Н. К. Джемисин
Засенчено слънце (41)

40.
Военен съюз

С попътен вятър в гърба и ухание на плодни ниви пред себе си за ориентир, армията на Банбара бързо стигна до Сабест, в западните предпланини на Гуджааре. Сабест бе отблъскваща, осеяна с канари долина, наподобяваща огромна дупка със стръмни стени и съвършено тесни проходи в двата края. Според гуджаарейското предание това бе мястото, където Мерик, богът, създал планините, веднъж оставил инструментите си, за да подремне. То предоставяше една от малкото възможности в цялата страна за незабелязано формиране на войски.

Оглавил банбарската военна колона, Ванахомен я преведе до средата на съюзническия лагер, като овладяваше с усилие порива да свие презрително устни при вида на импровизираните полеви конюшни, безразборно разхвърляните шатри и миниатюрната ковачница, годна само за подковаване на копита. Зарадва го единствено числеността на мъжете наоколо — бяха може би три пъти повече от неговите хора. Само че първите, които съзря, представляваха жалка гледка. Нито един от воините на гуджаарейската аристокрация не бе в строй, нито пък бе зает с характерни за една войска занимания. Повечето се тълпяха без ред и дисциплина, за да зяпат любопитно пристигащите чужденци. Носеха най-разнообразни знамена и гербове, указващи принадлежност към едно или друго благородническо семейство. Не бе направен дори опит за известно уеднаквяване на външния им вид. И още по-лошо — Ванахомен забеляза голям брой войници на юношеска или старческа възраст. Някои бяха така измършавели, че надали можеха да въртят меч, а други — толкова тлъсти, че никой кон не би издържал теглото им.

— Тия ли смяташ да поведеш срещу кисуатците? — попита го Езак на хакти с благоразумно приглушен глас, за да не долови някой от новите им съюзници нескритото презрение в него. — Повечето трябва да идат в пустинята и да си умрат там на спокойствие, за да облекчат участта на останалите.

Ванахомен споделяше неговото презрение, но не му позволи да го завладее, понеже тези войници, макар и жалки на вид, бяха единствените, с които разполагаше.

— Повечето от тях са наемници — обясни той, но побърза да се поправи, забелязал озадачения вид на Езак. Представата да се биеш срещу заплащане бе чужда на банбарските виждания. — Не са истински воини. По-скоро нещо като роби — подчиняват се на всекиго, който има възможност да ги изхрани.

Езак изпръхтя отвратен.

— Карат роби да се бият вместо тях? И наричате нас варвари?

Като продължи да се оглежда, Ванахомен забеляза някои признаци за надежда. Не всички войници се бяха събрали да зяпат пристигането на банбарци. Мнозина оставаха между шатрите и наблюдаваха от там. Тези мъже изглеждаха по-стегнати, а в погледите им имаше нещо повече от уморено любопитство. Те търсеха преди всичко Ванахомен, който единствен в челото на колоната носеше индигова роба — останалите военни предводители яздеха по-назад, начело на хората си. Всички знаеха кой трябва да е той.

— Виж там — каза на Езак, като внимаваше да не поглежда към мъжете, за които говори. — Тези са бойци — мъже от военната каста и други, които са били едно време в гуджаарейската армия. Много се надявах да сварим тук поне неколцина от тях. Те ще отсрамят всички останали.

Езак замълча и огледа ги по-внимателно. Изправи се малко на седлото, сякаш поокуражен.

Пред тях се показаха няколко големи походни шатри, всяка изработена в изтънчен гуджаарейски стил — от качествен жълтеникав плат, укрепен с кожа и украсен със златисти ивици. Бяха три пъти по-големи от най-хубавата банбарска шатра. Нямаше как тренираното в пустинята око на Ванахомен да не погледне с пренебрежение на тези излишества. Опъването и разглобяването на подобни шатри изискваше продължителен труд, а навярно се пренасяха от множество товарни животни. Тънкият лъскав плат бе красив, но пропускаше жега денем и студ нощем.

