Петър Бобев
Камбо (7) (Роман за юноши)

Хеликоптерът, означен с ярки червени кръстове като истински санитарен самолет, се носеше над саваната в бръснещ полет и плашеше притаените на сянка под чадърестите акации и баобабите слонове, жирафи, антилопи.

А в машината, на самия люк, с провесени навън крака седеше Фред Хейс, като от време на време даваше указанията си на пилота.

Ето, от буша — гъстия бодлив храсталак — излетя стреснат носорог и в тромав галоп побягна тъкмо в посоката на догонващата го отгоре бръмчаща метална птица.

Фред вдигна пушката, погледна в оптичния мерник и натисна спусъка. От лекото трепване на бягащия дебелокож заключи, че го е умерил. И даде знак на летеца да изправи оста на пропелера. Вертолетът пое редом с носорога, който видимо отмаляваше.

И ето, забави галопа си, премина в муден тръс, после — в ходом. Все по-провлечено, по-неуверено. Залитна, закова се на четири разкрачени нозе, отново залитна — тоя път на другата страна, опита да продължи, но не намери толкова сили в себе си. И внезапно рухна сред тревата, дишайки учестено.

Апаратът увисна отгоре му. Спуснал въжената стълба, Фред заслиза по нея. Скочи на земята и без да губи време, защото действието на наркозата в изстреляния шприц-куршум щеше да премине скоро, само след десетина минути, приклекна до главата на заспалия гигант. И поставил желязното длето в косматата основа на рога, го откърти с първия удар на чука.

Повдигна го доволен. Беше дълъг почти метър. Откърти и втория, по-малкия. После ги постави в спуснатата от пилота мрежа и отново се изкатери горе.

Хеликоптерът, навел напред перката си, вече поемаше в друга посока, когато осакатеното животно почна да се събужда. Осакатено не беше най-точната дума, защото за не повече от година щяха да му пораснат новите рога.

Тази операция — премахването на роговете — Фред и директорът на резервата бяха замислили наскоро, убедени, че е съвсем безвредна. Дори при обикновени битки между мъжкарите често рогата им се изкъртват сами, но скоро израстват отново. По тоя начин се надяваха да предпазят злощастните животни от пълното изтребление, на което ги осъждаше бракониерството. В малкото страни, където те все още се срещат, за последните десет години броят им бе спаднал петкратно.

Че как да не спадне, щом като килограм рог на световния пазар струва пет пъти по-скъпо от слоновата кост? Криминалните статистики изнасяха, че напоследък контрабандата на диви животни и на всякакви ловни трофеи, най-вече на носорогова и слонова кост, е няколко пъти по-доходна от търговията с наркотици. Не беше в състояние да ги спре нищо, никаква законна мярка, дори пълната забрана на тая търговия, каквато се провежда в някои страни.

Носорогът е жертва на човешкото суеверие. Още в древния Рим императори и патриции пръскали луди пари да се сдобият с чаша от негов рог, при все че не се поддава на обработка и е трошлив. Вярвали, че обезврежда всякаква отрова. В Азия му се приписва и досега вълшебна сила — панацея против всички страдания. Стрит на прах, възвръщал мъжката сила на стареещите мандарини, раджи, султани. Нож с дръжка от такъв рог нанасял само смъртни рани. И какво ли не…

Когато бракониерите му предложиха помощта си, Фред се сети и за това. И те го възприеха с възторг. Доволен беше и той. Свикнал бе да пази животните. Сега също, лишавайки ги от роговете, ги предпазваше от простите бракониери, които не се интересуват от шути носорози.

А колко е лесно да убиеш такова животно! Особено с огнестрелно оръжие. Този недодялан великан, оцелял десетки милиони години сред лъвовете, леопардите и крокодилите, изведнъж се бе озовал пред прага на своето изчезване, когато насреща му бе излязъл ловецът с пушка. Та носорогът е почти сляп. Дори ако не го улучиш първия път и той нападне, достатъчно е само да отскочиш в последната секунда метър встрани, за да те отмине. И ти да стреляш повторно. А сетне да украсяваш колкото щеш подвига си, като истински ловец, с безброй ужасии за „свирепостта“ на жертвата си. Никой не иска да минава за обикновен касапин — всекиму се привижда ореолът на геройството.

Фред се нуждаеше от пари, много пари. За Кейт. „Златото оковава по-яко от железни вериги“ — колко права беше тая туземна поговорка!

