Петър Бобев
Камбо (19) (Роман за юноши)

Ножът лежеше на същото място, където го бе изтървал Фред Хейс, до трупа на мъртвата пантера, от който междувременно почти не бе останала следа, оглозган и разнесен надалеч от хиени и чакали. Сега само няколко лешояда и марабу доизкълваваха онова, що им бяха оставили другите любители на мърша.

Камбо разгони дърлещите се птици и грабна ножа. Замахна с него очарован. Може би му изглеждаше, че притежава магическа мощ.

Само това — три удара — и Куцата бе паднала мъртва! Никои зъби и нокти не са способни да сторят това тъй бързо!

Дали бе съобразил за какво може да му дотрябва, или го бе взел само тъй, послушен на маймунския си вкус към подражание?

Откъм реката се стелеше като бяло наводнение мъглата. И краката на минаващите наблизо антилопи не се виждаха. Сякаш не ходеха по земята, а плуваха в езеро от мляко.

Стиснал здраво ножа, Камбо се върна в лагера. Може би искаше да се похвали с него пред Джими.

Ала Джими го нямаше. Беше излязъл нанякъде по своите си работи. В палатката, върху набързо сглобеното легло, лежеше раненият.

Камбо влезе при него, приклекна до входа и му показа какво бе намерил.

Фред, който се правеше на заспал, изведнъж отвори очи, посегна с ръка.

— Дай ми го!

Шимпанзето отскочи назад и скри оръжието зад гърба си.

— Дай го! — повтори Фред.

Беше съвсем отпаднал, но съзнаваше, че тъкмо сега, тъй слаб и немощен, трябваше да притежава някакво оръжие — да не се смята съвсем беззащитен.

Тогава в главата на Камбо проблесна нова мисъл. Ръцете му заговориха бързо:

„Ти — дай — уиски! После — Камбо — дай — нож!“

Как не опита Фред да го склони, ала маймуната си знаеше своето:

„Ти — дай — уиски! После — нож!“

Нямаше друг изход. И човекът започна да му обяснява с жестове:

„Ти — отива — лендровер — мой! Там — под — седалка — бутилка — уиски!“

Повтори, потрети.

Шимпанзето най-сетне разбра. Заподскача на място.

— Ъх — ъх!

И без да дочака повече обяснения, стиснало още по-здраво ножа, хукна нататък.

Намъкна се в автомобила, отхвърли седалката и докопа скритата бутилка.

Надигна я с явно недоволство. Беше полупразна. И на две глътки я изпи. Наведе съвсем гърлото й, та да изцеди и последната капка.

Нищо повече. Толкова…

Само подир минута усети въздействието — прилив на сила, веселост, самоувереност.

Преминаваше стадо жирафи. Но какви?

Камбо разтърка очи. Толкова ли скоро се бе напил?

Обезглавени жирафи!

Мъглата вече се бе вдигнала високо, бе омотала короните на дърветата. И в нея се губеха главите на дълговратите исполини.

Камбо се метна на дървото. От клон на клон — нататък, към дълбочината на гората, откъдето дочуваше далечната глъчка на съплеменниците си.

Може би бе забравил обещанието си към Фред, а може би, все повече очовечен, го бе излъгал.

Внезапно спря. Главата му се бе позамаяла. Дали от височината, дали от напитката?

И през шумнатите пролуки видя Късия Хобот, който стоеше приведен над трупа на гърбавата слоница. Раната от копието на коварния капан се бе оказала смъртоносна.

Наоколо клечаха десетина хиени, начело със Сцепената Устна, търпеливо дебнеха кога най-сетне на пазача ще му омръзне да ги гони от богатата трапеза.

А зад тях подтичваха с джафкане глутница чакали, пъдени сърдито ту от една, ту от друга хиена.

Кой знае как открили плячката през плътния горски листак, няколко лешояди, накацали по ниските клони, като че ли съвсем равнодушно, дори без да поглеждат надолу, с тихи програквания се подготвяха на свой ред за предстоящия пир.

