Розамунде Пилхер
Търсачите на миди (8)

Антония

Зората изгря крадешком, неохотно. Накрая беше заспала отново, но се бе събудила при развиделяването и бе разбрала, че денят е на път. Беше много тихо. През отворения прозорец влизаше студен въздух, а кестеновото дърво, уловено в рамката му, издигаше голи клони към сивото беззвездно небе.

Корнуол все още изпълваше мислите й като ярък сън, но скоро сънят остана в миналото, където може би му беше мястото. Роналд и Кларк вече не бяха малки момчета, а възрастни мъже, проправящи си сами път в живота. Майка им не беше вече Дорис Потър, а Дорис Пенбърт и беше почти на седемдесет. Продължаваше да живее в малката бяла къща, сгушена сред старите павирани улици на Порткерис. Лорънс и Софи отдавна ги нямаше, както и семейство Клифърд, „Карн Котидж“ бе продаден, къщата на „Оукли стрийт“ — също, а тя беше тук, в Глостършър, в собственото си легло, в собствената си къща — „Подмоурс Теч“. Не беше — и това бе един от случаите, които винаги я изненадваха, сякаш годините се наговаряха и си правеха груба шега с нея — на деветнайсет, а на шейсет и четири. Не беше дори на средна възраст, а стара. Стара жена с глупаво сърце, което я бе изпратило в болницата. Стара жена с три пораснали деца и с нови хора в живота си, дошли с проблемите си. Нанси, Оливия и Ноел. И, разбира се, Антония Хамилтън, която щеше да дойде и да остане… Кога щеше да пристигне? В края на следващата седмица? Не, и края на тази. Защото беше понеделник. Понеделник сутрин. Госпожа Плъкет идваше в понеделник сутрин от Падли, яхнала велосипеда си, стабилна като скала върху него. И градинарят. Новият градинар трябваше да започне работа днес, точно в осем и половина часа.

Това накара Пенелопе да се раздвижи така, както нищо друго не би могло. Включи нощната лампа и погледна часовника си. Седем и половина. Важно беше да стане и да се облече, преди да пристигне градинарят, защото в противен случай той щеше да си помисли, че го е наела някаква мързелива старица. „А мързеливият господар има мързеливи слуги.“ Кой й бе казал тази стара поговорка? Свекърва й, разбира се. Доли Кийлинг. Кой друг? Казваше го, докато прокарваше пръсти по полицата над камината, за да провери дали има прах, или докато сменяше чаршафите на леглото, за да е сигурна, че работата е свършена, както трябва. Бедната Доли. Тя също си бе отишла, като през целия си живот се бе тревожила за образа, който изграждаше пред другите хора, но не бе оставила след себе си чувство за загуба. Което беше тъжно.

Седем и половина! Нямаше време за губене в спомени за Доли Кийлинг, която никога не беше харесвала. Пенелопе стана от леглото.

След един час се беше изкъпала и облякла. Бе запалила печката, отключила всички врати и закусила. Силно кафе, варено яйце, печени филийки и мед. Докато седеше над втората си чашка кафе, се ослушваше за шума от приближаваща кола. Никога преди не бе имала работа с фирми по градинарство, но знаеше, че хората им пътуват в малки зелени каравани, от двете страни, на които с главни букви е изписано „Собствена градина“. Беше ги виждала из селото. Изглеждаха елегантни и трудолюбиви едновременно. Изпитваше лек страх. Никога през живота си не беше наемала градинар и се надяваше, че човекът няма да е нито прекалено мрачен, нито прекалено весел. Трябваше да му заяви твърдо и веднага да не подрязва нищо без нейното разрешение. Щеше да му поръча нещо просто и лесно. Например глогиновите храсти в дъното на овощната градина. Можеше да ги подреже. Предполагаше, че ще може да използва малкия й храсторез. Дали имаше достатъчно бензин за двигателя му? Дали не трябваше да отиде и да погледне, докато все още имаше време да купи още?

Но се оказа, че няма време, защото в този момент тревожните й мисли бяха грубо прекъснати от неочаквания звук на стъпки по покритата с чакъл алея. Приближаваха към къщата. Пенелопе остави чашката си с кафе, изправи се, прекоси стаята и погледна през прозореца. Видя го в тихата и студена утрин да върви към нея. Висок млад мъж, облечен в тъмнозелено яке и дънки, чиито крачоли бяха напъхани в гумени ботуши. Не носеше шапка, косата му беше кестенява. Спря се и се огледа, вероятно бе несигурен в непознатата обстановка. Тя забеляза изпънатите му рамене, високо вдигнатата брадичка, ъгъла на челюстта му. Вчера, докато гледаше сина си Ноел да прекосява моравата, сърцето й прескочи един удар. И сега се случи същото. Постави длан на масата и затвори очи. Задиша дълбоко. Бясно препускащото й сърце се успокои. Отвори отново очи. Звънецът на входната врата звънна.

Прекоси верандата и отвори. Той стоеше там. Висок. Много по-висок от нея.

— Добро утро — каза.

— Добро утро.

— Госпожа Кийлинг?

— Да.

— Аз съм от „Собствена градина“.

Той не се усмихна. Сините му очи не премигваха, лицето му бе слабо и загоряло, кожата му бе зачервена от студа и опъната по високите му скули. На врата му бе завързано червено вълнено шалче, но не носеше ръкавици.

Тя погледна над рамото му.

— Ослушвах се за кола.

— Дойдох с велосипеда си. Оставих го при портата. Не бях сигурен дали това е къщата.

— Мислех, че от „Собствена градина“ винаги изпращат работниците си с онези малки зелени каравани.

— Не. Дойдох с велосипеда си.

Пенелопе смръщи вежди. Той бръкна в джоба си.

— Имам писмо от шефа си — извади го и го разгъна.

И тя видя, че той наистина е очакваният градинар. Веднага се смути.

— Просто си представях…

— Това ли е „Подмоурс Теч“? — попита той и прибра писмото отново в джоба си.

— Да, разбира се. По-добре… по-добре влезте.

— Не. Няма да ви безпокоя. Покажете ми какво искате да свърша… и къде държите инструментите. Не можах да взема своите, тъй като дойдох с велосипеда си.

— О, няма значение, аз имам всичко — знаеше, че смущението й се предаваше на гласа и на думите й, но нищо не можеше да направи. Наистина бе смутена. — Ако… Почакайте момент. Ще си взема палтото…

— Добре.

Тя намери палтото и ботушите си и свали ключа за гаража от гвоздея. Като излезе, видя, че е докарал велосипеда си. Подпираше го на стената на къщата.

— Тук няма да пречи, нали?

— Не. Разбира се, че не.

Поведе го по алеята и отключи вратата на гаража. Помогна му да я отвори, включи осветлението и видяха обичайното безредие, което цареше в него. Старото й волво, трите велосипеда на децата й, които сърце не й даваше да изхвърли, събираща прах бебешка количка, електрическите косачки, гребла, маркучи, лопати, вили и какво ли още не.

Запромъква се между всичко това към шкафа — реликва от дните на „Оукли стрийт“, в който държеше чуковете и отвертките, ръждясалите гвоздеи и други неща. Най-отгоре бе храсторезът.

— Можете ли да работите с това?

— Разбира се.

— Е, в такъв случай най-добре е да видим дали има достатъчно бензин.

Слава богу, имаше. Не беше много, но поне бе достатъчно.

— Искам да подрежете глогините.

— Добре — той нарами храстореза и взе тубичката с бензина.

— Само ми покажете къде са.

Тя го заведе до храстите, за да е сигурна, че няма да направи грешка. Заобиколиха къщата, прекосиха замръзналата морава, минаха през отвора в живия плет и през цялата овощна градина. И спряха пред избуялите глогини. Зад тях, тиха и студена, течеше река Уиндраш.

— Хубаво местенце си имате — отбеляза той.

— Да. Да, прекрасно е. Искам да ги отрежете до тази височина. Да не са по-ниски.

— Искате ли да запазите клонките, за да разпалвате камината си с тях?

Пенелопе не беше помислила за това.

— Струва ли си?

— Горят красиво.

— Добре. Отделете тези, които според вас ще свършат работа. И изгорете останалите.

— Добре — той остави на земята храстореза и тубичката с бензин.

— Това е значи.

Тонът му подсказваше, че трябва да го остави да си свърши работата, но тя отказваше да тръгне.

— Цял ден ли ще бъдете тук?

— До четири и половина часа. Удобно ли ви е? През лятото започвам работа в осем и приключвам в четири часа.

— А обедна почивка правите ли?

— Един час. От дванайсет до един.

— Е… — вече говореше на гърба му. — Ако имате нужда от нещо, ще бъда в къщата.

Той бе клекнал и сръчно отвинтваше капачето на храстореза с дългите си пръсти. Не отговори, а кимна. Тя започна да чувства, че му досажда. Обърна се и закрачи обратно през градината, леко раздразнена и все пак развеселена, че така открито й се бе противопоставил. Чашката й с кафе я чакаше полупразна на масата в кухнята. Отпи, но студеното кафе имаше отвратителен вкус и тя го изхвърли в мивката.

Когато госпожа Плъкет дойде, храсторезът работеше вече от половин час, а пушекът от запалените клонки се издигаше в неподвижния утринен въздух и изпълваше градината с приятния мирис на подпалено дърво.

— Дошъл е значи — каза госпожа Плъкет още когато се появи на прага, величествена като кораб, опънал платна.

