Розамунде Пилхер
Търсачите на миди (4)

Козмо

Оливия бе срещнала Козмо на парти на яхта по време на ваканцията си в началото на лятото на 1979-а. Ваканция, която прекарваше в компанията на приятели.

Тя не обичаше лодките, яхтите и въобще плавателните съдове. Мразеше тесните затворени пространства и клаустрофобията, причинена от прекалено много хора, струпани в прекалено малко пространство. Онази яхта бе дълга 9 метра и закотвена в пристанището. До нея се стигаше с лодка. Оливия отиде с голяма неохота на партито, и то само защото останалите отидоха. Бе толкова лошо, колкото се бе страхувала. Имаше прекалено много хора, нямаше къде да се седне, всички бяха ужасно весели, пиеха коктейли „Блъди Мери“ и обсъждаха с гръмогласен смях мигове от партито, на което всички, с изключение на Оливия и приятелите й, бяха присъствали предната вечер.

Стиснала здраво чашата си, тя стоеше заобиколена от още четиринайсет души в тясното пространство, предназначено за младшия състав. Чувстваше се като в препълнен асансьор. А другото, което я ужасяваше, бе, че не можеше да си тръгне. Не можеше просто да излезе през вратата, да вземе такси и да се прибере у дома. Когато е на яхта, човек е принуден да остане. Намираше се лице в лице с мъж, който сякаш нямаше брадичка и който непрекъснато разказваше колко очарователно е да служиш в гвардията и колко време е необходимо, за да стигнеш с бърз автомобил от Хемпшър до Уиндзор.

На лицето на Оливия бе изписана досада. Когато той се извърна за миг, за да напълнят отново чашата му, тя незабавно избяга. На пътя на бягството й бяха почти напълно голите момичета, които се печаха на слънце. Най-после успя да намери свободно местенце на предната палуба и остана, облегнала гръб на мачтата. Гласовете продължаваха да стигат до ушите й, но поне беше сама. Бе много горещо. Тя гледаше мрачно и отчаяно морето.

Върху краката й падна сянка. Вдигна поглед, уплашена, че е гвардеецът от Уиндзор, и видя, че е мъжът с брадата. Беше го забелязала веднага след като се качи на борда, но двамата не бяха разговаряли. Брадата му бе сива, но косата — гъста и бяла. Беше много висок, строен и мускулест, облечен в бяла риза и избелели дънки.

Той попита:

— Имате ли нужда от още едно питие?

— Не мисля.

— Искате ли да бъдете сама?

Гласът му бе очарователен. Тя не смяташе, че той изглежда като мъжа, когото описваме като „единствения“. Каза:

— Не е необходимо.

Той приклекна до нея. Очите им се оказаха на едно и също ниво и тя забеляза, че неговите са много светли — с цвета на избелелите му дънки. Лицето му бе прорязано от бръчки и силно загоряло. Приличаше на писател.

— В такъв случай може ли да остана с вас?

Тя се поколеба, после се усмихна:

— Защо не?

Казваше се Козмо Хамилтън. Живееше на острова от двайсет и пет години. Не, не беше писател. Беше започнал в бизнеса с отдаване на яхти под наем, а после бе работил като агент за лондонска фирма, осигуряваща ваканции с всичко, включено в цената. Сега не работеше.

Без да иска, Оливия се заинтересува.

— А не ви ли е скучно?

— Защо да ми е скучно?

— Нямате какво да правите.

— Има хиляди неща, които мога да правя.

— Назовете две.

В очите му проблеснаха весели пламъчета.

— Това е почти обидно.

И наистина, той изглеждаше в толкова добра форма и толкова жизнен, че вероятно се чувстваше така. Оливия се усмихна.

— Нямах предвид в буквалния смисъл.

Лицето му бе стоплено от усмивка, която предизвика леки бръчици в ъгълчетата на очите му. Оливия почувства как сърцето й прескочи един удар, завладяно от чара му.

— Имам яхта — каза той. — И къща, и градина. Рафтове с книги, две кози и три дузини декоративни кокошки. При последното преброяване. Декоративните кокошки са известни с продуктивността си.

— Вие ли се грижите за кокошките или съпругата ви?

— Съпругата ми живее в Уейбридж. Разведени сме.

— Значи сте сам.

— Не съвсем. Имам дъщеря. Живее с майка си, но през ваканциите идва при мен.

— На колко години е?

— На тринайсет. Казва се Антония.

— Сигурно много й харесва да прекарва ваканциите си тук.

— Да. Прекарваме наистина добре. А вие как се казвате?

— Оливия Кийлинг.

— Къде сте отседнали?

— В „Лос Пинос“.

— Сама ли сте?

— Не, с приятели. Затова и съм тук. Поканен бе един от нас, но дойдохме всички.

— Видях ви, като се качвахте на борда.

Тя каза:

— Мразя яхтите.

Той се засмя.

На следващата сутрин я потърси в хотела й. Завари я сама край басейна. Беше рано и приятелите й все още спяха. А Оливия вече бе плувала и бе поръчала закуска на терасата край басейна.

— Добро утро.

Тя вдигна поглед и го видя, очертан на фона на слънцето.

— Здравей.

Косата й бе мокра. И се бе загърнала в бял хавлиен халат.

— Може ли да седна при теб?

— Щом искаш — побутна с крак един стол към него. — Закусвал ли си?

— Да — той седна. — Преди два часа.

— Кафе?

— Не. Не искам дори кафе.

— Какво мога да направя за теб тогава?

— Дойдох да видя дали няма да поискаш да прекараш деня с мен.

— Поканата включва ли и приятелите ми?

— Не. Само теб.

Гледаше я право в очите, без да мига. Тя се чувстваше така, сякаш й бе отправено предизвикателство. И странно, това я смущаваше. А Оливия не бе изпитвала смущение от години. За да прикрие необичайната за нея нервност, а и за да има какво да прави, взе портокал от кошничката с плодове на масата и започна да го бели. Каза:

— А какво ще кажа на останалите?

— Просто, че ще прекараш деня с мен.

Кората на портокала бе дебела и палецът я заболя.

— Какво ще правим?

— Мислех да излезем с яхтата в морето… да си направим пикник… Дай — звучеше някак странно нетърпеливо. Наведе се напред и взе портокала от ръцете й. — Никога няма да го обелиш така — бръкна в задния си джоб, извади ножче и раздели портокала на четири части.

Като гледаше ръцете му, тя каза:

— Мразя яхтите.

— Знам. Каза ми го вчера — върна ножчето в джоба си, обели сръчно плода и го подаде на Оливия. — Какво ще кажеш? — попита, след като тя мълчаливо го пое. — Да или не?

Оливия се облегна назад и се усмихна. Раздели портокала на парченца и започна да ги слага в устата си едно по едно. Козмо я наблюдаваше мълчаливо. Утринната горещина ставаше все по-силна и с вкуса на плода в устата си тя се чувстваше доволна като котка, излегнала се на слънце. Изяде бавно портокала. Облиза пръстите си и погледна през масата мъжа, който чакаше. Каза:

— Да.

В този ден Оливия откри, че всъщност не мрази яхтите. Яхтата на Козмо не бе така голяма като онази, на която се провеждаше партито, но бе много по-хубава. И бе много по-приятно. Може би защото бяха само двамата, а яхтата не се поклащаше безцелно в пристанището. Те отплаваха, минаха покрай стената на пристанището и излязоха в открито море. Известно време плаваха покрай брега и стигнаха до синьо пусто заливче, така и останало неоткрито от туристите. Там хвърлиха котва и плуваха, гмуркаха се от палубата и се качваха отново на борда по въжената стълба.

Слънцето бе вече високо в небето и стана непоносимо горещо. Козмо издигна тента на предната палуба и си направиха пикник под сянката й. Хляб и домати, наденица, плодове и сирене. И вино, което бе сладко и студено, защото той бе завързал с въже бутилките и ги бе спуснал в морето.

Имаше достатъчно място и по-късно се излегнаха на палубата, където, обзети от блажено спокойствие, се пекоха на слънце. А още по-късно, когато вятърът утихна, слънцето се спусна ниско на хоризонта и отразената от водата светлина танцуваше по бялата боя на каютата, се любиха.

На следващия ден той се появи отново със своя очукан „Ситроен 2 CV“, който изглеждаше по-скоро като подвижно кошче за боклук, отколкото като автомобил. Заведе я навътре в острова, където бе къщата му. Другите от компанията вече започнаха да се сърдят на Оливия, и то не без основание. Изразиха раздразнението си пред мъжа, когото бяха поканили заради нея и който трябваше да я забавлява, размениха си недотам приятни думи и той изпадна в кисело мълчание. Което само улесни останалите да го изоставят.

Беше поредната красива сутрин. Пътят се виеше сред невисоките хълмове, минаваше през заспалите златисти селца, покрай малки бели църкви и ферми, където козите пасяха оскъдната трева в полето и търпеливи мулета обикаляха в кръг около забитите в земята колове.

Тук животът си течеше същият както векове наред, недокоснат от търговията и туризма. Настилката на пътя ставаше все по-лоша и ситроенът започна да се спуска по тясна и непавирана пътека, хладна и закътана под сянката на боровите чадъри, за да спре накрая под голямо маслиново дърво.

Козмо изгаси двигателя и слязоха. Оливия се зарадва на ласката на хладния бриз по лицето й и зърна морето в далечината. Пътеката надолу по хълма се виеше сред горичката от бадеми, зад която беше къщата му. Тя бе дълга и бяла, с червен покрив, с лилави бугенвилии по стените и не нарушаваше разкриващата се гледка към широката долина, която се спускаше до крайбрежието. В предната част имаше тераса, по която се катереха лози, а под терасата — неголяма градина и басейн, чиято тюркоазена вода блестеше на слънчевата светлина.

— Какво местенце! — Оливия не намери повече думи, с които да изрази възторга си.

— Да влезем, да те разведа.

