Крис Юън
Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам (4)

4.

Последваха нови удари и трясъци, не толкова яростни, сякаш неканеният гост разчистваше треските от дупката, която бе пробил във вратата. После чух да се отключват бравите и си представих как е промушил ръка през дупката, за да ги достигне.

Не че висях и чаках да видя дали съм прав. В интерес на истината още щом чух първия удар, се покатерих на тавана и сега бързах да плъзна капака обратно на мястото му, колкото се може по-тихо. Светлината от спалнята проникваше през страничните процепи на капака, но бях съвсем сигурен, че съм го сложил както трябва. Много скоро щях да разбера дали греша.

Осветих тавана с фенерчето, колкото да се уверя, че тялото ми лежи върху напречните греди, а не върху изолацията и шперплата отдолу. После изгасих фенерчето и зачаках.

Вратата на апартамента се отвори и някой влезе вътре. Спря се за миг, вероятно изненадан, че лампата свети и се почуди дали не трябва да почука първо.

— Ехо?

Беше мъж и звучеше като холандец. За миг ми хрумна, че бих могъл да отговоря и че може би само звукът от гласа ми щеше да го накара да побегне. После реших, че трябва да разкарам подобни глупави идеи дори от последната клетка на мозъка си.

Чакахме, неканеният гост и аз, и когато той най-сетне реши, че апартаментът е празен, както беше предполагал първоначално, тръгна в моята посока, шумът от стъпките му отекваше в гредите, върху които се мъчех да пазя равновесие.

Явно отписа малката втора спалня толкова бързо, колкото и аз бях сторил това и после се запъти към голямата спалня и спря само на няколко метра под мен. Дали не бях забравил нещо долу? Едва ли. Всъщност бях сигурен, че не съм. И бях оставил завивките и матрака така, както ги бях заварил, капакът на раклата също беше затворен. Съществуваше обаче вероятността да съм съборил прах, докато претърсвах тавана и да се е образувала уличаваща купчинка на пода отдолу, но това не беше кой знае колко вероятно, пък и на неканения гост щеше да му е нужен орлов поглед, за да забележи посипаната прах от другия край на стаята.

Споменах праха, защото беше възможност, макар и доста невероятна, която бях разиграл в един от ранните си криминални романи. Героят на поредицата ми Фолкс се беше промъкнал във вентилационната система на една берлинска художествена галерия с намерението да изчака затварянето й, след което да се спусне с въже и да открадне една картина. За беда случайно събори някакви боклуци през решетката точно пред бдителния възрастен пазач. Пазачът погледна подозрително нагоре и Фолкс, на когото доста му сечеше акълът, започна да драска с нокти по вентилационната шахта. Импровизацията му на плъх беше достатъчно убедителна, за да накара пазача да изтръпне, но не виждах как това щеше да ми помогне в дадената ситуация.

Какво, по дяволите, правеше той тук?

Предпазливо сведох глава и притиснах ухо до капака. Но това ни най-малко не ми помогна — изглежда само увеличи шума от кръвта, нахлула в ушите ми. Опитах се да надникна през малката пролука в края, но успях да видя само неясна светлина. Изправих се и се заслушах отново, напрягах слух, за да заглуша думкането на сърдечния си ритъм. Чух някакво раздвижване, макар че не бях сигурен точно какво. Доколкото можех да предположа, претърсваше леглото, защото какъв шум можеше да вдигне подобно действие? Със сигурност нямаше да е силен.

Пуф!

Прозвуча така, сякаш матракът падна на пода, като че ли неканеният гост го беше вдигнал, за да претърси отдолу. Още стъпки. Бавно скърцане и тихо тупване. Предположих, че претърсва раклата. Не й отдели много време. После го чух как плъзга раклата по пода, вероятно за да провери дали няма нещо под него, виж аз не бях се сетил за това, миг по-късно чух продължителни звуци от умишлено раздиране. Това ми бе ясно — разрязваше завивките на леглото, което означаваше, че има нож.