Тъй като бе зима, бе облякла закачливото си късо палто от кожи, а в ръка държеше найлоновата торбичка с работните си обувки и престилката. Знаеше за решението на Пенелопе да наеме градинар, както и почти всичко друго от живота на работодателката си. Бяха много добри приятелки и нямаха тайни една от друга. Когато Линда — дъщерята на госпожа Плъкет, забременя от момчето, което работеше в гаража в Падли, първата, на която госпожа Плъкет каза, бе госпожа Кийлинг. Госпожа Кийлинг бе силна жена и бурно се противопостави на идеята Линда да се омъжи за момчето и оплете красива бяла блузка за бебето. И накрая се оказа права, защото скоро след раждането на бебето Линда срещна Чарли Уийлрайт — най-приятния мъж, когото госпожа Плъкет познаваше, и се омъжи за него. Сега на път беше и второ бебе. Нещата винаги се развиват така, както е най-благоприятно за всички. Това не можеше да се отрече. Но госпожа Плъкет си оставаше благодарна на госпожа Кийлинг за доброжелателния й и практичен съвет, който й бе дала във време на голям стрес.

— Градинарят ли имаш предвид? Да, дойде.

— Видях пушека още като влязох с велосипеда си в селото — свали коженото си палто и разкопча жилетката си. — Но къде е караваната?

— Дойде с велосипеда си.

— Как се казва?

— Не го попитах.

— Как изглежда?

— Млад, привлекателен и говори добре.

— Надявам се, че не са ти изпратили някой от мързеливите и безотговорни млади хора.

— Не изглеждаше такъв.

— О, добре — госпожа Плъкет завърза престилката си. — Ще видим — потри подутите си зачервени ръце. — Сутринта е много студена. Не толкова студена, колкото влажна.

— Изпий чаша чай — предложи Пенелопе както винаги.

— Е, нямам нищо против — каза госпожа Плъкет, също както винаги.

Сутринта напредваше.

Госпожа Плъкет изчисти с прахосмукачката цялата къща, излъска медния парапет на стълбището, както и кухненския под, изглади цял куп пране, изразходва поне половин туба препарат за полиране на мебели и си тръгна в дванайсет без петнайсет часа. Трябваше да бъде вкъщи навреме, за да посрещне съпруга си за обяд. Остави след себе си къщата да блести от чистота и да ухае приятно. Пенелопе погледна часовника и се зае да приготвя обяд за двама. Сложи на котлона тенджера със зеленчукова супа. Извади от килера половин студено пиле и франзела. Имаше още задушени ябълки и бурканче със сметана. Застла масата в кухнята с памучна покривка на карета. Ако беше слънчево, щеше да подреди масата в оранжерията, но облаците бяха надвиснали ниско и не предвещаваха нищо добро. До неговата салфетка сложи малка чашка за ракия и кутийка бира. А може би щеше да пожелае да изпие и чаша чай след обяда. Супата започна да ври и се разнесе приятно ухание. Скоро щеше да дойде и той. Зачака.

В дванайсет и десет часа него още го нямаше и тя отиде да го потърси. Намери глогините добре и равно подрязани, затихнал вече огън и скупчени накуп клонки, но от него нямаше и следа. Щеше да го извика, ако знаеше името му. Върна се в къщата и се запита дали не беше решил да се прибере вкъщи и да не се връща. Но намери велосипеда му в задната част на къщата и разбра, че е наоколо. Отиде до гаража и го видя седнал близо до входа върху една обърната кофа — ядеше сандвич, завит във вестник, който можеше да бъде само кръстословицата на „Таймс“.

— Какво правиш тук, за бога? — извика възмутена от това, че го заварва така.

Той скочи на крака, силно стреснат от неочакваното й появяване и тона й, изтърва вестника и обърна кофата, която изтрака шумно и неприятно. Устата му бе пълна, та трябваше да сдъвче хапката и да я глътне, преди да може да каже нещо. Изчерви се силно и бе очевидно, че смущението му е огромно.

— Аз… обядвам.

— Обядваш?

— От дванайсет до един. Казахте, че нямате нищо против.

— Но не и тук. Не върху обърната кофа в гаража. Трябва да дойдете в къщата — да обядвате с мен. Мислех, че сте разбрали.

— Да обядвам с вас?

— А как иначе? Другите ви работодатели не ви ли дават обяд?

— Не.

— Никога не съм чувала нещо по-ужасно. Как ще работите цял ден, ако изядете само един сандвич?

— Справям се.

— Е, това не е достатъчно за мен. Изхвърлете този студен сандвич и елате вътре.

Той изглеждаше озадачен, но се подчини. Не изхвърли сандвича, а го уви в малко хартия и го остави в багажника на велосипеда. След това вдигна вестника, сложи и него в багажника, изправи кофата и я остави в ъгъла, където обикновено стоеше. След това тя го поведе към къщата. Беше съблякъл якето си и тя видя, че под него носи дебел син пуловер. Той изми ръцете си, подсуши ги и седна на масата. Тя постави пред него голяма купа с димяща супа и му каза да си отреже хляб и да го намаже с масло. Напълни по-малка купа за себе си и седна до него.

Той каза:

— Наистина много мило от ваша страна.

— Въобще не е мило. Просто това е начинът, по който винаги върша нещата. Работниците, които родителите ми наемаха, са се хранили винаги с нас. Не знаех, че има хора, които постъпват различно. Съжалявам. Може би недоразумението е по моя вина. Трябваше да изразя ясно желанието си.

— Не ви разбрах.

— Да, разбира се. А сега ми разкажете за себе си. Как се казвате?

— Дейнъс Мърфийлд.

— Какво съвършено име.

— Аз го смятам за доста обикновено.

— Съвършено е за градинар. Някои хора имат имена, които са съвсем подходящи за професиите им. Искам да кажа, какъв би могъл да бъде Шарл дьо Гол, освен спасителя на Франция? И бедният Алжер Хис. Роден с подобно име, той просто е трябвало да бъде шпионин.

Той каза:

— Когато бях момче, свещеникът в нашата църква се казваше Патерностър.

— Ето, виждате ли… Това само потвърждава теорията ми. Къде сте отраснали?

— В Единбург.

— Единбург! Значи сте шотландец.

— Да.

— С какво се занимава баща ви?

— Адвокат е. Секретар на кралския печат.

— Каква прекрасна титла. Толкова романтично. А вие не пожелахте ли да станете адвокат?

— За кратко, но… — сви рамене — промених решението си. И вместо това се записах в Селскостопанския колеж.

— На колко сте години?

— Двайсет и четири.

Беше изненадана. Изглеждаше по-възрастен.

— Харесва ли ви да работите за „Собствена градина“?

— Да. Нямам нищо против.

— Откога работите за тях?

— От около шест месеца.

— Женен ли сте?

— Не.

— Къде живеете?

— В къща във фермата на Соукоум. Съвсем близо до Падли.

— О, познавам семейство Соукоум. Хубава ли е къщата?

— Сносна е.

— Кой се грижи за вас?

— Сам се грижа за себе си.

Замисли се за ужасния сандвич с бял хляб. Представи си безрадостната къща с неоправеното легло и измитите чинии, оставени върху печката, за да изсъхнат. Запита се дали въобще някога си приготвя сносно ядене.

— Ходил ли си на училище в Единбург? — запита. Изведнъж се заинтересува от този млад човек, прииска й се да узнае какво му се е случвало и какви обстоятелства и мотивация са го довели до този скромен живот.

— Да.

— Веднага след училище ли се записа в Селскостопанския колеж?

— Не. Живях две години в Америка. Работех в ранчо за говеда в Арканзас.

— Никога не съм била в Америка.

— Страхотно е.

— Не ви ли се искаше да останете там… завинаги, имам предвид?

— Замислих се, но не останах.

— През цялото време ли бяхте в Арканзас?

— Не. Пътувах. Видях голяма част от страната. И прекарах шест месеца на Вирджинските острови.

— Колко вълнуващо!

Беше изял супата си. Запита го дали не иска още, той поиска и тя напълни купата му отново. Той взе лъжицата и каза:

— Казахте, че никога преди не сте наемали градинар. Сама ли се грижехте за мястото?

— Да — отговори тя с известна гордост. — То бе буквално подивяло, когато се нанесох тук.

— Очевидно знаете доста неща.

— Не мога да преценя.

— Винаги ли сте живели тук?

— Не. През по-голямата част от живота си живях в Лондон. Но там също имах голяма градина. А преди това, като дете, живеех в Корнуол. Там също имахме градина. Имам късмет. Винаги съм имала градина. Не мога да си представя живота без такава.

— Имате ли семейство?

— Да. Три деца. Всичките пораснали. Едната ми дъщеря е омъжена и имам двама внуци.

Той каза:

— Сестра ми има две деца. Омъжена е за фермер в Пъртшър.

— Връщате ли се понякога в Шотландия?

— Да. Два-три пъти в годината.

— Страната сигурно е много красива.

— Да — каза той. — Така е.

След супата се заеха с пилето, от което той изяде по-голямата част, както и всичките задушени ябълки. Не пи бира, но прие с благодарност чаша чай. След като изпи чая, погледна часовника и стана. Оставаха пет минути до един часа. Каза:

— Свърших работата по глогиновите храсти. Ще донеса клонките до къщата. Ако ми покажете къде, ще ги прибера. И може би ще ми кажете с какво бихте искали да се захвана. И още колко дни от седмицата ще имате нужда от мен.

