Оноре дьо Балзак
Лилия в долината ^[0] (4)

Четвърта глава
Епилог

Потънах в бездна от размисли, тъй като пред моя взор се разкриха неизвестни за мен глъбини на този живот, озарен от последно сияние. Егоистичното ми заслепление се разсея. И тъй, тя бе страдала колкото мен и дори повече, след като бе мъртва. Тя бе вярвала, че всички ще обичат приятеля й; била е тъй погълната от любовта си, че не е подозирала неприязнените чувства на дъщеря си към мен. Това последно доказателство за нежната й любов ми причини остра болка. Бедна Анриет, тя искаше да ми подари Клошгурд и своята дъщеря!

Натали, от този ужасен ден, когато за пръв път влязох в гробище, съпровождайки до сетното й убежище моята благородна Анриет, която вие също познавате сега, слънцето загуби за мен своята топлина и светлина, нощта стана по-мрачна, движенията ми — по-мудни, а мислите ми — по-тягостни. Има близки, които предаваме на земята със съжаление, но има особено скъпи нам същества, които погребваме в сърцето си и спомените за тях се сливат с всеки негов удар; мислите за тях са постоянни като нашето дихание, те живеят в нас благодарение сладостния закон на превъплъщението, присъщ на любовта. Нейната душа е в моята душа. Когато върша нещо добро, когато изричам благородни думи, говори тя, действува тя; всичко хубаво в мен се излъчва от този гроб, както лилията изпълва въздуха с уханието си. Присмехулност, злост, всичко, което осъждате в мен, иде от самия мен. Занапред, когато облак замъгли очите ми и те се устремят към небето, след като са съзерцавали достатъчно земята, когато отговарям с мълчание на думите и грижите ви, не ме питайте: „За какво мислите?“

Скъпа Натали, навремето аз прекъснах своите записки: спомените твърде много ме бяха развълнували. Сега трябва да ви опиша събитията, настъпили след това нещастие — те няма да заемат много място в моето повествование. Когато животът протича в движения и в действия, няма защо да го разказваме надълго, но когато се състои от възвишени душевни преживявания, не може да се предаде с няколко думи.

Писмото на Анриет запали надежда в сърцето ми. В житейското море, сред отломъците от това голямо крушение аз съзирах тих остров, където можех да отдъхна. Да остана в Клошгурд до Мадлен, да й посветя живота си — ето участ, която можеше да успокои всички тревоги, терзаещи сърцето ми; но трябваше да узная истинските чувства на Мадлен. Освен това се налагаше да се сбогувам с графа. И така, аз се отправих към Клошгурд и на терасата срещнах господин Дьо Морсоф. Разхождахме се дълго с него пред дома. Отначало той разговаряше с мен за графинята като човек, разбиращ цялата тежест на загубата, сполетяла домашното му огнище. Но след като изслушах първите негови горчиви жалби, аз забелязах, че е загрижен повече за бъдещето, отколкото за настоящето. Боеше се от дъщеря си, която според него не притежавала кротостта на покойната. Твърдият характер на Мадлен, у която към обаятелните черти на нейната майка се примесваше известна неумолимост, плашеше стареца, привикнал към нежната загриженост на Анриет: той отгатваше у Мадлен силна воля, която нищо не можеше да смекчи. След непоправимата загуба единствената му утеха бе увереността, че скоро ще последва жена си: вълненията и мъките през последните дни бяха влошили състоянието му и бяха предизвикали предишните болки; борбата, която несъмнено скоро щеше да възникне между неговия авторитет и авторитета на дъщеря му, бъдещата стопанка на дома, щеше да го доведе до печален край, тъй като там, където той побеждаваше жена си, сега трябваше да отстъпва пред дъщерята. Освен това синът му се готвел да отпътува в близките дни, а дъщеря му щяла да се омъжи; но какъв ли зет ще му изпрати съдбата? Макар да говореше за скорошната си смърт, той се чувствуваше самотен, изоставен за още дълги години…

Вече от цял час говореше само за себе си, молеше ме за приятелство в името на жена си и пред мен ясно се открояваше величавата фигура на емигранта, един от най-интересните типове на нашата епоха. Външно той изглеждаше слаб и покрусен, но се държеше здраво за живота благодарение на строгите нрави и на селските си привички. Сега, когато ви пиша, той е още жив. От терасата Мадлен ни забеляза, но не слезе при нас; тя няколко пъти влезе и излезе от дома, показвайки ми своето пренебрежение. Аз трябваше да разговарям с нея и позовавайки се на това, че графинята ме е помолила да й предам последната й заръка, предложих на графа да извика дъщеря си, тъй като нямах друга възможност да я видя; графът я доведе и ни остави сами на терасата.

