Р. Словцов
Гаспаръ Хаузеръ

На 28 май 1828 г. на пазарния площадъ въ Нюренбергъ, пустиненъ въ праздникъ, случаенъ минувачъ забелязалъ единъ страненъ юноша. Петнадесеть годишенъ на видъ, лошо облѣченъ, той се озърталъ наоколо, незнаейки, очевидно, кѫде да отиде и държащъ въ рѫцетѣ си нѣкакво писмо. На всички въпроси юношътъ отговарялъ съ нечленораздѣлни звукове, но можелъ да напише своето име — Гаспаръ Хаузеръ. Въ писмото имало молба да бѫде приетъ, като синъ на старъ войникъ, въ кавалерийския полкъ. Така за пръвъ пѫть се появилъ този Гаспаръ Хаузеръ, комуто било сѫдено да бѫде една отъ историческитѣ загадки, отъ рода на Желѣзната Маска или малкия затворникъ Тамплъ. Тази загадка не била разрешена, независимо отъ всички търсения, до самата смърть на Гаспаръ, убитъ сѫщо тайнствено и странно, четири години следъ своето появяване. Ней били посветени после десетки книги и въ Германия сѫществува още специално общество, което изучава „Гаспаровия въпросъ“. То не го е решило и до сега, но, можеби, на стогодишния въпросъ ще тури край токущо излѣзлата книга на Едмондъ Бапстъ, бившъ френски посланикъ. Като се основава на неизвестни до сега архивни документи, авторътъ подробно разказва тази история отъ борбата за баденския престолъ, жертва на която станалъ нещастния Гаспаръ Хаузеръ. Този „сиракъ на Европа“, както го наричали, билъ въ действителность законенъ наследникъ на баденския престолъ, — синъ на великия баденския херцогъ Карлъ и неговата съпруга Стефания Богарне, роденъ въ 1812 година.

Такава догадка за произхождението на Гаспаръ разказвали още презъ неговия животъ, но едва сега тя може да се счита напълно доказана. Наистина, много подробности оставатъ неясни, безъ да се гледа на това, че Едмондъ Бапстъ могълъ да използува материалитѣ на баденската и френската архиви. Документитѣ, отнасящи се до сѫдбата на Хаузеръ, баденскитѣ херцози щателно търсели и унищожавали. Въ архивитѣ на Ке д’Орсе сѫщо нѣма никакви книжа, даже донесения на посланицитѣ непосрѣдствено за Хаузеръ. По всички данни, краль Луи Филипъ ги прибралъ, по молбата на баденския херцогъ Леополдъ, който узурпиралъ престола.

Възможно е, обаче, че окончателна свѣтлина върху историята на Гаспаръ Хаузеръ ще дойде отъ Русия. Великиятъ князъ Николай Михайловичъ, известенъ историкъ, събралъ много документи, доказващи, че Хаузеръ билъ действително синъ на великата херцогиня Стефания. Той получилъ даже въ 1913 г. отъ баденския принцъ Максъ обещание, че когато встѫпи на престола, ще пренесе праха на Гаспаръ въ гробищата на херцозитѣ. Но Максъ Баденски станалъ не херцогъ, а само последенъ канцлеръ на империята, въ навечерието на падането й. Великиятъ князъ загиналъ отъ рѫцетѣ на болшевикитѣ, но ако неговитѣ архиви сѫ цѣли, то въ тѣхъ, вѣроятно, сѫ запазени документитѣ за драмата на баденския престолонаследникъ, наричанъ Гаспаръ Хаузеръ.

Историята на борбата за престолъ, която ставала въ Карлсруе, малкия дворъ на баденскитѣ херцози, продължавала много години, би напомняла персонажа и нравитѣ на оперетачнитѣ херцогства, ако жертва на тѣзи сложни и комически интриги не бѣ станало въ нищо невиновното дете.

