Даниил Юруков
Размишления върху произхода на българите (2)

I

През 1901 година бях назначен за български търговски агент в Скопие. Заминах за местоназначението си през Цариград, дето посетих Екзарха. На сбогуване той ми каза: „Поздравете нашия Митрополит Синесия в Скопие и работете и двамата против сръбската пропаганда, защото, според мене, опасността от нея е голяма. Гърците не са тъй опасни и аз не се боя толкова от тях, защото, макар вярата ни да е една, езикът ни е различен, затова и не се опасявам, че българите в Македония ще станат гърци. Езикът пази нашите българи от гръцката пропаганда, но не е същото със сръбската пропаганда. Със сърбите вярата ни е една и съща, а езиците ни са много близки, та лесно българинът се превръща в сърбин. Ето защо, срещу сръбската пропаганда трябва да се работи по-внимателно и по-усърдно“.

От Цариград заминах с руски параход. Като стигнах на Св. Горското пристанище, параходът трябваше да престои там два часа. Слязох през това време на пристанището, дето имаше само една кръчма, а зад нея се разстилаше празно пространство; едно младо момче пасеше там няколко мулета. Чух, че един възрастен човек му извика: „Докарай ги мъските тува!“ Тоя чисто македонски израз ме зарадва, защото на пристанището всички приказваха гръцки.

Аз съм роден в Брацигово, чиито жители в по-голямата си част са преселници от Костурско, и понеже съм израснал и свикнал с македонското наречие, като чух горния македонски израз, стори ми се, че съм се върнал в отечеството си и слушам матерното си наречие.

Сутринта пристигнах в Солун и след като престоях там един ден, заминах за Скопие. По пътя, навсякъде по гарите, слушах да се говори българския език с македонското наречие.

В Скопие се видях с Митрополита Синесия и му предадох поръката на Екзарха. Той направи неодобрителна гримаса и ми каза:

„Негово Блаженство напразно се опасява. Тук, който е българин, е българин, а който е сърбин, той си е сърбин, обаче, тук сърби няма. За да разберете положението, трябва да ви кажа, че тук никога не е имало сърби. Исторически, въпросът стои така: преди сто години тук не е имало нито сърби, нито гърци, нито власи, а само българи и турци. Преди осемдесет години, когато арнаутите, изгорили Епирския град Моско-поле, няколко семейства власи избягали оттам и се заселили тук. След повдигането на черковния въпрос, тукашното население се обяви за българско и не признаваше гръцкия владика. Обаче няколко първенци, над които гръцкият владика имал влияние, останали негови привърженици и се обявили за гърци. Това положение останало до Освободителната война в 1877 година, след която то почнало да се изменя. Скопие станал вилаетски център. Градът Враня до същата война принадлежеше духовно на Скопската митрополия и имаше свой епископ, след войната Враня се даде на Сърбия, а много села от Вранската кааза останаха пак в Турция. Турското правителство образува от тия села нова околия под названието Прешовска. Сърбите се възползували от обстоятелството, че тия села преди войната в 1877 година принадлежаха в духовно отношение на Вранското епископство, и им изпратили сръбски учители. Чрез учителите сърбите завзели и Гиленската околия. Гиленци от край време са българи и след Освободителната война в 1877 година те идвали на няколко пъти при моите предшественици да ги молят да им изпратят учители, но или по нямане на учители, или от немарливост, моите предшественици не удовлетворили искането им. И понеже гиленци са били по-близо до сръбската граница, сърбите им изпратили учители и те се обявили за сърби, но продължават да говорят български език. Ето защо сега сърбите претендират, че тия две околии са сръбски. Те претендират също и за Черногорието. На около петнадесет километра от Скопие има една планина, която се казва Черна гора. В полите на тая планина има около десет села, жителите на които са чисти българи. Най-голямото село от тях е Кучевище, отдето е родом Митрополит Натанаил. В 1688 год., във време на Турско-Австрийската война, няколко сръбски семейства избягали от Стара Сърбия, поселили се в някои от тия села и запазили и днес езика си.

В село Кучевище има един манастир, който принадлежи на селото. Един от моите предшественици искал да присвои тоя манастир за митрополията, но селяните се разсърдили, и за да отърват манастира, обявили се за патриаршисти.

В 1892 година сръбското правителство отвори тук, в Скопие, Генерално консулство и назначи свой консул. Това назначение създаде нова епоха. Погърчените българи, които признаваха Патриаршията и се намираха до сега в едно неопределено положение, защото знаеха, че са българи, а не гърци, намериха сгоден случай да се обявят за сърби, защото в такъв случай те едновременно запазваха езика си, признаваха патриаршията и имаха покровителството на сръбския консул.

