Розамунде Пилхер
Търсачите на миди (10)

Софи

Видяха се едва в началото на ноември. След дългите месеци на раздяла неочаквано Амброуз се обади по телефона. От Ливърпул. Каза, че има няколко дни отпуск и че скоро ще се качи на влака, за да бъде в „Карн Котидж“ за уикенда.

Пристигна, остана два дни и отново си замина. Посещението му бе истинска катастрофа, виновни, за което бяха неблагоприятните обстоятелства. Едно от тях бе непрекъснатият дъжд — истински порой, който се изливаше в продължение на три дни. Второто бе леля Етел, която не бе нито тактична, нито обикновена гостенка и бе в къщата по същото време. Останалите причини бяха толкова много и така обезкуражаващи, че няма нито да ги анализираме, нито да ги изброяваме.

Когато той си тръгна, Пенелопе реши, че дори няма да мисли за това — толкова неприятна и депресираща бе всяка мисъл за току-що изминалите дни. И така, с безгрижието на младостта, съчетано с щастието от предстоящото майчинство, тя твърдо изхвърли нещастния епизод от ума си. Имаше други, по-важни неща, за които да мисли.

 

 

Бебето се роди точно навреме, в края на ноември. Не се роди в „Карн Котидж“ като майка си, а в малката болница в Порткерис. Раждането протече толкова бързо, че лекарят пристигна, след като всичко бе свършило. Пенелопе и сестра Роджърс трябваше да се справят сами. И те успяха. След като се погрижи за Пенелопе, сестра Роджърс отнесе бебето, за да го изкъпе, да го облече в малките бебешки дрешки и да го повие в шала, които Софи — това се подразбира — бе изровила от някое чекмедже и от които се носеше силната миризма на препарата за молци.

Пенелопе запази за цял живот своята собствена теория за бебетата. До този момент тя дори не бе държала бебе на ръце, но твърдо вярваше, че всяка жена ще познае детето си в мига, в който го види за първи път. Е, да, разбира се, мислеше, че когато отметне нежно шала от малкото личице, ще види самата себе си.

Но това не се случи. Когато сестра Роджърс най-после се върна, носейки бебето така гордо, сякаш го бе родила току-що тя, и го положи нежно в очакващите й го ръце, Пенелопе го погледна втренчено със свито сърце и с недоверие. То бе дебело, със светла коса и огромни бузи, а разстоянието между сините му очи бе твърде малко. Не приличаше на нито един познат на Пенелопе, а, общо взето, изглеждаше като зелка. Със сигурност не приличаше на нито един от родителите си, нито на Доли Кийлинг, нито на двамата Стърн. Всъщност толкова много се различаваше от тях, сякаш нямаше и капка тяхна кръв във вените си.

— Не е ли красавица? — каза напевно сестра Роджърс и се наведе, за да се порадва на новороденото.

— Да — призна едва чуто Пенелопе.

Ако имаше други майки в болницата, щеше да настоява, че е станала грешка и са й дали бебето на друга жена, но тъй като единствено тя бе приета за раждане, това едва ли бе вероятно.

— Вижте само тези сини очи! Малката прилича на цветенце. Ще ви оставя с нея за миг — докато отида да позвъня на майка ви.

Но Пенелопе не искаше да остава сама с бебето. Не можеше да се сети какво да му каже.

— Не, вземете я, сестра, моля ви. Може да я изпусна или да направя нещо ужасно.

Сестрата тактично не възрази. Някои от младите майки бяха странни, а тя беше видяла доста.

— Добре — тя пое отново малкия вързоп. — Коя е любимата на мама? И любимката на сестра Роджърс? — и излезе от стаята, като престилката й шумолеше тихо.

Пенелопе, благодарна, че се е отървала и от двете, се отпусна блажено върху възглавницата. Лежеше и гледаше тавана. Имаше бебе. Беше майка. Беше майка на детето на Амброуз Кийлинг.

Амброуз.

Откри за огромно свое огорчение, че вече не е възможно да не мисли за случилото се през онзи ужасен уикенд, който бе обречен още преди да започне, защото планираното гостуване на Амброуз беше причината за единствената кавга с майка й. Пенелопе и леля Етел бяха излезли следобеда да пият чай с една стара и немощна позната на леля Етел, която живееше в Пензанс. Когато се върнаха в „Карн Котидж“, доволна, Софи каза на Пенелопе, че горе я очаква прекрасна изненада. Тя последва послушно майка си до стаята си и видя вместо собственото си легло, което много обичаше, ново и чудовищно голямо двойно легло, което заемаше едва ли не цялата стая. Двете не се бяха карали никога преди, но обзета от силен и не характерен за нея гняв, Пенелопе избухна и каза на Софи, че няма право и че това са си нейната спалня и нейното легло. Изненадата въобще не беше прекрасна, беше просто ужасно. Тя не искаше двойно легло и заяви, че не би могла да спи в него.