Накрай Сцепената Устна изгуби търпение. Как се разбра с глутницата си — това Камбо не можа да проумее, но видя какво последва. Половината хищнички пристъпиха с кикот към трупа. И късия Хобот, потресен от мъка и разгневен от нахалството им, се извърна, та налетя срещу тях с цялата си ярост. Хиените се пръснаха, избиколиха го отстрани и повторно се втурнаха към оспорваната им плячка.

Слонът пак се завъртя, размаха бивни. И отново — същата маневра. Побеснял от гняв, той се спускаше ту към една, ту към друга нападателка и така се увлече в гонитбата, че се отдалечи от мъртвата и от гушещото се в нея слонче.

А тъкмо такъв беше замисълът на хиените.

Дебнещата в засада част от дружината им търти подир безпомощното малко. И то, обезумяло от ужас, забравило защитника и безжизнената си майка, хукна да се спасява направо през гората, последвано по петите от цялата хищна шайка.

Късия Хобот побърза да се завърне при трупа, задъхан от гняв. И отново се приведе над него в тежката си скръб. Дори не забеляза отсъствието на малкото.

Така го остави Камбо, който отново се понесе в посока на усилващата се маймунска врява.

Най-сетне ги намери. Слезли на малката поляна, обрасла с репей, едра коприва и целина, шимпанзетата се бяха отдали на всекидневните си занимания. Едни търсеха насекоми, други късаха свежи вейки, трети беряха диви банани, белеха ги със сръчността на фокусници и плюеха шумно семките им, четвърти брулеха с прътове недостигнатите плодове, пети оглеждаха всяко дърво, под което имаше бели точки и запетайки от птичите курешки с надежда да намерят гнездо с яйца или с пиленца. А децата — тия, които се бяха пуснали от майчините кореми, се гонеха по земята и по клоните, подобно на катерици, като понякога отскачаха с писък от някоя дървесна змия или безобиден хамелеон, та трябваше възрастните да ги успокояват.

Състоянието „скука“ им беше неизвестно. То е човешко изобретение, последица на това, че някои нямат нужда да работят, за да си изкарват препитанието, а живеят на чужд гръб. По всяко време имаха какво да правят. Ако не се пазеха от врагове, ако не диреха храна, ако не се докарваха пред големците и пред любимите си с пощене на козината, то поводи за кавги колкото щеш — нормални отношения във всяко общество, малко или голямо. А кавгите като че ли разнообразяват най-много живота — и на участниците, още повече на съседите.

Горе, в гнездото си, все още се излежаваше Сивокосия. Та какво ли друго можеше да прави с тая счупена ръка, която при това бе загноила и тупаше болезнено, сякаш не пулсът, а огнен чук блъскаше по нея.

Брат му, Щърбия, не се виждаше наоколо. А Камбо диреше именно него. Преливащ от дързост под въздействието на алкохола, той жадуваше отново да премери с него сили.

Може би не възнамеряваше да го заколи, а само да го сплаши; може би не подготвяше предумишлено убийство. Тогава защо носеше със себе си ножа?

Оглеждайки околността, Камбо видя Шими. И сърцето му затуптя. По-хубава, по-желана отвсякога! Той се прехвърли от клон на клон при нея. Застана насреща й, заразправя й нещо с ръце.

Ала тя с високомерна гримаса му даде да разбере презрението си. Какво си въобразяваше пък тоя? Нима трябваше тя да слезе до неговото положение? До положението на един бит глупак.

А долу, в основата на желязното дърво, беше приклекнал Размирника и барабанеше с длани по високите му дъсковидни корени.

Бум-бум! Бум-бум!

Явно, не без умисъл. Защото скоро от високия клон, от гнездото си, Сивокосия му изръмжа да престане.

Ей това, изглежда, бе целил Размирника. В следния миг с два скока той се озова до него, започна да друса клона му, да се зъби, да се удря по корема — жестове, които не би си позволил, ако другият не беше болен. И ако брат му се намираше наблизо.

