Оноре дьо Балзак
Лилия в долината ^[0] (1)

Първа глава
Двете детства

На кой ли скръбен талант е съдено да създаде трогателна елегия, вярна картина на мъките, понесени в мълчание от още неогрубелите души, които срещат само тръни в семейния кръг, чиито нежни пъпки са откъсвани от недружелюбни ръце, чиито цветя мразът погубва, преди да се разтворят? Кой поет ще ни опише страданията на детето, закърмено с горчивото мляко на ненавистта, чиято усмивка застива на устните под студенината на суровия поглед? Измислената повест за злочестите деца, угнетявани от тези, чието предназначение е да развиват крехките им сърца, би била истинската история на юношеските ми години. Кого можех да оскърбя, чие честолюбие можех да засегна аз, новороденият? С какъв физически или духовен недостатък заслужих студенината на майка си? На какво дължах появяването си на света? На чувството за родителски дълг или на случая, а може би животът ми бе укор за моите създатели?

Отгледан на село от дойка, забравен от семейството си цели три години, аз бях тъй нещастен и самотен, когато се завърнах в бащиния дом, че предизвиквах състрадание у околните. Не срещнах ни съчувствие, ни помощ, които да ми помогнат да преодолея тези мои първи несгоди: в детството щастието бе за мен непознато, а в юношеството — недостъпно. Вместо да облекчат участта ми, моят брат и двете ми сестри се забавляваха, причинявайки ми болка. Негласният съюз на децата, които крият от възрастните малките си грехове и застъпвайки се едно за друго, познават чувството за чест и другарство, не съществуваше за мен. Напротив, аз често бих наказван за простъпките на брат си и не смеех да се оплаквам от тази несправедливост; може би угодничеството, присъщо дори на децата, караше сестра ми и него да ме преследват, за да заслужат одобрението на нашата сурова майка. А може би причина бе склонността им към подражание? Или бе желание да изпробват силите си? Или отсъствие на състрадание? Не зная. Навярно всички тези причини, взети вкупом, ми попречиха да вкуся сладостите на детската дружба. Лишен от ласки още от детинство, аз не можех да обичам нищо, а природата ме бе надарила с любещо сърце! Стигат ли до божия ангел воплите на дете, чиято нежност е постоянно отблъсквана? Има хора, у които отхвърлените чувства се превръщат в ненавист, но у мен те се натрупаха, станаха още по-силни, а после се отприщиха като затлачена река и заляха целия ми живот. У някои натури постоянните обиди поразяват нервните влакна, предизвикват страх, а страхът неизменно води към отстъпчивост, към слабост, която принизява човека, придавайки му нещо робско. При мен тези постоянни тревоги укрепиха силата на волята, закалиха я в горнилото на изпитанията, подготвяйки душата ми за борба със съдбата. Очаквайки все нови и нови огорчения, подобно на мъчениците, очакващи нови изпитания, цялото мое същество изразяваше унила покорност, под която се криеше детската жизнерадост и непосредственост; ето защо ме смятаха за глупав, което потвърждаваше в очите на околните мрачните предсказания на моята майка. Съзнанието за хорската несправедливост преждевременно пробуди в душата ми гордостта — плод на размишления — и не позволи да се развият лошите наклонности, които подобно възпитание насърчаваше.

Макар и пренебрегван от майка си, понякога предизвиквах у нея угризения; тя говореше за необходимостта да ми се даде образование и изразяваше желание сама да се заеме с него; но при мисълта за мъките, които постоянното общуване с нея ми обещаваше, тръпки на ужас пробягваха по тялото ми. Аз благославях своята изоставеност и бях щастлив, че мога сам с часове да преседявам в градината, да играя с камъчета, да наблюдавам насекомите и да гледам синия небосвод. Самотата обикновено поражда мечтателност, но любовта ми към съзерцание ме изправи пред случай, който ще ви разкрие моите горести в първите години на живота ми. За мен се грижеха толкова малко, че гувернантката често забравяше да ме сложи да спя. Една вечер, сгушен спокойно под смоковницата, аз гледах с чисто детско любопитство една звезда, в която моята преждевременна за възрастта ми тъга откриваше проблясък на приятелско съучастие. Сестрите ми играеха и викаха някъде наоколо. Далечната им глъчка не нарушаваше моите размишления. Но ето че всичко стихна, настъпи нощ. Моята майка случайно забеляза отсъствието ми. Желаейки да избегне упрека, ужасната госпожица Каролин, нашата гувернантка, потвърди опасенията на майка ми, казвайки, че ненавиждам дома си, че без нейния бдителен надзор отдавна бих избягал, че не съм глупав, но прикрит и лукав, че измежду всички деца, които трябвало да възпитава, не била виждала нито едно с такива лоши наклонности като моите. После се престори, че ме търси, и ме извика, аз отговорих; приближи се към смоковницата, предварително знаейки, че съм там.

— Какво правите тук? — запита тя.

— Гледам една звезда.

— Не гледаш никаква звезда — намеси се майка ми, която ни слушаше от балкона. — Нима децата на твоята възраст се занимават с астрономия?

— О, госпожо — извика госпожица Каролин, — той е оставил отворен крана на резервоара, градината е потънала във вода.

Вдигна се невъобразима суматоха. А каква всъщност беше работата? Играейки в градината, моите сестри отваряха и затваряха крана, за да погледат как тече водата, но когато силната струя неочаквано ги заля от глава до пети, те се разтичаха и избягаха, без да затворят крана. Обвиниха ме, че съм извършил тази лудория, а когато започнах да ги уверявам в противното, ми казаха, че лъжа, и ме наказаха. Но какво ужасно наказание! Осмяха любовта ми към звездите и моята майка ми забрани да оставам вечер в градината. Деспотичните забрани по-силно изострят желанията у децата, отколкото у възрастните; децата започват да мислят само за забранения плод и той ги привлича неудържимо. И така, мен често ме наказваха с бой заради моята звезда. Нямах близък човек, комуто да изкажа болките си и ги споделях със звездата на онзи прелестен и наивен език, на който детето изразява първите си мисли, както някога е сричало първите си думи. Впечатленията, получени в зората на живота, оставят в сърцето толкова дълбоки следи, че вече дванайсетгодишен, в колежа, аз все още се любувах на звездата си, изпитвайки неизказана радост.

С пет години по-голям от мен, моят брат Шарл бе толкова красиво дете, колкото красив е и сега като мъж; той бе любимец на родителите ми, надежда на семейството, а следователно и домашен тиранин. Макар здрав и добре сложен, обучаваха го у дома и му наеха възпитател. Мен, слабия и хилавия, изпратиха, едва петгодишен, като приходящ ученик в градския пансион; всяка сутрин камериерът на баща ми ме съпровождаше дотам, а вечер ме довеждаше обратно. Даваха ми кошничка с оскъдна храна, докато съучениците ми носеха всевъзможни лакомства. Този контраст между моята бедност и тяхното богатство се превърна за мен в източник на хиляди страдания. Бифтеците от кълцано месо и златистите пръжки, с които Тур бе прочут, бяха обичайната храна за учениците между сутрешната закуска и вечерята у дома. Тази храна, толкова ценена от някои чревоугодници, се появява рядко на аристократичните трапези в Тур; бях слушал да се говори за тях, преди да постъпя в пансиона, но у дома никога не бяха ми намазвали на хляб апетитни златисти пръжки; дори и да не бяха любима закуска в пансиона, страстното ми желание да ги опитам не би станало по-малко; то се превърна в натрапчива мисъл, подобна на желанието на една от най-елегантните парижки херцогини да вкуси яхнията на портиерите и което желание тя, като упорита жена, задоволила. Децата така добре отгатват глада по погледа, както вие четете в него любовта; и ето как аз станах превъзходна мишена за насмешки. Моите съученици, принадлежащи в по-голямата си част към дребнобуржоазни семейства, ми показваха вкусните си бифтеци, запитвайки ме дали зная как се приготвят, къде се продават, защо не си купувам от тях. Те се облизваха, хвалейки златистите свински пръжки, подобни на хрупкави трюфели, ровеха в кошничката ми и като намираха в нея само парченца сирене или сухи плодове, ме сразяваха с думите: „И тъй, ти няма с какво да си купиш храната.“, които ми показваха каква пропаст лежи между мен и моя брат.

Този контраст между моята изоставеност и чуждото щастие помрачи детството и хвърли сянка върху юношеството ми. Първия път, когато, повярвал в щедростта на приятеля, протегнах ръка, за да взема тъй желаното, лицемерно предложено лакомство, моят мъчител бързо отдръпна ръката си с филията под смеховете на предупредените за тази игра другари. Но ако дори най-възвишените души се поддават на тщеславието, как да не оправдаем детето, което плаче, виждайки, че го презират и осмиват! Колко деца, попаднали в моето положение, биха станали лакомници, просяци, нахалници! За да избягна този тормоз, аз започнах да се бия. Смелостта на отчаянието ми придаваше сили; сега се бояха от мен и ме ненавиждаха, но бях безпомощен срещу подлостта. Една вечер, завръщайки се от училище, някой ме удари в гърба с кърпа, пълна с камъни. Когато камериерът, отмъстил жестоко за мен, разказа случилото се на майка ми, тя извика:

— Това проклето дете вечно ни създава неприятности.

За мен настъпи ужасно време, аз загубих всякаква вяра в себе си. Забелязал, че в училище предизвиквам такова отвращение, каквото у дома, аз окончателно се откъснах от другарите си. Втора студена вълна попречи да покълнат семената, посети в душата ми. Виждах, че децата, обградени с любов, бяха непоправими пройдохи; моята гордост намери упование в това наблюдение и аз се затворих в себе си. И така, отново нямаше пред кого да излея чувствата, изпълващи бедното ми сърце. Виждайки ме постоянно мрачен, необщителен, самотен, учителят потвърди погрешното мнение на родителите ми за моите така наречени лоши наклонности. Когато се научих да чета и да пиша, майка ми ме изпрати в колежа „Понльовоа“, управляван от Конгрегацията на ораторианците^[3]; там ме приеха в класа, наричан „Начална латиница“, където се учеха бавноразвиващи се деца.

Прекарах в колежа осем години, не виждайки никого от близките си и живеейки като парий. И ето защо. Получавах в месеца само три франка за мои дребни разходи, а тази сума едва стигаше за пера, джобно ножче, линии, мастило и хартия, които трябваше да си набавяме сами. Не можех да си купувам кокили, топка, въже, нито каквито и да било други неща, необходими за развлечение в колежа, и се видях изключен от всички училищни игри. За да получа достъп до тях, трябваше да угоднича пред богатите или да лаская силните в класа. Но сърцето ми се бунтуваше при мисълта за тези унижения, макар други деца да не се спираха пред такава дреболия. Прекарвах свободното от занятия време под някое дърво, потънал в тъжни мисли, или четях книги, които веднъж в месеца вземахме от библиотеката. Колко страдания криеше в себе си тази чудовищна самота! Какви тревоги пораждаше моята изоставеност! Представете си какво трябва да е изпитвала нежната душа на детето при първото раздаване на наградите, когато получих двете най-високи отличия за превод от френски на латински и от латински на френски! Когато сред приветствени възгласи и фанфари се отправих към сцената на театъра, за да получа наградите, нито баща ми, нито майка ми ме поздравиха — те просто не бяха дошли, а в залата се бяха насъбрали близките на всички останали ученици. Вмест да целуна според обичая учителя, раздаващ наградите, аз се хвърлих в обятията му и се облях в сълзи. Вечерта изгорих в печката моите две венчета. Родителите на учениците обикновено оставаха в града цяла седмица преди раздаването на наградите, така че другарите ми радостно напускаха училището всяка сутрин. А аз, макар родителите ми да живееха само на няколко левги от града, прекарвах това време в двора с „презморските“ ученици — така наричахме децата, чиито семейства живееха в колониите или в други страни. След вечеря, по време на молитвата, щастливците безжалостно хвалеха лакомствата, с които ги бяха угощавали родителите им. И така беше с мен винаги: колкото повече се разширяваха социалните кръгове, в които навлизах, толкова повече се увеличаваха несгодите ми. Колко сили загубих, за да изменя присъдата на възрастните, принуждаваща ме да живея като охлюв в черупката си. Колко надежди, дълго лелеяни в душата и разбити само в един ден! Напразно умолявах родителите си да дойдат в колежа, напразно им пишех послания, изпълнени с любов и нежност, макар и малко високопарни. Тези писма неизменно предизвикваха само укорите на майка ми, критикуваща насмешливо превзетия ми стил. Но аз не падах духом и си обещавах да изпълня всички условия на родителите си, само и само да дойдат; молех за съдействие сестрите си, на които редовно изпращах поздравления за рождените им дни! Уви, настойчивостта на нещастното захвърлено дете оставаше напразна. С приближаването на деня, когато се раздаваха наградите, аз станах още по-красноречив, заговорих за тържеството, което предчувствувах… Заблуден от мълчанието на родителите си, започнах да ги очаквам, изгарящ от нетърпение, и дори уведомих за пристигането им другарите си. Сърцето ми се свиваше до болка всеки път, когато при пристигане на гостите в двора се раздаваха звуците от стъпките на стария портиер, но той така и не извика моето име.

Когато веднъж признах на изповед, че съм проклел живота си, моят изповедник ми показа небето, напомняйки ми за наградата, обещана от Спасителя в една от Божиите заповеди: „Beati qui lugent.“^[4]. Готвейки се за първото причастие, аз всецяло се отдадох на дълбокото тайнство на молитвата, привлечен от религиозните идеи, духовната поезия на които покорява младите умове. Въодушевен от гореща вяра, аз молих Бога още веднъж да извърши заради мене някое от чудесата, за които четях в житията на мъчениците. Петгодишен, аз се устремявах в задоблачните висини към своята звезда, а дванайсетгодишен хлопах по вратите на олтара. Сред обхваналия ме мистичен екстаз в душата ми разцъфнаха неописуеми мечти, които обогатиха въображението ми, изостриха чувствителността ми и подсилиха мисловните ми способности. Често мислех, че тези видения са ми изпращани от ангели, на които е поръчано да облагородят душата ми за очакващото ме високо призвание. Те ме надариха със способността да прониквам в съкровения смисъл на нещата и подготвиха сърцето ми за чудесната и горестна съдба на поета, обладаващ съдбовния дар да съпоставя това, което чувствува, с това, което е, великите си замисли с нищожността на постигнатото. Те написаха за мене книга, в която мислено можех да прочета това, което трябваше да изразя. Докоснаха с горящ въглен устата ми и аз придобих дара на красноречието.

Недоволен от обучението в училищата на монашеските конгрегации, моят баща ме изтегли от „Понльовоа“, за да ме изпрати в едно парижко учебно заведение, намиращо се в квартала Маре. Тогава бях на петнайсет години. След полагане на приемния изпит, ученикът по риторика от колежа „Понльовоа“ бе приет в трети клас на пансиона „Льопитр“. Страданията, които бях изпитал в семейството си, в училище и в колежа, придобиха в този пансион нова форма. Моят баща не ми даваше джобни пари. Родителите ми знаеха, че съм сит, облечен, че ме наливаха с латински и тъпчеха с гръцки, а останалото не ги интересуваше. За времето на моето пребиваване в колежи имах около хиляда съученици, но към ни един от тях родителите им не се отнасяха така безучастно, така студено, както моите родители се отнасяха към мен. Господин Льопитр, отдаден до самозабрава на Бурбоните, поддържаше приятелски отношения с баща ми още от онова време, когато отявлени роялисти се бяха опитали да отвлекат от затвора Тампъл кралица Мария-Антоанета; сега те възобновиха познанството си и господин Льопитр сметна за свой дълг да изкупи небрежността на баща ми, но сумата, която ми предоставяше месечно, бе твърде скромна, тъй като не бе осведомен за намеренията на родителите ми.

Пансионът се помещаваше в старата аристократична къща Жоайьоз, където, както във всички някогашни господарски жилища, имаше и портиерска стая. Преди да се отправим към лицея „Карл Велики“, където всеки ден ни водеше учителят, синовете на богати родители изтичваха да закусят в стаята на портиера Доази. Господин Льопитр не подозираше или търпеше търговията на Доази, истински контрабандист, на когото се подмилкваха всички ученици, тъй като тайно от господин Льопитр той покровителствуваше нашите похождения, прикриваше ни, когато се завръщахме късно в пансиона, и служеше за посредник между нас и лицата, даващи ни под наем забранени книги. Да се изпие чашка кафе с мляко, бе признак на аристократизъм и това е обяснимо, тъй като при Наполеон колониалните стоки струваха неимоверно скъпо.^[5] Ако употребата на захар и кафе се смяташе за лукс у родителите ни, сред нас тя предизвикваше чувство на тщеславно превъзходство, напълно достатъчно, за да се пристрастим към това питие без други подбудителни причини, като склонност към подражание, чревоугодство и мода. Доази ни продаваше на кредит, допущайки, че всеки от нас има сестри или лели, готови да бранят честта на учениците и с радост да погасяват дълговете им. Аз дълго устоявах на съблазънта на бюфета. Ако моите съдници познаваха силата на изкушението, героичните ми стремежи към стоицизъм, сподавените пристъпи на ярост в продължителните борби със себе си, сигурно биха изтрили сълзите ми, вместо да ме наказват. Но нима може детето, каквото още бях тогава, да обладава душевно величие, което дава сили да презираш презрението на обкръжаващите? Освен това, влиянието на някои обществени пороци още повече усилваше апетитите ми.

Към края на втората година моите родители дойдоха в Париж. За деня на пристигането им узнах от моя брат: той живееше в Париж и нито веднъж не бе ме посетил. Сестрите ми също дойдоха и ние трябваше да разгледаме Париж, както се казва, семейно. Първия ден възнамерявахме да обядваме в Пале Роаял^[6] и да отидем после всички в Театр Франсе. Програмата на тези неочаквани развлечения ме доведе във възторг, но моята радост скоро бе отнесена от бурята, която неизменно привличат върху себе си преследваните от съдбата Трябваше да призная, че дължа сто франка на Доази, който ме заплашваше да поиска парите лично от родителите ми. Тогава реших да използувам брат си за посредник и застъпник и пред Доази, и пред родителите ми. Баща ми бе склонен към снизхождение. Но майка ми бе неумолима. Гневният поглед на тъмносините й очи ме прониза, когато изричаше ужасните си пророчества: какво ще излезе от мен по-късно, щом на седемнайсет години върша такива безобразия? Син ли съм й аз или изедник, готов да разоря цялото семейство? Нима освен мен тя няма други деца? Нима кариерата на моя брат Шарл не изисква средства? Но той е заслужил тези жертви, той е гордост за семейството, а аз ще го покрия с позор! Как ще се омъжат сестрите ми без зестра? Не зная ли цената на парите и колко струвам на семейството? Какво отношение имат към науката захарта и кафето? Та нали такива именно волности водят до всички други пороци!

Марат, както виждате, бе просто ангел в сравнение с мен! След като ме обляха с този поток от жалби и проклятия, изпълнил с отчаяние и безнадеждност душата ми, моят брат ме отведе обратно в пансиона; бях лишен от обяда в ресторанта „Провансалските братя“ и не видях Талма в „Британик“. Такава бе моята среща с майка ми след дванайсетгодишна раздяла.