У Софи се прояви темпераментът на галите и тя също избухна. Каза на дъщеря си, че от мъж, който се сражава смело във войната, не може да се очаква да прави любов със съпругата си в единично легло. Попита Пенелопе какво е очаквала, след като вече е омъжена жена, а не малко момиченце. Каза, че това вече не е нейната, а тяхната спалня. Попита я как е възможно да се държи като малко дете. В очите на Пенелопе бликнаха сълзите на гнева и тя изкрещя, че е бременна и че не иска да прави любов. Накрая двете си размениха крясъци и обиди като рибарски съпруги.

Никога преди това не беше станала подобна кавга. Тя разтревожи всички. Татко бе ядосан и на двете, останалите в къщата вървяха на пръсти и се прокрадваха, сякаш бе станала експлозия. Накрая, разбира се, двете се извиниха една на друга и се целунаха и въпросът бе приключен. Но случилото се не предвещаваше нищо добро относно гостуването на Амброуз. Всъщност, като се връщаше сега назад в спомените си, Пенелопе започна да осъзнава, че точно то е било причината за катастрофата.

Амброуз. Тя беше съпруга на Амброуз.

Устните й затрепериха. Буцата в гърлото й ставаше все по-голяма. Сълзите се затъркаляха неканени по бузите й и намокриха възглавницата. Веднъж започнала, вече не можеше да спре да плаче. Сякаш всичките непролети през годините сълзи бяха решили да се излеят сега. Все още плачеше, когато майка й влетя радостно през вратата. Софи не бе успяла да се преоблече, тъй като бе тръгнала веднага след като сестра Роджърс се обади по телефона. В ръце държеше огромен букет маргаритки, които бе откъснала набързо, докато минаваше през градината.

— О, мила моя, умното ми момиче, сега не е време за сълзи… — остави цветята върху стола и прегърна дъщеря си. — Сестра Роджърс казва… — млъкна. Радостното й изражение се стопи и на лицето й се изписа силна тревога. — Пенелопе! — седна на ръба на леглото и хвана ръката й. — Какво има, милата ми? Защо плачеш? Какво е толкова трудно или толкова лошо?

Задавена от сълзите, Пенелопе не можеше да промълви и дума и само поклати глава. Носът й течеше, а лицето й бе подуто и силно зачервено.

— Ето — винаги практичната Софи извади чиста носна кърпичка, която бе току-що изгладена и парфюмирана. — Изтрий сълзите си и издухай носа си.

Пенелопе взе кърпичката. След малко се чувстваше вече по-добре. Дори самото присъствие на Софи там, на ръба на леглото, правеше положението по-добро и по-поносимо. След като поплака още малко, успя да събере сили да седне в леглото, а Софи обърна възглавницата, така че петното от сълзите й да остане от другата страна.

— А сега ми кажи какво има. Всичко наред ли е с бебето?

— Да. Не е заради бебето.

— Какво тогава?

— О, Софи, заради Амброуз плача. Не обичам Амброуз. Не трябваше да се омъжвам за него.

Бе изплюла камъчето. Думите бяха изречени. Изпита огромно облекчение. Срещна погледа на майка си и видя, че я гледа сериозно, но както винаги, Софи не беше нито изненадана, нито шокирана. Остана за миг мълчалива, после произнесе „Амброуз“ така, сякаш това бе решението на някаква измъчваща я главоблъсканица.

— Да. Вече знам. Това бе най-ужасната грешка.

— Кога разбра?

— През онзи уикенд. Още като слезе от влака и тръгна по перона към мен, бях изпълнена с лоши предчувствия. Чувствах се така, сякаш към мен идва непознат, и то такъв, какъвто не изпитвам особено желание да видя. Не мислех, че ще се чувствам така. Стеснявах се, срамувах се да го видя след всичките тези дълги месеци на раздяла, но не си и представях, че срещата ще мине така. По време на пътуването за „Карн Котидж“ — с него, седнал до мен, и дъжда, който барабанеше по покрива и стъклата, се опитвах да се престоря, че няма нищо друго, освен известна неловкост, настанила се между нас. Но щом влязохме у дома, разбрах, че е безнадеждно. Той не беше на мястото си. Нищо не беше, както трябва. Къщата го отхвърляше, той не можеше да се впише в нея. А после нещата продължиха да се развиват дори още по-зле.

Софи каза:

— Надявам се, че това няма нищо общо с мен или с баща ти.