Ала макар и отпаднал, Сивокосия имаше самочувствието на водач. И като водач му изрева да се маха по дяволите.

А как да се махне? Та нали от толкова време насам Размирника скришом се бе надявал, очаквал бе само това? Да премери сили не едновременно с двамата сплотени побойници, а само с един, след като другият се е пръждосал от пътя му.

И ето, пръждосал се бе! Ако Размирника не успееше сега да измести двамата от трона, кога ли щастието щеше да му се усмихне пак?

В това време долу, под дървото, изпълзя откъм близките шубраци странно животно, подобно на дебел гущер. По-право на гигантска жива шишарка.

Панголин!

Той приближи до извисения сред поляната термитник и се залови да атакува здравата му крепост, излята сякаш от бетон.

За да не го уплашат, маймуните, притихнали, отстъпиха назад. С едва скривана надежда. И нетърпение. Откога разчитаха на тоя жив багер!

Огромните му нокти застъргаха твърдата повърхност. Песъчинка след песъчинка, бучка след бучка. И когато се получи достатъчен отвор, бронираният мравоядец напъха вътре езика си. Ама какъв език! По-дълъг от опашката му. И когато термитите, разтревожени, освирепели, го облазиха, той си го прибра, облиза дребната си, но многобройна плячка, и отново го намъкна в отвърстието.

Ей това очакваха шимпанзетата. С радостен рев те се нахвърлиха срещу заслужилата пиршеството си жива бормашина.

Изненадан, стреснат, възмутен, панголинът мигновено се сви на кълбо, наежил едрите си люспи. Ала нападателите не се интересуваха повече от него.

Досещаха се и те, че е къде-къде по-изгодно друг да ти върши работата.

Докато бяха чакали, всяка възрастна маймуна си бе приготвила клечки за целта, очиствайки листата на отчеснатите вейки, и сега, строени на опашка по старшинство, се изреждаха да наплюнчват пръчките си и да ги пъхат в направения отвор, след което да облизват облепилите ги термити. Заместили бяха липсата на дълги езици със собственоръчно направени оръдия на труда. Ако някоя пръчка се изкривеше от бърникането в кривите ходове, отгризваха края й със зъби и продължаваха така да „въдичарствуват“.

Внезапно опашката пред термитника се разпадна. Маймуните се втурнаха с радостна врява да посрещнат завръщащия се от лов Щърбия, който носеше убитата от него маймуна хусар. Ведно с всички — и Размирника, прекъснал свадата си с недъгавия.

От време на време шимпанзетата се нуждаят и от месна храна. А само мъжкарите имат право да го набавят. И то най-често предводителите. За да се изтъкнат още повече, да докажат за лишен път своята незаменимост.

Носеше плячката си тук. Защото никой ловец няма право да яде сам, а е длъжен да дели с всички. Това беше повече ритуал, подобен на същия ритуал при хората. Какво впрочем представлява банкетът?

Щърбия откъсна крака на плячката си, а останалата част подхвърли на мъжкарите, които тозчас се заеха да я разпределят между всички членове на стадото. А водачът се метна на дървото и притича до болния си брат. Прегърна го горещо, целуна го, започна да го тупа по рамото. Радостен и тъжен едновременно.

После му подаде месото. И Сивокосия го загриза с видимо безразличие. Колкото и да се грижеше за него брат му, който редовно го снабдяваше с храна и вода, който му плетеше гнездата, който го пощеше, защото другите вече му отказваха тая услуга, Сивокосия с всеки ден все повече губеше охота за ядене, направо губеше охота за живот. Роден за водач, не можеше да живее по милост.

А долу пиршеството продължаваше. Получили деловете си, маймуните бързаха да ги излапат и с всяка хапка месо пъхаха в устата си сочни листа като салата. Мляскане, хихикане, закачки. Неколцина закъснели се притискаха към пируващите с протегнати за просия ръце. Ала безуспешно. Никой не беше склонен да се откаже от полагащата му се мръвка. Закъснелите трябваше да понесат наказанието си. За урок.