Когато завърших средното класическо училите, баща ми ме остави под опеката на господин Льопитр; предстоеше ми да премина курс по висша математика и да запиша право. Освободиха ме от занятия в пансиона и получих отделна стая, та си помислих, че е настъпило затишие в моите злополуки. Но въпреки че бях навършил деветнайсет години, а може би и тъкмо затова, баща ми продължаваше да се придържа към системата си, лишавала ме някога от достатъчно храна в училище, от малки развлечения в колежа и от правото да се снабдявам на кредит с продукти от лавката на Доази в пансиона. Имах малко пари на разположение. А какво да правиш в Париж без пари? Впрочем, моята свобода бе изкусно ограничена. По нареждане на господин Льопитр към мен бе прикрепен някакъв дядко, който ме съпровождаше до Юридическия факултет и ме предаваше от ръка на ръка на преподавателите, а вечер ме отвеждаше обратно. Млада девойка биха охранявали с по-малка строгост. Но какво да се прави, тези мерки бяха внушени на майка ми от опасенията и за моята особа и от желание да ме предпази от съблазни. А Париж ненапразно плашеше родителите ми. Та нали всички юноши се отдават скришом на това, с което се занимават девойките в пансионите. Каквото и да се прави, едните ще говорят за жени, а другите — за мъже. По това време в Париж всички разговори между младежи се въртяха около ориенталските и султански особи в Пале Роаял. В нашите очи Пале Роаял бе Елдорадо на любовта, където вече се изливаха реки от злато. Там се слагаше край на най-непорочни съмнения, там можеше да намери удовлетворение нашето горещо любопитство! Но Пале Роаял и аз бяхме два полюса, които никога не можаха да се срещнат.

Ето как съдбата осуети всички мои опити.

Баща ми ме бе представил на една от лелите ми, живееща на остров Сен Луи, където трябвате да обядвам всеки четвъртък и неделя, воден от госпожа или от господин Льопитр, които в тези дни излизаха и на връщане у дома ме прибираха. Странни забавления! На маркиза Дьо Листомер, церемониална светска дама, нито веднъж не й мина през ума да ми предложи дори едно екю. Стара като катедрала, изписана като миниатюра, винаги пищно облечена, тя живееше в двореца си така, като че Луи XV не беше умрял, и приемаше само знатни старици и старци, общество от вкаменелости, сред което се чувствувах като в гробище. Никой не отправяше дума към мен, а и аз не намирах сили да заговоря. Студените, а понякога и враждебни погледи ме караха да се срамувам от младостта си, която сякаш бе неприятна на всички. На това именно безразличие разчитах за успеха на плана си да се измъкна незабелязано някой ден след обяда и да полетя към дървените галерии на Пале Роаял. Увлечена в игра на вист, моята леля не ме удостояваше повече с вниманието си, а камериерът Жан не искаше и да знае за мен и за господин Льопитр, по за нещастие злополучният обяд се удължаваше по вина на беззъбите уста или на неудобните протези. Но ето че една вечер, между осем и девет часа, аз се примъкнах неусетно до стълбите, треперейки като Бианка Капело^[7] в деня на бягството й, но когато портиерът ми отвори вратата, видях на улицата каретата на господин Льопитр, който ме повика с глухия си глас. Съдбата три пъти се изпречи между ада на Пале Роаял и рая на младостта ми. Най-после, двайсетгодишен и срамуващ се от целомъдрието си, реших да преодолея всички опасности, за да свърша с него; в минутата, когато се готвех да се отскубна от господин Льопитр, докато се настаняваше в каретата си, операция далеч не лека, тъй като куцаше и беше дебел като Луи XVIII, майка ми неочаквано се появи в пощенската кола! Погледът й ме прикова на място и аз се вцепених като птица пред змия. По каква случайност я срещнах точно днес? Всичко се изясни много просто.

По това време господството на Наполеон клонеше към залез. Предвиждайки възвръщането на Бурбоните, баща ми бе решил да предупреди своевременно моя брат, който вече бе на дипломатическа служба при императора. Бе пристигнал в Париж с майка ми, решила да ме прибере у дома, за да ме предпази от опасностите, които, по мнението на предвидливи хора, следящи хода на събитията, заплашвали столицата.

И така, преди още да се опомня, се озовах далеч от Париж в момента, когато бях взел съдбоносни за мен решения. Неспокойното ми въображение, измъчвано от потиснати желания, теготите на живота, помрачаван от постоянни лишения, ме принудиха да се отдам на науката, както разочарованите от съдбата си се затваряха някога в манастир. Учението бе за мен страст, която можеше да се окаже гибелна, откъсвайки ме от света във времето, когато младите хора трябва да следват вълшебния глас на пробуждащата се в тях пролет.

Този бегъл очерк на юношеството ми, което таеше в себе си, както лесно може да се догадите, безчет неизказани елегии, бе необходим, за да разберете какво влияние оказа то върху бъдещето ми. Угнетен от горчивата си участ, аз и на двайсет години бях все още дребен на ръст, слаб и бледен. Душата ми, изпълнена с желания, се бореше с хилаво на вид тяло, в което, според израза на стар лекар от Тур, се изковаваше железен темперамент. Дете по тяло и старец по ум, аз бях чел толкова много и толкова бях размишлявал, че вече мислено бях проникнал във висините на живота, когато за пръв път забелязах опасните кривини на усоите му и каменливите пътища на низините му. Едно невероятно злополучно стечение на обстоятелствата задържа моето развитие и аз все още витаех в това прекрасно време, когато душата, обхваната от първите трепети на чувствата, се пробужда за насладите, когато за нея всичко е ново и свежо. Бях някъде между удължения пубертет и зрелостта, която със закъснение загатваше за себе си, пускайки нежните си клонки в сърцето ми. Нито един младеж не бе по-добре от мен подготвен да чувствува, да обича. За да ме разберете, както бих желал, пренесете се мислено в онова чудесно време, когато устата още не познава лъжите, когато погледът е чистосърдечен, макар и сведен под ресниците, желаейки да прикрие борбата с поривите на плътта, когато разумът не иска да се подчини на лицемерието на света, когато трепетите на сърцето са така силни, както и безкористието на първото пробуждане.

Няма да ви говоря за пътуването с майка ми от Париж до Тур. Студенината в държането й потисна всяка проява на нежност от моя страна. На всяка пощенска станция се заричах да поговоря с нея; но достатъчни бяха един неин поглед, една дума, за да изчезнат от главата ми всички старателно обмислени фрази. В Орлеан, преди да си легне, майка ми ме упрекна за мълчанието ми. Тогава аз се хвърлих в нозете й, започнах да целувам коленете й, ронейки горещи сълзи, и разкрих преливащото си от нежност сърце; опитах се да я затрогна с красноречието, подсказвано ми от жаждата за обич, чиято искреност можеше да развълнува дори мащеха. Но… майка ми каза, че разигравам комедия. Оплаках се, че се чувствувам изоставен, тя ме нарече недостоен син. Изпитах такава душевна болка, че в Блоа изтичах на моста, за да се хвърля в Лоара. На самоубийството ми попречи само височината на парапета.

Когато се върнах в бащиния си дом, моите две сестри, които не ме познаваха, бяха по-скоро учудени, отколкото зарадвани; но по-късно, в сравнение с майка ми, те ми се сториха дори дружелюбни. Отведоха ме в стая на третия етаж. Ще разберете дълбочината на страданията ми, когато ви кажа, че моята майка не отдели за мен, двайсетгодишния младеж, друго бельо освен това, което носех в пансиона, и не поднови парижкия ми гардероб. Когато изтичвах от единия край на салона до другия, за да вдигна от пода кърпичката й, в отговор тя процеждаше през зъби студеното „мерси“, което всяка дама подхвърля на лакея си. Започнах да я наблюдавам, за да разбера има ли в сърцето й уязвимо място — така ми се искаше да проникна там, за да разпаля макар и слаба искрица нежност, — и видях пред себе си висока мършава жена, надменна егоистка, запалена картоиграчка, с дързък език, като у всички представителки на рода Листомер, у който дързостта се смята за част от прикята. В живота тя не ценеше нищо освен дълга; впрочем всички студени жени, които срещнах впоследствие, превръщаха като нея дълга в религия. Приемаше нашето внимание, както свещеникът приема подаваната му при богослужение кадилница; моят по-голям брат, изглежда, бе изсмукал оскъдните майчински чувства, които имаше в сърцето й. Нараняваше ни постоянно със стрелите на хапливата си ирония — това оръжие на безсърдечните хора, — използувайки я срещу собствените си деца, които не смееха да й възразят. Въпреки тези бодливи прегради, вродените чувства се коренят така дълбоко, трепетният страх, внушаван от майката, която е трудно да не обичаш, запазва такава власт над душата, че възвишените илюзии на детската ни любов продължават до деня, когато майката най-после се представя пред безпощадния ни съд. В този ден започва отмъщението на децата; тяхното безразличие, породено от някогашни разочарования и усилвано от картини на миналото, се простира чак до гроба.

Жестокият домашен деспотизъм пропъди сладострастните желания, които така безумно мечтаех да осъществя в Тур. Завърнах се в библиотеката на баща си, където отчаяно започнах да чета всички непознати за мен книги. Вярно е, че този усърден труд ме избави от всякакво общуване с майка ми, но той влоши душевното ми състояние. Понякога голямата ми сестра, омъжила се по-късно за нашия братовчед, маркиз Дьо Листомер, се опитваше да ме утеши, но тя не можеше да укроти глухия гняв, който бушуваше в гърдите ми. Исках да умра.

В това време назряваха големи събития, на които бях чужд. Напуснал Бордо, херцог Ангулемски се отправи за Париж при Луи XVIII и във всеки град, през който минаваше, стара Франция го посрещаше с бурни овации, приветствувайки възторжено възвръщането на законната династия на Бурбоните.

Обхванатият от радостно вълнение Тур, нестихващата глъчка из града, окичените със знамена прозорци, празнично облечените хора, приготовленията за празненството и нещо опияняващо, носещо се във въздуха, всичко това пробуди в мен желание да отида на предстоящия бал в чест на принца. Когато се осмелих да изразя това желание пред майка си, която беше болна и не можеше да присъствува на празненството, тя ми се разсърди. От Конго ли идвам, та не зная нищо? Как мога да си помисля, че нашето семейство няма да бъде представено на този бал? Когато баща ми и брат ми отсъствуват, кой трябва да отиде на бала, ако не аз? Нима аз нямам майка? Не се ли грижи тя за щастието на децата си? И само в миг изоставеният син стана едва ли не важна особа.

Бях потресен и от своята важност, и от язвителните стрели, с които моята майка посрещна молбата ми. Започнах да разпитвам сестрите си за това-онова и тогава узнах, че майка ми, която обичаше неочакваните обрати, скришом се била заела с моя костюм. Отрупани неочаквано с множество поръчки, никой от шивачите в Тур не се бе наел да ми ушие дреха. Майка ми бе повикала приходящата си шивачка, която, според провинциалните изисквания, умееше да шие всичко. Криво-ляво тя набързо ми измайстори светлосин костюм. Чифт копринени чорапи и бални обувки не беше трудно да се намерят; тогава се носеха къси жилетки, така че можех да сложа една от жилетките на баща си; за пръв път в живота си обличах риза с жабо, чиито плисенца издуваха гърдите ми и се заплитаха във вратовръзката на фльонга. Когато ме облякоха, така малко приличах на себе си, че сестрите ми ме обсипаха с комплименти и ми вдъхнаха кураж да се явя пред туренското общество. Трудна задача! На това празненство мнозина бяха позвани и малко избрани. Благодарение на тънката си фигура аз се промъкнах в шатрата, издигната в градината на къщата Папийон, и се озовах близо до креслото, където седеше херцогът. Горещината ме задушаваше; бях ослепен от светлините, от пурпурните плюшени завеси, от златните украшения, от тоалетите и диамантите на това първо обществено празненство, на което присъствувах. От всички страни ме притискаха жени и мъже, които вървяха едни срещу други и се суетяха в облаци от прах. Виковете: „Ура!“ и възгласите. „Да живее херцог Ангулемски! Да живее кралят! Да живеят Бурбоните!“ заглушаваха тимпаните и тържествените звуци на военната музика. Това бе ураган от ентусиазъм, където всеки се стараеше да надмине себе си в неудържимия порив към изгряващото слънце на Бурбоните, грубо проявление на користни интереси, което ме остави равнодушен, потисна ме и ме отблъсна.

Понесен като сламка в този водовъртеж, аз бях обзет от детско желание да видя херцог Ангулемски, да попадна в близост с принцовете, които се перчеха пред очарованата публика. Тази наивна мечта на провинциалист пробуди в мен честолюбие, което характерът ми и обстоятелствата облагородиха. Кой не е завиждал на това преклонение на тълпата, чието величаво зрелище наблюдавах за втори път няколко месеца по-късно, когато цял Париж се втурна да приветствува императора при завръщането му от остров Елба? Тази власт на Наполеон над масите, чиито чувства и живот се сливат понякога в една душа, внезапно ми откри призванието ми и аз реших да се посветя на славата — тази жрица, погубваща днес французите така, както някога друидите са погубвали галите. Тук, на този бал, неочаквано срещнах жената, на която бе съдено да подхранва неотстъпно честолюбивите ми желания и да ги осъществи, като ме приближи до края и ме хвърли в горнилото на историческите събития.

Твърде стеснителен, за да поканя на танц някоя дама, и страхувайки се да не объркам стъпките, аз потънах в някаква мрачна замисленост и просто не знаех какво да правя. Тъкмо в тази минута, когато вече се задъхвах от притеснение, някакъв офицер ме настъпи по крака, подут от топлината и от тесните обувки. Тази неприятност препълни чашата на търпението ми и празненството окончателно ми опротивя. Да се измъкна обаче, бе невъзможно; свих се в ъгъла на залата, на края на някакво празно канапе и застинах неподвижно, устремил поглед в една точка.

Някаква жена, заблудена от крехката ми фигура, очевидно ме взе за дете, задрямало в очакване благоволението на майка си, и кацна на канапето до мен като птичка в гнездото си. Усетих мигновено уханието й и то се сля в представите ми с всичко, що е тъй прекрасно в източната поезия. Погледнах съседката си и бях ослепен от нея; тя затъмни за мен блестящия празник и стана оттук нататък в моите очи олицетворение на празника на живота. Ако добре сте проследили превратностите на досегашния ми живот, ще разберете чувствата, които бликнаха в сърцето ми. Бях поразен от белите й заоблени рамене, към които така ми се прииска да се притисна — леко розови рамене, поруменели сякаш от това, че за пръв път показват голотата си, целомъдрени рамене, които имаха душа и чиято лъскава кожа блестеше на светлината като коприна. Тези рамене бяха разделени от вдлъбнатинка, по дължината на която се плъзна погледът ми, по-смел от ръката ми. Изправих се, треперещ от вълнение, за да видя корсажа, и бях съвсем омаян от гръдта й, свенливо прикрита под светлосин газ, през който се очертаваха две съвършени по форма полукълба, топло прикътани в гънките на дантелата. Най-малките подробности в тази глава бяха примамка за очите ми, пробуждайки в мен безкрайни желания: блясъкът на лъскавите коси над кадифената, почти детска шия, следите, оставени по тях от гребена и по които въображението ми се втурна като по горски пътеки, с една дума — всичко ме накара да загубя ума си. Уверил се, че никой не ме наблюдава, аз се хвърлих към разголения й гръб, както дете се хвърля в обятията на майка си, и покрих с целувки раменете й, притискайки към тях главата си. Жената нададе пронизителен вик, който музиката заглуши; тя се обърна, видя ме и каза:

— Господине!…

О! Ако беше казала: „Ей, малчугане, я се дръж прилично!“, може би щях да я убия; но при това „господине“ горещи сълзи закапаха от очите ми. Бях смазан от погледа й, изпълнен със свещен гняв, от неземното лице с диадема от пепеляворуси коси, така хармониращо с този вдъхващ любов гръб. Пурпурът на обиденото целомъдрие заля лицето й, изражението на което вече се смекчаваше, тъй като жената разбира и прощава безумието, когато сама го е причинила, и отгатва безграничната любов в очистителните сълзи на разкаянието. Тя се отдалечи с осанка на кралица. Едва тогава почувствувах цялата комичност на положението си; едва тогава разбрах, че бях облечен като чучело. Засрамих се от себе си. Стоях объркан, вкусвайки сладостта на току-що откраднатия плод, усещайки върху устните си топлотата на тялото, което бях докоснал, и изпращайки с поглед жената, дошла от небето.

Обхванат от първия чувствен пристъп на голямата сърдечна треска, аз пребродих всички кътчета на залата, станала за мен безлюдна, но не намерих своята непозната. Върнах се вкъщи преобразен: нова душа, душа със светли крила, се бе пробудила в мен. Дошла от сините простори, където й се любувах, моята звезда бе придобила образа на жена, запазвайки чистотата, блясъка и свежестта си. Бях се влюбил внезапно, не знаейки нищо за любовта. Колко странно е това първо пробуждане на най-силното чувство в човека. В салона на леля ми, маркиза Дьо Листомер, бях срещал няколко красиви жени, но нито една от тях не беше ми направила и най-малко впечатление. Може би трябва да настъпи определен час, да се издебне съвпадение на светила, небивало стечение на обстоятелства и срещата с една-единствена жена в света, за да се породи всепоглъщаща страст в това време от живота, когато тя може изцяло да обхване човека! Предполагайки, че избраницата ми живее в Турен, аз вдишвах въздуха с наслада и ми се струваше, че тук небесната синева е като никъде другаде. Макар да ликувах в душата си, външно изглеждах сериозно болен и майка ми започна да се опасява за мен, изпитвайки може би и угризения на съвестта. Подобно на животните, които усещат приближаването на болестта, аз се свих в един ъгъл на градината, за да помечтая за целувката, която бях откраднал.

Минаха няколко дни след този паметен бал. Майка ми отдаде на преходната възраст привидната ми мрачност, леността и безразличието ми към суровите й погледи и ироничните й забележки. Селото, както е известно, е най-доброто средство, за да се изведе младият човек от състояние на апатия, която медицината е безсилна да лекува. Майка ми реши да ме изпрати за няколко дни в замъка Фрапел, разположен на Ендр, между Монбазон и Азе льо Ридо, у един от приятелите й, комуто сигурно бе дала тайни указания. В деня, когато се озовах на свобода, с такава самозабрава се отдадох на сладостни мечти, че от край до край пребродих необозримия океан на любовта. Не знаех името на моята непозната. Как да запитам за нея? Къде да я намеря? А и на кого бих могъл да говоря за нея? Плахият ми характер подсилваше още повече необяснимите страхове, смущавайки младите сърца в началото на любовта, и моето чувство се превръщаше в тиха печал, с каквато е обвеяна безнадеждната любов. Изпитвах желание да вървя до безкрай, да бродя, да скитам из полето. С детска смелост, чужда на всякакви съмнения и пропита от някакъв рицарски дух, се готвех да обиколя пешком всички замъци в Турен, казвайки си при вида на всяка красива кула: „Тя е тук!“

И тъй, един четвъртък, сутрин, излязох от Тур през бариерата Сент Елоа, преминах моста Сен Совьор, стигнах в Понше, вирейки нос пред всяка къща, и се озовах на пътя за Шинон. За първи път в живота си можех да се спра под едно дърво, да вървя бавно или бързо, според желанието си, без някой да ме пита защо. За бедното създание, смазано от деспотизма на възрастните, който, малко или много, тежи над всяко младо същество, първата изява на собствена воля, макар и в най-дребните, неща, носи някакво успокоение в душата. Много причини съдействуваха, за да се превърне този ден в приказно видение. В детството ми разходките ме бяха отвеждали на не повече от една левга от града. Околностите на Понльовоа и Париж не ме очароваха с природните си красоти. И при все това у мен се бе запазило от детските години чувството за красота, която лъхаше от пейзажа на родния ми край. Макар и неразбиращ нищо от поезията на природата, аз все пак имах свои изисквания към нея, подобно на хората, които, не познавайки изкуството, предварително си създават в себе си идеал за него.

