Тази сцена се бе разиграла във вторник и до неделя, дори по време на разходките си, нито веднъж не прекосих Ендр. За тези пет дена в Клошгурд станаха големи събития. Графът получи чин генерал-майор, кръста „Сен Луи“ и пенсия от четири хиляди франка. На херцог Дьо Льононкур-Живри, издигнат в пер на Франция, бяха възвърнати две гори и предишната му служба в двора, а жена му отново стана собственица на още непродадените си имущества, влизащи дотогава в чертите на имперските владения. Графиня Дьо Морсоф се оказваше по този начин една от най-богатите наследници в Мен. Майка й бе донесла сто хиляди франка, спестени от доходите на Живри, сума, покриваща зестрата й, все още неизплатена на господин Дьо Морсоф, който въпреки бедността си никога не бе напомнял за тези пари. Във всички житейски дела поведението на този човек свидетелствуваше за най-чиста безкористност. Прибавяйки към тази сума собствените си спестявания, графът можеше да закупи две съседни имения, осигуряващи му около девет хиляди ливри доход. Тъй като на Жак предстоеше да наследи титлата на дядо си, графът веднага реши да припише земите на двете семейства на името на Жак; бъдещето на Мадлен също бе обезпечено, тъй като високото положение на херцог Дьо Льононкур й обещаваше блестяща партия. Тези промени и това неочаквано щастие донякъде облекчиха старите рани на бившия емигрант.

Пристигането в Клошгурд на херцогиня Дьо Льононкур бе събитие за този край. Аз с горчивина си помислих, че дамата принадлежи към най-висшите среди и едва тогава забелязах в дъщеря й кастовия дух, смекчен благодарение на рядкото благородство на чувствата. Какво представлявах аз, клетникът, непритежаващ нищо освен смелостта и трудолюбието си? Тогава и през ум не ми минаваше, че Реставрацията може да промени съдбата ми, както и съдбата на близките ми.

В неделя, от параклиса, запазен за семейство Дьо Шесел, абат Дьо Келюс и мен, аз хвърлях жадни погледи към отсрещния параклис, където се намираха херцогинята с дъщеря си, графът и децата. Лицето на моя кумир, скрито под сламената шапка, нито веднъж не се обърна към мен и това пренебрежение сякаш ме привърза към графинята по-силно от всичко, що ни свързваше дотогава. Високопоставената Анриет дьо Льононкур — за мен вече скъпата ми Анриет, — чийто живот така исках да облекча, се молеше горещо; вярата придаваше на осанката й нещо одухотворено, някаква самовглъбеност, неподвижността на статуя на светец и аз дълбоко се развълнувах.

Според обичаите в селските енории вечернята се отслужваше малко след сутрешната служба. На излизане от църква госпожа Дьо Шесел любезно предложи на съседите си да прекарат това време във Фрапел, вместо да прекосяват два пъти Ендр и ливадата, и то в най-горещите часове на деня. Предложението бе прието. Господин Дьо Шесел поведе под ръка херцогинята, графът — госпожа Дьо Шесел, а аз тръгнах с графинята и когато пътем се докоснахме за пръв път, усетих еластичната мекота на хубавите й ръце. Пътят от църквата до Фрапел водеше през парка Саше; прокрадвайки се през листата на дърветата, слънчевите лъчи хвърляха светли петна върху пясъка на алеите, чиито очертания напомняха пъстра коприна. Наблюдавайки тази игра на светлини и сенки, аз се замислих и сърцето ми заби неудържимо от горди и дръзновени мечти.

— Какво ви е? — запита тя, след като изминахме няколко крачки в мълчание, което не се осмелявах да наруша. — Сърцето ви така силно бие…

— Научих за щастливите промени във вашия дом — й казах аз — и сега ме тревожат смътни опасения, както се тревожат всички, които обичат дълбоко. Кажете, вашето високо положение не ще ли навреди на приятелството ни?

— Как може да допуснете? — запита на свой ред тя. — Ако още веднъж подобна мисъл мине през ума ви, аз няма дори да ви презра, а просто ще ви забравя завинаги.

Погледнах я в захлас, с който, предполагам, заразих и нея.

— Ние само се възползувахме от правото, давано ни от законите, които не сме искали, нито сме издавали — каза тя, — но просяци или сребролюбци не сме били и няма да бъдем; впрочем, добре ви е известно, че ние с господин Дьо Морсоф не можем да напуснем Клошгурд. По мой съвет господин Дьо Морсоф се отказа от поста командир в кралската гвардия. Достатъчно ни е, че баща ми получи придворна длъжност. Принудителната ни скромност — добави тя с горчива усмивка — се оказа полезна за децата ни. Кралят, при когото служи моят баща, много благосклонно е заявил, че ще прехвърли върху Жак благодеянията, отказани от господин Дьо Морсоф. Възпитанието на Жак, върху което трябва добре да помислим, е днес наша главна грижа; той ще представлява двете семейства — Льононкур и Морсоф. Към него е насочено сега честолюбието ми и тревогата ми стана по-голяма. Жак не само трябва да живее, но и да бъде достоен за името си, а това ми налага две противоречиви задължения. Досега аз сама обучавах Жак, съобразявайки занятията със силите му; сега обаче той се нуждае от наставник, а къде да намеря човек, който да ме задоволява? После, по-късно, кой приятел ще ми го запази в този страшен Париж, където всичко е съблазън и примамка за душата и тялото? Приятелю мой — продължи тя развълнувано, — гледайки вашето чело и очите ви, всеки би отгатнал във вас орела, комуто е съдено да живее във висините? Разтворете криле и литнете, бъдете един ден наставник на моето скъпо дете. Идете в Париж; ако баща и брат не ви помогнат, моето семейство, и особено майка ми, не ще ви откажат поддръжката си; майка ми е делови човек и положително думата й ще се чуе в обществото. Възползувайте се от нашето влияние! Тогава не ще бъдете лишен нито от опора, нито от съвети в избраното от вас поприще. Употребете излишъка от силите си за задоволяване на благородни стремежи.

— Разбирам ви — й казах аз, като я прекъснах, — този благороден стремеж трябва да стане моя единствена страст. Но аз при все това ще ви принадлежа всецяло. Не, аз не искам благоразумието ми в Клошгурд да бъде възнаграждавано в Париж. Ще отида там, ще се издигна сам, със свои сили. Ще приема всичко от вас, но от други не желая нищо.

— Детинщини — прошепна тя, зле сдържайки доволната си усмивка.

— Впрочем аз съм посветил живота си на вас. Мислейки за нашето положение, реших да свържем неразривно съдбите си.

Тя трепна леко, спря се и ме погледна право в очите.

— Какво искате да кажете? — запита ме, като остави да се отдалечат двете двойки, които вървяха пред нас, и извика при себе си децата.

— Кажете ми откровено, как искате да ви обичам?

— Както ме обичаше моята леля, чиито права ви предадох, позволявайки ви да ме наричате с името, което си бе избрала тя.

— И така, ще ви обичам безнадеждно, при пълно себеотрицание. Да, ще направя за вас това, което човекът прави за Бога. Това искате, нали? Ще постъпя в семинария, ще изляза оттам свещеник и ще се заема с възпитанието на Жак. Вашият Жак ще бъде мое второ „аз“: политически убеждения, мисъл, енергия, търпение — с една дума, ще му дам всичко. По този начин ще остана до вас и любовта ми не ще бъде заподозряна от никого: религията ще ме брани, както кристален похлупак предпазва сребърна богородица. Няма защо да се боите от поривите на страстта, които понякога обхващат мъжа и на които вече се поддадох веднъж. Моето сърце ще изгори в този пожар и аз ще ви обичам с любов, очистена от земна съблазън.

Тя побледня и заговори бързо:

— Феликс, не се обвързвайте с отношения, които ще попречат на щастието ви. Ще умра от скръб, ако бъда причина за такова самоубийство. Помислете, дете мое, та нима безнадеждната любов е призвание? Дочакайте изпитанията на живота и тогава съдете за него; така искам, така заповядвам. Не се обвързвайте нито с църквата, нито с жена, не се обвързвайте с каквото и да било и по какъвто и да било начин, забранявам ви това! Останете свободен. Вие сте на двайсет и една години. Още не знаете какво ви готви бъдещето. Боже мой, дали не съм се излъгала във вас? А аз мислех, че два месеца са достатъчни, за да опознаеш чуждата душа.

— Какви надежди възлагате на мен? — запитах аз и в очите ми светнаха мълнии.

— Приятелю мой, приемете помощта ми, издигнете се, преуспейте и ще узнаете надеждите ми. Помнете — добавя тя, сякаш издавайки против волята си някаква своя тайна, — не изоставяйте никога Мадлен, чиято ръка държите в тази минута.

Пошепнала бе на ухото ми тези думи, които доказваха колко много я занимаваше моето бъдеще.

— Мадлен? — изненадах се аз. — Никога!

След този разговор настъпи мълчание, изпълнено с вълнение. Душите ни бяха обхванати от смут, който оставяше в тях неизгладими следи. Но ето че стигнахме до дървената врата, която водеше в парка на Фрапел и чиито два стълба сякаш и днес още виждам, обвити в пълзящи растения, мъх, бурени и къпини.

Изведнъж мисъл за възможната смърт на графа прониза като стрела мозъка ми и аз й казах:

— Разбирам ви.

— Най-после — отвърна тя с тон, който ми подсказа, че й приписвам напълно чужда на нея мисъл.

Такава чистота на помислите предизвика у мен сълзи на умиление, но колко горчивини им придаде егоизмът на страстта! Разбрах, че Анриет ме обича недостатъчно, иначе би желала да си възвърне свободата.

Докато любовта се бои от греха, струва ни се, че има граници, а любовта трябва да бъде безгранична. Сърцето ми се сви болезнено.

„Не ме обича!“ — мислех си аз.

И желаейки да скрия това, което ставаше в душата ми, се наведох и целунах Мадлен по косите.

— Страхувам се от майка ви — казах на графинята, за да подновя разговора.

— Аз също — отвърна тя с детска неподправеност. — Не забравяйте обаче да се обръщате към нея винаги в трето лице. Днешната младеж отвикна от тази форма на учтивост, но вие трябва да я следвате, направете го заради мен. Впрочем, да се почитат жените, на каквато и възраст да са те, и да се държи сметка за социалните различия, без да се подчертават, е признак на добро възпитание! Нима почитта, която оказваме на по-високостоящите от нас, не задължава да се уважават и нашите достойнства? В обществото всичко е тясно свързано. Кардинал Дьо ла Ровер и Рафаело д’Урбино се ползували някога с еднаква почит. Във вашите лицеи вие сте закърмени с млякото на Революцията и това, естествено, се е отразило на политическите ви убеждения; но с годините ще се убедите, че зле разбраните принципи за свобода са безсилни да създадат щастие за народите. Преди да разсъждавам като представителка на рода Льононкур върху това, което е и трябва да бъде аристокрацията, моят здрав разум на селянка ми подсказва, че обществото съществува само благодарение на йерархията. Вие сте в такъв период от живота, когато трябва добре да помислите върху избора си. Бъдете с тези, към които принадлежите по рождение. Особено — прибавя тя, смеейки се — когато те са на власт.

Бях искрено трогнат от тези думи, където политическите убеждения се криеха под топлината на чувството — съчетание, което дава на жените такава непреодолима власт над нас; всички те умеят да обличат в нежни чувства и най-отвлечените си съждения. В желанието си да оправдае постъпките на графа Анриет сякаш предвиждаше онова, което щях да си помисля, забелязвайки за пръв път раболепието му. Неограничен господар в своя замък, обкръжен от ореола на славното минало, господин Дьо Морсоф стоеше в моите очи на недосегаема висота и признавам, че бях неприятно изненадан, когато видях угодническите обноски, с които подчертаваше разстоянието, отделящо го от херцогинята. Роб на тщеславието си, той искаше да се подчинява само на най-големите господари; чувствувах се като унизен пред самоунижението на този, който ме караше да треперя, властвувайки над любовта ми. Този вътрешен бунт ме накара да разбера мъките на великодушните жени, обвързани завинаги с мъжа, чиито дребни подлости те трябва да прикриват ежедневно. Чувството за собствено достойнство е преграда, пазеща еднакво големия и малкия, при което всеки от тях може да гледа другия в лицето. Аз бях почтителен с херцогинята от уважение към възрастта й; но там, където другите виждаха херцогинята, аз виждах майката на Анриет и дори влагах някакво благоговение в почтителността си към нея.

Влязохме в големия двор на Фрапел, където вече се бяха събрали останалите. Господин Дьо Морсоф ме представи много любезно на херцогинята, която ме огледа със студен, изпитателен израз. Госпожа Дьо Льононкур бе тогава на петдесет и шест години, удивително запазена, строга и величествена. Виждайки жестоките й сини очи, бръчките около тях, тънките, резки черти, изправената, внушителна фигура, отмерените й движения и жълтеникавата бледност на кожата, толкова ослепителна у дъщеря й, аз разпознах студената раса, от която произлизаше и майка ми, с такава бързина, с каквато геологът разпознава шведската стомана. Херцогинята говореше с езика на стария кралски двор, произнасяше особено меко някои гласни и казваше „носещия“ вместо „носач“, „тоже“ вместо „също“. Аз не бях раболепен, нито надут; държах се така добре, че тръгвайки за вечеря, графинята ми пошепна на ухото:

— Бяхте безукорен!

Графът се приближи към мен, улови ме за ръка и каза:

— Надявам се, че не ми се сърдите, Феликс? Ако съм бил малко рязък към вас, ще простите на стария си приятел. Ние вероятно ще останем тук да обядваме, а вас каним у дома в четвъртък, в деня, преди херцогинята да отпътува. Заминавам за Тур по работа. Не забравяйте Клошгурд. Съветвам ви да поддържате познанството с моята тъща. Нейният салон ще диктува модния тон в предградието Сен Жермен. Тя е запазила традициите на висшето общество, притежава огромни познания и може да ви опише герба на първия, както и на последния дворянин в Европа.

Възпитанието на графа, а може би и съветите на добрия му ангел проличаха при новите обстоятелства, сред които го поставяше възтържествуването на делото на роялизма. В него нямаше арогантност, нито унизително раболепие, той бе, така да се каже, естествен, а и херцогинята не подчертаваше покровителствения си тон. Съпрузите Дьо Шесел приеха с благодарност поканата да обядват в Клошгурд следващия четвъртък. Аз се понравих на херцогинята и разбрах от погледите й, че дъщеря й бе разговаряла с нея за мен. Когато се върнахме от вечерня, тя ме разпита за семейството ми и се заинтересува дали не е мой роднина едноименникът ми Вандьонес, подвизаваш се на дипломатическото поприще.

— Това е моят брат — отвърнах аз.

Тогава херцогинята стана почти любезна и ми каза, че сестрата на баба ми, престарялата маркиза Дьо Листомер, произхождала от рода Гранлийо. Обноските й бяха придобили сега някаква фамилиарност, която бях забелязал и у господин Дьо Морсоф в деня, когато се видяхме за пръв път. Погледът й загуби надменното изражение, с което господарите на света ви дават да разберете, че между тях и вас лежи пропаст. Не знаех почти нищо за миналото на семейството си. Херцогинята ми разказа, че моят чичо, брат на дядо ми, старият абат, когото дори не познавах по име, бил член на тайния съвет, че брат ми бил повишен и че въз основа на някакъв член от Хартата, за която не знаех нищо, на баща ми била възвърната титлата маркиз Дьо Вандьонес.

— Аз имам само една титла — роб на Клошгурд — казах тихо на графинята.

Всички чудеса на Реставрацията се извършваха с бързина, която смайваше хората, възпитани при Империята. Но тези преобразования съвсем не ме занимаваха. Най-незначителната дума, най-незабележимият жест на госпожа Дьо Морсоф бяха за мен единствените събития, на които отдавах значение. Не знаех какво значи таен съвет, бях невежа в политическите и светските дела и имах едно-единствено желание: да обичам Анриет по-нежно, отколкото Петрарка е обичал Лаура. При вида на такова безразличие херцогинята сигурно ме е взела за дете.

Във Фрапел надойдоха много хора — бяхме трийсет гости на трапезата. Какво опиянение обхваща младия човек, когато знае, че любимата му, затъмнила с красотата си всички останали жени и станала предмет на влюбени погледи, запазва единствено за него топлотата на целомъдрено сведените си очи. Какъв възторг изпитва той, забелязвайки доказателства за нежното и неизменно чувство в оттенъците на гласа й, в шеговитите й, дори насмешливи думи и как безумно я ревнува от всички светски забавления! Доволен от вниманието, с което го обграждаха, графът изглеждаше подмладен; жена му се радваше, надявайки се на благоприятни промени в разположението на духа му; а аз се смеех с Мадлен, която, подобно на всички рано развиващи се деца, ме изненадваше с учудващо верните си забележки, не зли, но присмехулни и нещадещи никого от присъствуващите. Това бе наистина чудесен ден. Една дума, една надежда, породена сутринта, бе направила природата лъчезарна; и виждайки ме така щастлив, Анриет също бе щастлива.

— Колко благотворен бе този проблясък на радост в моя сив, унил живот — ми каза тя на другия ден.

Този ден, разбира се, прекарах в Клошгурд, откъдето бях отлъчен цели пет дни, и сега жадно наваксвах изгубеното. Графът беше отпътувал още в шест часа сутринта, за да урежда крепостните си актове в Тур. По време на отсъствието му между майката и дъщерята възникнаха сериозни разногласия. Херцогинята отведе дъщеря си в Париж с надеждата да измоли за нея място в двора, където графът също можеше да заеме висока длъжност, като се откаже от предишното си решение. Анриет, която минаваше за щастлива жена, не искаше да разкрие никому, нито дори на собствената си майка, своите ужасни страдания, както и действителното нищожество на господин Дьо Морсоф. Боейки се майка й да не проникне в тайната на семейния й живот, тя бе изпратила съпруга си в Тур, където той трябваше да се разправя с нотариуси. Единствен аз, както казваше тя, бях посветен в тайните на Клошгурд. Знаейки от опит колко успокояващо действуват чистият въздух и синьото небе на Турен върху раздразнителния нрав и мъчителните припадъци на графа и какво благотворно влияние оказва животът в Клошгурд върху здравето на децата й, тя противопоставяше убедителни доводи на всички увещания на властната херцогиня, която бе по-скоро унизена, отколкото огорчена от злополучния брак на дъщеря си. Анриет с болка забеляза, че майка й не се безпокои особено много за здравето на Жак и Мадлен. Като всички майки, свикнали да заповядват на дъщерите си дори и след омъжването им, херцогинята изявяваше волята си по начин, който не търпеше възражение; в желанието си да изтръгне съгласие тя бе ту неочаквано нежна, ту гневно студена, за да получи чрез страха това, което с благост не успяваше да извоюва; после, виждайки безполезните си усилия, тя прибягваше към зла ирония, каквато бях наблюдавал у майка си.

През десетдневното пребиваване на херцогинята в Клошгурд Анриет премина през всички мъки, известни на младите жени, които въстават против властта на родителите си и желаят да утвърдят своята независимост. Вие, които за щастие имате най-добрата, най-нежната от всички майки, трудно ще разберете това. За да добиете представа за тази борба между херцогинята, суха, безстрастна, присмехулна и тщеславна, и дъщеря й, изпълнена с мека, непосредствена, никога неуниваща доброта, представете си лилия, с каквато сърцето ми постоянно я сравнява, попаднала между стоманените зъбци на машина.

Тази майка нямаше нищо общо с дъщеря си; тя не съумя да отгатне нито една от истинските причини, заставящи графинята да се отказва от преимуществата на Реставрацията и да продължава уединения си живот. Усъмни се в любовна интрижка между дъщеря си и мен. Думата, която употреби, за да изрази подозренията си, издълба между двете жени пропаст, която нищо вече не можеше да запълни.

Макар семействата да скриват старателно своите вътрешни раздори, опитайте се да проникнете в тайния им живот. Почти навсякъде ще намерите ту дълбоки, неизлечими рани, отслабващи кръвните връзки, ту жива, трогателна любов, която сходството на характерите увековечава, а смъртта превръща в трагедия, оставаща в душата неизгладими, черни следи, ту затаена ненавист, която ожесточава сърцето и пресушава сълзите в миговете на сетната разлъка. Изтерзавана вчера, изтерзавана днес, измъчвана от всички, дори от децата си, тези два нещастни ангела, без вина за собствените си страдания, нито за тези, които причиняваха на родителите си, нима можеше клетата жена да не обича човека, който не я измъчваше и желаеше да я обгради с непреодолима стена, за да я запази от всякакви бури, от всякакви удари, от всякакви рани? Аз страдах от тези борби между майка и дъщеря и при все това понякога, когато Анриет подиреше убежище в сърцето ми, доверявайки ми новите си мъки, се чувствувах щастлив. Тогава можех да се възхитя от спокойствието й в скръбта и от неизтощимото й търпение. И с всеки изминал ден все по-добре разбирах смисъла на думите й: „Обичайте ме така, както ме обичаше леля ми.“

— Нима у вас няма капка амбиция? — сурово се обърна към мен веднъж херцогинята на обяд.

— Госпожо — отвърнах, поглеждайки я сериозно, — чувствувам в себе си достатъчно сили, за да покоря света, но съм само на двайсет и една години и нямам никаква поддръжка.

Тя погледна учудено графинята, предполагайки, че дъщеря й потъпква в мен всякакво честолюбие, за да ме задържи до себе си. Пребиваването на херцогиня Дьо Льононкур в Клошгурд бе за мен време на постоянно притеснение. Графинята ме съветваше да пазя благоприличие, страхуваше се от всичко, дори от тихо казаната дума, и за да й угодя, трябваше да се съглася с тягостната игра на преструвките. Настъпи дългоочакваният четвъртък; това бе ден на досаден церемониал, един от тези дни, омразни за влюбените, свикнали с милата непринуденост на делниците, когато техният стол стои на обичайното си място и стопанката на дома им посвещава цялото си внимание. Любовта се ужасява от всичко, което е различно от нея. Накрая херцогинята замина, за да се наслаждава на дворцовия блясък, и животът в Клошгурд тръгна постарому.

Моята малка свада с графа имаше тази добра страна, че благодарение на нея станах по-редовен посетител на Клошгурд от преди: аз можех да идвам тук по всяко време, без да възбуждам най-малко подозрение. Усмирил поривите си, аз неусетно, като бръшлян, жадно обвил крехък ствол, се настаних в красивата душа на Анриет и пред мен се откри вълшебният свят на споделената любов.

Всеки час, от минута на минута, нашият духовен съюз, основан на пълно доверие, ставаше по-здрав; отнасяхме се един към друг всеки посвоему: графинята ме обкръжаваше с ласкаво покровителство, с непорочна майчина обич, докато моята любов, целомъдрена в присъствието й, ставаше, далеч от нея, необуздана и гореща като разтопено желязо; аз я обичах с двойствена любов; хилядите стрели на желанието ту ме пронизваха, ту отлитаха към небето и се изгубваха в безкрайните небесни чертози.

Ако ме запитате защо, млад и изпълнен с огнени желания, съм се отдавал на измамните мечти за платоническа любов, ще ви призная, че тогава аз все още не бях напълно зрял мъж и не желаех да смущавам тази жена, вечно опасяваща се от някакво нещастие с децата, вечно очакваща гневните избухвания на графа; ако не бе потисната от някоя болест на Жак или Мадлен, тогава мъжът й я измъчваше, а ако той случайно я оставеше на мира, тя прекарваше цели нощи до леглото на болното си дете. Прекалено горещо изразеното чувство разтърсваше цялото й същество, страстта я оскърбяваше; тя жадуваше за чиста, възвишена любов, за нежна поддръжка, с една дума, за това, което сама отдаваше на другите. После (но трябва ли да говоря за това на истинска жена като вас) положението, в което се намирах, ми доставяше минути на вълшебна нега, на божествена слабост и дълбоко умиротворение, настъпващо след безмълвно принесени жертви. Нейната добросъвестност ме облагородяваше, рядкото й себеотрицание внушаваше уважение, а искреното, дълбоко благочестие, подкрепящо всички останали добродетели, действуваше на околните като духовен елей. А бях и млад! Още така млад, че можех да влагам всички свои чувства в целувката, с която тя изрядко ми позволяваше да докосвам ръката й, но само от външната страна и никога дланта, тъй като в нейните представи очевидно оттук започваха чувствените наслади. Никога две души така горещо не бяха се приласкавали и никога плътта така неумолимо и така победоносно не е била побеждавана. След време разбрах ясно пълнотата на това отминало щастие. Тогава не ме отвличаха никакви грижи, никакви честолюбиви мечти не пречеха на бурното пълноводие на чувствата, погълнали живота ми. Да, по-късно ние обичаме в жената, докато в първата обичана жена обичаме всичко: нейните деца са наши деца, наш е домът й, наши са тревогите й, наши по-големи скърби са скърбите й; обичаме дрехите и покъщнината й; огорчава ни повече загубата на нейната реколта, отколкото вестта за собствените ни щети и сме готови да смъмрим госта, смутил нашия отдих край камината. Тази свята любов ни принуждава да живеем живота на другия човек, докато по-късно, уви, изискваме в дар чуждия живот, очаквайки жената да обогати с младата си страст нашите обеднели чувства.

Скоро станах свой човек в този дом, където за пръв път изпитах безкрайните наслади, които за изтерзаната душа са като освежителна баня за уморено тяло и тогава душата се къпе в блаженство, проникващо в най-потайните й кътчета. За вас е трудно да ме разберете, вие сте жена, а тук става дума за щастието, което предлагат жените, без в замяна да получават равностойна отплата. Единствено мъжът познава безподобната наслада да бъдеш в чуждия дом любимец на домакинята, център на скритите й чувства: кучето не лае, когато идваш, слугите знаят не по-зле от него твоите тайни права; децата, още непознаващи фалша, разбират, че техният дял любов никога не ще намалее и че твоето присъствие влияе благотворно на пътеводната им звезда; и ето, с присъщата си чувствителност те ту се галят в тебе, ту от обич те мъчат като малки тирани; те са удивително досетливи и стават твои невинни съучастници; пристъпват към теб на пръсти, усмихват ти се и безшумно изчезват. Всички се стараят да ти угаждат, всички те обичат и ти се радват. Истинската страст е подобна на красиво цвете, което дълбоко пленява погледа, когато е израснало на безплодна почва. Да, несъмнено бях получил чудесни преимущества, приобщавайки се към живота на това семейство, където намерих близки на сърцето си хора, но в същото време се бях обременил с нови задължения. Дотогава господин Дьо Морсоф се стесняваше от мен, забелязал бях само някои негови недостатъци; скоро обаче изпитах в негово присъствие множество неудобства и разбрах колко благородна и милостива бе графинята, когато ми описваше ежедневните си борби. Тогава познах всички грапавини на този непоносим характер: станах свидетел на постоянните му скандали за най-дребни неща, на оплакванията му от въображаеми болки, на вечното му недоволство, помрачаващо живота в Клошгурд, на потребността му непрестанно да проявява деспотичната си власт, която жадуваше за все нови и нови жертви. Когато вечер се разхождахме, сам той избираше пътя; но накъдето и да отидехме, винаги бе в лошо разположение на духа и връщайки се вкъщи, хвърляше вината на други; причина за умората била жена му, тя го повлякла против волята му там, където не му се искало да отиде; забравяйки, че сам бе пожелал да се разходим, графът се оплакваше, че госпожа Дьо Морсоф го ръководела във всичко, че той нямал собствена воля, нито собствено мнение, че бил просто безгласна буква в дома си. Когато госпожа Дьо Морсоф посрещаше жестоките му думи с търпеливо мълчание, той се дразнеше, чувствувайки, че властта му се натъква на някаква преграда, и язвително подхвърляше:

— Религията не заповядва ли на жените да угаждат на мъжете си? И позволява ли Бог да презираш бащата на децата си?

В края на краищата той винаги успяваше да докосне някоя чувствителна струна в сърцето на жена си и така, изглежда, изпитваше особено удовлетворение, че се бе наложил. Понякога се затваряше в мрачно мълчание, изпадаше в мъчително униние, съзнателно плашейки жена си, която бързаше да го огради с трогателни грижи. Подобно на галено дете, немислещо за майчините тревоги, той позволяваше да го глезят като Жак и Мадлен, от които ревнуваше госпожа Дьо Морсоф. Постепенно открих, че в сериозните и в дребните неща графът се отнася към жена си, децата и слугите така, както към мен в играта на табла. В деня, когато забелязах всички трудности, които подобно на лиани оплитаха, задушаваха живота на това семейство, омотаваха с тънки, ала безбройни нишки целия брачен живот на Клошгурд, спъваха развитието му и забавяха растежа на състоянието, усложнявайки най-простите неща, аз изпитах някакъв благоговеен ужас и това сдържаше страстта ми, поставяйки пред нея непреодолими прегради. Боже мой, колко слаб и безпомощен бях!

