Дженифър Донъли
В морските дълбини (39)

Тридесет и осем

Когато Малакостраките затъркаляха тежкия камък обратно към отвора на тунела, който водеше към пещерите на йелите, Серафина се почувства така, сякаш я затварят в гробница.

— Сега ще ви заведа при обършията, нашата водачка — съобщи Магдалена.

Поведе ги по мрачен коридор, осветен от мъждукащи магмени фенери. Коридорът се виеше надолу и се разклоняваше на цяла мрежа от проходи, прокопани в скалата от реката. Когато очите й свикнаха с оскъдната светлина, Серафина видя, че по цялата дължина на коридора стоят стражи — възправени златооки жаби. Те държаха дълги копия със стоманени върхове, насочени напред и оформящи арка, подобна на Х. Когато вещицата приближи, те веднага дръпнаха копията и й позволиха да мине. Серафина и другите побързаха да минат след нея. В коридора цареше тишина.

— Поне никой няма да успее да влезе. Не и с този огромен камък пред входа — прошепна Бека. — Това е някак утешително.

— Но и никой не може да излезе — отбеляза Линг. — Това вече не е утешително.

— Някой да има случайно зизи? — попита Нийла с треперещ глас.

Никой не й отговори, а вещицата продължи да ги води надолу по коридора. Тъкмо когато започна да им се струва, че скоро ще стигнат центъра на Земята, тя се спря пред дървена врата, цялата изписана с рунически знаци. Вратата отвори страховита наглед есетра с шипест гръбнак и толкова дълги мустаци, че докосваха пода. Магдалена ги въведе в стаята.

Серафина се огледа. Помещението приличаше на нечий кабинет. Масивно каменно бюро с ониксов плот стоеше в далечния ъгъл. До него се издигаше висок стол, целият направен от преплетени рога и кости. Тук и там стояха столове от плавей. По рафтове на стените се редяха животински черепи, черупки от сладководни миди и каменни буркани, в които седяха като в столове странни същества, които мигаха и шумоляха. По стените пълзяха тлъсти черни пиявици. По тавана премина петнист саламандър. Бека пусна куфара си на земята.

— Чакайте тук. Баба Вража ще дойде след малко — каза Магдалена. После отплува и есетрата затвори вратата след нея. Русалките останаха сами.

Поне така смятаха.

Стаята беше пълна с толкова много интересни неща, че Серафина забеляза чак след няколко секунди, че в нея има и друга русалка. Стоеше с гръб към тях. Носеше дълга жилетка от тюленова кожа, извезана със сребро. От кръста й висеше ножница от кожа на змиорка. Опашката й беше в яркото черно и бяло на косатките. От двете страни на главата й, между слепоочията и темето, се редяха тънки плитки. Иначе бяло-русата й коса се вееше свободно. Тя се извърна внезапно и Серафина затаи дъх, когато срещна погледа на две ледени сини очи.

Беше Астрид.

Дъщерята на адмирал Колфин.

От Ондалина.