Петър Бобев
Камбо (5) (Роман за юноши)

Камбо не мъкнеше газената тенекия случайно. Имаше си нещо наум. Свикнал с градския уют с всичките му удобства, съвсем не му беше приятно да се катери по неравните, уплетени с лиани клонаци, при това обрасли с хлъзгав мъх, с орхидеи и дървесни папрати, които гъмжаха от змии, гекони и хамелеони. А за него, както за всичките му близки и далечни родственици, всяко влечуго вдъхва мистичен ужас.

Наоколо се ширеше всеобхватната джунгла — отгоре, отдолу, отстрани. Замайващ хаос от клони, от цветове и живи твари, зловеща амалгама от живот и смърт, между които трудно се открива преход. Океан от листа. И все пак, като истински океан, не съвсем еднакъв. Дори в своята боязън пред непознатото Камбо откриваше, че все има някакви различия. Една е джунглата в окрайнината, друга — във вътрешността. Една — отгоре, огряна от слънцето, друга — долу, където не прониква слънчев лъч. Етажите на сградите, в които бе живял, не се различават така, както етажите в гората.

Най-отгоре, където достигаха върхарите на растителните гиганти и където Камбо не дръзваше да се изкатери, защото му се виждаше толкова високо, колкото от самолет, всичко беше обляно в ослепителна светлина. Дървета цъфтяха, цъфтяха епифити, цъфтяха лиани. Пърхаха дребни птички и огромни пеперуди. Бръмчаха рояци оси и пчели. Кукаха кукувици, гукаха гълъби.

Малко по-надолу ослепителните блясъци на гланцираните листа неусетно помръкваха и на тяхно място избликваше някакъв зеленикав здрач, забулил короните на по-ниските дървета и палмите. Нямаше толкова птици, нямаше толкова пеперуди. Във всяко разклонение, на всяка хоризонтална вейка растяха гигантски лишеи, подобни на зелки. Ухаеха неправдоподобни по форми и разцветки орхидеи. По обсипаните с мъхове и плауни клони подскачаха плашливи опашати маймуни мангобеи и колобуси, които се стрелваха в лудо бягство, щом зърнеха приближаването на шимпанзето. Знаеха клетите, че сродниците му не се гнусят от тяхното месо.

Още по-надолу, току под пътя на Камбо, в зеления сумрак се провиждаха само дънери, едни тънки, други — огромни като минарета, уплетени във фантастична мрежа от стъбла на лиани — всичко отрупано с едър и мек като губер сивозелен мъх, сред който се подаваха разноцветни гъби. Тук беше царството на кълвачите, които можеха необезпокоявано да си барабанят по прогризаните дънери в търсене на тлъсти личинки.

А най-отдолу, върху дъното на този листен океан, край дъсковидните опори на дървесните великани и хаотичните стобори от въздушни корени, лежеше еднометров слой опадала шума и прецъфтели цветове. Той прикриваше стърчащите камъни, падналите дънери и мръсните локви, в които дебнеха крокодили, змии и пиявици. Затова Камбо не смееше дори да си помисли какво би сторил, ако попаднеше там.

Наистина страшна гора! Все по-страшна. Не като парка в института, където се бяха учили да „говорят“ другарите му.

Навярно той не би се решил да тръгне сам през нея, при цялата й зловеща заплашителност, предпочел да си остане край Джими, който беше винаги внимателен и грижовен, който му осигуряваше вкусна храна и спокоен сън, ако нещо не го примамваше подир „говорещите“ маймуни. Нещо ненапълно осъзнато, но непреодолимо. Ако му беше известна легендарната причина за Троянската война, ако беше чувал френското правило „Шерше ла фам“, Камбо не би се учудил защо и той толкова настойчиво въпреки явното странене на сродниците му, въпреки всички унижения, на които го подхвърляха, се стремеше към тях.

А не би трябвало. Защото там пак щеше да срещне омразния Бо-Бо, който бе взел надмощие в групата още в института, преди да дойдат тук, и продължаваше да държи в подчинение всички други, а Камбо направо тероризираше — само дебнеше случай да скочи насреща му, да се зъби, да крещи, да мята счупени клони. А понякога и да връхлита за бой.

Но вече нямаше! Камбо бе решил, най-сетне щеше да сложи край на оскърбленията! Там, в същата група, се намираше и Шими, прелестната самка, лекомислената и закачлива Шими, която непрекъснато изпълваше мисълта му. Пък и не само тя — имаше и други не по-малко привлекателни и желани. Заради тях, главно заради Шими, Камбо бе предприел това ново пътешествие. Само че не както преди — за да получи нов показ на незачитане и враждебност. Тоя път — с ясен план за действие, тоя път — уверен в успеха си.

Той притичваше изправен по обраслите с лишеи и мъх клони, вдигнал с дългите си ръце газената тенекия като цирков въжеиграч, катереше се по отвесните стъбла, подскачаше от дърво на дърво. Все по-бързо, все по-нетърпеливо.