За да стигнат по-скоро до замъка Фрапел, пешеходци и ездачи трябва да свърнат към Шампи по междуселския път и да пресекат степите, назовавани по името на Карл Велики — необработени земи, разположени на върха на платото, което служи за водораздел между басейните на Шер и Ендр. Тези равни и песъчливи степи, навяващи ви тъга в продължение на около левга път, завършват с малка гора до самия път за Саше — окръга, към който принадлежи и Фрапел. Този път, излизащ на шосето за Шинон отвъд Балан, върви по вълнообразна местност без големи височини до живописния край, наречен Артан. Тук се открива долина, която започва в Монбазон и свършва при Лоара и сякаш се надига под замъците, кацнали на обкръжаващите я хълмове, подобна на великолепна изумрудена чаша, в дъното на която Ендр се вие като змия. След безрадостните степи, след уморителния път видът на тази долина извика в мен чувство ни дълбоко възхищение.

„Ако тази жена, най-прекрасното цвете сред подобните на нея, живее някъде по света, това може да бъде само тук“ — си рекох аз.

При тази мисъл се опрях на едно орехово дърво, под което си почивам сега всеки път, когато се връщам в моята скъпа долина. Изпод това дърво — довереник на мислите ми, аз често обхождам с духовния си поглед промените, настъпили в живота ми, откакто напуснах този край. Тя живееше тук, сърцето ми не беше ме излъгало: първият замък, който зърнах на един от хълмовете, бе нейният дом. Когато седнах под моя орех, от обедното слънце плочите на покрива и стъклата на прозорците блестяха. Перкалената й рокля изглеждаше като бяло петънце, което забелязах сред лозите под малка, кичеста праскова. Както вече знаете, без все още нищо да знаете, тя бе лилията на тази долина, където уханието на нейните добродетели се възнасяше като тамян в небесата.

Всичко тук говореше за любовта, която изпълваше сърцето ми, нямащо друга храна освен мимолетния женски образ: и дългата лента на реката, искряща на слънцето между зелените брегове, и тополите, украсяващи с трептящите си корони тази долина на любовта, и тъмната зеленина на дъбовете, открояваща се между лозята край бреговете, които водата очертава всякога различни, и тъмнеещата в безкрая мека линия на хоризонта. Ако искаме да видите природата красива и девствена като годеница, идете там в ясен пролетен ден; ако искате да успокоите кървящите рани в сърцето си, върнете се там в последните дни на есента; пролетно време любовта тук пърха с криле в небесните лазури; наесен тук мислят за тези, които вече ги няма. Болните гърди вдишват тук целебна свежест, очите си отпочиват върху златистите листа, изпълващи душата със сладостен покой. В този миг водениците, кацнали върху праговете на Ендр, огласяха тръпнещата долина, тополите радостно се полюшваха от вятъра, небето бе безоблачно, птиците пееха, щурците свиреха, всички гласове се сливаха в дивна мелодия. Не ме питайте повече защо обичам Тур; обичам този край не както човек обича родното си място или оазиса в пустинята; обичам го по-малко, отколкото вас, но далеч от Турен, вероятно бих умрял. Без да зная защо, очите ми непрестанно се връщаха към бялото петно, към жената, която грееше в просторната градина като нежна камбанка, разцъфнала сред зелените храсти, и която увяхва, щом я докоснеш.

Спуснах се развълнуван в дълбочината на цветущата долина и скоро видях селце, което благодарение на поезията, изпълваща цялото ми същество, ми се стори безподобно. Представете си три воденици между изящно открояващи се острови, увенчани с букети от дървета сред водна прерия; какво друго име да дадем на тази тъй сочна, тъй ярка водна растителност, която покрива реката, люлее се с нея, следвайки капризите на течението й, и се огъва при бурните движения на реката, шибана от воденичното колело? Тук-там се виждат каменисти плитчини, в които водата се разбива на пяна, искряща на слънцето. Нарциси, дини лалета, водни лилии, тръстика и пълзяща зеленина обрамчват бреговете с великолепния си килим. Разклатен, полуизгнил мост, с подпори, покрити с цветя, и с парапети, потънали в кадифен мъх, се надвесват над реката, но не падат в нея; стари лодки, рибарски мрежи, монотонната песен на овчаря, патиците, които плават между островите или се чистят върху наноса, както тук наричат едрия пясък, изхвърлян от Лоара; мелничари с накрехнати бонета, товарещи мулетата си — всяка от тези подробности придаваше на описваната картина трогателна наивност. Представете си зад моста две или три ферми, гълъбарник, гургулици, трийсетина стари къщички, отделени една от друга с градини, плетища от орлови нокти, жасмин и пълзящи лози; обрасли с млада трева купчини тор пред всяка врата, кокошки и петли из пътищата и пред вас оживява Пон дьо Рюан, красиво селце, над което се извисява старинна църква със своеобразна архитектура, от времето на кръстоносните походи, и каквато художниците търсят за платната си. Поместете всичко това в рамка от могъщи орехови дървета и млади тополи със златисти листа, поставете изящни къщици сред просторни ливади, където погледът се губи под топло, лазурно небе, и ще получите представа за едно от хилядите кътчета на този хубав край.

Продължих по пътя за Саше вляво от реката, наблюдавайки внимателно хълмовете по отсрещния бряг. Озовавайки се най-после до някакъв парк с вековни дървета, разбрах, че принадлежи към владенията на замъка Фрапел. Пристигнах тук точно в часа, когато камбаната известяваше обяд. След ядене стопанинът на замъка, не подозирайки, че бях дошъл от Тур пешком, ми предложи да разгледаме околностите на имението му, където от всички страни виждах долината в различен облик: тук — през пролуките на гората, там в безкрайната й шир; често погледът ми бе привличан в далечината от сребърната лента на Лоара, святкаща като острие на сабя, където сред широко поставени рибарски мрежи бягаха гонени от вятъра платноходки, очертавайки по водата причудливи криволици. Изкачихме се на някаква височина и аз за първи път се полюбувах на замъка Азе, този многостенен диамант, заобиколен от Ендр и въздигнат на колове, облечени в цветя. После зърнах в котловината романтичната грамада на замъка Саше, тъжно обиталище с хармонични линии, твърде мрачни за повърхностни хора, но безценни за печалната душа на поета. Ето защо по-после обикнах тишината му, огромните стари дървета и тази тайнственост, разлята в пустинната й долина. Но всеки път, когато съглеждах на склона на съседната височина хубавата църква, привлякла погледа ми от самото начало, аз се спирах с удоволствие.

— И тъй — подхвана моят спътник, отгатвайки в очите ми едно от онези горещи желания, тъй наивно изразявани на моята възраст, — вие дебнете отдалеч някоя хубава жена, както кучето дебне дивеча.

Тези думи не ми се поправиха, но аз все пак запитах за името на замъка и на собственика му.

— Тази красива къща е Клошгурд — отвърна той, — собственикът й, граф Дьо Морсоф, принадлежи към стар туренски род, възвеличен още от Луи XI и чието име подсказва събитието, на което дължи герба и известността си. Този род води началото си от човек, спасил се по чудо от бесилката. Ето защо на златното поле на герба е изобразен висящ във въздуха черен кръст с две противоположни греди; в средата на кръста се вижда златна прекършена линия. Девиз: „Бог да пази краля, нашия господар!“

Графът се установи тук след завръщане от емиграция. Всъщност имението принадлежи на жена му, по баща Дьо Льононкур, от рода Льононкур-Живри, който скоро ще угасне, тъй като госпожа Дьо Морсоф е единствена дъщеря. Бедността на двамата съпрузи тъй малко подхожда на името им, че те от гордост, а може би и по необходимост живеят много затворено и не приемат никого. Досега привързаността им към Бурбоните можеше да оправдае подобен начин на живот, но силно се съмнявам, че и след завръщането на краля ще го променят. Аз се установих тук миналата година и веднага ги посетих; те също дойдоха у дома и ни поканиха на обяд; зимата ни раздели за няколко месеца в това семейство, а и политическите събития ме задържаха в Париж и ние наскоро се завърнахме тук. Госпожа Дьо Морсоф е жена, която навсякъде би могла да заеме първо място.

— Тя често ли ходи в Тур?

— Не, никога. Впрочем — продължи той, като се изправи, — беше там неотдавна, при посрещането на принц Ангулемски, който се отнесе много мило с господин Дьо Морсоф.

— Това е тя! — възкликнах аз.

— Коя?

— Жената с хубавите рамене.

— В Турен ще срещнете много жени с хубави рамене — каза той със смях. — Но ако не сте уморен, можем да преминем на отсрещния бряг и да се отбием в Клошгурд, където се надявате да познаете тези ваши рамене.

Приех предложението, поруменял от радост и от срам. Към четири часа стигнахме до малкия замък, на който отдавна вече се любувах с поглед. Този дом, така красив в рамката на околния пейзаж, бе всъщност твърде скромен. Фасадата, с пет прозореца, е обърната на юг, при което крайните прозорци излизат с два тоаза напред, така че придават особена красота на архитектурната постройка; човек остава с впечатление, че къщата е с две крила; средният отвор служи за врата, от която двойна стълба води в градината, спускаща се на тераси към Ендр. Макар между тесния зелен бряг и последната тераса на парка, засенчена от акации и от японски храсти, да минава общински път, той не се забелязва зад гъстия жив плет и може да се помисли, че имението стига до самата вода. Добре поддържаният парк е твърде голям и замъкът се намира на такова разстояние от реката, че близостта й да доставя удоволствие, без да причинява неудобства. Под замъка, по склона на хълма, са разположени плевни, конюшни, складове и кухни със сводести врати и прозорци. Красиво очертаните по ъглите покриви са прорязани от тавански прозорчета с рамки с дърворезби и са украсени на самия връх с букет от цветя, изрязани от ламарина. Стрехата, очевидно занемарена по време на революцията, е покрита с ръжда, предизвикана от сухия, червеникав мъх, който се среща по къщите, изложени на юг. Над остъклената парадна врата на замъка е запазена малка кула, където е изписан гербът на рода Бламон-Шоври; щитът на герба е от четири части: НА ЧЕРВЕНО ПОЛЕ С ВРЪХ ВДЯСНО И ОСНОВА ВЛЯВО — ДВЕ ЧЕРНИ КРЪСТОСАНИ КОПИЯ, МЕЖДУ КОИТО ДВЕ ЗЛАТНИ ДЛАНИ И ОЩЕ ДВЕ СИНИ ПОЛЕТА, А НАД ТЯХ СРЕБЪРНИ ШЛЕМОВЕ. Особено ме порази девизът: „Гледай, ала не пипай!“ Подпорите на герба, грифон и дракон с паст, затъкнати със златна верига, бяха много изкусно направени. При революцията бяха пострадали херцогската корона и гребенът на шлема, представляващ зелена палма със златни плодове. Сенар, секретарят на Комитета за общественото спасение, бе преди 1781 година управител на Саше, което обяснява тези злочинства.

Всички гореописани подробности придават елегантна външност на замъка, изваян като цвят и който като че не тежи върху земята. Гледан от долината, приземният етаж не се вижда, но откъм двора замъкът изглежда на едно ниво с широка, посипана с пясък алея, водеща към морава, изпъстрена с цветни туфи. Наляво и надясно лозя, зеленчукови градини и орешаци се спускат по стръмния склон на хълма, обкръжават къщата с тъмните си петна и стигат до бреговете на Ендр, покрити тук от зелени храсти с такива богати оттенъци, каквито може да създаде само природата. Възлизайки по пътя за Клошгурд, аз се любувах на местоположението на замъка и дишах въздух, напоен с щастие. Нима духовният свят притежава, подобно на физическия, свои магнетични свойства и свои резки колебания на температурата? Сърцето ми биеше все по-силно, чувствувайки приближаването на неведоми събития, които щяха да тласнат съдбата ми по съвършено нови пътища; така птиците ликуват, предугаждайки хубаво време. Всичко в този тъй забележителен за мен ден се съчетаваше, за да му придаде възможно по-голяма тържественост. Природата бе надянала най-хубавата си премяна като жена, бързаща за среща с възлюбления си, и аз за пръв път дочувах гласа й, очите ми за пръв път я виждаха във всичкото й обилие, такава, каквато си я представях в юношеските си мечти, които неумело се опитах да ви опиша, за да ви обясня влиянието им върху живота ми: те бяха за мен своеобразен апокалипсис, където всяко щастливо или нещастно събитие ми бе символично предречено от странни видения, доловими само за духовния взор.

Прекосихме първия двор, обграден от стопански постройки — плевник, навес с преса за грозде под него, обори, хамбари. Предупреден от лая на кучето, един прислужник дойде да ни посрещне и ни каза, че господин графът заминал сутринта за Азе и че вероятно скоро щял да се върне, а графинята си била у дома. Моят спътник ме погледна. Изплаших се, че не ще пожелае да обезпокои госпожа Дьо Морсоф в отсъствие на съпруга й, но вместо това той нареди на слугата да извести за нас. С нетърпението на дете аз изтичах в дългото преддверие, минаващо през цялата къща.

— Моля, заповядайте, господа! — каза тогава един сребрист глас.

Тя бе произнесла на бала една-единствена дума, но аз мигновено познах гласа й, който проникна в душата ми и я озари със светлина, както слънчевият лъч прониква в килията на затворника и позлатява стените й. Помисляйки, че може да ме познае, поисках да избягам, но беше вече късно: тя стоеше на прага, очите ни се срещнаха. Не зная кой от нас се изчерви по-силно. В смущението си не каза нито дума и мълчаливо се върна на мястото си пред гергефа; слугата помести към нас две кресла; тя вдяна иглата, за да намери предлог за мълчанието си, направи няколко бода и като обърна към господин Дьо Шесел гордото си и същевременно кротко лице, запита на какъв щастлив случай дължи посещението му. Макар и любопитна да узнае причината за появяването ми, тя не обърна очи към нито един от двама ни, гледайки непрекъснато към реката; но по вниманието, с което поглъщаше думите на събеседника си, човек би казал, че подобно на слепите тя отгатваше душевното вълнение по едва забележими интонации на гласа. И това наистина бе така.

Господин Дьо Шесел съобщи името ми и накратко разказа моята история. Завърнал съм се преди няколко месеца в Тур, където родителите ми ме прибрали при себе си, когато Париж бил заплашен от война. Представен й бях като туренец, непознаващ родния си край и изпратен във Фрапел да си отпочине и укрепи здравето си, разклатено от прекомерни умствени занимания; сега господин Шесел ми показвал имението си, където съм попаднал за пръв път, признавайки му едва в подножието на хълма, че целият път от Тур до Фрапел съм извървял пеша. Страхувайки се за здравето ми, той се осмелил да се отбие в Клошгурд, надявайки се госпожа Дьо Морсоф да ми разреши да си отдъхна в дома й.

Господин Дьо Шесел говореше истината, но щастливите съвпадения са така редки, че госпожа Дьо Морсоф се отнесе с недоверие към този разказ; аз сведох глава пред хладния й строг поглед, обзет от чувство, подобно на унижение, а така също, за да скрия сълзите, които напираха в очите ми. Гордата стопанка на замъка зърна студената пот по челото ми, а може би бе отгатнала и сълзите, готови да бликнат, тъй като прояви великодушие, което ми възвърна самообладанието. Изчервих се като младо момче, уловено в грешка, и с треперещ като на старец глас й поблагодарих.

— Бих молил единствено — казах й, като вдигнах очи към нейните, които виждах за втори път, но само в едно мигновение, кратко като светкавица, — да не ме отпращате и да ми позволите да си отпочина; толкова съм уморен, че едва се държа на крака.

— Но защо се съмнявате в гостоприемството на нашия хубав край? — каза тя и като се обърна към господин Шесел, добави: — Нали не ще ни откажете удоволствието да обядвате в Клошгурд?

Аз хвърлих към покровителя си такъв умоляващ поглед, че той склони да приеме предложението, очевидно направено от учтивост. Житейският опит на господин Шесел му позволяваше да долавя най-тънките отсенки в обръщенията на хората, но младият човек така дълбоко вярва на думите и мислите на хубавата жена, че аз бях много учуден, когато, завръщайки се вечерта у дома, господин Дьо Шесел ми каза:

— Останах само защото умирахте от желание да останете, но ако не изгладите работите, може би ще скъсам с тези хора.

Думите „ако не изгладите работите“ ме накараха да се замисля. Ако аз се нравя на госпожа Дьо Морсоф, тя не би могла да се сърди на човека, който ме доведе у нея. Впрочем господин Дьо Шесел смята, че съм способен да я заинтригувам. Тази мисъл подкрепи надеждите ми, когато повече от всички се нуждаех от поддръжка.

— Трудно ми е да приема предложението ви — отвърна той, — госпожа Дьо Шесел ни очаква за обяд.

— Вие винаги обядвате заедно — продължи графинята, — а освен това може да я уведомим. Сама ли е сега?

— Не, абат Дьо Келюс е у дома.

— Много добре — каза тя, като стана, за да позвъни, — в такъв случай ще обядвате с нас.

Този път господин Дьо Шесел сметна, че е искрена, и ми хвърли многозначителен поглед. Убедил се, че ще остана цяла вечер под този покрив, пред мен като че се откри вечността. За мнозина злочестници думата „утре“ е лишена от всякакъв смисъл, а аз бях тогава един от тези, които не вярват в утрешния ден; макар да имах на разположение само няколко часа, виждах в тях цял живот на блаженство. Госпожа Дьо Морсоф заговори за житната реколта, за гроздобера и за други делнични въпроси, които ми бяха чужди. Такова поведение на домакиня свидетелствува обикновено за отсъствие на възпитание или за незачитане към госта, когото всъщност изключва от разговора, но графинята по такъв начин се опитваше да прикрие смущението си. И ако в тази минута ми се струваше, че се отнася с мен като с дете, ако завиждах на господин Дьо Шесел, чиито тридесет години му даваха право да разговаря със съседката си по важни въпроси, от които не разбирах нищо, ако се гневях, че всичкото внимание на господарката бе насочено към него, след няколко месеца разбрах колко многозначително е мълчанието на жената и колко мисли се крият понякога под обикновения разговор.

Преди всичко се опитах да се настаня удобно в креслото; после се възползувах от изгодното си положение, за да мога с пълна мяра да се наслаждавам на гласа на графинята. Душата й се разкриваше в думите, както мелодията се излива в звуците на флейтата; този глас ласкаво докосваше слуха ми и караше кръвта ми да кипи. Начинът, по който изговаряше думите, окончаващи на „и“, напомняше песен на птица; буквата „ш“ бе произнасяна като ласка, а „т“ произнасяше така, че мигновено издаваше каква тиранична власт упражнява над нея сърцето. По този начин, без сама да подозира, тя разширяваше смисъла на думите и увличаше душата ми в незнайни светове. Колко пъти се мъчих да продължа спора, който можеше да завърши в една минута; колко пъти бях готов да бъда незаслужено упрекван, за да слушам тази музика на човешки глас, за да поемам диханието, което заедно с думите излизаше от небесната й уста, за да уловя тази еманация на душата и с такъв плам, с какъвто бих притиснал самата графиня към гърдите си. Какво радостно чуруликане на ластовица бе бликващият понякога неин смях и какъв тъжен вик на лебед, зовящ своя другар — когато говореше за скърбите си!