Сълзите на Анриет, които бях изпил, сякаш ме възнасяха над земята и бях щастлив, че можех да споделя страданията на възлюблената си. Преди се подчинявах на деспотизма на графа като контрабандист, принуден да плаща глоба; сега започнах доброволно да понасям ударите на този тиранин, за да се приближа по-близо до Анриет. Тя отгатна намерението ми, позволи ми да заема мястото си до нея и ме възнагради, като ме приобщи към скърбите си; така някога разкаялият се вероотстъпник, жадуващ да попадне в рая с братята си во Христе, бе получил милостта да умре като гладиатор на арената.

— Без вас не бих понесла този живот — ми каза Анриет вечерта, когато господин Дьо Морсоф бе досаден като муха в зноен ден, по-хаплив, по-жлъчен, по-капризен от обикновено.

Графът си беше легнал. Ние с Анриет прекарахме част от вечерта под нашите акации: децата играеха край нас в светлината на залеза. Нашите разговори, подхващани изрядко и ограничавани само във възклицания, доказваха духовната ни близост — наша отрада в общите терзания. Когато думите не достигаха, мълчанието още по-сладко унасяше душите ни, които, така да се каже, се преливаха една в друга безпрепятствено, но без да бъдат съединявани чрез целувка; подобно на две нимфи те вкусваха сладостта на вглъбения покой, отдаваха се на течението на едни и същи мечти, потопяваха се заедно в дълбоките води на нежността, излизаха оттам освежени и се чувствуваха по-близки, отколкото може да пожелае най-взискателната любов, макар да не ги свързваха никакви земни връзки. Потъвахме в бездънна пропаст и връщайки се обратно с празни ръце, се питахме с поглед: „Ще има ли за нас поне един ден сред безкрайната върволица на дните?“ Но защо роптае плътта, когато сладострастието ни дарява цветя, лишени от корени?

Въпреки вълнуващата поезия на залеза, обагрил каменния парапет на терасата в така чисти и меки червеножълтеникави тонове, въпреки благоговейното мълчание, нарушавано само от далечните викове на децата, въпреки спокойствието, царящо наоколо, огънят на желанието пробягна по жилите ми като предвестник на всепоглъщащ пожар. След изтеклите три месеца, аз вече не можех да се задоволявам с възложената ми роля и си позволих да погаля леко ръката на Анриет, стараейки се да предам на любимата кипящата в мен неутолена страст. Анриет мигом се превърна в госпожа Дьо Морсоф и оттегли ръката си; в очите ми блеснаха сълзи, тя ги забеляза и като ме погледна нежно, сама поднесе ръката си към устните ми.

— Помнете добре — проговори тя, — че тези ласки ми струват много! Приятелство, което ги търси, е много опасно.

Не можах да се сдържа и започнах да я обсипвам с упреци; говорих за своите терзания, за това, как малко исках, за да мога и занапред да ги понасям. Осмелих се да й кажа, че ако на моята възраст любовта може да бъде духовна, душата също изпитва влечение, че съм готов да умра, но не и да мълча. Тя ме прекъсна, хвърляйки ми горд поглед, който сякаш питаше: „А нима моят път е обсипан с рози?“ Но може би съм се излъгал. От деня, когато пред вратата на Фрапел несправедливо допуснах, че иска да изгради щастието ни върху гроб, аз се срамувах да петня Анриет, приписвайки й низки помисли. Тук тя заговори и с меденосладкия си гласец ми каза, че не може да бъде за мен всичко и че аз съм длъжен да зная това.

Разбрах в мига, когато произнасяше тези думи, че между нас ще легне пропаст, ако откажа да се подчиня, и смирено сведох глава. Анриет продължи да говори, подчертавайки святата си убеденост, че можела да ме обича като брат, без да нарушава Божиите и човешките закони; че имало сладост в това чувство, подобно на Божествената любов, която според учението на кроткия свети Мартен дарявала живот на всяка твар. Ако не съм можел да бъда за нея нещо като стария й изповедник, по-малко от любовник, но повече от брат, трябвало да се разделим. Тя щяла да съумее да умре, принасяйки в жертва на Бога своите горещи страдания, своите сълзи и клетата си, изтерзана от печал душа.

— Дадох ви повече, отколкото имах право — промълви тя накрая — и вече съм наказана — нямам какво повече да ви предложа.

Трябваше да я успокоявам, да обещая, че никога повече няма да й причинявам огорчения и че, макар и двайсетгодишен, ще я обичам така, както старците обичат последното си дете.

На следващия ден дойдох рано в Клошгурд. Анриет нямаше цветя за вазите в сивия си салон. Изтичах в полето и лозята и започнах да бера цветя, за да стъкмя два хубави букета; но когато събирах стрък по стрък, отрязвайки ги до самия корен, и се любувах на венчетата им, ме осени мисълта, че в оттенъците на листата и стеблата им е заключена истинска хармония, поезия, която очарова погледа, вълнува ни както музиката и пробужда множество спомени в сърцата на тези, които обичат и са обичани. Нима цветовата гама не може да има такъв смисъл, какъвто и звуковата? Заедно с Жак и Мадлен, които се радваха не по-малко от мен, готвейки изненада за нашата любимка, ние се разположихме на долните стъпала пред вратата като пълководци на цяла армия от цветя и се заехме да подреждаме два букета, чрез които се опитах да изразя преизпълващите ме чувства. Представете си извор от цветя, пенлив фонтан, който блика от две вази и пада околовръст на причудливи вълни, а сред него бели рози и лилии със сребърни венчета, говорещи за чистотата на моите желания. На този свеж фон блестят незабравки, синчец, камбанки — цветя, взели окраските си от небето, които така добре се съчетават с бялото. Нима това не бе символ на невинността на две души — едната незнаеща нищо, а другата познала всичко, олицетворение на мечти на дете и мисли на мъченица?

Любовта има свой език и графинята скришом го разгада. Тя ми хвърли проникновен поглед, напомнящ вик на болен, засегнат в раната си: бе смутена и очарована. Каква награда ми донесе този поглед! Да я направя щастлива, да сгрея сърцето й — каква благородна задача! И така, аз приложих в областта на чувствата теорията на отец Кастел^[1] и възродих заради Анриет науката, позабравена в Европа, където цветовете на красноречието заменят приетия на Изток благовонен език на цветята. Какво удоволствие е да предадеш това, което чувствуваш, чрез тези прекрасни посланици, разкриващи се в лъчите на слънцето, както се разкриват душите им в лъчите на любовта! Скоро се запознах с живота на растенията по-отблизо, отколкото човека, познаващ живота на пчелите, когото бях срещнал в Гранлийо.

До края на пребиваването ми във Фрапел два пъти в седмицата се заемах с този уморителен поетичен труд, за който се нуждаех от всички разновидности на полската флора, и ето защо се увлякох в задълбоченото й изследване не като ботаник, а като поет, изучаващ по-скоро символичния смисъл на цветята, нежели формата им. За да намеря растението на мястото, където расте, аз често отивах много далече, бродех по брега на реката, из долината и степите, възлизах по височините, събирайки диви теменужки, скрити в сянката на къпини и изтравниче.

Тези разходки ми доставиха радости, непознати на учения, потънал в размисъл, на селянина, обработващ земята, на занаятчията, прикован към града, на търговеца, неизлизащ от дюкяна си, но затова пък са естествени и близки за някои лесовъди, дървари и мечтатели. В природата има зрелища с необозрим смисъл, които се издигат до висотата на най-значими нравствени въпроси. Тук — цъфнало изтравниче, покрито с капки роса, които блестят на слънцето като елмази — малка вселена, радваща погледа на този, който умее да гледа! Там — горски кът, обкръжен от скали, прорязан от пясъчни сипеи, покрит с мъх и обрасъл в клек; дивият му мрачен вид намира не по-малко горещ отклик в сърцето, трепнало уплашено, когато от зеления гъстак се понесе пронизителният вик на морския орел. Ето и изгорелите от слънцето безплодни степи със стръмни каменисти склонове, хоризонтите на които са забулени в пустинята от знойна мараня и където намерих прелестна, самотна анемона с коронка като от лилава коприна и със златни тичинки — трогателен образ на моята непорочна възлюблена, така самотна в долината си. Ето и големи локви, върху повърхността на които природата е нахвърлила зелени петна, бързайки да облече с полурастителен, полуживотински покров тези застояли води, където животът възниква за дни, а водораслите и насекомите са безчет, като светилата в ефира на мирозданието. Ето малка хижа с лози, зелки и дървен стобор, надвесена над блато и заобиколена от хилави ръжени посеви — картина на много скромно съществование. Ето и дълга горска пътека, подобна на храм; дърветата са прави като колони, клоните се сплитат над главите, образувайки готически сводове, откъдето долитат звънки гласове на птици, а в далечината, през сенчестия листак, светлее поляна, ту озарявана от обедното слънце, ту пламтяща в червените лъчи на залеза, подобна на грейнали църковни стъклописи. Излизайки от тази прохладна, дебела сянка, вие се озовавате на каменлива угар, където по червеникавия сух мъх пълзят с шумолене сити смокове, вирнали тънките си изящни глави. Озарете тези картини с потоци слънчеви лъчи, съживяващи земята с благотворната си топлина, хвърлете върху тях сиви облаци, проточени като бръчки по старческо чело, осветете ги с хладното сияние на бледооранжево небе и се вслушайте: ще доловите неизразимата хармония на природата сред проникващата в душата тишина.

През месеците септември и октомври аз нито веднъж не набрах букет за по-малко от три часа — с такава самозабрава и поетичен възторг се любувах на тези мимолетни алегории, въплъщаващи за мен противоречиви човешки съдби, на величествените природни картини, към които и сега въображението непрестанно ме влече. И често с тях се слива споменът за жената, чиято душа тогава откривах във всичко. Аз още виждам своята повелителка, чиято рокля се белее из гората или се развява в ливадата, а мислите й летят към мен от чашката на всяко цвете, нежно скътало безчет личинки.

Никакво признание, никакво доказателство за безумна любов не би имало такава власт над нея, както тези цветни симфонии, в които изразявах измамените си желания с необузданата страстност на Бетховен, разказващ със звуци за глъбините на човешкото сърце или устремен в неудържим порив към небесата. При вида на моите букети госпожа Дьо Морсоф бе само Анриет. Тя непрестанно ги гледаше, хранейки душата си с красотата им, отгатваше мислите, които бях вложил в тях, и вдигайки главата си, наведена над ръкоделието, възклицаваше:

— Боже мой, колко са красиви!

Този възхитителен език на цветята бе така лесно да се разбере, както и да се проникне в духа на поезията на Саади, прочитайки откъс от негова поема. Случвало ли ви се е да бродите през май сред ливадите, вдъхвайки уханието им, което пробужда жажда за наслада във всяко живо същество, или бивайки в лодка, да потопите ръце във вълната или да оставите на властта на вятъра непокорните коси и да чувствувате, че душата ви се възражда със зеленеещите корони на дървесата? Скромната билка, наречена „миризливка“, е една от най-важните съставки на тази скрита хармония. Ето защо никой не може безнаказано да я държи близо до себе си. Поставете в букет блестящите й копиеобразни листа, прорязани от бели нишки като скъпа тъкан, и нежното й ухание ще съживи в глъбините на сърцето ви чувства, за разцъфтяването на които е попречило строгото целомъдрие. Представете си около широкото гърло на порцелановата ваза гъста ивица бели цветя, растящи в туренските лозя; кръглите им цветове смътно напомнят желаните форми на женското тяло, заело поза на покорна робиня. От тази основа излизат спиралите на камшичето, обсипани с бели камбанки, тъпичките стъбла на розовия гръмотрън, смесени с няколко стръка папрат и с млади дъбови филизи със сочни яркозелени листи; те смирено се свеждат като плачущи върби и покорно се молят като богомолци. Над тях се устремяват като плахи надежди трептящите и потънали в цвят дръжки на аления горицвет, щедро сипещ жълт прашец, снежните пирамиди на полската и водната метличина, зелените коси на хмела и тънките стрели на острицата, открояващи се на сивия фон на лена, чиито сипкави цветчета сякаш блещукат на дневната светлина. И още по-високо над тях, изправили глави, ухаят няколко бенгалски рози; обкръжават ги, притискат и оплитат от всички страни разпокъсаните дантели на ливадните треви, перата на хвоща, пипалата на ковила, чадърчетата на дивия керевиз, щитовете на хилядолистника, тризъбците на повета с неговите черно-розови цветчета, спиралите на дивата лоза, извитите филизи на орловите нокти, с една дума, най-диви, най-странни създания от растителния свят: пламъчета и тройни бодили, копиевидни треви и зъбчати листа, разкъсани, спиралообразни стъбла и ветви, напомнящи трудно обуздани желания. Из глъбините на този многоводен поток от чувства се изтръгва яркочервен кичест мак с пъпки, готови да се разтворят, разгаряйки пожара си над белите звезди на жасмина и несекващия дъжд на цветния прашец, от който едва забележими частици се носят във въздуха и искрят като злато на слънцето! Коя жена, опиянена от сладостния аромат, който лъха от ухаещите стръкове, не ще разбере тази буря от потиснати чувства, целомъдрената нежност, смущавана от поривите на страстта, пламенната любов, която моли за взаимност, ежедневно подновявайки борбата, все така затаена, неугасима, вечна?! Поставете това ухаещо признание на прозореца, за да се откроят още по-ярко оттенъците, нежните контрасти и арабески и когато вашата възлюблена съгледа в букета пищно разцъфналия цвят, в чашката на който блести сълза от роса, тя ще се поддаде на сърдечното си влечение, ако ангел хранител или гласът на детето й не я възпрат на ръба на пропастта. Какво принасяме ние в дар на Бога? Ухание на тамян, пламъчетата на свещите и молитви — най-чистия израз на благоговейната ни любов. Но нима всичко, що предлагаме на Бога, не е заключено в тази лъчезарна поема от цветя, които непрестанно нашепват на сърцето сладкозвучните слова на любовта, пробуждайки скрити желания, неизказани надежди и светли мечти, припламващи и угасващи като светулки в топла есенна нощ.

Тези невинни радости много ми помогнаха да залъжа страстта, възпламенена от продължително съзерцание на любимото същество, от тези погледи, които, запленени, проникват до дъно в примамливите форми. За мен — за Анриет не смея да твърдя същото — тези радости бяха улеи, по които се устремяваха бурните води, заплашващи да отнесат задържащия ги бент. И макар постоянната борба със себе си да поражда смъртна умора, достатъчни са няколко трохи манна небесна, насищащи пътника от Дан до Сахара, за да ни вдъхнат нови сили. Аз често заварвах Анриет пред тези букети; тя ги съзерцаваше, отпуснала безсилно ръце, в плен на вълнение, от което гръдта се надига, в погледа пламват мълнии, пробягват една след друга мисли, страшни като разпенени вълни, и оставят след себе си чувство за огромна изтощеност. Никога за никого аз повече не подредих букет! Създавайки този разбираем за нас двама език, ние изпитвахме удовлетворение като това на роба, който мами своя господар.

Бързайки с цветята към Клошгурд, аз често забелязвах лицето на Анриет, долепено до стъклото на прозореца, но влизайки в дома, я намирах седнала пред ръкоделието си. Случваше се понякога да не стигна в уречения час, макар никога да не го определяхме, и тогава отдалеч съглеждах белия й силует да блуждае по терасата; а когато се появявах пред нея, тя ми казваше:

— Излязох да ви причакам. Нали трябва да бъдем внимателни към последното си дете?

Мъчителните игри на табла бяха временно преустановени. Новите земи, придобити от графа, му създаваха много грижи; случваше се често да отсъствува от дома, да обикаля имението, да размерва и парцелира земята; трябваше да дава нареждания, да наблюдава полската работа, нуждаеща се от господарски надзор, при което не вършеше нищо, без да се посъветва с жена си. Често с графинята отивахме при него в някое от новите имения; по пътя децата гонеха бръмбари и пеперуди, беряха букети или, по-точно казано, снопове цветя. Да се разхождаш с любима жена, да я водиш под ръка, да й избираш пътя! Ето радости, достатъчни да ощастливят целия живот. Каква искреност лъха тогава разговорът! Тръгвахме от Клошгурд сами, а се връщахме с „генерала“ — шеговито прозвище, с което назовавахме графа, когато биваше в добро разположение на духа. Пътищата в едната и в другата посока силно се отличаваха помежду си и този контраст подчертаваше тайните наслади, познати само на влюбените, които не могат да се съберат. Когато се завръщахме у дома, към нашето блаженство — погледи, ръкостискане — се присъединяваше безпокойство. Разговорът, тъй непринуден в началото на разходката, придобиваше сега тайнствен смисъл, когато един от нас отговаряше само след пауза на многозначителния въпрос или започнатото беседване продължаваше в алегорична форма, която така добре се поддава на нашия език и така изкусно владеят жените. Та кой не е намирал наслада в такова тайно общуване с любимото същество, откъсвайки се с него в област, недостъпна за другите, и влизайки в духовен съюз въпреки общоприетите закони? Веднъж се поддадох на мимолетна надежда, когато на въпроса на графа, желаещ да узнае за какво говорим, Анриет му отговори с двусмислена фраза, по която той се подведе. Това малко недоразумение разсмя Мадлен и накара да поруменее майка й, която погледна строго към мен, давайки ми да разбера, че може да ми отнеме благоразположението си, както някога бе отнела ръката си, тъй като желае да остане безупречна съпруга. Но нашият духовен съюз имаше такава притегателна сила, че на следващия ден ние го възстановихме.

Така летяха часове, дни, седмици, пълни с неизчерпаемо блаженство. Настъпи гроздобер, а той е истинско празненство в Турен. Към края на септември слънцето припича по-кротко, отколкото по време на жътва и може да се работи на полето без страх от слънчасване и от умора. Да откъсваш гроздовите чепки, е по-лесно, отколкото да жънеш. Всички плодове са узрели. Снопите са вързани, хлябът е поевтинял и това плодородие прави щастлив живота на земеделеца. Накрая всички опасения от неуспешно завършване на полската работа, изискваща толкова средства и труд, се разсейват при вида на пълните хамбари и избите, очакващи младото вино. Гроздоберът тогава е като приятен десерт на заслужено тържество, а и небето в тези дни е винаги усмихнато в Турен, където есента е особено красива. В този гостоприемен край на гроздоберачите се предлага хляб и подслон. Те получават богата и вкусна храна и бедняците се радват като деца на рожден ден. Ето защо гроздоберачите се тълпят при господари, които не се скъпят да ги хранят обилно. И така, домът е пълен с хора и с всякакви запаси. Гроздовите преси работят непрестанно. Сякаш всичко е съживено от това раздвижване на бъчвари, на коли, натоварени със смеещи се девойки и хора, които огласят лозята с песните си, доволни от най-високите за годината надници. Впрочем, има и друга причина за веселие — редиците на гроздоберачите са смесени: жени, деца, господари и работници — всички участвуват в този празник на труда. Ето кое може би обяснява необузданата веселост, предавана от век на век през последните хубави дни на есента и която някога подсказа на Рабле вакханическия дух на великата му книга. Жак и Мадлен, вечно болни, не бяха участвували в гроздобер; аз бях толкова несведущ по тази работа, колкото и те, а децата скачаха от радост, виждайки, че се вълнувам не по-малко от тях; освен това графинята бе обещала да ни съпроводи. Най-напред отидохме във Вилен, градче, славещо се в нашия край с кошничарските си изделия, и си поръчахме няколко много красиви кошници: предстоеше ни да оберем четиримата гроздето в определения за нас участък. Договорихме се обаче да не ядем много грозде по време на работа. Да си хапнеш от едрото туренско грозде, откъснато със собствените ти ръце, е така приятно, че бяхме готови да се откажем заради него от най-хубавите сортове, предлагани на трапезата. Жак ме накара да се закълна, че ще бера грозде само в Клошгурд и че ще се откажа от всички други покани. Никога тези две същества, обикновено неразположени и бледи, не са били така оживени, румени, енергични и подвижни. Чуруликаха непрекъснато и сновяха назад и напред без всякаква нужда; като всички останали деца, просто им се искаше да тичат и скачат от излишък на сили. Господин и госпожа Дьо Морсоф никога не бяха ги виждали толкова освежени и доволни. Сам аз станах дете и може би в по-голяма степен от тях, тъй като също се надявах да получа възнаграждение. И така, едно чудесно есенно утро ние се отправихме към лозята и прекарахме там до обяд. Как се стараехме да изберем най-хубавите гроздове, най-бързо да напълним кошничката си! И току изтичвахме при госпожа Дьо Морсоф да й покажем всяка откъсната чепка. Тя се заливаше от весел, младежки смях, когато, приближавайки се към нея с кошницата си, я запитвах като Мадлен:

— А моето грозде, маменце?

— Не бива да бързаш така, момчето ми — отвръщаше тя. После, прекарвайки ръка по врата и косите ми, нежно ме докосваше по бузата, добавяйки: — Погледни, целият си вир-вода!

За пръв и последен път чувах тези ласкави тонове в гласа й и милото „ти“ на влюбените. Гледах гъстите зелени храсти, обсипани с диви малини и къпини, слушах виковете на децата, наблюдавах гроздоберачите, колата, препълнена с бъчви, и хората, натоварени с кошници… Ах!… Как ярко се е запечатало в паметта ми всичко, дори и младото бадемово дръвче, до което стоеше тя, свежа, румена, засмяна под разтворения слънчобран! После започвах да режа гроздовете с ножицата и да ги поставям в кошницата, а когато тя се напълнеше, я изсипвах в голямата бъчва, стояща недалече; работех усърдно, мълчаливо, непрестанно и тези неприпрени, отмерени движения запазваха спокойствието в душата ми. Вкусвах неизразимото удоволствие от физическия труд, който тласка живота в нужното русло и укротява поривите на страсти, заплашващи да изпепелят всичко. Тогава разбрах колко мъдрост съдържа в себе си еднообразният труд и оцених правилата на монашеския живот.

За пръв път от много време насам графът не бе мрачен и сърдит. Жак, бъдещият херцог Дьо Льононкур-Морсоф, цял изпоцапан от грозде, розов и напълно здрав на вид, радваше сърцето му. В този последен ден на гроздобера „генералът“ обеща да устрои вечерта, на площадката пред Клошгурд, бал в чест на възвръщането на Бурбоните на престола: така празникът ставаше всеобщ. Когато се връщахме обратно, аз предложих ръка на графинята; тя се опря плътно на нея, желаейки сякаш да ми покаже как сърцето й прелива от радост и по майчински да я сподели с мен.

— Вие ни носите щастие — каза тя на ухото ми.

За мен, който знаех безсънните й нощи, всички тревоги в миналия й живот, където бе подкрепяна само от Божията десница и където всичко бе тъй нерадостно и отчайващо, тези думи, произнесени от мелодичния глас на Анриет, ми доставиха радост, каквато вече не можеше да ми даде никоя жена на света!

— Печалното еднообразие на моите дни е отстранено, животът става хубав и ми вдъхва надежди — каза тя след кратко мълчание. — О, не ме изоставяйте! Уважавайте моите безобидни суеверия! Бъдете по-голям брат на децата ми, тяхно провидение!

Във всичко това няма нищо измислено, Натали; за да познаем бездънните глъбини на любовта, трябва още на младини да проучим до дъно многоводните езера, на чиито брегове ни е довела съдбата. Ако за много същества страстта е поток от лава, потекла сред спечени брегове, за други сдържаната, натъкваща се на непреодолими препятствия страст изпълва кратера на вулкана с кристалночиста вода.

Скоро ни очакваше ново развлечение. Госпожа Дьо Морсоф искаше да въведе децата си в ежедневните грижи и да им покаже как трудно се печелят пари. Ето защо позволи и на двете да имат свой дял в променливите доходи от имението, така често зависещо от случайността: Жак щеше да получи печалбата от орехите, а Мадлен — от кестените. След няколко дни обрахме орехите, а после и кестените. Да бруля с прът кестени за Мадлен и да гледам как падат кафявите плодове, подскачайки меко в кадифения слой прах, покриващ безплодната земя, на която обикновено растат тези дървета; да наблюдавам с каква сериозност малкото девойче оглежда всяка купчина кестени, пресмятайки стойността им и мечтаейки за удоволствията, които можеше да си достави със собствените си пари; да слушам радостните възклицания на Манет — единствената прислужница, която помагаше на графинята в грижите й около децата; да осъзнавам поуките във всяко усилие да се събере всичко, което е родила земята и което загива поради прищевките на времето… Какво удоволствие ми доставяше всичко това и как приятно бе да се любувам на простодушния възторг на децата, които изглеждаха още по-очарователни в строгата рамка на есенния пейзаж! Мадлен имаше свой собствен хамбар и аз поисках да видя как ще прибере там кафявото си богатство и да споделя радостта на девойчето. Повярвайте ми, аз и сега потръпвам, спомняйки си с какъв тропот се изсипваха от всеки кош кестените и се търкаляха по жълтеникавата черга, покриваща пръстения под. Част от добива на Мадлен графът вземаше за своето стопанство; освен това чифликчии, селяни и други хора от този край изпращаха купувачи на Душичката — ласкаво обръщение, възприето тук дори в разговор с чуждоземци, но което сякаш принадлежеше изключително на Мадлен.

Жак бе по-малко щастлив с беритбата на орехите си, тъй като в продължение на няколко дни валя дъжд; но аз го утеших, съветвайки го да запази орехите и да ги продаде по-късно с голяма печалба. Господин Дьо Шесел ми бе казал, че ореховите дървета не били дали нищо тази година в Бреемон, Амбоаз и Вувре. Впрочем, ореховото масло се използуваше широко в Турен и Жак можеше да получи най-малко четиридесет су от всяко орехово дърво, а той имаше не по-малко от двеста, така че доходът обещаваше да бъде значителен! Момчето искаше да си купи костюм за езда. Желанието му предизвика спор в семейството, при който графът му обърна внимание върху колебливите печалби от реколтата и върху необходимостта да се пести за лошите години, та да се запази средният доход. Аз отгатвах мислите на Анриет по мълчанието й: тя се радваше, виждайки, че Жак се вслушва в думите на баща си и че благодарение на пейката свята лъжа графът донякъде придобиваше малко липсващия си авторитет на глава на семейство. Не ви ли казах, когато ви описвах тази жена, че човешкият език е безсилен да предаде величието на нейния дух и на нейните постъпки?

Когато си свидетел на такива сцени, им се наслаждаваш, без да разсъждаваш, затова пък как ярко се открояват те по-късно на мрачния фон на нашия бурен живот! Те блестят като диаманти, обковани в обръча на скръбни мисли и горчиви съжаления, сливащи се със спомена за отлетялото щастие! Защо наименованията на двете неотдавна закупени имения. Касин и Реториер, с които така много се занимаваха съпрузите Дьо Морсоф, ме вълнуват повече от най-красивите наименования на обетованата земя и древна Елада? „Което обичаш, за него и говориш!“ — бе казал някога Лафонтен. Тези наименования имат в моите уши чудотворната сила на заклинание; те ми обясняват могъществото на магията, извикват изчезнали навеки сенки, които тутакси се появяват от небитието и ми говорят; отново се виждам сред тази щастлива долина, отново се наслаждавам на красотата на нейния пейзаж, на синевата на туренското небе! Но нима чудото на пресъздаване на миналото не се извършва винаги в сферата на духовния мир? Затова не се учудвайте, че ви разказвам за толкова делнични неща. Най-малките подробности на този прост и, бих казал, обикновен живот бяха едновременно слаби на вид нишки, чрез които се свързах тясно с графинята.

Грижите за материално обезпечаване на децата причиняваха на госпожа Дьо Морсоф не по-малко безпокойство от крехкото им здраве. Аз скоро разбрах колко права беше тя, говорейки за скритата си роля в стопанството на Клошгурд, и запознавайки се постепенно с нея, научих за нашия край неща, които би трябвало да знае всеки държавник. След десет години усилия графинята бе успяла да измени системата на земеобработването в имението си, където бе „разчетвъртила“ цялата обработваема площ (този израз се употребява в Турен, когато искат да обяснят в какво се състои системата на многополието, при която за пшеницата се отделя ежегодно само четвърт част от цялата посевна площ, а върху останалите сеят други култури).

