Крис Юън
Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам (20)

20.

По-късно вечерта, след като Ван Зант най-накрая се беше уморил да възхвалява чудесата на фамилната си империя, се прибрах в апартамента и си напълних ваната. Когато водата стана достатъчно гореща, за да ми ощави кожата, добавих малко студена и влязох вътре. Отпуснах се във вдигащата пара вода и зареях поглед в белите плочки на отсрещната стена. От време на време оставях гърба си да се плъзне по порцелана и главата ми да потъне под повърхността на водата. Потопен отдолу, чувах някакво метално ехо в ушите си и усещах как косата ми се носи над главата като водорасли. Бавно се повдигах на повърхността, изплювах водата от устата си и усещах как кожата на лицето ми настръхва от влажния въздух.

Ван Зант ме беше излъгал, разбира се, макар че не знаех точно колко. Винаги съществуваше вероятността паметта му да е започнала да му изневерява, но бях сигурен, че съзнателно ме излъга за някои неща. Не можех да му се сърдя, тъй като и аз самият го бях излъгал. Във всеки случай не беше нищо лично, защото беше повтарял една и съща история вече цяло десетилетие. Странното бе колко неубедителна бе основната версия. Както самият Ван Зант каза, компанията винаги е твърдяла, че в нощта на убийството на Роберт Волкерс са били откраднати само шепа евтини камъни, същите, които открили в дома на Майкъл при ареста. От известно време подозирах, че това са глупости, но Ван Зант беше казал нещо, което ме накара да се уверя напълно. Имало само един трезор, така ми каза той, и в края на всеки работен ден всички камъни от етажа за шлифоване се връщали там. Добре тогава, щом е така, как е могъл Американеца да сложи ръка върху евтините парченца цирконий, защо не е влязъл в трезора, където са се съхранявали всички останали камъни?

Противоречието бе достатъчно да ме накара да се замисля и много скоро излязох от ваната, изтрих се с една хавлия, увих я около кръста и се запътих към писалището си. Вдигнах телефона и позвъних отново в офиса на Ръдърфорд, докато чаках телефонния секретар да се включи отново, погледнах през тъмния панорамен прозорец как полуголото отражение на моя милост виси във въздуха над най-високите листа на дървото, което растеше на брега на канала, точно пред сградата, в която живеех. Отражението ми изглеждаше измършавяло и с хлътнали очи като на беглец от оня свят. Вдигна ръце към мен, разпери пръсти широко и ми помаха вяло, сякаш не беше сигурно дали наистина бях там. Усмихнах се леко и точно се канех да му кажа нещо, когато сигналът за съобщение, записан върху телефонния секретар на Ръдърфорд, прекъсна мислите ми и аз се откъснах от двойника си, за да му кажа две приказки.

Ръдърфорд ми се обади на следващата сутрин и ме събуди от дълбокия сън, в който сънувах, че ми бяха изпадали всички зъби, до последния, и единственото нещо, в което успях да ги събера, за да ги занеса на зъболекаря, беше чаша кока-кола. Когато телефонът иззвъня, тъкмо се бях втурнал към кабинета на зъболекаря, когато пътя ми препречиха безброй зомбирани пътници, а всички бели зъби съскаха и се разтапяха в чашата с кока-кола, която държах в ръцете си. Звъненето си проправи път в съня ми и аз се помъчих да вдигна мобилния си, докато се провирах през тълпата от хора. После, слава богу, звъненето изведнъж доби смисъл за невроните в мозъка ми, аз се събудих стреснато и сграбчих телефонната слушалка.

— Ало? — успях да промълвя, преди да прокарам език по зъбите си, за да проверя дали още са тук.

— Ръдърфорд се обажда. Получих съобщението ти. Надявам се, че не ти се звъня много рано.

— Не, изобщо — отвърнах, надигнах се на лакти и разтърках лице с ръка. — Точно преработвах една глава, която ме тормозеше. С какво мога да ти помогна?

— Не трябва ли аз да те попитам? Казал си да ти се обадя, веднага щом чуя съобщението.

— А, да — почесах се по главата и потиснах една прозявка. — Така казах. Извинявай, Ръдърфорд, малко съм се отнесъл май. Как си с времето по-късно тази сутрин?

— Една секунда — рече той и си го представих как проверява графика си. — Мога да се освободя за малко. Какво си намислил?

— Още една услуга — отвърнах аз. — Ще се нуждая и от помощта на секретарката ти, но се надявах, че може да дойдеш с мен да се срещнем с един човек.

— С Нилс ван Зант ли?

— По една случайност, не. Имам предвид пазача, който е бил дежурен заедно с Роберт Волкерс в нощта на убийството му. Спомена, че се казвал Ракер.