Благодарение на невниманието на графинята към моята особа, можех да я наблюдавам. Погледът ми се наслаждаваше до насита на хубавата ни събеседница, обгръщаше снагата й, целуваше нозете й, играеше си с къдриците на косите й. Но същевременно бях в плен на ужасни терзания, които би разбрал всеки, който веднъж поне в живота си е изпитал безпределните радости на истинската страст. Страхувах се да не ме издебне с очи, приковани в раменете, които така горещо бях целувал на бала. Този страх подсилваше изкушението ми и накрая не устоях: погледнах ги, погледът ми разкъса дрехата й, аз видях бенката, от която започваше красивата вдлъбнатинка между плещите, бенка, открояваща се ясно върху бялата кожа и която от деня на бала сияеше пред мен всяка нощ сред мрака, в който блуждаят виденията на младия човек с горещо въображение, принуден да води целомъдрен живот.

Бих желал да ви нахвърля в общи черти портрета на графинята, за да разберете защо навсякъде привличаше към себе си погледите; но и най-точният рисунък, и най-ярките краски не биха изразили нищо! Кой художник би съумял да изобрази блясъка на вътрешния огън, това душевно сияние, което науката отрича, което поетът е безсилен да предаде, но затова пък очите на влюбения виждат? Гъстите пепеляворуси коси я караха да страда често и тези страдания очевидно бяха причинявани от внезапните приливи на кръв в главата. Високото чело, заоблено като у Джокондата, сякаш криеше множество неизречени мисли и потиснати желания, подобни на цветя, удавени в горчиви води! Зеленикавите й, изпъстрени с кафяви точици очи бяха винаги спокойни; но когато се отнасяше до децата й, когато се поддаваше на онези силни пориви на радостта или скръбта, редки в живота на жени, примирили се със съдбата си, в очите й пламваха мълнии, които сякаш се разгаряха в глъбините на душата й, заплашвайки всичко да изпепелят; такъв бе огънят, който предизвика у мен сълзи, когато ме срази с ужасното си презрение, което може да накара да сведат очи и най-дръзките. Гръцки нос, достоен за Фидий и свързан чрез двойна извивка с изящно очертани устни, одухотворяваше това овално лице с белота на камелия, с леко розовеещи страни. Нейната пълнота не нарушаваше нито красотата на фигурата й, нито оная закръгленост, при която формите, макар и подчертани, запазват очарованието си. Лесно ще си представите цялото нейно съвършенство, когато ви кажа, че върху ослепителните плещи, омаяли ме от пръв поглед, нямаше нито една гънчица. Шията на графинята с нищо не напомняше шиите на някои жени, сухи като ствол на дърво; мускулите не изпъкваха по нея и всички линии се преливаха в плавни извивки, неподдаващи се на четката на художника. Лек мъх покриваше страните и горната част на врата, задържайки сякаш светлината, от която кожата й светеше с блясъка на коприна. Малките й, добре очертани уши бяха според израза й уши на робиня и майка. По-късно, когато заживях в сърцето й, тя ми казваше: „Ето и господин Дьо Морсоф“, и биваше права, докато аз, въпреки острия си слух, още не можех да доловя шума от стъпките му. Ръцете й бяха прекрасни, пръстите дълги, със закръглени върхове и бадемовидни нокти, като у древните. Бих ви подразнил, отдавайки предпочитание на тънките талии пред закръглените, ако, разбира се, не правехте изключение. Закръглената талия е признак на сила, жени с такова телосложение са властни, самоволни, по-скоро страстни, отколкото нежни. И обратно, жените с тънки талии са предани, нежни, склонни към меланхолия; те са по-женствени от другите. Тънката талия е гъвкава и податлива, закръглената говори за непреклонност и ревност. Сега знаете каква бе външността на графинята. Освен това тя имаше краче на аристократка, краче, което ходи малко, уморява се бързо и радва погледа, когато се показва изпод роклята. Макар да бе майка на две деца, никога не съм срещал жена с по-младежки вид. В лицето й имаше нещо покорно, някаква съсредоточеност и замисленост, които привличаха неудържимо, както художникът привлича с портрета, в който геният му е предал цял един свят от чувства. Впрочем, външните качества на графинята може да се опишат само чрез съпоставяне. Припомнете си целомъдреното ухание на изтравничето, което късахме с вас, завръщайки се от вилата Диодати — тогава още обичахте черно-розовите му отсенки, — и лесно ще разберете как тази жена можеше да бъде елегантна далече от обществото, естествена във всички свои движения, изискана дори в най-дребните неща, наистина напомняща черно-розовото цвете. В тялото й се чувствуваше свежестта на току-що разлистено дръвче, умът й притежаваше дълбоката яснота на ума на селянката; тя бе чиста като дете, сериозна като великомъченица, достолепна като знатна дама и умна като учена жена. Ето защо се нравеше без уловките на кокетството, нравеше се с всяко свое движение, с това как ходеше, сядаше, мълчеше или неочаквано проронваше някоя дума. Обикновено бе сдържана и внимателна като страж, върху когото лежи отговорността за спокойствието на всички и който дебне опасността; но понякога на устните й се появяваше усмивка, говореща за вродена веселост, сподавена от несгодите в живота. Кокетството й, затаено някъде дълбоко, навяваше мечтателност, вместо да привлича така цененото от жените внимание на кавалерите, и позволяваше да се догаждат вродената страстност на темперамента и наивните девичи мечти; така в пролука между облаци понякога проблясва къс синьо небе. И неволно, отгатнали тези скрити пориви, се замисляха онези, чиято душа още не бе опустошена от пламъка на желанието. Редките жестове и погледи (обикновено тя гледаше само децата си) придаваха дълбока тържественост на нейните думи и постъпки и дори в минути на откровени признания тя оставаше горда и достолепна. Този ден госпожа Дьо Морсоф беше в розова рокля на райета, с широко отворена яка и черен колан, и с черни обувки. Косите й бяха прибрани на кок и закрепени с кокалено гребенче. Такъв е, макар и несъвършен, обещаният от мен портрет на графинята. Но това е недостатъчно. И душевната топлота, с която даряваше близките си, както слънцето пръска живителните си лъчи, и съкровената й природа, ведра в щастливите минути и устойчива и твърда в трудните часове, и превратностите в съдбата й, които така дълбоко разкриват характера и зависят, както и всичко, що небето ни изпраща, от неочаквани и мимолетни обстоятелства, различни едни от други, но често протичащи на един и същи фон — всичко това ще влезе по необходимост в тъканта на тази история; истинската семейна епопея, толкова велика в очите на мъдреца, колкото възвишената трагедия — в очите на тълпата, — която ще ви заинтригува както с моето участие в нея, така и със съдбата на графиня Дьо Морсоф, напомняща съдбата на много други жени.

Всичко в Клошгурд носеше отпечатъка на английска чистота. Салонът, в който седеше графинята, бе догоре в дървени ламперии, боядисани в светлосиво, преливащо в по-тъмно. Камината бе украсена с часовник в рамка от акажу и с две големи порцеланови вази — бели със златни шарки, — в които имаше изтравниче. На кръглата конзола светеше лампа. Малка маса за игра на табла стоеше пред камината. Две широки памучни ленти пристягаха белите перкалени пердета без ресни. Сиви калъфки със зелен галон покриваха креслата и изящното ръкоделие, опънато в гергефа, говореше достатъчно красноречиво за вкуса на графинята. Тази простота граничеше с величие. Нито една от къщите, в които пребивавах по-късно, не упражни върху мен такова силно и благотворно въздействие! Атмосферата в салона на Клошгурд със своята спокойна съсредоточеност загатваше за живота на графинята, за чиято монашеска строгост и ред можеше да се съди от обкръжаващата обстановка. Всички мои най-смели научни и политически идеи се родиха тук с тази естественост, с която цветята ухаят; но тук растеше непознато цвете, оплодотворило с чудодейния си прашец душата ми, тук грееше слънце, чиято благодатна топлина спомогна да се развият моите добри качества и пресуши лошите.

От прозореца на къщата погледът обхващаше долината от хълма, където лежи селцето Пон дьо Рюан до замъка Азе, следвайки по криволиците на другия бряг на реката, оживен от кулите на Фрапел, от църквата, селището и стария замък Саше, възвишаващ се над ливадата. Този край хармонираше с тихия, затворен живот на графинята и вселяваше в душата й своята безметежна яснота. Ако за пръв път бях срещнал графинята с мъжа й и двете й деца в Клошгурд, аз нямаше да я намеря прекрасна в разкошния вечерен тоалет на бала и не бих си позволил безумната целувка, за която днес горчиво се разкайвах, мислейки, че ще разруши бъдещето на любовта ми. Не, в мрачната безнадеждност, в която ме хвърляше отчаянието, аз бих коленичил пред нея, бих целунал върха на обувките й, оросявайки ги със сълзите си, и после бих се хвърлил в Ендр.

Но сега, когато вече бях вдъхнал жасминеното ухание на кожата й и отпил няколко глътки от чашата на любовта, в душата ми разцъфна надеждата на земната страст; аз исках да живея и да дочакам часа на насладата с упорството на дивака, дебнещ часа на отмъщението; исках като него да се катеря по дърветата, да пълзя сред лозите, да се крия във водите на Ендр; мечтаех да се възползувам от тишината на нощта, от умората на сърцата, от зноя на лятото, за да се насладя на чудесния плод, от който вече бях вкусил. Ако тя поискаше от мен приказното пеещо цвете или съкровищата, закопани от жестокия Морган^[8] и неговите съучастници, аз бих й ги донесъл само за да получа в замяна други, така желани съкровища и нямото цвете на любовта!

Когато мечтанието, в което бях потънал, съзерцавайки своя идол, бе нарушено от появяването на слугата, аз чух графинята да говори нещо за графа. Едва тогава разбрах, че принадлежеше на съпруга си. Тази мисъл ме замая. После ме обхвана яростно и мрачно любопитство: исках да видя притежателя на това съкровище. Две чувства бушуваха в душата ми — омраза и страх; омраза, готова без колебание да преодолее всяко препятствие, и смътен, но силен страх пред борбата, пред изхода от тази борба и главно пред нея. Обзет от неясни предчувствия, аз се опасявах от саморазпри, принизяващи човека, и вече предвиждах дребни, делнични трудности, пред които се огъва волята и на най-силните. Опасявах се от блатото на всекидневието, което днес поглъща хората и лишава обществения живот от развръзки, за които жадуват горещите сърца.

— Ето и господин Дьо Морсоф — каза тя.

Скочих на крака като подплашен кон. Макар това движение да не убягна от господин Дьо Шесел, нито от графинята, то не предизвика мълчаливото им порицание, тъй като точно в тази минута едно момиченце, на което дадох не повече от шест години, се втурна в салона и каза:

— Татко си дойде!

— Е, Мадлен? — намеси се майка й.

Детето протегна ръка на господин Дьо Шесел и ми се поклони, разглеждайки ме внимателно и учудено.

— Как е здравето й? Не ви ли създава вече опасения? — запита господин Дьо Шесел графинята.

— По-добре е сега — отвърна тя, като поглади косите на детето, притиснало се към нея.

От думите на господин Дьо Шесел разбрах, че Мадлен е на девет години; не можах да скрия изненадата си и учудването ми помрачи лицето на майката. Господин Дьо Шесел ме стрелна с един от онези многозначителни погледи, с които светските хора допълнят възпитанието ни. Очевидно бях докоснал рана в майчиното сърце, чиито чувства трябваше да се щадят.

Хилаво дете с големи уморени очи и прозрачнобяла кожа, като осветена отвътре порцеланова ваза, Мадлен сигурно не би могла да оцелее в града. Полският въздух, неуморните грижи на майката, която сякаш не можеше да й се нарадва, поддържаха живота в това телце, крехко като отгледано в парник цвете, въпреки суровостта на чуждия за него климат. Макар с нищо да не напомняше майка си, Мадлен, изглежда, имаше душата й и тази душа я поддържаше. Редките черни коси, вдлъбнатите очи, хлътналите бузи, слабите ръце, тесните гърди — всичко говореше за борба на живота със смъртта, за непрестанния двубой, от който дотогава графинята бе излизала победителка. Детето се стараеше да изглежда весело — вероятно за да не тревожи майка си; но когато понякога забравяше това, придобиваше вид на плачуща върба. Човек би казал, че е малко, изгладняло циганче, дошло от родния си край с просия, изтощено, но смело и нагиздено, за да се представи пред зрители.

— Къде оставихте Жак? — запита майката и я целуна по белия път, разделящ черните като гарваново крило коси.

— Идва с татко.

В този момент графът влезе, водейки сина си за ръка. Истинско копие на сестра си, Жак бе обременен със същите белези на слабост. Гледайки тези две хилави деца редом с прекрасната им, сияеща от здраве майка, бе лесно да се отгатнат причините на скръбта, разяждаща графинята, горчивите й думи, отправяни единствено към Бога и налагащи на челото своя неизгладим печат. Господин Дьо Морсоф се поклони, оглеждайки ме по-скоро с безпокойния, отколкото проницателен поглед на подозрителен човек, неумеещ да познава хората. След като ме представи на мъжа си и му обясни накратко присъствието ми в Клошгурд, графинята се отправи към вратата. Неоткъсващи очи от майка си, сякаш тя бе източник на светлина за тях, децата поискаха да тръгнат с нея.

— Останете тук, мили мои — каза им тя, полагайки пръст на устните си. Децата се подчиниха, но погледите им се помрачиха от тъга. Ах, какво ли не бих сторил, за да чуя от нея думата „мили“! Когато тя излезе, и на мен, и на децата стана по-студено.

Чул името ми, графът веднага промени държането си. От студен и намръщен той стана не бих казал сърдечен, но подчертано любезен, обсипа ме с внимание и изглеждаше доволен от гостуването ми. Някога моят баща, верен служител на нашите короновани господари, бе играл при тях голяма, но тайна роля, роля опасна, ала обещаваща успех. Когато с идването на власт на Наполеон всичко било изгубено, баща ми, като мнозина други заговорници, бе потърсил убежище в сладостите на провинциалния живот, примирявайки се със суровите и несправедливи обвинения — неизбежна участ на играчи, които залагат всичко на една карта и слизат от сцената, след като със собствените си ръце са задвижили политическата машина. Не знаейки нищо за съдбата, нито за миналото и настоящето на семейството си, аз бях слабо осведомен и за тази позабравена страница от живота на баща ми, която помнеше граф Дьо Морсоф. Но в очите на човек като графа древното потекло е най-ценното човешко качество и то можеше да обясни радушния прием, който ме смути, истинската причина за благоразположението на господин Дьо Морсоф аз научих по-късно. В момента тази внезапна промяна ми помогна да се овладея. Когато ние отново подхванахме разговора си, Мадлен освободи главицата си от ръцете на баща си, видя отворената врата и се изплъзна като змиорка навън, където брат й Жак я последва. Те веднага догониха майка си, за което съдех по стигналата до ушите ми глъчка, напомняща бръмченето на пчели край любимия кошер.

Сега се вгледах в графа, опитвайки се да отгатна характера му; някои особености в него ми направиха такова впечатление, че не мога да се огранича с бегъл поглед на външността му, какъвто обикновено се хвърля на непознат човек. Едва четиридесет и пет годишен, той изглеждаше на около шестдесет, така бе състарило този човек голямото крушение, сложило край на XVIII столетие. Прошарените коси, по монашески опасващи отзад плешивия череп, стигаха до ушите и стърчаха на слепите очи. Лицето му смътно напомняше муцуна на бял вълк, изцапана с кръв, тъй като носът му бе възпален като у мнозина, чийто живот издъно е подронен, стомахът е ленив и всички функции на организма са нарушени от хронични заболявания. Плоското чело, прекалено високо за конусообразното лице, прорязано от напречни, неравни бразди и загрубяло от вятъра, говореше по-скоро за навик да живее на открито, отколкото за упорит умствен труд, по-скоро за гнет на постоянни беди, отколкото за борба да ги преодолее. Изпъкващи на мътнобледото му лице, смуглите скули издаваха достатъчно здрава костна система, за да обезпечи на графа дълъг живот. Суровият поглед на жълтите му студени очи — блестящ и хладен, безсмислен, тревожен и безпричинно недоверчив — пронизваше като лъч на зимно слънце. Устата бе повелителна и властна, брадичката — права и дълга. Слаб и висок на ръст, той имаше държане на благородник, съзнаващ своето превъзходство, впрочем съвсем условно, тъй като стоеше по-високо от другите по право и по-ниско — по заеманото от него положение.

Живеейки на село, той се бе поизоставил и се обличаше като чифликчия, в чието лице селяните, както и съседите, виждаха само стопанин на имение. Загорелите и жилести ръце свидетелствуваха, че носи ръкавици само когато язди или отива на богослужение в църква. Носеше груби обуща. Макар десет години емиграция и десет години селски живот да бяха изменили външния облик на графа, в него още се забелязваха признаци на знатен произход. Заклетият либерал — дума, която в онези години още не бе влязла в употреба — би признал неговата рицарска честност и непоклатимите му убеждения на постоянен читател на „Котидиен“, би видял в него религиозния човек, страстно предан на делото на роялизма, искрен в политическите си антипатии, неспособен да бъде полезен на партията си, но много способен да я погуби и незнаещ нищо за онова, което ставаше във Франция. Графът бе всъщност един от онези праволинейни хора, които не се поддават на никакви отстъпки и упорито се противопоставят на всичко, готови са да умрат с оръжие в ръка на боевата си позиция, но са толкова стиснати, че по-скоро жертвуват живота, нежели парите си. По време на обяда забелязах по пламналите му бузи и крадешком хвърлените погледи към децата, че на господин Дьо Морсоф тежеше някаква натрапчива мисъл, която напразно се мъчеше да пропъди. Кой, виждайки графа, не би го разбрал? Кой не би го осъдил, че бе предал на децата тази органична слабост, лишаваща ги от жизнени сили? Ала осъждайки се сам, той отричаше на другите правото да го съдят. Жлъчен като властник, съзнаващ вината си, но нямащ достатъчно душевно благородство, за да изкупи пред близките си страданията им, хвърлени от него във везните на съдбата, резките черти на графа и блуждаещият му поглед говореха за това, че съвместният живот с него тежеше като кръста Господен.

Ето защо, когато жена му влезе с децата, следващи я по петите, заподозрях, че в това семейство се е загнездило нещастието: така, минавайки над подземие, понякога отгатвате дълбочината му. Виждайки заедно тези четирима души, обхващайки ги с поглед, изучавайки лицата и взаимоотношенията им, аз почувствувах, че на сърцето ми легна тъга, както сивата пелена на дъжда неочаквано помрачава прелестен пейзаж след хубав залез. Когато темата на нашия разговор бе изчерпана, графът отново ми засвидетелствува предпочитание пред господин Дьо Шесел, като разказа на жена си някои неизвестни за мен подробности от историята на семейството ми. После ме попита на колко съм години. Чула отговора ми, графинята остана не по-малко учудена от мен, когато научих възрастта на дъщеря й. Вероятно бе предполагала, че съм на четиринайсет години. Както по-късно узнах, това бе втората нишка, обвързала я така силно към мен. Аз прочетох мислите на госпожа Дьо Морсоф. Майчиното й сърце трепна, озарено от лъч на закъсняла надежда. Виждайки ме на повече от двайсет години, толкова хилав, толкова крехък и при все това толкова издръжлив, може би някакъв вътрешен глас й пошепна: „Децата ми ще живеят!“ Тя ме погледна с любопитство и аз почувствувах, че в този миг ледът между нас се стопи. Изглеждаше, че иска да ми постави хиляди въпроси, но не зададе нито един.

— Ако прекомерните умствени занятия са разстроили здравето ви — каза тя, — нашата долина ще го укрепи.

— Съвременното обучение погубва децата — подхвана графът. — Тъпчем ги с математика, обременяваме ги с излишни знания и преждевременно ги изтощаваме. Отпочинете си тук — продължи той, — вие сте смазан от лавината знания, стоварила се върху вас. Какви ли беди ще ни донесе сегашното, достъпно за всички обучение, ако не го предоставим на духовните конгрегации!

