Н. К. Джемисин
Засенчено слънце (31)

30.
Име на душата

Ванахомен излезе от шатрата на Унте и веднага забеляза жрицата — на десет крачки от него, тя приближаваше заплашително като буреносен облак. Свити юмруци, черни като дупки очи, развети около снагата й поли и панделки.

При други обстоятелства Ванахомен щеше да се възхити от такава гледка. Ханани не бе красавица като Тианет, нито можеше да се похвали с предизвикателната външност на Янаса, но въпреки това у нея имаше нещо възбуждащо — особено ако зарежеше присъщата си свенливост и дадеше воля на тази своя различна страна. На друго място и в друго време, и ако не беше Слуга на Хананджа, Ванахомен би я ухажвал с най-голямо удоволствие — от един Принц се очакваше да включи и няколко жени с низш произход в числото на своите двеста петдесет и шест съпруги. Но сега трябваше да я спре, преди да е сторила някаква глупост.

Пресрещна жената на пет крачки от шатрата и я хвана за лакътя.

— Ела с мен.

Ханани го погледна сепната и гневна — твърде гневна, осъзна той, за да се уплаши от допира на ръката му, както бе ставало по-рано. Не бе сигурен дали е за добро.

— Какво искаш? Пусни ме веднага!

— Тръгвай с мене, проклета да си, ако не искаш да станеш причина за такова насилие, каквото не си и сънувала.

Това сякаш пречупи гнева й. Препъна се от объркване и го остави да я отведе настрани. Не изпусна ръката й през целия път до аншерата на майка си, където я настани край заобиколеното от шатри огнище.

— Не мога да остана със скръстени ръце, когато се готвят да насилят жена — започна веднага тя.

— Права си да не можеш — отвърна Ванахомен, докато сядаше насреща й. — Един път и аз да се съглася за нещо с Хетава.

Тя примигна изненадано. Явно бе очаквала спор.

— Защо тогава…

— Ако бе нахълтала в шатрата сега, за да поучиш двама банбарски вожда как следва да се отнасят към пленницата си, те щяха да те изхвърлят като парцал, а на нея да отредят най-бавната и мъчителна смърт, която с общи усилия измислят. Ако пък успееш да ги ядосаш достатъчно много, ще те принудят да гледаш.

Тя се сви, а тенът на лицето й стана малко по-светъл.

— Но това е варварство!

— Те са варвари. — Ванахомен махна булото и тюрбана си и прокара пръсти по сплетените си коси. Беше уморен. Прекарал бе на седлото цял ден, и то след неспокоен сън през нощта. Срещата с жрицата бе оставила съвестта му гузна, а мислите в безпорядък. — Тук има мъже, и старейшини, и водачи, които до неотдавна смятаха Гуджааре за враг. Ти си гостенка в техния дом, гарант за мира. Как мислиш, че ще реагират, ако проявиш неуважение към тях? Я си представи, че пуснеш чужденец в Залата на Благослова и той вземе да те учи как да се молиш, а след това препикае статуята на Хананджа. Доколко склонна ще бъдеш след това да изслушаш каквото и да било от неговата уста?

Ханани изглеждаше дълбоко оскърбена от самата идея за този въображаем натрапник, но чертите на лицето й се вкамениха отново.

— Тук не става дума за простащина и грубост, Принце. Говорим за изтезания и убийство. Има неща, които са несправедливи в очите на всички народи…

— Това не е вярно. — Той се наведе напред, като подпря лакти върху коленете си. — Бирниците в Гуджааре убиват заради деяния, които тук минават за проява на лошо възпитание. Един банбарски роб може да откупи свободата си, докато нашите слуги в Гуджааре са обвързани със своята съдба доживотно. Помисли и за друго — за Унте и останалите онова, което ти е сторено, представлява жестокост, доживотен тормоз.

— Това… — започна тя, но Ванахомен я спря с отсечен жест.