— Скъпа Мадлен — започнах нерешително, — трябва да поговоря с вас и най-добре е именно тук, където вашата майка разговаряше с мен, когато й се случваше да кори не толкова мен, колкото, превратностите на живота. Известно ми е какво мислите, но дали не ме осъждате, без да познавате фактите? Моят живот и моето щастие са неразривно свързани с тези места — вие знаете това и ме прокуждате със студенина, заменила неочаквано братската дружба, която общата скръб би трябвало да укрепи. Скъпа Мадлен, вие, за която всеки миг бих отдал живота си без надежда за награда и без дори да узнаете това (толкова силна е обичта към децата на тези, които са ни покровителствували и напътствували,) вие не подозирате какви надежди хранеше вашата обожаема майка през тези седем години. Те вероятно биха променили вашите чувства, но аз не искам да се възползувам от това преимущество. Единственото, за което ви умолявам, е да не ме лишавате от правото да идвам тук, да дишам въздуха на тази тераса в търпеливо очакване времето да промени вашите възгледи за живота, до които засега не желая да се докосвам. Уважавам скръбта, която ви заслепява, тъй като тя и мен лиши от способността да преценявам трезво обстоятелствата, в които се намирам. Праведната душа, бдяща над нас от небесата, ще одобри сдържаността и смирението, с които ви моля да бъдете справедлива към мен и да не се поддавате на враждебни чувства. Въпреки вашата неприязън аз твърде много ви обичам, за да разкрия пред графа предначертанията на вашата майка, които той би приел с възторг. Останете свободна. И си помислете, че не бихте опознали друг така добре, както познавате мен, че никой мъж не би ви засвидетелствувал преданост като моята…

До този миг Мадлен ме бе слушала със сведени очи, но тук ме възпря с ръка.

— Господине — каза тя с треперещ от вълнение глас, — аз също познавам всички ваши мисли; но моите чувства към вас никога не ще се изменят и бих предпочела да се хвърля в Ендр, отколкото да свържа съдбата си с вас. Няма да ви говоря за себе си, но ако името на моята майка има още някаква власт над вас, умолявам ви да не идвате в Клошгурд, докато аз съм тук. Самото ваше присъствие поражда в мен смут, който никога не ще преодолея.

Сбогувайки се с поклон, пълен с достойнство, тя се обърна и бавно тръгна към замъка, без да се оглежда, безстрастна и безжалостна, каквато един-единствен път бе майка й. Проницателният поглед на тази девойка бе разгледал, макар и късно, сърцето на майката и ненавистта й към човека, изиграл според нея пагубна роля, може би се усилваше от съзнанието, че е била неволна негова съучастница. Бездънна пропаст зееше пред мен. Мадлен ме мразеше, не желаейки да разбере дали бях виновник или жертва на тези злощастия; навярно би ненавиждала еднакво майка си и мен, ако бяхме щастливи. И така, от красивия замък на моите надежди бяха останали само развалини. На мен единствен бе съдено да опозная изцяло живота на тази велика, неоценена жена, аз единствен разбулих тайната на чувствата й, единствен надникнах в най-скритите глъбини на душата й; баща, майка, съпруг, деца — никой не бе я разбрал. Колко странно! Вглеждам се в тази купчина пепел и изпитвам удоволствие да се ровя в нея пред вас; всички можем да намерим тук частица от нашите най-драгоценни съкровища. Колко семейства имат своята Анриет! Колко благородни създания напускат земята, несрещнали на своя път проницателен наблюдател, който да вникне в сърцето им и да измери цялата му дълбочина! Такъв е човешкият живот; често майки не познават децата си, така както деца не познават родителите си; същото е и със съпрузи, любовници и братя! Нима можех да допусна, че ще настъпи ден, когато над гроба на баща си ще се съдя с брат си, Шарл дьо Вандьонес, за чието преуспяване толкова бях допринесъл! Боже мой, колко поука се крие и в най-обикновената случка! Когато Мадлен изчезна зад вратата на замъка, аз угнетен се върнах да се сбогувам с графа и се отправих за Париж, следвайки десния бряг на Ендр, по който някога за пръв път бях дошъл в тази долина. Печално прекосих красивото селце Пон дьо Рюан. А бях богат, бях преуспял в политическия живот, оставил далеч зад себе си уморения пътник, бродещ тук в 1814 година и неутолимо търсещ своята звезда. По онова време сърцето ми бе пълно с желания — сега очите ми бяха пълни със сълзи; тогава ми предстоеше да изграждам живота си, който днес виждах опустошен. Макар и още твърде млад, едва двайсет и девет годишен, вече усещах в душата си умора и горчивина. Изминали бяха само няколко години, а чудният пейзаж бе изгубил ярките си краски и животът ме бе отвратил. Затова ще разберете какво почувствувах, когато се обърнах за последен път и видях на терасата Мадлен.