Къщата бе строена сякаш без никакъв план. Имаше много стълби нагоре и надолу, разпръснати навсякъде, а две от стаите като че ли бяха на един и същ етаж. Някога е била фермерска къща и на горния етаж все още имаше дневна и кухня, а спалните бяха на приземния етаж, където някога са били хамбарът и конюшнята.

Вътре бе хладно, интериорът бе строг. Цялата къща бе варосана и обзаведена възможно най-семпло. Няколко разноцветни рогозки върху дървения под, мебели местно производство, тръстикови столове, излъскани до блясък дървени маси. Имаше завеси само в дневната, всички останали прозорци бяха с щори.

Имаше и мебели, които радваха окото. Дълбоки дивани и столове, отрупани с възглавнички, пъстроцветни памучни одеяла, ниски вази с цветя, грубо изплетени кошници до откритата камина, медни тенджери, окачени на една от гредите, а във въздуха — аромат на подправки и билки. И навсякъде се виждаха знаци за очевидно интелигентния и образован в областта на културата мъж, живеещ тук от двайсет и пет години. Стотици книги, заемащи не само рафтовете, но и разпилени по масите, столовете и дори по первазите на прозорците. И шахматната дъска до леглото. Имаше също картини и снимки, и прилежно подредени до грамофона грамофонни плочи.

След като й показа къщата, минаха под ниска врата, слязоха по поредното стълбище, прекосиха фоайето, чийто под бе от червени плочки, и излязоха на терасата. Тя каза:

— Не бих могла да си представя по-голямо съвършенство.

— Седни и се полюбувай на гледката, а аз ще ти донеса чаша вино.

На терасата имаше маса и няколко стола от тръстика, но Оливия не искаше да седне. Облегна се на варосаната стена, покрай която бяха наредени ниски пръстени саксии със здравец, а цяла армия мравки, заети със своите си работи, маршируваха нагоре-надолу по невидими пътечки. Тишината бе несравнима и неизмерима. Но като се ослуша внимателно, Оливия чу тихите звуци, които бяха част от тази тишина. Далечното звънче на крава. Тихото клокане на доволните кокошки, скрити някъде в градината. Шепотът на вятъра.

Един абсолютно нов свят. Бяха изминали само няколко километра, но се намираше сякаш на хиляди километри от хотела, приятелите си и коктейлите, многото хора около плувния басейн, оживените улици и магазини на града, от ярките светлини и оглушителната музика в дискотеките. А още по-надалеч бяха останали Лондон, „Венера“, апартаментът и работата й, смесваха се с нереалността като забравени мечти, които никога не са били и няма да бъдат част от реалния живот. Като плавателен съд, който е бил празен прекалено дълго време, тя се чувстваше изпълнена с покой. „Можеш да останеш тук“, чу да й нашепва тихо гласче. „Да, бих могла да остана на това място.“

Чу го да слиза по каменните стъпала зад нея, защото сандалите му шляпаха. Обърна се и го видя да минава през тъмния отвор на вратата (бе толкова висок, че инстинктивно се наведе). Носеше бутилка вино и две чаши, слънцето бе високо в небето, а хвърляната от него сянка — плътна и черна. Остави чашите и добре изстудената бутилка, по която се стичаха капчици вода, бръкна в джоба на дънките си и извади пура, която запали с кибритена клечка.

Докато го гледаше, тя каза:

— Не знаех, че пушиш.

— Само пури. От време на време. Някога пушех по петдесет на ден, но накрая се отказах от този лош навик. Днес обаче ми се струва, че имам приятен повод да се поглезя.

Вече бе извадил тапата на бутилката и сега напълни чашите. Взе едната и я подаде на Оливия. Беше леденостудена.

— За какво ще пием? — попита.

— За къщата ти, както и да се нарича.

— „Кен Делт“.

— За „Кен Делт“ тогава. И за собственика й.

Отпиха. Той каза:

— Наблюдавах те през прозореца на кухнята. Бе така неподвижна и спокойна. Чудех се за какво ли мислиш.

— За това, че… тук… реалността не съществува.

— А това добре ли е?

— Така мисля. Аз… — поколеба се, търсейки правилната дума, защото изведнъж бе станало изключително важно да намери подходящите думи. — Аз не съм човек на домашния уют. На трийсет и три съм и съм главен редактор на женското списание „Венера“. Отне ми много време, да стигна дотам. Работя за прехраната и независимостта си, откакто завърших Оксфорд, но не ти го казвам, за да ме съжаляваш. Никога не съм искала нещо друго. Никога не съм искала да се омъжа или да имам деца. Не и нещо толкова постоянно.

— И?

— Помислих си… че бих могла да остана на място като това. Тук не бих се чувствала като хваната в капан или пуснала корени. Не знам защо — усмихна му се. — Не знам защо.

— Тогава остани — каза той.

— За днес? За тази вечер?

— Не. Остани.

— Майка ми винаги ми е казвала да не приемам покани с отворен край. Тя все казваше, че трябва да има дата на пристигане и дата на заминаване.

— Била е права. Да кажем, че днес е денят ти на пристигане, а ти сама ще решиш кога да си заминеш.

Тя го гледаше втренчено, преценяваше мотивите му, намеците. Накрая каза:

— Каниш ме да се преместя при теб?

— Да.

— Ами работата ми? Тя е изключително добра, Козмо. Добре платена и отговорна. Отне ми цял живот, да се издигна до върха.

— В такъв случай е време да си дадеш почивка. Няма мъж или жена, които да могат да работят безкрайно.

Почивка. Година. Дванайсет месеца биха могли да се нарекат почивка. По-дълъг период би бил бягство.

— Аз също имам къща. И кола.

— Дай ги назаем на най-добрата си приятелка.

— А семейството ми?

— Можеш да ги поканиш тук, при теб.

Семейството й тук? Представи си Нанси да се пече край басейна, докато Джордж се крие вътре на сянка. Навън ще носи шапка, защото ще се страхува да не изгори. Представи си как Ноел се разхожда по плажа, търсейки жени, и се връща за вечеря с някое разглезено русокосо момиче, което говори непознат им език. Представи си майка си… Но това бе различно и въобще не беше смешно. Тук бе напълно подходящо за майка й. Тази очарователна къща с безкрайните лабиринти, тази избуяла градина. Бадемовата горичка, окъпаната в слънце тераса и дори декоративните кокошки — особено декоративните кокошки — щяха да я изпълнят с наслада и щастие. На Оливия й хрумна, че може би това е подсъзнателната причина да се влюби така в „Кен Делт“ и да се почувства у дома си:

— Не само аз имам семейство. Ти също имаш ангажименти, с които трябва да се съобразяваш.

— Само Антония.

— А това не е ли достатъчно? Не искаш да я тревожиш, нали?

Той се почеса по тила и за миг доби леко смутен вид.

— Може би сега не е подходящият момент да го спомена, но в живота ми е имало и други дами.

Оливия се засмя на смущението му.

— И Антония нямаше нищо против?

— Тя проявяваше разбиране. Философски настроена е. Сприятеляваше се с жените в живота ми. Антония е доста самостоятелна.

Мълчанието се настани между тях. Той като че ли очакваше отговора й. Оливия бе свела поглед към чашата си с вино.

— Решението не е така лесно, Козмо — каза най-после.

— Знам. Трябва да си помислиш. Какво ще кажеш да си приготвим нещо за хапване и да поговорим?

Така и направиха. Върнаха се в къщата и той каза, че ще приготви спагети и сос от гъби и шунка. И тъй като той очевидно бе по-добър готвач от нея, Оливия излезе отново в градината. Откри къде е засадил зеленчуците, и набра зелена салата и домати, а след това намери няколко тиквички, дълбоко скрити в сянката на листата. Върна се в кухнята и приготви салатата. Нахраниха се в кухнята, след това Козмо каза, че е време за следобедна почивка. Легнаха си заедно и бе дори по-хубаво от първия път.

В четири часа, когато горещината понамаля, поплуваха голи в басейна и се излегнаха на слънце, за да изсъхнат.

Повече говореше той. Каза, че е на петдесет и пет. Отишъл в армията веднага след училище и служил през по-голямата част от войната. Открил, че животът му харесва, и когато войната свършила, се записал като офицер в редовната армия, тъй като не могъл да измисли какво му се прави повече. Когато бил на трийсет, дядо му починал и му оставил малко пари. За първи път в живота си бил финансово независим. Подал оставка и тъй като нямал никакви други ангажименти, решил да види света. И така стигнал до Ибиса, където по онова време животът бил необикновено евтин, влюбил се в острова и решил да се установи тук. Престанал да пътешества по света.

— А съпругата ти? — попита Оливия.

— Какво за нея?

— Тя кога се появи?

— Почина баща ми и се прибрах за погребението. Останах малко, за да помогна на майка да подреди делата му. Тогава бях на четирийсет и една, не бях вече млад. Срещнах Джейн на парти в Лондон. Беше на твоята възраст. Имаше цветарски магазин. Чувствах се самотен — не знам защо. Може би имаше нещо общо със загубата на татко. Никога преди в живота си не се бях чувствал самотен, но тогава наистина се чувствах така. По някаква непонятна причина не исках да се върна тук сам. Тя беше много сладка и готова да се омъжи за мен. И мислеше, че Ибиса звучи адски романтично. Това бе най-голямата ми грешка. Трябваше първо да я доведа тук, което щеше да е нещо равносилно на това да запознаеш момичето си със семейството си. Но не го направих. Оженихме се в Лондон и тя видя това място за първи път като моя съпруга.

— Беше ли щастлива тук?

— За кратко. Но Лондон й липсваше. Липсваха й приятелите й, театърът и концертите в „Албърт Хол“, пазаруването, срещите с хора и излетите през уикендите. Отегчи се.

— А Антония?

— Антония се роди тук. Мислех, че майка й ще се успокои след раждането й, но то като че ли само влоши нещата. Затова решихме, без да се караме, да се разделим. Нито един от двама ни не прояви язвителност или лоши чувства и всъщност нямаше причина за такива неща. Антония остана при нея, докато не навърши осем години. Но когато тръгна на училище, започна да идва тук през ваканциите и за Великден. Прекарваше празниците с мен.