— Знам. Но те така виждат нещата. Жена, изтръгната от своето семейство на детска възраст, принудена да се облича като мъж, да бъде смирена там, където трябва да се гордее, да няма любовници, деца и имущество или което и да било от нещата, които в техни очи олицетворяват добрия живот? Ако някому хрумне да осъди на подобна участ тукашно момиче, ще бъде веднага провъзгласен за звяр и прокуден от племето.

Ханани изглеждаше поразена от такова обрисуване на собствения си живот. Усетил, че тя най-накрая започва да се вслушва в думите му, Ванахомен реши да се възползва от спечеленото преимущество.

— Банбара са по-старият от нашите два народа, Чирак-Лечител, и като всеки по-стар, се гордеят със своите нрави и бит. Ние не можем да изискваме от тях каквото и да било. Можем само да молим и препоръчваме. Откажат ли — приемаме тяхното решение. Нека това ти стане ясно. Опиташ ли се да се наложиш, само ще влошиш нещата.

Най-неочаквано тя се намръщи и погледът й, възползвал се от липсата на булото и тюрбана, зашари настойчиво по лицето му.

— Знаеш всичко това от опит.

Ванахомен помисли и накрая реши да каже жестоката истина:

— Понякога се случва нов роб да възроптае против тукашните условия и се налага да бъде пречупен. Започват с непрекъснати всекидневни побои. После преминават към изгаряния или ампутации на всичко, което намират за маловажно… — Тя се вцепени. Принцът сведе поглед към собствените си сключени ръце. Никак не му беше трудно, ама никак, да си ги спомни оковани. — Когато бях още нов тук, и аз въставах срещу подобна жестокост. Но, както ти казах, това само влошава нещата.

Ханани издаде тих звук и започна да се разхожда около огнището, за да преодолее обзелото я чувство за безизходица. Това бе изключително неприсъщо за един Слуга на Хананджа — и въобще никой възпитан гуджаареец не допускаше открит израз на вътрешното си напрежение. Принцът я наблюдаваше уморен и се питаше дали не й е причинил допълнителна болка. Когато тя най-накрая спря, ръцете й продължиха да шарят насам-натам, търкаха се една в друга, сякаш за да се отърват от някаква зараза. Но щом заговори, гласът й бе спокоен.

— Ще ги помоля да не допускат жестокост — каза тя. — Но какво да сторя, ако откажат? Не бих могла да го понеса. Не знам пътя към Гуджааре, дори да успея някак си да я спася…

Ванахомен изпъшка.

— Ти наистина ли си толкова глупава? Дори да забравим, че Унте лично ще оглави преследването, ако престъпиш законите на гостоприемството, тази жена е шадун. Тя ще те убие в мига, когато погледнеш настрани, дори ако се опитваш да й помогнеш. — Засмя се рязко. — Най-вече ако се опиташ да й помогнеш. Тя си е от пустинята, знае как да се оправя в нея, знае накъде да върви. Ти само ще я бавиш.

Ханани застина по време на хокането, свила юмруци и изправила непреклонно снага. Принцът се готвеше да продължи сражението, но тя неочаквано наведе глава и замълча. Донякъде разтревожен, той разбра, че тя е на път да заплаче.

— Не знам какво да правя — промълви най-после Ханани. Гласът й бе малко по-силен от шепот. — А съм Слуга на Хананджа — би трябвало да знам. Би следвало винаги да намирам мирни начини за решаване на всеки проблем. — Нададе кратък, горчив смях. — Но няма да ми е първият провал.

Трогнат от тази внезапна промяна в настроението й, Ванахомен се надигна и отиде зад нея. Макар да нямаше представа какво да й каже, за да я утеши, той посегна към рамото й… и трепна. Осъзна се навреме. Тя сигурно си мислеше за Азима, досети се той с известно закъснение, когато я видя да потръпва и да напряга рамене. За най-големия й провал. Хетава проповядваше, че истинската сила се крие в понасянето страданията на другите, дори когато това е свързано с унижение и болка. Съпротивата бе допустима, но само след спокойно обмисляне, така че ответният удар да не те направи покварен като самия насилник.