И се метна встрани. За малко да пропадне в зелената бездна. Увиснали с главите надолу, окачени за отсрещните клони, пред лицето му се разхвърчаха огромни прилепи, летящи кучета, засъскаха ядно като змии, че бе нарушил дневния им сън.

Едва изчакал да се махнат, Камбо продължи пътя си.

И отново ужас!

По съседната лиана се изсули плюеща кобра, но за негово щастие не успя да се задържи, а се пльосна на по-долния клон. С вик на ужас той се застоя на място. И вече замисляше да се връща, когато усети прокрадващата се подире му пъстра сянка.

Пантерата!

Нямаше място за колебания. Добило десеторни сили, шимпанзето полетя напред, забравило недостатъчната си опитност, забравило страха от височината.

Скок — скок! От клон на клон! Сякаш му пораснаха крила. Като летящите кучета.

Ала не изтърва тенекията. Прихващайки я ту с ръка, ту с крак, продължи да я носи със себе си.

И ето, гората просветля. Не след дълго свърши над блесналата долу река, в която се подаваха лъсналите като бакър гърбове на хипопотами сред водните лилии и папируса, сред тръстиката и сините островчета воден хиацинт.

Върху отсрещния бряг се припичаха на слънце безимотните крокодили, зад които изчакваха търпеливо да се промъкнат до водата стадо мрачни биволи и цяла рота павиани.

Понеже окрайнината на гората е тъй гъсто обрасла, че образува почти непроходима ограда, за да стигнат до водопоя, животните трябва да се провират през поддържани от много поколения насам зелени проходи, подобни на подлезите, през които Камбо бе минавал в човешките градове.

Тогава видя „говорещите“ шимпанзета, насядали по клоните на гигантския фикус. Кръвта нахлу в главата му. Шими, неговата Шими, приведена грижовно, претърсваше с пъргави пръсти козината на ненавистния Бо-Бо, който й бе подложил гърба си с блажена усмивка.

Камбо приближи, настани се на съседен клон. Разтреперан от вълнение. И от ревност. И от неувереност в успеха.

Ала нямаше да отстъпи!

И заговори, с ръце:

„Шими — стига — пощи — Бо-Бо!“

Никой не му обърна внимание. Навярно не го бяха видели, навярно пречеше шумата.

Той се премести, застана насреща им. И повтори:

„Шими — стига!“

С презрителна гримаса Бо-Бо обърна към него гръб, а Шими запретърсва кожуха му още по-усърдно.

Камбо се почеса по оплешивялото теме.

Какво трябваше да стори?

Тогава съгледа дошлите на водопоя слонове, които, нагазили в плитчината, пръхтяха и се обливаха през хоботи с вода като душове. Облазилите ги бели чапли и личинкояди отлитаха за малко, докато по гърбовете на гигантите плискаха водните струи, после отново пристигаха да продължат започнатото занимание — да доочистят грапавите кожи от досадните паразити, които нито водните, нито прашните бани можеха да отстранят.

Сплели хоботи, две слоници сякаш клюкарствуваха, както си шушукат на ухо добри съседки.

Последен слезе на брега старият самец, чийто хобот беше захапала еднооката крокодилка. Раните се бяха подлютили от мръсните й зъби, тъканта се бе подула и запушила носните канали. Клетото животно дишаше тежко през уста. Измъчено. Раздразнено. Озлобено.

Една слоница с малко дете, която заради изгърбената си стойка в очите на всички минаваше за „Гърбавата“, щом го видя, престана да си прави тоалета, а се запъти към него да го приветствува. Приведена като в поклон, тя обви с хобот хобота му. И ако при хората и маймуните има ръкостискане, то този жест при слоновете би трябвало да бъде наречен с пълно основание „хоботисване“. Друг път тази изява на почит може би щеше да му се понрави. Тоя път болката от докоснатите рани го накара да трепне рязко. Да изръмжи. И слоницата, смутена, отстъпи назад. Побърза на часа да изрази пълното си покорство и извинение — налапа с уста края на хобота си и заклати смутено глава.

Старият слон явно не можеше да търпи никого. Той направи крачка напред, поспря се, свърна встрани. Посегна да почеше хобот в едно изкривено стъбло — в напразен опит да поуталожи тупащата болка.

И нали носът му бе запушен с гной, не успя да долови миризмата на човека, който бе пипал вейките наоколо.

В следния миг стъблото се изправи рязко и окачената за него телена примка стегна болния хобот. Слонът отскочи назад с неподозирана лекота, но, усетил впиването на яката жица в плътта си, спря. Дори пристъпи пак напред, та да се отпусне жестокия възел, а той в това време да размисли.

Камбо не го погледна повече. Нито го засягаше, нито познаваше коварните капани на бракониерите. Имаше си свои грижи.

А Бо-Бо все се правеше, че не го вижда, че не забелязва знаците и предизвикателствата, които му се отправят. И Камбо, без да си даде сметка, убеден в безполезността на своя мълчалив език, ядосан изкрещя.