— О, не, не! — побърза да я увери Пенелопе. — И двамата се държахте много добре с него. Аз обаче не можех. Той ме отегчаваше. Сякаш на гости ни беше някакъв непознат. Нали знаеш, сякаш някой ти е казал, че еди-кой си съсед ще те посети и ти трябва да бъдеш любезен с него. И ти си любезен, но се задушаваш от скука. Знам, валя непрекъснато, но това не би трябвало да има значение. Той ме отегчаваше. Беше толкова безинтересен, безполезен. Знаеш ли, не можеше дори да почисти обувките си сам. Никога не чистел сам обувките си. И беше груб с Дорис, с Ърни и с момчетата. Той е сноб. Не можеше да разбере защо всички се храним заедно. Не можеше да проумее защо Дорис, Кларк и Роналд не живеят в кухнята, където им било мястото. Мисля, че това ме разтревожи най-много от всичко. Не знаех, че той — всъщност някой — може да мисли така и да говори такива неща. Как може да е толкова отвратителен?!

— Мила моя, не мисля, че е справедливо да го обвиняваш за гледната му точка. Така е възпитан. Така е живял. Вероятно ние сме нестандартни. Нашият семеен живот е доста различен в сравнение с останалите.

Обаче Пенелопе не можеше да бъде утешена.

— Не беше само той. Както ти казах, аз също съм виновна. Държах се ужасно с него. Не знаех, че мога да се държа така. Не го исках тук. Не исках да ме докосва. Не му позволявах да ме люби.

— Това едва ли е изненадващо в положението, в което беше по онова време.

— Той не смяташе така. Беше ядосан, гневен — тя погледна отчаяно Софи. — Вината е моя. Ти каза, че не трябва да се омъжвам за него, ако не го обичам истински, а аз не те послушах. Знам, че ако го бях довела в „Карн Котидж“ да се види с теб и татко, преди да се сгодим, в никакъв случай нямаше да се омъжа за него.

Софи въздъхна.

— Да. Цяло нещастие е, че нямаше време за предварително гостуване. А и беше истинско нещастие, че с баща ти не можахме да присъстваме на сватбата. Може би щеше да промениш решението си в последния момент и да се откажеш. Но няма полза да се връщаме назад. Прекалено късно е.

— Ти не го хареса, нали, Софи? И татко не го хареса, нали? Мислиш ли, че вероятно съм си била изгубила ума?

— Не, не мисля. И двамата не мислим така.

— Какво ще правя сега?

— Мила моя, в момента не можеш да направиш нищо. Освен да пораснеш малко, мисля. Вече не си дете. Сега имаш отговорности, собствено дете. Във война сме, а съпругът ти е с кораба си в Атлантическия океан. Трябва да се примириш с положението и да продължиш напред. Освен това — усмихна й се — той дойде да ни види в неподходящ момент. Онзи непрекъснат дъжд и леля Етел, която не преставаше да пуши, да пие джин и да прави нескончаемите си скандални забележки. А колкото до теб, няма бременна жена, която да се държи както преди. Бременността влияе на нервите. Може би всичко ще бъде различно следващия път, когато видиш Амброуз. Възможно е и да се чувстваш различно.

— Но, Софи, аз се държах като глупачка.

— Не. Ти си просто прекалено млада и уловена в капана на обстоятелства, с които не можеш да се справиш. А сега, хайде, моля те, развесели се малко заради мен. Усмихни се, обади се на сестра Роджърс да ми донесе първото ми внуче, за да го видя. И ще забравим за този разговор.

— Ще кажеш ли на татко?

— Не. Това ще го разтревожи. А аз не искам той да се тревожи.

— Но ти никога не си имала тайни от него.

— Тази ще запазя за себе си.

 

 

Не само Пенелопе бе озадачена от външността на бебето. Лорънс, който дойде на следващия ден, за да го види, бе също толкова озадачен.

— На кого прилича тя, мила моя?

— Нямам представа.

— Много е сладка, но няма нищо общо нито с теб, нито с баща си. Може би прилича на майката на Амброуз?

— Не, ни най-малко. Реших, че чертите й идват от поколения преди нея. Вероятно е одрала кожата на някой отдавна починал свой праотец. Както и да е, това е истинска загадка за мен.

— Няма значение. Здрава е. И това е най-важно.

— Казахте ли вече на семейство Кийлинг?

— Да. Изпратих телеграма на кораба на Амброуз, а Софи телефонира на майка му в хотела.

Пенелопе направи гримаса.

— Смелата Софи. И какво е отговорила Доли Кийлинг?

— Очевидно е изразила възторга си. Надявала се да бъде момиче.

— Обзалагам се, че е казала на лейди Биймиш и всичките си познати, че детето е родено в седмия месец.

— О, как може да навреди това, щом условностите имат такова голямо значение за нея? — Лорънс се поколеба за миг, после продължи: — Казала също, че ще се радва много, ако бебето бъде кръстено Нанси.

— Нанси? Откъде го е измислила, за бога?