Но това бе пълна безсмислица. Каква сила би могла да добие Ханани, ако позволи да издевателстват над нея, при положение че може да попречи на това? Силата на духа е едно, а глупостта — съвсем друго. Тя ли не можеше да ги различи?

Ванахомен въздъхна и стигна до извода, че нито жените, нито жреците имаха нещо общо със здравия разум. Направо му стана мъчно за тази тук — обречена едновременно от пол и призвание.

— Хананджа не се занимава с будния свят — проговори той. — Нали така казва Нейната Мъдрост? Собствените ни съдби оставя в наши ръце.

— Да, така е…

— Тогава недей да търсиш отговори в доктрината на Хетава. Тя е създадена от смъртни — не от богове. — Опитваше се безуспешно да насочи мислите си в друга посока. В рамките на един кратък миг, докато я гледаше, той съзря Ниджири, Бирникът, който я бе пратил в пустинята. И Ехиру, Бирникът, който бе обучил Ниджири. И видя баща си, който загина от ръката на същия този Ехиру. — А смъртните могат да се окажат покварени.

Тя се обърна към него, навъсена при тази промяна в неговото настроение, а мънистата от банбарската й прическа дръннаха тихичко. Ванахомен примигна и пред него отново застана Ханани — не Бирник, не Хетава. Само едно гуджаарейско момиче в банбарски одежди, до такава степен изтръгнато от привичната си среда, че съвсем не знаеше как да постъпи.

Но юмруците й бяха все така стиснати отстрани, а нещо в предизвикателно издадените й рамене му казваше, че е готова за действие, стига да намери възможност. Не трябваше да се самозалъгва — това у нея му харесваше. Бе не по-малко шантава от останалите жреци на Хетава, но поне будеше възхита с куража си.

Достатъчно бяха преливали от пусто в празно.

— Направих каквото можах — каза той. — Шадунката бе заловена при подозрителни обстоятелства. В близост до каньона, на открито, палеше си огън за чай. Сякаш искаше да я заловим. — Ванахомен поклати глава. — Предложих на Унте и Таджед да я разпитаме и да разберем какви тайни крие. Засега те я правят в известна степен ценна.

— Мога ли да помогна с нещо? Щом казваш, че трябва да моля, а не да изисквам…

Той поклати глава.

— Не още. — Тя пак отвори уста — поведението й бе предвидимо като лунния цикъл, — но Ванахомен я изпревари: — Понякога, Чирак-Лечител, най-добрият избор е да не се действа. Ако се стигне дотам, бих предпочел да запазя твоето… твоята готовност… като последна възможност. Помоли Унте и Таджед за милост. Кажи им, че стореното от Азима все още не ти дава мира. — Ханани трепна и той кимна мрачно. Имало бе все пак някаква съмнителна полза от ужасната случка. — Понеже си гостенка, може и да те предпазят от нова болка.

Ханани поклати бавно глава.

— Разбирам. Ще се вслушам в съвета ти. — След кратко двоумение добави: — Благодаря ти, Принце. Задето помагаш на тази жена. Знам, че тя по никакъв начин не е от полза за твоите планове.

Той направи гримаса. Не хареса ниското й мнение за собствената му нравственост.

— Да забравя кой съм също „не е от полза за собствените ми планове“. Аз съм гуджаареец в крайна сметка. — Ядосан, той скръсти ръце. Ханани го загледа така втренчено и толкова подозрително, че Ванахомен започна да изпитва неудобство.

— Трябва да седнеш — каза неочаквано тя. — Искам да те приспя за следващия урок.

Той се сепна.

— Урок ли? Сега?

— Нали каза, че нищо повече не може да се направи за жената. Да нямаш други задачи?

Унте и Таджед щяха да го извикат, ако решаха скоро съдбата на шадунката. Наредено му бе дотогава да остави отряда в каньона — да не би племето й да нападне междувременно лагера. Езак, начело на малобройна група, остана високо горе, за да наблюдава. Засега всичко бе мирно и тихо.