Въ 1787 г. баденскиятъ херцогъ Карлъ Фридрихъ, 60 годишенъ старецъ, който овдовѣлъ преди четири години, се оженилъ за младата фрейлина Луиза фонъ Хейербергъ, която той наградилъ съ титла графиня Хохбергъ. Макаръ бракътъ да билъ морганатически, но преди вѣнчаването херцогътъ подписалъ „гарантенъ актъ“, който давалъ право на престола на бѫдащитѣ синове на графинята, въ случай на пресичането на мѫжката линия отъ първия бракъ на херцога. Последната представлявали, освенъ наследника на престола, принцъ Карлъ Людвигъ, на свой редъ имащъ синове, и още двама сина. По всичко изглеждало, че шансоветѣ на престола за бѫдащото потомство на графиня Хохбергъ били съвършено нищожни, но честолюбивата жена, веднага завладѣла стария херцогъ въ рѫцетѣ си, силно вѣрвала въ своя успѣхъ и своето умение. Въ 1790 г. и въ 1792 г. графиня Хохбергъ родила двама синове и отъ тогава цѣлата нейна мисъль била насочена къмъ една цель — да ги постави на една нога съ принцоветѣ отъ херцогска кръвь — (за това било нуждно признаването на „гарантния актъ“ отъ семейния съветъ), — и всячески да обезпечи своето и тѣхното материално положение.

Въ 1801 г. починалъ при нещастенъ случай престолонаследникътъ Карлъ и наследникъ на престола станалъ неговиятъ синъ, съвсемъ още младия принцъ Карлъ, братъ на руската императрица Елисавета Алексеевна. Тѣхната майка, принцеса Амалия, вдовица на загиналия престолонаследникъ, въ тази борба за престолъ, която се разиграла презъ следващитѣ години, се явила като главна противница на графиня Хохбергъ. Сама сѫщо честолюбива жена, принцеса Амалия се стараела да държи сина подъ свое изключително влияние и за това избрала съмнително срѣдство — тя поощрявала вкуса на юношата къмъ ниски развлѣчения, познанство съ съмнителни хора и т.н. Въ това сѫщо направление действувалъ на принца и неговиятъ дѣдо, вече старъ бохема, маркграфъ Людвигъ, безпѫтенъ пияница, станалъ възлюбенъ на графиня Хохбергъ. Самиятъ старецъ херцогъ ослабвалъ все повече, изпадналъ окончателно подъ властьта на графинята и покривалъ, независимо отъ своето болезнено скѫперничество, всички нейни чекове — графинята умѣела и обичала да прахосва.

Въ комедията на интригитѣ на тѣзи малки титуловани актьори презъ 1805 г. влѣзла една фигура отъ съвсемъ другъ калибъръ — императоръ Наполеонъ, тогавашния властитель на Европа. За борба противъ Австрия и Прусия той търсѣлъ съюзници и войници отъ малкитѣ нѣмски владѣтели. Прекроявайки европейската карта, той считалъ брака най-добро срѣдство за това. Своята страсть да оженва другитѣ той превръщалъ въ политическо орѫжие и него искрено го занимавала възможностьта да се разпорежда не само съ чуждитѣ корони, но и съ семейната сѫдба на тѣхнитѣ носители. Принцъ Карлъ билъ вече сгоденъ съ баварската принцеса Августа. Наполеонъ разтроилъ този бракъ и омѫжилъ принцесата за своя шурей Евгений Богарне. На принцъ Карлъ той предложилъ въ замѣна друга невѣста — Стефания Богарне, племеницата на Жозефина. Съвсемъ млада девойка, „дивачка“, още не завършила учението въ пансиона, тя никога не мечтала да стане принцеса. Некрасивиятъ, не свѣтски принцъ Карлъ не й, се понравилъ, когато пристигналъ въ Парижъ, но волята на императора била законъ.

Великиятъ херцогъ се съгласилъ за брака на своя внукъ. За това помагала и графиня Хохбергъ, която се надѣвала да намѣри въ лицето на Наполеонъ подръжка за своитѣ деца. Но принцеса Амалия, въ очитѣ на която Наполеонъ билъ простъ „узурпаторъ“ и при това врагъ на нейния зеть, руския императоръ, решително се възпротивила на брака. Тя не се стѣснила да каже прямо на Наполеонъ, че годеницата е отъ твърде низко произхождение: — „Ако тя бѣше ваша дъщеря, — тогава работата е друга“. „Това може да се поправи, — възразилъ Наполеонъ, — азъ ще я осиновя, тя ще бѫде императорско височество“. На Амалия нищо не оставало, освенъ да се съгласи. На 7 априлъ 1806 г. сватбата на принцъ Карлъ съ осиновената дъщеря на императора била отпразднувана съ голѣма тържественость въ Тюйлериския дворецъ.