За да победи изостаналостта на арендатора, госпожа Дьо Морсоф бе решила да отмени старите договори, да раздели владенията си на четири крупни ферми и отново да ги даде на „изполица“ — вид споразумение, съгласно което земевладелецът, предоставяйки на фермера стопанските постройки, добитъка и семената, дели с него разходите и реколтата. Подялбата се контролира от посредник, натоварен да обезпечи на собственика половината доход в натура: както виждате, тежка система, усложнявана и от отчетността, която се мени в зависимост от характера на посевите. Графинята беше предоставила на разпорежданията на господин Дьо Морсоф една пета част от земите, разположени около Клошгурд, за да се заеме той с грижата за нея, а така също за да докаже на дело на арендаторите превъзходството на новия метод. Като добра стопанка, тя бе преустроила постепенно, с чисто женска упоритост, две от своите ферми по плана на фермите в Артоа и Фландрия.

Лесно е да се отгатнат намеренията й. След изтичане на срока на изполицата, графинята искаше да създаде от четирите си имения две хубави ферми и да ги даде под наем срещу заплащане на енергични и съобразителни земеделци, за да опрости начина на събиране доходите от Клошгурд. Страхувайки се, че ще умре първа, тя се стремеше да остави на графа имот, носещ твърди доходи, а на децата да завещае имущество, което да оцелее дори и в неопитни ръце. В това време плодните дървета, посадени преди десет години, раждаха много плод. Живите плетища, запазващи насажденията от посегателства, бяха се разраснали великолепно. Тополи, брястове, всичко бе избуяло. С неотдавна закупените имения, земите на Клошгурд, разделени на четири големи ферми, две от които предстоеше да се построят, трябваше да носят шестнайсет хиляди златни франка, по четири хиляди от всяка ферма, без да се смятат доходите от лозята, от двеста арпана гори и от образцовата ферма, разбира се, при условие че бъде въведена новата система на стопанисване. Всички ферми можеше да бъдат съединени чрез пътища с голяма права алея, за която се предполагаше, че ще продължи от Клошгурд до шпионския път, откъдето до Тур оставаха не повече от пет левги; арендатори не ще липсват, особено сега, когато всички говореха за подобренията, въведени от графа, за неговите успехи и за богатите реколти на Клошгурд. Госпожа Дьо Морсоф искаше да вложи по петнайсет хиляди франка в двете закупени имения, за да превърне господарските къщи в две големи ферми; в такъв случай тя по-лесно щеше да ги пренаеме, особено след като ги обработи година-две под вещото ръководство на някой си Мартино, най-добрият, най-честният посредник, който скоро щеше да остане без работа, тъй като договорният срок с четиримата изполичари изтичаше и сега предстоеше фермата да се даде срещу заплащане.

Тези прости планове, изискващи обаче повече от трийсет хиляди франка разходи, бяха предмет на безкрайни спорове, а понякога и на жестоки кавги между Анриет и графа, при които я крепеше само грижата за бъдещето на децата. Мисълта: „Какво ще стане с тях, ако утре умра?“, я довеждаше до ужас. Само кротките, спокойни хора, чужди на раздразнението и гнева, тези, които искат да възцаряват около себе си своя дълбок душевен мир, знаят колко сили изисква такава борба, как горещо прелива кръвта към сърцето, преди да се спуснем в тази борба, и каква умора ни гнети, когато всички усилия се окажат напразни. И ето, злочестата жена бе жертва на дребнавите заяждания и оскърбителните нападки на мъжа си, и то тъкмо когато децата поукрепнаха и бяха вече не такива слаби и бледни, тъй като върху тях бе оказало влияние есенното обилие на плодове, когато тя с умиление следеше игрите им и радостта вливаше в нея нови сили, лекувайки изтерзаното й сърце. Изплашен от предстоящите промени, графът с тъпо и злорадо упорство отричаше преимуществата им. Противно на всяка логика, той възразяваше на доводите на жена си като дете, невярващо в действието на слънчевата топлина върху посевите. Графинята излезе победителка. Победата на здравия смисъл над безумието уталожи болките й и тя забрави обидите.

Този ден тя предложи да се разходим до Касин и Реториер, за да види какво трябва да се предприеме там. Графът вървеше напред, зад него подтичваха Жак и Мадлен, а ние с графинята завършвахме шествието, крачейки бавно след децата; тя ми говореше с мекия си, тих глас, който напомняше шепот на морски вълни, разливащи се леко на крайбрежния пясък.

Казваше, че е уверена в успеха. Говорело се, че ще се установи пощенска връзка между Турен и Шинон. За тази работа се бил заел енергичен човек, братовчед на Манет, който искал да вземе под аренда голямата им ферма — Рабеле, намираща се на пътя. Семейството му било многочленно; големият син щял да превозва пътниците и пощата, а младият — багажа; бащата възнамерявал да се заеме с конете — да ги разпряга и впряга, а в свободното си време щял да обработва земята, като я подхранва с тора от собствените си конюшни. Другата ферма, Лабод, разположена на две крачки от Клошгурд, предлагал да я вземе предишният арендатор, човек честен, умен и трудолюбив, който оценявал всички преимущества на новия способ в земеобработването. Колкото до Касин и Реториер, тези земи били най-добрите в целия окръг; когато издигнели новите постройки и посевите избуели, щяло да бъде достатъчно да се постави в Тур обявление и веднага щели да се намерят желаещи и за двете ферми. И така, след две години Клошгурд щял да носи около двайсет и четири хиляди франка доход; фермата Гравлот, която господин Дьо Морсоф притежавал в Мен, вече била наета за девет години по седем хиляди франка годишно; пенсията на генерала възлизала на четири хиляди; всички тези доходи позволявали на семейството да живее ако не в разкош, то напълно охолно. По-късно, когато земята станела по-доходна, благодарение на внедрените подобрения, графинята може би щяла да отпътува за Париж, за да следи за възпитанието на Жак, но не по-рано от година-две, когато здравето на бъдещия наследник укрепнело.

С такъв трепет бе произнесла думата „Париж“! Аз също заемах място в този проект: тя искаше възможно по-малко да се откъсва от приятеля си. Чувайки това, аз пламенно й казах, че не ме познава, че тайно от нея вече бях взел решение. Да, аз ще работя ден и нощ, за да завърша скоро образованието си и да стана наставник на Жак, защото не мога да понасям мисълта друг млад човек да проникне в дома й.

При тези думи графинята помръкна.

— Не, Феликс — каза тя, — това, както и посвещаването ви в духовен сан, е невъзможно. Вие дълбоко трогнахте моето сърце на майка, но жената в мен ви обича твърде искрено и не позволява да станете жертва на чувствата си. Постъпвайки така, вие завинаги ще се изложите пред обществото и аз с нищо не бих могла да ви помогна — ето каква награда очаква вашата всеотдайност. О, не, не искам да ви причинявам зло! Вие, виконт Дьо Вандьонес, наставник? Вие, чийто благороден девиз гласи: „Не се продавай!“? Дори да бяхте Ришельо, и тогава бихте погубили живота си и хвърлили в безутешна скръб родителите си. Приятелю мой, вие не знаете колко високомерни са жените като моята майка, колко дръзки са покровителствените им погледи, колко презрителни са думите и унизителни поканите им.

— Но ако вие ме обичате, за какво ми е обществото?

Тя се престори, че не чу думите ми, и продължи:

— Макар баща ми да е чудесен човек и да е готов да изпълни всяка моя молба, той не ще прости злепоставянето ви пред обществото и ще ви откаже покровителството си. Не бих искала да ви видя наставник дори на престолонаследника! Приемете обществото такова, каквото е, и не вършете грешки в живота. Приятелю мой, това безразсъдно решение е продиктувано от…

— Любовта — казах аз тихо.

— Не, за Бога — възропта тя, сдържайки с мъка сълзите си, — тази безумна мисъл ми разкрива характера ви; вашето добро сърце ще ви причини много злини в живота. От този момент аз моля да ми предоставите правото да ви науча на някои неща; позволете ми като жена понякога да ви ръководя. Да, от тишината на Клошгурд аз искам да следя мълчаливо, с препълнена от възторг душа, вашите успехи. А колкото до наставник, бъдете спокоен, ще намеря някой добър стар абат, някой учен йезуит и баща ми на драго сърце ще отдели средства за възпитанието на внука, който трябва да наследи името му. Жак е моя гордост. Той е на единайсет години — каза тя след кратко мълчание. — Но е като вас, изглежда по-малък от възрастта си: когато ви видях за пръв път, аз ви дадох не повече от тринайсет години.

Пристигнахме в Касин: Жак, Мадлен и аз следвахме по петите графинята като малки деца; но ние й пречехме и аз, оставяйки я за малко, се отправих към овощната градина, където по-големият от братята Мартино, пазачът на фермата, и по-малкият, посредникът, решаваха кои дървета да се отсекат. Те обсъждаха този въпрос, като че се касаеше за собствения им имот. Тогава разбрах на каква любов се радваше графинята и споделих мисълта си с някакъв беден надничар, който слушаше спора на опитните градинари, положили крак на лопата и опрели се с лакът на дървената й дръжка.

— О, да, господине — отвърна той, — жената е добра, което си е истина, и не е горда като всички тези грозотии в Азе; те по-скоро ще ни оставят да пукнем от глад като псета, отколкото да ни отстъпят едно су за метър изкопана земя. Ако, недай боже, тази жена напусне един ден нашия край, Божията майка и тя ще заплаче с нас. Госпожа графинята знае да пази своето, но познава нашето тегло и ни жали.

С какво удоволствие дадох на този човек до стотинка всички пари, които имах у себе си!

Няколко дни по-късно в Клошгурд се появи пони, изпратено за Жак. Сам отличен ездач, графът искаше постепенно да закали сина си и да го подготви за изморителния спорт. А с парите, получени от продажбата на орехите, на момчето бе купен хубав костюм за езда. След това господин Дьо Морсоф предаде на Жак първия урок, а Мадлен тичаше и викаше из поляната, около която подскачаше на своето пони брат й; това зрелище донесе първата голяма радост на майчиното сърце на графинята. Жак носеше около врата си якичка, избродирана от майка му, малък небесносин редингот, пристегнат в кръста с лачен колан, бели панталони с плисенца и шотландска шапчица, изпод която се подаваха пепеляворусите му къдрици. Малкият ездач бе просто очарователен. Всички слуги наизлязоха от къщата, за да вземат участие в това семейно тържество. Младият наследник се усмихваше на майка си, когато минаваше край нея, и се държеше смело за седлото. Тази първа проява на самостоятелност у детето, неведнъж изправяно на косъм от смъртта, надеждата за прекрасно бъдеще, залог за което служеше тази разходка, засмяното личице на детето, тъй свежо, тъй красиво, тъй цъфтящо от здраве — какво чудесно възнаграждение бе това за родителите! Радостта на подмладения баща, който се усмихваше за първи път от много време, радостта в очите на всички домашни, учудването на стария лакей на Льононкур, който току-що се бе върнал от града и който, виждайки как сръчно държи детето юздите, бе извикал: „Браво, господин виконте!“ — всичко това развълнува толкова госпожа Дьо Морсоф, че тя се разрида. Спокойна и твърда в скърбите си, Анриет бе слаба да понесе радостта пред вида на момченцето си, яздещо по песъчливата пътека, където така често го беше окайвала, разхождайки го на слънце. В този миг тя без угризения на съвестта се опря на ръката ми и каза:

— Струва ми се, че никога не съм била нещастна. Не си отивайте днес!

След завършване на урока Жак се хвърли в обятията на майка си, която го притисна към сърцето си с безкрайна нежност, предизвикана от преголямата радост, и започна да го обсипва с целувки. Ние с Мадлен се отправихме към ливадата и набрахме два великолепни букета, за да украсим трапезата в чест на младия ездач. Когато влязохме в салона, графинята ми каза:

— Днес, петнадесети октомври, ще бъде забележителен ден в нашето семейство. Жак получи първия си урок по езда, а аз току-що завърших последния бод на ръкоделието си.

— Щом е тъй, Бланш — каза графът със смях, — бих искал да ви възнаградя за това.

Той й предложи ръката си и я отведе в двора, където тя видя каляска — подарък от баща й, за която графът бе изписал от Англия два коня, докарани оттам заедно с конете на херцог Дьо Льононкур. Старият лакей бе успял да ги запрегне по време на урока по езда. Седнахме в каляската и отидохме да погледнем как вървят работите по прокарване на алеята, която трябваше да свързва Клошгурд с шинонския път, пресичащ новите владения на господин Дьо Морсоф. На връщане графинята ми каза с тъга:

— Прекалено съм щастлива; за мен щастието е като болест, потиска ме и аз се страхувам да не изчезне като сън.

Обичах твърде много Анриет, за да не бъда ревнив, а нищо не можех да й поднеса. В безсилната си ярост затърсих начин да умра за нея. Тя ме запита на какво да отдаде внезапната ми печал и в отговор аз наивно й доверих мислите си, които я трогнаха много повече от какъвто и да било подарък, и излизайки с мен на перона, се постара да успокои с ласкави думи измъченото ми сърце.

— Обичайте ме, както ме обичаше моята леля — прошепна тя на ухото ми, — а това ще рече да пожертвувате заради мен живота си. И ако аз приема този дар, нима не ще бъда ваша длъжница завинаги? Време беше вече да завърша ръкоделието си — продължи тя, влизайки в салона, където целунах ръката й, сякаш за да подпечатам клетвата си за обич.

— Вие, Феликс, може би не знаете защо съм се заела с тази безкрайна бродерия? Мъжете търсят забрава в деловия живот; грижите, суетата ги отвличат от скърбите им, но ние, жените, не намираме опора в душата си, когато ни сполети нещастие. Ето защо почувствувах нужда да облекча страданията си чрез някакъв физически труд, за да мога да се усмихвам на децата си и на мъжа си, когато съм в плен на нерадостни мисли. Така се спасих от ненужни екзалтации и от упадък на силите, който обикновено настъпва след силни сътресения. Това равномерно повдигане и отпущане на ръката приспиваше мисълта ми и бурята, бушуваща в душата ми, отстъпваше пред плавните звуци на прибоя. Аз потисках тревогите, доверявайки тайните си на всеки бод. Разбирате ли ме? И знаете ли, когато довършвах последното калъфче за креслата, мислех много за вас, о, да, прекалено много, приятелю мой! Това, което вие влагахте във вашите букети, аз го доверявах на бодовете в ръкоделието си.

Обядът премина весело. Видял и цветята, които му поднесох вместо венец, Жак се хвърли на врата ми, радвайки се по детски на това внимание. Графинята се престори на обидена от пренебрежението. Може да си представите с каква топла усмивка милото дете поднесе на майка си букета! След обяда и тримата седнахме пред таблата; аз играех сам срещу съпрузите господин и госпожа Дьо Морсоф и графът бе в чудесно настроение. Накрая, когато се стъмни, те ме изпроводиха до пътя за Фрапел в една от тези тихи вечери, които умиротворяват душата и нашите чувства, загубвайки остротата си, стават още по-дълбоки.

Това бе неповторим ден в живота на клетата жена, светъл лъч сред мрака, който често стопляше душата й в тежки минути. Всъщност уроците по езда скоро станаха причина за раздори в семейството. Графинята не без основание се страхуваше от строгите изисквания на бащата. Жак вече слабееше, под хубавите му сини очи се появиха тъмни кръгове, но той предпочиташе да страда мълчаливо, вместо да безпокои майка си. Реших да му помогна и го посъветвах да казва, че е уморен, когато графът се увлича и губи мярка, но всичко бе напразно: стана нужда да се вземе за учител старият лакей, макар графът да се сърдеше, не желаейки да отстъпи ученика си. Виковете и разправиите се възобновиха; господин Дьо Морсоф непрестанно се оплакваше от женската непризнателност и по двайсет пъти на ден натякваше на жена си за каляската, за конете и за лакея. Накрая стана това, което особено дразни малодушните, неуравновесени хора като господин Дьо Морсоф: разходите по преустройството на Касин и Реториер се оказаха двойно по-големи, отколкото той предполагаше, тъй като се наложи да се издигат стени и да се подновяват стари, изгнили подове. Някакъв работник донесе новината и за беда я съобщи на графа, вместо на графинята. Започналият спор постепенно се изостри и хипохондричният нрав на господин Дьо Морсоф, притихнал от няколко дни насам, се разрази като буря над бедната Анриет.

Този ден бях тръгнал от Фрапел в десет и половина, веднага след сутрешната закуска, за да наберем с Мадлен букети за салона в Клошгурд. Детето бе изнесло на терасата двете вази, а аз в това време бродех из близките градини, търсейки есенни цветя, толкова красиви, но вече редки. Когато се върнах от последната си обиколка, не намерих на предишното й място малката си помощница с дантелена пелеринка и рокличка с розово коланче; скоро я открих да плаче в ъгъла на терасата.

— Генералът — каза Мадлен през сълзи и в нейните устица това прозвище звучеше със затаена ненавист към бащата, — генералът се кара на нашата майка, идете по-скоро да я защитите.

Аз се втурнах по стълбата и влязох в салона: никой от двамата не ми обърна внимание. Чувайки неистовите викове на безумеца, побързах да затворя всички врати и веднага се върнах. Анриет беше побеляла като роклята си.

— Никога не се женете, Феликс — извика графът. — Жените са изчадия на ада. И най-добрата от тях е способна да измисли злото, ако то не съществуваше. Всички са еднакво тъпи.

И тогава чух нелепи, несвързани думи, които нямаха начало, ни край. Подчертавайки своята проницателност, господин Дьо Морсоф започна да повтаря глупостите, които говореха селяните, отказвайки се от новите методи в земеобработването. Дори заяви, че би бил двойно по-богат, ако управлявал Клошгурд без намесата на жена си.

Изричайки грубите си и несправедливи ругатни, той тичаше из салона от мебел на мебел и ги блъскаше в стената; после, спирайки внезапно, започваше да се оплаква, че го боли гръбнакът, че мозъкът му гори и изтича от черепа, както впрочем изтичат и парите от джоба му. Жена му го разорява. Безумец! От трийсетте хиляди франка рента, която получаваше, госпожа Дьо Морсоф му беше донесла повече от двайсет хиляди! А и владенията на херцог и херцогиня Дьо Льононкур, завещани на Жак, даваха около петдесет хиляди франка годишно. Графинята мълчаливо се усмихваше, устремила поглед към небето.

— Да, Бланш — извика той, — вие сте моят палач, вие ме погубвате; аз ви тежа… Искаш да се освободиш от мен. Ти си чудовищно лицемерна! И отгоре на всичко се смее. Знаете ли защо се смее, Феликс?

Аз мълчах, навел глава.

— Тази жена — продължи той, отговаряйки сам на въпроса си — ме лиши от щастие, тя така малко ми принадлежи, както и на вас, макар да се смята за моя жена. Тя носи името ми, но не изпълнява ни едно от задълженията, които Божиите и човешките закони й налагат, тя мами и Бога, и хората. Кара ме да тичам насам-натам и ме уморява, за да я оставям на мира. Не й харесвам, ненавижда ме и прави всичко, за да запази целомъдрието си; тя ме подлудява с това принудително въздържание, защото тогава кръвта ме удря в главата. Подлага ме на безкрайни мъки, а се смята за светица и всеки месец се причестява!

Графинята горчиво плачеше, оскърбена от низостта на този мъж, комуто в отговор тихо повтаряше:

— Господине!… Господине!… Господине!

Макар думите на графа да ме караха да се червя от срам за него и за Анриет, те радостно развълнуваха сърцето ми, защото отговаряха на чувството за нравствена чистота и непорочност, които са, така да се каже, тъканта на първата любов.

— Тя е девствена за моя сметка — казваше графът. При тези думи Анриет извика:

— Господине!

— Какво значи вашето властно „господине“? — продължи той. — Не съм ли тук господар? Или още не сте разбрали това?

И той пристъпи към жена си, навеждайки към нея главата си, напомняща глава на бял вълк, която в този миг бе отвратителна, тъй като жълтите очи на графа гледаха жадно като очи на изгладнял звяр, показал се от гората. Анриет се свлече от креслото в очакване на удара, който обаче не последва, и остана да лежи на пода сломена, почти в безсъзнание. Графът бе объркан като убиец, усетил върху лицето си кръвта на жертвата си. Аз взех на ръце клетата жена и графът не ми попречи, като че смяташе себе си недостоен да я докосне; но той отиде напред да отвори вратата на спалнята, съседна на салона — свещена обител, където аз никога не проникнах. Тук изправих на крака Анриет и я прегърнах, за да не падне, а господин Дьо Морсоф смъкна от кревата покривката и пухения юрган и натъкми по-удобно възглавниците. После заедно вдигнахме графинята и я положихме на леглото. Идвайки на себе си, тя с жест помоли да развържем колана й; господин Дьо Морсоф намери ножица и разряза всичко, което пристягаше кръста на жена му; аз й дадох да вдъхне амоняк, тя отвори очи. Графът си излезе по-скоро засрамен, отколкото наскърбен. Два часа минаха в дълбоко мълчание. Аз държах ръката на Анриет в своята и тя я стискаше, безсилна да произнесе ни слово. От време на време устремяваше взор към мен и аз четях в него желание за тишина и покой; после се повдигна на лакът и ми каза на ухото:

— Колко е жалък! О, ако знаете само…

И отново отпусна глава на възглавницата. Споменът за миналите й страдания и току-що понесените оскърбления извикаха у нея нервни тръпки, които успокоих с магнетизма на любовта; нейното въздействие ми беше неизвестно тогава, но интуицията ми подсказа какво трябва да сторя. Аз я прегърнах и дълго я държах така, притискайки я нежно в обятията си; тя така тъжно ме гледаше, че не можах да сдържа сълзите си. Когато това нервно сътресение премина, аз поставих в ред разпилените й коси, които докосвах за пръв и последен път; после отново поех ръката й и дълго съзерцавах стаята в сиво-кафяви тонове, простото легло със завеси от пъстра басма, тоалетката със старомодна покривка, овехтелия диван с подшит матрак. Но колко поезия имаше в този кът! Какво пренебрежение към разкоша се чувствуваше във всичко! Единственият разкош в тази стая бе ослепителната й чистота. Килия достойна за омъжена монахиня, изпълнена със своята смирение, където нямаше никакви украшения освен разпятието над леглото и портрета на леля й над него; от двете страни на съда със светена вода висяха на стената портретите на Жак и Мадлен, нарисувани с молив от самата Анриет, с кичури коси, отрязани, когато децата са били съвсем малки. Какво скромно обиталище за жена, която би затъмнила във висшето общество най-големите красавици! Така изглеждаше стаята, където проливаше сълзи дъщерята на най-знатно семейство, която в тези минути безутешно скърбеше и при все това отхвърляше любовта, обещаваща й утешение. Скрито, неизлечимо страдание! Сълзи на жертвата за палача и сълзи на палача за жертвата! Когато децата и прислужницата дойдоха, аз излязох от спалнята. Графът ме чакаше в салона: той вече гледаше на мен като на посредник в отношенията с жена си; сега ме улови за ръце и каза:

— Останете, Феликс! Моля ви!

— За жалост — отвърнах, — господин Дьо Шесел приема днес гости на обяд, ще бъде неудобно, ако го запитат за причините на отсъствието ми; но след обяд ще се върна.

Той излезе с мен, съпроводи ме до външната врата, без да пророни дума, а после, несъзнаващ какво върши, дойде с мен чак до Фрапел. Разделяйки се с него, аз казах:

— За Бога, господин графе, предоставете на госпожа Дьо Морсоф да ръководи стопанството, щом това й харесва, и не я мъчете повече.

— Не ми остава дълго да живея — отвърна той мрачно, — така че тя няма да страда дълго; чувствувам, че главата ми ще се пръсне.

След тези егоистични думи графът си отиде. Веднага след обяда във Фрапел аз се върнах в Клошгурд и бях щастлив да науча, че госпожа Дьо Морсоф се чувствува по-добре. Ако такива са били за нея радостите на съпружеския живот, ако подобни сцени са се повтаряли често, оставаше само да се учудваме как бе още жива. Та това не бе живот, а бавно, безнаказано убийство! Тази вечер аз разбрах на какви нечувани мъки подлагаше графът жена си! Пред какъв съд да потърси човек защита от подобни злодеяния? Бях като замаян и не можах да кажа нищо на Анриет, но прекарах цялата нощ в съчиняване на писма до нея. От трите или четирите чернови, които нахвърлих, у мен е останало недовършено писмо, което също не ми се хареса тогава. Но макар да ми се стори, че не можах нищо да изразя в него или че прекалено много говоря за себе си, вместо да мисля само за нея, вие ще разберете, прочитайки го, в какво душевно състояние съм бил тогава.

За госпожа Дьо Морсоф

Колко много неща исках да ви кажа, когато тръгвах за Клошгурд, неща, за които мислих през целия път и които забравих, щом ви видях! Да, щом ви видя, скъпа Анриет, аз разбирам, че моите думи са недостойни за душата, която трепти в лика ви, одухотворявайки неговата красота; освен това изпитвам край вас такова безгранично щастие, че то затъмнява всички мои предишни чувства. Всеки път се раждам за друг, по-възвишен живот и приличам на пътник, който при възлизане на висока скала открива все нови и нови хоризонти. При всеки разговор с вас към моите несметни съкровища прибавям ново съкровище. В това, струва ми се, се крие тайната на всяко дълго, постоянно, неизтощимо приятелство. И тъй, аз мога да говоря за вас, само бидейки далеч от вас. Във ваше присъствие аз съм прекалено заслепен, за да виждам, прекалено щастлив, за да се замислям над щастието си, прекалено изпълнен от вас, за да бъда верен на себе си, прекалено опиянен от вашите слова, за да мога да говоря, прекалено увлечен в настоящето, за да си спомням миналото. Разберете добре това несекващо упоение и простете грешките ми. Край вас мога да живея само чрез чувствата си. И при все това ще се осмеля да ви кажа, скъпа Анриет, че във всички радости, които ми създадохте, не съм усетил блаженство като вчерашното, когато след ужасната буря, по време на която със свръхчовешко мъжество се борехте против злото, вие намерихте убежище единствено в моето сърце. Когато лежахте обезсилена в полумрака на вашата спалня, където ме бе довела тази злощастна сцена, на мен единствен бе дадено да позная с каква светлина може да сияе женската душа, ако, стигнала пред прага на смъртта, тя се възвърне към живота и зората на възраждането я осени със светлината си. Колко благозвучен бе гласът ви! Как нищожни ми се струваха думите, дори и вашите, когато в обожаемия ви глас отзвуците на преживяната мъка се смесваха с ангелската нежност, с която накрая ме успокоихте, обръщайки към мен първите си мисли. Познавах ви в неизменния блясък на човешкото величие, но вчера видях нова Анриет, която би била моя, ако Бог пожелае. Да, вчера видях жената, освободена от телесните връзки, сковаващи полета на душите ни. Ти бе така хубава в своята изнемога, така величествена в слабостта си! Вчера открих в теб нещо по-прекрасно от красотата ти, по-сладостно от гласа ти, открих по-ярка светлина от сиянието на очите ти, вдъхнах ухания, за които няма думи в човешкия език; вчера душата ти бе зрима и осезаема за мен. А как страдах, че не можах да ти разтворя сърцето си, за да те върна към живота. Вчера се освободих от почтителния страх, който ти ми вдъхваш; с една дума, вчерашното ти страдание ни сближи, не е ли така? И разбрах, когато ти дойде на себе си, що значи да дишам, дишайки с теб. Колко молитви отправих към всевишния! Щом не умрях, когато устремената ми към Бога душа се молеше да не отнемат любимата ми, то, значи, нито скръбта, нито радостта могат да убият човека. Тези мигновения завинаги се запечатиха в паметта ми и аз зная, че всякога, когато изникват в представите ми, очите ми ще се овлажняват от сълзи; всяка радост ще задълбочава следите, оставени от тях, всяка скръб ще ги извиква с нова сила. Да, смъртната тревога, обхванала ме вчера, ще бъде мерило на всички бъдни страдания, а радостите, които ти ми създаде — моя пътеводна звезда, затъмняваща всички радости, с които занапред ме дари десницата на всевишния. Ти ми даде да позная Божествената любов, чужда на подозрението и ревността, която е уверена в силата си и не се бои от измяна.

Дълбока печал изпълваше душата ми; гледката на тази семейна драма бе отчайваща за мен, младия и непознаващ опаката страна на обществените отношения; как тежко бе да видиш в зората на живота си тази бездънна пропаст, напомняща застинало, мъртво море! Покъртителните злочестини на графинята ме наведоха на безкрайни размишления и трябва да се каже, че при първите стъпки в обществото аз винаги имах пред очите си това огромно човешко страдание, пред което всички други изглеждаха нищожни, малки. Виждайки тъгата ми, съпрузите Дьо Шесел решиха, че съм нещастно влюбен и моята страст за щастие с нищо не увреди репутацията на скъпата ми Анриет.