— Предложих три дни седмично на агенцията, но ако работите с такава скорост, може би ще са два.

— От вас зависи.

— Как ще ви плащам?

— Ще плащате на агенцията „Собствена градина“, а те ще плащат на мен.

— Надявам се, че ви плащат добре.

— Да. Всичко е наред.

Облече якето си. Тя каза:

— Защо не ви дадоха каравана, с която да дойдете на работа?

— Не шофирам.

— Но в днешно време всички млади хора шофират. Лесно можете да се научите.

— Не казах, че не мога да шофирам — каза Дейнъс Мърфийлд. — Казах, че не шофирам.

Показа му къде да прибере клонките, възложи му следващата задача — да риголва зеленчуковата й градина, и се върна в кухнята, за да измие чиниите от обяда. „Не казах, че не мога да шофирам. Казах, че не шофирам.“ Не беше приел кутийката бира. Запита се дали не са го хванали да кара пиян и не са му отнели книжката за шофиране. Може би беше убил някого. От тази ужасяваща мисъл я побиха тръпки. Но все пак тази огромна трагедия не беше извън границата на вероятностите. А и обясняваше доста неща у него… напрегнатото му лице, неусмихващата се уста, ярките очи, които не примигваха. Имаше нещо, някаква тревога, която той успешно прикриваше. Някаква загадъчност. Но тя го харесваше. О, да, много го харесваше.

 

 

В девет часа следващата вечер — четвъртък вечер, Ноел Кийлинг зави по „Ранфърли Роуд“ и подкара по тъмната и мокра от дъжда улица, за да спре пред къщата на сестра си Оливия. Нямаше уговорка с нея, затова очакваше тя да не си е вкъщи — както обикновено. Беше най-социално активната жена, която познаваше. Но за своя изненада видя, че прозорецът зад спуснатите завеси на дневната свети, затова слезе от колата, заключи я, мина по късата алея и натисна звънеца на входната врата. Тя се отвори след миг и на прага застана Оливия, облечена в яркочервена вълнена жилетка, без грим и с очила на носа. Очевидно не очакваше компания.

— Здравей.

— Ноел! — в гласа й се долавяше изненада, защото той нямаше навик да се отбива при нея, въпреки че живееше само на 3 километра от тук. — Какво правиш?

— Просто се отбих. Заета ли си?

— Да. Опитвам се да прочета нещо, което ще ми е необходимо за срещата утре сутрин. Но няма значение. Влизай.

— Изпих няколко питиета с приятели в Пътни.

Приглади косата си и я последва в дневната. Както винаги, там бе блажено топло, светло и пълно с цветя… Завидя й. Винаги й бе завиждал. Не само за успеха й, но и за компетентността, с която се справяше с всеки аспект на оживения си живот. Върху ниската масичка до камината лежеше дипломатическото й куфарче, бяха разхвърляни листове, но тя ги прибра и ги премести върху бюрото. Той се приближи до камината уж за да си стопли ръцете, но всъщност за да хвърли поглед върху поканите, които бе наредила на полицата над нея и, общо взето, да провери какви са обществените й ангажименти. Видя, че има покана за сватба, на която той не беше поканен, а също и за частна изложба в нова галерия на „Уолтън стрийт“.

— Ял ли си нещо? — попита тя.

Той се обърна.

— Няколко сандвича — произнесе думата така, както се пишеше, което бе една от малкото им останали семейни шеги.

— Искаш ли нещо за хапване?

— Какво предлагаш?

— Остана малко от киша^[1], който вечерях. Можеш да го изядеш, ако искаш. А също бисквити и сирене.

— Ще бъде страхотно.

— Ще ги донеса тогава. Налей си питие.

Той прие милото й предложение, наля си уиски със сода, а тя се насочи към малката кухня зад трапезарията, като включваше осветлението по пътя си. Той тръгна след нея и придърпа високо столче към малкия барплот, който разделяше двете стаи. Приличаше на мъж в кръчма, който говори с барманката.

— Ходих да видя ма в неделя — каза.

— Така ли? Аз я видях в събота.

— Тя ми каза, че си ходила. С изискан американец. Как ти се струва тя?

— Мисля, че е в прекрасна форма.

— Мислиш ли, че наистина е било инфаркт?

— Е, предупреждение може би — погледна го и се усмихна горчиво. — Нанси вече я е заровила на три метра под маргаритките. — Ноел се засмя и поклати глава. Нанси бе едно от нещата, по които двамата с Оливия винаги постигаха съгласие. — Тя, разбира се, преувеличава. Но мами поне се е съгласила да използва помощ за градината. Това е началото.

Помъчих се да я накарам да дойде в Лондон утре.

— Защо?

— За да посети „Буутби“. И да види за колко ще се продаде картината на Лорънс Стърн.

— О, да, „Носачките на вода“. Бях забравила. Търгът е утре. Тя ще дойде ли?

— Не.

— Е, и защо да идва? Няма да спечели пари от това.

— Няма — Ноел сведе поглед към чашата си. — Но ще спечели, ако продаде картините, които са нейна собственост.

— Ако имаш предвид „Търсачите на миди“, не се и надявай. По-скоро ще умре, отколкото да се раздели с картината.

— А другите две платна?

Лицето на Оливия изразяваше дълбоко съмнение.

— Говори ли с мами за това?

— Защо не? Картините са ужасни, признай. Просто събират прах на стълбищната площадка. Тя дори няма да забележи, ако липсват.

— Но те не са довършени.

— Защо не престанете всички да го повтаряте. Според мен имат рядка стойност — нещо, което не може да не се отрази на цената им.

След малко тя каза:

— Да предположим, че се съгласи да ги продаде — Оливия извади поднос, нареди върху него чинии, вилица, нож и купичка с масло и сирене. — Ще й предложиш ли какво да прави с парите си, или ще оставиш това на нейната преценка?

— Парите, които даваш, докато си жив, струват два пъти повече от онова, което ще завещаеш след смъртта си.

— Което означава, че алчните ти ръчички искат да се докопат до тях.

— Не ги искам само за себе си. А за всички нас тримата. О, не ме гледай така, Оливия, няма от какво да се срамувам. В наши дни парите не стигат на никого и не ми казвай, че Нанси ще се откаже от пари в брой. Непрекъснато се оплаква колко скъпо е всичко.

— Ти и Нанси може би. Но аз няма да участвам.

Ноел отпи от чашата.

— Но няма да кажеш „не“, нали?

— Не искам нищо от мами. Тя ни е дала достатъчно. Искам просто да бъде жива, да е добре, да няма финансови притеснения и да се наслаждава на живота.

— Тя има достатъчно средства, за да живее добре. И ние всички го знаем.

— Така ли? А бъдещето? Възможно е да доживее до дълбока старост.

— Ето още една причина да продаде тези мрачни нимфи. И да инвестира капитала.

— Не искам да обсъждаме този въпрос.

— Значи не смяташ, че идеята е добра?

Оливия не отговори, просто взе подноса и го отнесе. Докато я следваше, той си мислеше, че никой друга жена не би могла да бъде с толкова изправен гръб и твърдо решена като Оливия, ако се опитваш да направиш нещо, което тя не одобрява.

Тя остави подноса върху ниската масичка едва ли не с трясък. После се изправи и го изгледа:

— Да. Смятам, че идеята не е добра.

— И защо?

— Мисля, че трябва да оставиш мами на спокойствие.

— Добре — както винаги той се предаде с грация, защото знаеше, че в дългосрочен план това е най-сигурният начин да спечелиш битката. Настани се в едно от дълбоките кресла, но седна едва на крайчеца, за да може да се храни. Оливия се облегна на камината, пъхнала ръце дълбоко в джобовете на жилетката. Той усещаше погледа й върху себе си, докато вземаше вилицата и режеше киша. — Да забравим за продажбата на незавършените картини. Да говорим за нещо друго.

— За какво например?

— Като например дали някога не си виждала или чувала ма да споменава или да си подозирала за съществуването на рисувани с маслени бои скици на Лорънс Стърн, които е правил, преди да започне да рисува самата творба?

Цял ден се бе питал дали да посвети Оливия в тайната си — как бе открил старото писмо, и в изникналите възможности. Накрая бе решил да поеме риска. Оливия можеше да се окаже важен съюзник. Единствена тя от тях тримата имаше влияние върху майка им. Заявявайки въпроса, не сваляше поглед от лицето й. Видя как на него се изписа предпазливост, сменена от подозрение. Трябваше да го очаква.

След малко тя каза:

— Не — това също трябваше да се очаква, но той знаеше, че казва истината, защото Оливия никога не лъжеше. — Не. Никога.

— Виждаш ли, трябва да съществуват поне няколко.

— Какво те наведе на мисълта за този лов на диви гъски?

— Той й разказа как бе открил старото писмо.

— „Терасираната градина“? Тя се намира в „Метрополитън“ в Ню Йорк.

— Точно така. И ако е правена предварителна скица за „Терасираната градина“, защо да няма също за „Носачките на вода“, „Ухажването на рибарската съпруга“ и всички други негови картини, превърнали се в класика и тънещи в скучни музеи във всяка уважаваща себе си столица по света.

Оливия се замисли. После каза:

— Вероятно са били унищожени.

— О, глупости. Старецът никога нищо не е унищожавал. Знаеш го така добре, както и аз. Едва ли има друга къща, освен нашата на „Оукли стрийт“, толкова пълна с всякакви боклуци. Освен може би „Подмоурс Теч“. Знаеш ли, че рискът от пожар на тавана е голям? Ако някой застраховател види какво е струпано там, ще припадне.