— Така се е казвала майка й. Идеята може би не е толкова лоша. Знаеш ли — направи красноречив жест с ръка, — може да поизглади малко нещата.

— Добре тогава. Ще я кръстим Нанси — Пенелопе седна и погледна малкото личице на бебето. — Нанси. Всъщност името й подхожда.

Лорънс обаче се тревожеше не толкова за името й, колкото за други неща.

— Няма да плаче непрекъснато, нали? Не мога да понасям бебешки плач.

— О, татко, разбира се, че няма. Тя е много спокойна. Храни се, спи, после се събужда и пак иска да суче.

— Малък канибал.

— Смяташ ли, че ще стане красавица, татко? Ти винаги си разпознавал красивите лица.

— Всичко ще бъде наред. Тя ще бъде като картина на Реноар. Бяла и разцъфнала като роза.

 

 

А после Дорис. Повечето от евакуираните не можеха да издържат и миг повече и се върнаха, с малки изключения, в Лондон, но Дорис, Роналд и Кларк останаха и вече бяха постоянни жители и „Карн Котидж“ и част от семейството. През юни, по време на оттеглянето на британските войски от Франция, съпругът на Дорис — Бърт, беше убит. Момчето, което разнасяше телеграмите, се бе изкачило с велосипеда си на хълма, който ги делеше от пощенската станция в Порткерис, за да им донесе новината. То отвори входната врата, прекоси градината и като си подсвиркваше, се приближи до мястото, където Софи и Пенелопе се бореха с бурените.

— Телеграма за госпожа Потър.

Софи коленичи — ръцете й бяха кални, а косата — рошава. На лицето й бе изписано изражение, което Пенелопе не беше виждала преди.

— Oh, mon Dieu. (О, господи.)

Взе оранжевия плик и момчето се отдалечи. Входната врата в стената, опасваща градина, се затръшна след него.

— Софи?

— Трябва да е нещо, свързано със съпруга й.

След малко:

— Какво ще правим? — прошепна Пенелопе.

Софи не отговори. Просто избърса длани в памучните си панталони и отвори плика с палеца си, под чийто нокът се бе събрала кал. Извади съобщението и го прочете, после сгъна листчето и го пъхна обратно в плика.

— Да, загинал е — каза и се изправи. — Къде е Дорис?

— Простира.

— А момчетата?

— Ще се върнат всеки момент от училище.

— Трябва да й кажа, преди да си дойдат. Ако не се върна, ги задръж някак си. Ще й е необходимо време, преди да бъде в състояние да им каже.

— Бедната Дорис!

Думите звучаха болезнено неадекватно, бяха толкова банални, че граничеха с идиотизъм, но какво друго би могъл да каже човек?

— Да. Бедната Дорис.

— Какво ще прави сега?

Дорис прояви невиждана храброст. Плака, разбира се, изрази мъката и гнева си в словесна тирада срещу младия си съпруг, който бил проявил такава глупост да позволи да го убият. Но след като се съвзе и двете със Софи решиха да изпият по чаша силен горещ чай, за да се успокоят, мислите й бяха заети единствено със синовете й.

— Бедните, какъв ли ще бъде животът за тях, след като нямат баща?

— Децата са устойчиви.

— Как ще се справим, за бога?

— Ще се справиш.

— Предполагам, че трябва да се върна в Хекни. Майката на Бърт… може би ще има нужда от мен. И ще иска да види момчетата.

— Мисля, че трябва да отидеш. И да се увериш, че тя е добре. И ако е добре, да се върнеш при нас. Момчетата са щастливи тук, имат приятели и ще бъде грубо сега да ги изтръгнеш за втори път от корените им. Запази им тази сигурност, която имат сега.

Дорис гледаше втренчено Софи. Подсмръкна тихо. Току-що бе спряла да плаче, лицето й бе подпухнало.

— Не мога да остана тук завинаги.

— Защо да не можеше? С нас сте щастливи.

— Не го ли казваш просто за да бъдеш мила?

— О, мили боже! Дорис, вече не знам какво ще правим без вас. А момчетата са ни като собствени деца. Ще ни липсвате толкова много, ако си тръгнете.

Дорис се замисли.

— Повече от всичко бих искала да остана. Никога и никъде не съм била така щастлива, както тук. А сега, когато Бърт го няма… — очите й отново се напълниха със сълзи.

— Не плачи, Дорис. Момчетата не бива да те виждат разплакана. Трябва да им покажеш как да бъдат смели. Да им кажеш, че трябва да се гордеят с баща си, който е загинал за освобождението на бедните хора в Европа. Трябва да ги научиш да бъдат добри хора като него.

— Той не бе чак толкова добър. Понякога беше ужасно досаден — сълзите пресекнаха и на лицето й се появи слаба усмивка. — Връщаше се у дома пиян след мач и си лягаше с ботушите.