— Не чувстваше ли това като досадна отговорност, която те лишава от свободата ти?

— Не. Тя не ми създаваше никакви проблеми. Тук наблизо, в съседната ферма, живее много мила двойка — Томеу и Мария. Томеу ми помага в градината, а Мария идва да чисти къщата и наглежда дъщеря ми. Те са ми най-добрите приятели. И благодарение на това Антония говори свободно два езика.

Вече бе станало доста по-хладно. Оливия седна и протегна ръка към блузата си. Облече я и я закопча догоре. Козмо също се размърда и обяви, че е ожаднял заради всичкото това говорене и има нужда да пийне нещо. Оливия каза, че й се пие чаша хубав чай. Козмо отговори, че няма вид на любителка на чая, но прекоси градината и се скри в къщата, за да стопли вода в чайника. Оливия остана при басейна, наслаждавайки се на самотата си. Водата в басейна бе неподвижна. В далечния му край имаше статуя на момче, което свиреше на кавал, а образът му се отразяваше във водата като в огледало.

Над нея прелетя чайка. Тя наклони глава назад и проследи свободния й полет. Крилете на птицата бяха оцветени в розово от светлината на залязващото слънце и в този момент Оливия разбра, че ще остане с Козмо. Щеше да си подари една година — какъв по-прекрасен подарък?

 

 

Оливия откри, че да изгориш мостовете след себе си, е по-голяма травма, отколкото изглежда. Трябваше да се свършат доста неща. Първо се върнаха в хотел „Лос Пинос“, за да вземат нещата й, да платят сметката и да освободят стаята. Направиха всичко това възможно най-потайно и ужасени, че някой може да ги види. И вместо да потърси приятелите си и да им обясни ситуацията, Оливия постъпи малодушно и им остави писмо на рецепцията.

След това трябваше да изпратят телеграми и писма, да се обадят в Англия и да изтърпят лошите телефонни връзки. Мислеше, че ще се чувства въодушевена и свободна, когато свършат всичко, но вместо това откри, че трепери от паника и й е прилошало от умора. Искаше да запази състоянието си в тайна от Козмо, но когато по-късно вечерта той я завари да лежи на дивана и да плаче от изтощение, всичко стана ясно.

Козмо прояви необикновено разбиране. Сложи я да си легне в малката стая на Антония, където можеше да бъде сама в тишината. И я остави да спи три нощи и два дни. Тя се събуждаше за малко, изпиваше горещото мляко, което той й носеше, и изяждаше филийка с масло или някой плод.

На третата сутрин се събуди окончателно и разбра, че се е възстановила. Бе освежена и изпълнена с прекрасно чувство за блаженство и жизненост. Протегна се, стана от леглото и вдигна щорите, за да пусне в стаята ранната утрин, перлена и сладка. С нея нахлуха мирисът на влажна пръст и кукуригането на петлите. Облече халата си и се качи в кухнята. Сложи чайника на котлона и си приготви чай. С каната и с две чаши върху подноса прекоси кухнята, спусна се по другото стълбище и влезе в стаята на Козмо.

Там щорите бяха все още спуснати и беше тъмно, но той беше буден…

Още щом влезе, й каза:

— Е, здравей!

— Добро утро. Донесох ти сутрешния чай.

Тя остави подноса до него и отиде да вдигне щорите. Косите слънчеви лъчи на ранното утро изпълниха стаята със светлина. Козмо се протегна и взе часовника си.

— Седем и половина. Ранна птичка си.

— Дойдох да ти кажа, че съм по-добре — седна на ръба на леглото. — И още, че съжалявам за слабостта си. И да ти благодаря за разбирането и грижите.

— И как ще ми благодариш?

— Е, хрумна ми един начин, но може би още е прекалено рано.

Козмо се усмихна и се отдръпна встрани, за да й направи място.

— Никога не е прекалено рано — каза.

И после:

— Доста си опитна.

Тя лежеше доволна, отпуснала глава в извивката на ръката му.

— Също като теб, Козмо, и аз съм имала своите преживявания с мъже.

— Кажи ми, госпожице Кийлинг — каза той с тон, който бе лоша имитация на Ноел Кауърд, — кога изгуби девствеността си? Знам, че слушателите ни ще са очаровани да узнаят.

— През първата година в университета.

— И кой колеж си учила?

— Има ли отношение към темата?

— Може би.

— „Лейди Маргарет Хол“.

Той я целуна и каза:

— Обичам те — и вече не звучеше като Ноел Кауърд.

Дните се изнизваха — безоблачни, горещи, дълги и мързеливи, изпълнени само с безцелни занимания. Плуване, сън, разходки до градината, за да нахрани декоративните кокошки, да събере яйцата или да оплеви няколко бурена. Запозна се с Томеу и Мария, които не изглеждаха никак смутени от пристигането й и всяка сутрин я поздравяваха с широки усмивки и силни ръкостискания. Научи малко испански — колкото да се справя в кухнята — и гледаше как Мария приготвя паеля^[1]. Дрехите вече нямаха никакво значение. Не се гримираше, разхождаше се наоколо по тениска, босонога, понякога в дънки, понякога по бикини. Понякога ходеха до селото с кошници в ръка, за да напазаруват, но по мълчаливо споразумение не се приближаваха нито до града, нито до крайбрежието.

Сега, когато имаше време да осмисли живота си, тя осъзна, че за първи път не работи и не се стреми да се издигне по стълбата на избраната професия. От най-ранна възраст амбицията й беше да бъде, най-просто казано, най-добрата. Да бъде първа в класа, първа на изпитите. Учеше за стипендия, за нива О, за нива А, а в малките часове на нощта преговаряше, за да постигне оценките, които щяха да й осигурят място в университета. А после Оксфорд и целият процес отначало — постепенно напредване до последния изпит. Завършила с отличие английски език и философия, тя можеше да си даде кратка почивка — нещо, което щеше да е разумно, но амбицията бе неразделна част от нея. Ужасяваше се, че може да изгуби устрема си, да пропусне възможности. Започна веднага работа. Това беше преди единайсет години и през цялото време и изобщо не намали темпото.

Но сега не съжаляваше. Изведнъж бе помъдряла и разбираше, че срещата й с Козмо и почивката бяха дошли точно навреме. Подобно на човек с психосоматично заболяване бе открила лекарството, преди да й поставят диагнозата. И беше дълбоко признателна. Косата й блестеше, тъмните й очи с гъстите мигли светеха от задоволство и дори костите на лицето й сякаш бяха изгубили твърдите си очертания и се бяха закръглили и омекнали. Висока, много слаба, силно загоряла — кожата й бе добила цвета на кестен, — тя се оглеждаше в огледалото и за първи път в живота си виждаше в себе си красива жена.

Един ден остана сама. Козмо бе отишъл до града да вземе пощата и да провери в какво състояние е яхтата му. Оливия лежеше на терасата и наблюдаваше две малки, неизвестни й птички, които флиртуваха в клоните на маслиновото дърво.

Докато ги гледаше, изведнъж усети в себе си празнина. Вакуум. Започна да го анализира и откри, че се отегчава. Не беше отегчена от „Кен Делт“, нито от Козмо, а от себе си и от празния си ум, който бе гол и безрадостен като празна стая. Обмисли повече или по-малко нашироко тези нови обстоятелства, стана от стола и влезе в къщата, за да намери нещо за четене.

Когато Козмо се върна, бе така дълбоко погълната от книгата, че дори не го чу, и силно се изненада, когато той застана до нея.

— Горещо ми е и съм жаден — каза той, но после рязко млъкна и втренчи поглед в нея. — Оливия, не знаех, че носиш очила.

Тя остави книгата.

— Само за четене и работа са. Слагам ги още, когато съм на делови обяд с някой твърдоглав мъж, когото се опитвам да впечатля.

— Никога не бих предположил.

— Имаш ли нещо против тях? Ще променят ли връзката ни?

— Не. Ни най-малко. Изглеждаш необикновено интелигентна с тях.

— Аз съм необикновено интелигентна.

— Какво четеш?

— Джордж Елиът.^[2] „Воденицата на река Флос“.

— Не започвай да се идентифицираш с бедната Маги Тъливър.

— Никога не се идентифицирам с когото и да било. Имаш прекрасна библиотека. Всичко, което някога съм искала да прочета или да препрочета или пък никога не съм имала време да прочета. Вероятно мога да прекарам цяла година, без да вдигна очи от книгите.

— Нямам нищо против, ако понякога ги зарязваш, за да задоволиш плътските ми нужди.

— Ще го правя — той се наведе и я целуна, въпреки очилата, и влезе вътре за кутийка бира.

Като приключи с „Воденицата на река Флос“, тя се зачете в „Брулени хълмове“^[3], а после се захвана с романите на Джейн Остин^[4]. Прочете някои от произведенията на Сартър^[5], „По следите на изгубеното време“ на Марсел Пруст^[6] и за първи път в живота си „Война и мир“. Четеше класика, биографии, романи от автори, за които никога не бе чувала. Чете Джон Чийвър^[7] и Джоузеф Конрад^[8]. Прочете и доста оръфаното копие на „Островът на съкровищата“^[9], което я върна в годините на детството й на „Оукли стрийт“.

И тъй като всички тези книги бяха все познати стари приятели за Козмо, двамата прекарваха вечерите си в задълбочени и дълги литературни обсъждания, обикновено на фона на музика — „Новият свят“^[10] и „Енигма вариации“^[11] от Елгар, симфонии или опери.

За да е в крак с новините, всяка седмица той получаваше „Таймс“ от Лондон. Една вечер, след като прочете статия за съкровищата в галерия „Тейт“, тя му разказа за Лорънс Стърн.

— Той ми е дядо, баща на майка ми.

Козмо бе силно впечатлен.

— Колко вълнуващо! Защо не си ми казала досега?

— Не знам. Обикновено не говоря за него. А и в днешно време повечето хора не са чували за него. Вече не е модерен и е забравен.