Тези думи обясняват добре защо господин Дьо Морсоф бе отказал веднъж да гласува за депутата, който би могъл да бъде полезен на делото на роялизма със способностите си. „Аз никога не се доверявам на умни хора!“ — бе отвърнал той на отговорника по изборите.

Графът стана и предложи да се разходим из градината.

— Господине — опита се да възрази графинята.

— Какво има, скъпа моя? — запита той с високомерен вид, който доказваше колко силно желаеше да бъде господар в дома си и колко малко всъщност бе такъв.

— Нашият гост е дошъл от Тур пеша; господин Дьо Шесел не знаел това и го развел из имението си.

— Постъпили сте неблагоразумно — обърна се графът към мен, — макар че на вашата възраст…

И той поклати глава в знак на съжаление.

Разговорът бе подновен. Скоро забелязах колко праволинеен бе неговият роялизъм и колко ловкост бе необходима, за да се избягнат стълкновенията с него. Слугата, успял да надене ливреята си, съобщи, че обядът е готов. Господин Дьо Шесел предложи ръка на госпожа Дьо Морсоф, господин Дьо Морсоф весело грабна моята и ние се отправихме към трапезарията, която се намираше в приземния етаж, точно срещу салона.

Подът на трапезарията бе настлан с бели плочки, изработени в Тур, а стените — покрити с дърво до половин човешки ръст и облепени нагоре с гланцирани тапети, изобразяващи цветя и плодове; на прозорците висяха перкалени пердета, украсени с червени галони; старинните бюфети носеха печата на прочутия майстор Бул, а дървото на столовете, облечени в ръчно бродиран плат, беше дъбово, украсено с резба.

Обядът бе обилен, но далеч не бе поднесен разкошно: семейно разностилно сребро, саксонски порцелан, неуспял още да излезе отново на мода, осмоъгълни гарафи, ножове с ахатови дръжки, цветя в лакирани качета с остри позлатени зъбци околовръст. Харесваха ми всички тези стари вещи, намирах за великолепни тапетите на Ревейон с кантове от големи цветя. Радостта, която изпълваше сърцето ми, не позволяваше да видя непреодолимите прегради, издигнати между нея и мен от аскетизма и самотата на селския живот. Седях до графинята, от дясната й страна, предлагах й питие и, о, щастие, докосвах дрехата й, ядях хляба й! Не бяха минали три часа, и нашите два живота вече се сплетоха! Впрочем ние бяхме свързани и със спомена за фаталната целувка, тази наша обща тайна, която смущаваше и двама ни.

И ето че станах изкусен ласкател: стараех се да се харесам на графа, който приемаше благосклонно любезностите ми; готов бях да галя кучето му, да изпълнявам най-малките прищевки на децата, да им подавам обръча и ахатовите топки, да ги нося на конче на гърба си и дори им се сърдех в себе си, че още не разполагат с мен като със своя собственост. Любовта прилича на гения; тя също има интуиция и аз смътно съзнавах, че избухливостта, лошото настроение, необщителността могат да погубят надеждите ми.

Обядът премина за мен сред неизказан възторг. Намирайки се в дома на госпожа Дьо Морсоф, аз не можех да мисля за явната й студенина, нито за равнодушието на графа, прикрито под маската на учтивост. В началото на любовта, както в началото на живота, има период, когато тя се задоволява сама със себе си. В смущението си аз няколко пъти отговорих неясно на зададените ми въпроси, но никой не можа да отгатне тайната ми, дори тя, непознаващата любовта. Останалото време отлетя като сън. Пробудих се от този хубав сън, когато в топлата благоуханна вечер прекосих на лунната светлина моста над Ендр, причудливи бели отражения лежаха върху тревата на брега и хълмовете; до мен долиташе ясният еднотонен, изпълнен с тъга крясък, надаван на равни интервали от някаква дървесна жаба, чието научно наименование не зная, но която от тази паметна вечер винаги слушам със сладостно вълнение.

Огледах се мислено назад, макар и малко късно, и тук, както навсякъде, срещнах безмерната студенина, в която се разбиваха дотогава хубавите ми чувства; зададох си въпроса: нима така ще продължава вечно? И ми се стори, че над мен тегне проклятие; мрачните събития на миналото хвърлиха сянка върху съкровените радости, които току-що бях изпитал. Преди да се завърна във Фрапел, аз още веднъж погледнах Клошгурд и видях долу лодка, наричана в Турен „ту“; беше привързана към голям ясен и тихо се люлееше във водата. Лодката принадлежеше на господин Дьо Морсоф, който ходеше с нея на риболов.

— Е — подхвана господин Дьо Шесел, когато вече никой не можеше да ни чуе, — струва ми се, че не е нужно да ви питам дали намерихте вашите хубави рамене; може да се гордеете с гостоприемството, което ви оказа господин Дьо Морсоф! Ха, дявол го взел, та вие отведнъж се озовахте в центъра на неприятелската крепост!

Тази тирада, последвана от фразата, за която споменах по-горе, съживи потиснатото ми сърце. Не бях проронил дума от напускането на Клошгурд и господин Дьо Шесел очевидно си обясняваше мълчанието ми с изблик на щастие.

— Защо мислите така? — запитах с ироничен тон, който можеше да се обясни със затаената ми страст.

— Той никому не е оказвал такова внимание.

— Признавам, че сам съм учуден от този прием — казах му, чувствувайки скритото огорчение в думите на събеседника си.

Макар и твърде малко познаващ светските отношения, за да разбера причината на неприятното чувство, което изпитваше господин Дьо Шесел, бях изненадан от неумението му да го прикрива.

Моят събеседник имаше нещастието да се именува Дюран и бе станал за посмешище, отричайки се от името на баща си, прочут фабрикант, натрупал огромно състояние по време на Революцията. Жена му бе единствената наследница на старинната съдийска фамилия Шесел, водеща началото си от времето на Анри IV, както мнозинството от семействата на парижките магистрати.

И така, господин Дьо Шесел, този заядлив честолюбец, намисли да „убие“ Дюран, за да достигне висотите, за които мечтаеше. Отначало започна да се нарича Дюран дьо Шесел, после Д. дьо Шесел, а когато се запознах с него, беше просто господин Дьо Шесел. При Реставрацията той получи от Луи XVIII диплом с титла граф, по силата на който влизаше във владение на големи земи. Децата на господин Дьо Шесел следователно щяха да пожънат плодовете на неговата самоотверженост, без да узнаят жертвите, принесени от бащата. Язвителните думи на някакъв принц и до днес тежаха над него: „Господин Дьо Шесел рядко се появява в образа на Дюран.“ Тази епиграма дълго се носеше из Турен.

Парвенютата са като маймуните, от които са взели и ловкостта си: когато се катерят, възхищавате се от сръчните им движения, но когато стигат върха, виждате само срамните им части. Опакото на характера на господин Дьо Шесел се състоеше от дребни пороци, разраснали се от завистта. Но той все още бе далече от перството. Да осъществиш домогванията си, е преимущество на дръзката сила; но този, който се спира насред път, въпреки открито предявените от него претенции, само се излага на постоянни насмешки, с каквито се хранят дребните души. Господин Дьо Шесел обаче не вървя право към целта, като силен човек; два пъти предлаган за депутат и два пъти отхвърлян, неотдавна генерален директор, после никакъв, а сега дори не и околийски началник, успехите и пораженията бяха поразили характера му и той стана раздразнителен, като всеки честолюбив несретник. Може би пагубна роля в живота му бе изиграло чувството на завист, присъщо на туренци, завиждащи на всичко, особено във висшите социални сфери, където малко успяват хора, които се мусят при вида на чуждите успехи и кривят устни, скъпи са на комплименти и щедри на злъчни епиграми. Ако беше искал по-малко, може би щеше да получи повече; но за нещастие той притежаваше доста силно чувство за достойнство и никога не превиваше гръб.

В този момент господин Дьо Шесел бе в залеза на честолюбивите си стремежи, макар роялизмът да го облагодетелствуваше. Може би твърде много обичаше да подчертава принадлежността си към висшите кръгове, но по отношение на мен бе безупречен. Впрочем, той ми се нравеше по простата причина, че за първи път намерих покой под неговия покрив. Може би незначителното внимание, което ми бе засвидетелствувал, се бе сторило на мен, бедното, изоставено дете, олицетворение на бащина любов. Любезното му гостоприемство бе толкова различно от равнодушието, угнетявало ме дотогава, че изпитвах детска признателност към господин Дьо Шесел за волния живот в неговия дом и за вниманието му. Както виждате, фрапелските господари са така тясно свързани със зората на щастието ми, че неволно ги свързвам със скъпи на сърцето ми спомени. Господин Дьо Шесел бе богат и живееше на широка нога, което дразнеше самолюбието на съседите му; той често менеше хубавите си коне и елегантните си каляски; жена му носеше изискани тоалети, устройваше блестящи приеми и разполагаше с повече прислужници, отколкото бе прието в този край, с една дума, разточителствуваше като принц. Владенията на Фрапел са огромни. При вида на това богатство и на този разкош граф Дьо Морсоф, който трябваше да се задоволява със семейния кабриолет, а в Турен той е нещо средно между таратайка и пощенска карета, и да живее от доходите на Клошгурд, му завиждаше като истински туренец до деня, когато кралската милост неочаквано върна на семейство Дьо Морсоф някогашния му блясък. И така, приемът, оказан от графа на малкия син на старинна фамилия, чийто герб възхожда към времето на кръстоносните походи, бе просто средство да се принизи голямото богатство, да се омаловажат горите, нивята и ливадите на съседа му, който не произхождаше от знатно семейство. Господин Дьо Шесел добре бе разбрал това. Ето защо, въпреки неизменната учтивост, между съседите не бяха възникнали тесни приятелски отношения, напълно естествени между владетелите на Клошгурд и Фрапел, два замъка, разделени само от Ендр и от чиито прозорци дамите биха могли да се поздравяват. Впрочем, завистта бе единствената причина за усамотението, в което живееше граф Дьо Морсоф. На младини той получил повърхностно образование, както и мнозинството юноши от знатен род, които по-късно допълниха познанията си, водейки светски живот, запознавайки се с обичаите в двора и изпълнявайки задължения, налагани от придворни санове и длъжности. Но господин Дьо Морсоф бе емигрирал тъкмо тогава, когато за него започваше това второ допълнително възпитание, и не бе могъл да се възползува от плодовете му. Той бе от хората, повярвали в бързото възстановяване на монархията във Франция и хранейки се с илюзии, бе прекарал изгнаничеството си в жалко бездействие. Когато се разпаднала армията на принц Конде, в чиито редове се бе отличил със смелостта и самоотвержеността си, графът решил да се завърне под закрилата на бялото знаме и като мнозина други емигранти не си потърсил работа. Може би нямал сили да се отрече от името си, за да печели с презрян труд хляба си. Надеждите, възлагани на утрешния ден, а може би и чувството за чест не му позволили да предложи услугите си на чужда държава. Страданията разколебали смелостта му. Продължителните скитания пеша, оскъдната храна и излъганите надежди разклатили здравето му, вселили униние в душата му. Скоро бил изправен пред пълна нищета. Ако за мнозина бедността е стимул, за други е спирачка и графът бе от тях.

Бедният туренски благородник, който бе странствувал пеша по пътищата на Унгария и бе делил овнешката плешка с овчарите на принц Естерхази — той никога не би приел милостиня от господаря им и множество пъти я бе отхвърлял от вражески на Франция ръце, — нито веднъж не извика в мен неприязън, дори когато виждах колко бе смешен в самодоволството си. Белите коси на господин Дьо Морсоф ми подсказваха горестната повест на този живот и аз твърде много съчувствувах на изгнаниците, за да го съдя.

В чужбина графът загубил веселостта си, присъща на французите и в частност на туренци; станал мрачен, заболял и бил приет по милост в някаква немска болница. Открили възпаление на перитонита, често смъртоносна болест, която дори и при благоприятен изход влияе зле върху характера и почти винаги влече след себе си ипохондрия. Непристойните любовни похождения на господин Дьо Морсоф, чиято тайна бе погребана в глъбините на душата му и която единствен аз открих, не само подронили жизнените сили на изгнаника, но се оказали пагубни и за потомството му. След дванайсет години мизерия, той обърнал поглед към Франция, където декретът на Наполеон му разрешавал да се завърне. Когато една хубава вечер, преминавайки Рейн, съгледал Страсбургската катедрала, клетият пешеходец едва не припаднал.

— Франция! Франция! Ето я Франция! — викал той по собствените му думи, както детето вика „мамо!“, когато се нарани.

Роден в богатство, сега се оказал беден; създаден за пълководец или за държавен деец, днес се видял без власт, без бъдеще; някога здрав и силен, завръщал се в родината беден и съвсем изтощен. Без образование в страна, където и хората, и нещата се бяха изменили по необходимост, чужд на всичко ново, графът разбрал, че е загубил не само физическите, но и духовните си сили. Беднотата превръщала гръмкото му име в бреме. Непоколебимите му убеждения, героичното минало, свързано с армията на Конде, страданията, спомените, разклатеното здраве — всичко това изострило неговата раздразнителност, недостатък, който не щадят във Франция, страна на присмехулници.

Полумъртъв от умора, се добрал до Мен, където по някаква случайност, дължима може би на гражданската война, революционното правителство бе пропуснало да продаде просторното имение на рода Дьо Морсоф, чийто наемател го запазил за законния му владетел, представяйки го като свое. Когато господарят на съседния замък Живри, херцог Дьо Льононкур, научил за пристигането на граф Дьо Морсоф, незабавно му предложил да живее в замъка през времето, необходимо за подготвяне на жилището му. Семейство Льононкур проявило много благородство и великодушие към графа, който се съвзел през този неколкомесечен престой и направил усилия да прикрие страданията си. Льононкурови били загубили някогашното си огромно състояние. С името си господин Дьо Морсоф се очертавал като прилична партия за единствената им дъщеря. Госпожица Дьо Льононкур не само не се противопоставила на този брак с трийсет и пет годишния, болнав и преждевременно състарен мъж, но, изглежда, с радост приела предложението му. Омъжването й предоставяло възможност да живее с леля си, херцогиня Дьо Верньой, сестра на принц Бламон-Шоври, обичаща я с майчинска нежност.

Близка приятелка на Бурбонската херцогиня, госпожа Дьо Верньой принадлежала към религиозната секта, оглавявана от туренеца Сен Мартен, наричан „неизвестния философ“. Последователите на този философ се стремят към добродетели, придобивани по пътя на мистичното проникновение. Тази мистична доктрина открива достъп към божествени светове, разглежда живота като редица превращения, подготвящи човека за друга, възвишена съдба, освобождава понятието дълг от унизителното подчинение на закона, учи да се приемат житейските несгоди с неизменното примирение на квакера и налага презрение към страданието, вдъхвайки в сърцата на вярващите братска любов към ангела-хранител, обитаващ небесата. Това е своеобразен стоицизъм, подкрепен от вяра в бъдещето. Действената молитва и чистата любов са основите на учението на Сен Мартен, което излиза от пределите на католицизма, за да се присъедини към християнската църква от първите векове. Госпожица Дьо Льононкур останала обаче в лоното на апостолската църква, на която, независимо от всичко, била вярна и леля й. Понесла жестоки изпитания по време на Революцията, херцогиня Дьо Верньой се бе отдала към края на живота си на строго благочестие, което внесло в душата на племенницата й (ще употребя тук думите на самия Сен Мартен) „светлината на небесната любов и елея на духовната радост“. След смъртта на леля си графинята често приемала този проповедник на мир и добродетели в Клошгурд, където бил идвал и преди. Гостувайки в Клошгурд, Сен Мартен следял за издаването на новите си книги при Летурми, в Тур. Вдъхновявана от мъдростта на старите жени, преминали през тъмните усои на живота, госпожа Дьо Верньой подарила Клошгурд на младоженката, за да се радва тя на собствено огнище. С великодушието на старците, което е напълно безкористно, когато са действително добри, херцогинята й отстъпила всичко, задоволявайки се с малката стая над предишната си спалня, която сега заемаше графинята. Почти внезапната смърт на госпожа Дьо Верньой помрачила радостта на новобрачната двойка и наложила неизгладим отпечатък на тъга върху Клошгурд и върху суеверната душа на младата жена. Първите дни, прекарани в Турен, макар и не щастливи, били за графинята единствените безгрижни дни в живота й.

След тежки изпитания из чужди земи господин Дьо Морсоф видял пред себе си светло бъдеще; за него сякаш настъпило нравствено изцеление; сега той вдъхвал в долината на Ендр опияняващото ухание на разцъфтяващата надежда. Принуден да мисли за дома си, той се заел със стопанството и дори намерил в това някакво удовлетворение; но раждането на Жак било гръм от ясно небе, който поразил и настоящето, и бъдещето на злочестия баща: лекарят предрекъл смърт на детето. Графът скрил от жена си съдбоносната присъда: после сам се обърнал за съвет към лекаря и получил отчайващ отговор, потвърден впоследствие и при раждането на Мадлен. Тези две събития и увереността в правотата на лекарските предвиждания влошили болезненото състояние на бившия емигрант. И тъй, родът Дьо Морсоф бил осъден да угасне, а младата, безукорно чиста жена щяла да бъде нещастна до него, обречена на страданията на майчинството, без да вкуси радостите му. Горчилката на миналото, пораждащо нови мъки, се надигнала в душата на графа и окончателно го погубила. Госпожа Дьо Морсоф отгатнала миналото на мъжа си, съдейки за него по настоящето, и предвидила бъдещето. Макар да няма нищо по-трудно от, това да направиш щастлив човека, потиснат от съзнание за собствената си вина, графинята се заела с този достоен за ангел подвиг. В един-единствен ден тя придобила твърдост на стоик. Спущайки се в бездната, откъдето още се виждал къс синьо небе, тя се обрекла на един човек, както милосърдната сестра се обрича на всички страдащи, и за да го помири със самия себе си, му простила това, което той сам не можел да си прости. С алчността на скъперник графът приел всички лишения, които неговото състояние налагало на жена му; бил подозрителен като всички, отнесли от светския живот само чувство на омерзение; графинята заживяла в самота, понасяйки безропотно недоверието на съпруга си; тя прибягнала към женски хитрини, за да го насочи по пътя на доброто, и му внушавала мисли, които той приемал за свои, радвайки се в семейния кръг на превъзходство, недостъпно за него в обществото. След няколко години брачен живот тя решила да не напуща никога Клошгурд, смятайки, че истеричните пристъпи на мъжа й неизбежно ще предизвикват присъди и насмешки, вредни за възпитанието на децата. Така тя спуснала такава плътна завеса над разбития си живот, че никой не можел да заподозре действителното нищожество на граф Дьо Морсоф. Непостоянният и по-скоро раздразнителен, отколкото злобен съпруг намерил в обществото на жена си благоприятна атмосфера, която с балсама на младостта смекчавала скритите му страдания.

Ето накратко предадено това, което господин Дьо Шесел сподели в огорчението си с мен. Неговото познаване на света му бе помогнало да долови тайните, погребани в Клошгурд. Но ако благородното поведение на госпожа Дьо Морсоф заблуждаваше света, нищо не бе в състояние да заблуди всепроникващото око на любовта.