— Не забравяй тези неща — каза Софи. — Те са част от онова, което е бил. Добре е да се помни и лошото така, както се помни доброто. Та нали това е животът.

И Дорис остана. Тя нямаше търпение да види бебето на Пенелопе. Малко момиченце. Дорис винаги бе копняла за дъщеря, а сега, когато Бърт вече го нямаше, като че ли никога нямаше да има. Но това бебе… Единствено тя веднага изглупя от любов към бебето.

— О, прекрасна е.

— Така ли мислиш?

— Красива е, Пенелопе. Може ли да я подържа?

— Разбира се.

Дорис взе детето в опитните си ръце и го загледа с такова обожание, че Пенелопе леко се засрами, защото знаеше, че не е способна на такова нещо.

— Никой от нас не знае на кого прилича.

Но Дорис знаеше. Съвсем точно знаеше на кого е одрала кожата.

— Тя е абсолютно копие на Бети Грейбъл^[1].

Още щом майката и бебето се върнаха в „Карн Котидж“, Дорис пое грижите за Нанси и Пенелопе, която успокояваше гузната си съвест с уверения, че това е за доброто на Дорис, бе щастлива да остави детето си в ръцете й. Дорис къпеше Нанси и переше пелените й и когато Пенелопе се отегчи от кърменето, приготвяше шишетата й и я хранеше, седнала на ниското столче в топлата кухня или до огъня в дневната. Роналд и Кларк също се радваха и водеха приятелите си от училище, за да се порадват на новороденото. Зимата бавно си отиваше, а Нанси разцъфтяваше. Пораснаха й коса и зъби и бе по-пълничка от всякога. Софи изкара от навеса старата детска количка, която Дорис излъска до блясък и започна с гордост да бута нагоре-надолу по хълмовете на Порткерис, като спираше, за да покаже Нанси на всички, които се интересуваха, и дори на онези, които не проявяваха никакъв интерес.

Нанси остана все така спокойна и когато поотрасна. Лежеше в количката в градината и или спеше, или наблюдаваше минаващите по небето пухкави облаци и потрепващите клони на черешовото дърво. С настъпването на пролетта белите цветчета падаха по одеялото й. Скоро можеше да лежи по коремче върху рогозката и да протяга ръчички към дрънкалката си. А после можеше вече и да седи и да пляска.

Тя даряваше много радост на Софи и Лорънс и бе голяма утеха за Дорис. Но Пенелопе, която изпълняваше дълга си да забавлява детето си, като играеше с него на кубчета и обръщаше страниците на оръфана детска книжка, реши, че е ужасно скучна и глупава.

А войната, която оставаше извън този спокоен домашен кръг, набираше сила, тъмна и зловеща. Европа беше окупирана, любимата на Лорънс Франция — опустошена. Не минаваше и ден той да не скърби за тази страна и да не се страхува за старите си приятели. Немските подводници кръстосваха Атлантическия океан и унищожаваха не само военни, но и мирни търговски кораби. Битката за Британия бе спечелена, но на ужасна цена. Армията, реформирана след Франция и Дюнкерк, заемаше позиции в Гибралтар и Александрия в очакване на следващия разгром на могъщата немска армия.

И, разбира се, започнаха бомбардировките. Непрестанните набези срещу Лондон. Нощ след нощ звучеше предупредителният вой на сирените и нощ след нощ огромните формации от немски изтребители „Хайнкел“, черни и зловещи, прекосяваха Ламанша и изникнали от мрака, навлизаха в небето над Англия.

В „Карн Котидж“ слушаха новините всяка сутрин и сърцата им кървяха за Лондон. В по-личен план Софи беше загрижена за къщата и за обитателите на „Оукли стрийт“. По нейна молба семейство Фридман се бяха преместили от таванското помещение в мазето, но семейство Клифърд продължаваха да живеят на втория етаж и всеки път, когато съобщаваха за военновъздушно нападение (което ще рече, повечето сутрини). Софи си ги представяше мъртви, ранени или заровени под останките от къщата.

— Прекалено стари са, за да бъдат подложени на това — каза тя на съпруга си. — Защо не ги поканим да живеят тук, с нас?

— Мило мое момиче, нямаме повече място. А дори да имахме, те няма да дойдат. Знаеш го. Те са лондончани. И никога няма да напуснат Лондон.