Обзет от дълбока печал, аз не мислех накъде и защо пътувам. Бях далече от мисълта за лейди Дъдли, когато неусетно се озовах в нейния двор. Веднъж допуснал тази грешка, вече не можех да отстъпя. Ние живеехме с нея на съпружески начала и сега, изкачвайки се по стълбата, аз с тъга размишлявах за всички неприятности, които щеше да повлече след себе си разривът с нея. Известни са ви характерът и начинът на живот на лейди Дъдли и ще разберете колко неловко се почувствувах в пътническите си дрехи, когато прислужникът ме въведе в салона — там Арабел, облечена разкошно, седеше с петима души. Лорд Дъдли, един от най-видните държавници на Англия, стоеше пред камината, важен, студен, надменен, с оня насмешлив израз, с който сигурно се явяваше в парламента; той се усмихна, когато чу моето име. До Арабел зърнах синовете й, които удивително приличаха на Дьо Марсе, един от извънбрачните синове на стария лорд; сам Дьо Марсе също присъствуваше и седеше редом с маркизата на малкия диван. Забелязала ме, Арабел веднага придоби високомерен вид, вглеждайки се втренчено в пътническия ми каскет, и с всяко движение сякаш ме питаше какво търся тук. Тя ме измери с презрителния си поглед, сякаш й бяха представили селски благородник. Нашата близост, вечната любов, клетвите и уверенията, че ще умре, ако я изоставя, прехласващите вълшебства на Армида^[1] — всичко бе изчезнало като сън! Можеше да се помисли, че никога не съм се докосвал до ръката й, че съм чужд човек, че тя изобщо не ме познава. Въпреки че вече бях придобил самообладание на дипломат, аз все пак останах учуден, както и всеки на мое място. Дьо Марсе ехидно се усмихваше, разглеждайки внимателно обувките си. Аз бързо си избрах линия на поведение. От всяка друга жена бих приел подобен удар безропотно; но бях оскърбен при вида на тази героиня, уверявала ме, че ще умре от любов, която сега се над-, смиваше над подобна смърт, и поисках да отвърна с дързост на дързостта. Тя знаеше за бедата, сполетяла лейди Брендън; да напомня на Арабел за нея, значеше да я пробода с кинжал в сърцето, макар че върхът му можеше да се огъне.

— Госпожо — казах аз, — надявам се да ме извините за неочакваното ми появяване във вашия дом, когато ви кажа, че пристигам от Турен и че лейди Брендън ми предаде за вас спешно послание. Опасявах се да не сте отпътували за Ланкашир, но след като оставате в Париж, ще чакам часа, когато ще благоволите да ме приемете.

Тя кимна с глава и аз си излязох. От този ден я виждам само в обществото, където разменяме любезни поздрави, а понякога и остроти. Аз й говоря за безутешните жени от Ланкашир, а тя на мен — за французойките, у които отчаянието предизвиква стомашни болести. С нейна помощ си спечелих смъртен враг в лицето на Дьо Марсе, комуто тя засвидетелствува горещо благоразположение. И аз казвам, че тя приласкава две поколения.

И така, претърпях пълно крушение. Започнах да осъществявам плана, замислен от мен в Саше. Потънах до гуша в работа, отдадох се на науката, на литературата и политиката. След възкачването на престола на Шарл X^[2] се залових с дипломация, тъй като старата ми длъжност при покойния крал бе отменена. Зарекох се да не обръщам внимание на никаква жена, колкото и красива, умна и предана да е тя. Това решение ми се отрази прекрасно: придобих необикновена яснота на мисълта, огромна работоспособност и разбрах колко много сили пропиляваме подир жените, които ни даряват само с няколко любезни думи. Но всички мои намерения рухнаха; вие знаете защо и как.