— Какъв художник беше! — смръщи вежди, дълбоко замислен. — Роден е… Кога е роден? През 70-те години на XIX век. Сигурно е бил много стар, когато си се родила.

— Даже повече. Вече бе починал. Умрял е през 1946-а в леглото си в дома си в Порткерис.

— Ти ходеше ли в Корнуол през ваканциите?

— Не. Къщата се даваше под наем, а накрая мама я продаде. Трябваше да я продаде, защото вечно не стигаха парите. Затова през ваканциите не пътувахме никъде.

— Ти страдаше ли?

— Нанси страдаше най-много от всички. Ноел вероятно също щеше да страда, ако не умееше така добре да се грижи за себе си. Той винаги се сприятеляваше с подходящите момчета и непрекъснато получаваше покани за яхти и ски. И ходеше на партита дори във вили в Южна Франция.

— А ти? — в гласа на Козмо се долавяше любов.

— Не страдах. Не исках никъде да ходя. Живеехме в огромна къща на „Оукли стрийт“ със също толкова огромна градина. Всичките онези музеи, библиотеки и художествени галерии просто чакаха да ги посетя — усмихна се, спомняйки си онези пълни и задоволителни дни. — Къщата на „Оукли стрийт“ беше на мама. Лорънс Стърн бе прехвърлил на нея собствеността върху имота в края на войната. Баща ни беше… — затърси подходяща дума — лековерен и безгрижен човек. Лишен от амбиции. Предполагам, че това е било известно на дядо, и той е пожелал мама да бъде независима и да има поне дом, в който да отгледа децата си. Освен това по онова време е бил на осемдесет и почти напълно осакатен от артрита. Знаеше, че никога вече няма да живее там.

— Майка ти още ли живее там?

— Не. Поддръжката на къщата беше трудна и скъпа, затова накрая тази година реши да я продаде и да не живее повече в Лондон. Мечтаеше да се върне в Порткерис, но сестра ми Нанси я разубеди и й намери къща в село Темпъл Падли в Глостършър. Да отдадем дължимото на Нанси — къщичката е очарователна и мами е много щастлива там. Единственото грозно нещо в нея е името й. „Подмоурс Теч“ — Оливия сбърчи отвратена нос и Козмо се засмя. — Признай, Козмо, че е малко странно.

— Винаги може да й измислите ново име. „Mon Repos“^[12]. Пълна ли е с красивите картини на Лорънс Стърн?

— Не. За нещастие. Има само три. Иска ми се да бяха повече. Мисля, че така, както се развива пазарът, след година-две стойността им ще се качи доста.

Заговориха и за други художници от викторианската епоха и накрая за Огъстъс Джон^[13]. Козмо отиде да намери двутомната му биография, която Оливия бе чела, но сега искаше отново да прочете. Обсъдиха го надълго и нашироко и постигнаха съгласие, че въпреки пороците му се възхищават на похотливия стар лъв. Но и двамата смятаха сестра му Гуен за по-добрия художник.

След това взеха душ, облякоха що-годе прилични дрехи и отидоха в селото, в бара на Педро, където човек можеше да седне под звездите и да изпие едно питие. Отнякъде се появи млад мъж с китара, седна на един от дървените столове и простичко, без никакви превземки засвири втора част на „Концерт за китара“ от Родриго^[14]. Мракът се изпълни с жалостивата и едновременно с това величествена музика, в самата духовна същност на Испания.

 

 

Антония трябваше да пристигне след седмица. Мария започна да чисти стаята й, като изнесе всички мебели на терасата, вароса стените, изпра одеялата, завивките и килимите, като ги налагаше с бухалката с истинско ожесточение.

Тази трескава активност напомняше на Оливия, че очакват Антония, и това я изпълваше със страх. Чувствата й не бяха напълно и само егоистични, макар че перспективата да дели Козмо с друга жена, пък била тя на тринайсет и негова дъщеря, будеше, най-слабо казано, тревога. Истински я измъчваше страхът да не изложи Козмо, да не каже нещо погрешно или да постъпи нетактично. Според Козмо Антония беше чаровна и общителна, но това не й вдъхваше кой знае каква увереност, защото никога не бе общувала с деца. Ноел се бе родил, когато тя бе почти на десет, и докато той порасне, вече бе напуснала дома си и бе влязла в един съвсем друг свят. Съществуваха и децата на Нанси, разбира се, но те бяха така непривлекателни и с непоносимо лоши маниери, че Оливия се стараеше да ги вижда възможно най-рядко. Какво казва човек на едно дете? За какво разговаря с него? Господи, нямаше никаква представа.

Един късен следобед, когато след плуването се излегнаха на шезлонгите до басейна, тя сподели страховете си с Козмо.

— Не искам да разваля нещата и за двама ви. Очевидно двамата сте много близки и не мога да повярвам, че тя ще се съгласи и аз да получавам дял от твоята привързаност. Все пак е само на тринайсет. Трудна възраст и малко ревност ще бъде разбираема и съвсем естествена реакция.

Той въздъхна:

— Как мога да те убедя, че няма да има нищо такова?

— Три е лошо число. Понякога тя ще те иска изцяло за себе си, а аз може да не се окажа достатъчно чувствителна, за да се оттегля. Признай, Козмо, че има смисъл в думите ми.

Той се замисли и не отговори веднага. Накрая въздъхна:

— Очевидно не е възможно да те убедя, че няма да се случи подобно нещо. Но какво ще кажеш, ако поканим и друг човек да ни гостува, докато Антония бъде тук? Да спретнем нещо като домашно парти. Ще се успокоиш ли тогава?

Предложението му внесе различен аспект в ситуацията.

— Да. Да, ще бъда по-спокойна. Кого ще поканим?

— Когото пожелаеш, само да не е млад, красив и сексуално активен мъж.

— Какво ще кажеш за майка ми?

— А тя ще дойде ли?

— Буквално ще се изстреля.

— Няма да очаква от нас да спим в отделни спални, нали? Прекалено съм стар, за да се промъквам по коридора. Има вероятност да падна по стълбите.

— Майка ми не храни илюзии по отношение на никого и най-малко за мен — седна, неочаквано и силно развълнувана. — О, Козмо, ти ще я обикнеш. Нямам търпение да се запознаеш с нея.

— В такъв случай нямаме време за губене — той стана от стола и протегна ръка към дънките си. — Хайде, момиче, размърдай си ду пето. Ако успеем да ги организираме, двете с Антония могат да се срещнат на „Хийтроу“ и да дойдат с един и същ полет. Антония не обича да пътува сама, а и майка ти вероятно ще се радва на компания.

— Но къде отиваме? — попита Оливия, докато закопчаваше блузата си.

— Ще отидем до селото и ще звъннем от телефона на Педро. Имаш ли номера на майка си в „Подмоурс Теч“?

Произнесе името така, че то прозвуча по-смущаващо от всякога, и погледна часовника си.

— В Англия е около шест и половина часа. Дали ще си бъде вкъщи? Какво прави по това време вечер?

— Работи в градината. Или приготвя вечеря за десетина души. Или налива питие на някого.

— Нямам търпение да дойде тук.

 

 

Полетът от Лондон през Валенсия трябваше да пристигне в девет и петнайсет часа. Мария, която нямаше търпение да види Антония, предложи да дойде и да сготви вечерята. Оставиха я да приготви угощението и потеглиха към летището. И двамата бяха, макар че нито един нямаше да си го признае, в състояние на нервна възбуда и пристигнаха доста по-рано. И трябваше да се разхождат безцелно из пустата зала за пристигащи пътници, докато не съобщиха, че самолетът е кацнал. После трябваше да изчакат пътниците да слязат, да минат през имиграционните служби и да проверят багажа им. Но накрая вратите се отвориха и човешкият поток се отприщи. Туристи с бледи и уморени лица, местни семейства с цели орляци деца, страшни на вид делови мъже с очила и в строги костюми, свещеник, придружен от две монахини… и най-после — точно когато Оливия започваше да се страхува, че са изпуснали самолета Пенелопе Кийлинг и Антония Хамилтън.

Бяха намерили количка за багажа си, но тя беше с огромни колела, които непрекъснато се въртяха в грешната посока, и по някаква странна причина караше и двете да се кикотят. Двете бяха така заети да разговарят, да се смеят и да се опитват да вкарат количката в правия път, че не забелязаха веднага Козмо и Оливия.

Част от нервността на Оливия се дължеше на вечния й страх, че след период на раздяла с Пенелопе ще открие, че майка й се е променила. Не точно, че е остаряла, но може би, че ще изглежда уморена или пък смалена. Но в мига, в който я видя, тревогата й изчезна. Всичко беше наред. Пенелопе изглеждаше жизнена и правеше впечатление, както винаги. Висока и с изправен гръб, с прибрана ниско на тила посивяваща вече гъста коса, с блеснали от вълнение черни очи, тя изглеждаше изпълнена с достойнство — впечатление, което дори непослушната количка не можеше да развали. Беше натоварена с чанти и кошници и облечена в старата си синя пелерина, която бе купила от магазин втора употреба от обедняла моряшка вдовица в края на войната и която носеше оттогава винаги, с изключение на случаите на сватба или погребение.

А Антония… Оливия видя високо и стройно дете, което изглеждаше по-голямо за своите тринайсет години. Имаше дълга и права ягодоворуса коса, беше облечена в дънки, тениска и червено памучно сако.

Нямаше време за нищо повече. Козмо вдигна ръце и извика дъщеря си по име и ги видяха. Антония заряза Пенелопе и количката и затича към тях с развяваща се коса, с джапанки в едната ръка и с платнена чанта в другата, като избягваше ловко другите пътници, за да се хвърли в прегръдките на Козмо. Той я вдигна и я завъртя, дългите й стройни крака сякаш полетяха, после я целуна звучно и я пусна отново на земята.

— Пораснала си — каза, сякаш я обвиняваше.

— Знам. С цели три сантиметра.

После се обърна към Оливия. Имаше лунички по носа и пълни, чувствени устни, прекалено големи за сърцевидното й лице. Очите й бяха сиво-зелени, обрамчени от дълги, гъсти и много светли мигли. Бяха открити и се усмихваха. И показваха интерес.