Той все пак запази безучастен израз на лицето си, докато неговите съюзници се измъкваха от тези съоръжения, за да го приветстват. Бяха повече, отколкото очакваше да види — близо двайсет души на най-различна възраст и от най-различни касти, но повечето богато облечени и с горда осанка.

— Това са значи вашите военни предводители? — обади се друг от неговите хора.

— По-скоро нещо като племенни водачи.

— Твоите хора не се усмихват достатъчно — отбеляза Езак. — От тия каменни лица не мога да разбера за какво мислят. Някои изглеждат пълни с желание да те убият.

Ванахомен се усмихна.

— Ами сигурно.

— Имат разум в главата значи.

Ванахомен пропусна покрай ушите си тази забележка и вдигна високо юмрук — знак за колоната да спре. Заместниците му мигом повториха жеста, а след тях и военните предводители и техните помощници. Миг по-късно цялата хилядна маса се закова на място като един. Доволен от тази ярка демонстрация на дисциплина — щеше да се хареса на мъжете от военната каста — Ванахомен скочи на земята и тръгна напред.

Помнеше много лица от времената като избран наследник на своя баща, макар да свързваше само няколко от тях с определено име. Останалите, доколкото можеше да прецени, бяха дребни или обеднели благородници, заможни търговци и дори шепа известни майстори на занаятите и изкуствата. Видът на тази пъстра хорска смесица го зарадва и уплаши едновременно — всеки един от тях бе допринесъл с нещо за армията, но какво означаваше тяхното присъствие на това място в действителност? Колцина шпионираха за Кисуа или още по-лошо — за други страни, които следяха отблизо делата на най-могъщото някога кралство? Притесни го и мисълта, че тегобите на живота под чужда окупация са станали много по-непоносими, отколкото си бе мислил. Единствено огромни страдания и справедлив гняв са в състояние да отклонят толкова много народ от повелите на Хананджа.

„Но това е благослов за мен. Напред, народе — следвай ме и аз ще намеря отдушник за твоя гняв.“

— Привет! — проговори Ванахомен. Свали с едно движение тюрбана и булото си, за да бъде веднага възнаграден от множество разпознали го погледи. Той винаги бе приличал много на баща си, ако забравим високия ръст и по-тъмната кожа, наследени от линията на шуна в неговата кръв. Баща му бе син на танцьорка, поради което имаше бледата кожа на по-низша каста и Ванахомен винаги се бе радвал на това малко преимущество спрямо него.

— Принце — заговори един от посрещачите, възрастен мъж, който мигом падна на колене в манофлексия. Повечето останали последваха неговия пример, макар и не всички, както не пропусна да забележи Ванахомен. Той се усмихна поотделно на всекиго от останалите прави. На лицата на едни видя изписано предизвикателно непокорство, а на другите — открита неприязън.

— Приятели — заговори Ванахомен директно на тези мъже — не е нужно да ме наричате Принц, още не. Не преди да съм седнал пред Ореола и да съм получил благослова на Богинята. Дотогава оставам просто Ванахомен, ваш сънародник, с когото споделяте общата мечта за една свободна Гуджааре. — А за коленичилите добави: — Изправете се, моля.

Докато се надигаха, последва сподавен ропот и неясно мърморене, а накрая един мъж, когато Ванахомен не бе виждал никога, излезе напред и заговори:

— Аз съм Дети-ара, шуна от рода на Мун-ара. Бъди добре дошъл, При… господарю Ванахомен. Бъди така любезен да влезеш с нас в шатрата — имаме да си кажем много неща.

Ванахомен кимна и се извърна към Езак.

— Нека хората вдигнат лагера — каза му той на хакти. — Избери подходящо място. Разположението на тази долина никак не ми се нрави. — А също и присъствието на хора, които не му вдъхваха доверие.

Езак смръщи вежди.