Скъпа Натали, разказах ви живота си без недомлъвки и без заобикалки, като се опитах да не бъда нито изчерпателно обективен, нито досадно субективен; ала разкривайки пред вас сърцето си, което по онова време още не ви познаваше, може би неволно съм засегнал някоя струна във вашата чувствителна и ревнива душа; но това, което би разгневило обикновената жена, за вас, убеден съм, ще бъде допълнително основание за обич. Възвишената жена е предназначена за благородна роля до страдащото и болно сърце; тя става милосърдна сестра, която носи изцеление за раните му, майка, която прощава на детето си. Страдат не само велики писатели и художници; люде, които живеят заради своята страна, заради бъдещето на народите, разширявайки кръга на своите мисли и страсти, често се чувствуват безкрайно самотни. Те се нуждаят в любовта от чисто и предано същество и повярвайте, умеят да ценят величието на любещата женска душа. Утре ще узная дали в любовта си към вас не съм се заблуждавал.

ОТГОВОР

До господин граф Феликс дьо Вандьонес

 

Скъпи графе, вие сте получили от бедната госпожа Дьо Морсоф писмо, което, по вашите думи, ви е помогнало да влезете в светското общество и на което дължите преуспяването си. А сега позволете на мен да завърша възпитанието ви. За Бога, избавете се от неприятния навик на вдовиците, които вечно говорят за първия си мъж и вечно изтъкват пред втория добродетелите на покойния. Аз съм французойка, драги графе; желая да се омъжа за човека, когото обичам, а не, откровено казано, за госпожа Дьо Морсоф. След като прочетох вашите записки с полагащото им се внимание — а вие знаете моя интерес към вас, — си помислих, че много сте отегчили лейди Дъдли, хвалейки непрекъснато пред нея съвършенствата на госпожа Дьо Морсоф, и че сте причинили голяма болка на графинята, измъчвайки я с описания на любовните чародейства на англичанката. Вие не проявихте такт и към мен, бедното създание, което няма други достойнства, освен желанието да ви се нрави; дадохте ми да разбера, че не умея да ви обичам като Анриет, нито като Арабел. Аз не отричам своите недостатъци, познавам ги добре; но защо така грубо ми напомняте за тях? Знаете ли кого съжалявам повече от всички? Четвъртата жена, която ще обикнете. Тя ще трябва да се бори с трите предишни и ето защо ми се иска, във ваш и в мой интерес, да ви предпазя от вашата памет! Отказвам се от мъчителната чест да ви обичам: за това трябва да притежавам много достойнства, и католически, и англикански, а и не съм разположена да се сражавам с призраци. Добродетелите на вашата праведница от Клошгурд могат да изплашат и най-самоуверената жена, а безстрашната ви амазонка охлажда и най-пламенните стремежи за щастие. Нито една жена, колкото и да се старае, не би могла да ви предложи радости, каквито ви е доставяла Арабел. Вие не сте в състояние нито с ума, нито със сърцето си да се преборите със своите спомени. Забравили сте, че често яздихме на кон. Аз не съумях да върна топлината на слънцето, изстинало след смъртта на вашата свята Анриет, и до мен вие отново ще зъзнете от студ. Приятелю мой — вие завинаги ще останете мой приятел, — въздържайте се занапред от подобни признания: те разголват вашето разочаровано сърце, плашат любовта и принуждават жената да се съмнява в себе си. Любовта, драги графе, живее само с доверие. Жената, която, преди да пророни дума или да възседне кон, ще се пита дали небесната Анриет не би говорила по-добре или колко ли грациозна би била ездачката Арабел, такава жена, уверявам ви, ще почувствува, че езикът й немее и коленете й треперят. Вярно е, и на мен се прииска да получа на свой ред няколко от вашите опияняващи букета, но такива вие повече не ще свиете. Така е сега с много неща, които не се осмелявате да повторите, с много мисли и радости, които са мъртви за вас. Нито една жена, запомнете това добре, не ще пожелае да се сблъсква в сърцето ви с покойницата, която съхранявате в него. Молите ме да ви обичам от християнско милосърдие. Не крия, мога много да направя от милосърдие, всичко, каквото пожелаете, но не и да обичам.

Понякога сте скучен и потиснат; наричате тъгата си меланхолия — е, ваша си работа, но ставате непоносим за тази, която ви обича, и я навеждате на мрачни размисли. Твърде често виждам между нас двамата гроба на вашата светица; много мислих, аз добре се познавам и мога да ви кажа откровено, че не искам да умра като нея. Ако сте станали досаден за лейди Дъдли, тази толкова необикновена жена, боя се, че аз, която не обладавам нейните страсти, ще изстина по-бързо от нея. Нека се откажем от любовта, щом можете да бъдете щастлив само споделяйки я с мъртъвци, и да останем приятели — такава е моята воля. Как тъй, драги графе, в зората на живота си срещате очарователна жена, съвършена възлюблена, която се грижи за вашата съдба, прави ви пер на Франция, обича ви безпаметно и изисква от вас само вярност, а вие я убивате от скръб! Та това е чудовищно! Сред най-пламенните и злочести млади хора, които бродят из Париж, хранейки честолюбиви мечти, нито един не би отказал да остане целомъдрен десет години за половината само от милостите, на които сте отвърнали с такава неблагодарност! При подобна обич какво повече може да се желае?