Едва легнал в малката си стаичка, някакво внушение ме накара да скоча от леглото си; непоносима за мен бе мисълта, че се намирам във Фрапел, когато можех да гледам прозорците на спалнята й; облякох се, спуснах се крадешком по витата стълба на малка кула и излязох на улицата през страничната врата. Нощната прохлада ме успокои. Прекосих Ендр по моста до Червената мелница и с лодката на графа, за щастие привързана към брега, доплавах до Клошгурд, където още светеше последното прозорче откъм Азе. Тук отново потънах в предишните си мечтания, но вече по-спокойни, нарушавани единствено от трелите на певеца на любовните нощи и от еднообразната мелодия на „блатния славей“. В главата ми като видения блуждаеха мисли, отнасяйки със себе си траурното було, което дотогава покриваше бъдещето ми. И душата, и чувствата ми бяха еднакво очаровани. Как неудържимо се стремях с цялото си същество към нея! Колко пъти като безумец се питах: „Ще бъде ли моя?“ Ако в предшествуващите дни вселената в моите очи се бе преобразила, сега за една нощ в нея се бе появил център. Всички мои желания, всички честолюбиви замисли се бяха съсредоточили в нея, исках да бъда всичко за тази жена, за да възродя и запълня разбитото й сърце. Как хубава бе нощта, която прекарах под прозорците й, сред ромона на водите в мелничните бентове и медния ек на камбаната на Саше! В тази лъчезарна нощ моята неземна лилия озари целия мой живот; аз й отдадох душата си с беззаветната вяра на бедния кастилски рицар, над който се смеем, четейки Сервантес. Но нима ние не изпитваме същото, когато в нас се пробужда любовта? При първия проблясък на зората, при първия вик на птиците аз изтичах в парка на Фрапел; нито един селянин не ме забеляза, никой не заподозря отсъствието ми и аз спах до минутата, когато камбанката позвъни за закуска.

Представящ се за страстен любител на природата, въпреки непоносимия пек аз се спуснах след закуска в долината, уж за да погледам отново бреговете и островите на Ендр, ливадите и хълмовете; а всъщност с бързината на изтърван кон се озовах при моята лодка и в миг отплавах до Клошгурд и до скъпите на сърцето ми върби. Наоколо цареше трепетна тишина, каквато бива на село по обяд. Неподвижните корони на дърветата рязко се открояваха на фона на синьото небе; морски кончета и златисти мухи прелитаха между дърветата и тръстиките; стадата мирно пасяха на сянка, червеникавата земя на лозята пламтеше в зноя и смокове пълзяха по склона на хълма.

Как се бе изменил пейзажът, така свеж, така усмихнат в ранното утро! Изведнъж ми се стори, че видях графа; мигом скочих от лодката и тръгнах по пътеката, заобикаляща Клошгурд. И действително не бях се излъгал, той вървеше покрай живия плет, желаейки, изглежда, да излезе на пътя за Азе, който се виеше покрай реката.

— Как се чувствувате тази сутрин, господин графе?

Лицето на господин Дьо Морсоф просия: очевидно рядко го назоваваха граф.

— Благодаря, добре — отвърна той, — но вие явно обичате природата, щом се разхождате в тази жега?

— Та нали за чист въздух ме изпратиха тук!

— Искате ли да видите как жънат ръжта?

— С удоволствие — казах. — Нека ви призная, че съм истински невежа по тези въпроси. Не мога да различа ръжта от пшеницата и тополата от трепетликата; не разбирам нищо от земеделие и от стопанство.

— Тогава, тръгвайте — каза той весело, като се върна назад. — Влезте през вратника отгоре.

И той се върна назад откъм вътрешната страна на плета, а аз — откъм външната.

— Вие нищо няма да научите от господин Дьо Шесел — продължи графът, — той е твърде високопоставен, за да се занимава със стопанството си. Неговата работа е само да търси сметки от управителя си.

Господин Дьо Морсоф ми показа своите дворове и постройки, своите цветни, зеленчукови и овощни градини. Накрая ме отведе към дългата, засадена с акации и японски храсти алея, която минаваше над реката, и аз забелязах на другия й край госпожа Дьо Морсоф, седнала на скамейка заедно с децата си. Как е хубава жената под сянката на нежните, сякаш прозрачни листа! Може би графинята бе изненадана от простодушната ми припряност, но не показа това и спокойно чакаше да се приближим към нея. Графът ми обърна внимание върху панорамата на долината, така различна от тази, която бяхме видели от височината. Гледана оттук, тя напомняше кътче от Швейцария. Прорязана от ручеи, стичащи се в Ендр, долината се сливаше с далечните хоризонти и се губеше в синкавата мараня. Откъм Монбазон окото виждаше огромна зелена площ, а във всички останали посоки се простираха хълмове, гори и скали. Ние ускорихме крачките си, приближавайки се към госпожа Дьо Морсоф, но в тази минута тя изпусна книгата, която четеше заедно с Мадлен, и взе на коленете си Жак, задавил се от силна кашлица.

— Какво има? — извика графът побледнял.

— Боли го гърлото — отвърна майката, която като че не ме виждаше. — Няма нищо, не се тревожете.

Прегърнала сина си, тя придържаше с ръка главата му, а очите й сякаш вливаха живот в това клето, слабо създание.

— Постъпвате крайно неблагоразумно — забеляза графът сърдито. — Тук иде хлад от реката, а сте седнали с детето на каменна скамейка.

— Но, татко, скамейката просто гори — извика Мадлен.

— Децата се задушаваха горе — каза графинята.

— Жените винаги си знаят своето! — измърмори графът, като обърна очи към мен.

Не желаейки да го подкрепя, нито да го укоря с очи, аз гледах Жак, който се оплакваше от болки в гърлото; налагаше се майката да го отнесе у дома. Преди да ни остави, тя чу мъжа си да казва след нея:

— Щом раждате такива хилави деца, трябва да умеете да се грижите за тях!

Този упрек бе, разбира се, дълбоко несправедлив, но на самолюбивия граф се искаше да оправдава себе си и във всичко да обвинява жена си. Графинята бързо се изкачи по стръмнината, стигна до остъклената врата на замъка и се скри в него. Господин Дьо Морсоф седеше на скамейката, навел замислено глава; моето положение ставаше непоносимо, той мълчеше и дори не ме поглеждаше. Трябваше да се откажа от тази разходка тъкмо когато се надявах да спечеля разположението му. Не си спомням да съм прекарвал по-тягостни минути. Пот на едри капки се стичаше по челото ми и в нерешителността си се питах: „Какво да правя? Да си отида? Да остана?“ Колко тежко трябва да е било на душата му, щом графът забрави да изтича до дома и да запита как се чувствува Жак! Но ето че той внезапно стана и се приближи до мен. Обърнахме се и двамата, за да видим още веднъж усмихнатата долина.

— Да отложим за друг ден нашата разходка — казах меко аз.

— Не, да вървим — отвърна той. — За съжаление свикнах да виждам често подобни припадъци, а бих дал живота си, за да спася това дете.

— Жак е по-добре, приятелю мой, и вече спи — каза сребристият глас.

Госпожа Дьо Морсоф неочаквано се появи в края на алеята — бе дошла без злоба, без огорчение и отвърна на поздрава ми.

— Радвам се, че Клошгурд ви харесва — ми каза тя.

— Не искате ли, скъпа моя, да взема коня и да потърся доктор Деланд? — предложи графът, желаейки да заглади вината си.

— Не се безпокойте — отвърна тя. — Жак спа зле тази нощ, това е всичко. Вие знаете какво нервно дете е той; тази нощ сънува лош сън и аз през всичкото време трябваше да му разказвам приказки, за да заспи отново. Кашлицата му се дължи само на умора. Дадох му ментово бонбонче и той веднага се успокои и заспа. Защо се тревожите за дребни неща? Идете в полето и погледайте как жънат. Иначе фермерите ще пуснат в нивите чужди хора, преди да вържат всички снопи.

— Отивам да получа първия си урок по земеделие — подхвърлих аз.

— Имате добър учител — отвърна тя, като посочи графа, устата на когото се изкриви в самодоволна усмивка, или както обикновено казват: „Сви уста като сърце“.

Едва два месеца по-късно научих каква ужасна нощ тя бе прекарала, опасявайки се, че синът й има круп. А аз седях в лодката, унасях се в нежни мечти и си въобразявах, че вижда от прозореца си с какво благоговение съзерцавам светлината на свещта, която тогава озаряваше челото й, сгърчено от смъртна тревога. В Тур по това време върлуваше епидемия и вземаше страшни жертви.

Когато се приближихме до вратата, графът каза развълнувано:

— Госпожа Дьо Морсоф е ангел!

Бях поразен. Познавах само повърхностно това семейство и разкаянието, така естествено за младия човек в подобни случаи, обхвана душата ми: „С какво право искаш да нарушиш спокойствието им?“ — запитах се аз.

Доволен, че бе срещнал млад събеседник, над когото не бе трудно да вземе връх, графът заговори с мен за завръщането на Бурбоните и за бъдещето на Франция. По време на нашия непринуден разговор аз чух от него детински разсъждения, които много ме изненадаха. Той не знаеше най-прости неща, боеше се от образованите хора, отричаше авторитети и се надсмиваше, може би не без основание, над прогреса; в края на краищата аз открих у господин Дьо Морсоф толкова слабости, че всеки разговор с него ме уморяваше, тъй като се налагаше да бъда крайно внимателен, за да не обидя събеседника си. Напипал, така да се каже, слабите му места, аз употребих не по-малко усилия от графинята, за да се приспособя към тях. Ако бях по-възрастен, непременно бих го подразнил; но аз бях плах като дете, не се доверявах на себе си, смятайки, че възрастните знаят всичко за света, и се прехласвах от чудесата, извършени в Клошгурд от този усърден стопанин. С възхищение слушах плановете му за неговото преобразявана Накрая, и това бяха неволни ласкателства, осигуряващи ми благосклонността на стария благородник, аз хвалех красивото му имение, възхищавах се от местоположението на Клошгурд и поставях този земен рай несравнимо по-високо от Фрапел.

— Фрапел — казах аз на графа — прилича на масивен паметник, а Клошгурд — на скъпоценно украшение!

Тази фраза графът често повтаряше после, позовавайки се на мен.

— А знаете ли, че преди да се установим тук, Клошгурд бе напълно изоставен? — забеляза той.

Аз цял се превръщах в слух, когато ми говореше за своите посеви и разсадници. Като новак в полските работи, отрупвах го с въпроси за цените на продуктите, за обработването на земята и той бе щастлив, че може да ми изложи толкова подробности.

— Та на какво ви учат в училище! — ме питаше той учуден.

Този ден, когато се завърна у дома си, графът каза на жена си:

— Господин Феликс е очарователен младеж.

Вечерта писах на майка си, молейки я да ми изпрати дрехи и бельо, тъй като възнамерявах да поостана във Фрапел. Не знаех нищо за големите промени, настъпили тогава в политическия живот на страната, и тъй като не бях в състояние да предвидя влиянието им върху по-нататъшната ми съдба, възнамерявах да се върна в Париж през есента, за да завърша правните си науки, а тъй като занятията започваха в първите дни на ноември, разполагах с още цели два и половина месеца.

В началото на пребиваването си на село се опитах да се сближа с графа и това бе за мен време на тежки изпитания. Открих в този човек безпричинна раздразнителност и крайна неуравновесеност, които ме ужасяваха. Но понякога в него неочаквано се пробуждаше рицарският войнствен дух, отличил го в армията на Конде, той проявяваше воля, която в критични минути може да измени хода на историята с внезапността на бомба и да превърне благородника, обречен да животува в имението си, в неустрашим водач като Елбе, Боншон или Шарет.

Изказвайки някои предположения, графът бърчеше нос, челото му се проясняваше, в очите му пламваха мълнии, но скоро угасваха. Понякога се страхувах, че отгатвайки израза в очите ми, господин Дьо Морсоф ще ме убие на място. По това време бях невероятно уязвим. Волята, която така удивително преобразява хората, едва започваше да се изгражда в мен. Моите прекомерни желания довеждаха до внезапни изблици на болезнена чувствителност, подобни на пристъпите на страха. Борбата не ме плашеше, но аз не исках да умра, невкусил от щастието на взаимната любов. Препятствията и любовта ми растяха едновременно. Бях в плен на ужасни терзания. Как да заговоря за чувствата си? Дебнех случаи, наблюдавах, стараех се да се сприятеля с децата и те се привързаха към мен, опитвах се да стана свой човек в дома. Постепенно графът престана да се владее в мое присъствие. Станах свидетел на внезапните промени в настроението му, на дълбоките му и безпричинни скърби, на безразсъдната избухливост, на горчивите му и покъртителни жалби, на жлъчната му студенина, на потиснатите му, налудничави прояви, на детинския му хленч, на отчаяните му викове и гневни изстъпления. Нравствената природа на човека се отличава от физическата по това, че в нея няма нищо абсолютно: нашите постъпки се намират в пряка зависимост от характерите или от идеите, с които свързваме даден факт. Моето пребиваване в Клошгурд и цялото мое бъдеще зависеха от неуравновесения характер на господин Дьо Морсоф. Не бих могъл да ви опиша какво безпокойство обземаше душата ми, която в това време толкова лесно разцъфтяваше от радост и се свиваше от тъга, когато, влизайки в Клошгурд, се питах: „Как ли ще ме приеме?“ Каква тревога се надигаше в сърцето ми, забелязвайки на пребледнялото му лице признаци на приближаващата се буря! Вечно трябваше да бъда нащрек. И тъй, аз попаднах под деспотичната власт на този човек.

Моите мъки ми помогнаха да разбера страданията на госпожа Дьо Морсоф. Скоро ние започнахме да си разменяме погледи, изпълнени с разбиране, и понякога моите очи се навлажняваха, докато тя сдържаше сълзите си. По такъв начин графинята и аз се опознахме в страданието. Колко открития направих в тези първи четиридесет дни, изпълнени със скърби, с тайни радости и с ту възраждащи се, ту чезнещи надежди! Една вечер я намерих дълбоко замислена. Тя гледаше слънчевия залез, под чиито лъчи сладострастно пламтяха върховете на хълмовете и широки сенки лягаха по меката като ложе равнина; вечерта бе така прекрасна, че не можеше да не се заслушаш във вечната Песен на песните, с която природата приканва създанията си към любов. Оживяваха ли в душата на графинята някогашните девичи мечти? Или тя по женски страдаше, сравнявайки ги с действителността? Стори ми се, че долових в позата й отпадналост, благоприятствуваща признанията, и казах:

— В живота има трудни мигове.

— Вие прочетохте мислите в душата ми — изненада се тя, — но как?

— Ние с вас имаме толкова общо! — отвърнах аз. — Нима не принадлежим и двамата към онези избраници, които умеят да страдат и да се радват по-силно от другите? Всички сърдечни струни звучат у нас едногласно, извиквайки могъщ вътрешен отклик, а нашата духовна природа е в неизменна хармония с първоизточника на всяка истина? Поставете хора като нас в среда, където всичко е противоречиво, нестройно, и те ще страдат ужасно, но затова пък ще изпитват възторжена радост, срещайки родствени мисли и чувства или близък по дух човек. Но ние познаваме и друго състояние, чиито мъки са известни само на души, изпитващи еднакви страдания и които при среща се разбират една друга. Случва се да останем безучастни и към доброто и злото. Нашият вътрешен свят наподобява тогава чудесен орган, но той свири напусто; ние горим от безпредметна страст и вместо мелодии издаваме нестройни звуци и стонове, които не намират отклик; страшно противоречие на души, въставащи срещу безсмислието на битието, изнурителни вътрешни борби, в които безцелно се топят нашите сили, както кръвта, изтичаща капка по капка от скритата рана. Чувствата се пропиляват напразно, сърцето усеща убийствена пустота и някаква неизяснима печал, която не намира облекчение дори в изповедта. Не изразих ли с тия няколко думи нашите общи страдания?

Тя трепна и не откъсвайки очи от залеза, запита:

— Вие сте толкова млад, откъде знаете всичко това? Нима вече познавате женската душа?

— О — отвърнах развълнуван, — моето детство премина в непрекъснати страдания.

— Чувам Мадлен да кашля — каза в отговор тя и бързо се отдалечи.

Графинята не се дразнеше от честите ми посещения по две причини. Първо, защото бе чиста като дете и мисълта й бе чужда на всякакви лоши помисли. И второ, аз развличах графа, служех, така да се каже, за храна на този лъв без нокти и без грива. И трето, бях намерил правдоподобен предлог за своите посещения.

Не знаех да играя на табла и господин Дьо Морсоф се зае да ме научи. Когато приех предложението му, графинята ме погледна със състрадание, сякаш ми казваше: „Нещастнико, та вие сам влизате в устата на вълка!“ Отначало не разбрах това, но още на третия ден ми стана ясно с каква трудна работа се бях заловил. Неизтощимото търпение, което дължах на тежкото си детство, укрепна окончателно в тези дни на нови изпитания. На графа доставяше удоволствие да ми се надсмива жестоко всеки път, когато забравях правилата на играта, които ми бе обяснил; ако се замислех по-дълго, той се оплакваше, че такава мудна игра го карала да скучае; а когато играех бързо, се гневеше, че го притеснявам; ако се проявявах като добър ученик, роптаеше, че го изпреварвам, а сам се възползуваше от някои мои хрумвания. Станах жертва на грубо даскалско попечителство, на жесток деспотизъм, за които могат да дадат представа мъките на Епиктет, попаднал под ярема на зло дете. Когато започнахме да играем на пари, графът постоянно печелеше, което му доставяше низка, недостойна радост. Но достатъчна бе една дума на госпожа Дьо Морсоф, за да се разсее огорчението ми, а него да прикани към учтивост и благоприличие. Скоро налетях на нови, неочаквани мъки. В тази игра загубих и последните си грошове. Макар графът неизменно да се намираше между жена си и мен, колкото и до късно да се заседявах у тях, аз не губех надежда да спечеля сърцето на госпожа Дьо Морсоф; но за да ускоря този час, очакван с мъчителното нетърпение на ловеца, трябваше да играя на непоносимата табла, която нараняваше самолюбието ми и опустошаваше кесията ми. Колко пъти стояхме редом с нея, любувайки се мълчаливо на слънчевото петно в ливадата, на облаците в сивото небе, на хълмовете, забулени в мъгла, или на играта на лунната светлина по повърхността на реката и само изрядко разменяхме възклицания:

— Каква хубава нощ!

— Тя е прекрасна като жена, госпожо!

— Какво спокойствие!

— Да, тук човек не може да бъде напълно нещастен.

При този отговор тя отново подхващаше ръкоделието си. В края на краищата аз започнах да долавям вътрешните вълнения на графинята, причинявани от чувства, които напираха да се излеят.

Без пари — сбогом на тези вечери! Писах на майка си, но в отговор тя ме смъмри, а пари ми изпрати само за осем дни. От кого да поискам? Касаеше се за живота ми!

И така, в упоението на своето първо голямо щастие аз отново изпитах несгодите, които ме бяха преследвали навсякъде; но в Париж, в колежа и в пансиона ги бях надмогнал с умствен труд и въздържание, страданието ми бе пасивно; докато във Фрапел то стана активно; бях готов да извърша кражба, да се впусна в престъпления, които въображението рисува така примамливо, разтърсваха ме пристъпи на ярост, които сподавях с усилие на волята, за да не загубя уважение към себе си. Спомените за тези тягостни минути и отчаянието, в което ме бе хвърлило скъперничеството на моята майка, ми внушиха снизходителност към простъпките на младите хора; това чувство ще бъде разбрано от този, който не е пропаднал окончателно, но е стигнал до ръба на бездната, сякаш само за да измери глъбините й. Вярно е, че моята честност, закърмена с упорит труд, се укрепи в тези минути, които откриха за мен каменливите пътища на живота, но сега аз не мога спокойно да гледам как страшното човешко правосъдие размахва меч над човешките глави и всеки път си казвам: „Наказателните закони са създадени от хора, незнаещи що значи злощастие.“

Доведен до крайност, аз открих в библиотеката на господин Дьо Шесел ръководство по игра на табла и започнах да го разучавам; освен това господин Дьо Шесел се съгласи да ми даде няколко урока. Благодарение на спокойните му напътствия, аз бързо усвоих играта и вече успешно прилагах правилата и комбинациите й. След няколко дни можах да победя първия си учител; но когато спечелих, настроението на графа рязко се промени: очите му засвяткаха като на тигър, лицето му се изкриви от злоба, а веждите му заиграха така, както никога дотогава не бях виждал. Започна да се окайва и да хленчи като разглезено дете. Понякога захвърляше заровете, гневеше се, тропаше с крака, хапеше чашката за заровете и ме нагрубяваше. Но аз сложих край на тези изстъпления. Изучил всички тънкости на играта, можех да водя борбата, както си исках; обикновено оставях графа да печели през първата половина на играта, а към края изравнявах положението и възстановявах равновесие. Краят на света по-малко би удивил графа, отколкото явното превъзходство на доскоро неспособния му ученик; но той нито веднъж не се призна за победен. Неизменната развръзка на играта бе храна за лошото му настроение.