— Бил ли си там напоследък?

— Да, качих се на тавана в неделя, за да потърся ракетата си за скуош.

— А само нея ли търсеше?

— Е, не, поогледах се.

— За някоя груба скица с маслени бои?

— Нещо такова.

— Но не намери.

— Разбира се, че не. Не би могла да намериш и слон в цялото онова безредие.

— А мами знаеше ли какво търсиш?

— Не.

— Ти си подлец и страхливец, Ноел. Защо винаги трябва да вършиш всичко зад гърба на хората?

— Защото тя няма никаква представа, какво има на тавана й, както и когато живеехме на „Оукли стрийт“.

— И какво има там?

— Какво ли не. Стари кутии, шкафове с дрехи, вързопи и писма. Бебешки колички, детски играчки, ниски столчета, чували с вълна, кантари, някакви дървени кутии, купища списания, завързани с връв, мостри на видове плетки, стари рамки за картини… За каквото и да се сетиш. И както казах, рискът от пожар е висок. И тръстиковият покрив няма да помогне. Само една искра някой ветровит ден и цялата къща ще изгори. Надявам се само, че ма ще има време да скочи от някой прозорец, преди да я погълнат пламъците. Казах ли ти, че кишът е много вкусен? Ти ли го приготви?

— Аз никога нищо не приготвям. Купувам всичко от супермаркета — тя прекоси стаята и застана до него.

Чу я да си налива питие и си позволи да се усмихне, защото знаеше, че е предизвикал у нея тревога и, надяваше се, съчувствие и по този начин е привлякъл вниманието й. Тя седна на дивана с лице към него, стиснала чашата в длани.

— Ноел, наистина ли мислиш, че е опасно?

— Да. Честно. Наистина. Така мисля.

— И какво трябва да направим според теб?

— Да разчистим.

— Мами няма да се съгласи за нищо на света.

— Добре, тогава да подредим. Но голяма част от струпаните там боклуци стават само за огъня. Вълната, списанията, моделите за плетки…

— Но защо и вълната?

— Защото е пълна с молци.

Оливия не каза нищо. Той бе изял вече киша и започна сиренето, което бе особено деликатесна версия на „Бри“.

— Ноел. Не предлагаш голямото разчистване само за да имаш възможност да търсиш може би несъществуващи скици, нали? А ако случайно намериш нещо ценно, трябва да помниш, че всичко в онази къща принадлежи на мами.

Той срещна погледа й с невинно изражение.

— Със сигурност не мислиш, че бих откраднал нещо, нали?

— Не знам, мисля, че си способен на всичко.

Той предпочете да не обърне внимание на думите й.

— Ако въобще намерим тези скици, имаш ли някаква представа колко струват? Най-малко 5000 всяка.

— Защо говориш за тях така, сякаш знаеш, че са там?

— Не знам дали са там! Просто подозирам, че е възможно да са там. Но по-важното е, че таванът наистина представлява заплаха от пожар. И трябва да направим нещо.

— А не мислиш ли, че е по-добре да застраховаме къщата?

— Джордж Чембърлейн се погрижи за това още когато ма купи къщата. Може би трябва да поговориш с него. Този уикенд съм свободен. Мога да отида още в петък вечерта и да се захвана с херкулесовската задача. Ще звънна на ма, за да й кажа, че ще отида.

— А ще я попиташ ли за скиците?

— Мислиш ли, че трябва?

Оливия не отговори веднага. А после каза:

— Не. Не мисля — той я погледна изненадан. — Мисля, че това може да я разтревожи, а не искам тя да се тревожи. Можем да й кажем, ако ги намерим, а ако не са там, защо въобще да й казваме нещо? Но, Ноел, не й говори повече за продажба на картините. Те наистина нямат нищо общо с теб.

Той сложи длан на сърцето си.

— Честна скаутска — усмихна се. — Поне вече мислиш като мен.

— Напротив, ти си дяволит негодник и никога няма да мисля като теб.

Той отново не възрази, изяде мълчаливо храната, изправи се и отиде да напълни отново чашата си.

— Наистина ли ще отидеш? В „Подмоурс Теч“, имам предвид.

— Няма причина да не отида — седна отново. — Защо?

— Можеш да направиш нещо за мен.

— Така ли?

— Знаеш ли кой е Козмо Хамилтън?

— Козмо Хамилтън? Но, разбира се. Любовникът ти от слънчева Испания. Не ми казвай, че отново е част от живота ти?

— Не, не е част от живота ми. А вън от него. Починал е.

Поне веднъж Ноел беше истински изненадан и шокиран.

— Починал?

Лицето на Оливия бе спокойно, но много бледо и застинало и той съжали за шеговития си тон.

— О, съжалявам. Но какво се е случило?

— Не знам. Умрял е в болницата.

— Кога научи?

— В петък.

— Но той не беше стар.

— Беше на шейсет.

— Колко ужасно!

— Да. Знам. Но работата е там, че има млада дъщеря, Антония. Тя ще пристигне утре на „Хийтроу“ от Ибиса и ще остане тук няколко дни, а после ще отиде в „Подмоурс Теч“, за да прави компания на мами известно време.

— Ма знае ли?

— Разбира се. Разбрахме се за събота.

— Нищо не ми каза.

— Да, предполагам.

— На колко години е момичето… Антония?

— На осемнайсет. Канех се да я заведа и да остана през уикенда, но имам среща с мъж…

Ноел, отново верен на себе си, повдигна вежди:

— По работа или за удоволствие?

— По работа. Дизайнер е, французин и много странен, отседнал в „Риц“. И наистина искам да прекарам малко време с него.

— И?

— И ако наистина ще пътуваш до Глостършър в петък вечер, можеш да я вземеш със себе си и да ми направиш услуга.

— Красива ли е?

— От това ли зависи отговорът ти?

— Не, но бих искал да ми отговориш.

— Беше очарователна на тринайсет.

— Не е дебела и с пъпчиво лице?

— Не, ни най-малко. Антония ни гостува заедно с мами тогава. Станаха много добри приятелки. И след като мами не е добре и Нанси непрекъснато повтаря, че не бива да живее сама… Ако Антония е с нея, няма да е сама. Идеята ми се струва доста добра.

— Всичко си обмислила, нали?

Оливия не обърна внимание на хапливата му забележка.

— Ще я вземеш ли със себе си?

— Разбира се. Нямам нищо против.

— В колко часа ще я вземеш?

Петък вечер… Замисли се…

— В шест вечерта.

— Ще се постарая дотогава да съм се върнала от офиса. И, Ноел… усмихна се неочаквано. — Не беше се усмихнала нито веднъж през цялата вечер и за миг между тях се породиха топлина, приятелство. Можеха да бъдат всяка двойка привързани един към друг брат и сестра, прекарали приятен час заедно… — Благодаря.

 

 

На следващия ден Оливия се обади на майка си от офиса.

— Мами.

— Оливия.

— Мами, виж, трябваше да променя плановете си. Оказа се, че не мога да дойда този уикенд, защото имам работа с един французин, а събота и неделя като че ли са единственото ми свободно време за него. Ужасно съжалявам.

— А Антония?

— Ноел ще я доведе. Не ти ли се е обадил още?

— Не.

— Ще ти се обади. Ще дойде в петък и ще остане целия уикенд. Снощи си поговорихме надълго и нашироко и решихме, че трябва да разчистите тавана, преди да се е подпалила цялата къща. Не знаех, че има толкова много боклуци на тавана. Май нищо не изхвърляш.

— Семейна конференция, а? — в гласа на Пенелопе се долавяше изненада. И да, наистина беше изненадана. — Ти и Ноел?

— Да, отби се при мен снощи и го нахраних. Каза ми, че се качил на тавана да търси нещо и че там имало толкова много неща, та опасността от пожар била съвсем реална. Затова решихме да дойде и да ти помогне да разчистиш. Не се тревожи, нищо не ти заповядваме, само се тревожим и той обеща, че няма да изхвърли или да изгори каквото и да е без твоето разрешение. Мисля, че е много мило от негова страна. Той всъщност доброволно предложи да свърши работата, затова не се ядосвай и не ни казвай, че се отнасяме с теб като с идиот.

— Не съм ядосана. Мисля, че наистина е мило от страна на Ноел да ми предложи помощ. Канех се да разчистя и сама. Всъщност през последните пет години се каня всяка зима, но задачата е така огромна, че винаги си намирам някакво извинение да я отложа. Мислиш ли, че Ноел ще се справи сам?

— Антония също ще бъде там. Тя сигурно също ще се радва да помогне. Но ти недей да се нагърбваш с нищо.

На Пенелопе й хрумна блестяща идея.

— Може да помоля и Дейнъс да дойде. Още чифт силни ръце няма да са излишни, а и той може да отговаря за огъня.

— Кой е Дейнъс?

— Новият ми градинар.

— Бях забравила за него. Как изглежда?

— Мил човек. Антония пристигна ли вече?

— Не. Ще я посрещна довечера.

— Предай й любовта ми и й кажи, че нямам търпение да я видя.

— Непременно. Двамата с Ноел ще са при теб в петък вечер, навреме за вечерята. Съжалявам само, че аз няма да бъда.

— Ще ми липсваш. Но… ще се видим друг път.

— Дочуване тогава, мами.

— Дочуване, мила.

 

 

Ноел й се обади вечерта.