— Добре тогава — каза той и седна на пъна край огнището. — Поне един сън ще изкарам от цялата работа.

Жената приближи до него и хвана тила му в шепата на едната ръка. Това го изненада, но усети пръстите й да опипват долната част на черепа — проверяваше доколко е напрегнат. Нямаше джунгиса — само Бирниците ги използваха, а той бе чувал, че не е лесно да се приспи човек денем без помощта на този свещен камък.

С тези мисли в главата Ванахомен пое дълбоко дъх, за да се успокои. Забеляза одобрителното й кимване. След като се убеди, че е достатъчно отпуснат, тя се надвеси, за да го погледне в лицето.

— Опитай да останеш у себе си този път — каза му настоятелно, все едно му бе напълно ясно какво има предвид. — Не мога да те науча на нищо, ако ме мъкнеш непрестанно из всички селения.

Ванахомен отново въздъхна.

— Ти си най-странната жена, която съм срещал в живота си.

Ханани примигна, а устните й се разделиха за първата усмивка, която виждаше върху тях от дни насам. Сега вдигна ръка и затананика с нисък глас, а той затвори очи и миг по-късно бе вече заспал.

Когато ги отвори, аншератът го нямаше. А също и жената, огнището и пространството около него, и дори самото небе над главата му. Не виждаше и себе си — останала му бе единствено вярата, че съществува. Носеше се из сумрачното нищо тревожен и самотен.

Не, не беше самотен…

— Насам.

Гласът жрицата отекна в мрака, макар да не я виждаше. Потърси я с ръка, но не откри нищо, въпреки че в будния свят бе застанала точно пред него.

— Какво е това място? — попита той.

— Пространството между Ина-Карек и Хона-Карек. То няма име и е лишено от разнообразие и мисъл.

Чутото не му помогна много.

— А ти къде си?

Присъствието й го заля изведнъж и отвсякъде, толкова близко и осезаемо, че не можеше да помръдне, без да се натъкне на него. Не на плътта й — все така не можеше да я види или докосне. Онова, което усещаше, бе покой и вездесъща чужда воля, и една женственост, така присъща за нея, че му идваше да я пипне. Мека, топла, трептяща. А под обвивката на нейното ухание и вкус, под усещането за нежен допир, се криеше нещо друго. Нещо твърдо като кост или като костилка в сърцето на ароматен плод. Не, това не бе нейната същност, а само външна черупка, а името й бе…

Тя веднага се отдръпна веднага, а той си наложи да не покаже страх пред възможността да остане сам в черната пустота.

— Толкова силен — сгълча го меко тя. — Толкова невъздържан. Никога ли не изчакваш най-напред да те поканят, преди да влезеш?

Гласът й не бе сърдит. Ако изобщо в него можеше да се долови нещо, то бе задоволство.

— Обикновено усещам, когато мястото ми не е някъде — отвърна сърдито той.

— В това пространство, ако нещо не е вече там, за да го познаеш, трябва да бъдеш особено предпазлив, решиш ли да го търсиш. Щом трябва да си пъхаш носа навсякъде, прави го с най-голямо внимание. Къде е името на душата ти?

— Нямам такова.

Спокойствието й премина в съжаление, което го разсърди повече от предишното й задоволство. Изглежда усетила това, тя бързо възстанови изцяло покоя си.

— Прости ми — каза жената. — Мислех, че си преминал първоначалното обучение на гуджаарейските деца…

— Баща ми не позволи.

— … Разбирам. Няма значение. Ще го преминеш сега. Кажи ми: знаеш ли какво е всъщност име на душа?

Срам го бе да признае собственото си невежество и затова каза каквото знаеше.

— Те трябва да се пазят много внимателно. Ако притежаваш име на чужда душа, получаваш власт над съответния човек в неговите сънища.