— Бих била щастлива, ако можеше да ги видя. Да поговоря с тях. Да се уверя, че са добре…

Лорънс наблюдаваше тайно младата си съпруга. Усещаше неспокойствието й. Вече две години бяха тук, в Порткерис, а преди това Софи никога не бе живяла на едно място повече от три месеца. А във военно време Порткерис беше сив, скучен и празен, много различен от прекрасния и жив град, в който те с благодарност се спасяваха от живота в столицата преди войната. Тя не скучаеше, защото Софи никога не се отегчаваше, но с всеки ден животът ставаше все по-труден, храната намаляваше, все нещо не достигаше шампоан, цигари, кибрит, ленти за фотоапарати, уиски, джин, всеки малък лукс, който можеше да им помогне да понесат по-лесно бремето на съществуването. Поддържането на къщата никога преди не е било толкова трудно. За всичко трябваше да се редят на дълги опашки, после да го носят през хълмовете, защото вече нямаше достатъчно бензин и доставчиците бяха останали без работа. Бензинът беше може би най-голямото от всички лишения. Все още разполагаха със старото бентли, но то не излизаше от гаража просто защото не можеха да го заредят с гориво.

И той разбираше неспокойствието й. Познаваше жените, разбираше я и й съчувстваше. Знаеше, че има нужда да избяга от всички тях за няколко дни. Изчакваше удобния момент да повдигне въпроса, но като че ли никога не можеха да останат сами — малката къща бе пълна с живот и гласове. Дорис и момчетата, Пенелопе и детето й изпълваха всяка стая, всеки час, а когато най-после си лягаха вечер, Софи бе така изтощена, че заспиваше веднага.

Най-после един ден я завари сама. Той вадеше картофите — с голяма мъка, защото старите му болни ръце едва държаха лопатата — но бе успял да напълни една кошница и да я внесе вътре, като мина през задната врата и видя съпругата си да реже с ожесточение зелето в кухнята.

— Картофи — пусна ги на пода до печката.

Тя се усмихна. Дори когато се намираше в депресия, намираше усмивка за него. Той издърпа един стол, седна и я погледна. Беше прекалено слаба. Около устата и красивите й черни очи се бяха оформили бръчки.

Той каза:

— Най-после сме сами. Къде са другите?

— Пенелопе и Дорис заведоха децата на плажа. Ще се върнат за обяд — тя продължи да реже зелето. — Ще ги гостя със зеле, а момчетата ще кажат, че го мразят.

— Само зеле и нищо друго?

— И макарони със сирене.

Ти ги приготвяш най-добре.

— Досадно е. Досадно е да готвиш, досадно е и да ядеш. Всичко вече ни е омръзнало. Не ги обвинявам, че се оплакват.

Той каза:

— Работата е прекалено много за теб.

— Не.

— Напротив. Уморена си. И отегчена.

Тя вдигна поглед и срещна неговия.

— Толкова много ли ми личи? — попита тя след малко.

— Виждам го само аз, защото те познавам добре.

— Срам ме е. Мразя се. Защо да бъда недоволна? Но се чувствам толкова безполезна. Какво правя? Плета дрешки и приготвям храна. И мисля за жените от цяла Европа и се мразя, но не мога да направя нищо. И ако трябва да отида пак да се наредя на опашка за нещо, което ще е свършило, преди да ми дойде редът, ще изпадна в истерия.

— Трябва да заминеш за ден-два.

— Да замина?

— За Лондон. Да видиш къщата си. Да отседнеш при семейство Клифърд може би. Да се заредиш с енергия — покри дланта й с изцапаната си с пръст ръка. — Слушаме по новините за бомбардировки и сме ужасени, но понякога новината е по-страшна от самия ужас. Въображението е нещо опасно, сърцето се свива от ужас. Но всъщност не е чак толкова лошо, колкото ни се струва. Защо не отидеш до Лондон да се увериш сама?

Вече малко по-весела, Софи обмисли предложението му.

— Ти също ли ще дойдеш?

Той поклати глава.

— Не, мила моя. Прекалено съм стар за веселби и развлечения, от каквито ти имаш нужда. Остани при семейство Клифърд, посмей се с Елизабет. Отиди да пазаруваш с нея. Накарай Питър да те заведе на обяд в „Бъркли“. Вярвам, че там продължават да сервират превъзходна храна въпреки намалените дажби. Обади се на приятелите си. Отиди на концерт, на театър. Животът продължава. Дори в Лондон във военно време. Може би особено в Лондон по време на войната.

— Но няма ли да възразиш, ако замина без теб?

— Ще ми липсваш във всеки един миг. Но не, няма да възразя.

— Да замина за три дни? Ще можеш ли да издържиш цели три дни?

— Ще мога. А като се върнеш, цели три седмици ще ми разказваш какво си правила.

— Лорънс, толкова те обичам.

Той поклати глава не за да подложи думите й на съмнение, а да й каже, че няма нужда да произнася очевидното на глас. Наведе се и я целуна по устата, после стана и отиде до мивката, за да измие пръстта от ръцете си.

