест се огъва Франция. Винаги са на мястото си, готови да объркат обществените или частните работи с плоската мистрия на посредствеността, като се хвалят със собственото си безсилие, наричано от тях добри нрави и честност. С такива своего рода „отличници“ на обществото са пълни администрацията, армията, магистратурата, камарите, двора. Те принизяват, смазват страната и за държавното тяло са нещо като лимфна течност, която го утежнява и размеква. Тези почтени особи наричат способните хора неморални или мошеници. Ако мошениците карат да им се плащат услугите, те поне правят нещо, докато почтените вредят, но са уважавани от тълпата; за Франция е добре, че елегантната младеж ги жигосва, като ги нарича некадърници.

И така, на пръв поглед е естествено да се смята, че съществува ясна разлика между двата вида млади хора, които водят елегантен живот, приятна пасмина, към която принадлежеше и Анри дьо Марсе. Но проницателните наблюдатели, които не се спират само на повърхността на нещата, скоро се убеждават, че различията са от чисто нравствен порядък и че няма нищо по-лъжовно от тази красива обвивка.

Всички те обаче се налагат над другите, говорят безразборно за нещата и хората, за литературата, за изящни изкуства, непрестанно споменават поредния Пит-Кобург^[17], прекъсват разговорите с каламбур, присмиват се на науката и на учените, презират всичко, което не знаят, и всичко, от което се страхуват, а след това застават над всичко и се обявяват за върховни съдии на всичко. Готови са да мамят бащите си и да проливат крокодилски сълзи на гърдите на майките си; но, общо взето, не вярват в нищо, злословят за жените или се преструват на скромни, а всъщност се намират във властта на някоя долна куртизанка или на някоя стара жена. Всички са разядени до мозъка на костите си от сметки, от разврат или от прекалено грубо желание да преуспеят и ако в организма им има камъни, при внимателно изследване те ще се открият у всички главно в сърцето. В нормално състояние външно са красиви, при всеки повод споменават за приятелство, държат се пленително. Язвителността преобладава в техния непрекъснато променящ се жаргон; стараят се да бъдат оригинални в облеклото; с гордост повтарят нелепостите на този или онзи нашумял актьор; при среща с непознат се отнасят към него с презрение или дързост, за да спечелят първия манш в тази своего рода игра, и тежко на човека, който не може да изтърпи обидата, за да им отмъсти по-късно. Изглеждат безразлични към нещастията и бедствията на своята родина. С една дума, цялата тази младеж прилича на красива бяла пяна, която се издига над бурните вълни. Те се обличат, обядват, танцуват и се забавляват даже в деня на битката при Ватерло, по време на холерна епидемия или на революция. Впрочем всичките харчат еднакво, но именно тук започва разликата.

Едните притежават капитала на несигурното богатство, което пилеят по приятен начин, другите очакват да го получат; всички имат едни и същи шивачи, но на едната част от тях сметките не са платени. Освен това през главите на едните като през решето преминават всякакви мисли, но никоя не се задържа, а другите сравняват различните идеи и възприемат само най-добрите. Едните смятат, че знаят нещо, а всъщност нищо не знаят, но си въобразяват, че разбират всичко; готови са да заемат всичко на тези, които нямат нужда от нищо, но не предлагат нищо на тези, които имат нужда от нещо; вторите тайно изучават мислите на другите и за парите си или безумствата си вземат големи лихви. Едните нямат вече верни впечатления, защото душата им като потъмняло от употреба огледало е престанала да отразява какъвто и да е образ, а другите пестят чувствата си и жизнените си сили, въпреки че всъщност и те ги пилеят безразборно като първите. Едните, уповавайки се на надежди, се посвещават неубедено на някаква система, която в момента е носена от попътен вятър и върви против течението, но когато системата се провали, веднага скачат на друго политическо корабче; вторите пък преценяват бъдещето, проучват го и виждат в политическата вярност това, което англичаните виждат в търговската честност — залог за успех. Но докато имотният младеж подхвърля каламбур или измисля острота за новия курс на двореца, то безимотният младеж открито си прави сметка или извършва скрита подлост, стиска ръцете на приятелите си и преуспява. Първите не вярват никога в чуждите способности и считат мислите си за открития, като че ли светът е създаден от вчера, имат безгранично доверие в собствените си сили и си навреждат повече от най-големия им враг. Вторите пък са бронирани с вечно недоверие към хората, познават истинската им цена и са достатъчно проницателни, за да запазят една мисъл повече от приятелите си, които експлоатират; ето защо вечер, когато слагат глава на възглавницата, те претеглят хората така, както скъперникът тегли златото си. Първите се ядосват от дребната безочливост, но се оставят да ги правят за посмешище дипломатичните хора, които ги карат да позират пред тях, като дърпат водещия конец на тези марионетки — самолюбието, докато другите се държат така, че да бъдат уважавани и избират жертвите и покровителите си. Така че един ден тези, които не са имали нищо, имат доста, а тези, които са имали нещо, загубват всичко. Последните гледат на успелите си другари като на подли, безсърдечни, но силни хора.