— Имаш ли адреса му?

— Затова се нуждая от секретарката ти. Нямам го в указателя си.

— Добре, ще видя какво мога да направя. Ще ти се обадя.

Така и направи, в рамките на един час. Но новините не бяха такива, на каквито се надявах. Оказа се, че нито един от нас няма да говори с Луис Ракер в близко бъдеще, защото според секретарката на Ръдърфорд бил мъртъв поне от две години, което обясняваше защо не бях успял да открия името му в телефонния указател. Беше удар, така е, защото той май бе единственият човек, за когото можех да се сетя, намирал се в близост до фабриката на Ван Зант по време на обира. Всяко зло за добро. Ръдърфорд беше открил адреса на майка му.

— Живее на „Апололаан“. В стария южен квартал — съобщи ми той.

— Има ли шанс да дойдеш с мен?

— Всички шансове — отвърна той с готовността, която шест хилядарки в употребявани банкноти може да купи.

Имотът, пред който се срещнах с Ръдърфорд, представляваше едноетажно бунгало от червени тухли с двойни прозорци, закрити от долната страна с непрозрачно фолио. Фолиото беше там, предположих, да осуетява любопитни погледи, макар че това ми се стори доста безсмислено, когато видях отвора за котки в основата на изработената от пластмаса входна врата. Големината му ми навя мисълта за котарак с размерите на средно голяма немска овчарка. Отворът беше огромен и всеки човек под среден ръст, включително и вашият верен приятел, нямаше да има никакъв проблем да провре ръка и глава през него и да отвори пластмасовата дръжка на вратата отвътре. Ако случайно беше заключена, ключовете най-вероятно удобно щяха да висят наблизо, очаквайки да свършат работата, за която са предназначени.

Не че всичко това имаше някакво значение, разбира се, защото най-дръзкото нещо, което смятах да направя в момента, беше да пристъпя напред и да натисна звънеца. И да чакам. Да го натисна втори път и отново да чакам. И трети път…

Погледнах към Ръдърфорд.

— Сигурен ли си, че това е точният адрес?

— Разбира се. Но може би първо трябваше да се обадим по телефона?

— Може би — отвърнах аз и се обърнах отново с лице към вратата, като потропвах нервно по бетонното стъпало.

— Защо не позвъниш още веднъж? — попита Ръдърфорд.

— Не е ли малко грубо?

— Защо да е грубо? Може да не те е чула.

Поклатих глава, докато обмислях предложението му.

— Прав си. Ще рискувам.

Така и направих. Но този път натиснах звънеца по-дълго отпреди, за да се уверя, че няма начин да не го чуят. Щом го пуснах, тишината ме накара да се почувствам странно неловко и аз бях почти готов да натисна звънеца отново, просто за да запълня внезапната празнина. Вместо това хванах ръце зад гърба си и се залюлях на пети, после погледнах отново към проклетия отвор за котки. Дори и Ръдърфорд можеше да се провре през него, можеше ли да има по-убедително доказателство от това за безсмислието на приспособлението. Че той имаше глава с размерите на метеорологичен балон, в края на краищата.

— Може би трябва да си вървим — рече той и повдигна закръглените си рамене.

— Може би си прав.

Само че не беше. Защото, точно когато се наканихме да си ходим, една сянка премина покрай стъклените тухли от двете страни на входната врата и после чух как ключът са превърта в ключалката. След миг вратата се отвори и аз се озовах изправен срещу жена на средна възраст, която държеше чиния с храна в едната ръка и мръсна вилица в другата. Жената носеше цветна найлонова престилка и гъстата й прошарена коса беше прибрана от лицето в удобна, макар и не особено стилна, конска опашка.

— Е — каза тя, като проточи „е“-то така, че то увисна завинаги пред нас.

— Еееееееее — повторих същото и аз, след което потърсих с поглед помощ от Ръдърфорд.

— Гуденморген — започна той, жизнерадостно, и продължи с все същия тон, макар че подробностите от това, което казваше, ми убягнаха, докато не чух името Луис Ракер, след което Ръдърфорд махна към мен и обясни, че сме енгелс и накрая попита дали случайно не говори нашия език.

— Да — отвърна тя съвсем спокойно. — Но аз не съм госпожа Ракер, а медицинската й сестра.

— Така ли?

Тя кимна.

— Може ли да говорим с госпожа Ракер?

Жената си пое дълбоко дъх и протегна двете си ръце към нас, като вдигна вилицата и чинията, докато не се изравниха с раменете й и каза нещо от сорта, че и тя знаела толкова, колкото и ние.