Лекарите не оперират безплатно, добрите болници не са благотворителни домове. И тъй като неговото общество не искаше да му помогне, щеше да си помогне той сам. Нечистата съвест винаги си намира оправдание. Престъпление — това е нарушаване на създадени от някого норми. Но кой ги е създавал? Безспорно не Фред! И ето ти го самооправданието! Човек трябва да се чувствува в правотата си, за да съществува. И крадецът, и лъжецът, и подлецът, и убиецът. Изгуби ли тая вяра, ще отпадне нуждата от съдилища и наказания — той самият ще се е наказал по-жестоко.

Кейт трябваше да оздравее! На всяка цена! И Фред щеше да я плати! Единствени рентиерите могат между другите луксове да си позволят и този: да бъдат почтени. А Фред не беше рентиер.

През саваната преминаваше орда павиани, поели в обичайния си походен строй: отпред младшите самци, в средата самките и децата, някои от които, по-малките, възседнали гърбовете им, а най-отдире, в ариергарда и на фланговете — водачите, най-силните мъжкари. Крачеха надменно, уж без да се оглеждат, сякаш само те съществуват на тоя свят, като отиващи на прием дипломати.

Цялата им важност мигновено се изпари, когато вертолетът профуча над главите им. Уплашени, те хукнаха да се спасяват. Децата, които ситнеха редом с майките си, мигом ги яхнаха. Но и сега — в ред. Не объркани като стадо зебри или антилопи, а в същия строй. И не къде да е, а точно встрани, та да се отклонят по-скоро от посоката на летящия враг.

Едва отминал бягащите маймуни, Фред видя втурналия се като пъстра мълния гепард. Видя и опитващата да се спаси газела на Грант. Никое животно не може да се мери по бързина с този ненадминат спринтьор, за който казват, че развива до сто и двадесет километра в час.

Преследвачът скоро настигна жертвата си. Вече протягаше лапи да спъне по обичая си задните й крака, когато тя отскочи встрани. Понесен от скоростта си, той не свари да промени изведнъж направлението. Додето гепардът се обърне, газелата беше избягала надалеч. Хищникът не опита да я гони повече, дори не я погледна, а се върна с най-равнодушен вид натам, откъдето бе тръгнал. Отдавна се бе убедил — животът съвсем не е низ от сполуки, а, обратно, сполуките са твърде редки.

Пилотът отправи машината към бягащия с детето си женски носорог, а стрелецът насочи оръжието си. Стреля. И както очакваше, след няколко минути улученото животно почна да се олюлява като пияно, докато накрая се строполи в дълбокия си сън.

Фред отново се спусна по въжената стълба, пристъпи към проснатата в тревата грамада от месо, обвита в надиплената си дебела кожа. Позна я. Той познаваше всички животни в района си. Тая беше самката с отрязаните уши. Силна и сприхава, затова пък с прекрасни рога.

Ловецът приклекна, готов да удари длетото с чука, за да откърти големия рог. В самоувереността си забрави присъствието на малкото. Знаеше го отлично, а го забрави. В саваната прекалената самоувереност се заплаща скъпо.

Спомни си го в мига, когато чу ситното му топуркане. Нема̀ време да отскочи. Носорогчето връхлетя отгоре му с пълна сила. Малко на възраст наистина, още бозайниче, но достатъчно голямо в сравнение с човека. В устрема си то прасна Фред, който според него заплашваше живота на майка му, с още незаостреното си рогче и го отхвърли безчувствен на земята.

Обърна се да нападне повторно.

В този миг на двадесетина разкрача от полесражението спря лендровер. И от него изскочи Джими Янг, затича се към проснатия на земята човек.

Носорогчето, видяло нов враг, се втурна срещу него. За младия, пъргав биолог не беше много трудно да се отдръпне. Но разяреният невръстен нападател се извъртя по-бързо от своите тромави възрастни сродници. Налетя повторно. И Джими трябваше още веднъж да отскочи като тореадор. И още веднъж…

Не бе предвидил такава настойчивост. И то тъкмо сега, когато на две крачки от него лежеше раненият, който безспорно се нуждаеше от незабавна помощ.

Тогава стана това, което най-малко бе очаквал. Въобразил си, че новодошлият представлява опасен свидетел на престъплението, бракониерът-пилот насочи апарата си надолу с явното намерение да го удари с колесарката. Допуснал, че чернокож може да бъде така модно облечен само ако е високопоставен служител.

Ала Джими, макар и слисан, забеляза навреме новата заплаха. Той залегна и бързо се отърколи настрана.