— Точно така. Човек може да се загуби в съня. Името на душата е нещо като котва за всичко онова, което си. С негова помощ винаги можеш да намериш своя път. Сричките сами по себе си нямат никаква сила, но смисълът, който им даваш, съвкупността от отделните елементи на самата идея са решаващи за съхраняването на твоята идентичност. — Тя въздъхна и Ванахомен долови нейната загриженост, миг преди да я прикрие. — Да беше дете, щеше да е много лесно. Щеше да си… податлив. Но като зрял мъж с толкова мощно самосъзнание… — В тона й звънна предупредителна нотка. — Няма да е приятно.

— Много малко неща в моя живот са били приятни, жено — отвърна той, докато се изправяше… ако можеше да се каже така в това лишено от форми и ориентири място. — Направи каквото трябва.

— Добре.

Усещането за нейното присъствие се промени изцяло. Тя си бе все така наоколо, но вече не можеше да я разпознае. Мекотата, разчетена от него като женственост, като нея, премина в кремъчна твърдост, в стомана, студена и непроницаема. И сега тя натисна навътре, срещу съществованието, което бе започнал да осъзнава като собствено Аз. Усети в устата си вкус на метал. Дръпна се, отблъснат от това, но тя натисна по-силно.

— Какво правиш? — попита той. Но жената не отговори. Само продължи да натиска и той усети притеснен, че не му е оставила никакъв изход за бягство. Накъдето и да се обърнеше — тя бе там.

А когато натисна отново, коравите ръбове на нейното присъствие го захапаха като воденични камъни. Обзе го усещане, което едновременно беше и не беше болка. Силно изненадан, той неволно нададе вик в празното пространство. Луда ли бе тази жена? Остър чакъл остърга кожата му, киселина изгори оголената плът… Тя пак натисна и той започна да се съпротивлява, разбрал най-сетне какво прави. Студените й грозни ръбове го разкъсваха на парчета, завираха се в най-съкровената му същност. Продължеше ли така, не знаеше какво може да се случи. Дали той нямаше да се изгуби в нея, като погълнат от Жътвар? Нямаше ли самата му душа да престане да съществува, оставила плътта да погине? Кой можеше да му каже? Опасяваше се, че скоро сам ще разбере, ако не намереше как да й се противопостави.

— Спри веднага, убийствено чудовище от Хетава!

Напрегна всички сили в опита си да се освободи. Все едно се сражаваше с пясък — всеки път, щом успееше да извоюва мъничко пространство за себе си, то се изпълваше от нея. И ето че за свой ужас той разбра — губеше двубоя. А тя — коя бе тя? Не помнеше, но което бе по-съществено — не помнеше собственото си име.

Тя откъсна още част от него.

— Махни се! — Той пищеше, но мракът и тишината погълнаха писъците.

Тя свърши с разкъсването на външната му обвивка и се отдръпна. Готвеше се за окончателния удар. Той се задъхваше в хватката й, наранен, безпомощен и уморен. Усетил, че пред нея е останала разкрита самата сърцевина на неговата същност. Само едно докосване — и край. Усещаше го с инстинктивна увереност. Никога през живота си не бе бил толкова уплашен.

Тя посегна към една част, която пулсираше като сърце и бе също толкова жизненоважна, а той зарида и се сгърчи, за да изкрещи най-накрая едничкото нещо, което можеше да го спаси. Две срички.

Чу звук. Първоначално не можа да го свърже с нищо, а след това си спомни — детството в Ките-ян. В пристъп на ярост една от бащините съпруги бе запратила чашка от фина керамика в стената, за да я направи на парченца. Но този звук бе по-мек, по-ясен, като от метал… или пък кристал…

Щом го помисли, той се появи. Около него се оформи кристал, твърд и чист като диамант — фасети с остри ръбове огряха тъмнината със своя блясък. Кремъкът и металът проблеснаха в отговор и се отдръпнаха — безопасни вече. И той внезапно проумя.

Той бе Ванахомен. Военен предводител на Юсир-Банбара, бъдещ Принц на Гуджааре, потомък на Слънцето и глас на Богинята. Но освен всичко това, той бе…

Отвори очи, буден, отново в майчиния аншерат. Жената все така си стоеше пред него.