Тогава Камбо сметна, че е дошло време за разплатата. Обхванат от решителност, преливащ от решителност. След получения побой, без помощта на алкохола, надали щеше да се престраши за нов опит. Може би най-много допринесе за това Шими, която се бе притиснала предизвикателно към рамото на Щърбия.

Камбо се прехвърли на дървото при тях и раздруса клона. Раздруса го, но с една ръка. С другата стискаше ножа. Все с една ръка започна да кърши вейки и да ги хвърля оскърбително в лицето му.

Щърбия само го изгледа свирепо. При такъв поглед всички шимпанзета утихват, свиват се, просят милост. Камбо, или по-право уискито у него, не поиска милост. Захвана да се удря по корема, да подскача на място.

Не самият водач, а престижът на водача изхвърли Щърбия, метна го напред като торпила от справедлив гняв.

Нахалникът вече трябваше да проси пощада!

Нищо подобно! Камбо също налетя насреща му…

Как стана всичко това — по-късно той не можеше да си спомни. Кой удари пръв? Кой отвърна? Кой на чий гръб се метна? Как паднаха на земята? И дали Камбо го бе мушнал, или при падането Щърбия сам се бе нанизал на ножа?

Та и сред хората при пиянските им свади трудно се намира свидетел, който да потвърди едното или другото.

Камбо усети само как нещо топло, бликнало от гърдите на противника му, опръска неговите гърди. Погледна — видя пулсиращата кръв.

И отскочи назад, като все не пускаше оръжието си.

Какво бе станало?

Какво! Това, което става толкова често, прекалено често. Винаги. И Камбо, без да го съзнава, бе доказал за лишен път старата истина, че мощта на оръжията винаги изпреварва етичното развитие. Той също — също нравствено недорасъл за ножа, с който разполагаше.

Олюлявайки се, Щърбия отстъпи, затиснал с длани бликащата рана. Подпря се на едно стъбло, после се свлече на земята.

И никой, ама съвсем никой, не посмя да му помогне. Всички стояха по местата си, вцепенени, смаяни от станалото, втрещени.

„Тежко на победения“ — не току-тъй римляните са създали негубещата значението си мъдрост.

Боевете между шимпанзетата не завършват с убийство. При тях по-слабият се подчинява, заема полагащия му се ранг. А победителят щади призналия превъзходството му противник. Побеждава, а не унищожава.

Единствен Сивокосия, едва изправен върху разтрепераните от треската нозе, придържащ се само с една ръка, се свлече на земята и настъпи срещу братовия си убиец с глухо ръмжене.

Но преди Камбо да реши какво му предстои в случая, Размирника го превари. Хвърли се върху безпомощния нападател и го изблъска настрана, тържествуващ от отмъщението си.

Най-сетне! Дочакал бе тоя ден.

После притича напред, наведе се, та докосна с устни бедрото на Камбо в знак на покорство, и най-усърдно се залови да го пощи. Пръв бе признал властта му, преценил мигновено, че покрай сегашния победител, когото случаят бе издигнал незаслужено, по-лесно щеше да постигне своята цел. А може и да не го бе преценил, може би само усетът му бе подсказал какво поведение да следва.

Едва успял да се надигне отново, Сивокосия пропълзя до смъртноранения си брат и се залови да тъпче раната му с целебни листа — знание от маймунската фармакопея, предавано от поколение на поколение.

Напразно! Няма всемогъщо лекарство.

Щърбия отпадаше все повече и повече. Така никой, дори брат му не разбра кога престана да диша.

А Камбо стоеше насред поляната и смутен от стореното, и замаян от оказваната му почит. Защото подир Размирника повечето самци, дори най-привилегированите, бързаха да му засвидетелствуват верността си, като се блъскаха в усърдието си да попощят новия първенец.