Ножът не беше приятна новина. Искам да кажа, кой носи нож, ако не е от типа хора, готови да го използват? Представих си обезобразен едноок скитник, който прехвърля ножа от едната ръка в другата, направо го сърби да порне злочестия крадец, озовал се по една случайност скрит на мразовития таван над главата му.

Вероятността да ме открие обаче беше малка, а дори и да го направеше, винаги имаше шанс да успея някак си да го придумам да ме пусне. Бях успявал и преди. Веднъж една собственичка ме бе спипала как доволно прибирам в джоба си най-хубавото от среброто й и бях успял да се измъкна, забаламосвайки я с приказки каква чудесна колекция притежава.

Но къде ми беше акълът? Нали имах пистолет, пъхнат в колана на панталона си, за бога?! Което като се замислех, си беше доста притеснително, защото дори не бях проверил дали предпазителят е спуснат, преди да го натикам с дуло към чатала си и да запълзя из тесния таван.

Колкото се може по-живо се претърколих на една страна и извадих пистолета от панталоните си, после насочих тежкото дуло надолу към капака. Нахалникът вече можеше да заповяда, а ако ме принудеше, щях да му пръсна главата като едното нищо.

В крайна сметка държах пистолета толкова дълго, че китката ме заболя, а междувременно поренето и рязането продължаваше. После, толкова внезапно колкото беше и започнало, поренето престана и нахалникът се премести във втората спалня. Поставих пистолета на пода, разтърсих изтръпналата си ръка и с помощта на фенерчето погледнах към часовника на китката си да видя колко е часът. Беше станало десет, което означаваше, че Здравеняка можеше да се прибере всеки момент. А той знаеше за капака, дори и вторият крадец да не го забележеше.

Обърнах лъча на фенерчето към маймунката и се почудих какво й беше толкова специалното. Маймунката ме гледаше изпод светлината като ужасен заподозрян по време на разпит. Продължаваше да притиска устата си с ръце, сякаш се опасяваше, че може да издаде тайната си, или още по-лошо, да изпищи и да разкрие скривалището ни. Бях готов да притисна малката негодница, за да я накарам да проговори, когато долових отново стъпките на мъжа, този път се движеха по-уверено, макар че, слава богу, се отдалечаваха от мен. После чух как входната врата се отвори със замах и шумът от стъпките му заглъхна в далечината.

Беше си отишъл, уверен бях, но за всеки случай изчаках още няколко минути. Когато се убедих без всякакво съмнение, че го няма, се изправих и протегнах изтръпналите си крака и схванатия си гръб. След като отново бях в състояние да се движа, отместих внимателно капака и провесих крака през отвора на таванското помещение. После се наведох колкото се може повече на една страна, вдигнах парче от изолацията и напъхах пистолета под него, заврях маймунката в джоба си, спуснах се през отвора и скочих на пода на спалнята.

Можех да върна раклата обратно на мястото й, да стъпя върху нея и да затворя капака. Но нямаше особен смисъл. Последователят ми беше извършил такава свинщина с чаршафите и матрака, че стаята изглеждаше така, сякаш в нея беше имало бой с възглавници. Целият под, чак до вратата, бе покрит с парцали и перушина и нямаше как да върна всичко по местата му. И дори и да бях успял магически да измъкна отнякъде същия чифт чаршафи, усилието щеше да е напълно безсмислено, заради дупката от чук, която зееше на входната врата на апартамента.

Затова се изтупах от прахта и се измъкнах колкото се може по-бързо, като оставих вратата отворена и изтрополих надолу по петте етажа стълби, докато не стигнах до входа на сградата. Оказа се, че й с нея се бяха отнесли както с братовчедка й от последния етаж, макар че този път бравата бе отнесла удара на чука.

Проврях се през вратата и излязох на улицата, поех си глътка студен въздух и открих, че имам повод да се усмихна. Колелото ми още беше там.