Нощта преди деня, в който щеше да се качи на влака за Лондон, Софи си легна рано. Дорис беше излязла — щеше да има някакво събитие в залата на кметството — а децата вече спяха. Пенелопе и Лорънс постояха още малко, заслушани в концерта, който предаваха по радиото, но скоро Пенелопе започна да се прозява, остави плетката, целуна баща си за лека нощ и се качи горе.

Вратата на спалнята на Софи беше открехната, вътре още светеше. Пенелопе надникна.

— Мислех, че ще си легнеш рано, за да се наспиш добре.

— Прекалено съм развълнувана, за да заспя — Софи остави книгата, която четеше, на нощното шкафче. Пенелопе влезе и седна до нея. — Иска ми се да можеше да дойдеш с мен.

— Не. Татко е прав. Сама ще се забавляваш много повече.

— Какво да ти донеса?

— Не се сещам за нищо.

— Ще намеря нещо специално. Нещо, за което никога не си мечтала.

— Ще бъде прекрасно. Какво четеш? — взе книгата. — „Елизабет и нейната немска градина“. Софи, чела си я сигурно стотици пъти.

— Най-малко. Но винаги се връщам към нея. Тя ме успокоява. Напомня ми за света, какъвто беше преди и какъвто пак ще стане след войната.

Пенелопе отвори книгата и зачете на глас пасажа, на който попадна:

— „Каква щастлива жена съм да живея в градина, с книги, бебета, птици и цветя, на които имам много свободно време да се наслаждавам“ — засмя се и остави книгата. — И ти имаш всички тези неща, липсва ти само свободното време. Лека нощ.

Двете се целунаха.

— Лека нощ, мила моя.

 

 

Тя се обади от Лондон и радостта се долавяше дори в гласа й.

— Лорънс. Аз съм, Софи. Ти как си, мили мой? Да, прекарвам си чудесно. Беше прав — нищо не е толкова лошо, колкото си го представях. Да, разбира се, бомбите са нанесли щети, има огромни дупки в терасите на къщите, но всички са смели, весели и се държат така, сякаш нищо не се е случило. А толкова много се случва. Посетихме два концерта и слушахме Майра Хес^[2] по обед — свири така съвършено, щеше много да ти хареса. Видях се със семейство Елингтън и онова приятно момче Ралф, което учи в „Слейд“. С къщата всичко е наред, няма и драскотина. И така се радвам, че се върнах… Уили Фридман отглежда зеленчуци в градината…

Когато успя да намери пауза, той вмъкна:

— Какво ще правиш довечера?

— Ще излезем на вечеря със семейство Дикинс. Питър, Елизабет и аз. Помниш Дикинсови, нали? Той е лекар, някога работеше с Питър… Живеят близо до Хърлингъм.

— Как ще стигнеш дотам?

— О, с такси или с метрото. Метрото е нещо изумително, по гарите спят много хора. Пеят, устройват си увеселения, а после заспиват. О, мили мой, има и сводници, и просяци, разбира се. Трябва да затварям. Предай любовта ми на всички и им кажи, че се връщам вдругиден.

 

 

Онази нощ Пенелопе се събуди рязко, като от кошмар. Нещо я беше събудило — някакъв звук може би. Бебето? Нанси ли бе изплакала? Лежеше и се ослушваше, но чуваше само тежкото биене на собственото си сърце. Постепенно се успокои. След това чу стъпки на площадката, чу скърцането на дървените стъпала и щракването на електрическия ключ. Стана, излезе от стаята и се наведе през перилата. В коридора светеше.

— Татко?

Не последва отговор. Прекоси площадката и надникна в спалнята му. Беше си легнал, а сега леглото бе празно. Върна се на площадката, поколеба се. Какво ли правеше? Ослуша се и го чу да се движи из дневната. Скоро всичко утихна. Беше буден, това бе всичко. Понякога, когато не можеше да заспи, той слизаше долу, запалваше камината и намираше някоя книга.

Върна се в леглото, но сънят не идваше. Лежеше в мрака и наблюдаваше тъмното небе през прозореца. Долу, на плажа, приливът прииждаше, вълните заливаха пясъка. Тя слушаше рева на океана и дочака с отворени очи идването на зората.

В седем часа стана, облече се и слезе долу. Той беше включил радиото. Чуваше се музика. Чакаше ранните новини.

— Татко.

Той й направи знак да мълчи. Музиката заглъхна. Прозвуча сигнала за отбелязване на часа. „Говори радио Лондон. Новините в седем часа“. Четеше Алвар Лидъл. Спокойният, обективен и безстрастен глас им разказваше какво се бе случило. Съобщи за снощната бомбардировка над Лондон… Градът бил залян с възпламенителни бомби, земни мини и силно експлозивни вещества. Пожарите още горели, но вече били под контрол… Били ударени и доковете…

Пенелопе протегна ръка и изключи радиото. Лорънс я погледна. Беше облякъл старата си любима пижама, бялата му брада бе леко набола… Каза:

— Не можах да спя.