— Вън от нея шатрите и огньовете ни ще се виждат отдалеч. Ако искаш да запазим в тайна присъствието на войската…

— Това вече няма значение. — Ванахомен обиколи с поглед долината. Толкова хиляди народ, готов да се бие за него. Той не можа да сдържи доволната си усмивка и повтори на гуджаарейски, та да го разберат всички. — За Кисуа няма вече надежда да ни попречи — дори да знаят с точност къде се намираме.

— А-ха — възкликна Езак, който бе смръщил вежди, докато разгадаваше гуджаарейската реч, а сега придоби доволен вид. — Добре тогава. — Изправи се на стремената и даде знак за връщане. Колоната направи кръгом и пое по обратния път. Минали бяха покрай удобен наглед хълм, точно преди влизането в Сабест — Ванахомен реши, че Езак е набелязал него.

Четирима воини от първата редица не изпълниха командата, а скочиха от седлата, за да застанат като охрана зад гърба на Ванахомен. Единият беше от Юсир-Банбара, а вторият — Карис, което не учуди Принца, но останалите двама представляваха други племена, а това си бе истинска изненада. Той ги изгледа смаяно, после се обърна към Езак, който го наблюдаваше. Той сви присмехулно очи, завъртя коня си и тръгна.

— Съюзниците ти имат доста внушителен вид — отбеляза Дети-ара, като погледна неспокойно четиримата мъже. Карис все още можеше да съсече когото си поиска, но дори той изглеждаше дребен, застанал до тримата гиганти, несъмнено избрани от Езак само заради ръста им.

Ванахомен сподави напушилия го смях. Щеше да се наложи после да си поговори с Езак.

— В боя са още по-внушителни.

Дети-ара кимна.

— Това е добре — каза той и го покани с жест в шатрата. Ванахомен влезе пръв и банбарци мигом понечиха да го последват. Както и бе очаквал, Дети-ара се ядоса.

— Господарю… — промълви той, хвърлил многозначителен поглед към четиримата.

Ванахомен прие невинен вид.

— Ти също имаш охрана, нали, господарю Дети-ара?

— Имам, господарю, само че…

— Ами тогава… — Ванахомен се усмихна дружелюбно и махна към банбарците да го последват в шатрата. Веднага след тях, видимо ядосан, влезе и Дети-ара, заедно с неколцина от останалите благородници. Пространството бързо се напълни с народ. Карис и другите трима застанаха мирно, а Ванахомен стигна без усилие до поставената по средата маса, защото всички му сториха път.

Там стоеше млада жена, вперила поглед към масата, върху която бе разгъната карта. Ванахомен съумя да не вдигне в почуда вежди, когато я съзря. Тя бе вързала назад косите си в стегната плитка и носеше военно облекло — кожена полуброня, леко отпусната, за да поеме малките й гърди, мъжка препаска, ботуши и ръкавици на стрелец с лък. На пояса — кинжал в ножница. Когато Ванахомен влезе, тя го измери с внимателен преценяващ поглед, а миг по-късно кимна с небрежна почтителност.

— Лезанем — представи я Дети-ара. — От кастата жина и рода Занем.

— От жина и от военната каста, господарю — поправи го жената. — Поначало предимство има кастата на майка ми, но аз предпочетох да възприема и двете, в колкото е възможно по-висока степен. Баща ми направи всичко по силите си, за да овладея неговите умения. Ти си Ванахомен.

Дети-ара изглежда се ядоса още повече, макар да не ставаше съвсем ясно кое го дразни най-много — претенциите на Лезанем към две касти, нейната дързост да не изчака представянето си или самото й присъствие на това място. Тя беше най-светлокожата гуджаарейка, попадала някога пред очите на Ванахомен. Имаше ръждива на цвят коса, изпълнено с лунички лице и изгорял от слънцето нос. Не беше красавица — имаше тесни бедра, устни, толкова тънки, че се губеха при говор, и прекалено широк за останалата част от северняшкия й облик гуджаарейски нос. Нищо чудно, че бе толкова войнствена — сигурно дори в средите на жина предизвикваше присмех с вида си. Но в държанието й биеше на очи комбинация от сила и предпазливост, която бегло му напомня Ханани. Това извика предразполагаща усмивка на лицето му. Тя примигна от изненада.