— Здравей. Аз съм Оливия.

Антония се отскубна от прегръдката на баща си, пъхна джапанките под мишница и й подаде ръка.

— Приятно ми е.

А Оливия, като погледна младото блеснало лице, разбра, че Козмо е бил прав и страховете й са били неоснователни. Очарована и обезоръжена от грацията и добрите маниери на Антония, тя пое протегнатата й ръка.

— Радвам се, че си тук — каза, а после, когато срещата й с дъщерята протече успешно, се отдели от тях и отиде да поздрави майка си, която търпеливо пазеше багажа.

Пенелопе, мълчалива, но радостна, разпери широко ръце в своя типичен обичлив жест и Оливия се хвърли щастлива, за да я прегърне здраво, да допре чело до хладната твърда буза на майка си и да вдъхне добре познатия аромат на парфюма й.

— О, мила моя — каза Пенелопе, — не мога да повярвам, че съм тук.

Козмо и Антония дойдоха при тях и всички заговориха едновременно.

— Козмо, това е майка ми, Пенелопе Кийлинг…

— Добре ли премина срещата ви на „Хийтроу“?

— Нямахме абсолютно никакви проблеми, носех вестник и бях захапала роза…

— Пътуването беше страхотно, татко. На един от пътниците му прилоша…

— Това ли е всичкият ви багаж?

— Колко се наложи да чакате във Валенсия?

— … а стюардесата разля цяла чаша портокалов сок върху едната монахиня.

Накрая Козмо овладя нещата, пое количката и ги изведе от терминала в топлия, син и осветен от звездите мрак, изпълнен с мириса на бензин и песента на цикадите. Успяха да влязат всичките в ситроена — Пенелопе седна отпред, а Антония и Оливия се сместиха на задната седалка. Чантите с багажа взеха в скута си и накрая потеглиха.

— Как са Мария и Томеу? — попита Антония. — А декоративните кокошки? И, татко, знаеш ли какво, имам най-високите оценки по френски. О, погледни, нова дискотека. И пътечка за ролкови кънки. О, трябва да дойда тук да карам кънки! Може ли, татко? Искам още тази ваканция да се науча да карам сърф… Дали уроците няма да са ужасно скъпи?

Вече познатият й път се издигаше нагоре, отдалечаваше се от града и навлизаше в провинцията, където хълмовете бяха осеяни с ферми, а въздухът ухаеше на борова гора. Когато завиха по пътя, който щеше да ги отведе до „Кен Делт“, Оливия видя, че Мария е запалила всички лампи и къщата блести като коледна елха през клоните на бадемовите дървета. Колата спря пред къщата и Мария и Томеу ги посрещнаха; Мария — едра и загоряла от слънцето в черната си рокля и с кухненска престилка, а Томеу — обръснат за случая и с чиста риза.

— Hola, señor! (Здравейте господине!) — извика Томеу, но Мария мислеше единствено за любимото си дете.

— Антония.

— О, Мария! — Антония скочи от колата и затича по пътеката към прегръдките на Мария.

— Antonia. Mi niña. Favorita. Cómo esta usted? (Момичето ми. Любимката ми. Как си?)

Бяха си у дома.

Спалнята на Пенелопе някога е била конюшня за магарето, но сега бе уютна стая, от която се излизаше направо на терасата. Беше много малка и едва имаше място за леглото, шкафа и двете лавици, които играеха ролята на гардероб. Но Мария я бе почистила така безмилостно, както и стаята на Антония, че тя блестеше чиста и бяла и ухаеше на сапун и на току-що изгладени памучни чаршафи, а Оливия бе напълнила ниска синьо-бяла ваза с жълти рози и я бе оставила заедно с няколко грижливо подбрани книги върху дървеното нощно шкафче. Две стъпала водеха към втора врата, тя я отвори и обясни на майка си как да стигне до единствената баня.

— Налягането на водата невинаги е еднакво, зависи от състоянието на кладенеца, така че, ако не потече от първия път, трябва да продължиш да опитваш.

— Мисля, че всичко е просто прекрасно. Какво очарователно място — майка й съблече пелерината, окачи я на гвоздея зад вратата и се обърна, за да огледа леглото и да отвори куфара си. — Козмо ми се струва много мил човек. А ти изглеждаш прекрасно. Никога не съм те виждала такава.

Оливия седна и загледа как майка й разопакова багажа си.

— А ти си истински ангел, след като дойде с такова кратко предизвестие. Реших, че ще ми е по-лесно да понеса присъствието на Антония, ако и ти си тук. Не че тази е единствената причина да те поканя. Искам да ти покажа това място още откакто го видях.

— Знаеш, че обичам непредвиденото. Обадих се на Нанси, за да й кажа, че ще ти гостувам, и тя полудя от завист. Ядоса се малко, защото не е поканена, но аз не показах с нищо, че съм го забелязала. А що се отнася до Антония, тя е очарователно дете. Не е никак срамежлива, смее се и бъбри непрекъснато. Иска ми се децата на Нанси да имаха наполовина толкова добри маниери. Само Господ знае какъв грях съм извършила, за да имам такива внуци…

— А Ноел? Виждала ли си Ноел напоследък?

— Не, не съм го виждала от месеци. Звъннах му онзи ден, за да се уверя, че е жив. Жив беше.

— Какво прави?

— Ами намерил си е нов апартамент, съвсем близо до „Кингс Роуд“. Не се осмелих да питам колко ще му струва, това си е негов проблем. Мисли да напусне света на издателския бизнес и да влезе в рекламата. Твърди, че има добри връзки. И тъкмо се канеше да ходи някъде за уикенда. Обичайното.

— А ти? Как са нещата при теб? И „Подмоурс Теч“?

— Милата къщичка — каза Пенелопе с любов. — Оранжерията най-после е завършена и нямам думи да ти опиша колко е красива. Засадих бял жасмин и лози и купих плетен стол.

— Да, време беше да подновиш градинските мебели.

— Магнолията цъфна за първи път. Подрязах глицинията. Семейство Аткинсън дойдоха за уикенда. Беше толкова топло, че се хранихме в градината. Питаха за теб и ти изпращат целувки — усмихна се и изражението й стана майчинско. Цялата излъчваше доволство и любов. — Когато се прибера у дома, ще мога да им кажа, че никога не съм те виждала в такова цветущо състояние. Цъфтиш. Красива си.

— Беше ли бомба за теб новината, че ще остана при Козмо и ще захвърля кариерата си? И че, общо взето, се държах като лунатичка?

— Може би. Но защо не пък? Работила си упорито през целия си живот. Понякога, като те виждах толкова уморена и напрегната, се тревожех за здравето ти.

— Никога не си ми го казвала.

— Оливия, твоят живот и какво правиш с него, не е моя работа. Което не означава, че не се тревожа за теб.

— Е, права си. Бях болна. След като взех решение — срязах връзките и изгорих мостовете — се разпаднах на парчета. Спах цели три дни. Козмо бе истински ангел. После се почувствах по-добре. Не осъзнавах колко съм уморена. Мисля, че ако не бях постъпила така, можеше да се озова в някоя лудница с диагноза нервна криза.

— Дори не прави подобни предположения.

Докато разговаряха, Пенелопе сновеше напред-назад, подреждаше дрехите си в шкафа и закачваше на гвоздеите старите познати рокли, които бе взела със себе си. Типично за Пенелопе, в гардероба й нямаше нищо ново или модерно, купено специално за ваканцията, но Оливия знаеше, че майка й щеше да носи с достойнство тези вечни одежди и пак щеше да се отличава от останалите.

Но каква изненада! Имаше и нещо ново. От дъното на куфара се показа смарагдовозелена коприна, която, след като майка й я разгъна, се оказа бродиран със златни конци кафтан, така богат на цветове и чувствен, че бе като излязъл от приказка от „Хиляда и една нощ“.

Оливия бе силно впечатлена.

— Откъде взе това божествено нещо?

— Не е ли прекрасен? Мисля, че е от Мароко. Купих го от Роуз Пилкингтън. Майка й го донесла от екскурзията си до Маракеш и тя го открила на дъното на куфара.

— Ще приличаш на императрица в него.

— О, но това не е всичко — кафтанът също бе окачен на гвоздей, в компанията на избелелите памучни рокли, а Пенелопе протегна ръка към огромната си кожена чанта и започна да рови из нея. — Нали ти писах, че милата стара леля Етел почина? Е, оставила ми е завещание. То пристигна преди два дни — точно навреме, за да го взема тук.

— Леля Етел ти е оставила нещо? Не знаех, че въобще има какво да остави.

— Аз също. Но е типично за нея — да ни изненада всички накрая.

И, наистина, леля Етел винаги ги изненадваше.

Ти бе единствената и много по-млада от него сестра на Лорънс Стърн. И края на Първата световна война бе решила, че на възраст трийсет и три години и след като цветът на мъжкото съсловие е избит по френските военни полета, не й остава нищо друго, освен да приеме неизбежния живот на стара мома. Това не я натъжи и тя се наслаждаваше на самотния си живот не по-малко от всички други хора. Живееше в малка къща в Пътни — дълго преди районът да стане модерен — и за да свързва двата края, приемаше наематели (семейството й никога не бе сигурно дали някой от тях не е неин любовник) и даваше уроци по пиано. Това не бе особено вълнуващ живот, но леля Етел го превръщаше във вълнуващ, като изживяваше всеки ден така, сякаш бе последният й. Когато бяха деца, Оливия, Нанси и Ноел винаги очакваха с нетърпение гостуванията на леля Етел не защото им носеше подаръци, а защото бе забавна и въобще не приличаше на другите възрастни. А да гостуват в нейната къща, бе най-голямото удоволствие за тях просто защото там човек никога не можеше да бъде сигурен какво ще последва. Веднъж, тъкмо когато се бяха настанили да пият чай с кейк, който тя специално бе изпекла и който бе леко наклонен на една страна, се бе срутил таванът на спалнята. Друг път бяха запалили огън в единия край на малката й градина, когато оградата се подпали, и извикаха пожарната, която дойде със звън на камбанки. Тя ги учеше да танцуват кан-кан и да пеят вулгарни песни от мюзикхолове, които изобилстваха от двусмислици и караха Оливия да се тресе от смях, докато Нанси винаги свиваше превзето устни и се преструваше, че не разбира.