Когато на другия ден влязох в салона, графинята беше там сама; тя се вгледа за миг в мен и като ми подаде ръка, каза:

— И така, моят приятел е все така безкрайно нежен?!

Очите й се напълниха със сълзи, тя стана и продума с тон, в който звучеше отчаяна молба:

— Не ми пишете повече така!

Господин Дьо Морсоф бе внимателен към мен. Графинята си бе възвърнала твърдостта и яснотата на духа; но нейната бледност говореше за преживените страдания, които бяха притихнали, но не и отминали. Разхождайки се с мен вечерта по алеята, където сухите есенни листа шумоляха под нозете ни, тя ми каза:

— Скръбта е безгранична, радостта има предели. Тези думи издаваха тайните й мисли, тъй като тя сравняваше своята постоянна мъка с мимолетните проблясъци на щастие.

— Не клеветете живота — казах й аз, — вие не познавате любовта: тя дава блаженство, което възвисява до небесата.

— Мълчете — промълви тя, — не искам да позная любовта. Хладният гренландец би умрял в Италия. Аз съм спокойна и щастлива до вас, мога да ви доверя всичките си мисли, не унищожавайте доверието ми! Защо не можете да бъдете добродетелен като духовник и да запазите при това обаянието на светски човек?

— Вие бихте ме принудили да изпия дори чаша с отрова — казах аз, като притиснах ръката й към сърцето си, което биеше неудържимо.

— Непоправим сте! — простена Анриет и изтегли ръката си, сякаш бе почувствувала остра болка.

— Нима искате да ме лишите от печалната радост, която ми доставяте, лекувайки с приятелска ръка раните на сърцето ми? Не разгаряйте страданията ми. Не знаете всички мои болки! Най-скритите най-трудно се понасят. Ако бяхте жена, бихте разбрали каква дълбока скръб и отвращение изпитва душата, когато съпругът ви оказва внимание, с което мисли всичко да поправи, а всъщност нищо не поправя. Няколко дни той ще бъде внимателен към мен, за да заглади вината си. И би изпълнил и най-безумните ми прищевки. Тези любезности ме оскърбяват — той се отказва от тях в деня, когато помисли, че всичко съм забравила. Да дължиш благоволението на повелителя си на неговите грешки…

— На неговите престъпления — разпалено добавих аз.

— Какъв ужасен живот! — продължи тя с тъжна усмивка. — Аз не умея да се възползувам от временната си победа като рицарите, които никога не нанасяли удари на победения противник. Да видиш повален на земята този, когото трябва да уважаваш, да му помогнеш да се изправи, за да получиш нови удари, да страдаш заради унищожението му повече от него, да се укоряваш дълбоко, ако се възползуваш от мимолетното си влияние дори когато то е от полза; да изразходваш сили, да изчерпваш съкровищата на душата си в тази недостойна борба, да властвуваш само тогава, когато получаваш смъртоносни рани!… Не, по-добре е да умреш! Ако нямах деца, аз бих се подчинила на течението на живота, но какво ще стане с тях, ако загубя смелост? Трябва да живея за тях, колкото и мъчителен да е моят живот. Говорите ми за любов?… Помислете си, приятелю мой, в какъв ад бих попаднала, ако дам на това същество, безжалостно като всички слаби хора, основание да ме презира! Не бих понесла да ме подозира! Безупречното поведение е моя единствена опора. В добродетелта, скъпо дете, аз черпя сила, която ме поддържа, и преизпълнена с благодат, душата ми се устремява към Бога!

— Чуйте, скъпа Анриет, до моето заминаване остава не повече от седмица и аз искам…

— О, вие ни напускате? — запита тя, прекъсвайки ме.

— Но нали трябва да разбера какво възнамерява да прави с мен моят баща? Ето вече три месеца…

— Не съм броила дните — прекъсна ме тя, без да скрива вълнението си.

Тя замълча, сякаш за да събере мислите си, и каза:

— Хайде да се разходим! Да отидем във Фрапел.

Обикновено бавна и спокойна, Анриет прояви припряната суетливост на парижанка, тя повика графа, децата, поиска да й донесат шала и когато всичко бе готово, се отправихме към Фрапел на посещение, което графинята съвсем не бе длъжна да направи. Във Фрапел тя се постара да изглежда весела и да разговаря с госпожа Дьо Шесел, която за щастие бе твърде многословна в отговорите си. Графът и господин Дьо Шесел разговаряха по делови въпроси. Опасявах се господин Дьо Морсоф да не започне да хвали новата си каляска, но този път той прояви безупречен такт. Съседът му го запита за преустройствата, които предприемаше в Касин и Реториер. Очаквайки да чуя отговора, аз наблюдавах графа, убеден, че ще се въздържи да засегне такава щекотлива тема, свързана за него с тягостни възпоминания; но той започна да доказва колко необходимо било да се подобри положението на селското стопанство в окръга, да се построят ферми с просторни и удобни помещения, с една дума, да си приписва всички идеи на жена си. Аз гледах графинята, червейки се от срам заради него. Тази липса на деликатност у човек, който при други обстоятелства бе толкова деликатен, това забравяне на убийствената сцена, присвояването на чужди идеи, на които така яростно се бе противопоставял, тази самонадеяност просто ме замайваха.

И когато господин Дьо Шесел запита:

— Надявате ли се да покриете разходите си?

— О, да, и то с лихвите! — убедено каза графът.

Такова поведение можеше да се обясни единствено с думата „безумие“. Анриет, тази ангелски кротка душа, сияеше. Нима графът не изглеждаше в тази минута делови и здравомислещ човек, добър стопанин, отличен агроном? И тя с усмивка галеше по главата Жак, радвайки се за него и за себе си! Каква ужасна комедия, каква нелепа драма! Бях потресен. По-късно, когато се вдигна завесата, скриваща от мен сцената на живота в обществото, колко други като Морсоф видях, у които нямаше и проблясък от чистосърдечието и благочестието на графа. Каква странна коварна сила неизменно съединява безумеца с ангела, чувствителния, искрено любещ човек със зла жена, дребния с върлината, уродливия с прекрасно, възвишено създание, благородната Хуана с капитан Диар, за чиято история сте слушали в Бордо, госпожа Босеан с някакъв Ажюда, госпожа Д’Егльомон със съпруга й, маркиз Д’Еспар с жена му? Признавам, аз дълго търсех смисъла на това явление. Изследвал съм много тайни, открих причините на не малко естествени закони, смисъла на някои божествени загадки, но пред тази съм безпомощен и все още размишлявам над нея като над индийска главоблъсканица, чието символично построение е известно само на брамините. Тук твърде ясно господствува злият дух и аз не смея да обвинявам Бога. Кой се забавлява, създавайки такива безизходни положения? Нима Анриет и нейният неведом философ са прави? Нима техният мистицизъм ни открива общия смисъл на живота?

Към края на пребиваването ми в този край есента встъпи в правото си, листата капеха, сиви облаци покриваха понякога туренското небе, винаги така ясно и топло в този хубав сезон. В навечерието на отпътуването ми госпожа Дьо Морсоф ме отведе преди обяд на терасата.

— Скъпи Феликс — ми каза тя, след като се разходихме мълчаливо под унилите голи дървета, — вие навлизате в обществото и аз искам мислено да ви съпътствувам. Този, който много е страдал, много е преживял; не мислете, че самотните хора не знаят нищо за света: те умеят да съдят за него. Ако трябва да живея чрез другаря си, аз искам да бъда уверена в чистотата на сърцето му, в съвестта му; в разгара на ежедневните схватки с живота е трудно да се помият всички правила на борбата. Позволете ми да ви дам няколко съвета, каквито майка би дала на сина си. В деня на отпътуването си, скъпо дете, аз ще ви предам дълго писмо, където ще намерите мои размишления за света, за хората, за това как следва да се преодоляват трудностите в огромния водовъртеж на користни подбуди; но обещайте ми да го прочетете в Париж. И нека не ви учудва тази моя молба: женското сърце има свои прищевки; не смятам, че те са така трудни за разбиране, но понякога на нас не ни се иска да бъдем разгадавани; не тръгвайте след мен по пътечките, където жената обича да броди сама.

— Обещавам ви — казах аз, като й целунах ръцете.

— Ах — продължи тя, — бих искала да изтръгна и друга клетва от вас, обещайте предварително, че ще се закълнете.

— О, разбира се — рекох, мислейки, че ще говори за вярност.

— Не става дума за мен — продължи тя с горчива усмивка. — Феликс, не играйте никога на комар в който и да било салон.

— Никога не ще играя — промълвих аз.

— Добре. Намерих за вас по-полезно занятие от играта на карти. Ще видите, че там, където другите рано или късно проиграват състоянието си, вие неизменно ще печелите.

— А как?

— Писмото ще ви каже — отвърна тя весело и благодарение на този тон съветите й звучаха не така тържествено, както звучат обикновено съветите на възрастните.

Графинята разговаря с мен около час и ми доказа дълбочината на своята привързаност, признавайки как грижливо бе изучавала характера ми през последните три месеца; тя бе проникнала в най-потайните кътчета на сърцето ми, озарявайки ги със светлината на майчинската любов; гласът й звучеше проникновено, убедително, а смисълът и тонът на думите показваха колко здрави връзки ни свързваха вече един към друг.

— Ако знаете — каза тя накрая — с каква тревога ще ви следвам мислено във вашия път, как ще се радвам, ако тръгнете по широкия друм на живота, и колко сълзи ще пролея, ако се залутате из кривините му. Повярвайте, моята привързаност към вас няма равна на себе си; тя е неволна и същевременно съзнателна. О! Как бих искала да ви видя щастлив, могъщ, почитан — ще бъдете за мен като въплътена мечта!

Тя ме накара да се просълзя. Анриет бе едновременно нежна и неумолима; чувството й се разкриваше смело, но бе твърде чисто, за да вдъхне и най-малката надежда на младия човек, зажаднял за наслади. В замяна на мъчителната ми страст Анриет ми даряваше своята свята, непорочна любов, която можеше да насити само душата. Тя се възнасяше на такава висота, където аз не можах да я следвам с огнените криле на желанието, помътило разума ми на паметния бал; за да се приближи до нея, мъжът би трябвало да се сдобие с белите криле на серафима.

— При всички случаи — уверих я аз — ще се питам: „Какво би казала моята Анриет?“

— Да, искам да бъда за вас звезда и олтар — продължи тя, намеквайки за моите детски мечти и опитвайки се да ги осъществи, за да залъже желанията ми.

— Ще бъдете моята вяра и моята светлина, ще бъдете всичко за мен — възкликнах аз.

— Не — отвърна тя, — не мога да бъда за вас източник на удоволствия.

Тя въздъхна и на устните й пробягна усмивка, издаваща скрита болка: така се усмихва внезапно разбунтувалата се робиня. От този ден тя стана за мен не само възлюблена, но и велика любов; тя не само ме бе пленила като жена, която ни покорява с предаността или със страстта си, не, тя изпълни сърцето ми всецяло и вече всеки негов удар бе неразделно свързан с нея; тя стана за мен това, което бе Беатриче за флорентинския поет, а непорочната Лаура за венецианския — майка на велики мисли, скрита подбуда за спасителни решения, опора в живота, светлина, що сияе в тъмнината като бяла лилия сред тъмния листак. Да, тя ми подсказа тези възвишени определения, които предотвратяват пожара и спасяват обреченото на гибел дело; надари ме с устойчивостта на доблестния Колини, за да побеждавам победителите, да се възправям след поражение и да изтощавам и най-неизтощимите противници.

На следващия ден закусих във Фрапел, сбогувах се със стопаните на замъка, толкова снизходителни към егоизма на любовта ми, и отидох в Клошгурд. Съпрузите Дьо Морсоф се готвеха да ме изпроводят до Тур, откъдето трябваше да отпътувам през нощта за Париж. По пътя графинята бе ласкава, ала не особено разговорлива; отначало обясни мълчанието си с мигрена, но после, поруменяла от тази лъжа, бързо се отрече от думите си, признавайки, че й е трудно да се раздели с мен. Графът ме покани да идвам в Клошгурд всеки път, когато в отсъствие на семейство Дьо Шесел ми се поиска да видя отново долината на Ендр. Разделихме се мъжествено, без видими сълзи. Но Жак отведнъж се затресе, както понякога се случва с болнавите деца, и от очите му потекоха сълзи. Мадлен се държеше твърдо, като малка женичка, и само стискаше ръката на майка си.

— Скъпото ми дете! — възкликна графинята, целувайки горещо сина си.

Озовах се сам в Тур и след вечеря ме обзе странна ярост, каквато човек изпитва само на млади години. Наех кон и за час и четвърт преминах разстоянието от Тур до Пон дьо Рюан. После, срамувайки се от безумието си, изтичах пеша до познатия път и крадешком, като злодей, се приближих към терасата. Графинята не беше там и аз си въобразих, че е заболяла; носех в себе си ключа от малката врата и влязох в градината; в тази минута тя слизаше по стълбите с двете си деца, за да се наслади на тихата печал, с каквато е обвеян този пейзаж при залез; вървеше бавно и изглеждаше тъжна.

— Маменце, Феликс се върна — промълви Мадлен.

— Да, върнах се — прошепнах на ухото на Анриет. — Помислих си, защо да оставам в Тур, когато е така лесно да ви видя още веднъж? Защо да не изпълня това желание, което след седмица само ще бъде неосъществимо?

— Той няма да замине, маменце — извика Жак, скачайки от радост.

— Но млъкни, моля ти се — забеляза Мадлен, — ще те чуе генералът и, току-виж, дошъл.

— Неразумни деца — прошепна Анриет, — вие просто се побъркахте!

О, този мелодичен глас, треперещ от сдържани сълзи!… Какво възнаграждение за постъпка, която би трябвало да се назове користни сметки в любовта.

— Забравих да ви върна ключа — продумах аз, като се усмихнах.

— Значи, повече не ще дойдете тук?

— А нима се разделяме? — запитах аз и устремих към нея поглед, който я накара да сведе очи, за да скрие мълчаливия си отговор.

Тръгнах след няколко минути, прекарани в щастлив унес, в който душата стига границата между възторжената радост и любовния екстаз. Отдалечавах се с бавни стъпки, обръщайки непрекъснато глава. Когато се изкачих на платото и за лишен път погледнах долината, порази ме контрастът с това, което бях видял преди три месеца. Тогава долината цъфтеше и пламтеше, както цъфтяха и пламтяха желанията и надеждите ми. Сега бях посветен в мрачна и тъжна семейна тайна, споделях скръбта на тази християнска Ниобе и печален като нея, потиснат от тежки мисли, намирах, че долината скърби с мен. Полята лежаха голи, тополите капеха, а листата, които още трептяха по клоните, се червенееха, сякаш се бяха покрили с ръжда; лозите, опърлени от слънцето, стърчаха като обгорели дънери; горските върхари напомняха кафявата окраска на мантията на прежните крале, скриваща пурпура на властта под тъмно одеяние — символ на печал. И отново долината, където догаряха жълтеникавите лъчи на есенното слънце, ми се стори като живо олицетворение на душата ми, съзвучно на моите мисли.

Разлъката с любимата жена за едни е мъчителна, за други — лека, в зависимост от характерите; аз сякаш внезапно се озовах в чужда страна, чийто език не познавах; нищо вече не ме привличаше, виждайки се обграден само от безразлични на мен хора и неща. Тук почувствувах всичката глъбина на любовта си и образът на ненагледната ми Анриет се възправи в цялото си величие сред пустинята, където живеех само със спомена за нея. Аз така свято я почитах, че реших да остана неопетнен пред лицето на своето тайно божество и да се облека духовно в белите одежди на левитите, подражавайки на Петрарка, който се явявал пред Лаура облечен винаги от глава до пети в бяло.

С какво нетърпение чаках минутата, когато, завърнал се в бащиния дом, щях да прочета най-после писмото, което притисках към гърдите си с жадността на скъперник, опипващ в джоба си пачка банкноти. През нощта целувах хартията, върху която Анриет бе написала наставленията си, това тайнствено излъчване на волята й, целувах незримите слова, написани от ръката й, дочувах любимия глас в съсредоточеното мълчание на душата си. Да, аз всякога четях писмата й така, както прочетох това първо писмо — лежейки в леглото сред нощната тишина; не зная как иначе може да се четат писма, написани от любимата; но срещат се недостойни за любов мъже, които вместват четенето на подобни писма сред ежедневните грижи и ту го прекъсват, ту отново се връщат към него с възмутително безразличие.

И ето, Натали, обожаемия глас, прозвучал внезапно в нощното безмълвие, ето възвишения образ на моята Анриет, който се изправи, за да ми покаже вярната посока на кръстопътя, където се намирах.

ПИСМО

на графиня ДЬО МОРСОФ

до виконт ФЕЛИКС ДЬО ВАНДЕНЕС

Какво щастие е, приятелю мой — пишеше тя, — да събирам трохите на моя опит, за да ви въоръжа с него против опасностите на светските среди, в които ще трябва умело да направлявате своята ладия! Аз изпитах позволените радости на майчината любов, посвещавайки няколко безсънни нощи на грижите за вашата съдба. Докато пишех дума по дума това писмо, пренасяйки се мислено в живота, който ви очаква, сегиз-тогиз се приближавах към прозореца на спалнята си. При вида на кулите на Фрапел, озарени от луната, често си казвах: „Той спи и аз бодърствувам заради благото му.“ Възхитителни усещания, които ми напомниха първите щастливи минути в живота, когато се любувах на заспалия в люлката Жак и чаках да се събуди, за да го накърмя. Нима вие не сте дете, чиято душа трябва да бъде подкрепена с няколко правила, тъй като сте били лишени от тази духовна храна в ужасните колежи, където толкова сте страдали? Кому, ако не на жената, принадлежи да ви протегне ръка за помощ? Повярвайте, много дребни неща влияят върху успеха в обществото, подготвят го и го обезпечават. Не ще ли бъде духовно майчинство, ако предам жизнения си опит на мъж, който ще започне да се ръководи от него в действията си? Дори ако изкажа тук погрешни съждения, позволете ми, скъпи Феликс, да придам на приятелството ни безкористието, което трябва да го освети: нима, оставяйки ви да заминете за Париж, не се отказвам от вас? Но аз така силно ви обичам, че съм готова да пожертвувам всички свои радости заради прекрасното ви бъдеще. Ето вече близо четири месеца, откак, мислейки за вас, разсъждавам върху законите и нравите на нашата епоха. Разговорите с моята леля, мислите й, които заслужено споделям с вас, тъй като вие я замествате край мен, събитията от живота на господин Дьо Морсоф, думите на баща ми, комуто дворцовите среди са така познати, най-важните и най-незначителните обстоятелства — всичко това внезапно изплува в съзнанието ми, за да бъде от полза на моя любимец, който навлиза в обществото почти сам и се готви да тръгне напосоки, без водач, в страна, където мнозина загиват, проявявайки безразсъдно добрите си качества, а други преуспяват, използувайки умело пороците си.

Преди всичко изслушайте мнението ми за обществото изобщо, излагам ви го накратко, защото вие не се нуждаете от многословни обяснения. Не зная дали обществото е от божествен произход, или е създадено от човека, неведоми за мен са и пътищата на развитието му: единственото, което ми се струва безспорно, е неговото съществование, затова, щом се приобщите към него, вместо да живеете в уединение, ще трябва да приемете условията, в които то ви поставя: между обществото и вас ще бъде, така да се каже, сключен договор. Получава ли съвременното общество от човека повече, отколкото му дава? Предполагам, че да; но дали то не налага повече задължения, отколкото отпуска привилегии, и дали не се заплащат твърде скъпо получаваните преимущества? Това са въпроси, отнасящи се до законодателството, а не до отделната личност. Според мен вие трябва да се подчинявате безропотно на общозадължителния за всички закон, дори ако той ощетява интересите ви. Колкото и прост да изглежда този принцип, приложението му не е така лесно, той е като живителния сок, който прониква в най-малките капиляри на плодното дръвче и тогава короната се раззеленява, цветът се разтваря и се раждат великолепни плодове, предизвикващи всеобщо възхищение. Не всички закони, скъпо дете, са вписани в книги; нравите и обичаите също създават закони и най-важните от тях са най-малко известни; няма законоведи, трактати и школи за кодекса, от който да се ръководят вашите действия, изказвания, вашето жизнено поведение и стремежите ви за успех. Измените ли на тези неписани закони, ще рече да останете на последното стъпало на социалната стълбица, вместо да се изкачите на върха и. Дори и когато срещнете в това писмо много повтарящи се мисли, позволете ми все пак да ви доверя моите женски правила.

Онзи, който се ръководи от стремеж за лично благополучие, ловко завоювано за сметка на другите, върши фатална грешка и неизбежно стига до извода, че всички блага, придобити от него тихомълком, чрез нарушаване на закона, му принадлежат по право, макар с това да ощетява обществото или отделната личност. Съгласно това схващане изкусният крадец подлежи на оправдание, жената, престъпваща тайно задълженията си, се ползува с уважение. Убийте човек, но така, че в ръцете на правосъдието да не попадне нито едно доказателство за това злодеяние, и постъпката ви ще се смята за прекрасна, ако тя ви донесе корона, подобна на короната на Макбет. По този начин вашите интереси стават висши закони и цялата трудност ще се заключава единствено в това, да се преодолеят без свидетели и улики препятствията, които нравите и законите поставят между вас и вашите желания. За тогова, който преценява обществото от тази гледна точка, въпросът за кариерата, драги мой, се свежда до игра на комар, където са поставени на карта милион или заточение, висок политически пост или позор. При това край зеленото сукно няма места за всички играчи и е нужна извънредна ловкост, за да комбинираш ходовете си. Не говоря за религиозни вярвания и чувства; тук става дума за пружините на неумолима машина, от чиито непосредствени действия единствено се интересуват хората. Скъпо на сърцето ми дете, ако споделяте отвращението ми към тази престъпна теория, изхождайте в отношенията с обществото, вие, както и всички духовно здрави хора, само от гледна точка на дълга. Да, всички членове на обществото имат хиляди различни задължения един към друг. Според мен херцогът и перът са много повече задължени към занаятчията и бедняка, нежели беднякът и занаятчията — към херцога и пера. Колкото по-големи преимущества предоставя обществото на човека, толкова по-сериозни трябва да бъдат и неговите задължения, при това този принцип е равностоен и в търговията, и в политиката, където размерът на получените изгоди зависи от количеството изразходван труд. Всеки плаща дълга си към обществото както може. Нима не изпълнява дълга си нашият фермер от Реториер, когато отива да си легне след тежкия труд? Несъмнено изпълнил го е по-добре от мнозина високопоставени лица. Разглеждайки от тази гледна точка обществото, сред което желаете да заемете място, достойно за вашия ум и способности, вие трябва да се придържате твърдо към следния принцип: никога да не пренебрегвате съвестта си, нито обществените интереси. Дори настойчивостта ми да ви се стори излишна, аз ви умолявам, да, вашата Анриет ви умолява да се замислите добре над тези думи. Привидно прости, те означават, драги мой, че такива качества като откровеност, чест, вярност и учтивост ще ви отведат към успех по най-преките и най-надеждни пътища. Вие неведнъж ще чуете в този егоистичен свят, че чувствата пречат на кариерата, че твърде строгото съблюдаване правилата на нравствеността забавя устрема към успех. Ще срещнете хора нагли, невежествени и недалновидни, които обиждат обикновения човек, огорчават безпомощната старица и отблъскват добродушния старец под предлог, че не са им полезни с нищо, а по-късно виждате тези хора, натъкнали се на бодили, които не са съумели своевременно да почистят, и погубили живота си напразно, докато човек, усвоил отрано принципа на дълга, не ще срещне препятствия в обществото; може би не така бързо ще преуспее, но положението му ще бъде стабилно и той ще го запази, докато другите са обречени на гибел.