— Да, аз съм Ванахомен. — Той кимна към картата, която изглежда изобразяваше улиците в Гуджааре, и пристъпи към масата. — След като явно си запозната с обстановката, ще просветиш ли и мене?

Тя го изгледа накриво и потупа с длан картата.

— Настоящият ни план. Смятаме да проникнем в града през западната порта привечер, та слънцето да остане зад нас, а мракът да затрудни техните стрелци. Наши хора ще нападнат пазачите отвътре, с което най-малкото ще им отвлекат вниманието, за да срещнем по-слаба съпротива и да успеем да вдигнем стълбите и да разбием портите. В най-добрия случай, разбира се, няма да има никаква съпротива и дверите ще се отворят пред нас, за да си влезем най-спокойно. — Тя се усмихна сухо. — И тогава ще започне истинската битка.

— За двореца.

Тя кимна утвърдително.

— Кисуатските части ще се оттеглят в Яна-ян — обади се някакъв мъж. Гефир, подсказа услужливо паметта на Ванахомен. Беше му далечен братовчед по майчина линия. Кимна му в знак, че го е познал, и мъжът отговори на жеста. — Преди осмодневие в града пристигна четворка Протектори, за да го надзирава. Кисуатците ще се бият до последния човек в тяхна защита. Сражението несъмнено ще бъде много ожесточено, но трябва да го спечелим на всяка цена. Кисуа ще плати огромен откуп, за да си върне Протекторите невредими, защото иначе собственото им население ще се вдигне на въоръжено въстание. Вземането им в плен би могло да спечели войната.

Ванахомен впи поглед в картата и поклати глава.

— Мисля, че Яна-ян е неподходяща цел.

Лезанем го изгледа с присмех.

— Сериозно? Може би да предпочетем тази? — И тя бучна пръст в Занаятчийския квартал. — Или пък да спасим най-напред слугинската каста?

— Слугите, да — отговори Ванахомен, пренебрегнал нейния сарказъм с ясното съзнание какво изразява всъщност той. Тя не се различаваше по нищо от най-младия негов воин — уплашена, но изпълнена от желание да се докаже. Някои прикриваха страха си с войнственост, в което нямаше нищо лошо, стига да се научеха да не престъпват червената линия на неговото търпение.

— Нашата цел трябва да бъде Хетава — заяви Ванахомен. — Яна-ян е построен така, че да отбива с успех всяка атака. Разполага с метални врати, които не могат да се прехвърлят лесно, нито да се разбият бързо. Стрелците ще ни изтрепят като пилци, по която и улица да приближим — точно затова всичките са прави и широки. А по тесните ще пуснат бойни колесници, за да доизколят оцелелите. Дори да ги обсадим, в дворцовите складове има провизии за цяло село — ще издържат преспокойно, докато пристигне подкрепление от Кисуа.

Гефир се намръщи.

— Да, но Протекторите…

— Трябва да бъдат заловени, да — съгласен съм. Но за целта има други начини. Голямата слабост на Яна-ян са неговите размери и множество входове. Да се отбранява порталът от настъпваща армия не е трудно. Но да се пази всяка градинска врата, всеки забутан слугински вход, всяка педя от всяка стена от единични нападатели? Това е много, много по-трудно.

Гефир разшири очи.

— Убийци? Искаш да убиеш Протекторите? — Той бе ужасѐн, и с пълно право. Дори самият Ванахомен си оставаше в достатъчна степен гуджаареец, за да се погнуси от мисълта за убийство на старейшини. Но бе готов и на по-гнусни действия, ако такъв се окажеше пътят към победата.

— Не. — Ванахомен отново почука с пръст по квартала на Хетава, като го задържа върху изображението на самия храм. — Мислех си за друг вид нападатели.

Дети-ара вече клатеше глава.