— Може да опитате, разбира се — обясни тя. — Но не мисля, че тя говори английски.

— Моят приятел може да превежда — отвърнах и посочих към Ръдърфорд.

Жената повдигна отново безпомощно рамене, после отстъпи назад и ни пусна да влезем, като махна с вилицата.

— Моля — рече тя. — Заповядайте.

Погледнах към Ръдърфорд и прекрачих прага преди него, краката ми потънаха в износените нишки на тъмночервен килим. Щом влязох, очите ми взеха да смъдят така, сякаш бях изстискал лимонов сок в тях. Миризмата на котка беше невероятно силна. Работата е там, че съм алергичен към котки, но на това място миризмата не беше просто във въздуха, а се беше просмукала в самата къща. Котешка пикня и котешки косми на килима, котешка миризма по тапетите, котешка храна в подноса до краката ми. Навсякъде — КОТКА. Но малкият разбойник, виновен за всичко това, не се виждаше никакъв.

Кихнах и сложих ръка на лицето си, разнасяйки нова доза котешка смрад към ноздрите си, така че кихнах отново.

— Добре ли си, скъпо момче? — попита ме Ръдърфорд, докато си бършеше краката зад мен.

— А-ха — кимнах, запуших с пръсти носа си и стиснах здраво очи.

— Алергичен сте към котки ли? — попита проницателно сестрата.

— Някои котки — отвърнах и едвам успях да потисна втората кихавица, преди да ме разтърси.

— Ето — каза тя сложи вилицата върху чинията и ме хвана за горната част на носа със свободната си ръка, стискаше здраво с палец и показалец.

Премигнах, после отново за малко не кихнах, но открих, че не мога, докато ме държи по този начин. Може би просто болката ме разсейваше, защото тя стискаше доста здраво.

— По-добре ли е? — попита тя.

Кимнах внимателно, но преди да успея да се измъкна от хватката й, тя ме поведе за носа към една слабо осветена стая вляво от нас. Запрепъвах се след нея с вирнат нос, без да мога да видя дали има някакви препятствия по пътя ми.

— Ето — повтори тя и този път чух как остави чинията, преди да ми покаже как да стисна носа си. — Опитайте.

— Добре — успях да промълвя аз.

— Седнете. Моля.

Тя ме бутна да седна и аз се стоварих върху една мека кушетка, покрита с вълнена кувертюра, която със същия успех можеше да е изтъкана и от котешки косми. Ръдърфорд ме погледна състрадателно и после тръсна огромния си задник до мен, като на секундата вдигна алергичен облак прах, който още повече влоши нещата. Извадих носната си кърпа и я сложих пред носа си точно навреме преди поредната кихавица, след което я задържах и прехапах здраво език, докато успея да се овладея донякъде, после вдигнах глава и за пръв път забелязах, че не сме сами. В другия край на стаята седеше жена, отдавна прехвърлила пенсионна възраст. Беше много дебела с подути китки и глезени, вероятно гонеше осемдесетте. Носеше син пеньоар или някаква рипсена нощница и на скута й имаше няколко одеяла. Отгоре върху одеялата се намираше конкретната причина за всичките ми страдания, гигантска котка с цвят на мармалад — тялото й беше толкова подуто, все едно някой хулиган я беше хванал при последното й излизане от бунгалото и насила я беше натъпкал с хелий. Създанието едва надигна глава да ни огледа, преди да зарови носа си отново в предните лапи и да затвори очи, доволно да лежи там и да издава колкото се може по-голяма воня, без да помръдва дори един мускул.

Свалих кърпата и успях да изобразя върху лицето си подобие на усмивка, макар че усилията ми сякаш не оказаха никакъв ефект върху старата дама и взех да се чудя дали изобщо ни вижда. Очите й бяха малки като топлийки, като миниатюрни смарагдови гвоздейчета, помръкнали с годините. Изглеждаха съсредоточени върху една точка на стената, разположена на няколко педи над челото на Ръдърфорд. Погледнах нагоре и Ръдърфорд направи същото, но нито аз, нито той можахме да разберем какво друго, освен безличния тапет, приковаваше вниманието й. След като се спогледахме, двамата отново се обърнахме към сестрата.

— Карине — каза тя, с напевен глас, викаше старата жена така, сякаш се надяваше да накара срамежливо дете да каже „добър ден“. — Карине — повтори тя и после ни погледна измъчено, кършейки ръце.

Погледнах отново към възрастната дама. Разсеяно чешеше и галеше топката котешка плът между пръстите си. Осъзнаваше ли присъствието ни? Имах усещането, че мога да спукам найлонова торбичка до ухото й и тя нямаше дори да трепне.