Леля Етел приличаше на малко насекомо — стъпалата й бяха с чешки размери, косата й бе боядисана в яркочервено, а в ръката си винаги държеше цигара. Но въпреки разпуснатия външен вид и разгулния си живот (или може би точно заради тях) имаше цял легион приятели и едва ли съществуваше град в страната, в който леля Етел да нямаше стар скъп приятел от училище или бивш любовник. Голяма част от времето си прекарваше в гостуване на споменатите приятели, които непрекъснато я канеха, за да ги разсмива, но между тези забежки в провинциална Англия тя се връщаше в Лондон заради художествените изложби и концертите, без които не можеше да диша, заради многословните си писма, които пишеше, и заради настоящия си наемател, учениците си по пиано и телефона си. Звънеше непрекъснато на брокера си, който вероятно беше изключително търпелив човек, и ако незначителните й акции се покачваха дори с една единица, тя си позволяваше да изпие два розови джина вместо един при залез-слънце. Наричаше джина своята „малка розова глезотия“.

Когато прехвърли 70-те и ритъмът и разноските на лондонския живот бяха непосилни дори за нея, леля Етел се премести в Бат, за да бъде близо до най-скъпите си приятели — Мили и Боби Родуей. Но тогава Боби Родуей почина, а Мили го последва скоро след това и леля Етел остана сама. Справяше се известно време, жизнена и весела както винаги, но възрастта постепенно я побеждаваше и така един ден се спъна в бутилката с мляко и счупи тазобедрената си кост на прага на дома си. След това започна да губи сили и накрая стана толкова крехка и неспособна да се справя с живота, че я настаниха в старчески дом. Пенелопе я посещаваше редовно. Шофираше със старото волво първо от Лондон до Бат, а по-късно — от Глостършър до Бат, за да посети загърнатата в шал, забравяща и трепереща своя леля. Веднъж-дваж Оливия придружи майка си, но визитите в старческия дом така я натъжиха, че по-късно все си намираше извинение, за да не отиде.

— Бедната старица — каза сега Пенелопе с любов. — Знаеш ли, беше почти на деветдесет и пет? Много стара… А, ето го.

Най-после намери онова, което търсеше, и извади от чантата овехтяла кожена кутийка за бижута. Отвори я, а там, сгушени в избелялото кадифе, лежаха чифт обеци.

— О!

Това възклицание на изумление бе неволно, но при вида им Оливия бе очарована. Бяха красиви. Бяха във формата на кръст от рубини, перли и злато, а кръг от по-малки перли съединяваше хоризонталните „летвички“ на кръста с вертикалната основа. Бяха дрънкулки от друг век, излъчваха величието и очарованието на Ренесанса.

— И са били на леля Етел! — бе всичко, което й дойде на ум.

— Удивителни са, нали?

— Но къде ги е намерила милата старица?

— Нямам представа. Били са в сейф в банката през последните 50 години.

— Приличат на антики.

— Не. Мисля, че са от викторианската епоха. Но вероятно са италиански.

— Дали не са били на майка й?

— Възможно е. Може да ги е спечелила на карти. Или пък й ги е дал някой богат любовник, който я е обожавал. Човек може да предположи всичко, когато става въпрос за леля Етел.

— Провери ли каква е оценката им?

— Нямах време. Красиви са, но не мисля, че струват много. Но са подходящото бижу за кафтана ми. Не мислиш ли, че дрехата и обиците много си подхождат. Сякаш са изработени по поръчка.

— Да — Оливия върна кутийката на майка си. — Но, моля те, провери колко струват, и ги застраховай, когато се върнеш у дома.

— Добре. Ще проверя. Много съм глупава, когато става въпрос за такива неща — и пусна кутийката обратно в чантата си.

След като разопакова багажа си, Пенелопе затвори празния куфар, пъхна го под леглото и се обърна към огледалото на стената. Извади фуркетите от черупка на костенурка и косата й се спусна върху гърба, прорязана от сиви жилки, но гъста и силна, както винаги. Тя я преметна през едното си рамо и взе четката за коса. Оливия гледаше този стар ритуал със задоволство — повдигането на ръцете, дългите и силни движения.

— А ти, мила моя? Как виждаш бъдещето си?

— Ще остана тук една година. Ще си почина.

— А шефът ти знае ли, че се каниш да се върнеш на работа след година?

— Не.

— Ще се върнеш ли във „Венера“?

— Може би. А може и да продължа напред.

Пенелопе остави четката, хвана косата си, усука я и я забоде отново на тила си.

— Сега остава да се измия и съм готова за всичко.

— Внимавай да не се препънеш по стъпалата.

Майка й тръгна към банята, а Оливия остана да я чака, седнала на леглото. Бе изпълнена с благодарност заради спокойствието и практичността, с които майка й приемаше ситуацията. Помисли си какво ли щеше да е, ако майка й проявяваше любопитство и си представяше нещата съвсем романтично, опитвайки се да свърже Оливия с Козмо и виждайки дъщеря си пред олтара, облечена в била рокля с такава кройка, че да прави впечатление откъм гърба. Само като си представи всичко това, се засмя на глас, но същевременно и потрепери.

Когато Пенелопе се върна, тя се изправи.

— Какво ще кажеш да хапнем нещо?

— Да, гладна съм — погледна часовника си. — Мили боже, почти единайсет и половина е!

— Единайсет и половина не е нищо. Сега си в Испания. Хайде, да отидем да видим какво ни е забъркала Мария.

Излязоха на терасата. Мракът бе гъст и топъл като синьо кадифе. Оливия поведе майка си по каменните стъпала към кухнята, където завариха Козмо, Антония, Мария и Томеу около масата със запалените свещи да си подават бутилката вино и да говорят едновременно и бързо на испански.

 

 

— Тя е прекрасна — каза Козмо.

Бяха отново сами и това бе като завръщане у дома. Бяха се любили и сега лежаха в мрака. Оливия се бе сгушила в него. Разговаряха тихо, за да не събудят останалите.

— Мами? Знаех, че ще я харесаш.

— Сега виждам от кого си наследила външния си вид.

— Тя е хиляди пъти по-красива от мен.

— Трябва да я покажем на света. Никой няма да ми прости, ако я оставя да се върне в Англия, без да я видят.

— Какво означава това?

— Ще дадем парти. При първа възможност.

Парти. Тази идея бе съвсем нова за Оливия. От онова първо парти на яхтата, на което се бяха срещнали, двамата прекарваха цялото си време сами, не разговаряха с никого, освен с Мария и Томеу и с малкото посетители, все местни мъже, в бара на Педро.

Тя каза:

— Но кого ще поканим?

Той по-скоро усети, отколкото видя, усмивката й. Прегърна я.

— Изненада, изненада, мила моя, имам приятели из целия остров. Все пак живея тук вече цели двайсет и пет години. Да не би да мислеше, че съм отхвърлен от обществото?

— Никога не съм се замисляла — каза тя и беше искрена. — До този момент не съм искала друга компания, освен твоята.

— И аз искам единствено теб. Освен това реших, че искаш да си починеш от хората. Страхувах се за теб, когато няколко дни прекара в сън. И реших, че ще е по-добре да имаш абсолютно спокойствие поне за известно време.

— Да — не знаеше за това, беше приела усамотението им за даденост. Сега се чудеше защо не се бе замислила за този период на самоналожена изолация. — И за това не бях помислила.

— Имаш време да помислиш и сега. Как ти харесва идеята за парти?

Откри, че много й харесва.

— Страшно.

— Неофициално облекло или ще се стараем да изглеждаме страхотно?

— О, страхотно. Майка ми си е донесла дрехи за парти.

По време на закуската на другия ден той направи списък на гостите, подпомаган и едновременно с това спъван от дъщеря си.

— О, татко, трябва да поканиш мадам Санже.

— Не може, тя почина.

— Е, тогава Антоан. Той със сигурност може да дойде.

— Мислех, че не харесваш тази похотлива стара коза.

— Не го харесвам много, но бих искала да го видя. И момчетата Хардбек, те са страхотни. Може да ме научат да карам сърф и тогава няма да се налага да плащаме за уроци.

Списъкът най-после бе завършен и Козмо тръгна за бара на Педро, за да прекара цялата сутрин в телефонни разговори. На гостите, с които не можаха да се свържат по телефона, бяха изпратени писмени покани. Достави ги Томеу със ситроена на Козмо, представлявайки известна опасност за себе си и за тези, които можеше да срещне по пътя. Отговорите започнаха да пристигат и крайният брой на гостите бе закръглен на седемдесет. Оливия беше впечатлена, а Козмо прояви скромност. Каза й, че никога не изтъква качествата или заслугите си.

Извикаха електротехник, за да инсталира цветни лампи около басейна. Томеу измете, изчисти и нареди масите, столовете и възглавничките. На Антония повериха лъскането на чашите, измиването на рядко използвания порцелан и намирането на някои позабравени покривки и салфетки. Оливия и Козмо със списък, дълъг колкото ръката й, направиха уморително пътуване до града и се върнаха натоварени с продукти, зехтин, печени бадеми, торбички лед, портокали, лимони и щайги вино. А Пенелопе и Мария през цялото време работиха в кухнята, където в пълно съгласие, макар да не можеха да разменят и дума, свариха шунка, опекоха птиците, приготвиха паели, разбиваха яйца, бъркаха сосове, месиха хляб и рязаха домати.

Накрая всичко бе готово. Гостите се очакваха в девет и в осем Оливия отиде да вземе душ и да се преоблече. Завари Козмо обръснат и ухаещ приятно да седи на леглото и да се опитва да закопчае ръкавелите на най-хубавата си риза.