Когато ви казвам, че прилагането на тази теория изисква преди всичко усвояване на светски обноски, вие ще си помислите може би, че в наставленията ми се чувствува влиянието на кралския двор и на възпитанието, което съм получила в рода Льононкур. Да, приятелю мой, аз отдавам огромно значение на тази наука, макар тя да изглежда маловажна. Навиците на висшето общество са ви толкова необходими, колкото и обширните, разнообразни знания, които притежавате, и знайте, че някога те често са заменяли образованието. Някои неуки, но надарени с природен ум и съобразителност хора са достигали висота, недостъпна за други, по-достойни от тях. Аз добре ви опознах, Феликс, тъй като исках да разбера дали училището не ни е похабило. Един бог знае каква радост изпитах, когато се убедих, че можете да усвоите малкото, което ни липсва. Мнозина, които са получили светско възпитание, притежават само външен блясък, тъй като истинската любезност и приятните обноски се подсказват от сърцето и от чувството за собствено достойнство. Ето защо, въпреки доброто им възпитание, много благородници не умеят да се държат както подобава, докато други, излезли от буржоазна среда, притежават вроден такт и само след няколко урока по светско държане придобиват превъзходни маниери. Повярвайте на клетата жена, която никога не ще излезе от долината си, че това благородство, тази мила простота в разговора, в обноските, в постъпките и дори в обстановката на дома е, така да се каже, поезия на външния живот, чието обаяние е неотразимо; съдете сам за нейната сила, когато изхожда направо от сърцето! Любезният човек, скъпо дете, сякаш забравя себе си заради другите; но у мнозина любезността е само маска, която пада тутакси, щом ощетеният интерес покаже рогата си, и тогава благородникът става отвратителен. Но аз искам вие да бъдете друг, Феликс! Истинската любезност е цвете на милосърдието, тя крие в себе си идеята за християнството, което тласка човека към себеотрицание. Не бъдете прочее в спомените на Анриет като пресъхнал извор, запазете вашата мъдрост, вашето достойнство и нека те пребъдат в делата ви. Не се страхувайте да се видите разочарован от тази обществена добродетел: рано или късно ще съберете плодовете на семената, хвърлени от вас като че на вятъра. Някога баща ми бе казал, че човек, даващ от учтивост празни обещания, само оскърбява просителя. Когато ви помолят за нещо, което не можете да сторите, откажете недвусмислено, без да вдъхвате лъжливи надежди; и, обратно, дайте незабавно всичко, което сте в състояние да предложите; това ще облагороди характера ви и придобивайки по този начин име на човек на честното слово, ще се издигнете високо в очите на обществото. Не зная дали за излъгани надежди не ни се сърдят повече, отколкото са благодарни за оказана услуга. Тези тънкости добре съм проследила и затова мога без страх да поговоря за тях! И тъй, не бъдете доверчив, нито безличен, нито прекалено ревностен, избягвайте тези подводни скали! Твърде голямата доверчивост намалява почитта, с която се ползуваме, безличието ни навлича презрение, а прекомерното старание дава повод да ни използуват. Освен това в живота, драго дете, ще имате не повече от двама-трима приятели и вашето пълно доверие им принадлежи с право; да разкривате душата си на други не би ли значило да извършите предателство спрямо тях? Дори ако се свържете по-тясно с някои хора, бъдете с тях сдържан, говорете по-малко за себе си като с хора, на които е съдено да станат по-късно ваши съперници, противници или дори врагове: в живота има всякакви изненади. Не бъдете впрочем нито твърде хладен, нито твърде горещ, съумейте да намерите онази средна линия на поведение, към която можете да се придържате без риск да се злепоставите. Да, запомнете, че възпитаният човек трябва да бъде така далеч от боязливата снизходителност на Филинт^[6], както и от суровата добродетелност на Алцест. Талантът на писателя извиква към живот истински характери, които поразяват със своята правдивост чувствителните читатели. Разбира се, читателите ще съчувствуват по-скоро на смешните страни на добродетелите, отколкото на дълбокото презрение, скрито под безобидността на егоизма, но те ще съумеят да избягнат двете крайности. Що се отнася до безличието, то може да привлече към вас сърцата на няколко глупаци, които ще намират, че сте очарователен; но хора, способни да оценяват човешките достойнства, забелязват недостатъците ви и вие бързо ще паднете в очите им, тъй като безличието е убежище на слабия; ала обществото за съжаление презира слабите, виждайки в такива хора само ползата, която може да извлече от тях; впрочем, това може би има своите оправдания: та нали и самата природа осъжда на смърт несъвършените същества. И склонността на жената да покровителствува слабите вероятно е подбуждана от удовлетворението, което намира в борбата против сляпата сила в името на тържеството на разума и сърцето над грубата материя. Но обществото, подобно по-скоро на мащеха, нежели на майка, обича само децата, които ласкаят тщеславието му. Колкото до старанието, тази първа и благородна грешка на младостта, изпитваща истинско доволство да разгъва силите си, заблуждавайки себе си, преди да бъде заблуждавана от другиго, запазете го за жената и за Бога. Не излагайте по шумните стъгди на живота съкровищата на сърцето си, не ги влагайте в политически интриги, защото ще получите в отплата само жалко възнаграждение. Вслушвайте се в гласа, който ви нашепва да постъпвате винаги благородно и ви умолява да не пропилявате силите си напразно, тъй като за съжаление не вашите достойнства занимават хората, а ползата, която можете да им принесете. Говоря на образен език, близък на поетичната ви природа, защото цифрата, дали е написана с молив, или е изсечена на злато, си остава само цифра. Както бе казал един от нашите съвременници: „По-малко усърдие.“ Усърдието граничи с глупостта, то носи разочарование; вие никога не ще срещнете във висшите кръгове пламък, съответствуващ на вашето горене: кралете, както и жените, смятат, че всеки е длъжен да ги ласкае. Колкото и горчив да е този принцип, той е справедлив, но не води до отчаяние. Вложете своите чисти чувства в област, недостъпна за пошлостта, където цветята им ще извикват страстните възторзи на ценителя, където художникът влюбено ще се вглежда в шедьовъра. Дългът, приятелю мой, няма нищо общо с чувствата. Да вършиш това, което е твое задължение, не ще рече да вършиш каквото ти е приятно. Мъжът е длъжен да пожертвува хладнокръвно живота си за родината, но може с възторг да го отдаде за любимата жена. Едно от най-важните правила на поведението е по-малко да говориш за себе си. Опитайте, намирайки се сред обикновени познати, да им говорите само за своята особа; разказвайте им за своите страдания, удоволствия, постъпки и скоро ще видите как привидният интерес отстъпва пред безразличието, а после и пред скуката и ако домакинята не прекъсне вежливо потока на красноречието ви, гостите постепенно ще се отдалечат от вас под всякакви благовидни предлози. Но ако поискате да привлечете на своя страна всички симпатии, да минете за човек любезен, остроумен и привлекателен, говорете с хората за тях самите, намерете начин да ги поставите в благоприятна за тях светлина, засягайки дори въпроси, които явно са им чужди; и тозчас челата ще се прояснят, по лицата ще цъфнат усмивки, а когато си излезете, всички в надпревара ще ви хвалят. Вашият усет и гласът на сърцето ще ви подскажат границата между ласкателствата и любезността. Още нещо за изкуството да се разговаря. Приятелю мой, младежта е склонна да изказва прибързани преценки; тази жар й прави чест, но й носи и вреда; ето защо някога младите хора, навлизащи в живота под внимателните грижи на възрастните, биваха задължени да пазят мълчание в обществото; защото някога благородниците, както и хората на изкуството, имаха свои ученици, свои пажове, предани на господарите, които ги хранеха. Днешната младеж получава ранозрейно възпитание и ето защо съди строго постъпките, мислите, книгите; тя размахва смело меча, още ненаучила се да го владее. Избягвайте този недостатък. Вашите критични изказвания ще бъдат оскърбителни за мнозина, а хората по-скоро прощават получените скришом удари, отколкото обидите, нанесени публично. Младите хора не са великодушни, защото не познават живота и неговите теготи. Възрастният критик е мек и добър, младият е неумолим; първият знае всичко, вторият — нищо. Освен това зад всички човешки постъпки се крият множество причини и само на Бог е дадено да съди за тях. Бъдете строг само към себе си. Щастието е във вашите ръце, но никой на този свят не преуспява без чужда помощ. И тъй, навестявайте баща ми, вратите на неговия дом всякога ще бъдат отворени за вас, а запознанствата, които ще придобиете там, ще ви бъдат полезни в много случаи; но не отстъпвайте в нищо и никога на моята майка: тя унищожава оня, който се превива, и се възхищава от гордостта на непреклонния; тя прилича на желязото, което смазва всеки крехък предмет, но става меко, когато го коват. Постарайте се, прочее, да се понравите на майка ми. Ако спечелите разположението й, тя ще ви въведе в блестящите салони, където ще придобиете необходимата шлифовка, ще овладеете изкуството да слушате, да говорите, да отговаряте, да се представяте, да се изплъзвате; ще усвоите светските обноски, ще добиете онова неуловимо „нещо“, което говори толкова малко за духовно превъзходство, колкото дрехата — за гениалност, но без което и най-талантливият човек не ще бъде допуснат във висшето общество. Аз ви познавам достатъчно и съм уверена, че не се заблуждавам, като ви виждам отсега такъв, какъвто бих желала да бъдете: естествен в обноските си, горд, ала не и надменен, почтителен с възрастните, вежлив, но не и раболепен, и най-вече скромен. Блестете с остроумието си, но не служете за забавление на другите. Знайте, че ако вашето превъзходство засегне посредствения човек, той ще премълчи, но после ще каже за вас: „Забавен човек!“ и презрителната отсянка на тези думи ще ви уязви. Нека вашето достойнство бъде неоспоримо. Но при това не се старайте да се нравите на хората. В отношенията си с тях ви препоръчвам да се придържате към онази хладна учтивост, която не стига до границата на оскърбителната наглост, в обществото почитат оня, който се държи пренебрежително и тази пренебрежителност ще ви спечели благосклонността на всички жени, които ще ви уважават за това, че не особено много се ласкаете от разположението на мъжете. Не трябва да общувате с хора, загубили, макар и незаслужено, доброто си име, защото обществото ни държи сметка за нашите приятели и неприятели. Нека вашите съждения за хората бъдат продължително и зряло обмисляни, но окончателни. Ако бъдещето покаже, че сте постъпили правилно, като сте отблъснали някои хора, вашите похвални думи ще придобият нова тежест; така ще заслужите мълчаливото уважение, което възвеличава човека сред себеподобните му. И тъй, вие сте въоръжен с младост, с подкупващо обаяние и мъдрост, които помагат да се задържи извоюваното. Всичко, което току-що ви казах, може да се изрази със старинната поговорка: „Благородството задължава!“

Приложете сега тези наставления към деловия живот. Ще чуете неведнъж да казват, че ловкостта е залог за успех, че за да се провреш през тълпата, трябва да я разцепиш на враждебни една на друга групи. Приятелю мой, тези принципи са били добри в средните векове, когато господарите опълчвали едните срещу другите; но днес всичко се върши открито и такъв подход би ви навлякъл големи злини. Всъщност вие ще срещнете на пътя си или явен и честен противник, или враг и предател, който в борбата с вас прибягва към клевети, злословия и измама. И така, знайте, че нямате по-могъщ помощник от този човек, тъй като най-зъл негов враг е самият той; можете да воювате с него на открити начала, тъй като рано или късно той ще си навлече всеобщото презрение. Колкото до първия, то вие ще заслужите уважението му с прямотата си и когато примирите вашите интереси (защото всичко може някак да се изглади), той ще ви бъде полезен. Не се страхувайте да си създавате врагове; горко на този, който ги няма в обществото, където се готви да встъпи. Но се постарайте да не давате храна на насмешки и хули. Казвам „постарайте се“, тъй като в Париж човек невинаги принадлежи на себе си: той е подчинен на неизбежни обстоятелства. Там не ще избегнете ни уличната кал, ни случайно падащата керемида. Безчестни люде се опитват да опръскат дори най-благородните си врагове с калта, в която сами се валят. Но вие винаги можете да заслужите всеобщото уважение, като покажете, че никога не променяте взетите решения. Въпреки кръстосания огън на честолюбиви интереси, сред лабиринт от препятствия винаги вървете право към целта, решително пристъпвайте към дела и неотклонно се борете с всички сили. Знаете каква дълбока ненавист питаеше господин Дьо Морсоф към Наполеон; постоянно го проклинаше, следеше всяка негова стъпка, както правосъдието не изпуска от очи престъпника, а вечер призоваваше Бога, умолявайки го да накаже Бонапарт за кръвта на херцог Ангиенски^[7], единственото нещастие, единствената смърт, накарала графа да пролива сълзи; възхищаваше се от него като най-смел от всички пълководци и често ми обясняваше стратегията му. Струва ми се, че тази стратегия може да се приложи и във войната на интересите, където би позволила да се спести време, както Наполеон пестеше хората и пространството; помислете върху думите ми, защото жената често греши в тези сложни неща, за които съдим по интуиция или под влияние на чувствата. Едно обаче за мен е напълно ясно: всяка хитрост, всяка измама излиза наяве и в края на краищата принася вреда; когато човек действува открито и безхитростно, положението му не е така опасно. Ако ми бъде позволено да се позова на собствения си пример, бих казала, че в Клошгурд, където поради характера на господин Дьо Морсоф ми се налага да предотвратявам всякакви разпри и бързо да решавам спорните въпроси, тъй като в противен случай той би затънал до уши в тях, както в болестите си, и не би понесъл такова напрежение, аз винаги се насочвам право към целта и казвам на противника: „Да решим въпроса или да сечем направо.“ Неведнъж ще ви се отдаде възможност да бъдете полезен на хората, да им оказвате услуги, но рядко ще бъдете възнаграждаван; не подражавайте обаче на тези, които се хвалят с благодеянията си и вечно се оплакват от хорската неблагодарност. Не значи ли това да се възвеличаваш? И после, не е ли наивно да признавате непознаването си на света? Нима ще правите добро със сметки за проценти, както лихварят заема пари, а не заради доброто? „Благородството задължава!“ Но не правете услуги, които биха породили у хората неблагодарност, тъй като длъжниците ви ще станат непримирими ваши врагове: неизплатеният дълг може да доведе човека до такова отчаяние, каквото и финансовият крах, а отчаянието на противника е опасно. Що се отнася до самия вас, приемайте възможно по-малко услуги. Не ставайте васал на ничия душа, бъдете сам на себе си господар. Давам ви съвети, приятелю мой, само за ежедневния живот. В политическия свят всичко стои иначе и вашите лични интереси отстъпват на заден план пред обществените. Но ако проникнете в сферата, където действуват големите държавници, ще бъдете, подобно на Бога, единствен съдия на своите постъпки. Тогава ще бъдете не просто човек, а текущият закон, не просто личност, а олицетворение на нацията. Придобиете ли правото да съдите, сам ще бъдете съден. След време ще се изправите пред поколенията, а вие достатъчно добре познавате историята, за да разберете какви чувства и постъпки поражда истинското величие.

Пристъпвам към сериозния въпрос за отношението ви към жените. Имайте за правило, бивайки в обществото, да не пропилявате напразно силите си в завоюване на дребни сърдечни победи. Мъжът, ползуващ се с най-големи успехи в миналия век, имал навика да ухажва в една и съща вечер само една жена и обръщал внимание на тези, които другите пренебрегвали. Този човек, мило дете, се издигнал много високо. Той мъдро предвиждал, че всички гласове в обществото скоро ще се слеят в хвалебствен хор за него. Мнозинството от младежите губят най-ценното богатство — времето, необходимо за създаване на връзки, които обуславят успеха в света; те покоряват с младостта си, ето защо няма какво толкова да се стараят, за да им помогнат хората да се издигнат. Но пролетта отлита бързо, съумейте да я употребите за ваше добро. И така, сближете се с влиятелни жени. С влияние се ползуват възрастни жени; те ще ви разкрият тайните на всички семейства, техните родствени връзки и ще ви посочат пътищата, които ще ви отведат бързо към целта. Ще ви бъдат предани от цялото си сърце, тъй като покровителството заменя последната им любов, стига само да не са се отдали на Бога; ще послужат чудесно на вашите намерения, ще ви възхваляват и ще привличат към вас всеобщото внимание. Избягвайте младите жени! Не търсете и най-малката лична подбуда в това, което ви казвам. Петдесетгодишната жена ще стори за вас всичко, двадесетгодишната — нищо. Първата ще ви моли само за малко внимание, втората ще иска живота ви. Надсмивайте се над младите жени, приемайте всичко на шега с тях, те са неспособни да мислят сериозно. Младите жени, приятелю мои, са себелюбиви, дребнави, чужди на истинското приятелство, занимават се само със себе си и лесно ще ви пожертвуват заради мимолетния си успех. Освен това те изискват преданост, а във вашето положение вие сами се нуждаете от нея, следователно вашите стремежи са несъвместими. Ни една от тях не ще прояви разбиране към вашите интереси, всички ще мислят за себе си, а не за вас, ще ви попречат със суетността си, ще обсебят безжалостно времето ви и с мила усмивка ще погубят не само кариерата ви, но и самия вас. Ако започнете да се окайвате, и най-глупавата измежду тях ще ви отвърне, че ръкавицата й струва цяло царство и че няма по-голяма чест на света от тази да й служиш. Всички те ще ви кажат, че даряват щастие, и ще ви накарат да забравите хубавото си бъдеще; ала предлаганото от тях щастие е нетрайно, докато очакващото ви високо положение е несъмнено. Вие не знаете към какво коварство прибягват те, за да задоволят прищевките си и да превърнат увлечението в любов, която започва на земята и трябва да продължи в небесата. В деня, когато ви изоставят, те ще кажат за оправдание на измяната си: „Не те обичам вече“, така както с думите „обичам те“ са изразили преди това каприза си, и ще добавят, че на сърцето не се заповядва. Каква нелепост, скъпо дете. Повярвайте ми, истинската Любов е вечна, безпределна, тя е неизменна, винаги равна и чиста, без показ и блясък; и когато косите побелеят, любовта в сърцето винаги е млада. Такива чувства не вълнуват светските жени, всички те разиграват театър. Една ще ви заинтригува с неволите си и ще ви се покаже най-кротката и най-невзискателната от жените; но когато почувствува силата си, бавно ще стегне примката около врата ви и ще ви принуди да изпълнявате всяка нейна прищявка. Вие бихте желали да станете дипломат, да яздите, да пътешествувате, да изучавате хората, събитията, страните? Не, ще останете в Париж или в имението й и тя ловко ще ви пришие към полата си. И колкото повече преданост й засвидетелствувате, толкова по-неблагодарна ще ви бъде тя. Друга ще се опита да ви заинтригува с покорството си, ще стане ваш паж, романтично ще ви последва накрай света, ще се злепостави, за да ви задържи, и като камък ще увисне на шията ви. Един ден вие ще потънете, а жената ще изплава. И най-добродушните владеят хиляди уловки; а глупавите успяват благодарение на малките подозрения, които събуждат. Най-малко опасна би била може би леконравната жена, която би ви обичала, без да знае защо, би ви изоставила без видима причина и отново би се върнала при вас от тщеславие. Но всички те ще ви попречат било в настоящето, било в бъдещето. Всяка млада жена, която излиза в обществото, търси забавления и обича суетните удоволствия, е вече наполовина покварена и неизбежно ще поквари и вас. В нея не ще намерите чистото и кротко създание, в душата на което неизменно ще властвувате. О, тази, която ви обикне, ще бъде самотна; нейните най-хубави празници ще бъдат вашите погледи, тя ще се опива от вашите думи. Нека тази жена бъде за вас всичко, тъй като вие ще замените за нея целия свят; обичайте я, не й причинявайте страдания, не събуждайте ревността й. Да бъдеш обичан, да бъдеш разбиран, е най-голямото щастие, драго дете, и аз ви пожелавам да го намерите, но пазете цветето на чувствата си и се уверете първо в сърцето на жената, на която ще го предложите. Тази жена трябва да ви се отдаде с цялата си душа и да не мисли за себе си, а за вас; тя не ще спори с вас, нито ще преследва свои интереси и забравяйки собствените си беди, ще съумее да отгатне грозящата ви опасност там, където не я подозирате; накрая, ако й е съдено да страда, ще страда мълчаливо и суетното кокетство ще отстъпи в нея пред желанието да ви се нрави. Отговорете на тази любов с още по-силни чувства. Ако сте достатъчно щастлив да срещнете това, което ще липсва винаги на вашата бедна Анриет — любов взаимна, любов съвършена, — спомнете си, колкото и всепоглъщащо да бъде щастието ви, че в далечната долина живее за вас една майка, чието сърце е така преизпълнено с чувството, което й вдъхнахте, че никога не бихте го изчерпали. Да, аз изпитвам към вас нежност, дълбочината на която ще узнаете само когато изпаднете в беда, но и тогава не ще разберете докъде може да стигне моята преданост, защото тя е безпределна. Възможно ли е да бъде заподозряна чистотата на моите намерения, когато ви съветвам да избягвате младите жени, тъй като всички те са коварни, язвителни, суетни, дребнави, лекомислени, и да търсите влиятелни жени, знатни вдовици, преизпълнени със здрав разум, каквато бе покойната ми леля? Те ще ви бъдат безкрайно полезни, ще ви защитят от клевети, ще ви възхваляват и ще говорят за вас това, което сам не бихте дръзнали да кажете. Нима не съм великодушна, като изисквам от вас да запазите любовта си за ангел с чисто сърце? Ако поговорката „Благородството задължава“ заключава в себе си основния смисъл на моите първи наставления, съветите ми за отношението ви към жените могат да бъдат изразени с рицарския девиз: „Да служим на всички, но да обичаме една.“

Вашите знания са огромни, сърцето ви, закалено в страдания, е останало неопетнено; всичко е прекрасно, всичко е възвишено във вас, проявете воля! Вашето бъдеще се крие в тези две думи, любим девиз на велики мъже. Нали ще послушате вашата Анриет, дете мое, и ще й позволите и занапред да ви казва това, което мисли за вашето поведение в обществото? Аз притежавам изострен духовен взор, който вижда вашето бъдеще и бъдещето на децата ми, позволете ми да използувам във ваша полза този небесен дар, донесъл умиротворение в живота ми и който не само не отслабва, но укрепва в тишината и в усамотението. В замяна ви моля да ми дадете голямо щастие: искам да ви видя да се извисявате, без при това нито един ваш успех да помрачи челото ми; искам бързо да заемете положение, достойно за името ви, и да мога да кажа, че съм допринесла не само в помислите си за вашето преуспяване. Това тайно съучастие е единствената радост, която мога да си позволя. Ще чакам. Не ви казвам сбогом. Ние сме разделени и сега не можете да поднесете ръката ми към устните си, но вие несъмнено сте отгатнали какво място заемате в сърцето ми.

Анриет

Когато прочетох писмото, почувствувах, все още угнетен от суровите обноски на моята майка, как горещо бие майчиното сърце на Анриет. И разбрах защо графинята ми бе забранила да прочета писмото в Туренз очевидно се страхуваше, че ще падна в нозете й и че ще ги облея със сълзите си.

Запознах се най-после с брат си Шарл, който досега ми бе като чужд, но той се държа така високомерно с мен, че между нас легна пропаст, която ни попречи да се сближим; всяко нежно чувство се нуждае от взаимност, а между нас нямаше никакви допирни точки. Обясняваше ми с наставнически тон всякакви дреболии, които умът или сърцето отгатват без думи, и с такова недоверие гледаше на мен, че ако нямах за опора любовта си, сам на себе си бих изглеждал глупав и несръчен. Но при все това той ме представи в обществото, където се надяваше моето нищожество да подчертае достойнствата му. Ако детството ми не бе толкова злочесто, бих приел тщеславното му покровителство за братска любов, но духовното усамотение води до такива последствия, каквито и усамотението сред природата: навикът да се затваряш в себе си развива чувствителност, позволяваща да забелязваш най-малките оттенъци в обръщенията на хората, така както сред пълната тишина долавяш и най-лекия шум. До запознаването ми с госпожа Дьо Морсоф всеки суров поглед ме нараняваше, рязко произнесената дума ме пробождаше в самото сърце; и страдах от това, непознаващ дотогава нежност, ни утешение; след завръщането ми от Клошгурд аз можех да прибягвам до сравнения, което задълбочи моето преждевременно познаване на живота. Наблюдателността, основана на преживени страдания, е недостатъчна. Щастието също отваря очите на човека. Аз толкова по-безропотно позволявах на Шарл да се възползува от правата си на старшинство и да ме унизява, колкото по-ясно разбирах играта му.

Отидох сам у херцогиня Дьо Льононкур, но не чух там дори името на Анриет; с изключение на стария херцог, олицетворение на безхитростна доброта, никой не ме запита за нея. Впрочем, от начина, по който ме прие, отгатнах, че Анриет му бе говорила за мен. Когато започнах да овладявам наивното удивление, което извиква във всеки новак блясъкът на висшето общество, и вече предчувствувах възможностите, които то предлага на честолюбеца, като с радост прилагах наставленията на Анриет, възхищавайки се от дълбоката им жизнена правдивост, настъпиха събитията от 20 март. Моят брат замина заедно с целия двор в Ган; по съвета на графинята, на която изпратих множество писма, получавайки рядко отговор на тях, аз последвах херцог Дьо Льононкур. Обикновената благосклонност на херцога се превърна в сърдечно покровителство, когато забеляза, че с цялата си душа съм предан на Бурбоните; той лично ме представи на негово величество. При краля, когато е в изгнание, има малко придворни, а на младостта е свойствено наивното възхищение и безкористната вярност; кралят умееше да преценява хората; това, което не би забелязал в Тюйлери, привлече погледа му в Ган и аз имах щастието да се понравя на Луи XVIII.

От писмо на госпожа Дьо Морсоф до баща й, донесено със служебните писма от пратеник на вандейците и в което имаше бележка и за мен, научих, че Жак е болен. Господин Дьо Морсоф, отчаян от заболяването на сина си, както и от това, че новата емиграция започва без него, бе написал няколко думи за себе си, от които отгатнах положението на моята възлюблена. Измъчвана от графа, тя сигурно прекарваше дни и нощи до леглото на Жак, не знаейки миг покой. Наистина госпожа Дьо Морсоф стоеше над дребнавите заяждания на мъжа си, но клетата жена, погълната от грижи за сина си, бе останала вече без сили и навярно се нуждаеше от поддръжката на приятел, който да облекчи живота й, като развлича господин Дьо Морсоф. Колко пъти в миналото бях извеждал от дома графа, когато започваше да я мъчи, и като награда за тази невинна хитрост получавах поглед, в горещата благодарност на който влюбеният виждаше обещание. Макар да ми се искаше да вървя по стъпките на Шарл, изпратен неотдавна на Виенския конгрес, макар да желаех дори с цената на живота си да оправдая предсказанията на Анриет и да се освободя от попечителството на брат си, моето честолюбие, моята жажда за независимост, моето положение при двора — всичко избледня пред скръбния образ на госпожа Дьо Морсоф; реших да напусна Ган и да сложа бъдещето си в нозете на истинската си повелителка. Бог ме възнагради за това. Емисарят, изпратен от вандейците, не можеше да се завърне във Франция и кралят се нуждаеше от предан човек, за да отнесе на родината разпорежданията му. Знаейки, че кралят не ще забрави този, който се заеме с тази опасна задача, херцог Дьо Льононкур предложи за куриер мен, без дори да ми каже, и кралят благоволи да одобри избора му. Аз се съгласих да отпътувам, щастлив, че ще се върна в Клошгурд, служейки същевременно на правото дело.

Успял на двайсет и една години да получа аудиенция при краля, аз се завърнах във Франция, първо в Париж, а после във Вандея, и имах щастието да изпълня всички разпореждания на негово величество. В края на май, преследван от бонапартистките власти, на които бе донесено за мен, и принуден да се представям за човек, завръщащ се в замъка си, аз се придвижих пешком от имение до имение по горския път през Горна Вандея, Божак и Поату, променяйки направлението в зависимост от обстоятелствата. Стигнах до Сомюр, от Сомюр се върнах в Шинон, а от Шинон за една нощ се озовах в Нюейската гора и в степите срещнах на кон граф Дьо Морсоф. Той ме взе зад себе си на коня и ние пристигнахме в Клошгурд, несрещнали по пътя никого, който можеше да ме познае.

— Жак е по-добре! — бяха първите му думи.

Аз му разкрих положението си на преследван като див звяр дипломатически разузнавач и графът, въоръжавайки се с роялистките си чувства, започна да оспорва на господин Дьо Шесел опасната чест да ми предостави убежище. Когато зърнах Клошгурд, стори ми се, че изтеклите осем месеца бяха само сън.

Влизайки в дома пръв, графът каза на жена си:

— Познайте кого ви водя?… Феликс.

— Не може да бъде! — възкликна тя; ръцете й се отпуснаха, по лицето й пробягна смут.

Аз влязох и двамата замряхме — тя прикована на креслото си, а аз вцепенен на прага — и се гледахме с жадната втренченост на двама влюбени, които с един поглед искат да върнат всичкото изгубено време; накрая, смутена, че не бе съумяла да скрие порива на сърцето си, тя стана и аз се приближих към нея.

— Много се молих за вас — промълви тя и протегна ръката си за целувка.

Попита ме за здравето на баща си; после, отгатвайки умората ми, отиде да се разпореди за нощуването ми, а графът нареди да ме нахранят, защото умирах от глад. Настаниха ме над нейната спалня, в стаята на леля й; тя помоли графа да ме съпроводи догоре, а сама се спря на първото стъпало на стълбата, сякаш се бореше с желанието си да тръгне заедно с нас; аз се обърнах, тя поруменя, пожела ми добре да си отпочина и бързо се отдалечи. Когато слязох за обяд, научих за разгрома при Ватерло, за бягството на Наполеон, за настъплението на съюзниците към Париж и вероятното възвръщане на Бурбоните. Тези събития, към които бяха отправени всички мисли на графа, не означаваха нищо за нас с Анриет. Знаете ли коя бе най-важната новина, която чух, едва успял да прилаская децата? Не говоря за тревогата, която изпитах при вида на отслабналото и побледняло, лице на графинята; добре знаех какъв удар можех да й нанеса с учудването си и затова изразих само радостта си, че я виждам. И тъй, най-важната новина бе: „Сега ще имате лед!“ Миналата година тя често се тревожеше, че в дома си няма за мен студена вода: аз не пиех нищо освен вода, но и водата обичах само студена. Един бог знае с цената на колко неприятности бе успяла да построи ледница! Никой по-добре от вас не знае, че за любовта е достатъчна една дума, поглед, леко изменение на гласа, едва забележим знак на внимание; нейната безценна способност е да намира доказателства в самата себе си. И така, думите, погледите и радостта на графинята разкриха за мен цялата дълбочина на нейните чувства, така както аз някога й бях изразил вълнуващите ме чувства с поведението си при играта на табла. И тя ме дари с множество наивни доказателства за своята нежност; само седмица след пристигането ми отново се освежи и просто засия от здраве, младост и веселие; моята нежна лилия се разхубави и разцъфна, умножавайки съкровищата на сърцето ми. Да, само у обикновените хора, надарени с дребни души, раздялата охлажда чувствата, изтрива в паметта скъпите черти и намалява прелестта на любимото същество. За хора с горещо въображение, за тези, у които чувството съживява кръвта, вливайки в нея нов огън, за тези, у които страстта означава постоянство, раздялата оказва същото въздействие, каквото и гоненията, укрепващи вярата на първите християни, които виждаха в небето образа на своя Бог. Нима в сърцето, преизпълнено с любов, не живеят неугасими желания, които още повече възвисяват скъпия образ, озаряван от огъня на мечтите? Няма с неотстъпната мисъл за любимото същество не го даряваме с ореола на идеала за прекрасното? Ние възстановяваме спомените и така нашето минало става по-значително, а бъдещето ни просветва с нови надежди. Първата среща на две сърца, в която се трупат тъмни облаци, се превръща в живителна буря, що оплодотворява земята, озарявайки я с ярките светлини на мълнията. Колко сладки минути преживях, виждайки, че и двамата се вълнуваме от едни и същи мисли, от едни и същи чувства! С какъв възторг следях растящата стаена любов на Анриет! Жена, която оживява под погледите на любимия, дава може би по-ярко доказателство за любовта си, нежели онази, която умира, сразена от съмнения, или вехне като цвете, лишено от живителни сокове; не зная коя от двете е по-трогателна. Освежаването на госпожа Дьо Морсоф бе така естествено, както пробуждането на природата под лъчите на майското слънце, както свежестта на разпукващите се през пролетта цветя.