Въ Карлсруе принцътъ скоро се върналъ къмъ предишния си безпѫтенъ животъ и съвсемъ забравилъ за своята жена. Такъвъ бракъ, който не обещавалъ деца, не влизалъ въ плановетѣ на Наполеонъ. Чрезъ своя посланикъ той зорко следилъ за поведението на принца, самъ писалъ на херцога и най-после, излизайки вънъ отъ себе си, поискалъ изгонването изъ графството на маркграфъ Людвигъ, главния развратитель на Карла и други негови близки другари. А принцъ Карлъ той решилъ да застави да бѫде мѫжъ на Стефания. „Този бракъ бѣше глупость, — казалъ той, — но когато е направена глупостьта, трѣбва да се поправи. Този бракъ ще даде резултати“. Действително, съпрузитѣ се помирили и въ 1810 г. Стефания родила момиче. Следъ четири дена станало още по-важно събитие — починалъ старецътъ великъ херцогъ и престолонаследникътъ Карлъ се възкачилъ на престола. Изминала се година, и херцогиня Стефания забременѣла отново. Надѣвали се, че този пѫть ще бѫде синъ — наследникъ на престола.

Положението на графиня Хохбергъ, следъ смъртьта на великия херцогъ, неинъ мѫжъ, разбира се, се измѣнило. Тя изгубила своята главна опора, безъ да достигне за своитѣ синове дори това, което тѣзи вече възрастни хора сами желали — да бѫдатъ въведени въ княжеско достойнство. Противъ тѣзи домогвания силно въставалъ френския посланикъ Николай, но въ 1812 г., когато Наполеонъ, отправяйки се за руския походъ, преминалъ презъ Германия, графинята мислѣла да получи непосрѣдствено съгласие отъ него. Великиятъ херцогъ отишелъ да срещне императора и обещалъ на графинята да ходатайствува за нейнитѣ синове. Той, обаче, не изпълнилъ своето обещание, тъй като молѣлъ Наполеонъ, и съ успѣхъ, за друго — да разреши на неговия дѣдо, маркграфъ Людвигъ, да се върне въ Карлсруе. Къмъ тази молба подбуждала великия херцогъ и неговата майка. Амалия била недоволна отъ помирението на нейния синъ съ Стефания и на нейното влияние искала да противопостави — макаръ дори вредно — влиянието на котилото на Людвигъ. Когато великиятъ херцогъ се върналъ отъ срещата съ Наполеонъ, графиня Хохбергъ я очаквалъ двоенъ ударъ. Разрушавала се отдавнашната мечта на честолюбивата жена — да издигне своитѣ синове до по-високъ рангъ и, второ, връщалъ се маркграфъ Людвигъ, съ когото тя не само че отдавна прекѫснала интимнитѣ отношения, но и била въ открита вражда.

Какъ да се поправи положението? Графинята измислила единъ смѣлъ планъ. На 29 септемврий 1812 г. великата херцогиня Стефания родила синъ.

Три дена преди това жената на единъ работникъ отъ тъкачната фабрика, която принадлежела на графинята, Христофора Блехнеръ, родила момче, кръстено на 4 октомврий. Това дете графинята решила да замѣни съ новородения принцъ. Тя не мислѣла да убива сина на Стефания. Той трѣбвало да бѫде само заложникъ, който може да се използува, за да се получатъ отъ великия херцогъ отстѫпки въ полза на синоветѣ на графинята. Графинята не се съмнявала, че когато тя открие на принца, че неговиятъ синъ е откраднатъ, той ще отстѫпи на всичко, за да го получи обратно.