— Мария ги колосва така старателно, че не мога да разтворя илиците.

Тя се зае да му помогне. Той я наблюдаваше.

— Какво ще облечеш?

— Имам две красиви нови рокли, които купих, за да изумя другите гости на хотел „Лос Пинос“, но така и не ги облякох. Не ми остана време. Ти влезе в живота ми и оттогава съм принудена да се разхождам в дрипи.

— Коя от двете ще облечеш?

— В гардероба са. Може и ти да избереш.

Той стана, отвори вратата на гардероба, затрака със закачалките и накрая намери роклите. Едната беше къса, от розов шифон и няколко поли, ефирни като облаци. Другата беше дълга, сапфиреносиня, без талия, с дълбоко деколте и само две тънки презрамки, от които падаше свободно надолу. Той избра синята, както й бе допуснала, тя го целуна и отиде да вземе душ. Като се върна от банята, не го завари. Облече се бавно и изключително внимателно, гримира се, направи си прическа, сложи обеци и парфюм. Накрая закопча на краката си изящните сандали и облече роклята през главата си. Тя прилегна по тялото й, хладна и светла като свеж дъх. Когато се движеше, и роклята се движеше с нея. Сякаш бе облечена в бриз.

На вратата се почука.

— Влез.

Беше Антония.

— Оливия, мислиш ли, че това е подходящо? — спря се и втренчи поглед в нея. — О! Прекрасна си. Каква красива рокля!

— Благодаря. Дай сега да те огледам хубаво.

— Майка ми купи тази рокля в Уейбридж. Изглеждаше добре в магазина, но сега не съм толкова сигурна. Мария казва, че не е достатъчно пищна.

Роклята беше бяла, с набрана пола и квадратна яка, обточена със син кант. Загорелите й крака бяха обути в бели сандали, а червеникавозлатистата й коса бе сплетена на две тънки плитки, завързани на тила й със синя панделка.

— Мисля, че роклята е съвършена. Имаш чист и спретнат вид като… Не знам. Нова хартиена торбичка?…

Антония се изкикоти.

— Татко казва, че трябва да дойдеш. Гостите започнаха да пристигат.

— Майка ми там ли е?

— Да. На терасата е. Изглежда фантастично. О, идвай, моля те…

Тя сграбчи Оливия за ръката и я задърпа през вратата. Двете излязоха на терасата, уловени за ръце. Пенелопе вече бе потънала в разговор с някакъв мъж и Оливия разбра, че е била права. В копринения кафтан и новите бижута майка й наистина приличаше на императрица.

 

 

След тази вечер ежедневието им се промени. След седмици на безсмислено уединение сега нямаха нито ден за себе си. Непрекъснато пристигаха покани за вечерни партита, пикници, барбекюта и пътувания с яхти. Пристигаха и заминаваха автомобили, винаги имаше най-малко десетина души край басейна и много от тях бяха на възрастта на Антония. Козмо най-после й уреди уроци по каране на сърф и всички ходеха с колата до плажа. Оливия и Пенелопе се излежаваха на пясъка и уж гледаха как Антония се опитва да овладее този изключително труден спорт, но всъщност бяха заети с любимото занимание на Пенелопе — да наблюдава хората. Тъй като хората на този плаж — и млади, и стари — бяха почти голи, нейните забележки бяха забавни и двете прекарваха по-голямата част от времето в безнадеждни кикотения и кокорене.

Понякога се случваше някой и друг мързелив ден, който идваше като подарък. В такива дни не излизаха от къщата и градината. Загоряла, със стара сламена шапка на главата и в раздърпана памучна рокля, която й придаваше вид на местна жена, Пенелопе откри лозарски ножици и нападна розите на Козмо. Плуваха непрекъснато и за поддържане на формата и за освежаване; а когато вечерите захладняха, започнаха да се разхождат из околността — през царевичните поля, покрай къщички и ферми, където голи малки деца играеха в прахта заедно с козите и кокошките, докато майките им перяха или вадеха вода от кладенеца.

Когато дойде време Пенелопе да си замине, нито една от двете не искаше да се разделят. Козмо, подтикнат от Оливия и дъщеря си, официално я покани да им погостува още малко, но макар и разчувствана, тя отказа.

— Не бива да прекалявам с гостоприемството ви, та аз ви гостувам вече цял месец.

— Но ти не си гостенка — увери я Антония.

— Много си сладка, но трябва да се прибера. Отсъствах доста дълго. Градината никога няма да ми го прости.

— Ще дойдеш отново, нали? — настоя Антония.

Пенелопе не отговори. В настъпилото мълчание Козмо вдигна поглед и срещна очите на Оливия.

— О, моля те, кажи, че ще дойдеш.

Пенелопе се усмихна и потупа детето по ръката:

— Може би. Някой ден.

Всички я изпратиха на летището. Сбогуваха се, но останаха, докато самолетът й не излетя. Когато и той изчезна в далечината и ревът на двигателите замря, сякаш се разтвори в необятната небесна шир, се върнаха в колата и потеглиха мълчаливо.

— Без нея не е същото, нали? — каза тъжно Антония, когато двете с Оливия излязоха на терасата.

— Така е — съгласи се Оливия.

„Подмоурс Теч“

Темпъл Падли,

Глостършър

17 август

 

Мои мили Оливия и Козмо,

Как мога да ви благодаря, че бяхте така безкрайно мили и ми осигурихте такава незабравима ваканция? Нямаше ден, в който да не се чувствам добре дошла и обичана и се върнах у дома с толкова спомени, колкото са снимките в дебел и претъпкан албум. „Кен Делт“ е наистина вълшебно място, приятелите ви са очарователни и гостоприемни, а островът и дори — а може би трябва да кажа „особено“ — нудистките плажове са пленителни. Всички ми липсвате много, особено Антония. Отдавна не съм прекарвала толкова добре в компанията на толкова очарователен млад човек. Мога да изреждам комплименти до безкрай, но мисля, че и двамата знаете колко съм ви благодарна. Извинявам се, че не писах по-рано, но нямах време. Бурените в градината са избуяли, лехите с рози са ужасно занемарени. Може би трябва да ти наема градинар.

Като говорим за градинари, да ви кажа, че се отбих в Лондон за два дни на път за вкъщи. Отседнах у семейство Фридман и ходих на прекрасен концерт във Фестивалната зала. Занесох обеците в „Колингсууд“, за да бъдат оценени, както ми поръчахте, и няма да повярвате, но ми казаха, че струват най-малко 4000 лири. След като изненадата ми премина, ги попитах дали мога да ги застраховам. Премията, която щях да получа от застраховката, бе толкова огромна, че ги занесох в банката веднага щом се прибрах у дома. Бедните обеци като че ли са обречени да седят в банка. Бих могла да ги продам, предполагам, но са толкова красиви. Хубаво е да знам, че са там и че мога да разчитам на парите от продажбата им, ако внезапно реша да извърша някаква лудост, като например да си купя електрическа косачка. (Това обяснява защо свързвам обеците с градинарите.)

Нанси, Джордж и децата дойдоха за обяд миналата неделя под предлог, че искат да им разкажа за престоя си на остров Ибиса, но всъщност за да ми кажат, че страдат от несправедливото отношение на семейство Крофтуей, и сега са поканени на обяд от главата на съдебната и изпълнителната власт в графството. Дадох им пресен карфиол от градината и ябълков пай, кайма и бренди, но Мелъни и Рупърт непрекъснато се карат, а и не направиха никакъв опит да скрият скуката си. Нанси не може да се справи с тях, а Джордж дори не забелязва отвратителните им маниери. Толкова много се ядосах на Нанси, че за да предизвикам завистта й, й разказах за обеците. Тя не прояви никакъв интерес — не отиде нито веднъж да види бедната леля Етел, — докато не изрекох вълшебните думи „4000 лири“, които предизвикаха вниманието й. Тя наостри уши като куче, подушило дирята. Винаги е лесно да разбереш какво се върти в главата й. Знаех, че въображението й препуска с бясна скорост и че може би вижда абитуриентския бал на Мелъни, а може би и кратко съобщение за него в „Харпърс енд Куин“. „Мелъни Чембърлейн, една от най-красивите дебютантки тази година, носи рокля от бяла дантела и известните златни обеци с рубини на баба си.“ Но е възможно и да бъркам.

Колко жестока и вероломна съм по отношение на дъщеря си, но не мога да устоя на изкушението да не споделя тази малка шега с теб.

Отново ви поднасям благодарностите си. Тези думи са толкова тромави и неадекватни, но с какви други човек може да изрази благодарността си?

С любов

Пенелопе

Месеците се нижеха. Коледа дойде и отмина. Вече беше февруари. Валеше много дъжд и се извиха дори няколко бури, затова прекарваха по-голямата част от времето у дома, край огъня; запролети се като че ли изведнъж, бадемовите дървета цъфнаха и денят бе достатъчно топъл, за да прекарват по няколко часа навън.

Февруари. Оливия мислеше, че вече знае всичко за Козмо. Но грешеше. Един следобед, докато се връщаше от градината с кошница, пълна с яйцата на малките декоративни кокошки, чу да приближава кола, която спря под маслиновото дърво. Като изкачи стъпалата към терасата, видя непознат мъж да върви към нея. Очевидно бе от местните, но бе облечен по-официално от обикновено — с кафяв костюм и вратовръзка. Със сламена шапка на главата. Носеше папка с някакви документи.

Тя се усмихна въпросително, а той й свали шапка.

— Buenos dias. (Добър ден.)

— Buenos dias.

— Сеньор Хамилтън?

Козмо беше вътре, пишеше писма.

— Да?

— Може ли да го видя? Кажете му, че е дошъл Карлос Барсело. Ще почакам — каза той на английски.

Оливия влезе в къщата. Козмо беше на бюрото в дневната.

— Имаш посетител. Карлос Барсело.

— Карлос ли? О, Господи, забравих, че ще идва — остави химикалката и се изправи. — По-добре да отида да говоря с него — и той се втурна по стълбите.