— Наистина — казваше той — бедната ми глава се уморява. Вие винаги печелите в края на играта, когато започвам да мисля по-бавно.

Графинята, познаваща правилата на играта, забеляза хитрините ми още от първия път и видя в тях безспорно доказателство за любов. Впрочем, подобни тънкости могат да бъдат оценени само от хора, на които са известни ужасните трудности на таблата. Но колко много говореше на сърцето и подобна дреболия! Та нали любовта, подобно на бога на Босюе, поставя по-високо от най-блестящите победи чашата вода, предложена на бедния, или подвига на незнайния воин, загинал на бойното поле. Графинята ми поблагодари с поглед, способен да разтопи младото сърце: погледна ме така, както гледаше само децата си. От тази щастлива вечер тя винаги ми отправяше погледи, разговаряйки с мен.

Не бих могъл да обясня какво чувствувах, когато си отивах. Моето тяло буквално се бе разтворило, бе станало безтегловно, аз не вярвах, а летях! Усещах в себе си този поглед, озаряващ душата ми, а двете кротки думи: „Довиждане, господине!“ — звучаха в ушите ми като пасхалния химн „O filii, o filiae“^[10].

Възродих се за нов живот! И тъй аз все пак означавах нещо за госпожа Дьо Морсоф. Задрямах, облъхван от горещото дихание на страстта. Розови пламъци преминаваха пред затворените ми очи, гонейки се в тъмнината като красиви огнени змейчета, които се гонят в камината над догарящия огън. В сънищата ми гласът й стана сякаш осезаем, обгръщаше ме със светозарна атмосфера, опияняваше ме с благоухания, превърна се в мелодия, галеща слуха ми.

На следващия ден начинът, по който ме прие, потвърди напълно надеждите ми и тогава опознах всички нотки на гласа й. На този ден бе съдено да стане един от най-значителните в моя живот. След обяд отидохме да се разходим и се спуснахме от върха на хълма в степите, където почвата бе камениста, суха и безплодна; само тук-там стърчаха няколко дъбови дървета и малинови храсти, отрупани с плодове, а вместо трева се простираше килим от ръждивожълтеникав, къдрав мъх, станал аленочервен под лъчите на залязващото слънце. Нозете ни се хлъзгаха по мъха, аз държах Мадлен за ръка, а госпожа Дьо Морсоф водеше Жак. Графът, който вървеше напред, внезапно се обърна, удари с бастуна си безплодната земя и с нескрито озлобление ми каза:

— Ето какъв е моят живот. — После, обръщайки се към жена си, добави като извинение: — Разбира се, такъв бе до запознанството ми с вас.

Закъсняло извинение: графинята бе побледняла. Коя жена не би изтръпнала, получавайки такъв удар.

— Как хубаво ухае въздухът тук! И колко красиви са отраженията на светлината! — възкликнах аз. — Бих искал да притежавам тези степи, може би бих намерил съкровища в недрата им; но най-ценното богатство би било вашето съседство. Какво не бих дал за този толкова приятен за окото пейзаж и за тази живописна рекичка, където душата си отдъхва в сянката на ясените и елите! Колко различни са нашите вкусове! За вас този кът е пустош, а за мен е земен рай.

Тя ми поблагодари с поглед.

— Идилия — каза той горчиво, — тук не е място за човек с вашето име.

След късо мълчание запита:

— Чувате ли камбаните на Азе? Аз ги чувам съвсем ясно.

Госпожа Дьо Морсоф ме погледна изплашено. Мадлен стисна ръката ми.

— Не искате ли да се върнем и поиграем на табла? — предложих аз на графа. — Ударите на заровете ще заглушат звъна на камбаните.

Тръгнахме към Клошгурд, бъбрейки из пътя за всевъзможни неща. Графът се оплакваше от някакви остри болки, макар и да не каза какво точно го боли.

Когато се озовахме в салона, настъпиха особено тягостни минути. Господин Дьо Морсоф се бе отпуснал в дълбокото кресло, чужд на всичко наоколо, а жена му, която познаваше симптомите на болестта и умееше да предотвратява пристъпите й, не се решаваше да го изтръгне от вцепенението му. Аз мълчах, както впрочем и тя. И ако госпожа Дьо Морсоф не ме помоли да си отида, то бе може би защото се надяваше, че партията табла ще развлече графа и ще смекчи раздразнителността на болния, чиито изстъпления я убиваха. Но не така лесно се оказа да склони графа на тази игра, за която винаги проявяваше такава готовност. Подобно на млада господарка той искаше да го молят, да го увещават, да не се почувствува задължен към партньора си, очевидно защото действително му бе задължен. Ако, увлечен в интересен разговор, забравех уловките си, той ставаше мрачен, злъчен, груб, дразнеше се при всеки повод и на всичко противоречеше. Обезпокоен от лошото му настроение, предлагах му да подхванем нашата табла; тогава той започваше да се дърпа:

— Сега е късно — а и като че ли не ми се ще.

С една дума, превземки като у жените, които понякога толкова ви объркват, че забравяте истинските им желания. Унижавах се, молех го да ми даде възможност да се упражнявам в тази игра, за да не я забравя. Този път дори се престорих на много весел, та дано се съгласи да изиграе с мен макар и само една партия. Оплака се от виене на свят, което му пречело да се съсредоточи, каза, че главата му е стегната като с менгеме, че ушите му бучат, че се задъхва, и наистина дишаше тежко. Накрая се съгласи. Госпожа Дьо Морсоф излезе, за да сложи децата да спят и да прочете заедно с прислужниците вечерната молитва. Всичко вървеше добре в нейно отсъствие; аз поведох работите така, че господин Дьо Морсоф спечели и това отведнъж го развесели. Внезапното преминаване от тъга и мрачни предчувствия за бъдещето си към несдържаната веселост на пиян човек, към бурен и почти безпричинен смях ме вледени от страх. Никога не бях го виждал в плен на такова безумие. Нашето близко познанство бе дало плод: той престана да се стеснява в мое присъствие. Освен това с всеки ден се опитваше да укрепи тираническата си власт над мен, да ме превърне в изкупителна жертва; наистина душевните болести притежават апетити и инстинкти на живи същества и се стремят да разширят сферата на господството си, както земевладелецът желае да разшири владенията си.

Графинята се върна и седна с ръкоделието си близо до игралната маса, за да виждала, както ни увери тя, по-добре на светлината, но този предлог зле прикриваше опасенията й. Един необмислен негов ход, на който не бях в състояние да попреча, промени лицето на графа: от весело то стана мрачно, от яркочервено — жълто, очите му зашариха диво. И още една беда, която не можах да предвидя, нито да предотвратя: господин Дьо Морсоф направи втора грешка, която реши поражението му. Той мигновено стана, блъсна масата към мен, захвърли лампата на пода, удари с юмрук по камината и хукна из салона — да, хукна, защото не бих могъл да кажа, че вървеше. Потокът от ругатни, проклятия, жалби и несвързани думи, които се изливаше от устата му, би накарал човек да повярва както през средновековието, че вижда пред себе си същество, обладано от зъл дух. Съдете сами за моето положение!

— Идете в градината — каза тя, като ми стисна ръката.

Излязох, без да ме забележи графът. От терасата, към която се отправих с бавни стъпки, чух виковете и воплите, които долитаха от неговата стая, съседна на трапезарията. Дочух всред оглушителната буря и ангелския глас, който на промеждутъци се възземаше като славеева песен пред затихваща буря. Разхождах се под акациите в най-прекрасната нощ на късния август, очаквайки графинята да дойде. Тя трябваше да дойде, нейното ръкостискане ми бе обещало това.

Вече чувствувах, че от няколко дни между нас назрява обяснение и че то щеше да избухне при първата произнесена дума, от която щяха да бликнат стаените чувства в душите ни. Какви скрупули ни принуждаваха да забавяме часа на пълното ни сърдечно единение? Може би на графинята, както и на мен, се нравеше този трепет, напомнящ страх, който потиска чувствителността в минутите, когато самият живот сякаш е готов да излезе от руслото си, когато искаш и не се решаваш да разкриеш душата си, подчинявайки се на свяна, възпиращ младата девойка да се покаже пред любимия съпруг. Ние сами със своите безкрайни размишления издигнахме прегради пред това първо признание, но сега то бе станало необходимо. Мина час. Бях седнал на каменния парапет, когато всред вечерната тишина се разнесе шумът от стъпките й и шумоленето на копринената й рокля. Да, бедното човешко сърце понякога не може да побере обземащите го чувства.

— Господин Дьо Морсоф заспа — каза тя. — В такива случаи аз му давам чашка макова отвара; кризите са доста редки и това просто средство всякога му действува добре. Господине — продължи тя с изменен глас, прозвучал особено убедително, — злощастната случайност ви разкри тайни, които досега упорито криех; обещайте ми да заключите дълбоко в сърцето си спомена за тази сцена. Сторете това заради мен, умолявам ви. Не искам от вас клетва, кажете ми само вашето „да“ на честен човек и аз ще бъда доволна.

— Нужно ли е да произнеса това „да“? — запитах аз. — Нима ние не се научихме да се разбираме?

— Не съдете зле за господин Дьо Морсоф; всичко това е следствие от дългите страдания в чужбина — продължи тя. — Утре той няма да си спомня нито една от казаните думи и отново ще бъде мил и любезен.

— Не се старайте, госпожо — отвърнах й, — да оправдавате графа, ще направя всичко, каквото пожелаете. Бих се хвърлил тозчас в Ендр, ако с това можех да възвърна здравето на господин Дьо Морсоф и направя живота ви щастлив. Единственото, което не бих могъл да сторя, е да променя мнението, си, вече дълбоко вкоренено в мен. Готов съм да пожертвувам живота си за вас, но не мога да ви пожертвувам съвестта си. Мога да не слушам гласа й, но мога ли да й попреча да говори? Моето мнение за господин Дьо Морсоф е…

— Разбирам — прекъсна ме тя неочаквано рязко, — вие сте прав. Графът е нервен като разглезена жена — продължи тя, избягвайки думата „безумие“, готова да се изплъзне от езика й, — но той изпада в такова състояние много рядко, не повече от веднъж в годината, при големи горещини. Колко злини причини емиграцията! Колко погубени съществования! Той би бил, убедена съм в това, велик военачалник, гордост за родината си.

— Съгласен съм с вас — прекъснах я на свой ред, давайки й да разбере, че е безполезно да ме заблуждава.

Тя постави ръка на челото си и ми каза:

— Кой ви въведе в нашия живот? Дали Бог не иска да ми изпрати помощ, животворна приятелска поддръжка — подхвана тя, стискайки силно ръката ми. — Колко сте добър, великодушен…

Тя вдигна очи към небето, сякаш търсейки там потвърждение на скритите си надежди, и ги сведе после към мен. Запленен от този поглед, чувствувайки, че душите ни се сливат в едно, аз извърших грешка от гледна точка на светското благоприличие. Но такива постъпки обикновено са предизвикани от великодушния стремеж да се преборим с опасността или да предотвратим удара от страх пред грозящата ни опасност, а най-често — от желание да намерим отклик в приятелско сърце, да узнаем съзвучно ли е то с нашето. Докато правех върховно усилие да запазя яснотата на мисълта си, едно внезапно внушение ме подсети да измия петното, хвърлящо сянка върху чистотата ми в момента, когато исках да разкрия сърцето си.

— Преди да продължим разговора — казах й с глас, задавен от трепета, долавян лесно в обкръжаващата ни дълбока тишина, — позволете ми да се извиня пред вас за миналото.

— Мълчете — каза бързо тя, като сложи на устните ми пръста си, който веднага отдръпна. После гордо ме погледна, като жена, която стои твърде високо, за да я засегне оскърблението, и с развълнуван глас ми каза:

— Зная какво имате предвид. Става дума за първото, последното и единственото оскърбление, което съм понесла. Не говорете никога за този бал. Ако християнката ви е простила, жената в мен все още страда.

— Не бъдете по-безжалостна от Бога — пошепнах й, сдържайки с мъка сълзите в очите си.

— Аз трябва да бъде по-строга, защото съм по-слаба — отвърна тя.

— Но — продължих аз с детска разпаленост — изслушайте ме, дори и ако това бъде за пръв, последен и единствен път в живота ви.

— Говорете — каза тя, — иначе ще си помислите, че се боя от думите ви.

Чувствувайки тогава, че тази минута е единствена в живота ни, аз й казах с тон, приковаващ неволно вниманието, че всички жени на бала, както и всички, които досега съм срещал, са ми били безразлични; но виждайки нея, аз, тихият, свенлив и отдаден на учението си юноша, бях обзет от безумие, което може да бъде съдено само от онези, които никога не са го изпитвали; никога човешко сърце — рекох аз — не е било така всецяло изпълвано от желание, на което нищо не може да противостои и което побеждава всичко, дори и смъртта.

— А презрението? — запита тя, прекъсвайки ме.

— Нима вие ме презирахте?

— Да не говорим повече за това.

— О, нека говорим — извиках аз с болка, изгаряща сърцето ми, — касае се за моята светая светих, за най-съкровената тайна на живота ми, която вие трябва да узнаете, иначе ще умра от отчаяние. Касае се и за вас; нима вие не сте, без сама да знаете, прекрасната дама, в чиито ръце блести венецът, обещан на победителя на рицарски турнир?

Разказах й за детството и юношеството си, но не както на вас, тъй като сега съдя за тях през мъглата на годините, а с горещите думи на младия човек, чиито рани още не бяха престанали да кървят. Гласът ми кънтеше като удар на секира в гората, под която с грохот падаха преживените години като мъртви оголени дървета, погубени от продължителен мраз. Припомних й трескаво множество ужасяващи подробности, които на вас спестих. Разказах й за съкровищата на моите блянове, за чистото злато на желанията си, за цялото си сърце, запазило огъня си под ледовете на безкрайна зима. Когато, прегърбен под тежестта на възпоминанията, разказани с пламенното красноречие на Исая, млъкнах, очаквайки една дума от жената, заслушана с наведена глава в разказа ми, тя с един поглед озари мрака в душата ми, с една дума съживи моите земни и небесни надежди.

— Ние с вас сме имали едно и също детство — промълви тя, като вдигна към мен лицето си, около което блестеше ореолът на мъченичеството.

След кратко мълчание, в което мисълта „изпитали сме едни и същи страдания“ съедини душите ни, графинята ми разказа с глас, с какъвто се обръщаше само към скъпите си деца, с какви страдания бе заплатила за грешката, че се бе родила дъщеря във времето, когато синовете в семейството бяха умрели. Обясни ми, че положението й на дъщеря, неотлъчно живееща при майка си, е много различно от положението на момче, предоставено само на себе си в колежите. Моето усамотение било рай в сравнение с гнета, смазващ я до деня, в който истинската й майка, нейната добра леля, я изтръгнала от този ад с неговите постоянни мъки. Подложена била на безкрайни оскърбления, толкова непоносими за чувствителните души, които предпочитат пред тях удар с кинжал или смърт от дамоклев меч; ту строга забележка, прекъсваща нежния порив на детето, ту студен поглед в отговор на целувка, ту заповед за мълчание, ту упрек за наложеното мълчание, ту преглъщани огорчения, които като камък лежали на сърцето й, и накрая хилядите страдания в манастира, скривани от чуждите очи под маската на възвишена майчинска любов. Дъщерята ласкаела тщеславието на майката, която я хвалела пред чужди хора, но на следващия ден тя скъпо заплащала тези похвали, необходими за престижа на възпитателката, и когато предполагала, че с послушание и кротост е трогнала сърцето на майка си и изливала пред нея душата си, домашният тиранин, въоръжен с наивните й признания, ставал още по-безпощаден. Шпионинът не би бил така подъл, нито така вероломен. Всичките й удоволствия и празници на младо момиче й стрували скъпо — мъмрели я за всяка минута щастие като за извършено престъпление. Уроците по благовъзпитаност и морал никога не й били преподавани с любов, а само с оскърбителна ирония. Не изпитвала неприязън към майка си и по-скоро укорявала себе си, че чувствувала към нея не любов, а страх. Може би тази строгост й е била необходима, мислеше тя с присъщата си ангелска доброта, тъй като суровото възпитание я подготвяло за трудностите в живота.

Когато я слушах, струваше ми се, че арфата на Иов^[11], от която бях изтръгвал такива яростни звуци, е попаднала сега в нежни ръце и че възнася към небето молебствието на Богородица в подножието на кръста.

— Живели сме в една и съща област, преди да се срещнем тук, вие, тръгнали от изток, а аз — от запад.

Тя горчиво поклати глава.

— Не, изтокът не е за мен, а за вас — продума тя. — Вие ще бъдете щастлив, аз ще умра от скръб! Мъжете се разпореждат сами със своя живот, а моят е определен завинаги. Никакви сили не ще разкъсат тежката верига, към която е прикована жената чрез златната халка — символ на съпружеска чистота.

Чувствувайки се като моя сестра по дълбочина на страданията, тя реши, че не може да има недомлъвки между близнаци, закърмени от една и съща гръд. С дълбока въздишка, изтръгнала се от чистото й сърце, тя ми разказа за първите дни на брачния си живот, за първите си разочарования, за всички злочестини, опустошили живота й… И тя като мен бе познала вкуса на дребните коварства, тъй големи за избраните души, разтърсвани от най-малкия удар, както камък, хвърлен в езеро, раздвижва водата в дълбочините. Още девойка, тя имала спестявания, не много злато, въплъщаващо радостните надежди за хилядите удоволствия на младостта; вече омъжена, тя при първата нервна криза на мъжа си великодушно му отстъпила малкото си състояние, без да продума, че за нея то е спомен, а не само златни монети; мъжът й нито веднъж не си спомнил с благодарност за този дар: не се считал за неин длъжник! В замяна на това съкровище, погребано в спящите води на забравата, тя не получила топлия поглед, който възнаграждава великодушните хора за всички понесени мъки и озарява мрака на отчаянието като ярко блестящ диамант. Какъв труден път бе извървяла тя! Господин Дьо Морсоф постоянно забравял да й даде необходимите за домакинството пари; когато, надвивайки женската си стеснителност, тя се обръщала към него за пари, той я гледал с недоумяващ поглед и нито веднъж не я избавил от това унижение. Какъв ужас я обхванал в деня, когато проумяла тежката болест на този похабен човек! Била сломена още след първия пристъп на дивия му гняв. С колко въпроси и отговори измъчвала мозъка си, преди да признае в себе си нищожеството на своя съпруг, призван да бъде властелин и опора на жена си. А какви страдания й донесли двете раждания! Какво отчаяние обзело нещастната майка при вида на двете деца, родени почти мъртви! Каква смелост й била нужна, за да си каже: „Ще им вдъхна живот! Всеки ден ще ги раждам отново!“ И каква безнадеждност я обхващала, когато срещала само препятствие в лицето на мъжа, в чието сърце и в чиято ръка се надявала да намира подкрепа! След всяка преодоляна трудност пред нея отново се разстилала пустиня на страдания, отново трябвало да върви по каменисти пътеки. При изкачване на всяка стръмнина пред нейния взор се откривали далечни и безрадостни хоризонти до деня, в който познала характера на мъжа си, болестта на децата и цялата дълбочина на нещастието си; до деня, в който, като новобранеца, изтръгнат от Наполеон изпод нежните грижи на семейството, приучила нозете си да тъпчат в калта и снега, излагайки челото си на снарядите и свикнала на безропотното подчинение на войника.