„Силен е“ — това е голямата похвала, отдавана на онези, които quibuscumque viis^[18] са постигнали положение или богатство. Сред тях се срещат млади хора, които играят тази роля, като започват с дългове, и естествено са по-опасни от другите, които я играят без пукната пара.

Младият човек, който казваше, че е приятел на Дьо Марсе, беше лекомислено момче, дошло от провинцията, което модерните младежи учеха на изкуството да подяжда наследство, но все пак му оставаше една последна баница в провинцията, сигурен капитал. След като бе живял мизерно с някакви сто франка на месец, изведнъж бе наследил цялото богатство на баща си и не беше достатъчно умен, за да забележи, че се подиграват с него, но все пак си знаеше сметката, защото успя да запази една трета от парите си. Бе дошъл в Париж да открие с помощта на няколко хилядафранкови банкноти точната цена на конската амуниция, изкуството да не си щади прекалено ръкавиците, да слуша дълбокомислените разсъждения за обещанията, които могат да се дават на хората и какви договори е най-изгодно да се сключват с тях; много държеше да умее да говори изискано за конете си, за пиренейското си куче, да определя по дрехите, походката, обувките към коя категория спада дадена жена; да се научи да играе на екарте, да запомни няколко модни израза и да придобие по време на престоя си в парижкото общество необходимия авторитет, за да може да пренесе в провинцията чая, сребърните английски прибори и да има правото до края на живота си да презира всичко около себе си.

Дьо Марсе го удостои с приятелството си, за да го използува в обществото, както смелият спекулант използува доверен агент. На Пол приятелството на Дьо Марсе, независимо дали беше истинско или престорено, създаваше положение в обществото и той на свой ред смяташе, че е много ловък, като използува близкия си приятел. Той живееше в сянката му, непрекъснато се подслоняваше под чадъра му, повтаряше думите му и се къпеше в неговата светлина. Като стоеше до Анри или даже когато вървеше с него, той като че ли казваше: „Не се опитвайте да ни засегнете — ние сме истински тигри!“ Често си позволяваше да подхвърля самодоволно:

— Каквото и да поискам от Анри, ще го направи, защото ми е приятел.

Но гледаше да не иска нищо, страхуваше се от него и този страх, въпреки че бе грижливо прикриван, се предаваше на другите и бе изгоден за Дьо Марсе.

— Този Дьо Марсе е голям човек — казваше Пол. — О! Ще видите, ще постигне това, което желае. Няма да се учудя, ако един ден стане министър на външните работи. За него няма прегради!

Освен това използуваше името на Дьо Марсе за постоянен залог, както ефрейторът Трим^[19] — шапката си:

— Попитайте Дьо Марсе и ще се уверите!

Или пък:

— Оня ден бяхме на лов с Дьо Марсе и той не ми вярваше, но аз прескочих един храст, без да се мръдна от седлото!

Или още:

— Бяхме с Дьо Марсе при жени и, честна дума, аз — и т.н.

По този начин Пол дьо Манервил можеше да бъде причислен единствено към голямото, славно и могъщо семейство на глупците, които преуспяват. По-късно стана депутат, но засега не беше нищо. Неговият приятел Дьо Марсе го характеризираше така: „Питате ме какъв човек е Пол. Пол ли?… Той е просто Пол дьо Манервил.“

— Учудвам се, приятелю — каза той на Дьо Марсе, — че ви срещам тук в неделя.

— И аз щях да ти задам същия въпрос.

— Сигурно някоя интрига!…

— Интрига?

— Е, защо?…

— На тебе мога, разбира се, да ти кажа, без да компрометирам обекта на моята страст. За нас, аристократите, жена, която идва да се разхожда из Тюйлери в неделя, няма особена стойност.

— Ха-ха!

— Млъкни или повече нищо няма да чуеш. Смееш се прекалено силно. Хората ще си помислят, че сме препили на обед. Миналия четвъртък се разхождах тук, на терасата на фьойантинците, без да мисля за абсолютно нищо. Но като стигнах до изхода към улица Кастилионе, откъдето смятах да изляза, се озовах лице с лице с една жена или по-скоро момиче, което едва се въздържа да не ми се хвърли на врата не толкова от благоприличие, предполагам, колкото от този вид изумление, което подкосява крака и ръце, спуска се по гръбнака, стига до ходилата и ги приковава към земята. Аз често съм правил такова впечатление; дължи се на физическия магнетизъм, който се усилва, когато привличането е взаимно. Но, драги, това не беше смайване, а и самото момиче не беше обикновено. В духовно отношение лицето й като че ли изразяваше: „Ето те тебе, мой идеал, въплъщение на моите мисли и денонощни мечти. Как попадна тук? И защо именно тази сутрин? Защо не вчера? Вземи ме, аз съм твоя“ — и прочие. „Ясно — казах си аз, — ето още една!“ — И тогава я разгледах. Ах, драги, във физическо отношение моята непозната представлява най-очарователната жена, която съм срещал някога. Тя принадлежи към онази порода жени, които римляните са наричали fulva, flava^[20] — огнена жена. И в първия момент това, което най-много ме порази, бяха очите й; още ги виждам — жълтеникави като на тигър, блестящо жълто злато, живо злато, което говори, мисли, влюбено злато, което непременно желае да бъде прибрано в малкото ти джобче.