Чак тогава Бо-Бо обърна към него святкащи от злоба очи.

„Камбо — смел!“ — заразправя с ръце Камбо.

Съперникът му отвърна пренебрежително:

„Камбо — страх!“

Новодошлият повтори с още по-красноречив жест:

„Камбо — смел! Камбо — смел!“

Бо-Бо отстрани с ръка Шими, която поглеждаше ту единия, ту другия, явно поласкана, че кавгата, а, дай боже, и предстоящото сбиване са заради нея.

„Камбо — човек — глупав! — рече той. — Не — може — прави — гнездо!“

Засегнат така пред жадуваната самка, Камбо подхвърли отдавна обмисляната обида, разчитащ най-много на нейното въздействие:

„Бо-Бо — мръсно — цукало!“

Пред това оскърбление оня занемя. Стоя така няколко секунди. После побесня. Той, вождът, пред когото трепереха всички — и самци, и самки, — да понесе това!

Изправи се, хвана се с две ръце за клона, разтърси го, започна да се друса със страшна сила, да вие, да крещи, забравил напълно научения при хората език, превърнал се отново в див обитател на джунглата.

Камбо стоеше и го гледаше втренчено. Дръзко. И тоя поглед все повече и повече вбесяваше Бо-Бо.

Накрай той не издържа. С рев се нахвърли върху нахалния предизвикател, който опитваше да урони престижа му. Не толкова пред самците — повече пред самките.

Тоя миг беше чакал Камбо. Замахнал изненадващо с газената тенекия, той я прасна в клона, за който се бе заловил. Удари повторно. Потрети. Задумка настървено. Гората заехтя от дивата му канонада.

Нали за това бе мъкнал чак дотук странното си оръжие, което веднъж бе доказало могъществото си срещу лъва? Защо да не го докажеше и сега срещу някакво си шимпанзе?

Бо-Бо наистина не устоя. Спря с разперени ръце и зяпнала уста. Изръмжа нещо, което не се чу в оглушителната шумотевица. После вдигна ръце, та запуши ушите си, и крачка по крачка взе да отстъпва назад.

Тогава Камбо погледна надолу. Горските животни не се плашат от обичайните шумове: от трясъка на падащите дървета, от лъвския рев, от гръмотевицата. Плаши ги непознатото: било то животно, предмет или звук.

Слоновете се мятаха в ужас с вирнати хоботи ту на една, ту на друга страна, а старият мъжкар се дърпаше обезумял надире, възпиран от опримчилия хобота му железен възел.

Това беше слонска сила. И слонски ужас. Сякаш не изграден от стоманени мускули, а като крехка гума загноясалият хобот се прекъсна през средата. И загубил опора, слонът се срина назад. Но тозчас скочи пак на нозе объркан, замаян. От раната бликна на пулсиращи тласъци алена кръв.

Другите се струпаха край него, засуетиха се. Старият само пристъпваше напред-назад, олюлявайки се, почваше да залита като пиян.

Тогава Гърбавата и другарката й застанаха от двете му страни да го подкрепят, както войници изнасят от полесражението ранения си другар.

Кръвоизливът не спираше. А осакатеният слон не знаеше какво да предприеме. Всъщност знаеше, само дето не можеше да си помогне сам. Хоботът е подобен на ръка. За жалост единствена ръка. И така повредена, все едно беше станал безрък.

Старата опитна слоница, водачката, първа се досети. Откъсна няколко едри листа, сдъвка ги, после ги натисна върху раната, замаза я и с кал. Съзнаващ, че това е всъщност помощ, раненият не трепна. Издържа непоносимата болка. Сякаш си даваше сметка, че без целебните листа щеше да загине от загуба на кръв.

А горе Камбо ликуваше. Дори не си даваше сметка какво страдание бе причинил. Злото най-често е несъзнателно.

Той пристъпваше бавно, важно, с триумфираща крачка към слисаните си сродници, вдигнал високо над главата си вълшебната тенекия, и тържествуваше при вида на техните тръпнещо-смирени пози. Ту към един, ту към друг. И всеки от тях бързаше да сведе поглед и да се допре страхопочитателно до ръката му.

Единствен Бо-Бо все още отказваше да се признае напълно победен. Единствен той от самците не дойде да изкаже покорството си, а побягна нанякъде в джунглата, като се провикваше заканително, ала вече някак неуверено, отдалеч.

За Шими обаче дуелът беше завършил. И то с пълна победа за Камбо. Самките обичат победителите — дали с юмруци, дали с рога, или с газени тенекии, само да са победители.

Тя притича угоднически напред, докосна с устни ръката му и заговори. Първа от всички си бе възвърнала способността да си служи с езика, на който я бяха учили хората:

„Камбо — умен — смел! Много — умен — смел!“

И се залови най-усърдно да претърсва козината му, която той привидно великодушно, всъщност с неописуема наслада й предостави.