Започнал веднъж, пилотът вече нямаше какво друго да прави. Той отново изви лостовете и насочи хеликоптера отгоре му. Ала и тоя път Джими се оказа по-пъргав от машината. И тя, разколебана от ръката на нетърпеливия летец, непремерила височината, се удари в земята, отскочи, наклони се, закачи с перка един храст, после се понесе ниско над тревата, достигна тъмнеещата в далечината гора и чак тогава успя да се издигне, след което изчезна зад върховете на дърветата.

В този миг Джими усети, че полита. Упойката бе престанала и Безухата, макар все още замаяна, недоумяваща, уплашена от грохота на самолета, бе връхлетяла срещу първия, който й се бе изпречил.

Още във въздуха разбра, че не е ударен лошо, че е цял-целеничък, със здрав гръбнак и ненатрошени кости.

А при падането си усети нещо меко и подвижно, съвсем различно от твърдата устойчива земя. Бе се озовал върху гърба на носорожката. Възседна я на часа, какво друго му оставаше, търсейки да се залови в нещо, за да не се изсули от нея. Ако ушите й бяха на мястото си, щяха да му послужат отлично за целта.

Не устоя на това бясно родео. При първия й скок се свлече на земята. Прецени мигновено — нямаше никаква надежда да й избяга. Безухата атакуваше повторно.

И той направи това, което му се стори единствено целесъобразно. Престори се на мъртъв. По тоя начин, с тая отдавна изпитана мимикрия са се спасявали и продължават да се спасяват безброй живи същества на нашата планета. Защо да не опита и той?

Носорогът зари нозе почти до главата му. Подуши го шумно и като се убеди, че не мърда, побърза да се отдалечи с победоносно вирната опашка.

Повярвал, че вече му се е разминало, Джими се надигна бавно. Разкърши тяло — наистина здраво.

И отново зърна втурналия се насреща му гигант.

Ами сега?

Нямаше друг изход. Обяснил си мигновено как така още в първите секунди гепардът достига максималната си скорост, човекът се втурна като изстрелян към близката сикомора. Едва сега оцени колко му е била нужна тренировката в университетския отбор по бързо бягане на къси разстояния.

Успя да превари. Когато се подхвърляше на най-ниския клон, носорогът удари с глава дънера, като дори докосна с рога си подметката му.

За секунда се озова на върха. И оттам, напълно недосегаем, погледна надолу. Врагът му не вдигаше обсадата. Фучеше гневно, люлееше глава, от време на време притичваше стотина метра, сякаш го подмамваше да слезе, след което се обръщаше рязко, както се обръща танк на място, и се втурваше към дървото.

А Фред продължаваше да лежи като мъртъв там, където го бе оставил. Дали и той се преструваше? Камбо, който бе останал в лендровера, не се виждаше никакъв. Сврял се бе вътре или в суматохата бе офейкал нанякъде?

Наистина отвратително положение! Обсаден на едно дърво, напълно безпомощен, без никаква възможност да помогне на този мним ловен инспектор. Нищо че бе негодник — в това Джими не се съмняваше. Нали беше човек? А хората биват и честни, и нечестни. Но всички те са хора, равни пред законите: и пред писаните, и пред неписаните.

Тогава видя току пред лицето си главата с немигащите студени очи на двуметрова зелена мамба. От нейната отрова човек умира за половин час. И още нещо, още по-обезпокоително — хапе без предупреждение. И непредизвикана…

Какво да предприеме? Да отстъпи или да стои неподвижен?

Змията първа взе решението си. Изви се назад и бързо изпълзя надолу, тупна на земята и се скри в буйната трева.

Нещастникът си отдъхна облекчено. Само това му бе липсвало!

Добре де, тая си отиде. Ами ако е останала и друга? Затова огледа внимателно съседните клони.

Отново трепна. Но се овладя. Тая не беше мамба, а обикновена дървесна змия. Ех, и тя има отрова, но, казват, не била агресивна. Заловила се бе за клона и стоеше неподвижна, досущ наподобила свежа вейка. Всъщност това й е силата. И ловната й хитрост.

Сякаш да докаже това, един гълъб изпърха с криле и кацна… Кацна точно на нея, сметнал я за клон. То се знае, разбра грешката си веднага, ала не свари да отлети навреме. В светкавичен замах хищницата захапа крилото му.

За по-малко от минута гълъбът беше мъртъв. И убийцата му започна да го нагълтва. Бавно, методично, както всички змии.

Наоколо загукаха тревожно други гълъби, закрещяха всякакви птици. Напразно. Съвсем безучастна, тя продължи обяда си.

Джими отново погледна надолу. Безухата съвсем не възнамеряваше да се отказва. Обикаляше наоколо, следвана от още по-възбудения си наследник.