— Ма.

— Ноел.

— Как си?

— Прекрасно. Чух, че ще дойдеш за уикенда.

— Говорила си с Оливия?

— Днес сутринта.

— Каза, че трябва да дойда да ти помогна да разчистиш тавана. Сънувала кошмари, че може да се подпалиш заедно с къщата.

— Знам, тя ми каза. Мисля, че идеята е много добра, и съм ти благодарна.

— Е, това е нещо ново. Мислехме, че страшно ще се ядосаш.

— Сбъркали сте — отговори Пенелопе, малко уморена от този свой нов имидж на твърдоглава дама. — Ще извикам Дейнъс, за да ти помогне. Той е новият ми градинар и съм сигурна, че няма да има нищо против. И е дяволски добър в паленето на огньове.

Ноел се поколеба, после каза:

— Страхотно.

— Каза още, че ще доведеш Антония. В такъв случай ще ви очаквам в петък вечерта. И не шофирай прекалено бързо.

Канеше се да върне слушалката на мястото й, за да не може той да възрази, но той усети и извика:

— Ма!

И тя отново я долепи до ухото си:

— Мислех, че сме приключили разговора.

— Исках да ти кажа за търга. Отидох в „Буутби“ днес следобед. За колко, мислиш, бе продадена „Носачките на вода“?

— Нямам представа.

— 245 800 лири.

— Мили боже! Кой я купи?

— Американска художествена галерия. От Денвър, Колорадо, мисля.

Тя поклати учудено глава, сякаш той можеше да я види.

— Наистина много пари.

— Чак ти прилошава, нали?

— Теб със сигурност — каза тя — те кара да мислиш.

Четвъртък. Когато Пенелопе стана от леглото, облече се и слезе долу, градинарят вече бе започнал работа. Беше му дала ключ за гаража, за да има достъп до градинските инструменти, и го видя от прозореца на спалнята да копае в зеленчуковата градина. Не го обезпокои. Още от първия му ден тук бе разбрала, че е работлив, но затворен човек и няма да му е приятно непрекъснато да се суети около него, да проверява как си върши работата, и, общо взето, да се превърне в истинска напаст. Ако имаше нужда от нещо, щеше да дойде при нея и да я помоли. Ако нямаше, просто щеше да продължи да си върши работата.

В дванайсет без петнайсет — след като свърши малкото домакинска работа и извади цяла тава хляб от фурната — тя развърза престилката си и отиде в градината, за да размени някоя и друга дума с него и да му напомни, че го чака за обяд. Днес беше по-топло, а небето бе безоблачно и яркосиньо. Слънцето не топлеше особено, но тя реши да нареди масата в оранжерията.

— Добро утро.

Той вдигна поглед и като я видя, се изправи и се подпря на лопатата. Неподвижният утринен въздух бе изпълнен със силни и ободряващи миризми — на току-що разкопана земя и на изкуствен тор, примесен с конски, който той внимателно бе загребал от купчината.

— Добро утро, госпожо Кийлинг.

Беше съблякъл якето и пуловера си и работеше по риза. Ръцете му бяха загорели и мускулести. Докато го гледаше, той вдигна ръка и избърса калното петно от брадичката си. Жестът й беше болезнено познат, но тя вече бе подготвена за това и сърцето й продължи да бие спокойно. Този път просто изпита удоволствие от спомените.

— Изглежда, ти е топло.

Той кимна:

— Да, от работата се стоплих.

— Обядът ще бъде готов в дванайсет.

— Благодаря. Ще дойда.

Продължи да копае. Наоколо летеше червеношийка, не толкова да търси червеи, а заради компанията, предположи Пенелопе. Червеношийките бяха възхитително общителни. Тя се обърна и тръгна към къщата, като по пътя набра букет ранна иглика. Цветовете бяха меки като кадифе, излъчваха силен аромат и й напомниха бледата безстъблена иглика, която растеше в Корнуол и придаваше багри на пейзажа, когато цялата страна все още се намираше в лапите на зимата.

„Трябва да отида скоро, каза си. Пролетта в Корнуол е вълшебно време. Трябва да отида, преди да стане прекалено късно.“

 

 

— Дейнъс, какво правиш през уикендите? — попита го тя.

Днес го гощаваше със студена шунка, печени картофи и сирене. Вместо пудинг имаше курабии с мармалад и яйчен крем. Храната бе питателна, тя се нахрани заедно с него и се запита дали няма да напълнее, ако продължи да се храни така.

— Нищо особено.

— Имах предвид дали работиш за някого през уикендите.

— Понякога в събота сутрин работя за управителя на банката в Падли. Той предпочита да играе голф, вместо да се грижи за градината, а съпругата му непрекъснато се оплаква от бурените.

Пенелопе се усмихна.

— Бедният човек. А в неделя?

— В неделя съм свободен.

— Ще дойдеш ли тук да ми помогнеш…? Ще ти платя — на теб, а не на „Собствена градина“, и ще бъде справедливо, защото работата няма да бъде в градината.

Той изглеждаше леко изненадан.

— Какво ще трябва да правя?

Тя му разказа за Ноел и за тавана.

— Знам, там има толкова много боклуци, които ще трябва да се свалят долу и да се сортират. Работата е толкова много, че няма да се справи сам. Ако дойдеш, наистина ще ни помогнеш.

— Разбира се, че ще дойда. Но няма нужда да ми плащате, ще ви направя услуга.

— Но…

— Не — каза той твърдо. — Не искам да ми плащате. В колко часа да дойда?

— Около девет сутринта.

— Чудесно.

— Ще има хубав обяд. Ще дойде и едно момиче, което ще остане известно време при мен. Ноел ще я доведе утре вечер. Казва се Антония.

— Много мило от ваша страна — каза Дейнъс.

— Да.

— Е, поне ще имате компания.

 

 

Нанси не обичаше особено да чете вестници. Ако се наложеше да отиде сутринта до селото, за да пазарува — което се случваше повечето сутрини, тъй като двете с госпожа Крофтуей не се разбираха много добре и непрекъснато свършваше маслото или кафето — тя обикновено се отбиваше в будката за вестници и списания и купуваше „Дейли Мейл“ или някой брой на „Жената“. Преглеждаше ги, докато хапваше сандвич или шоколадови бисквити за обяд, а „Таймс“ се появяваше в къщата едва вечерта в дипломатическото куфарче на Джордж.

Четвъртък бе свободният ден на госпожа Крофтуей, което означаваше, че Нанси е в кухнята, когато Джордж се върна от работа. Щяха да имат рибен пай за вечеря, който госпожа Крофтуей вече бе приготвила и Нанси трябваше само да го опече. Госпожа Крофтуей бе донесла обаче цяла кошница от онези ужасни и горчиви салати и Нанси ги миеше. Много мразеше да приготвя салата, а и беше сигурна, че децата няма да я ядат. Чу колата да приближава по алеята, а след секунда-две задната врата се отвори и се затвори и съпругът й влезе в кухнята. Изглеждаше уморен и съвсем незначителен в строгите си дрехи. Тя се надяваше денят му да не е бил изтощителен. Ако беше прекарал такъв ден, имаше навика да си го изкарва на нея.

Вдигна поглед и му се усмихна решително. Джордж толкова рядко беше весел, че беше много важно да не позволява на мрачността му да я депресира и да пази жива илюзията — дори само тя да й беше подвластна, — че имат връзка на привързаност и приятелство.

— Здравей, мили. Добър ли беше денят ти?

— Поносим.

Хвърли куфарчето си на масата и от него изпадна „Таймс“.

— Погледни това.

Нанси бе удивена от общителността му. Обикновено той просто изсумтяваше нещо неразбираемо и отиваше в библиотеката да прекара един спокоен час преди вечеря. Сигурно се беше случило нещо, което беше привлякло вниманието му. Надяваше се да не е атомна бомба. Остави салатите в мивката, подсуши ръцете си и отиде при него. Той разгъна вестника върху масата, отвори на страницата за изкуство и посочи с дългия си блед показалец една от колоните.

Тя загледа безнадеждно размазаната пред очите й страница. И каза:

— Без очила съм.

Той въздъхна, примирен с недостатъците й.

— Новините за продажбите на произведения на изкуството, Нанси. Вчера в „Буутби“ е била продадена картина на дядо ти.

— Вчера ли? — не беше забравила за „Носачките на вода“. Напротив, разговорът с Оливия в „Кетнърс“ не й излизаше от ума и бе така погълната от мисълта за евентуалната стойност на картината, която все още висеше на стената в „Подмоурс Теч“, че бе изгубила представа за дните. Никога не помнеше датите.

— Знаеш ли на каква цена?

С отворена уста Нанси поклати глава.

— 245 800 лири! — произнесе вълшебната цифра спокойно и отмерено, за да може тя да я чуе правилно.

Нанси едва не припадна. Постави длан на кухненската маса, за да се задържи на крака, и продължи да го гледа втренчено.

— Купили са я някакви американци. Прилошава ми, като си помисля, че всичко ценно излиза извън пределите на страната ни.

Тя най-после възвърна способността си да говори:

— А картината бе ужасна.

Джордж се усмихна студено, без никаква веселост.

— За щастие на „Буутби“ и на предишния й собственик не всички мислят като теб.

Нанси въобще не схвана подигравката.

— Оливия не сгреши с много.

— Какво искаш да кажеш?