— Глуха ли е? — попитах.

Сестрата поклати глава.

— Говори ли изобщо?

— Понякога — сестрата се усмихна насила. — Мисля, че няма кой знае колко посетители.

И аз така си мислех. Стисна котката, сякаш беше единственото й близко същество в цялата вселена и погледна строго пред себе си, стискаше устни, сякаш седеше в увеселително влакче, което всеки момент щеше да се спусне надолу към бездната.

— Отдавна ли работите тук? — попита Ръдърфорд сестрата, сменяйки подхода.

— Само от един месец — отвърна тя и присви рамене.

— Знаете ли нещо за сина й? Говори ли за него?

— Да. Това е той — отвърна тя, доволна, че най-сетне може да помогне с нещо и се пресегна към малката масичка от тиково дърво до стената, където имаше една-единствена снимка в рамка. Подаде я на Ръдърфорд и двамата се вгледахме в мъжа на снимката.

Луис Ракер на снимката беше на същите години и със същото телосложение като Ръдърфорд, само дето имаше повече коса. Петънце колкото монета беше започнало да оредява на темето му. Имаше тъмни рунтави вежди и зъбите му бяха криви и раздалечени. Това обаче, което най-много ме порази, както при него, така и при майка му, бяха очите. На снимката гледаше право към камерата, но човек имаше чувството, че нещо му липсва. Ако трябва да бъда откровен, Луис Ракер не изглеждаше като най-умния холандец, живял някога на света.

— Има ли други близки? — попитах.

— Мисля, че не — отвърна сестрата и хвърли печален поглед към пациентката си.

— Болна ли е?

— Малко. Сърцето — каза тя и се потупа по гърдите.

— А умът? — попитах, като завъртях пръст на слепоочието си.

— Добре е. Говори понякога.

— За сина си ли?

— Не. За времето. Или за Анабел.

— Анабел?

— Котката.

Кихнах, сякаш самото споменаване на създанието, раздвижи нещо в носоглътката ми.

— Може утре, ако дойдете, да говори — предложи сестрата.

— Да — съгласих се, кимнах и се изправих на крака. — Сигурно сте права.

Усмихнах се окуражително на сестрата, докато чаках и Ръдърфорд да стане. Точно се канехме да си ходим, когато ми хрумна една последна мисъл. Вдигнах ръка към сестрата, дръпнах ципа на джоба си и извадих оттам двете фигурки на маймуни, които носех. После пристъпих към възрастната дама, наведох се, като се постарах да не ми се догади от котката.

— Знаете ли какво е това? — попитах тихо, като вдигнах маймунките до нивото на очите й и ги завъртях. — Луис имал ли е някога такава маймунка?

Започнах да размахвам фигурката пред нея, все едно беше джобен часовник на хипнотизатор. Ляво-дясно, ляво-дясно. Постепенно движението я омагьоса и тогава, съвсем неочаквано, като телевизор, който за секунда вади кристалночист образ, възрастната дама съсредоточи поглед точно върху фигурката. Очите й светнаха, ирисите й се разтвориха като разцъфващи малки пъпки и тя вдигна треперещата си ръка от котката, за да хване маймунката. Сграбчи пръстите ми, за да вземе маймунката, но точно когато й я подавах, ръката й се отпусна и маймунката падна на пода. Пресегнах се да я вдигна, но когато се изправих, невиждащият поглед се беше върнал отново.

— Искате ли да я подържите? — взех ръката й, разтворих лепкавите й пръсти и сложих фигурката върху дланта й. Но ръката й беше отпусната. Опитах се да свия пръстите й, така че да стисне фигурката, но нямаше никакъв смисъл, те бяха напълно безжизнени.

— Означава ли това нещо за вас? Знаете ли какво е?

Никакъв отговор. Със същия успех можех да питам и восъчна фигура.

— Хайде — подкани ме Ръдърфорд и постави ръка на рамото ми. — Няма смисъл.

— Може би утре — предложи отново сестрата.

— Да — успях да промълвя. — Може би.

Навън, на улицата, далече от котката, си поех няколко дълбоки глътки въздух, за да прочистя дихателните си пътища, после пъхнах маймунките в джоба си и вдигнах въпросително вежди към Ръдърфорд.

— Мислиш ли, че изобщо разбра, че бяхме там? — попитах.

— Опасявам се, че не.

— Аз също — напълних си отново дробовете с въздух и се огледах наоколо, като печално поклатих глава. — Май само ти загубих времето.

— Не, изобщо не си — увери ме той, като постави ръка на гърба ми. — По една случайност знам идеалното местенце за обяд.