Преди обяд излязохме на нашата любима тераса. Нежно галейки главата на сина си, още по-хилав от преди, неотделящ се от майка си и толкова тих, сякаш в него още се таеше болестта, тя ми разказа за безсънните си нощи, прекарани до постелята на детето. Три дълги месеца, каза тя, живяла като затворница; струвало й се, че е попаднала в мрачен замък и че се бои да излезе вън, в разкошните зали, където светели огньове и се устройвали пищни празненства, недостъпни за нея; стояла на прага, гледайки с едно око детето си, а с другото някакво лице и в същото време дочувала болезнените стонове и не разбирала чий е този чужд глас. Тя създаваше такива поетични образи, оживели в усамотението й, каквито не ще се срещнат у нито един поет; в детската си наивност не забелязваше в тези образи ни сянка от любов, ни следа от сладострастна нега или от нежност в духа на източната поезия, благоуханна като франгистанска роза. Когато графът се присъедини към нас, тя продължи да говори, не променяйки тона, сякаш бе горда от себе си жена, която може да хвърли на мъжа си тържествуващ поглед и да целуне, без да се черви, челото на сина си. Тя се бе молила много, нощи наред бе държала Жак в обятията си, не искайки да го отдаде на смъртта.

— Отидох — казваше тя — до вратите на Божието светилище, за да моля да запази живота му.

Понякога имала видения и ми разказа за тях; но когато с нежния си глас произнесе думите: „Дори и когато спях, сърцето ми бдеше…“, графът я прекъсна, казвайки:

— С други думи, бяхте се почти побъркали.

Тя млъкна, пронизана от остра болка, сякаш това бе първата получена рана, сякаш бе забравила, че от тринайсет години насам този човек никога не бе пропускал случай да отправи отровна стрела в сърцето й. Като горда птица, улучена в небето от жестокото стоманено зрънце, тя остана потисната, унищожена.

— Нима, господине — каза тя след кратко мълчание, — ни една моя дума никога не ще намери снизхождение пред съда на вашия разсъдък? Нима вие никога не ще проявите великодушие към моите слабости и не ще разберете женската ми природа?

Едва изрекла човешката си болка, и този ангел вече се разкайваше, че се бе осмелил да роптае, и мислено се вглеждаше в миналото си, стараейки се да проникне в бъдещето: ще може ли графът някога да я разбере? Не ще ли предизвикват думите й нови, язвителни насмешки? Сините жилки туптяха като живи на челото, очите й бяха сухи, но зеленият им блясък потъмня; после тя сведе глава, за да не срещне погледа ми и да не прочете в него своята болка, своите чувства, отгатнати от мен, своята душа, сляла се с моята, и най-вече за да не види горещото съчувствие на влюбения младеж, готов като вярно куче да разкъса този, който оскърбява господарката му, не мислейки нито за силата, нито за преимуществата на противника. Трябваше да видите какъв вид на осъзнато превъзходство придобиваше графът в такива тягостни моменти; въобразяваше си, че е извоювал победа над жена си и изливайки доволството си в поток от гръмки фази, повтаряше една и съща мисъл, сякаш упорито стоварваше секира по дървен ствол.

— Все такъв ли е? — запитах аз, когато, извикан от лакея, графът ни напусна.

— Все такъв! — отвърна Жак.

— Все такъв безупречен, дете мое — каза тя на Жак, не желаейки децата да осъждат баща си. — Вие виждате настоящето, но не знаете миналото и затова не можете справедливо да съдите за постъпките на вашия баща; но дори и да сте имали нещастието да забележите, че баща ви не е прав, честта на семейството изисква да премълчавате грешките му.

— Как върви преустройството на Касин и Реториер? — запитах аз, за да я отклоня от тъжните й мисли.

— По-добре, отколкото очаквах — отвърна тя. — Завършихме постройките и веднага намерихме двама отлични земеделци, на които преотстъпихме двете ферми: едната за четири хиляди франка, плюс данъците, а другата — за пет хиляди; сключихме с тях договори за петнайсет години. Вече насадихме в двете нови ферми три хиляди дръвчета. Роднината на нашия Манет е щастлив, че получи фермата Рабеле; Мартино се грижи за Бод. Изгодите за нашите четирима фермери произлизат от ливадите и горите, където те няма да стоварват тора, предназначен за нашите земи, както правят други недобросъвестни стопани. И така, нашите усилия се увенчаха с блестящи успехи. Без да смятаме допълнителните земи и съседната на замъка ферма, без горите и лозята. Клошгурд носи деветнайсет хиляди франка доход, а новите насаждения обещават да възстановят бързо разходите. Сега водя борба да дам земите до замъка на нашия пазач Мартино, който ще вземе за помощник сина си. Той предлага три хиляди франка, ако господин Дьо Морсоф се съгласи да му построи ферма в Командри. Тогава ще можем да разчистим земята около Клошгурд, да прокараме алеи към тинонския път и да насочим грижите си само към лозята и горите. Ако кралят се върне, ще се върне и нашата пенсия; господин Дьо Морсоф ще се съгласи да я приеме, разбира се, не без неколкодневни нападки срещу разумните доводи на „жената“. Тогава благосъстоянието на Жак ще бъде обезпечено. Когато всички тези въпроси бъдат решени, ще предоставя на господин Дьо Морсоф да спести пари за Мадлен, на която кралят, според обичая, ще осигури зестра. Съвестта ми е спокойна; аз изпълних дълга си… А вие? — запита тя.

Разказах с каква мисия бях дошъл и споделих с нея колко полезни и мъдри бяха съветите й. Дали не бе надарена с шесто чувство, за да предвижда така бъдещето?

— Нали ви писах за това? — каза тя. — За вас единствен аз се ползувам с удивителен дар, за който говорих само на изповедника си, господин Дьо Ла Берж, и той го обяснява като Божие внушение. Често, когато се отдам на мисли, изпълнени с тревога за здравето на децата, не забелязвам нищо земно и моят взор сякаш се устремява към друг свят; ако видя там Жак и Мадлен, обкръжени със сияние, те дълго време не боледуват; ако се появят забулени в мъгла, болестта скоро ги издебва. А вас не само виждам винаги в светлина, но и дочувам нечий нежен глас и той се влива, без думи, в моята душа, внушавайки ми всичко, което трябва да направите. По чие предначертание, по силата на какъв закон мога да използувам този чудесен дар единствено за моите деца и за вас? — промълви замислена тя. — Може би сам Бог иска да им бъде баща? — добави след кратко мълчание.

— Позволете ми да вярвам — рекох, — че се подчинявам само на вас!

Тя ми отвърна с пленителна усмивка, която така опияни сърцето ми, че ако бях получил в този миг смъртоносен удар, дори не бих го почувствувал.

— Веднага щом кралят се завърне в Париж, напуснете Клошгурд и заминете при него — каза тя. — Колкото унизително е да дебнеш длъжности и милостини, толкова е смешно да се държиш настрана, когато ги раздават. Предстоят големи промени. Кралят се нуждае от способни и верни хора — бъдете до него; вие отрано ще се заемете с държавни дела и бързо ще се издигнете, тъй като държавните дейци, както и актьорите, трябва да овладеят изкуството си; него не може да постигне дори геният, то трябва да бъде научено. Баща ми го усвои от херцог Дьо Шоазьол. Мислете за мен — каза тя след кратко мълчание, — дайте ми да вкуся радостите, изпитвани, когато човек напътствува душа, принадлежаща му изцяло. Нали сте мой син!

— Ваш син? — повторих аз недоволно.

— Само син — отвърна тя, надсмивайки се над мен. — Нима това не е най-хубавото място в сърцето ми?

Камбанката звънна за обяд и тя ласкаво ме улови под ръка.

— Станали сте по-висок — каза тя, като се качваше по стълбата.

Когато стигнахме на площадката, Анриет леко ме потупа по ръката, сякаш моят поглед я безпокоеше; макар да вървеше с наведена глава, тя знаеше, че не снемам очи от нея, и каза с шеговито, тъй мило и кокетливо нетърпение:

— Но погледнете веднъж нашата любима долина!

Тя се обърна, разтвори белия копринен слънчобран над главите ни и притисна към себе си Жак; по лекото извиване на главата, с което ми показа Ендр, лодката и ливадата, разбрах, че след моето пребиваване в замъка и нашите разходки тя бе обикнала тези мъгливи хоризонти, губещи се в безбрежната далечина. Природата служеше за саван, под който нейните мисли намираха покой. Сега тя знаеше за какво въздиша нощем славеят, за какво копнее блатният певец, повтаряйки монотонния си припев.

В осем часа вечерта станах свидетел на сцена, която ме развълнува дълбоко и която не бях наблюдавал дотогава, тъй като винаги оставах да играя табла с господин Дьо Морсоф, докато тя се развиваше в трапезарията, преди децата да си легнат. Камбанката удари два пъти и всички обитатели на замъка надойдоха.

— Вие сте наш гост, подчинете се на манастирския ни ред — каза графинята, като ме улови за ръка и ме повлече с простодушно-закачливия израз, какъвто често забелязваме у истински вярващите жени.

Графът ни последва. Господари, деца, слуги заеха местата си и свеждайки глави, коленичиха. Този ден беше ред на Мадлен да прочете молитвата; милото дете я изрече с детския си глас, звъннал като камбанка сред стихналата в тържествено мълчание природа, предаваща на молитвените думи своята чистота и ангелска невинност. Това бе най-вълнуващата молитва, която някога съм слушал. Природата пригласяше на детето с множеството неясни вечерни гласове, напомнящи приглушените звуци на далечен орган. Мадлен стоеше отдясно на графинята, Жак — отляво. Нежните очертания на двете пухести главички, между които се извисяваше направената с плитки прическа на майка им, а отзад жълтееше голото теме на господин Дьо Морсоф, обрамчено с бели коси, представляваше картина, която със своите краски сякаш въплъщаваше настроението, създадено от звуците на молитвата; единството, присъщо на всяка съвършена картина, бе изтъкано от меките лъчи на залеза, чиито червени отблясъци проникваха в залата и обгръщаха присъствуващите, създавайки у суеверните или възторжени души на богомолците впечатление, че божествена светлина озарява верните божи служители, коленичили тук заедно, въпреки разликата в положението им, при пълно равенство, установено от църквата. Пренесох се мислено в патриархалните времена и още по-силно почувствувах величието на тази сцена, толкова тържествена в простотата си. Децата пожелаха лека нощ на бащата, слугите се простиха с нас, графинята излезе, водейки за ръка децата си, и аз се върнах в салона с графа.

— Там вие се възнесохте в рая, а тук ще слезете право в ада — каза той, като посочи таблата.

След половин час графинята се присъедини към нас, присядайки с ръкоделието си към нашата маса.

— Това е за вас — каза тя, като разгъна канавата, — но от три месеца насам така си и стои. Между този карамфил и червената роза заболя бедното ми дете.

— Хайде, хайде — прекъсна я господин Дьо Морсоф, — да не говорим за това. Шест и пет, господин кралски пратенико.

Когато си легнах, се ослушах да чуя стъпките й горе, в стаята над мен. Анриет продължаваше да бъде спокойна и чиста, а мен терзаеха безумни мисли и неутолени желания. Защо не може да бъде моя? — мислех си аз. — Може би и тя, като мен, се бори с буйни пориви на чувствата?

В един часа след полунощ скочих от леглото си, изтичах безшумно до вратата на стаята й, прилепих ухо към ключалката и чух равното й дишане, тихо, като у дете. Когато усетих хлад, се върнах в стаята си, легнах отново и спах спокойно до сутринта.

Не зная на каква фатална склонност, на каква слабост на човешката природа да отдам удоволствието, с което винаги се приближавам до ръба на пропасти, измервам бездънни бездни на злото, вглеждам се в потайните им глъбини и чувствувайки мъртвешки хлад, смутено отстъпвам назад. В този нощен час, прекаран пред прага на вратата й, където плаках от ярост, без тя никога да узнае, че на сутринта бе тъпкала сълзите и целувките ми, целомъдрието си, което аз ту обругавах, ту превъзнасях, ту проклинах, ту благославях, в този час, който в очите на някои ще изглежда глупав, аз преживях необяснимото чувство, тласкащо воина срещу неприятелската батарея — мнозина са ми разказвали за тази игра със смъртта, — за да види ще го пощади ли пушечният огън и да изпита съдбата, по примера на Жан Бар^[8], който си пушил лулата, седейки на буре с барут.

На утрото набрах два букета; хареса ги дори графът, обикновено безучастен към такива неща и комуто така добре подхождаха думите на Шансене: „Невъзмутим като испанец.“

Прекарах няколко дни в Клошгурд, отбивайки се рядко във Фрапел, където два-три пъти останах да обядвам. Френската армия завзе Тур. Макар госпожа Дьо Морсоф наистина да живееше единствено чрез мен, тя ме помоли да се прехвърля в Шатору и да се върна възможно най-бързо в Париж през Исудьон и Орлеан. Опитах се да възразя, но тя настоя, уверявайки ме, че така изисквал нейният вътрешен глас; подчиних се. Този път раздялата ни бе оросена от сълзи, тя се страхуваше от съблазните на светския живот, който ми предстоеше да водя. Та нали бях на път да навляза в кръговрата на интереси, страсти и удоволствия, които превръщат Париж в бурно море, толкова опасно за чистата любов, колкото и за неопетнената съвест. Обещах да й пиша всяка вечер, да й излагам всички събития от изтеклия ден и всички свои мисли, дори най-незначителните. При това обещание тя оброни глава на рамото ми и каза:

— Не забравяйте нищо; искам всичко да зная.

Тя ми даде писма за херцога и херцогинята, при които отидох още на другия ден след пристигането си.

— Щастието ви се усмихна — ми каза херцогът. — Останете да обядвате с нас, а вечерта ще отидем в двореца; вашата кариера е осигурена. Кралят ви назначи, казвайки за вас: „Той е млад, способен и верен.“ Съжаляваше, че не знае дали сте останали жив и къде са ви захвърлили събитията, след като така добре сте изпълнили задачата си.

Вечерта узнах, че съм назначен за докладчик на просбите в Държавния съвет и освен това получих секретна длъжност при Луи XVIII, която се запазваше за мен през цялото време на неговото царуване, доверена длъжност, без външен блясък, но и некриеща за мен опасност да изпадна в немилост, длъжност, която ме постави във висшите правителствени среди и стана източник на моето преуспяване. Госпожа Дьо Морсоф бе предугадила нещата вярно, аз дължах на нея всичко: власт и богатство, щастие и мъдри съвети; тя ме ръководеше и насърчаваше, пречистваше душата ми и придаваше на стремежите ми онова единство, без което силите на младостта се пропиляват безполезно.

По-късно ми придадоха помощник. Всеки от нас изпълняваше задълженията си в продължение на шест месеца. В случай на нужда можехме да се заместваме взаимно; всеки имаше своя стая в двореца, своя каляска и щедри възнаграждения за покриване на разходите ни, когато се налагаше да пътуваме. Странно положение! Да бъдеш таен сътрудник на монарх, чиято политика впоследствие бе високо оценена дори от враговете, да слушаш съжденията му за вътрешната и външната политика на страната, да бъдеш без видимо влияние върху него, давайки му при все това понякога съвети както Лафоре^[9] на Молиер, и да виждаш как дългогодишният опит търси поддръжка в младежката стихийност! Впрочем нашето бъдеще бе обезпечено, а честолюбието ни — удовлетворено. Извън възнаграждението, което получавах като докладчик в Държавния съвет, кралят ми даваше хиляда франка месечно от своята лична хазна, често ми връчваше щедри награди. Макар да разбираше, че младият двайсет и три годишен човек не може дълго да изпълнява възложената му непосилна работа, кралят едва през август 1817 година ми назначи помощник, станал днес пер на Франция. За краля бе така трудно да си избере подходящ човек, тази длъжност изискваше такива разнообразни качества, че той дълго се колеба. И в края на краищата ми направи честта да ме запита с кого от набелязаните от него млади хора бих предпочел да работя. Сред тях бе един от старите ми другари от пансиона „Льопитр“, но аз не го посочих; кралят ме запита защо.

— Ваше величество — отвърнах аз, — вие сте избрали хора, еднакво предани на вас, но с различни способности: аз посочих този, когото смятам за най-способен, и съм уверен, че ще съумея да се сработя с него.

Моят избор съвпадаше с желанието на краля и той всякога си спомняше, че в този случай съм пренебрегнал личните си симпатии. Кралят ми каза:

— Вие ще бъдете първият от двамата.

Кралят не скри разговора ни от моя колега и той ми се отплати с приятелството си за тази услуга. Вниманието, което ми оказваше херцог Дьо Льононкур, предопредели вниманието, с което ме обкръжиха в обществото. Думите: „Кралят се интересува живо от този млад човек; този млад човек ще отиде далеч, той се нрави на краля“ можеха да заменят способностите ми; освен това те придаваха на ласкавия прием, какъвто обикновено оказват в обществото на младия човек, особен оттенък на почитание към властта. Бивайки у херцог Дьо Льононкур, а така също и у моята сестра, омъжила се по това време за нашия братовчед, маркиз Дьо Листомер, син на старата ни леля, която посещавах на остров Сен Луи, аз постепенно се запознах с най-влиятелните хора в предградието Сен Жермен.

Действувайки чрез принцеса Дьо Бламон-Шоври, чиято племенница бе, Анриет не закъсня да ме въведе в кръга на отбраното общество, така нареченото „Пти Шато“; тя така горещо се бе отзовала за мен, че принцесата веднага ме покани у дома си; аз й изказах дълбокото си почитание и съумях да й се харесам; тя, наистина, не стана моя покровителка, но ми засвидетелствува приятелски чувства, в които имаше нещо майчинско. Старата принцеса реши да ме запознае с дъщеря си, госпожа Д’Еспар, с херцогиня Дьо Ланже, виконтеса Дьо Босеан и графиня Дьо Мофриньоз, жени, които последователно са били царици на модни салони и които ме приеха любезно, толкова повече, че аз не търсех тяхната благосклонност и винаги се стараех да им бъда приятен. Брат ми Шарл сега не странеше от мен, напротив, търсеше моята поддръжка; но моят бърз успех пробуди в него скрита завист, причинила ми впоследствие много огорчения. Родителите ми, изненадани от такова неочаквано щастливо развитие на нещата, се почувствуваха особено поласкани и най-после ме признаха за свой син; но техните чувства бяха доста пресилени, да не кажа престорени, и затова тази промяна не оказа особено влияние върху уязвеното ми сърце; чувствата, неочистени от егоизъм, не извикват у нас жив отклик: сърцето ненавижда лицемерието и користните сметки.

Аз всеки ден пишех на скъпата ми Анриет и получавах в отговор едно или две писма в месеца. Нейната душа винаги витаеше над мен, нейните мисли, побеждавайки разстоянието, създаваха около мен атмосфера на чистота и невинност. Нито една жена не можеше да ме покори. Кралят научи за моята непристъпност; в това отношение той следваше школата на Луи XV и смеейки се, ме наричаше „Госпожица Дьо Вандьонес“, но моята скромност му се харесваше. Убеден съм, че търпението, на което се научих още в детството си и особено в Клошгурд, силно допринасяше за благосклонността на краля, който бе винаги извънредно внимателен към мен. Той несъмнено е бил изкушен от желание да прочете писмата ми, тъй като стана ясно, че знае причината на моя целомъдрен начин на живот. Веднъж, когато седях и пишех под негова диктовка, влезе херцог Дьо Льононкур, този ден дежурен в двореца; кралят ни погледна лукаво и двамата.

— Е, на този дявол Дьо Морсоф още ли му се живее? — запита той херцога с хубавия си, сребрист глас, на който умееше да придава остротата на язвителна ирония.

— Още — отвърна херцогът.

— Графиня Дьо Морсоф е същински ангел и бих желал да я видя в двора — продължи кралят. — Но ако в този случай съм безсилен — добави той, като се обърна към мен, — моят секретар ще бъде по-щастлив от мен. Получавате шестмесечна отпуска; реших да ви взема за помощник младия човек, за когото говорихме вчера. Забавлявайте се добре в Клошгурд, господин Катон!^[10]

И с усмивка излезе от кабинета.

Излетях като лястовица за Турен. За пръв път щях да се представя пред моята възлюблена не в предишния си недодялан вид, а като елегантен мъж, чиито обноски бяха доизградени в най-изискани салони, а възпитанието — завършено от най-изтънчени жени; бях получил най-после награда за всички свои страдания, вслушвайки се в съветите на най-прекрасния ангел-хранител, който небето някога е изпращало на дете. Знаете как бях облечен в първите месеци на пребиваването си във Фрапел.

Когато се озовах в Клошгурд, изпълнявайки мисията си във Вандея, аз бях облечен като ловджия. Носех зелена куртка с червеникави метални копчета, раирани панталони, кожени гети и обикновени обувки. Провирайки се между храстите, така бях изпокъсал дрехите си, че графът се видя принуден да ми услужи със свое бельо и жакет. Двете години в Париж, редовното общуване с краля, отпечатъкът, наложен от материалната обезпеченост, възмъжалата ми фигура, лицето, отразило светлината на безметежната ми душа, тайнствено сливаща се с чистата душа, озаряваща я от Клошгурд — всичко това ме бе преобразило: бях придобил самоувереност, но без самодоволство, чувствувах вътрешно удовлетворение, виждайки се, макар и млад, на върха на обществената стълбица и имах съзнанието, че съм скрита поддръжка и спотаена надежда на най-пленителната от жените на земята. Може би в мен се пробуди тщеславието, когато, замахвайки с камшика, кочияшът свърна в новата алея, водеща от шинонския път към Клошгурд, и пред нас се откри непозната за мен желязна врата в неотдавна издигнатата около парка ограда. Не бях предупредил графинята за пристигането си, желаейки да я изненадам, и с това бях извършил двояка грешка: отначало тя изживя сътресението, което причинява дългоочакваната, ала смятана за неосъществима радост, а после ми даде да разбера, че всяка умишлена изненада свидетелствува за лош вкус.

Виждайки младия човек, в когото дотогава бе съзирала само дете, Анриет бавно и с почти скръбно съжаление сведе поглед надолу; тя ми позволи да поднеса ръката й към устните си и с нищо не показа дълбоката радост, която издаваше само обхващащият я лек трепет; а когато отново вдигна глава и ме погледна, аз забелязах колко бе бледна.

— Значи, не забравяте старите си приятели! — ми каза господин Дьо Морсоф, който не беше се променил, нито остарял.

Двете деца се хвърлиха на врата ми. Пред вратата забелязах строгото лице на наставника на Жак.

— Не — отвърнах аз на графа, — от сега нататък ще бъда шест месеца в годината свободен и се надявам да ги прекарвам винаги сред вас.

— Но какво ви е? — обърнах се аз към графинята и протегнах ръка да я прегърна през кръста и да я подкрепя, без да се смущавам от присъствието на близките й.

— О, оставете ме — каза тя, като се изправи, — ще мине.

Прочетох скритата й мисъл и отвърнах с въпроса:

— Нима не познавате верния ваш роб?

Тя ме улови под ръка и пред очите на графа, децата и на дотичалите слуги ме отведе по-далеч по моравата. Когато реши, че думите й не ще достигнат до тях, ми каза:

— Феликс, приятелю мой, извинете страха на жена, която държи в ръката си само нишката, водеща към подземния лабиринт, и трепери при мисълта, че може да се скъса. Повторете ми, че съм повече от всякога вашата Анриет, че не ще ме изоставите, че никой няма да заеме моето място в сърцето ви, че завинаги ще останете мой верен приятел. Аз току-що се бях вгледала в бъдещето и не ви видях както винаги със сияещо лице и устремен към мен поглед; бяхте ми обърнали гръб.

— Анриет, светъл ангел мой, боготворя ви повече от самия Бог; бяла лилия, цвете на сърцето ми, как може да забравите, че сте моята съвест, че душата ми завинаги се е сляла с вашата и че сърцето ми е тук дори и когато сам съм в Париж! Трябва ли да ви кажа, че прелетях дотук за седемнайсет часа, че с всяко превъртане на колелата на каляската в мен се надигаше вихър от мисли и желания, които, щом ви зърнах, се разразиха в буря!

— Говорете, говорете! Аз съм уверена в себе си, аз мога да ви слушам, без да съгреша. Бог не иска да умра; той ви изпраща при мен така, както вдъхва душа на всяка жива твар, както излива живителен дъжд върху изсъхналата земя. Говорете, говорете! Обичате ли ме свято?

— Обичам ви свято.

— Завинаги?

— Завинаги.

— Като Дева Мария, която трябва да остане скрита под светлото си було, с бял венец на челото?

— Като Дева Мария, достъпна за погледа.

— Като сестра?

— Като страстно обичана сестра.

— Като майка?

— Като скрито желана майка.

— Рицарска любов, без всякаква надежда?

— Рицарска любов, но с надежда.

— Както във времето, когато бяхте едва двайсетгодишен и носехте смешния син празничен костюм?

— Не, още повече! Обичам ви, както ви обичах тогава и както…

Тук тя ме погледна с дълбока тревога.

— Както ви е обичала вашата леля.

— Сега съм щастлива: вие разсеяхте страховете ми — каза тя, отправяйки се към семейството си, озадачено от тайния ни разговор. — Но тук бъдете дете — та вие наистина сте дете. Ако до краля сте задължен да бъдете мъж, знайте, господине, че тук трябва да останете дете. Тогава само ще бъдете обичан. Аз винаги мога да устоя пред мъжката сила, но какво бих могла да откажа на едно дете? Нищо: то не може да поиска нищо, което не бих могла да му позволя. И тъй, тайните са изказани — подхвърли тя лукаво на мъжа си със закачливата веселост на млада девойка. — Оставям ви, отивам да се облека.

Никога от три години насам не бях усещал такова щастие в гласа й. За пръв път долавях в него безгрижното чуруликане на лястовица и детските нотки, за които ви бях говорил. Донесох на Жак играчка — ловджийски екипаж с всички принадлежности, а на Мадлен — кутия за ръкоделие, каквато имаше майка й. Най-после можах да загладя впечатлението от някогашната си пестеливост, на която ме осъждаше скъперничеството на моята майка. Шумната радост на децата, които с възторг си показваха едно на друго подаръците, като че дразнеше графа, обиждащ се всякога, когато не му се обръщаше внимание. Аз многозначително кимнах на Мадлен и тръгнах след графа, който очевидно искаше да ми говори за себе си. Той ме поведе към терасата, но по пътя се спирахме, колчем започваше да излага някой важен според него факт.

— Драги ми Феликс — каза той, — виждате, те са щастливи и здрави, единствен аз хвърлям сянка върху тази картина; върху мен преминаха всички техни злочестини и благодаря на Бога, че ме обремени с огромния им товар. Преди не знаех от какво всъщност боледувам, сега всичко ми е ясно: не смилам храната, у мен е повредена подстомашната жлеза.

— Откога сте станали такъв учен като същински професор в медицинска академия? — запитах го с усмивка. — Толкова бъбрив ли е вашият лекар, та ви казва…

— Опазил ме Господ от лекари! — извика графът, изразявайки като други мними болни отвращение към медицината.

После трябваше да изслушам дългата му несвързана изповед: графът се оплакваше от жена си, от слугите, от децата, от живота и с явно удоволствие повтаряше ежедневните си приказки на новодошлия, принуден от вежливост да се учудва и да проявява интерес към него. Трябва да е останал доволен от мен, тъй като го слушах с дълбоко внимание, стараейки се да разбера този необясним характер и да отгатна новите мъчения, на които подлагаше жена си и които тя премълчаваше. Излизайки на терасата, Анриет сложи край на този монолог; виждайки я, графът поклати глава и ми каза:

— Вие ме слушате, Феликс, но тук никой не ме съжалява!

И веднага се отдалечи, сякаш се боеше да не пречи на разговора ми с Анриет или от рицарско внимание към нея, догаждайки, че й доставя удоволствие, когато ни оставя сами.

В неговия характер се забелязваха наистина необясними противоречия, тъй като, подобно на всички слаби хора, бе много ревнив и същевременно изпитваше безгранична вяра в непорочиостта на жена си; може би дори мъките на самолюбието му, уязвено от превъзходството на високите й добродетели, бяха причината за упоритата му съпротива на всички желания на графинята — той им се противопоставяше като опърничаво дете, което се опълчва срещу учителя или срещу майка си. Жак подготвяше уроците си с абата, Мадлен бе отишла да се преоблича, така че можах цял час да се разхождам на терасата с графинята.

— Виждам, ангеле мой — казах й, — веригата е станала по-тежка, пустинята пламти от зной, а тръните се множат все повече…

— Мълчете — отвърна тя, отгатвайки мислите, появили се у мен след разговора с графа. — Вие сте тук и всичко е забравено! Аз не страдам, дори никога не съм страдала!

Тя направи няколко леки крачки, сякаш за да развее на вятъра бялата си рокля, да позволи на зефира да докосне прозрачните тюлени волани, развяващите се ръкави, ярките панделки, тънката пелерина и въздушните къдрици на прическата й в стил госпожа Дьо Севинье; и аз за пръв път я видях трогателно млада, весела и непосредна, готова да играе като дете. Познах в този миг и сълзите на щастието, и радостта на човека, даващ щастие другиму.