Замѣната се извършила вечерьта на 15 октомврий съвършено незабелезано. Мнимиятъ принцъ, вѣроятно, се простудилъ при пренасянето, заболѣлъ и на другия день умрѣлъ. Тази смърть предизвикала много коментарии и обвинения противъ лѣкаритѣ. Стефания оплаквала детето, бавно поправяйки се отъ трудното раждане. Графинята, разбира се, мълчала. Не само че нейното престѫпление било безполезно, но се измѣнили съвършено ония сили, които биха могли да повлияятъ на сѫдбата на нейнитѣ деца. Следъ неуспѣха въ руския походъ на Наполеонъ, владѣтель на Европа станалъ Александъръ I и неговитѣ съюзници. Въ края на ноемврий Александъръ I съ жена си пристигналъ въ Карлсруе, а руската императрица била решително враждебна на графиня Хохбергъ.

Какво станало съ похитения принцъ? Детето било дадено на една дойка, родилка на Блехнерови, после въ 1815 г. то било изпратено въ военния лазаретъ въ Бейхенъ, близко до Баденъ, а въ 1819 год. нещастния Гаспаръ билъ настаненъ вече на баварска територия у лесничея Францъ Рихтеръ, близко до Тилза. Тукъ юношътъ прекаралъ нѣколко години въ нѣкаква мрачна катакомба и станалъ отъ това ако не полуидиотъ, то „хилаво дете“, както се появилъ въ 1828 год. на нюренбергския площадъ.

Въ това време се родилъ и умрѣлъ вториятъ синъ на Стефания, после починалъ великиятъ херцогъ Карлъ, и на престола се възкачилъ неговиятъ дѣдо и другарь отъ гуляитѣ маркграфъ Людвигъ. Той се примирилъ съ графиня Хохбергъ, и нѣма съмнение, че тя му е открила своята тайна. Той, разбира се, нѣмалъ желание да се отказва отъ правата си. Нали изчезването на малкия принцъ дало престола на Людвигъ. Но наследникъ на престола, при бездетностьта на Людвигъ, ставалъ, най-после, синътъ на графинята Леополдъ, — и тя извършила престѫплението не напразно. Графинята умрѣла въ 1820 г. Тя ли сама е съобщила на синоветѣ си историята за смѣната на децата, или това направилъ Людвигъ, е неизвестно, но графове Хохберги знаели тайната на нощьта 15 октомврий. Разбира се, по заповѣдь на великия херцогъ Людвигъ, Хаузеръ билъ отстраненъ отъ баденската територия. Остава, обаче, загадка, по херцогска ли заповѣдь или по лична инициатива на лесничея Рихтеръ, комуто станалъ въ тежесть неговиятъ питомецъ, — Гаспаръ билъ изпратенъ въ Нюренбергъ. Въ всѣки случай този Рихтеръ довелъ Гаспаръ до Нюренбергъ и го оставилъ предъ градскитѣ врати.

Юношътъ намѣрилъ въ Нюренбергъ добри хора, които взели участие въ неговата сѫдба и се постарали — това правелъ знаменития криминалистъ професоръ Файербахъ — да разгадаятъ престѫплението, жертва на което станалъ Гаспаръ. Файербахъ попадналъ на вѣрни следи, но не можалъ да ги задълбочи. Юношътъ се научилъ да говори, пише, даже да свири на цигулка, макаръ последствията отъ тежкитѣ детски години да не се изличили напълно.

Въ 1830 г. великиятъ херцогъ Людвигъ умрѣлъ и на престола се възкачилъ синътъ на графиня Хохбергъ, Леополдъ. Неговото положение на престола се указало трудно, когато и той получилъ потвърждения, че баварскиятъ кралъ има намѣрение да се намѣси въ сѫдбата на Гаспаръ, — трѣбвало да се отстрани този възможенъ съперникъ. На 14 декемврий 1833 г. Гаспаръ билъ смъртно раненъ въ Аисбахския паркъ, кѫдето го повикало на свиждане едно неизвестно лице. Убиецътъ се скрилъ, но се запазило предание, доста основателно, че това билъ довѣрника на жената на Леополдъ, великата херцогиня София, майоръ Хепенхоферъ. Когато следъ нѣколко години той умрѣлъ и билъ погребанъ въ Бреслау, паметникътъ на неговия гробъ се разрушавалъ систематически отъ хората, които знаели за неговото престѫпление. Гробътъ на „убиеца на Гаспаръ Хаузеръ“ си остава и до сега „низвергнатъ“.