— Разговаряхме за това онзиден, когато обядвахме в „Кетнърс“. Тя предположи близка до тази сума — погледна към него. — Предположи още, че „Търсачите на миди“ и другите две картини, които все още са притежание на майка, струват общо около милион. Може би и в този случай ще се окаже права.

— Без съмнение. Нашата Оливия никога и за нищо не греши. В кръговете, в които се движи, може да научи и да надуши всичко.

Нанси издърпа един стол и облекчи краката си от тежестта на тялото си.

— Джордж, мислиш ли, че майка съзнава колко струват картините?

— Не мисля — стисна устни. — По-добре е да разговаряме с нея. Ще трябва да бъдат застраховани. Всеки може да влезе в онази къща и да ги свали от стената. Доколкото виждам, тя никога през живота си не е заключвала и една врата.

Нанси изпита неясно вълнение. До този момент не беше казала на Джордж за разговора си с Оливия, защото той не харесваше сестра й и обикновено не се интересуваше какво е казала или не. Но сега, когато Джордж сам бе повдигнал въпроса, всичко беше много по-просто.

Каза, ковейки желязото, докато е горещо:

— Може би трябва да отидем да видим майка. Да поговорим с нея.

— Застраховката ли имаш предвид?

— Ако вноските по застраховката са прекалено високи, тя може…

Нанси прочисти гърлото си, тъй като гласът й изведнъж стана дрезгав. — … може да реши, че е по-просто да ги продаде. Оливия каза, че в момента пазарът е достигнал върха си по отношение на работата на викторианските художници… (това звучеше така изискано и интелигентно, та Нанси се чувстваше горда)… и че ще е жалко да изтървем възможността.

Поне веднъж Джордж като че ли обмисляше гледната й точка. Стисна устни, прочете параграфа още веднъж, а после прецизно сгъна вестника. И каза:

— От теб зависи.

— О, Джордж. Половин милион. Дори не мога да си представя толкова пари.

— Ще има данъци, разбира се.

— Въпреки това! Трябва да отидем. А и бездруго не съм я виждала отдавна. Трябва да проверя дали е добре, как живее. А после мога да повдигна темата. Тактично — Джордж изглеждаше изпълнен със съмнение. И двамата знаеха, че Нанси не притежава никакъв такт. — Веднага ще й звънна.

 

 

— Майко.

— Нанси?

— Как си?

— Много добре. А ти?

— Не се ли преуморяваш?

— За мен ли говориш или за себе си?

— За теб, разбира се. Градинарят започна ли работа?

— Да. Дойде в понеделник и днес.

— Надявам се, че си върши работата задоволително.

— Да, поне за мен.

— А помисли ли по въпроса да вземеш някого да живее с теб? Подадох обява в нашия местен вестник, но се опасявам, че още никой не се е обадил.

— О, няма нужда да се тревожиш повече за това. Утре вечер идва Антония и ще остане известно време при мен.

— Антония? Коя е Антония?

— Антония Хамилтън. О, мила, май сме забравили да ти кажем. Помислих, че Оливия може да ти е казала.

— Не — отговори Нанси с леденостуден тон. — Никой нищо не ми качва.

— Е, приятелят на Оливия, онзи, с когото живееше в Ибиса, колко ужасно и тъжно, е починал. И дъщеря му ще ми гостува известно време, за да се съвземе и да реши какво иска да прави.

Нанси бе вбесена.

— Е, мисля, че все някой трябваше да ми каже. Нямаше да си правя труда да пускам обявата, ако знаех.

— Съжалявам, мила, но бях толкова заета, че забравих. Но това означава, че няма нужда да се тревожиш повече за мен.

— Но, майко, що за момиче е тя?

— Много е сладка.

— На колко години е?

— Само на осемнайсет. Ще бъде прекрасна компания за мен.

— Кога ще пристигне?

— Казах ти. Утре вечер. Ноел ще я доведе от Лондон. Ще прекара уикенда тук и ще разчисти тавана. Двамата с Оливия са решили, че има опасност от пожар — настъпи кратка пауза в разговора, след която тя продължи: — Защо не дойдете да обядвате с нас в неделя? Доведете и децата. Така ще можете да се видите с Ноел и да се запознаете с Антония.

И да повдигнат въпроса за картините.

— О… — Нанси се поколеба. — Мисля, че ще бъде добре. Една секунда, да питам Джордж…

Остави слушалката и отиде да търси съпруга си. Не се наложи да го търси много. Намери го, както знаеше, дълбоко заспал в креслото, полускрит зад „Таймс“.

— Джордж — той свали вестника. — Майка ни покани на обяд в неделя — каза го шепнешком, като че ли майка й можеше да чуе.

— Аз не мога — отговори Джордж веднага. — Трябва да присъствам на една среща и на един обяд.

— В такъв случай ще заведа децата.

— Мислех, че децата ще прекарат деня със семейство Уейрайт…

— О, да. Бях забравила. Е, тогава ще е най-добре да отида сама.

— Изглежда — каза Джордж, — че е така.

Нанси се върна на телефона.

— Майко?

— Да, тук съм.

— Джордж и децата са заети в неделя, но аз с радост ще дойда, ако нямаш нищо против.

— Сама? — дали не долови облекчение? Нанси прогони тази мисъл от главата си. — Ела около дванайсет, за да можем да си побъбрим. Ще се видим тогава.

Нанси остави слушалката и отиде да каже на Джордж за уговорката. Разказа му още надълго и нашироко за отношението на Оливия към нея, която забравила да й каже, че е намерила другар за майка им, и така не е спестила на Нанси усилията…

— … Антония е само на осемнайсет. Вероятно е някоя мързелива и разпусната тийнейджърка, която по цял ден ще лежи в леглото и що очаква майка да се грижи за нея. Още работа за майка. Човек би помислил, нали, Джордж, че Оливия можеше да ми каже. Поне да го обсъдим. Все пак аз поех отговорността да наглеждам майка, а като че ли никой от тях не се съобразява с мен. Изглежда, че нехаят за мен… Джордж?

Но Джордж отдавна вече не я слушаше. Нанси въздъхна и го остави. Върна се в кухнята към досадното задължение да приготви салатата.

Ноел и Антония пристигнаха от Лондон чак в девет без петнайсет, а Пенелопе вече си ги представяше мъртви някъде по пътя. Нощта бе тъмна, валеше дъжд и тя непрекъснато надничаше през прозореца на кухнята с надеждата да види колата, докато минава през портата. Тъкмо мислеше дали да не се обади на полицията, когато чу рева на двигателя по шосето откъм селото. Колата намали скорост — слава богу, — мина през портата и спря пред задната врата.

Забави се за миг, за да се съвземе. Нищо не можеше да развали настроението на Ноел така, както неласкавите забележки, а и ако бяха тръгнали от Лондон след шест часа, беше глупаво от нейна страна да се разтревожи толкова. Скри тревогата си, постара се да изглежда спокойна и като се усмихна, отиде да светне външната лампа и отвори вратата.

Видя дългата, бърза и леко поочукана кола на Ноел. Той тъкмо слизаше. После отиде да отвори другата врата. Появи се Антония, която издърпа след себе си нещо като раница. Чу Ноел да казва:

— По-добре бягай вътре.

И Антония се подчини, като затича с наведена глава, търсейки подслон под покрива на верандата. И там се озова право в прегръдките на Пенелопе.

Пусна раницата си и двете се прегърнаха силно. Пенелопе изпитваше облекчение и привързаност, а Антония просто бе благодарна най-после да бъде на сигурно място, в прегръдките на единствения човек, с когото в момента й се искаше да бъде.

— Антония — Пенелопе продължаваше да я държи за ръката. Задърпа я вътре, далеч от мрака, студа и дъжда, към топлината на кухнята. — О, мислех, че никога няма да дойдете.

— И аз.

Изглеждаше съвсем същата както на тринайсет. Беше по-висока, разбира се, но също толкова стройна… имаше красиво тяло с дълги крака, а лицето й като че ли въобще не се беше променило. Все още имаше лунички по носа, а зелените й очи и дългите и гъсти светли мигли си бяха същите. Златисточервеникавата й коса все така стигаше до раменете й и падаше тежка и права. Носеше дори същите дрехи — сини дънки и бял пуловер с мъжко деколте.

— Толкова е хубаво, че си тук. Добре ли пътувахте? Или дъждът беше ужасен?

— Доста лошо беше.

Антония се обърна при влизането на Ноел, който носеше не само нейния куфар и собствената си чанта, а и захвърлената на верандата раница. Той остави багажа.

— О, Ноел. Каква ужасна нощ.

— Да се надяваме, че няма да вали през целия уикенд, защото иначе няма да можем да свършим нищо — Ноел подуши въздуха. — Нещо ухае приятно.

— Овчарски пай.

— Умирам от глад.

— Нищо чудно. Ще заведа Антония горе и ще й покажа стаята й, а после ще вечеряме. Налей си питие. Ще слезем след миг. Ела, Антония…

Пенелопе взе раницата, а Антония — куфара и двете тръгнаха нагоре по стълбите, прекосиха малката площадка, минаха през първата спалня и се озоваха във втората.

— Каква прекрасна къща — каза Антония.

— Да, но не осигурява много лично пространство. Влиза се от една стая в друга.

— Като в „Кен Делт“.

— Някога това са били две къщи. И все още има две стълбища и две входни врати. Ето твоята стая.