— О, моя лилия! Прекрасно човешко цвете, моята мисъл те гали, а сърцето ми те целува! — възкликнах. — Винаги безупречна, ти се извисяваш на стройното си стъбло, бяла, горда, благоуханна и самотна!

— Достатъчно, господине — каза тя, усмихвайки се. — Да поговорим за вас. Разкажете ми всичко.

И ние поведохме тогава под люлеещия се свод на трептящия листак дълга беседа, изпълнена с безкрайни отклонения и отново подхващани теми; разказах й за всички събития в моя живот, за моите занимания; нямаше какво да крия от нея. Проникнала така в глъбините на душата ми, узнала всички подробности от моя живот, изпълнен с непосилен труд, както и сериозността на възложените ми задачи, и убедила се в неподкупната ми честност, непозволяваща да се подвеждам и обогатявам, разбирайки задълженията, изпълнявам с такава безупречност, че кралят, казах й аз, ме нарича „Госпожица Дьо Вандьонес“, тя улови ръката ми, целуна я и окъпа със сълзите на радостта. Тази неочаквана размяна на ролите, тази великолепна похвала, тази мисъл, така непосредствено изразена и веднага разбрана от мен: „Ето повелителя, който бих желала да имам! Ето моя идеал!“ — скритото признание, изразено в това движение, в което смирението бе величие, а любовта се проявяваше в свят, чужд дори на сърцето, този ураган от възвишени чувства връхлетя върху душата ми и сякаш ме смаза. Видях се жалък, искаше ми се да умра в нозете й.

— Ах — извиках аз, — вие ме превъзхождате във всичко! Как можете да се съмнявате в мен? Защото вие току-що наистина се усъмнихте, Анриет.

— Боя се не за настоящето — възрази тя с неизразима нежност, която изпълваше погледа й само когато бе отправен към мен, — но като ви видях така красив, си казах: „Нашите планове за Мадлен ще бъдат осуетени от някоя жена, която ще отгатне какви съкровища се крият в сърцето ви, ще се влюби във вас, ще ни открадне нашия Феликс и ще разбие целия ни живот.“

— Отново Мадлен! — възроптах аз, неприятно изненадан, което особено много я огорчи. — Нима предполагате, че на Мадлен съм верен?

Настъпи продължително мълчание, което за нещастие наруши приближилият се към нас господин Дьо Морсоф. Трябваше с наболяло сърце да поддържам с него тягостен разговор, тъй като искрените ми отговори за следваната от краля политика противоречаха на възгледите на графа, който настояваше да му обясня намеренията на негово величество. Задавах му въпроси за конете, за стопанските му планове, питах го дали е доволен от своите пет ферми, мисли ли да отсече дърветата по старата алея — с една дума, сторих всичко, за да отвлека вниманието му от политиката, но той отново се връщаше към нея с упорството на стара мома или с настойчивостта на дете; у подобни хора мислите неотстъпно се насочват натам, където блести светлината, те непрекъснато се въртят наоколо, не разбирайки нищо, и уморяват душата, както големите мухи с бръмченето си край прозорците уморяват ухото. Анриет мълчеше. За да прекратя разговора, който можеше да се превърне в горещ спор, ако не овладея младежката си разпаленост, започнах да се съгласявам с графа, отвръщайки с едносрични отговори и стараейки се да избягвам безполезните пререкания; но господин Дьо Морсоф бе достатъчно умен, за да разбере колко оскърбителна е моята вежливост. Виждайки, че във всичко се съгласявам с него, той кипна, веждите и бръчките по челото му заиграха, жълтите му очи засвяткаха, а червеният му нос се наля с кръв както в деня, когато за първи път станах свидетел на обхващащото го безумие; Анриет ми хвърли умоляващи погледи, давайки ми да разбера, че не може да призове в моя помощ авторитета, който използуваше, за да оправдае или защити децата си. Тогава започнах да отговарям на графа съвсем сериозно и се стараех с разни уловки да успокоя подозрителния му ум.

— Бедни приятелю, бедни приятелю! — мълвеше графинята и тези две думи достигаха до слуха ми като ветрец.

После, когато реши, че може без риск да се намеси в разговора ни, тя каза, приближавайки се към нас:

— Знаете ли, господа, че сте ужасно скучни?

Тук графът трябваше да отстъпи пред рицарския закон за подчинение пред дамите и престана да говори за политика; тогава ние на свой ред го накарахме да поскучае, говорейки за разни дреболии, и той си отиде, оставяйки ни свободно да се разхождаме на терасата, като каза, че главата му се замайвала от това тъпчене на едно място.

Моите тъжни догадки не бяха ме излъгали. Галещата природа, топлият въздух, прекрасното небе, вълнуващата поезия на тази долина — всичко, което в течение на петнайсет години бе успокоявало неуравновесения нрав на болния граф, сега вече бе безсилно. В това време от живота, когато в характера на всеки човек грапавините се заглаждат, а острите ъгли се притъпяват, стареещият граф ставаше все по-заядлив. В последно време спореше само за да спори, без основание, без разумни доводи; за всичко задаваше въпроси, сърдеше се, когато отговорът закъсняваше или беше уклончив, месеше се във всички работи на стопанството и искаше отчет за най-дребните неща в домакинството, с което уморяваше и жена си, и слугите, лишавайки ги от самостоятелност. Преди никога не се дразнеше без причина, сега бе постоянно сърдит. Може би паричните въпроси, грижите около стопанството, животът в постоянно движение бяха усмирявали досега жлъчния му нрав, подхранвайки безпокойствието и поглъщайки мислите му; и може би сега отсъствието на всякакви занимания усилваше болестта му, предоставяйки я на естествения й развой; не намирайки отдушник във физически усилия, тя се проявяваше в натрапчиви мисли, които потискаха телесната му природа. Беше станал свой собствен лекар; вечно се ровеше в медицински справочници, намираше у себе си всички описани в тях болести и непрекъснато се занимаваше със здравето си, измисляйки нечувани начини на лечение, такива странни, че бе невъзможно да се разберат и изпълнят. Ту не можеше да понася шума, а когато графинята въдворяваше наоколо тишина, се оплакваше, че се чувствува като в гроб, и казваше, че едно е да не се шуми, а друго — да се пази гробно мълчание. Ту пък бе съвършено безучастен към обкръжаващия го свят и всички вкъщи си отдъхваха — децата играеха, стопанските работи се извършваха без всякаква намеса — когато изведнъж сред домашната суетня се раздаваше жалостивият му вик:

— Те искат да ме убият! — И обръщайки се към жена си, казваше: — Мила моя, ако се касаеше за депата ви, веднага бихте отгатнали какво ги безпокои — подсилвайки несправедливостта на тези думи със студен и язвителен тон.

Всеки момент се обличаше и събличаше, следеше най-незабележимите изменения на времето и не правеше крачка, без да погледне барометъра. Въпреки майчинските грижи на графинята нито едно ядене не бе по вкуса му — казваше, че стомахът му не приемал нищо, че храносмилането му причинявало силни болки и че по цели нощи не затварял очи; и при все това ядеше, пиеше, смилаше храната си и спеше така добре, че и най-взискателният лекар би останал доволен. Постоянните му капризи уморяваха всички в дома, тъй като слугите, привикнали към ред като всички прислужници, не можеха да се приспособят към противоречивите му разпореждания. Заповядваше да се държат прозорците широко отворени, добавяйки, че чистият въздух е необходим за здравето му, а след няколко дни казваше, че било влажно или горещо и че чистият въздух го погубвал; тогава се сърдеше, хокаше слугите и за да докаже, че е прав, отричаше предишните си нареждания. Това отсъствие на памет или просто зла воля му даваха повод за кавги с графинята всеки път, когато тя се позовеше на собствените му думи. Животът в Клошгурд бе станал толкова непоносим, че абат Дьо Доминис, човек високообразован, заяви, че е погълнат от разрешаването на важни проблеми, и ходеше из дома, надянал маската на вглъбен в себе си човек. Сега графинята вече не се надяваше като преди, че ще може да скрие в семеен кръг пристъпите на безумен гняв, обземащи графа; слугите неведнъж биваха свидетели на сцени, когато безпричинната ярост на техния преждевременно състарен господар преминаваше всякакви граници; те бяха предани на графинята и не разправяха нищо навън, но Анриет се боеше, че графът, преставайки да държи сметка за уважението на околните, можеше някой ден да предизвика публичен скандал. По-късно аз научих ужасни подробности за държането на графа към жена му; вместо да я утеши, той я потискал с мрачни предсказания, уверявайки я, че е виновна за всички бъдещи нещастия, защото отхвърляла безумното лечение, което бил измислил за децата. Когато графинята се разхождаше с Жак и Мадлен, графът, въпреки безоблачното небе, предричаше буря; ако предсказанието случайно се сбъднеше, това така ласкаеше самолюбието му, че не забелязваше измокрените си деца; когато някое от тях се разболееше, графът употребяваше всички сили да докаже, че за всичко е виновна неправилната система на лечение, прилагана от графинята; осъждайки всяка нейна постъпка, той винаги стигаше до убийствения извод: „Ако децата ви отново заболеят, то ще бъде само по ваша вина.“ Държеше се така във всички дребни неща в домашния живот, всичко виждаше откъм лошата страна и вечно мърмореше като „адвокат на дявола“, според израза на стария кочияш. Графинята се бе разпоредила часовете за хранене на децата да не съвпадат с неговите и по такъв начин ги бе запазила от пагубното влияние на бащата, приемайки върху себе си всички удари. Мадлен и Жак рядко го виждаха. Поддаващ се на заслеплението, свойствено на егоиста, графът ни най-малко не съзнаваше какво зло причинява на близките си. В откровения разговор с мен се бе оплакал, че бил прекалено добър към тях. И така, той тъпчеше, смазваше, рушеше всичко наоколо като разярен бик, а после, след като бе обезсилил жертвата си, казваше, че не бил се докосвал до нея. Сега разбрах от какво се бяха появили у графинята тънките, изрязани като с бръснач бръчици, които бях забелязал още в първия ден след пристигането си. На благородните сърца е присъща свенливост, която не им позволява да разкриват страданията си; те гордо ги крият от тези, които обичат, водени от чувство на нежно състрадание. Така, въпреки настойчивите ми въпроси, аз никога не можах да изтръгна откровени признания от Анриет. Страхуваше се да не ме огорчи и когато разкриваше душата си, внезапно почервеняваше и млъкваше; но аз скоро разбрах какви нови усложнения внасяше в семейния живот на Клошгурд незаетостта на графа.

— Анриет — казах няколко дни след това, показвайки й, че съм разбрал всичката дълбочина на новите й мъки, — може би напразно въведохте такъв ред във вашето имение, че за графа да не остават никакви грижи за стопанството?

— Не, мили — отвърна тя с усмивка, — моето положение е толкова тежко, че аз бях длъжна да го обмисля от всички страни; вярвайте ми, огледах всички възможности, но не намерих никакъв изход. С всеки нов ден графът става все по-придирчив. Ние с господин Дьо Морсоф постоянно сме заедно, ето защо не мога да смекча раздразнението му, като поделя с него нашите задължения: всичко ще тръгне постарому и ще стане още по-мъчително за мен. Аз вече мислих да създам занимание на графа, като го посъветвам да се заеме с отглеждане на копринени буби; в Клошгурд има черничеви дървета, запазени от времето, когато в Турен е процъфтявало бубарството; но си рекох, че и тогава ще си остане деспот, а аз само ще се обременя с нови грижи. Знайте, господин наблюдателю — каза тя, — че в младите години обществото задържа лошите наклонности на човека, играта на страстите забавя развитието им, задължителното зачитане към хората ги ограничава и стеснява; но по-късно, когато го налегне самотата, у възрастния човек малките недостатъци стават толкова по-ужасни, колкото по-дълго са били потискани. Човешките слабости по своето естество са коварни, те не ни дават миг покой. Ако сме им отстъпили вчера, ще изискват това от нас и днес, и утре и винаги; те се укрепяват в завоюваните си позиции и се стараят да ги разширят. Силата е великодушна, примирява се с неизбежното, тя е справедлива и спокойна, докато страстите, породени от слабостта, са безжалостни. Те намират удовлетворение само когато човек постъпва като децата, които предпочитат крадените плодове пред тези, които им предлагат на трапезата; така господин Дьо Морсоф изпитва истинска радост, когато ме изненада; и макар преди никога да не лъжеше, сега с удоволствие ме лъже, за да остане хитрината му незабелязана.

Една сутрин, около месец след пристигането ми, графинята ме улови за ръка на излизане от трапезарията, изтича към желязната врата, която водеше към овощната градина, и бързо ме повлече към лозята.

— Ах, той ще ме убие! — изохка тя. — А аз искам да живея, макар и само заради децата си! Помислете си, нито ден да нямаш покой! Аз трябва безспир да се провирам сред тръните, рискувайки всеки миг да се строполя, и всеки миг да напрягам всички сили, за да запазя равновесие! Никой не би могъл да понесе такова напрежение. Ако знаех от коя страна да очаквам удара, ако можех навреме да дам на графа отпор, душата ми би се смирила; но не, нападките му всеки ден се менят и аз оставам беззащитна; моята мъка не е една, тя е многолика. Феликс, Феликс, вие не можете да си представите каква отвратителна форма приема тиранията му, какви издевателства му внушават медицинските книги… О, приятелю мой! — каза тя, като склони глава на рамото ми, без да довърши мисълта си. — Какво ще стане с мен? Какво да правя? — Тя замълча, потискана от мисли, които не се решаваше да изкаже. — Как да устоявам? Той ще ме убие! Не, по-добре сама да се убия, но това е грях! Да избягам? А децата! Да се разделя с него? Но как да кажа на баща си, че не мога да остана при съпруга си след петнайсет години съпружески живот, когато пред родителите ми се показва уравновесен, вежлив, почтителен и умен? Нима омъжената жена има баща и майка? Духом и телом тя принадлежи само на съпруга си. Макар и да не бях щастлива, аз живеех спокойно и, признавам, черпех сили в целомъдрената си самота; но ако ме лишат от това утешение, аз също ще полудея. Моята съпротива има много убедителни основания, които не са от лично естество. Нима не е престъпление да даваш живот на нещастни същества, предварително осъдени на вечни страдания? Но какво поведение трябва да имам? Пред мен възникват такива трудни въпроси, че аз не съм в състояние да ги реша сама; в случая съм и обвиняема, и съдия. Утре ще отида в Тур и ще помоля за съвет новия си изповедник, абат Бирото; моят скъп абат Дьо ла Берж умря — каза тя, прекъсвайки монолога си. — Макар да бе много строг, винаги ще ми липсва духовната сила на този божи служител; неговият приемник е кротък като ангел, той ви съжалява, вместо да ви мъмри; и все пак, приобщавайки се към религията, ние закаляваме твърдостта см! Нима нашият разум не укрепва, когато слушаме Словото Божие? Господи — промълви тя, бършейки сълзите и вдигайки очи към небето, — защо ме наказваш така? Но трябва да вярваме — продължи тя, опирайки се на ръката ми, — да, трябва да вярваме, Феликс, че само като преминем през тежки изпитания, можем да влезем чисти и свети в друг, висш свят. Трябва ли да мълча? Боже, забраняваш ли ми да излея мъката си на приятелски гърди? Нима толкова много го обичам?

Тя ме притисна към сърцето си, сякаш се боеше да не ме загуби.

— Кой ще реши моите съмнения? Съвестта ми в нищо не ме упреква. Звездите светят за хората от небесата; защо нашата душа, тази светла звезда, не може да озари с лъчите си приятеля, когато се приближаваме към него само с чисти помисли?

Слушах мълчаливо тези отчаяни вопли, държейки треперещата ръка на Анриет в своята ръка, която трепереше още по-силно; стисках я горещо и Анриет ми отговаряше със същия плам.

— Къде сте? Тука ли сте? — извика графът, приближавайки се към нас гологлав.

Откакто бях дошъл, той упорито се стараеше да участвува във всички наши разговори, надявайки се може би да се развлече с нас или защото си мислеше, че графинята ми поверява своите скърби и се оплаква от него, или пък може би защото завиждаше, че не може да споделя нашите удоволствия.

— Как ме следи! — каза графинята с отчаяние в гласа. — Да отидем в лозята, там ще се скрием от него. Да се наведем и да се измъкнем зад оградата, за да не ни забележи.

Скрихме се зад гъстите храсти, изтичахме към лозята и скоро се озовахме далеч от графа, в някаква алея, обградена с бадемови дървета.

— Скъпа Анриет — й казах аз, като притиснах ръката й към сърцето си и се спрях, за да се вгледам в скръбното й лице. — През цялото това време вие така мъдро ме ръководихте по опасните пътища на висшето общество; позволете сега и аз да ви дам няколко съвета и да ви помогна да сложите край на този таен двубой, в който неизбежно ще загинете, тъй като се сражавате с неравни оръжия. Прекратете тази борба с луд…

— Мълчете — прошепна тя умолително, сдържайки с мъка сълзите в очите си.

— Изслушайте ме, скъпа! След едночасов разговор с графа, а съм принуден да понасям такива разговори от любов към вас, много често мислите ми са объркани и главата ми тежи, започвам да се съмнявам в собствения си разсъдък, защото въпреки волята ми безкрайните разсъждения на графа оставят следи в мозъка ми. Явната мономания не е заразителна, но когато безумието се проявява в особеното устройство на ума и се крие зад нескончаеми спорове, то може да причини непоправими злини на тези, които постоянно общуват с болния. Вие имате ангелско търпение, но няма ли то да доведе и вас до умопомрачение? И така, заради вас, заради децата, променете отношението си към графа. Вашето неизчерпаемо великодушие само подсилва егоизма му; вие се отнасяте към него както майка с разглезеното си дете; но сега, ако искате да живеете… — и аз я погледнах в очите — а вие искате да живеете, възползувайте се от властта, която имате над него. Знаете, че ви обича и че се бои от вас, накарайте го да се бои още повече, противопоставяйте на променливите му желания вашата разумна воля. Използувайте влиянието си, както той съумя да използува вашата отстъпчивост, и обуздайте болестта му със силата на вашия дух, както обуздават лудите с усмирителни ризи.

— Драги мой — отвърна тя с горчива усмивка, — такава роля подхожда само на безсърдечна жена, а аз съм майка и не мога да бъда палач. Да, аз мога да страдам, но да причинявам страдания на другите — никога! Дори и заради благородна или велика цел. Моето сърце не умее да лъже, а аз ще трябва да променям гласа си, да надявам маска на лицето си, да следя всяко свое движение! Мога да застана между господин Дьо Морсоф и децата му, готова съм да понеса ударите му само за да не засегнат други; ето какво съм в състояние да сторя, за да примиря всички тези непримирими интереси.

— Позволете ми да се преклоня пред теб, о свята, трижди свята жена! — възкликнах и заставайки на колене, целунах края на роклята й, като избърсах бликналите в очите ми сълзи. — Но ако той ви убие?

Тя побледня и с поглед, отправен към небето, отвърна:

— Да бъде Волята Божия!

— Знаете ли какво каза кралят на баща ви, когато стана дума за вас? „Този дявол Дьо Морсоф все още ли не иска да умре?“

— Това, което звучи като шега в устата на краля — отвърна тя, — тук е престъпление.

Въпреки нашите старания да се изплъзнем графът откри следите ни и ни догони, плувнал целият в пот, тъкмо когато графинята се беше спряла под един орех и изричаше тези сурови думи; забелязвайки го, аз заговорих за гроздобера. Измъчваха ли го някакви подозрения? Не зная. Но той се спря и мълчаливо започна да ни наблюдава, без да обръща внимание на пронизващия хлад на ореховата сянка. Накрая, произнасяйки безразлично няколко откъслечни думи, колкото да подхване разговор, графът каза, че усещал болки в сърцето и в главата; каза това спокойно, без да търси съчувствие и без да рисува страданията си с гръмки фрази. Ние не обърнахме никакво внимание на думите му. Завръщайки се у дома, той се почувствува още по-зле, поиска да си легне и тръгна към спалнята, без да пророни дума, някак странно притихнал. Възползувахме се от примирието, което ни осигуряваше мрачното му настроение, и слязохме заедно с Мадлен на любимата ни тераса.

— Хайде да се разходим с лодка — каза графинята, след като няколко пъти кръстосахме с нея терасата. — Ще погледаме как пазачът лови риба за нас. Излязохме от малката врата, спуснахме се към брега, скочихме в лодката и бавно заплавахме по Ендр срещу течението й. Радвайки се като деца на всяка дреболия, ние наблюдавахме крайбрежните тръстики, зелените и сини водни кончета; и графинята се учудваше, че може да се наслаждава на тези тихи радости, въпреки дълбоката си скръб; но нима спокойната природа, равнодушна към нашите страдания, не ни утешава със своята безметежност? Любовният трепет, изпълнен със сподавени желания, хармонично се слива с трепета на вълните, цветята, недокоснати от човешка ръка, въплъщават нашите тайни мечти, сладострастното полюляване на ладията сякаш повтаря мислите, плуващи в съзнанието ни. И ние неволно се отдавахме на нежното очарование на тази двойна поезия. Думите ни, съчетавайки се с гласа на природата, се изпълваха с тайнствено значение, а погледите излъчваха ярко сияние, отразявайки светлината, така щедро пръскана от слънцето върху пламналата ливада. Реката напомняше сребърна пътека, по която тихо се плъзгахме напред. Сега, когато не ни отвличаше вървежът, който неволно задържа вниманието, ние всецяло се отдадохме на обаянието на природата. Шумната радост на безгрижната девойка, грациозните движения и веселото й чуруликане не бяха ли живият идеал на две свободни души, стремящи се да въплътят любовта си в прелестно творение — всеизвестна мечта на Платон, чиято младост е била озарена от щастлива любов? За да ви опиша този час не във всички неописуеми подробности, а в хармоничното му единство, ще ви кажа, че се обичахме във всяка жива твар, във всичко, което ни заобикаляше, и намирахме извън нас самите щастието, към което и двамата се стремяхме; то така дълбоко ни преизпълваше, че графинята смъкна ръкавиците си и потопи хубавите си ръце във водата, сякаш искаше да охлади скритата им жар. Очите й говореха без думи, но устата, полуотворена като венче на роза, биха се затворили пред всяко чувствено желание. Знаете как хармонично се сливат в мелодия ниските звуци на баса с високите тонове — такава бе и хармонията на душите ни в тази минута, неповторила се никога повече.

— Къде ловите риба — запитах аз, — щом можете да хвърляте мрежа само във вашите води?

— В Пон дьо Рюан — отвърна тя. — Сега реката от Пон дьо Рюан до Клошгурд протича през нашите земи. Господин Дьо Морсоф неотдавна купи четиридесет арпана земя с двегодишните си спестявания и с пенсията за миналите месеци. Учудва ли ви това?

— Та аз бих желал цялата долина да ви принадлежи! — възкликнах аз.

Тя ми отвърна с усмивка. Приближихме се към брега близо до Пон дьо Рюан, където Ендр става широка; там ловяха и риба.

— Е, как е, Мартино? — запита графинята.

— Ах, госпожо графиньо, днес не ни върви! Ето вече три часа се въртим във водата от мелницата дотук и нищо не сме уловили.

Слязохме на брега да погледаме как изтеглят последните мрежи и застанахме и тримата на сянка под една от високите, белокори тополи, каквито се срещат край Дунав и Лоара, а вероятно и покрай други големи реки; през пролетта тези дървета се окичват с бели копринени топки, покриващи ги като цветя. Графинята си възвърна величавото спокойствие; тя почти се разкайваше, задето бе открила пред мен страданията си и се бе окайвала като Йов, вместо да ридае като Магдалена, но Магдалена, непознаваща любов, празненства и увлечения, макар и надарена с красота и обаяние. Мрежата, която разтвориха в нозете й, беше пълна с риба; каленици, мренки, щуки, перки и огромен шаран заподскачаха по тревата.

— Сякаш нарочно за вас! — каза пазачът.

Работниците широко разтваряха очи, възхитени от жената, която им приличаше на фея, докоснала мрежите им с вълшебната си пръчица. В този миг в далечината се зададе лакеят, препускащ стремглаво на кон, и графинята изтръпна ужасена. Жак не беше с нас, а първата мисъл на разтревожената майка, както поетично се е изразил Вергилий, е при най-малката опасност да притисне до сърцето си своите рожби.

— Жак! — простена тя. — Къде е Жак? Какво се е случило с детето ми?

Не, тя не ме обичаше! Ако ме обичаше, би посрещала и моите страдания с този израз на разтревожена лъвица.

— Госпожо графиньо, господин графът се чувствува зле.

Тя облекчено въздъхна и се втурна с мен към замъка, а след нас се затича и Мадлен.

— Вървете бавно — каза тя, обръщайки се към мен, — нека детето не се изморява! Както виждате, от тичане в този пек господин Дьо Морсоф се изпоти, а почивката му на сянка под ореховото дърво може да причини голямо нещастие.

Тези думи, изречени с дълбоко вълнение, доказваха душевната й чистота. Смъртта на графа за нея би била нещастие! Тя бързо стигна в Клошгурд, влезе в парка през отвора в стената и прекоси лозето. Аз с бавни крачки продължих към замъка. Думите на Анриет ми осветиха всичко, но както мълнията, която с изгарящия си огън изпепелява събраното в хамбара зърно. По време на нашата разходка по реката си бях въобразил, че съм неин избраник; сега горчиво почувствувах колко искрена бе тревогата й. Любовник, който не е всичко, е нищо. И тъй, не тя, а само аз обичах, изпитвайки всички желания на огнената страст, която знае какво иска, предварително се опива от бленуваните ласки и се задоволява с душевната близост, защото предвижда за в бъдеще и друга. Дори ако Анриет ме обичаше, тя не познаваше нито насладите на любовта, нито нейните бури. Живееше само с чувствата си, като светица, възнасяща молитви към Бога. Към мен се стремяха нейните мисли и неведомите й желания подобно на пчелен рой, устремил се към цъфнало клонче; но аз не бях всичко в нейния живот, където нашето приятелство бе само епизод, а не основа. Като развенчан крал се питах кой ще ми върне моето кралство… В пристъп на безумна ревност се упреквах, че не съм бил достатъчно смел и не съм намерил сили да затегна връзките на нашата любов, която сега ми се струваше по-скоро призрачна, отколкото реална, упреквах се, че не бях я оковал с веригите на необоримото право, което ни дава обладанието.

Неразположението на графа, предизвикано може би от простудяване в хладната сянка на ореха, взе за няколко часа сериозен обрат. Отидох в Тур да потърси известния лекар господин Ориже, когото успях да доведа едва вечерта, но той остана в Клошгурд цялата нощ и целия следващ ден. Макар да изпрати лакея на графа за пиявици, докторът реши да облекчи болния чрез кръвопускане, но се оказа, че няма хирургическо ножче. Въпреки убийствения пек веднага изтичах в Азе, събудих хирурга, господин Деланд, убедих го да тръгне с мен и с бързината на вятъра потеглихме за Клошгурд. Ако бяхме закъснели само десет минути, графът би починал; кръвопускането го спаси. Въпреки този пръв успех докторът установи треска в най-тежка форма, особено опасна за човек, неболедувал от двадесет години насам. Покрусена, графинята смяташе себе си виновна за това фатално заболяване. Не намирайки сили да ми благодари за всички мои усилия, тя само изрядко ме даряваше с бледа усмивка, изразявайки същото чувство, с което неотдавна бе целунала ръката ми; бих искал да прочета по лицето й угризения, предизвикани от забранената любов, но видях само горчиво разкаяние, толкова трогателно в тази чиста душа, а така също и възхитителна нежност към този, когото смяташе за безупречен, обвинявайки единствено себе си във въображаемо престъпление. Наистина тя обичаше така, както Лаура е обичала Петрарка, а не както Франческа ди Римини — Паоло; жестоко разочарование за този, който мечтаеше да слее тези два вида любов! Графинята седеше, отпуснала безсилно ръце върху мръсното кресло в стаята на графа, която приличаше на кочина. На другата вечер, преди да си отиде, докторът каза на графинята, която бе прекарала нощта върху замърсеното кресло до постелята на съпруга си, че трябва да вземе болногледачка, тъй като тежкото състояние на графа щяло да продължи дълго.

— Болногледачка! — изненада се тя. — Не, не! Ние сами ще се грижим за него — добави, като ме погледна. — Длъжни сме да го спасим!

Този възглас учуди доктора и той ни измери с проницателния си поглед. Разпалените й думи очевидно предизвикаха у него подозрение за някакъв съмнителен кроеж. Обеща да прихожда два пъти седмично, даде указания на господин Деланд и обясни при какви опасни симптоми следва незабавно да го повикаме от Тур.