— Значи нищо не си чул. Кисуатците взеха Бирниците като заложници преди близо осмодневие. Държат ги в Яна-ян.

— Държат ги къде… — Ванахомен се вторачи в него, а после се усмихна широко. Не можа да се удържи. — И това ако не е късмет…

— Късмет?

— Ами да! — Ванахомен се надвеси над масата, за да придаде тежест на думите си. Лезанем се отдръпна, сякаш отблъсната от неговото вълнение. — Едно малко разсейване, един незначителен пропуск от страна на охраната и Бирниците са на свобода. Вътре в Яна-ян. Трябва да направим всичко възможно, за да улесним това, а за целта непременно ще имаме нужда от помощта на останалите жреци. Те могат да си говорят в сънищата. — Свъси вежди замислено. — Дори само това ще ни бъде от полза, защото по-лесно ще координираме усилията си. Но главното е, че народът ще се обедини около Хетава. Кисуа може да се опълчи срещу армия, но не и срещу целия град.

Изражението на Лезанем премина от изненада през смайване до радостно одобрение.

— Хетава е символ — обади се тя най-накрая. — Освен това може да се превърне в прекрасна изходна точка за всяка операция, стига Слугите да се съгласят. — Тя обърна охладняло лице към Ванахомен. — Дали ще го направят?

— Надявам се. — Той срещна погледа й и в същия миг разбра, че знаят за неговото споразумение с Хетава. Добре. Нека си имат едно наум, ако смятат да го предават. — Обещаха да сторят, каквото е нужно за по-бързото връщане на Гуджааре към мира. Ако това изисква Яна-ян да се изгори до основи ведно с кисуатците вътре, смятам, че ще го направят.

Настъпи тишина. Всеки осмисляше чутото.

— Добре — обади се мъж, който не бе представен и приличаше на търговец. Той кимаше към Ванахомен със светнали очи. — Добре.

— Сънната Луна да ми е на помощ — проговори най-накрая и Гефир. — Започвам да си мисля, че ще стане работата. — Тези думи разчупиха напрежението и неколцина от събраните благородници се разсмяха нервно.

— В такъв случай остава още един важен въпрос за решаване, преди да се заемем с множеството по-дребни. — Ванахомен погледна Дети-ара, Лезанем и Гефир. Санфи го нямаше и той не си позволи да прави догадки по въпроса. — Не може армия да се командва от съвет, колкото и почитан да е той. А банбарци не ще последват никой друг гуджаареец, освен мен.

Настъпи ново мълчание, преди Дети-ара да кимне предпазливо.

— Никой от нас, като изключим Лезанем, не е воин — отбеляза той. — Винаги сме смятали, че под твое командване ще бъдем най-силни. — Сега погледна Лезанем.

Тя сякаш понечи да възрази, но когато срещна твърдия поглед на Ванахомен, въздъхна:

— Ще следваме твоите заповеди.

Гефир закима енергично в знак на съгласие.

Дълбоко чувство на удовлетворение и пълна готовност изпълни Ванахомен. Точно това бе чакал цели десет години. Такава бе и волята на неговата Богиня. Сам се изненада при мисълта, че би желал Ханани да е тук в този момент. Тя познаваше силата на божествения благослов. Добре би било да сподели този миг на покой с нея.

А след това щеше да се окаже изкусително лесно да открие шатрата й в лагера на придружителите по-късно през нощта. Не за любов, не и в навечерието на решителната битка, но той би се насладил и само на разговор с жена и може би също на споделен с нея сън. Добре, но двамата се бяха сбогували преди три нощи в Мерик-рен-аферу и един разговор сега би бил притеснителен. Явно и тя разбираше това, защото оттогава не направи опит да го види.

— Така да бъде — обърна се той към събраните благородници. — Тръгваме призори. По волята на луните и сладкия сън Гуджааре ще бъде отново наш съвсем скоро.

След тези думи всички се скупчиха около масата, за да прекарат следващите няколко часа в обсъждане на плана.