Чу ги да се поздравяват.

Тя занесе яйцата в кухнята и ги нареди в жълтата купа от китайски порцелан. После, изпълнена с любопитство, отиде до прозореца. Козмо и сеньор Барсело, който и да беше той, вървяха към басейна, потънали в задълбочен разговор. Останаха там за кратко, после се върнаха на терасата и известно време оглеждаха кладенеца. След това ги чу да влизат вътре. Чу и пускането на водата в тоалетната. Запита се дали сеньор Барсело не е водопроводчик. Излязоха отново на терасата. Поговориха още малко, след това се сбогуваха и тя чу как сеньор Барсело запали колата и потегли. Скоро чу и стъпките на Козмо по терасата, след това той влезе в дневната, хвърли дърво в огъня и тя предположи, че отново е седнал да пише писма.

Беше почти пет часа. Оливия сложи водата в чайника да заври, приготви чай и му го занесе.

— Кой беше? — попита и остави подноса.

Той продължи да пише.

— Хм?

— Кой е сеньор Барсело?

Той се обърна към нея и й се усмихна загадъчно.

— Защо проявяваш любопитство?

— Но, разбира се, че ще бъда любопитна. Никога преди не съм го виждала. А беше прекалено елегантно облечен за водопроводчик.

— Кой е казал, че е водопроводчик?

— А не е ли?

— Мили боже, не — каза Козмо. — Той е хазяинът ми.

— Хазяинът ти?

— Да, хазяинът ми.

Изведнъж я побиха студени тръпки. Скръсти ръце на гърди и втренчи поглед в него, сякаш искаше да й обясни, че нещо не е разбрала.

— Искаш да кажеш, че къщата не е твоя?

— Не е.

Живееш тук двайсет и пет години и не е твоя?

— Казах ти. Къщата не е моя.

Според Оливия това бе едва ли не скандално. Къщата с техните спомени, с градината, за която се грижеха, с малкия плувен басейн, с гледката — не беше на Козмо. И никога не е била. Всичко това принадлежеше на Карлос Барсело.

— Защо не си я купил?

— Не иска да я продаде.

— И никога ли не си мислил да потърсиш друга?

— Не искам друга къща — той се изправи бавно, сякаш писането на писма го беше уморило. Премести стола встрани и отиде да си вземе пура от кутията, която винаги стоеше на лавицата над камината. С гръб към нея каза: — А и когато Антония тръгна на училище, трябваше да плащам таксите й. И вече не можех да си позволя да купя нищо.

Пред камината се беше разпиляла пепел и той се наведе, за да запали пурата си.

„Не можех да си позволя да купя нищо“. Никога не бяха говорили за пари. Този въпрос никога не беше заставал между тях. През месеците, в които бяха заедно, Оливия, без да задава въпроси, поемаше своя дял от всекидневните разходи. Понякога плащаше покупките в бакалията, понякога пълнеше догоре резервоара на колата. Друг път, както, естествено, се случва, на него не му достигаха пари в брой и тогава — при редките им вечери навън, Оливия плащаше питиетата им в бара. Все пак тя не беше без пари и след като живееше с Козмо, не очакваше той да я издържа. От време на време в подсъзнанието й възникваха въпроси, но не ги задаваше, защото се страхуваше от отговорите.

Наблюдаваше го мълчаливо. Като запали пурата си, Козмо хвърли пепелта в пламъците и се обърна с лице към нея:

— Изглеждаш шокирана.

— Шокирана съм, Козмо. Почти ми е невъзможно да повярвам. Това противоречи на едно от най-здравите ми виждания за живота. Най-важният приоритет за мен винаги е бил собственият дом. Той ти дава сигурност във всеки смисъл на тази дума. Къщата на „Оукли стрийт“ принадлежеше на мама, ето защо, когато бяхме деца, се чувствахме в безопасност. Едно от най-добрите чувства бе завръщането у дома. Да влезеш вътре от улицата, да затвориш вратата и да знаеш, че си у дома.

Той не направи коментар, а само я запита:

— Ти притежаваш ли жилището в Лондон, в което живееш?

— Още не. Но ще е мое след две години, когато най-после ще го и изплатя на предприемачите.

— Каква делова жена си!

— Не е необходимо да бъдеш делова жена, за да се досетиш, че не е проява на здрав разум и пестеливост да плащаш наем цели двайсет и пет години и накрая да нямаш нищо свое.

— Мислиш ме за глупак.

— Не, Козмо. Не мисля така. Мисля, че разбирам как се е получило, но това не ми пречи да се тревожа.

— За мен.

— Да, за теб. Осъзнавам, че през цялото време, докато живеех с теб, не съм се запитала как живеем.

— Искаш ли да знаеш?

— Не, ако не искаш да ми кажеш.

— Живеем от дохода на няколкото вложения, направени от дядо ми, и от моята пенсия от армията.

— И това е всичко?

— Да.

— И ако нещо се случи с теб, пенсията ти от армията ти ще умре с теб.

— Естествено — усмихна й се, опитвайки се да извика усмивка на замисленото й лице. Но веждите й оставаха смръщени. — Нека още не мислим за погребението ми. Все пак съм само на петдесет и пет.

— А Антония?

— Не мога да й оставя онова, което нямам. Просто се надявам, че ще си е намерила богат съпруг, докато дойде времето да отида на онзи свят.

Спориха, но не особено разгорещено. Но при тези му думи Оливия изведнъж кипна.

— Козмо, не говори така. Тези думи звучат ужасно архаично, викториански дори. Осъждаш Антония на зависимост от някакъв мъж до края на живота й. Тя трябва да има собствени пари. Всяка жена трябва да има свои пари.

— Не знаех, че парите са толкова важни за теб.

— Не, не са важни за мен. Никога не са били. Парите са важни само ако ги нямаш. И защото с тях можеш да си купиш прекрасни неща. Не бързи коли, кожени палта, екскурзии до Хаваите или нещо подобно, а истински чудесни неща, като независимост, свобода и достойнство. И образование. И време.

— По тази причина ли си работила през целия си живот? За да можеш да отхвърлиш с присмех арогантния мъжкар, главата на семейството?

— Това не е справедливо! Изкарваш ме като най-лошата жена, бореща се за равни права, агресивна едра лесбийка с гнусен плакат в ръка.

Той не отговори на този словесен поток и тя веднага се засрами. Прииска й се тези гневни думи да не бяха излизали от устата й. Никога досега не се бяха карали. Бързо избухналият й гняв замря и превес взе здравият разум. Отговори на въпроса му със спокоен глас:

— Да. Това е една от причините. Казах ти, че баща ми беше лековерен и безгрижен човек. Не ми повлия по никакъв начин. Но съм винаги готова да следвам примера на майка си, да бъда силна и независима. Освен това у мен гори творческият импулс, имам нужда да пиша. Журналистиката удовлетворява тази моя нужда. Затова имам късмет. Правя онова, което обичам, и ми плащат. Но това не е всичко. Движи ме сила, която е прекалено мощна, и не мога да се съпротивявам. Имам нужда от предизвикателствата на работата, на вземането на решения, на крайните срокове. Имам нужда от напрежението, от притока на адреналин. Това ме възбужда, кара ме да се чувствам жива.

— А прави ли те щастлива?

— О, Козмо. Щастие. Синята птичка и краят на дъгата не съществуват. Предполагам, основното е, че щом работя, значи не съм съвсем нещастна. А ако не работя, никога не съм напълно щастлива. Намираш ли смисъл в това?

— А тук не си ли напълно щастлива?

— Тези месеци с теб са различни, не приличат на нищо, което ми се е случвало преди. Те са като сън, сякаш са откраднати от времето. И никога няма да престана да ти бъда безкрайно благодарна, че си ми дал нещо, което никой не може да ми отнеме. Хубаво време. Не хубаво време, а хубаво време. Но човек не може вечно да сънува. Трябва да се събуди. Скоро ще стана неспокойна и вероятно раздразнителна. Ще се питаш какво ме прихваща, аз — също. И аз ще анализирам тайно и насаме проблема и ще открия, че е време да се върна в Лондон и да продължа с живота си.

— И кога ще стане това?

— Може би следващия месец. През март.

— Каза „година“. А минаха само десет месеца.

— Знам. Но Антония ще дойде отново през април. Мисля, че дотогава трябва да съм си тръгнала.

— Мислех, че ви е приятно в компанията една на друга.

— Така е. Затова и ще си тръгна. Не трябва да очаква, че ще бъда тук. Не трябва да ставам важна за нея. Освен това ме чакат безкрай проблеми и не на последно място — трябва да си намеря работа.

— Няма ли да се върнеш на старата?

— Ако не се върна, ще намеря по-добра.

— Много си уверена.

— Трябва да бъда.

Той въздъхна дълбоко, а после с жест на раздразнение хвърли недопушената пура в огъня.

— Ще останеш ли, ако те помоля да се омъжиш за мен?

Тя каза безнадеждно:

— О, Козмо!

— Виждаш ли, трудно ми е да мисля за бъдеще, в което теб няма да те има.

— Ако въобще се омъжа — каза тя, — то ще е за теб. Но ти казах още първия ден, в който дойдох тук. Никога не съм искала да се омъжа, нито да имам деца. Обичам хората. Очарована съм от тях, но имам нужда и от личното си пространство. Да бъда себе си. Да живея сама.

Той каза:

— Обичам те.

Тя прекоси малкото разстояние, което ги делеше, прегърна го през кръста и облегна глава на рамото му. Чуваше сърцето му през пуловера и ризата.

— Направих чай, не го изпихме и сега сигурно вече е изстинал каза.

— Знам — усети дланта му да докосва косата й. — Ще се върнеш ли в Ибиса?

— Не мисля.

— Ще ми пишеш ли? Ще поддържаме ли връзка?

— Ще ти изпращам коледни картички с нарисувани червеношийки.

Той обхвана лицето й с длани и го обърна към своето. В светлите му очи се таеше неизмерима тъга.

— Сега знам — каза.

— Какво?

— Че ще те изгубя завинаги.