За да дам възможност на графинята да поспи, макар и не всяка нощ, аз я помолих да ми разреши да дежуря при графа, редувайки се с нея. Не без мъка на третата нощ най-после я убедих да си легне. Когато в дома всичко стихна и графът задряма, дочух от стаята на Анриет тихи ридания. Това така ме разтревожи, че изтичах при нея; тя стоеше на колене пред разпятието и се обливаше в сълзи, като винеше себе си за случилото се.

— Боже мой, ако такова е възмездието ти за моите жалби, никога не ще роптая. Как! Вие сте го оставили сам? — учуди се тя, като ме видя.

— Чух, че плачете и стенете, и се изплаших за вас.

— О, аз съм съвсем здрава! — отвърна тя и в желанието си да се убедим, че господин Дьо Морсоф спи, ние слязохме долу и при светлината на лампата двамата се наведохме над него; графът бе отслабнал много от загубата на кръв; не спеше и неспокойните му ръце трескаво придръпваха одеялото.

— Казват, че така правели умиращите — прошепна графинята. — Ах, ако той умре от тази болест, която ние с вас му причинихме, кълна се, че никога няма да се омъжа повторно — добави тя и тържествено простря ръка над главата му.

— Направих всичко, за да го спасим — рекох аз.

— О, вие сте безупречен — отвърна тя, — но аз съм голяма грешница.

После се наведе над бледото чело на болния, изтри от него с косите си потта и благоговейно го целуна; но аз с тайна радост видях, че смяташе тази ласка за изкупление.

— Бланш, вода — едва чуто прошепна графът.

— Виждате ли, той признава само мен — каза тя, като му подаде чашата.

С нежния си глас и с ласкавите обръщения към графа тя сякаш искаше да се отрече от свързващите ни чувства, принасяйки ги в жертва на болния.

— Анриет — рекох аз, — идете да си отдъхнете, умолявам ви.

— Няма вече Анриет — прекъсна ме тя с властен тон.

— Легнете си, иначе ще заболеете. Вашите деца и самият той ви заповядват да се погрижите за себе си; има случаи, когато егоизмът става висша добродетел.

— Да — отвърна тя.

И излезе, предоставяйки графа на моите грижи и правейки ми такива умоляващи знаци, че можеха да извикат опасения за разсъдъка й, ако не бяха така по детски наивни и не изразяваха дълбоко разкаяние. Тази сцена, която ми показваше колко потресена бе чистата й душа, силно ме разтревожи; боях се, че подобни прекомерни вълнения са опасни за нея. Когато лекарят дойде, аз споделих с него какви странни угризения измъчват моята светла Анриет. Макар да бях много сдържан, откровеността ми разсея подозренията на господин Ориже и той успокои тревогата на тази невинна душа, уверявайки я, че при всички положения графът не би могъл да избегне болестта и че ореховата сянка била в случая по-скоро полезна, отколкото вредна, тъй като ускорила нейното развитие.

В продължение на петдесет и два дни животът на графа висеше на косъм; ние с Анриет бдяхме край него и прекарахме по двайсет и шест безсънни нощи до постелята му. Несъмнено господин Дьо Морсоф оцеля само благодарение на нашите грижи и на педантичната точност, с която изпълнявахме всички предписания на господин Ориже. Подобен на всички медици философи, на които жизненият опит и проницателността дават основания да се съмняват в благородните постъпки, гледайки на тях само като на тайно изпълнен дълг, този доктор присъствуваше на героичната борба, която водехме ние с графинята и понякога хвърляше върху нас изпитателни погледи, боейки се, че напразно се възхищава от подвига ни.

— При подобни заболявания — ми каза той, идвайки при графа за трети път — душевното състояние на болния, особено ако е така разстроено, както у графа, ускорява смъртта. Лекар, болногледачи, всички обкръжаващи държат живота му в ръцете си, тъй като една невнимателна дума, един изплашен поглед могат да се окажат по-силни от отрова.

Говорейки така, Ориже внимателно наблюдаваше лицето и поведението ми, но видя в очите ми само отражение на чиста съвест. И наистина, през цялото време на това тежко боледуване, у мен не се прокрадна и сянка от онези низки мисли, които понякога се пораждат и в най-невинните души. Който е съзерцавал величието на природата, сам се стреми към съвършенство и хармония. Нашият вътрешен мир трябва да се приближава към този образец. В чистата душа всичко е чисто. Близо до Анриет всички дишахме небесни благоухания, сякаш всяко нечестиво желание завинаги би ни отдалечило от нея.

И така, тя бе за мен не само въплъщение на щастие, но и олицетворение на добродетели. Виждайки, че неизменно сме грижливи и внимателни към болния, докторът като че се трогна и се отнасяше към нас с ласкава почтителност, сякаш си казваше: „Ето кой наистина е болен, но те крият раната си и я забравят!“ По странно противоречие, което, както казваше нашият превъзходен лекар, често се наблюдава у хора с такова разклатено здраве, господин Дьо Морсоф стана сега невероятно кротък, търпелив, никога не се оплакваше и проявяваше удивителна покорност, докато, бивайки здрав, вдигаше врява за най-дребни неща. Онова, което го караше да се подчинява безусловно на медицината, така решително отричана дотогава от него, бе тайният страх от смъртта — още едно противоречие в характера на човека с неоспорима храброст. С този страх можеше да се обяснят и много други странности, появили се у графа след боледуването му.

Да ви призная ли, Натали, и ще ми повярвате ли? Тези петдесет дни и месецът след тях бяха най-хубавото време в живота ми. Нима любовта, изникнала в безкрайните простори на душата ни, не напомня дълбока река в цветуща долина, където се изливат дъждове, ручеи и потоци, капят листа и цветя, сриват се крайбрежни камъни и дори огромни блокове от върховете на високи скали? Реката става все по-пълноводна, приижда от обилните дъждове и от бавните струи на прозрачни извори. Да, ако обичаш, любовта нараства от всичко. Когато първата опасност премина, ние с графинята постепенно се приспособихме към болестта на графа. Въпреки постоянното безредие, внасяно с шетането около болния; неговата занемарена стая се превърна в чист и уютен кът. И скоро се почувствувахме там като двама корабокрушенци, изхвърлени от бурята на пуст остров; защото нещастието не само откъсва хората от обществото, но ги и избавя от жалките предразсъдъци, придобити сред него. Грижите за болния ни налагаха тясно общуване, недопустимо при други обстоятелства. Колко често ръцете ни, така плахи преди това, сега се срещаха при грижите ни за графа! Не бе ли мой дълг да помагам на Анриет и да я подкрепям? Понякога, от страх да остави болния, тя караулеше до него, като часови на пост, и забравяше да яде; тогава поставях поднос с храна на коленете й и й прислужвах, докато тя набързо поглъщаше обяда. Това бе по детски невинна идилия пред зинал гроб. Анриет бързо ми нареждаше всичко, което трябваше да направя, за да облекча страданията на графа, и ми възлагаше хиляди дребни задачи. В първите дни, когато надвисналата над нас опасност потисна, както във време на сражение, всички възприети в обикновения живот условности, госпожа Дьо Морсоф неволно отстъпи от строгите правила, които всяка, дори най-непревзетата жена съблюдава в езика, обноските, поведението си, когато се намира в общество или в семеен кръг и които не са й нужни в по-интимна обстановка. В зори, с първите песни на птиците, тя често идваше да ме буди в сутрешен тоалет, позволяващ понякога да съзра възхитителните съкровища, които в безумните си мечти назовавах свои. Можеше ли тя да не ми стане по-близка, макар да запазваше предишната си гордост и недостъпност? Впрочем в първите дни опасността лиши от всякаква отсянка на страстност невинните волности, които си позволявахме, така че тя не виждаше в тях нищо лошо; а после, когато животът се върна в обичайното си русло, Анриет може би си помисли, че за нас двамата би било оскърбително, ако промени поведението си спрямо мен. Ние неусетно се сближихме дотолкова, че се почувствувахме наполовина съпрузи. Тя с гордост ми оказваше доверие, уверена в мен толкова, колкото в самата себе си. А това означаваше, че бях проникнал още по-дълбоко в сърцето й. Графинята отново стана моята Анриет, принудена да обича по-силно този, който се стараеше да стане нейно второ „аз“. Скоро вече не бе нужно да чакам като милост ръцете й, тя покорно ги отпускаше в моите при първия умоляващ поглед; аз можех в упоение да се любувам на прекрасните линии на тялото й в онези дълги часове, когато се вслушвахме в дишането на спящия граф, и тя не избягваше вече моите погледи. Скромните удоволствия, които си позволявахме, нежните погледи, думите, произнесени шепнешком, за да не смутим съня на болния, опасенията и надеждите, тихо поверявани един на друг, и изобщо хилядите дребни неща, говорещи за пълно сливане на две измъчени от раздялата сърца, всичко това озаряваше нашия живот, помрачен от сянката на скръбта. Познахме до дъно душите си в това изпитание, на което често не може да устои и най-горещата любов, тъй като ежечасното общуване уморява дори влюбените, които се разделят, намирайки съвместния живот било твърде тежък, било непоносимо пуст.

Знаете колко беди донася със себе си болестта, сполетяла стопанина на дома; всякаква работа се преустановява и никому не остава свободно време; с креещия си живот той нарушава първичния ред на семейството си и на целия дом. Макар в последно време всички грижи по стопанството да лежаха върху плещите на госпожа Дьо Морсоф, графът повече или по-малко все още й бе полезен: той преговаряше с фермерите, срещаше се с хора, занимаваше се с паричните въпроси; ако тя бе душата на дома, той бе неговото тяло. Аз пък станах негов управител, за да може графинята да се грижи за графа, без да се опасява, че работата ще изостане. Тя приемаше помощта ми просто, без гръмки думи на благодарност. Споделях с нея грижите около дома, предавах нарежданията от нейно име и това още повече укрепи нашето нежно приятелство. Често след вечеря разговарях с нея в стаята й по въпросите за домакинството и за децата. Тези разговори придадоха нов оттенък на правдоподобност на нашето мнимо съпружество. С каква радост Анриет ми предоставяше да играя ролята на неин съпруг, да заемам на трапезата неговото място, да разговарям вместо него с пазача и всичко това без всякакъв умисъл, но не и без скритото удоволствие, каквото изпитва дори най-добродетелната жена, намирайки начин да съблюдава точно буквата на закона, удовлетворявайки все пак скритите си желания. Обезсилен от болестта, графът не гнетеше повече жена си и дома; графинята отново намери себе си, тя имаше правото да се занимава с мен и ме обкръжи с безкрайни грижи. С каква радост отгатнах в нея желанието — може би не напълно осъзнато, но чудесно изразено — да разкрие пред мен характера си, всички свои достойнства и да покаже, че е съвсем друга с човека, който я разбира! Това цвете, свило венче в студената атмосфера на брачния си живот, се разтваряше пред очите ми и за мен единствен; доставяше й такава радост да се разкрива пред мен, каквато изпитвах аз, когато я гледах с влюбени очи. С всяка дреболия тя ми доказваше, че аз неотстъпно занимавам мисълта й. В дните, когато след нощно бдение край болния спях до късно, Анриет ставаше по-рано от всички и въдворяваше около мен пълна тишина; Жак и Мадлен, без сами да забележат това, играеха далече; тя прибягваше до хиляди дребни хитрини, за да постави сама на масата моя прибор; а каква радост прозираше във всеки неин жест, когато ми сервираше, каква лекота на лястовица се усещаше в движенията й, как пламтяха страните й, как трептеше гласът й, с каква топлота сияеха очите й!

Може ли да се опишат тези възторзи на душата?! Тя често изнемогваше от умора, но ако в такива моменти трябваше да се погрижи за мен или за децата, намираше в себе си нови сили и отново се заемаше с работа — пъргава, жива и весела. Как обичаше да озарява всичко наоколо с топлите лъчи на своята нежност! Ах, Натали! Да, на земята още се срещат жени с души на ангел, излъчващи особено сияние, което незнайният философ Сен Мартен наричаше одухотворение, сладкозвучно и благоуханно. Уверена в моето целомъдрие, Анриет понякога приповдигаше пред мен плътната завеса, която скриваше нашето бъдеще, показвайки ми в себе си две жени: една, окована във вериги, която ме бе пленила въпреки своята сдържаност, и друга — свободна, нежна и призвана да бъде моята вечна любов. Колко различни бяха те! Госпожа Дьо Морсоф бе пренесено в студена Европа красиво бенгалско птиче, тъжно, настръхнало и мълчаливо умиращо в клетката, където го е затворил неговият похитител; Анриет бе тази сладкогласна птица, извиваща източните си трели в крайбрежните храсти на Ганг и прелитаща като жив елмаз от клон на клон на гигантско вечно цъфтящо дърво. Красотата й стана по-ярка, умът — по-жив. Този постоянен радостен огън, горящ в сърцата ни, бе наша тайна, тъй като окото на абат Доминис, този представител на външния свят, бе по-опасно за Анриет, нежели това на господин Дьо Морсоф. На нея, както и на мен, доставяше голямо удоволствие да изразява мислите си чрез изкусни алегории; криеше радостта си зад весели шеги и притулваше нежността си под блестящата завеса на признателността.

— Подложихме приятелството ви на сурови изпитания, Феликс! Нали, господин абат, сега можем да му разрешим волности, каквито разрешаваме на Жак? — казваше тя на масата.

Строгият абат й отвръщаше с благосклонната усмивка на благочестив човек, който чете в човешките сърца и вижда, когато те са чисти; той питаеше към графинята дълбоко уважение и я почиташе почти като светица. Само два пъти за тези петдесет дни графинята може би престъпи границите, които бяхме поставили на нашата нежност, но и тези два случая бяха скрити под лека мъгла, която се разсея едва в деня на последните признания. Една сутрин, в първите дни на заболяването на графа, когато Анриет вече се разкайваше, че се отнася към мен така сурово и че ме бе лишила от невинните наслади, които предлагаше на целомъдреното ми приятелство, аз я чаках до болния, край чиято постеля тя трябваше да ме смени.

Бях много уморен и заспах, опрял глава на стената. Събудих се внезапно, чувствувайки над челото си свежо дихание, сякаш го бе докоснала роза. И видях графинята на три крачки от мен.

— Дойдох — каза тя.

Станах, за да изляза, но поемайки ръката й, я усетих влажна и трепереща.

— Зле ли сте? — запитах аз.

— Защо ми задавате такъв въпрос?

Погледнах я, смутих се и се изчервих.

— Сънувах нещо — отвърнах.

Вечерта, когато при едно от последните си посещения доктор Ориже смело бе заявил, че здравето на болния върви към подобрение, аз се занимавах с Жак и Мадлен пред външния вход на къщата. Полегнали на стъпалата, ние играехме с фигурки, които местехме с кукички от топлийки. Господин Дьо Морсоф спеше. Докато чакаха да впрегнат конете, графинята и докторът тихо разговаряха в салона. Не забелязах кога господин Ориже си бе отишъл. Останала сама, Анриет се бе опряла на прозореца, откъдето несъмнено ни бе наблюдавала известно време. Бе една от онези топли вечери, когато небето постепенно придобива медни отблясъци, а въздухът се изпълня с множество неясни звуци. Последният слънчев лъч гаснеше на покрива, цветята ухаеха в градината, в далечината звънтяха хлопатарите на завръщащите се стада. Запленени от очарованието на тази тиха вечер, ние сдържахме възгласите си, за да не събудим графа. Изведнъж ми се стори, че дочувам сподавени ридания. Изтичах в салона, където видях графинята, седнала до прозореца и закрила с кърпичка лицето си; тя усети стъпките ми и с повелителен жест ми заповяда да я оставя сама.

Приближих се към нея със сърце, изпълнено с тревога, и се опитах насила да дръпна кърпичката от лицето й — то бе обляно в сълзи; тя избяга в стаята си и не излезе оттам до времето за молитва. За пръв път от тези петдесет дена я отведох на терасата и запитах какво я бе огорчило; но тя се престори на безумно весела и каза, че сълзите й били предизвикани от радостната вест, донесена от господин Ориже.

— Анриет, Анриет — възразих аз, — та вие я знаехте много преди да плачете. Между нас не трябва да има лъжа, това би било чудовищно. Защо не ми позволихте да изтрия сълзите ви? Да не съм аз причина за тях?

— Помислих си — отвърна тя, — че за мене тази болест бе само отдих в страданията. Сега, когато вече не се боя за живота на господин Дьо Морсоф, трябва да се боя за себе си.

Тя бе права. С оздравяването на графа се върна и предишната му лудост: той ни уверяваше, че нито жена му, нито аз, нито лекарят умеем да се грижим за него, че не познаваме болестта и характера му и че не му даваме необходимите лекарства; Ориже се водел по някаква странна теория и говорел за нарушено действие на жлезите с вътрешни секреции, а трябвало да се занимава само с пилора. Веднъж ни стрелна с хитър поглед, като човек, който ни дебне и вече е отгатнал тайните ни, и със смях каза на жена си:

— Е, драга моя, ако бях умрял, вие сигурно щяхте да жалите за мен, но признайте, че скоро бихте се утешили…

— Бих носила дворцовия траур, черно и розово — отвърна тя със смях, за да накара мъжа си да млъкне.

Но често, особено когато ставаше дума за умереното хранене, което лекарят препоръчваше на болния, като се противопоставяше той да яде каквото пожелае, графът крещеше и разиграваше грозни сцени, далеч по-неприятни от предишните, тъй като след принудителната летаргия, ако може така да се изразя, характерът му бе станал още по-ужасен. Опирайки се на авторитета на лекаря, на покорството на слугите и на моята поддръжка, тъй като аз използувах тази борба, за да науча Анриет да подчинява мъжа си на своята воля, тя намери сили да му се противопоставя; сега можеше с пълно спокойствие да посреща изстъпленията и крясъците му; свикна да гледа на него като на дете, каквото всъщност си бе, и да понася твърдо оскърбленията му. Бях щастлив, виждайки, че най-после бе взела връх над този нездрав ум. Графът крещеше, но се подчиняваше. И се подчиняваше толкова по-бързо, колкото повече крещеше. Въпреки очевидните резултати Анриет понякога плачеше, гледайки този слаб, измършавял старец с жълто лице, подобно на есенен лист, с безцветни очи и с треперещи ръце; тя се упрекваше в жестокост и не устояваше на радостта, която четеше в очите му, когато, отмервайки дажбата му, нарушаваше строгата лекарска забрана. Тя бе толкова по-ласкава и нежна с мъжа си, колкото повече внимание отделяше за мен; но аз виждах разлика в отношението й към него и към мен; и това изпълваше с безгранична радост сърцето ми. С графа тя не бе така неуморима и често извикваше слугите да се погрижат за него, когато той се окайваше, че никой не го разбирал.

Графинята пожела да благодари на Бога за оздравяването на господин Дьо Морсоф и ме помоли да я придружа до църквата, където щеше да се отслужи литургия по този повод; аз я отведох дотам, но по време на богослужението отидох да навестя господин и госпожа Дьо Шесел. На връщане тя ме смъмри.

— Анриет — отвърнах, — аз не съм способен да лицемеря. Готов съм да се хвърля във водата и да спася давещия се враг или да му предложа дрехата си, за да се стопли, дори мога да му простя, но не съм в състояние да забравя оскърбленията.

Тя нищо не отговори и притисна към сърцето си ръката ми.

— Вие сте ангел на доброто и навярно сте чистосърдечна в благодарствените си чувства към Бога — продължих аз. — Когато кралицата запитала едва ли не разкъсаната от обезумялата тълпа майка на принц Дьо ла Пе^[11]: „А вие какво правехте?“, тя отговорила: „Молех се за тях!“ Такива са жените. Аз съм мъж и следователно несъвършен.

— Не се окайвайте — възрази тя, стискайки силно ръката ми, — може би постъпвате по-добре от мен.

— Да — казах й, — аз бих дал вечността за един ден щастие, а вие…

— Какво аз? — запита тя, поглеждайки ме гордо.

Замълчах и сведох очи, за да избягна мълниите в погледа й.

— Аз! — продължи тя. — Кое „аз“ имате предвид? Чувствувам в себе си няколко „аз“-а — тези две деца — и тя показа Жак и Мадлен — са също мое „аз“. Феликс — каза тя с покруса, — нима ме смятате за егоистка? Нима мислите, че съм неспособна да пожертвувам вечното блаженство за този, който пожертвува за мен живота си? И все пак тази мисъл е чудовищна, тя убива всяко религиозно чувство. Въздига ли се жената отново, когато веднъж падне така низко? Може ли щастието да я оправдае? И вие искате да реша бързо всички тези въпроси!… Да, аз един ден ще ви открия тайната на сърцето си; пропъждала съм я често с покаяние и молитви и тя именно бе причинила сълзите, за които ме питахте вчера.

— Не отдавате ли твърде голямо значение на онова, което така високо ценят обикновените жени и което вие…

— Как — прекъсна ме тя, — а вие по-малко ли го цените?

Тази логика сложи край на всякакви спорове.

— И така — продължи тя, — знайте, че бих имала безсрамието да изоставя жалкия старец, за когото без мене няма живот. Но, приятелю мой, та нали тези две крехки създания, които вървят пред нас, Жак и Мадлен, ще останат при баща си? Тогава, отговорете ми, моля, ще издържат ли те дори три месеца под попечителството на този безумен човек? Ако, нарушавайки своя дълг, се разпореждах само със себе си… — По лицето й пробягна тъжна усмивка. — Нима това не би означавало да погубя децата си? Тяхната смърт би била неизбежна. Боже мой — извика тя, — защо говорим за това? Оженете се и ме оставете да умра!

Произнесе тези думи с такава горчивина, с такава дълбока скръб, че усмири в мен разбушувалата се страст.

— Вие изплакахте болката си там, под ореховото дърво — й рекох, — а аз — сега, тук, под елхите, това е всичко. Занапред ще мълча.

— Вашето великодушие ме убива — промълви тя, вдигайки очи към небето.

Излязохме на терасата и намерихме там графа, седнал в креслото на слънце. Пред вида на посърналото му лице, едва оживено от бледа усмивка, огънят, проблясващ из пепелта в душата ми, угасна. Облакътих се на перилата, вглеждайки се в представилата се пред очите ми печална картина: полужив старец, до него две болнави деца и млада жена, изпита от безсънни нощи, отслабнала от непосилен труд и от постоянни тревоги, а може би и от радостите, преживени за тези два ужасни месеца; но сега бузите й поруменяха след нашия разговор. Гледайки това тъжно семейство, събрало се под сянката на трептящите листа, през които проникваше бледата светлина на облачното есенно небе, аз почувствувах как в мен се късат нишките, свързващи тялото с душата. За пръв път усетих душевната умора, изпитвана, както казват, от най-неустрашимите бойци в разгара на сражението — притъпена безнадеждност, която превръща храбреца в страхливец, вярващия в безбожник и ни прави безучастни към всичко, дори към най-силните чувства, каквито са гордостта и любовта; защото съмнението ни лишава от вяра в себе си и ни изпълва с отвращение към живота. О, бедни, неспокойни създания, чиято богата душа ви прави беззащитни в ръцете на зъл дух, кой ще ви разбере, кой ще ви оцени? Разбрах как младият смел воин, почти домогнал се до маршалския жезъл, изкусен дипломат и безстрашен пълководец е могъл да стане неволен убиец, какъвто го виждах сега! Нима моите желания, увенчани днес с рози, също могат да стигнат до подобен край? Ужасен и от причините, и от следствията и загубил сякаш всяка вяра, аз се питах къде е тук волята на провидението? Не можах да се сдържа и две сълзи се търколиха по бузите ми.

— Какво ти е, мили Феликс? — чух да казва детското гласче на Мадлен.

После Анриет пропъди мрачните мисли и смъкна тежестта от душата ми с умоляващ поглед, който като слънчев лъч озари изтерзаното ми сърце. В този миг старият лакей ми подаде писмо от Тур; дочула моя учуден възглас, госпожа Дьо Морсоф изтръпна. Съгледах държавния печат, кралят ме викаше. Подадох й писмото и тя от пръв поглед разбра всичко.

— Той си отива — каза графът.

— Какво ще стане с мен? — простена тя, видяла се сякаш едва сега сред мрачна пустиня.

Стояхме като замаяни, потиснати от една и съща мисъл, защото никога така силно не бяхме чувствували, че сме необходими един на друг. Дори в най-обикновен разговор гласът на графинята зазвуча различно, като инструмент с изпокъсани и разтегнати струни. Движенията й станаха вяли, а очите потъмняха. Помолих я да сподели с мен мислите си.

— Та нима у мене има мисъл! — отвърна тя.

Графинята ме отведе в стаята си, накара ме да седна на дивана, порови в чекмеджето на тоалетката си и като коленичи пред мен, каза:

— Ето косите ми, окапали през тази година, те ви принадлежат, някога ще узнаете защо.

Наведох се бавно над нея и тя не се отвърна, за да избегне устните ми, които с благоговейна нежност положих върху челото й без опияняващо вълнение, без чувствен трепет. Дали тя искаше да пожертвува всичко? Или като мен стигаше само до ръба на бездната? Ако беше готова да се отдаде на любовта, не би запазила такова дълбоко спокойствие, такъв непорочен поглед и не би ми казала с чистия си глас:

— Не ми се сърдите вече, нали?

Тръгнах късно вечерта; тя пожела да ме изпрати до Фрапел и ние се спряхме под ореховото дърво; посочих й го и разказах как я бях видял оттук преди четири години.

— Долината бе така красива! — възкликнах аз.

— А сега? — живо запита тя.

— Вие сте под ореха и цялата долина ви принадлежи.

Тя склони глава и тук се сбогувахме; графинята седна в каляската си заедно с Мадлен, а аз в своята — сам…

След завръщането си в Париж трябваше за щастие да се отдам всецяло на неотложната работа, която поглъщаше всичките ми сили, принуждавайки ме да се държа далеч от светското общество, където ме бяха забравили. Поднових писмата си до госпожа Дьо Морсоф и всяка неделя й изпращах дневника си, а тя ми отговаряше два пъти в месеца. Живеех невзрачен, но запълнен живот, напомнящ гъстите, цъфтящи и никому неизвестни храсти, на които се любувах в горския гъсталак, създавайки своите цветни поеми през последните две седмици от пребиваването си в Клошгурд.

О, вие, любящи сърца! Налагайте си такива прекрасни задължения, създавайте си правила и свято ги изпълнявайте, подобно на тези, които църквата установява като ежедневни повели за християните. Велика идея се заключава в строгото съблюдаване на устава, създаден от римокатолическата религия: ежедневно повтаряните обреди задълбочават в нашето съзнание браздите, проправяни от дълга, и съхраняват в душата надеждата и боязън от Бога. Нашите живи чувства се стичат подобно на ручеи в тези бразди, които задържат водите им, пречистват ги, непрестанно освежават сърцата ни и изпълват съществованието с обилните съкровища на скритата вяра, този божествен извор, където постига своята сложна простота единствената мисъл за единствената любов.

Бележки

[1] Пропусната бележка в книжното издание. Кастел, Луи-Бертран (1688–1757) — йезуит, занимава се с математика, философия, създава теорията за съответствието между звуковете и цветовете, изложена в книгата „Нови опити в областта на оптиката и акустиката“. — Бел. NomaD. ↑

[6] Филинт, Алцест — главните действуващи лица в комедията на Молиер „Мизантроп“. Алцест — честен, искрен и категоричен в съжденията си човек, Филинт — колеблив, готов на всякакви компромиси. ↑

[7] Херцог Ангиенски (1772–1804) — син на принц Конде, доведен по заповед на Наполеон от Германия във Франция и разстрелян. ↑

[8] Жан Бар — френски моряк от XVII столетие, прочут с отчаяната си храброст. Луи XIV го назначил за командир на ескадрон и му присъдил благородническа титла. ↑

[9] Лафоре — прислужничка на Молиер, на която обикновено четял пиесите си, преди да ги поставят в театъра. ↑

[10] Катон (234–149 пр.н.е.) — политически деец в Римската република, известен със строгите си нрави. Тук името Катон е употребено иронично. ↑

[11] Принц Дьо ла Пе (принц на мира) — прозвище на Годоя де Фарма (1767–1851), министър на испанския крал Карлос IV, фаворит на краля, в чиито ръце фактически се намирала властта. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Оноре дьо Балзак Лилия в долината [0] (2)

Метаданни

Данни

Избрани творби в 10 тома. Том 4

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора главаПърва любов

За госпожа Дьо Морсоф

ПИСМО

Оноре дьо Балзак
Лилия в долината ^[0] (2)

Втора глава
Първа любов