Тя остави раницата и се огледа внимателно, да не би да е забравила нещо. Стаята изглеждаше съвсем прилично. Белият килим бе нов, но всичко останало датираше от времето на „Оукли стрийт“. Двете еднакви легла с полираните табли, завесите на рози, които не подхождаха на покривките на леглата. Малкото махагоново нощно шкафче и столовете с правите облегалки. Беше напълнила една ваза с иглика, а сега отметна покривката на едното легло, за да й покаже изгладените бели ленени чаршафи и розовите одеяла.

— Този шкаф служи за гардероб — продължаваше да обяснява, — а това е вратата на банята. Стаята на Ноел е от другата страна и ще трябва да си я делите, но ако искаш да се изкъпеш, докато той е вътре, може да дойдеш в другия край на къщата и да използваш моята. Сега… Какво би искала да правиш? Да вземеш душ ли? Има много време.

— Не. Само ще си измия ръцете. И ще сляза долу.

Под очите й имаше дълбоки сенки. Пенелопе каза:

— Сигурно си уморена.

— Да, доста. Мисля, че е заради полета. Още не съм се съвзела.

— Няма значение, вече си тук. Не се налага да ходиш никъде, освен ако сама не пожелаеш. Слез, когато си готова, и Ноел ще ти налее питие.

Върна се в кухнята и завари Ноел с голяма чаша уиски със сода да чете вестника. Той вдигна поглед, когато тя затвори вратата.

— Всичко наред ли е?

— Бедното дете, изглежда изтощено…

— Да. Не каза почти нищо, докато пътувахме. Мислех, че спи, но не спеше.

— Не се е променила ни най-малко. И преди мислех, че е най-очарователното дете на света.

— Не бива да вкарваш разни мисли в главата ми.

Тя му хвърли предпазлив поглед.

— Ще се държиш прилично през уикенда, Ноел.

Той бе самото олицетворение на невинността.

— Какво искаш да кажеш?

— Много добре знаеш.

Той се усмихна добросърдечно, не беше засегнат.

— Като приключа с всичките боклуци, които са събрани на тавана ти, ще бъда толкова уморен, че едва ли ще мога да сторя нещо друго, освен да се просна в леглото си.

Надявам се да е така.

— О, хайде, трябва да си разбрала вече, че тя не е мой тип… Светлите мигли въобще не са привлекателни. Карат ме да мисля за зайци. Умирам от глад. Кога ще ядем?

— Когато слезе Антония.

Отвори вратичката на фурната, за да се увери, че овчарският пай е изпечен, колкото трябва. Всичко беше наред. Затвори вратичката.

Ноел каза:

— Какво мислиш по въпроса за продажбата на „Носачките на вода“ в сряда?

— Казах ти. Едва повярвах на ушите си.

— Реши ли какво трябва да направиш?

— А нима трябва да правя нещо?

— Проявяваш твърдоглавие. Картината се продаде почти за четвърт милион! Притежаваш три картини на Лорънс Стърн, а финансовите отговорности напълно променят ситуацията. Направи онова, което те посъветвах последния път, когато бях тук. Нека бъдат оценени от професионалист. Ако все пак не искаш да ги продадеш, тогава ги застраховай, за бога. Всеки може да влезе, докато си в градината с розите, и просто да ги открадне. Не постъпвай глупаво.

Тя го гледаше през масата, разкъсвана между майчината благодарност, че е загрижен за нея, и подозрението, че синът й, както и баща му преди него, е замислил нещо. Той срещна погледа й открито, но тя все пак остана несигурна.

Накрая каза:

— Добре, ще си помисля. Но никога няма да продам „Търсачите на миди“ и ще продължа да се наслаждавам на задоволството и утехата, които изпитвам, докато я гледам. Само това ми е останало от миналото, от дните на детството ми в Корнуол и Порткерис.

Той изглеждаше леко разтревожен.

— Хей. Чуй се само как цивриш. Никога преди не си била толкова сълзливо-сантиментална.

— Е, сега не съм. Само че неотдавна започнах да изпитвам копнеж по тамошните места. Има нещо общо с морето. Искам отново да видя морето. И защо не? Няма какво да ме спре да отида. Само за няколко дни.

— Сигурна ли си, че е мъдро? Не е ли по-добре да запазиш спомените си? Всичко се променя и никога за по-добро.

— Морето не се променя — заяви твърдоглаво Пенелопе.

— Не познаваш никого там.

— Познавам Дорис. Ще отседна у нея.

— Дорис?

— Беше настанена у нас след евакуацията от Лондон в началото на войната. Живееше с нас в „Карн Котидж“. Така и не се върна в Хекни. Просто остана в Порткерис. Все още си пишем и тя непрекъснато ме кани да отида… — поколеба се, после каза: — Ще дойдеш ли с мен?

— Да дойда с теб? — беше така изненадан от предложението й, че дори не направи опит да скрие изумлението си.

— За компания — прозвуча трогателно, макар че наистина се чувстваше самотна. Опита по друг начин: — Може да се окаже забавно и за двама ни. Не съжалявам за много неща в живота си, освен за това, че не ви заведох всичките в Порткерис, когато бяхте деца. Не знам защо, но просто не успях.

Между тях се настани леко смущение. Ноел реши да обърне всичко на шега.

— Доста съм висок, за да строя пясъчни замъци на плажа.

Не успя да развесели майка си.

— Има и други забавления.

— Какви?

— Мога да ти покажа „Карн Котидж“, където живеехме. Ателието на дядо ти. Художествената галерия, за чието основаване помогна. Ти така изведнъж се заинтересува от картините му. Може би ще ти е интересно да видиш къде е започнало всичко.

Понякога правеше така — нанасяше неочакван удар под пояса. Ноел отпи щедра глътка уиски и се успокои.

— Кога ще отидеш?

— О, скоро. Още през пролетта. Преди лятото.

Изпита огромно облекчение, защото имаше приемливо извинение:

— Не мога да отсъствам от работа тогава.

— Дори за един дълъг уикенд?

— Ма, затънали сме до гуша в работа в офиса и мога да изляза в отпуск най-рано през юли.

— О, добре, в такъв случай е невъзможно — за негово облекчение тя смени темата. — Ноел, ще бъдеш ли така добър да отвориш бутилка вино?

Той стана. Чувстваше се малко виновен.

— Съжалявам. Бих дошъл с теб…

— Знам — каза тя — Знам.

Антония слезе в десет без петнайсет. Ноел наля вино в чашите и седнаха да се нахранят с овчарския пай и прясната плодова салата, бисквитите и сиренето. После Ноел си направи кафе, заяви, че ще направи предварителен оглед на тавана, и като взе кафето със себе си, изчезна нагоре по стълбите.

Когато той излезе, Антония също стана и започна да прибира чашите и чиниите, но Пенелопе я спря.

— Няма нужда. Ще сложа всичко в съдомиялната. Почти единайсет часа е, трябваше отдавна да си в леглото. Може би искаш да се изкъпеш сега?

— Да. Не знам защо, но се чувствам мръсна. Мисля, че има нещо с престоя ми в Лондон.

— Аз също се чувствам така там. Трябва ти огромно количество гореща вода и сапун…

— Вечерята беше много вкусна. Благодаря ти.

— О, мила моя… — Пенелопе бе така развълнувана, че изведнъж изгуби дар слово. А имаше толкова много неща, които трябваше да каже: — Може би ще дойда да ти пожелая лека нощ.

— О, наистина ли?

— Разбира се.

Тя отиде в банята, а Пенелопе разчисти масата, без да бърза, сложи всичко в съдомиялната, извади бутилките с мляко и подготви закуската. Тъй като в тази къща всички звуци отекваха от дървените тавани, чуваше, докато Антония се къпеше, както и приглушените стъпки на Ноел, който стъпваше внимателно в претъпканото таванско помещение. Бедният, беше се заел с наистина огромна задача. Надяваше се, че няма да изгуби ентусиазма си по средата на работата и да я остави в още по-голяма бъркотия отпреди. Водата от ваната потече по тръбата. Тя изгаси лампата в кухнята и се качи горе.

Антония си бе легнала, но беше будна. Разлистваше списанието, което Пенелопе бе оставила на нощното й шкафче. Голите и ръце бяха тънки и загорели, а копринената й коса се бе разпиляла върху възглавницата с бялата ленена калъфка.

Затвори вратата след себе си.

— Как беше ваната?

— Истинско блаженство — усмихна се Антония. — Сложих във водата от ароматните соли, които открих. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Та нали са за това? — седна на ръба на леглото. — Отразили са ти се добре. Вече не изглеждаш толкова уморена.

— Да. Разсъних се. Чувствам се жива и разговорлива. Няма да мога да заспя.

Чуваха как Ноел влачи нещо по пода. Пенелопе каза:

— Може би това е добре, като се има предвид какъв шум вдига Ноел.

После чуха силен трясък, сякаш нещо тупна на земята, и гласа на Ноел:

— О, дяволите да го вземат!

Пенелопе се засмя, Антония също, а после спряха, защото очите на Антония се напълниха със сълзи.

— О, бедното ми дете!

— Толкова е глупаво… — извади носна кърпичка и издуха носа си.

— Толкова е хубаво, че съм тук, с теб и мога да се смея на такива дребни неща. Помниш ли как се смеехме някога? Когато ни беше на гости, непрекъснато се случваха смешни неща. Не беше същото, след като ти си тръгна.

Щеше да се оправи. Нямаше да плаче. Едва-що бликнали в очите й, сълзите бяха отминали и Пенелопе каза нежно:

— Искаш ли да поговорим?

— Мисля, че да.

