Метаданни
Данни
- Серия
- Чарли Хауърд (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Good Thief’s Guide to Amsterdam, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Анна Христова, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Крис Юън
Заглавие: Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам
Преводач: Анна Христова
Година на превод: 2009
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: роман
Националност: английска
Излязла от печат: 26.07.2010
Редактор: Милко Стоименов
ISBN: 978-954-655-134-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4672
История
- — Добавяне
9.
Седях на стола пред писалището с преплетени зад врата пръсти и се опитвах да измисля как да реша проблема, на който се бях натъкнал.
Никълсън беше моят убиец. Това поне ми беше ясно от самото начало на книгата, а знаех също как да докажа вината му. Единственият проблем беше куфарчето, онова с ужасната тайна вътре — дясната ръка на жертвата — иконома Артър. Бях се погрижил главният ми герой Фолкс да разбере всичко — как Никълсън искал Артър да умре, за да може да влезе в дома на господаря на Артър и да си вземе снимката, с която го изнудваха, как си беше създал алиби, убеждавайки жена си, че е прекарал вечерта в кабинета си, докато в действителност беше хванал такси до другия край на града, беше убедил Артър да го пусне в апартамента си, удушил го, отрязал ръката му и я взел със себе си обратно в куфарче, което открил в апартамента на Артър, след което използвал ключовете на Артър, за да влезе през вратата и после студените му мъртвешки пръсти, за да отвори електронния сейф със скенер за пръстови отпечатъци. Не бях обърнал внимание, обаче, докато Виктория не ми го каза, че бях накарал Фолкс да измъкне куфарчето от кабинета на Никълсън, за да докаже вината му, при което Никълсън рухва и признава стореното, но не бях обяснил по какъв начин точно куфарът накрая се е озовал от строго охранявания полицейски склад за веществени доказателства в дома на Никълсън.
Беше си засечка. Преди решавах подобни проблеми като просто карах Фолкс да прониква с взлом, където трябва и да манипулира уликите както му харесва. Но тук не можех да го направя, защото куфарчето се намираше в полицейския участък и независимо колко далеч си позволявах да стигам с фантасмагориите си, възможността Фолкс да ограби полицията минаваше отвъд допустимата граница. Единият начин да реша проблема бе, като въведа нов герой, да речем някое печено ченге, което Фолкс да убеди да му помогне. Може ли после ченгето да го арестуват, задето е дал куфара на Фолкс? Идеята не беше лоша, но не ми се понрави, защото трябваше да пренаписвам доста неща. Щом ченгето щеше да играе такава роля, трябваше да се появи по-рано и да измисля няколко сцени, в които Фолкс да говори с него и да спечели доверието му, а това означаваше прекалено много работа. Пък и ако нещата тръгнеха в тази посока, къде щеше да бъде изненадата за читателя, когато Фолкс отвореше шкафа в апартамента на Никълсън и извадеше куфарчето?
Докато се борех с тази мисъл, телефонът ми звънна и аз вдигнах. Беше Пиер, отговаряше на обаждането ми. Повече от сигурен съм, че Пиер не е истинското му име, но истината е, че трябва да използваш някакво име, когато говориш делово с някого и понеже беше французин и живееше в Париж, Пиер ми се струваше напълно подходящ избор. На Пиер му беше все тая как го наричам, стига да получаваше дела си от всяка работа, която ми прехвърлеше и комисионната си от всяка крадена вещ, която имах нужда да шитне.
— Чарли, имаш ли работа за мен в Амстердам? — започна той.
— Може би — отвърнах, облегнах се на стола и вдигнах крака върху писалището, като кръстосах глезени. — Въпреки че всъщност зависи от теб, Пиер. От това колко мога да ти вярвам, ако трябва да бъда точен.
— Чарли… Моля те. Ние сме приятели. Не си говорим по този начин.
— Обикновено не — рекох, погледнах вдясно и оправих рамката, в която се намираше романът на Хамет. — Но както чувам, нещата са се променили. Разбрах, че даваш името ми на всеки, който го поиска.