— Но, Анри, кой не го знае това момиче! — възкликна Пол. — Златоокото момиче. Понякога идва тук. Ние я нарекохме така. Млада особа, около двадесет и две годишна, виждал съм я тук още по времето на Бурбоните, но я придружаваше една жена, която струва сто хиляди пъти повече от нея.

— Престани, Пол! На този свят не може да има по-хубава жена от това момиче, което прилича на котка, умилкваща се в краката на човека, момиче с такава бяла кожа и пепеляворуси коси, на вид нежно, но сигурно има косъмчета по третата става на пръстите и белезникав мъх по бузите, който на слънце очертава светъл контур от ушите до врата и надолу.

— Ах, но другата, драги Дьо Марсе, другата има черни очи, които никога не са пролели сълза, но горят; черни сключени вежди, които й придават строго изражение, опровергано от пръхкавите й устни, върху които целувката не оставя следа, пламенни, свежи устни, зноен тен, от който мъжът се топи като на слънце… но, честна дума, тя прилича на теб!

— Ласкаеш я!

— Тя има тънко, стройно тяло като на корвета, построена, за да лети, която се спуска върху търговския кораб с типичната френска неудържимост, захапва го и го потопява мигновено!

— Но, драги мой, какво ме интересува тази жена, която никога не съм виждал? — продължи Дьо Марсе. — Откакто изучавам жените, моята непозната е единствената, чиято девствена гръд и пищни сладострастни форми въплъщават за мен единствената жена, за която съм мечтал. Тя е оригиналът на фантастичната картина, наречена „Жена, галеща химера“^[21], най-пламенното, най-демоничното вдъхновение на античния гений; тя е свята поезия, принизена от онези, които са я копирали в своите фрески и мозайки, в камеи за тълпата буржоа, които виждат в тях дрънкулки за верижката на часовника си, докато тя е въплъщение на жената, бездна за неизчерпаеми наслади, в която човек потъва — идеалната жена. Може да се срещне понякога в Испания, в Италия, но почти никога във Франция. Отново видях тук в петък това златооко момиче, тази жена, галеща химерата си. Предчувствувах, че на другия ден ще се появи на същото място и не се излъгах. Приятно ми беше да вървя подир нея, без тя да ме види, да изучавам ленивата й походка на жена, която за никъде не бърза, но в чиито движения се отгатва дремещо сладострастие. Тя се обърна, видя ме, отново остана поразена от мен, отново се стресна и изтръпна. Тогава забелязах истинската испанска дуеня^[22], която я пази и прилича на хиена, облечена в рокля от някой ревнивец, жена-дявол, платена добре, за да пази това прелестно създание… Ах! Дуенята събуди моето любопитство, което разгори още повече любовта ми. В събота не се появи. И ето че днес чакам това момиче, чиято химера съм аз, и нямам нищо против да заема мястото на чудовището от фреската.

— Ето я! — каза Пол. — Всички се обръщат да я видят…

Когато зърна Анри, непознатата поруменя, очите й блеснаха, после се затвориха и тя отмина.

— А ти казваш, че си й направил впечатление! — възкликна шеговито Пол дьо Манервил.

Дуенята погледна втренчено и внимателно двамата младежи.

Когато непознатата и Анри се разминаха отново, девойката го докосна и стисна ръката му. След това се обърна и се усмихна пламенно, но дуенята я задърпа бързо към вратата за улица Кастилионе.

Двамата приятели тръгнаха след девойката, като се възхищаваха на гордо изправената й главичка, от великолепната извивка на шията й, по която се спускаха леки къдрици. Златоокото момиче имаше изящни крачета с тънки глезени, които пленяват лакомото мъжко въображение. Именно затова носеше елегантни обувки и по-къса рокля. Вървейки, тя се обръщаше от време на време, за да погледне Анри, и явно съжаляваше, че трябва да върви след дуенята, която, изглежда, й беше едновременно господарка и робиня; тази жена можеше да бъде смазана от бой, но не и отпратена.

Всичко това беше очевидно.

Двамата приятели стигнаха до изхода. Двама лакеи в ливреи разгънаха стълбичката на едно елегантно купе, украсено с герб. Златоокото момиче се качи първо и седна на мястото, от което можеше да бъде видяно, когато купето завие, сложи ръка на вратичката и тайно от дуенята махна с кърпичката си, без да се интересува какво ще кажат любопитните хора, като открито даде знак на Анри да я последва.

— Виждал ли си кърпичка да говори по-ясно? — попита Анри приятеля си.

После видя един файтон, готов да потегли, след като беше оставил пътниците си, и даде знак на кочияша да почака.

— Карайте след това купе и вижте на коя улица и пред коя къща ще спре. Ще ви дам десет франка — каза той. — Сбогом, Пол!

Файтонът се движеше след купето, което тръгна по улица Сен Лазар и влезе в един от най-красивите домове на квартала.