— Искаш ли да ми разкажеш за Козмо?

— Да.

— Толкова съжалявам. Когато Оливия ми каза… Бях шокирана.

— Умря от рак.

— Не знаех за болестта му.

— Рак на белите дробове.

— Но той не пушеше.

— Някога е пушил. Преди ти да го познаваш. И преди Оливия да се запознае с него. Отказал се е от този лош навик, но въпреки това умря от рак на белите дробове.

— Ти с него ли беше?

— Да. Живях с него през последните две години. След като майка ми се омъжи повторно.

— Това разтревожи ли те?

— Не. Радвах се за нея. Не харесвам особено мъжа, когото избра, но това няма значение. Тя го харесва. И отиде да живее на Север, защото той е от там.

— С какво се занимава?

— С вълна или текстил… Тъкане, нещо такова.

— Ти била ли си там?

— Да. Отидох първата Коледа, след като се ожениха. Но беше ужасно. Той има двама отвратителни синове и горях от нетърпение да си тръгна, преди някой от тях да ме изнасили. Е, това е може би малко преувеличено, но затова не мога да отида да живея при мама. Просто не мога. И единственият човек, за когото се сетих, беше Оливия.

— Да, разбирам. Но разкажи ми повече за Козмо.

— Е, като че ли нищо му нямаше, беше жив и здрав. А после, преди около шест месеца, започна ужасната кашлица. Държеше го буден по цяла нощ, а аз лежах, слушах и се опитвах да убедя сама себе си, че не е нещо сериозно. Но накрая го убедих да отиде на лекар. И той отиде в местната болница за рентгенова снимка и общ преглед. И не излезе от там. Отвориха го и извадиха половината от единия му дроб, после го затвориха и казаха, че скоро ще може да се прибере у дома, но после той получи следоперативен колапс и това беше краят. Умря в болницата. Не дойде в съзнание.

— И ти беше сама?

— Да. Бях сама, но Мария и Томеу ме наглеждаха, а и дори не си представях, че може да се случи нещо такова, така че не бях нито особено разтревожена, нито уплашена. Пък и всичко се случи толкова бързо. Струваше ми се, че предния ден сме били заедно в „Кен Делт“ както винаги и че на другия е умрял. Разбира се, че не беше на другия ден. Само така ми се струваше.

— И какво направи?

— Ами… Звучи ужасно, но трябваше да го погребем. В Ибиса времето между смъртта и погребението трябва да е възможно най-кратко. Мъртвецът трябва да се погребе на следващия ден. Човек би помислил, че на остров, на който на практика никой няма телефон, новината не би се разнесла, но не е така. Местните имат някакви начин да научават всичко. Татко имаше толкова много приятели. Не само хора като нас, но и от местните, хора, с които е пил в бара на Педро, рибарите от пристанището и фермерите, които живееха около нас. Всички дойдоха.

— Къде беше погребан?

— В гробището на селската църквичка.

— Но… тя е католическа.

— Разбира се. Но всичко е наред. Татко не ходеше редовно на църква, но като дете е бил кръстен в католическата вяра. Освен това винаги се държеше открито и дружелюбно със свещеника. Толкова мил човек… голяма утеха за всички. Проведе службата за нас не в църквата, а край гроба, на слънчева светлина. Когато си тръгнахме, гробът не се виждаше от цветя. Беше така красив. Всички дойдоха в „Кен Делт“, Мария приготви храна и пихме вино, после пак останах сама. Това е.

— Разбирам. Тъжно е, но всичко е било, както трябва. Разказа ли всичко това на Оливия?

— Оттук-оттам. Всъщност тя не иска много да слуша за това.

— Такъв е характерът й. Когато дълбоко се разчувства или разтревожи, не споделя, опитвайки да се престори, че нищо не се е случило, за да се успокои.

— Да. Знам. Разбрах го. Няма значение.

— Какво прави в Лондон?

— Немного неща. Отидох в „Маркс и Спенсър“ и си купих топли дрехи. Видях се с адвоката на татко. Срещата беше наистина депресираща.

Сърцето на Пенелопе се сви от съчувствие към момичето.

— Нищо ли не ти е оставил?

— На практика нищо. Нямаше какво да ми остави, бедният.

— А къщата в Ибиса?

— Тя никога не е била негова. На Карлос Барсело е. А и не бих искала да остана там. Нямаше да мога да плащам наема.

— А яхтата? Какво стана с нея?

— Продаде я скоро след като Оливия си тръгна. Не купи друга.

— А другите неща? Книгите му, мебелите и картините?

— Томеу уреди един негов приятел да ги пази, докато не ми потрябват или докато не се успокоя и не се върна за тях.

— Трудно ти е да повярваш, Антония, но и това време ще дойде.

Антония сложи длани под главата си и загледана в тавана, продължи:

— Сега съм добре. Тъжна съм, но не толкова, че да не мога да продължа да живея. Ако беше жив, татко щеше да е болен и с крехко здраве и едва ли щеше да живее повече от година. Лекарят ми го каза. Затова е по-добре, че си отиде така. Тъжно ми е само за годините, които пропиля, след като Оливия си тръгна. В живота му нямаше друга жена. Много обичаше Оливия. Мисля, че тя беше любовта на живота му.

Вече беше тихо. Не се чуваха шумове и стъпки от тавана и Пенелопе предположи, че Ноел се е отказал и е слязъл. След малко каза:

— Оливия също много го обичаше. Дотолкова, доколкото въобще можеше да даде сърцето си на някого.

— Той пожела да се оженят. Но тя отказа.

— Обвиняваш ли я?

— Не. Възхищавам й се. Постъпи честно и показа силата си.

— Тя е специална.

— Знам.

— Просто не иска да се омъжи. Ужасява се от зависимостта и от обвързването, не иска да пусне корени.

— Има кариерата си.

— Да. Кариерата. За нея тя има по-голямо значение от всичко друго на света.

Антония се замисли и каза:

— Странно. Човек би могъл да я разбере ако е имала нещастно детство или е преживяла ужасна травма. Но с майка като теб не мога да си представя защо е станала такава. Много по-различна ли е от останалите ти деца?

— Да. Съвсем различна е — Пенелопе се усмихна. — Нанси е нейна пълна противоположност. Винаги е мечтала да бъде омъжена и да има своя собствена къща. Може би се вижда в ролята на господарката на имението, но какво от това? Не вреди на никого. Мисля, че поне е щастлива. Има точно това, което иска.

— А ти? Искаш ли да се омъжиш отново.

— Аз? Господи, беше толкова отдавна, че нямам почти никакви спомени. Не помислих добре, преди да се омъжа. Бях само на деветнайсет, а имаше и война. Хората живееха от ден за ден.

— Какво стана със съпруга ти?

— С Амброуз ли? О, той почина няколко години след като Нанси се омъжи.

— Не беше ли самотна?

— Бях сама. Но това не е същото като да бъдеш самотна.

— Не бях виждала смъртта. Преди Козмо да почине.

— Първия път, когато загубиш обичан човек, е най-трудно. Но времето минава и човек свиква със загубата.

— Предполагам. Той казваше, че животът ни е подарък. А друг път — че целият живот е компромис.

— Мъдри думи. За някои е така. Но ми се ще да мисля, че теб те чака нещо по-хубаво.

Антония се усмихна. Списанието отдавна бе паднало на пода, а очите й вече не бяха така трескаво живи. Обземаше я сънливост.

— Уморена си.

— Да. Вече заспивам.

— Гледай да се наспиш хубаво… — Пенелопе стана от леглото и дръпна завесите. Дъждът бе спрял, някъде се чу бухал. — Лека мощ!

Изгаси лампата и си тръгна.

— Пенелопе!

— Да?

— Прекрасно е, че съм тук. С теб.

Къщата беше потънала в тишина. На долния етаж не светеше нищо. Ноел очевидно се бе отказал от огледа на тавана и бе решил да си легне. Нямаше какво повече да се прави.

Отиде в стаята си, без да бърза. Изми зъбите си, вчеса косата си, облече нощницата си и намаза лицето си с нощен крем. Така, както беше по нощница, отиде да дръпне завесите. През отворения прозорец нахлу лек ветрец, студен и влажен, но носещ със себе си приятния мирис на влажна земя, като че ли градината, събудена от дългия зимен сън, бе оживяла с наближаването на пролетта. Бухалът отново избуха. Беше толкова тихо, че чуваше тихия шепот на Уиндраш, бягаща по пътя си през овощната градина.

Извърна се от прозореца, легна и изгаси лампата. Усещаше тялото си натежало от умора и бе благодарна за уюта на хладните чаршафи и меките възглавници, но умът й бе буден, защото невинното любопитство на Антония бе разбудило миналото и предизвикало известно неспокойствие. Пенелопе бе отговорила на въпросите й предпазливо — нито я бе излъгала, нито й бе казала цялата истина. Истината бе прекалено смущаваща, та да й я каже. А и беше толкова отдавна, че не й се искаше да мисли и да анализира мотивацията, причините и развоя на събитията. Вече не помнеше откога не беше говорила за Амброуз, не беше споменавала името му, не беше дори мислила за него. Но сега лежеше с отворени очи, втренчена в мрака, и знаеше, че няма друг избор, освен да се върне назад във времето. Преживяването щеше да бъде необикновено — като гледането на стар филм или откриването на отдавна забравен албум, на който разгръщаш страниците и се удивяваш, че снимките не са избелели, а са ясни и цветни както преди.