— Ниим — промълви той. — Аз съм Ниим.

Тя разроши косите му и се усмихна.

— В сънищата — да.

— Какво… — Ванахомен почти бе забравил как да използва устата си. Колко ли време бе минало? Огънят още не бе догорял, но му се струваше, че са изтекли много часове. Или години. — Какво напра…

— Не знам друг начин да изтръгна името ти. За щастие, богатото въображение ти помогна да се справиш.

Благоговението пребори с лекота надигащия се у него гняв.

— Това име… — Той млъкна, сепнат от допряния до устните й пръст.

— Сега разбираш защо може да се доверява само на малцина избрани. — Пак се усмихна с нещо като угризение в погледа. — Може би ще съжалиш, задето си ми го казал. Като малка компенсация, ще ти доверя следното: В сънищата съм Аиер.

Сега му стана ясно какво огромно значение има това име. Костилка, скрита в меката зряла плът на плода. Потръпна, докато я съзерцаваше, разкъсван между страхопочитание и някакво друго чувство, което не бе в състояние да определи. Желание? Да, имаше го и него — той бе достатъчно мъж, за да си го признае. Не морето от похот, в което го удави Тианет, не променливите вълни на чувства към Янаса, докато бяха заедно — но все пак нещо. Може би някакъв равномерен и неспирен напор на нужда. Но заедно с нея го изпълни още едно, много по-дълбоко чувство, по-могъщо и покъртително от чистото желание. Почит. Усещане за душевен уют. Същото като в редките случаи, когато се молеше.

— Благодаря — промълви той от все сърце.

Ханани сведе поглед, дръпна ръката си от него и отстъпи крачка назад. Прекалено голяма близост, даде си сметка Ванахомен. Тя се бе обрекла клетвено само на Богинята. Като му даде името на душата си, приближи твърде опасно границите на подобна съпричастност. Изпита липса от загубата на близостта й, жадуваше я. Но тя вече престъпи веднъж своята клетва заради него. Би било нередно да го иска отново.

И той каза привидно жизнерадостно:

— Това ли беше? На това ли искаше да ме научиш?

— Не. — Свенливостта й се бе завърнала. Пак заговори тихо и със сведен поглед. — Понеже душата ти нямаше име, трябваше да се справим най-напред с него. Но мисля, че следващия път ще бъдеш готов да овладееш способите за уравновесяване на жизнени течности.

Тя замлъкна навъсена. Ванахомен изведнъж дочу шумовете извън аншерата — възбудени гласове, викове. Приятната отмала рязко се отля — видя Ханани да застива на място. Само че шумотевицата нямаше онази злобна острота, която би очаквал, ако съдбата на шадунката е вече решена.

Иззад една от шатрите излезе Карис. Чертите на лицето му се отпуснаха, щом съзря Ванахомен.

— Пристигнаха още две племена едновременно — съобщи той. — Исаир, казват стражите, и Мадоба-Банбара.

Ванахомен скочи веднага. От умората му не остана следа.

— Да бяхме се молили за това, нямаше да дойдат така навреме. Далече ли са?

— На час вероятно.

— Добре. — Обърна се към жената, която ги наблюдаваше с объркан поглед. — Никакво решение не може да се вземе за шадунката преди утре заран — обясни той. — Налагат го правилата за гостоприемство. А утрото е по-мъдро от вечерта. — Отпусна ръка на рамото й — голяма дързост. Тя се изненада, но не трепна, нито направи опит да се отдръпне. Ванахомен се усмихна и си позволи да я стисне окуражително. — Нищо не обещавам, но ще направя всичко, което ми е по силите, за да осигуря на жената лесна смърт.

Надежда озари лицето на Ханани — подобрение на настроението й от преди малко. Кимна безмълвно. Ванахомен сведе глава за сбогом, грабна булото и тюрбана си и тръгна с Карис да посреща новите гости.