Бедната жена! Колко ли е страдала, а вие произнасяте няколко сантиментални фрази над гроба й и смятате, че сте приключили сметките си с нея. Ето несъмнено каква награда очаква и моята нежност към вас. Благодаря, драги графе, но аз не искам да имам спътници нито тук, нито в задгробния свят. Когато човек има съвест, обременена с подобни престъпления, нека поне не говори за тях. Аз ви зададох неразумен въпрос; постъпих като жена, като любопитна Евина дъщеря; на вас принадлежеше да помислите какъв отклик ще предизвика вашият отговор.

Трябваше да ме измамите, по-късно бих ви била признателна за това. Нима не знаете кое е главното качество на мъжете, радващи се на успех сред жените? Не разбирате ли колко са великодушни те с клетвите си, че никога дотогава не са обичали, че обичат за пръв път? Вашето желание е неосъществимо. Помислете, приятелю мой, може ли да бъдеш едновременно госпожа Дьо Морсоф и лейди Дъдли? Та това би означавало да се съедини водата с огъня! Нима не познавате жените? Те винаги си остават това, което са, запазвайки недостатъците, присъщи на техния пол. Вие сте срещнали лейди Дъдли твърде рано, за да я оцените, и злото, което говорите за нея, е може би отмъщение на оскърбеното ви самолюбие; госпожа Дьо Морсоф сте срещнали твърде късно и сте наказали едната за това, че не е като другата; а какво ще стане с мен? Аз съм различна и от двете.

Моята любов към вас ме кара често да се замислям за бъдещето ви, защото действително ви обичам много. Видях във вас рицаря на Печалния образ, който винаги ме е вълнувал дълбоко; вярвах в постоянството на меланхоличните хора; но не подозирах, че едва встъпили в света, сте убили най-прекрасната и най-добродетелна жена на земята. И се запитах: какво ви остава да сторите? Дълго мислих по този въпрос. Струва ми се, приятелю мой, че трябва да се ожените за някоя госпожа Шенди^[3], която не познава любовта, нито играта на страстите; нека не се тревожат нито лейди Дъдли, нито госпожа Дьо Морсоф; тя ще остане равнодушна в часовете на скука, която вие наричате меланхолия, и когато сте досаден като дъждовен ден и ще бъде за вас чудесната милосърдна сестра, от която се нуждаете. Но да обичаш, да потръпваш при една само дума, да умееш да дочакаш щастието, да го предлагаш, да го приемаш, да преживяваш хилядите бури на страстта, да се радваш на всяка прищявка на любимата жена — не, драги графе, това не е за вас! Вие прекалено строго сте се придържали към съветите на вашия ангел-хранител; и така старателно сте избягвали младите жени, че изобщо не ги познавате. Госпожа Дьо Морсоф е била за себе си права, когато от самото начало ви е оценила така високо, но вие бихте опълчили срещу себе си всички жени и не бихте постигнали нищо. Сега за вас е вече твърде късно да се научите да ни говорите това, което ни доставя удоволствие, да бъдете великодушен и да се възхищавате от нашите слабости, когато ни се прииска да ги показваме. Ние не сме така глупави, както си мислите: когато обичаме, поставяме нашия избраник над всичко. А когато загубим вярата си във вашето превъзходство, изгубваме и любовта си. Ласкаейки нас, вие ласкаете самите себе си. Ако възнамерявате отново да се върнете в обществото и да се радвате на отношения с жени, крийте грижливо от тях всичко, което ми разказахте: те не обичат да хвърлят семената на любовта си в безплодна степ, нито да утешават с ласките си болна душа. Всяка жена тутакси ще забележи студенината на вашето сърце и вие никога не ще бъдете щастлив. Малко от тях ще имат доблестта да ви кажат това, което казвам аз, и великодушието да си отидат без омраза, предлагайки ви приятелството си, както прави днес тази, която смята себе си за ваша предана приятелка.

Натали дьо Манервил

Париж, октомври 1835 година