От другата страна на линията настъпи мълчание. Изчистих едно прашно петънце от стъклото на рамката.
— На американци, Пиер — подсетих го. — Почитатели на работата ми. Това говори ли ти нещо?
— Чарли…
— Помисли си. Дано да си имал основателна причина.
— И той ми е приятел — започна предпазливо Пиер. — Стар приятел. Искаше най-добрия, когото познавам в Холандия. Ти си най-добрият, Чарли.
— Това звучи успокояващо. Каза ли ти какво иска?
— Само името ти. Казах, че ще ти се обадя, както сме се уговорили, но на него не му хареса.
— Защо?
— Не ми каза.
— Знаел си, че е крадец?
— Разбира се. Затова го познавам — отвърна той с нотка на изненада в гласа.
— И не се усъмни, че иска да наеме някой друг?
— Малко, да. Но мнозина губят кураж.
— Реши, че е заради това ли?
— Дванайсет години са много време, нали?
Седнах изправен на стола и притиснах слушалката към ухото си.
— За какви дванайсет години става дума, Пиер?
— Не знаеш ли?
— Какво да знам? Вътре ли е бил?
— Не ти ли каза?
— Не, не ми каза — отговорих, пресегнах се да си взема химикалката и я изпробвах дали пише върху заглавната страница на ръкописа си. — За какво е лежал?
— Ами убил е човек.
— Убийство?
— Не. Онзи се направил на герой — искал да попречи на Майкъл да вземе диамантите.
— Значи с бил крадец на бижута? — попитах, докато скицирах проснат труп с въпросителен знак, който се мъдреше точно по средата му.
— Диаманти, Чарли. Това крадеше. Само диаманти.
— И някой се е опитал да го спре.
— Пазач, да.
— И той го е убил?
— Изглежда.
Замислих се за миг върху това. За мъжа, седнал срещу мен в мъждиво осветеното кафене. За това как изглеждаше съвсем нормален човек. Не и престъпник, никога не бих си го помислил. Нито убиец.
— Къде е станало? — попитах, докато скицирах диамант горе-долу голям колкото трупа, който бях нарисувал.
— В Амстердам.
— И е лежал в холандски затвор?
— Да.
— Не са го депортирали?
— Какво означава това?
— Не са го изгонили от страната. Не са го пратили обратно в Щатите. Мислех, че така става.
— Това не знам.
Повторих ченгела на въпросителната с химикалката, драсках отгоре, докато очертанията не се размазаха. После започнах да въртя химикалката около точката.
— Пиер, каза ли ти нещо за работата? Искаше ли да продадеш нещо после?
— Не. Но… не са били диаманти?
— Не. Маймуни бяха.
— Маймуни?
— Фигурки — отвърнах аз, хвърлих химикалката встрани и разтърках очи. — Евтини на вид. Три на брой. Едната си затваря очите, другата — ушите, третата — устата. Чувал ли си за тях?
— Разбира се.
— Мислиш ли, че могат да струват много?
— Не знам. Зависи от много неща.
— Струва ли си да убиеш заради тях?
— Убил е?
— Този път не — казах и въздъхнах. — Работата е там, че той е в болница, Пиер. И хич не е добре със здравето, доколкото разбирам. Наистина не съм сигурен в какво си ме забъркал този път.
— Не знаех за това — отвърна замислено той. — Тъжно ми е да го чуя. Беше човек, на когото можех да имам доверие. Също като теб.
— Никога не съм убивал човек.
— Така е. Но какво мога да направя?
— Можеш да разбереш какви са тези три маймуни. Да провериш дали могат да се продадат.
— Но, разбира се. Това е лесно. Ще започна веднага.
— И Пиер, повече не давай името ми на разни хора. Особено на осъдени убийци.
Затворих и забарабаних с пръсти по ръкописа, синкопирайки мислите си. Три маймунки, трима крадци, трима мъже в кафето. Всичко в комплект по три като комбинация за ключалка, на която не знаех кода. И колко убийства дотук? Почти две, доколкото знаех. Надявах се само да няма трето.