Предадох ви с няколко думи всички тези неща, които тя ми разказа в цялата им мрачна безутешност, с безкрайния им низ от горчиви страдания, загубени битки, безплодни усилия.

— И тъй — добави тя накрая, — вие трябваше да останете тук няколко месеца, за да разберете колко труд ми струват преобразованията в Клошгурд, до колко уморителни уловки трябва да прибягвам, за да склоня господин Дьо Морсоф да постъпва в свой интерес! Какво детинско злорадство го обзема, когато нещо, направено по мое внушение, не носи веднага очакваните резултати! С каква радост си приписва и най-малката сполука! Колко търпение ми е нужно, за да слушам вечните му упреци тогава, когато изнемогвам, да подслаждам часовете му, да освежавам въздуха, който диша, да посипвам с цветя пътищата, които той осея с камъни. И като награда слушам само ужасните му думи: „Искам да умра! Животът ми тежи!“ Ако за щастие у нас има гости, всичко се променя: става мил и любезен. Защо не е такъв в семейството си? Не мога да си обясня това отсъствие на благородство у човек, който понякога се държи рицарски. Той може например скришом от мен да хукне в Париж, за да ми купи някакво украшение, както направи неотдавна за градския бал. Стиснат за домакинството, той би купил за мен всичко, каквото пожелая. А би трябвало да бъде обратното: аз не се нуждая от нищо, докато къщата е тежка за поддържане. В желанието си да направя живота му щастлив и забравяйки, че ще бъда майка, аз може би го приучих да вижда в мен своя жертва, аз, която с ласки и хитрости бих го водила като дете, ако можех да се принизя до такава недостойна роля. Но интересите на семейството изискват да бъда спокойна и строга като статуя на справедливостта, а съм с нежна и отзивчива душа.

— Защо — казах й аз — не употребите влиянието си, за да му се наложите и го ръководите?

— Ако се касае само за мен, аз не бих могла нито да победя мълчанието му, а то е страшно — понякога с часове не отговаря на най-разумни доводи, — нито да възразя на забележки, лишени от всякаква логика, истински детински съждения. Еднакво безсилна съм да се боря срещу недостатъците на възрастните и безпомощността на децата; и в единия, и в другия случай има удари и аз безропотно ги понасям; вероятно бих употребила сила срещу сила, но аз съм обезоръжена срещу тези, които съжалявам. Ако заради спасението на Мадлен трябва да прибягна до насилие, аз, струва ми се, бих умряла с нея. Съжалението поразява всички клетки на съществото ми и отслабва нервите ми. Ето защо сътресенията през последните десет дни ме съкрушиха; аз така често съм подлагана на изпитания, че духом отпаднах напълно и нищо не е в състояние да ме промени; вече често не ми достигат силите, с които някога понасях бури. Да, понякога се чувствувам победена. Без отдих и без морето, което би ме освежило, аз ще умра. Господин Дьо Морсоф ще ме погуби и сам ще умре от отчаяние.

— Защо не се откъснете от Клошгурд за няколко месеца? Защо не отидете с децата на море?

— Защото господин Дьо Морсоф би сметнал, че ще загине, ако не съм до него. Макар да не признава това, той разбира положението си. В него живеят двама души — здрав и болен, — два различни характера, чиито противоречия обясняват много странности. Но той има основание да се безпокои. Всичко тук би тръгнало с главата надолу. Вие видяхте в мен досега само майка, която брани децата си от кръжащия над тях ястреб. Това е непосилна задача, утежнявана още повече от господин Дьо Морсоф, който изисква непрестанно внимание към себе си и непрекъснато пита: „Къде е госпожата?“ Но това не е всичко. Аз съм учителят на Жак и гувернантката на Мадлен. Освен това съм иконом и управител. Ще разберете значението на думите ми, ако се запознаете по-отблизо със селското стопанство. Това е крайно уморително занятие в Турен. Ние получаваме ниски доходи от нашите земи, тъй като арендаторите ги обработват на изполица, система, която изисква постоянен надзор. Сами трябва да продаваме зърното, добитъка и всичко, което ражда земята. Конкурират ни нашите собствени фермери; договарят се в кръчмата с купувачите и установяват цените, тъй като първи продават реколтата си. Ще ви отегча, ако взема да ви изброявам всички трудности в стопанството. Колкото и да се старая, не мога да следя дали нашите работници не торят земята си с наша тор, нито мога да разбера дали посредниците ни не се договарят с тях при подялбата на реколтата; не умея също така да избера подходящ момент за продажбата. Спомнете си колко разсеян е господин Дьо Морсоф, колко неохотно се занимава със своите дела и ще разберете цялата тежест на моето бреме, от което за минутка не мога да се освободя. Отлъча ли се от дома си, ще се разорим. Никой няма да се подчинява на графа, чиито заповеди са противоречиви, а и не го обичат тук; той е свадлив, надменен и като всички слаби хора, твърде много се вслушва в думите на подчинените си, та затова не може да внуши обич, която обединява хората. Ако аз замина, нито един слуга не ще остане у нас повече от седмица. Виждате, че съм прикована към Клошгурд като тези ламаринени букетчета към нашите покриви. Аз нямам вече скрити мисли от вас, господине. Никой в нашия край не знае тайните на Клошгурд, вие единствен сте посветен в тях. Отнасяйте се колкото се може по-добре, по-дружелюбно към господин Дьо Морсоф и ще заслужите моето уважение, моята признателност — прибави тя още по-ласкаво. — При това условие вие винаги ще бъдете желан гост в Клошгурд и ще намерите тук верни приятели.

— Моите страдания са нищо в сравнение с вашите — казах аз. — Вие, вие единствена…

— Не, не сте прав — прекъсна ме тя с усмивка на примирен човек, която би трогнала и сърце от камък. — Нека моята изповед не ви учудва, тя показва живота в истинската му светлина, а не такъв, какъвто вашето въображение ви го рисува. Всички ние имаме своите недостатъци и достойнства. Ако бях се омъжила за някой прахосник, той сигурно би ме разорил. Ако ли пък бях дала ръката си на пламенен и страстен млад човек, той би търсил успехи в обществото и аз може би не бих съумяла да го задържа; той би ме изоставил и аз бих умряла от ревност. О, аз съм ревнива — извика тя страстно и гласът й напомни тътен на далечен гръм. — А господин Дьо Морсоф е привързан към мен с цялата любов, на която е способен. Той сложи в нозете ми всичко, което е най-добро в сърцето му, като Мария-Магдалена, измила с благовония нозете на Спасителя, Повярвайте ми, живот, изпълнен с любов, е гибелно изключение, несъобразено със земните закони; всеки цвят увяхва, от големите радости на утрешния ден остава само горчива утайка, ако те изобщо дочакат този утрешен ден. Действителният живот е пълен със страдания; погледнете под терасата тази коприва — ето символа на живота; копривата, както виждате, и без слънце си остава зелена и свежа. Тук, както и в северните страни, небето наистина рядко се усмихва, но затова пък ни възнаграждава за много мъки и най-после — всяка жена преди всичко е майка и принесените от нея жертви я привързват към дома й повече, отколкото удоволствията. В семейството аз привличам върху себе си бурите, готови да се разразят над слугите или над децата ми, и изпитвам от това неизказано удовлетворение, даващо ми тайни сили. Прояви ли човек веднъж смирение, после по-леко се покорява на съдбата. Бог никога не ме оставя без надежда. Отначало здравето на децата ме отчайваше, но с годините те се чувствуват все по-добре и по-добре. Освен това нашето имение стана по-красиво, благосъстоянието ни расте. Кой знае дали господин Дьо Морсоф не ще бъде щастлив на стари години благодарение на усилията ми! Повярвайте ми, жената, която се представя пред Божия съд със зелена палмова вейка в ръка и е дарявала утешение на този, който е проклел живота, такава жена е съумяла да претвори болката си в блаженство. Ако моите страдания са нужни за доброто на семейството, нима можем да ги наречем страдания?

— Да — отвърнах аз, — и вашите, и моите страдания са били необходими, за да можем да оценим красотата на цветето, израсло в каменистите сипеи на нашия живот; сега може би ние заедно ще се насладим на неговите благоухания, може би ще изпитаме вълшебната му сила — та нали тя изпълва душата с нежност, нали тя съживява младите вейки, пожълтели от студа. Тогава вече животът не ще бъде бреме, тъй като престава да ни принадлежи. Боже мой, чуй ме! — въздъхнах аз, прибягвайки до мистичния език, към който ме бе приучило религиозното възпитание. — Ти виждаш по какви пътища сме вървели един към друг, какъв компас ни е показвал пътя сред бурния океан към оня светъл извор, що бяга, клокочи по златистия пясък между зелени цветущи брегове. Нима не сме следвали подобно на влъхвите една и съща звезда? И ето, ние стоим пред яслата, където се пробужда Божественият младенец, комуто е съдено да извърши чудо: Той ще облече в зеленина голите дървета, ще възроди света с радостните си викове, ще даде сладост на живота, покой на нощите, веселие на дните. Чия ръка година след година тъчеше нови нишки между нас? Нима не сме свързани по-тясно от брат и сестра? Не разделяйте никога това, що Бог е съединил. Страданията, за които говорите, са били семето, що с пълни шепи е пръскал сеячът, за да позлати нивата под лъчите на най-прекрасното слънце. Вижте! Погледнете я! Нима не е настъпил за нас часът заедно да откъснем един след друг тези узрели класове? Каква сила ми вдъхвате вие, щом се осмелявам да ви говоря така! Отговорете ми или аз никога повече не ще стъпя на този бряг на Ендр.

— Вие ме пощадихте и не произнесохте думата любов — строго ме прекъсна тя, — но ми говорихте за чувство, непознато и непозволено за мен. Още сте дете и ви прощавам, но за последен път. Знайте, господине, аз съм буквално опиянена от майчински чувства. Не обичам господин Дьо Морсоф нито от съзнание за дълг, нито от надежди за вечно блаженство, но съм свързана с него чрез непреодолимо чувство с всички струни на моята душа. Нима някой ми е наложил този брак? Моето съгласие се дължи на съчувствието ми към злочестия господин Дьо Морсоф. Нима не на жените принадлежи да смекчават злото, причинено от времето, да утешават храбрите, сражавали се на полето на честта и завърнали се у дома си, покрити с рани? Какво още да ви кажа? Аз изпитах някакво себично доволство, виждайки, че го забавлявате: нима това не е истинско майчинство? Нима моята изповед не ви разкри достатъчно ясно, че имам три деца, на които никога не трябва да изменя, чиито души оросявам с живителна роса, чиито сърца стоплям в мразовити дни, нито за миг не помисляйки за себе си. Не внасяйте горчивина в майчинското самопожертвование! Макар моята съпружеска вярност да е неуязвима, не говорете с мен повече така. Ако нарушите тази толкова невинна забрана, предупреждавам ви, че вратата на този дом завинаги ще бъде затворена за вас. Аз вярвах в чистото приятелство, в безкористната привързаност, по-силна от кръвните връзки. Неосъществима мечта. Търсех приятел, който да не бъде мой съдник, приятел, готов да ме изслуша в мигове на слабост, когато гневният глас е убийствен; приятел възвишен, пред когото от нищо не бих се бояла. Младостта е благородна, чистосърдечна, самоотвержена, безкористна! Виждайки вашата настойчивост, аз повярвах, признавам ви, в Божието предопределение; помислих си, че ще ми посветите душата си, както свещеникът посвещава душата си на вярващите, че съм намерила сърце, за да изливам в него скърбите си, когато станат непоносими, и пред което да извикам от болка, когато виковете сами се изтръгват от гърдите и заплашват да ме задушат, ако се опитам да ги сподавя. Тогава моят живот, така необходим на трите деца, би продължил до времето, когато Жак възмъжее. Но това желание е твърде егоистично. Нима е повторима любовта на Лаура и Петрарка? Заблуждавала съм се явно, на Бога това е неугодно. Аз съм обречена да умра на поста си, като войник, оставен сам на стража. Моят изповедник е строг, неумолим… а леля ми не е вече между живите.

Две едри сълзи блеснаха в очите й на лунната светлина и бавно се търколиха по бузите й; аз протегнах ръка към лицето й и задържайки горчивите сълзи, ги изпих със страстно благоговение, което бе предизвикано от думите на графинята, запечатани с десетгодишни скрити мъки, пропилени чувства, неотстъпни грижи, безкрайни тревоги и най-възвишен женски героизъм. Тя ме погледна с кротко недоумение.

— Ето — развълнувано продумах аз — първото свято причастие на любовта! — Да, аз току-що споделих вашите скърби, току-що се съединиха нашите души, както се съединяваме с Христа чрез светото причастие. Да обичаш безнадеждно, също е щастие. Ах, коя жена на земята би могла да ми достави дълбоката радост, що почувствувах, изпивайки тези сълзи! Да, аз приемам вашето условие, макар то да ме осъжда на нови мъки. Отдавам ви се всецяло, не изисквайки нищо в замяна, и ще бъда за вас това, което пожелаете.

Тя ме прекъсна с движение на ръката си и с глух глас ми каза:

— Приемам този съюз, ако никога не бъде нарушаван от вас.

— Добре — отвърнах аз, — но колкото по-малко ми обещавате, толкова по-неотклонно трябва да изпълните обещанието.

— Но вие проявявате недоверие — забеляза тя с тъга.

— Не, приемам договора с чувство на най-чиста радост. Чуйте! Бих искал да ви назовавам с име, с което никой не ви назовава, както нашето чувство няма на себе си равно.

— Изисквате много — каза тя, — но аз не съм такава скъперница, каквато предполагате. Господин Дьо Морсоф ме нарича Бланш. Един-единствен човек на света, обожаемата ми леля, която обичах повече от всичко, ме наричаше Анриет. Ще стана отново Анриет за вас.

Улових ръката й и я целунах. Тя не я отдръпна, оказвайки ми онова доверие, което възвисява жената така високо над нас, мъжете, че понякога ни гнети. После тя се облакъти на каменния парапет на терасата и устреми поглед към Ендр.

— Не грешите ли, приятелю мой — каза тя, — като искате с един скок да стигнете до края на пътя? Та вие с първата глътка пресушихте чашата, предложена ви така чистосърдечно. Да, любовта не знае сметки, тя или се отдава всецяло, или не е истинско чувство. Господин Дьо Морсоф — продължи тя след късо мълчание — е преди всичко откровен и горд. Може би заради мене ще се опитате да забравите оскърбителните му думи. Ако сам не ги помни, утре ще му ги припомня аз. Не идвайте известно време в Клошгурд, с това ще се издигнете в очите му. В неделя, на излизане от църква, той сам ще дойде при вас; аз го познавам, убедена съм, че ще се постарае да заглади вината си и ще ви бъде благодарен, че сте се отнесли с него като с човек, отговарящ за постъпките и за думите си.

— Пет дни да не ви виждам, да не чувам гласа ви!

— Не влагайте никога толкова жар в думите, които ми отправяте.

Обиколихме два пъти терасата в мълчание.

— Късно е, време е да се разделим.

Поисках да целуна ръката й, тя се поколеба, а после я протегна и с умоляващ глас каза:

— Не трябва да ме хващате за ръката, чакайте сама да ви я подам; предоставете ми това право, иначе ще се превърна във ваша вещ, а това не бива да става.

— Довиждане! — й казах аз.

Излязох си през малката градинска врата, която тя отпори за мен. Преди да я затвори, отново протегна ръка към мен, казвайки:

— Наистина бяхте много добър тази вечер, утешихте ме, озарихте бъдещето ми, ето моята ръка, вземете я!

Покрих с целувки ръката й, а когато вдигнах глава, видях сълзи в очите й. Разделихме се. Тя се изкачи на терасата и ме погледна още веднъж. Когато излязох на пътя, водещ за Фрапел, отново видях бялата й рокля, осветена от луната; след няколко минути прозорецът на спалнята й светна.

„О, моя Анриет — продумах в себе си, — на теб принадлежи най-чистата любов, каквато някога е разцъфвала на тази земя!“

Отправих се към дома, непрестанно обръщайки се назад. В душата си чувствувах неизразима радост. Благородно поприще се откриваше най-после за предаността, присъща на всяко младо сърце, а аз така дълго не бях имал случай да я проявя! Подобно на свещеник, който след краткия миг на ръкополагането встъпва в нов живот, аз бях обречен, бях отдал цялата своя душа.

Простото „да“ ме бе задължило да затая завинаги непреодолимата си страст, никога да не злоупотребявам с приятелството на тази жена, за да не я тласна неусетно към любовта. Всички благородни чувства се пробудиха в мен и заговориха наведнъж. Преди да се озова в тясната си стаичка, ми се прииска да остана под звездния купол на небето, да се отдам на упоителни мечти, да се вслушам още веднъж в звучащите в ушите ми жалби на ранената гълъбица, да си припомня дума по дума това искрено и просто признание, да попия лъчите на душата, която от сега нататък щеше да поверява на мен своите скърби. Колко възвишена бе тази жена, свято отдадена на съпружеския дълг, посветила се беззаветно в служба на болни, слаби и страдащи! Тя стоеше пред мен сякаш на клада, като мъченица и светица! Любувах се на лицето й, изплавало в мрака, когато внезапно ми се стори, че отгатнах скрития смисъл на думите й, тайнственото им значение, и от това Анриет още повече се възвиси в очите ми. Очевидно искаше да бъда за нея това, което тя бе за своя малък свят; очевидно искаше да черпи от мен сили и утешение, да ме въведе в своя свят, да ме постави редом със себе си или дори по-високо от себе си. Небесните тела, казват някои автори на смели хипотези, по този именно начин си предават движението и светлината. Тази мисъл внезапно ме отнесе в звездните висини. Озовах се в приказния свят на първите си мечти и видях детските си скърби през призмата на щастието, в което плувах сега.

Таланти, угаснали в сълзи, сърца отхвърлени, незнайни светици със строгото целомъдрие на Кларис Харлоу, деца отречени, низвергнати, невинни, всички вие, влезли в живота през пустините му, вие, срещнали навсякъде безмерната студенина на света, не се окайвайте никога! Сами можете да познаете безпределното щастие в мига, когато едно сърце се разтвори за вас, когато едно ухо с разбиране ви слуша и нечий поглед ви среща с любов. Една такава минута заличава години страдания. Изживени горести, скръбни мисли, пориви на отчаяние и тъга, отминали, но не забравени, ви свързват още по-силно с близката на вас душа. Възвеличена от несбъднатите ви желания, жената жъне тогава сподавените вопли на душата и потиснатите пориви на плътта, възнаграждава щедро измамените ви надежди, утешава ви за предишни горести като дан, изисквана от съдбата за безкрайното блаженство, което изпитвате в деня на духовното обричане на сърцето ви. И само ангелите изричат новото име, с което би трябвало да се назовава тази свята любов, както единствени вие, братя мои, ще разберете какво бе станала госпожа Дьо Морсоф за клетия самотник, какъвто бях аз.