Така се образува първото ядро на сръбската колония тук. И понеже градът Скопие, като вилаетско селище, придоби по-голямо политическо и икономическо значение, някои семейства от Призрен и други градове на Стара Сърбия се преселиха тук, както и разни занаятчии от Ниш и Лясковец. Сега те се казват сърби, но в целия град едва ли ще има повече от петдесет-шестдесет сръбски семейства. Всичко останало е българско. Щом дойдат чужди кореспонденти на вестници, сръбският консул винаги ги води в Черногорието, за да им показва, че имало сърби, но жителите на Черногорието сърби ли са? Те всички говорят български език, само че манастирът стана причина, та селяните се разделиха на сърби и българи, тъй че тия изменения са станали от 1878 до 1895 година и положението е вече установено. Сега, който е българин, е българин, и който е сърбин, е сърбин.

Наистина, сръбското правителство сега поддържа тук мъжка гимназия и девическо педагогическо училище и чрез тях се старае да привлича народа към себе си, но няма никакъв успех. Някои българи пращат там децата си по причина на бедност, като стипендианти, или поради политически интереси, но те са твърде малко и често се връщат пак в нашите училища. Тъй че, аз не виждам никаква опасност от сръбската пропаганда, стига ние да не правим грешки.“

„Вярно е, прибави Митрополит Синесий, — че сръбските крале в XIII век са владели Скопие и други македонски градове, но те са ги владели като християни, носили са титлата Крал сербом и болгаром и не са имали намерение да посърбяват българите с изкуствени средства. Същото е било и с Ипекската архиепископия, която в 1219 година е била отделена от Охридската архиепископия, но пак е носила титлата Първа Юстинияна всей Сербий и Болгарий.“

Престоях петнадесет месеци в Скопие. Виждах се с учители, с граждани и със селяни. Посетих и града Враня. Получих и отпуск и пътувах от Скопие за София и обратно. Имах възможност да проверя всичко онова, което ми бе разказал владиката Синесий. Навсякъде чувах да се говори един и същи език — българския и едно и също наречие — шопското. Дори на пазара направи ми силно впечатление обстоятелството, че всички народности правеха пазарлъците си на български език — шопското наречие, като че то беше официалното и всичко това ме изненадваше.

Преди да отида в Скопие, аз мислех, че всичко това, което е зад Рила и Родопите, е Македония и там ще намеря да се говори македонското наречие, но навсякъде слушах шопското наречие.

Един ден гавазинът ми извести, че дошли от с. Кучевище селяните — българи и сърби — и искали да се съветват с мене за спорна гора с друго село. Те влязоха в кабинета ми и почнаха да ми разправят работата. Пръв говори българският кмет. След него сръбският. Последният почна с думите: „Господин агенте, ние сме от другото партию“. Разбрах, че искаше да каже, че той е сърбин и сръбски кмет на селото. От по-нататъшните им разговори чух, че те говорят един и същи език, без никаква разлика.

След няколко дни се видях пак с Митрополита и му разказах за тоя случай и той ми каза: „Аз ви казах и по-преди, че тук народът е все един — българи. Аз съм родом от Кюстендил, бил съм дълги години в Щип епископ, преди освобождението. Живял съм и във Враня. Щипската епископия зависеше от Кюстендилската Митрополия, а Вранската — от Скопската, и навсякъде се говори един и същи език, едно и също наречие. Същото е и в Тетово, Кратово, Куманово, Кочани и Криворечна Паланка. Скопският Митрополит носи и титлата Екзарх на Горна Мизия. Македонското наречие почва между Скопие и Велес. Велес по-преди административно принадлежеше към Солунския вилает, но от десетина години турското правителство го присъедини към Скопския вилает, но, както знаете, във Велес има отделен митрополит. Шар и Морава са границите на българския език. Оттам нататък почва сръбският, който е също славянски език. Разликата се състои главно в това, че българите употребяват члена, а сърбите — не. Тук политиката направи от религията и народността едно търговско предприятие и много повреди на религията и националността. Днес един гражданин или едно село, разсърдени за нещо на Българската митрополия, отиват и се записват патриаршисти, респективно сърби, а пък тия, които се оскърбят от Гръцката митрополия, се записват българи, но и на едните и на другите матерният език е българският. Такива, обаче, са малко.“

От всичко, което научих през пребиваването си в Скопие, дойдох до окончателното убеждение, че границата между древна Македония и древна Дардания, за които пишат древните историци и за които имах смътни понятия, е между Скопие и Велес, нейде към гара Зеленичево, дето се е намирало и отечеството на Юстинияна, според свидетелството на някои историци, но особено впечатление ми правеше факта, че както сърби, тъй и българи наричаха реката Морава — Българска Морава, което название реката е носила от векове.