— Знам. Чух те да слизаш долу.

— Седях тук и чаках настъпването на утрото.

— И преди имаше бомбардировки. Всичко ще бъде наред. Ще направя чай. Не се тревожи. Ще изпием по чаша чай, след това ще позвъним на „Оукли стрийт“. Всичко ще бъде наред, татко.

Опитаха да се свържат, но операторът ги осведоми, че след снощните бомбардировки линиите за Лондон са прекъснати. Опитваха цяла сутрин, час след час. Безуспешно.

— Софи също ще се опитва да ни се обади, татко. Тя сигурно също е притеснена и загрижена, защото знае, че се тревожим.

Но телефонът звънна едва по обед. Пенелопе режеше зеленчуците за супата край мивката в кухнята. Чу звъна, изпусна ножа и изтича в дневната, като по пътя бършеше дланите си в престилката. Но Лорънс, който цяла сутрин седеше до апарата, вече бе вдигнал слушалката. Тя коленичи и се притисна в него, за да не изтърве нито дума.

— Ало? Тук е „Карн Котидж“. Ало?

Чуха се разни звуци и после:

— Ало — но не беше гласът на Софи.

— На телефона е Лорънс Стърн.

— О, Лорънс, обажда се Лала Фридман. Да, Лала от „Оукли стрийт“. Не можах да се свържа по-рано. Опитвам се вече цели два часа. Аз… — гласът изведнъж заглъхна. Беше млъкнала.

— Какво има, Лала?

— Не си ли сам?

— Пенелопе е при мен. За… Софи става въпрос, нали?

— Да. О, Лорънс, да. И за семейство Клифърд. Убити са. Всички. Една бомба е паднала върху къщата на Дикинсови. Нищо не е останало. Двамата с Уили отидохме да видим. Днес сутринта, след като не се върнаха, Уили се опита да се свърже със семейство Дикинс, но не успя, разбира се. И затова отидохме лично да видим какво се е случило. Бяхме ходили там една Коледа, така че знаехме пътя. Взехме такси, но после се наложи да вървим пеш…

„Нищо не е останало“.

— … и като стигнахме края на улицата, видяхме, че е опасана от кордон. Не пускаха никого, а пожарникарите все още работеха. Но видяхме. Къщата я нямаше. Там имаше само един огромен кратер. Говорих с един от полицаите. Той беше много мил, но каза, че няма никаква надежда. Никаква надежда, Лорънс — заплака. — Всичките. Мъртви. Толкова съжалявам. Много съжалявам, че трябваше да ти го кажа.

„Нищо не е останало“.

Лорънс каза:

— Добре, че сте отишли да ги потърсите. И много мило, че ми се обади…

— Това е най-лошото нещо, което някога ми се е налагало да правя.

— Да — каза Лорънс. — Да.

Остана да седи там известно време, после върна с трепереща ръка слушалката на мястото й. Пенелопе обърна глава и я облегна на гърдите му, покрити от дебелия вълнен пуловер. Настъпилата тишина бе абсолютна празна. Вакуум.

— Татко.

Той я погали по косата.

— Татко.

Тя вдигна поглед към него, а той поклати глава. Знаеше, че иска да остане сам. Едва тогава видя колко е остарял. Никога дотогава не беше мислила за него като за стар човек, но разбра, че от сега нататък ще бъде така. Стана, излезе от стаята и затвори вратата с лед себе си.

„Нищо не е останало“.

Качи се горе и влезе в стаята на родителите си. В онази ужасна утрин леглото така и остана неоправено. Чаршафите бяха смачкани, възглавницата — килната на една страна. Баща й беше усетил. И двамата бяха усетили. Надяваха се, държаха се, но бяха изпълнени със смъртоносна сигурност. И двамата знаеха.

„Нищо не е останало“.

Върху нощното шкафче от страната на Софи лежеше книгата, която беше чела в нощта, преди да замине за Лондон. Пенелопе седна на ръба на леглото и я взе. Тя сама се отвори на една вече оръфана от четене страница.

„Каква щастлива жена съм да живея в градина, с книги, бебета, птици и цветя, на които имам много свободно време да се наслаждавам. Понякога чувствам, че съм благословена да намирам щастието толкова лесно.“

Буквите се размиха пред очите й, сякаш ги гледаше през прозорец, по който се стичат потоци дъждовна вода. „Да намирам щастието толкова лесно“. Софи не само беше намерила щастието, то се излъчваше от нея. Книгата се изплъзна от пръстите й. Легна и зарови лице във възглавницата на Софи, в лена, който бе хладен като кожата на майка й и носеше аромата й, сякаш бе излязла от стаята само преди миг.